За усмивката и зъбите

                     Счупих си зъба. Втори горен, вдясно. Поне да беше с пържола, а то с корен от целина. Добре, че преди много години бях „точка” на едно момиче, което следваше стоматология… Та оттогава ме е поела в ръцете си. Едни такива мънички, но пък правят чудеса…

                     И си спомних как един Първи май през 67-ма година бяхме се събрали целият род в селото на майка ми, при дядо и баба. Три семейства с по две деца, старите тогава бяха на моите сегашни години. Тъкмо си бяха построили нова къща, за две лета я вдигнаха. И досега си е там. Мисля си, защо нямаме снимки от онези дни, беше си вълнуваща среща. Но на втория ден на мен ми се изду бузата. Изписаха ми някакви лекарства, трябваше отокът да спадне. И така се върнахме в София, аз, брат ми, майка ми и баща ми. Двете ми лели със семействата си живееха в Казанлък. Във влака ме заговори едно момиче, бяхме си провесили главите над прозореца в коридора, беше пролет и вятърът рошеше младите ни глави. Аз тогава още не бях излизал с момиче и си бях малко вдървен, говореше повечето тя. И след малко в разговора се включи един отворко, измести ме набързо и през останалото време от пътя болката в устата ми се усили…

                     После ми извадиха зъба, нямах още шестнадесет, а вече бях без един зъб. Но пък дойде лятото и аз си намерих приятелка, спортистка като мен. Готвехме се за републиканските състезания по лека атлетика, бяхме на лагер в едно училище около стадион „ Раковски”. През деня тренирахме, а вечерта се разхождахме из квартала, хванати за ръце. Навсякъде по дворовете имаше плодни дръвчета, ябълки, круши, мушмули, а цветята в градините около портите бяха безчет. Състезанието мина, излязох на първата си среща с това момиче, беше пред кино „ Млада гвардия”, на най-хубавия булевард в София, отново се държахме за ръце и аз на другия ден заминах на село, при баба и дядо. Когато след месец се върнах, разбрах, че момичето ми се е заиграло с едни по-големи батковци. Страдах две седмици и половина. Така приключи моята първа, почти любов…Всъщност, историята може и да се разшири малко. Защото есента на същата година в Пирин се влюбихме с едно друго момиче, а след месец влязох в Инфекциозната болница, където лежах близо два месеца. Най-вероятно заради извадения зъб през пролетта, заразил съм се с жълтеница. После това момиче на петия ден дойде вкъщи да ме поздрави за рождения ми ден, въпреки явната карантина около мен. Но това вече е тема на друг разговор.

                    

                       Втория зъб, с който се разделих, беше на едно занятие в казармата. Вече бях на двадесет, цял месец се правехме на защитници на Родината, някъде по ямболските възвишения. Аз идвах от Спортната школа и гаубицата никак не ме привличаше. Най-щастлив бях, когато от разчета ме пускаха с цел набавяне на череши и вишни до близките градини. Момчетата ми даваха една брезентова мешка, някъде около час вървях по малки пътечки до дръвчетата, над тях имаше един микроязовир, където плувах съвсем сам под синьото небе. Черешите бяха едни дребни, почти черни и много сладки. Берях, ядях, куфях и си мислех за уволнението, което трябваше скоро да дойде. Но преди това ми се наду бузата, в лагера два пъти седмично идваше зъболекар. „ Ще го вадя”, каза ми той и аз извиках от изненада. „ Е, че няма да ти режа ръката, я”, със смях ми отвърна той и така се озовах с още една дупка в устата си. Старите пушки ми казаха, че можел да се излекува, но кой ще се занимава с мен, Родината е преди всичко…

                   Третия зъб, с който се простих, ми създаваше години наред проблеми. И преди около петнадесет години моята зъболекарка ме представи на една своя колежка, все пак специалист-хирург. Така нежно ми го извади, че ми идеше да я разцелувам.

                   Ще кажете, хората на моята възраст минават през такива изпитания, пък аз съм взел да занимавам аудиторията с някакви си четири зъба. Така е, но нали има една приказка, на чужд гръб и т.н.

                   Затова съм решил да Ви се похваля, както един герой от един много любим български филм. Имам всичките си зъби в устата. Е, четири от тях не са мои, но пък при времето на силикона и модерната медицина, разкрасяването отдавна не е нещо ново.

                    А аз съм си все така красив, защото си имам кой да се грижи за усмивката ми, вече толкова години. Само поводи да има, пък и да няма, нека се усмихваме, така по-силно ще чувстваме, че сме извадили късмет в този пусти единствен живот.

19.01.2018.                                                Любомир Николов

Страхил от село Страхилово

                Днес влезе за трети път в книжарницата. Първият път беше преди десетина дни. Тогава си купи светена вода, трябвала му за процедурите, които му били препоръчани от една гадателка, лечителка или нещо такова. Защото напоследък личният му живот не вървял добре. Бил без работа, нощем сънят му бил неспокоен, а тази добра жена му дала надежда, само трябва да си мие лицето и очите три пъти дневно с водата. И други неща му била казала, но за тях не се осмели да ми разкаже. И сега го гледам, висок и слаб, на възраст около тридесет, както сам беше ми казал при първото си идване. Облечен във вехти дрехи, с разгърдена риза и панталон, ветреещ се около глезените. Обул е изкорубени обувки, виждат се шарени плетени терлици над чорапите. Пръстите на ръцете му са възчерни, не че са мръсни, но такива изглеждат. Бяло, леко небръснато лице, хубави зъби и разрошена кестенява коса, която не е виждала гребен.

-       Имаш ли бял тамян- веднага ме попита.

-       При мен нещата взеха да се получават – така ми каза с плаха усмивка.

              Нали знаете едни хора, как се разтварят в срамежливостта си ли, или в това, да не би да си помисли събеседникът им, че много им е тръгнало в този живот…

               Чувствал се по-добре. Вече усещал вкуса на храната, защото преди всичката тя му се събирала като някаква топка в стомаха. И по-ведър му се виждал вече деня, така ми каза…

            - А онази жена много ми помага, не, че я хваля, но такива използвачки има, попадал съм на тях, само гледат да ти вземат парите – после извади левче и прибра пакетчето тамян в джоба на извехтялата си шуба.

               - А при Вас как са работите, наред ли е всичко – премина на Вие той, явно не може още да се отпусне съвсем.

               - Благодаря, добре съм- отвърнах му аз и след малко заедно излязохме навън. Слънчев, ясен ден, пролетта все още е далеч, но се чува гласа на птичките, които като нас нямат търпение тя отново да дойде.

               - Къде си на квартира- попитах го, първият път ми беше казал, че е от село Страхилово.

                И тогава разбрах, че се надявал на работа, обещали му на две места, но трябвало първо да дойде пролетта. И за онзи човек, който го карал да си продаде единия бъбрек зад граница, и за него ми разказа. Но трябвало да делят наполовина, ще му останат все пак около две хиляди лева, това ми разказа, явно вече съм му спечелил доверието с нещо. Или пък просто иска някой само да го изслуша…

                - Ааа, така не бива, все нещо ще се уреди, млад си, имаш вяра, понякога трябва малко време – така му рекох.

                   Той се съгласи с мен и ми каза да си остана със здраве.

                 - И се обаждай – леко извиках зад гърба му, беше поел в някаква посока, която само той си знаеше накъде ще го заведе.

                 И защото не му запомних името отпреди, кръстих си го Страхил, Страхил от село Страхилово. И ми се искаше да ме чуе, как си говоря на самия себе си…

                 - Страхиле, не се страхувай, моето момче! Бъди смел и вярвай, че и за теб ще дойде пролетта, после лятото, после есента.

                 - А зимата, тя все още е толкова далечна за теб, макар, че навън вечер си става студено. Навярно и в квартирата, където си отседнал, не ще да е много топло.

                 - Но пък ако пазиш малката топлинка, която имаш в себе си, може би и моят страх за теб ще е напразен. Защото  кой знае, дано един ден тази топлинка стопли не само твоята душа, нали всички ние се нуждаем от това, да не сме сами.

                

                      С какво пък ти, Страхиле от село Страхилово, ще си по-различен… !

                

                30.01.2018.                                 Любомир Николов