Любомир Николов - Поетични спомени

Софийските разкази на Деян Енев

2012-02-06T04:24:00.000-08:00

Ако трябва с две думи да опиша тази книга, това е една ПОЕЗИЯ НА СПОМЕНА.
Спомен, който всеки има в себе си. И идва, когато се будим нощем. Или ни навестява сутрин, с първата чаша кафе. Когато отново трябва да започнем онова бясно препускане в ежедневието. Спомен, който ни радва и разбира се, малко ни натъжава. Но спомен, от който не ставаме агресивни и зли, защото ни кара да се вгледаме не само в новата урбанистика на града, а и в неговите обитатели. Които понякога имат нерадостна съдба, която авторът ни е разказал с много любов и мъка. Защото и неговият собствен живот не е бил постлан върху килим от рози. Но за да запази себе си, той винаги е вярвал в любовта си, в децата си и разбира се, в Сребърните планини.

Книгата е в три части. Първата, това са Железните скали на всекидневието. Двадесет разказа, в които героите са необикновени в своя обикновен живот. Мая, с дилемата да избира между любовта и обичта към своя баща. Мариана и порасналата й дъщеря, с нейната кротка и ненатрапчива мъдрост. Дъщерята на циганина Мето, красива и без време застаряла в невъзможността да избяга от съдбата си. И трите пръста на малкото цигане, на което пътят е предварително начертан. Тъмните майчини очи, които гледат заминаващия влак. Който ще я раздели задълго със сина й, българчето от Аляска. Ина, с нейните тридесет и пет години, които са я отдалечили от желаната още като малка нейна собствена сватба. Семейство Маринови, които са намерили препитанието си, но са загубили доверието на четиригодишната си дъщеря. И още Поетът, Джуджето, Лимонаденият Джо…

Втората част е само в един разказ. Посветен на тази, с която авторът все още може да пътува към Сребърните планини, а това е повече от едно истинско пътешествие… Което понякога е чудесно, макар и само до зелените маси на близкото пазарче около стадион
” Раковски” например.

И накрая, третата част. Където всичко е поезия. Поезията на стара София, ех, колко стара, само преди тридесет години я имаше Софийската зоологическа градина в центъра на града. Читалище „Светлина” светеше с неповторим блясък, имаше я и антикварната книжарница на ” Графа” със сатенените ръкавели на възрастния мъж, който изкупуваше книгите. Докторската градина и близката Английска гимназия, незабравимото кино ” Урвич” и къщата на Яворов. Улица ” Кестенова гора” и старите тухларни на мястото на сегашния Южен парк. Антикварното пазарче до ” Кристал” и малкото трамвайче към Бояна, покрай онова изумрудено блато и младостта ни.
Защото всички ние обичаме младостта си, обичаме града си, обичаме миналото си.

Затова Деяне, благодаря ти, че извика отново поезията на моя спомен! По един неповторим и красив начин, с книгата си” Българчето от Аляска”.

06.02.2012 Любомир Николов

Кино " Петър Берон" и момичето с жълтата якичка- разказ

2012-02-02T06:46:00.000-08:00

Преди седмица с жена ми излязохме от къщи. Рунтавото улично куче ни изпрати до улица ” Нишава”, която беше цялата в бяло. Прекосихме булеварда и навлязохме в Южния парк.
Витоша остана зад гърба ни, огряна от слънцето. Снегът хруптеше под краката ни. Вървяхме и мълчахме. Новите лампи по централната алея бяха като бели птици, разперили крила. Прекосихме край светофара и закрачихме по булеварда, отминахме бара с усмихнатите лица на младите певци от скорошното шоу и тогава вдигнах глава. За да видя отново големите каменни букви на кино ”Петър Берон”. Това беше останало от него…

Тогава се бяхме срещнали може би на площад” Баба Неделя”. Големият строеж на НДК още не беше започнал. Вървяхме и мълчахме.
- Да отидем на кино- предложих й аз.
Не си спомням кой филм гледахме. Тя беше с дънкова пола над дървеното сабо, жълтата якичка на блузата се подаваше навън около бялата шия. Стори ми се малко настинала, кърпичката си държеше в ръкава на пуловера. В тъмния салон й подадох ръка, нейната беше толкова малка. Седнахме на дървените скърцащи столове, подът миришеше на нафталин. Беше ранен следобед, беше ранно лято, беше младост.
След прожекцията тръгнахме по металното мостче над реката, излязохме край басейн ”Спартак” на улица ” Арсеналски”. Разговорът беше потръгнал, макар че говореше предимно тя. За какво, отново не си спомням. Тополите край улицата се бяха разлистили в зелено, бели пухчета обикаляха около косите ни, стори ми се че всичко това вече се е случвало.
В лятната градина на хотел ” Хемус” поръчах бутилка червено вино и пражка шунка. Бях взел назаем десет лева от един приятел, докато получа студентската стипендия. И може би от виното, започнах да говоря повече аз. За спорта, за моето село, за морето и горещия пясък.
После дойде знойното лято и Созопол, после дойде сватбата, после дойде дипломирането и разпределението, редом с детето. После годините се затичаха неусетно бързо.

Затова всеки път, когато минавам покрай кино” Петър Берон”, вдигам глава нагоре. Поне буквите му все още стоят. Ако ги махнат един ден, какво ще ми остане.
Ами да, любовта към киното. И споменът за онази незабравима жълта якичка на блузата, с която беше облечено момичето. С което преди седмица, след толкова изгледани филми заедно, прекосихме Южния парк и помълчахме по булевард ” Арсеналски”.

02.02.2012 Любомир Николов

Моето момче- разказ

2012-02-01T07:24:00.000-08:00

Отпреди няколко дни се чувствам като младо момче. Ще правя с един приятел малка книжарничка. Както е казал Джани Родари: ” Ако можех да имам едно магазинче с две полички, бих продавал познайте какво? Надежда, надежда за всички.”
Ще има книжки, ще има икони, малки и големи, ще има сребърни синджирчета и кръстчета. А на всеки клиент ми се иска да подаряваме и малко надежда. Кой каквото има да отвърне в замяна.
Затова миналата седмица в най-големия сняг и студ запалих колата, и тръгнах на двеста километра да пазарувам. Акумулаторът едва го съживих, комшията в автосервиза отсреща не ми даде от неговия ток, за да си свърша работата. Не искаше да ми даде надежда, имах пари да си платя, но явно за него съм малък клиент. В неговия сервиз само грамадни и луксозни коли и джипове влизат, аз ли с моята остаряла машина да го впечатля…
Взех някои сребърни неща, за други се договорих, натоварих на задната седалка един голям иконостас, в неголям кашон събрах икони, броеници, църковна утвар и поех обратно.
Срещата с една госпожа, издател на религиозна литература, обаче не се състоя. Нещо времето й попречило, може и тя да е имала проблем с акумулатора, а и да е попаднала за помощ на такъв помощник, като моя комшия…
- Не се безпокой, моето момче- ми каза тя по телефона.- Още утре ще ти приготвя колет с най-търсените заглавия. Сериозно момче ми изглеждаш.
Стана ми малко смешно, тя навярно е по-млада от мене. Но така хубаво говореше, че не исках да я прекъсвам. Все пак някой ден ще се видим, и тогава ще забележи побелялата ми брада.
Днес отново ми се обади.
- Моето момче, пуснах ти колета, всичко ще е наред. В началото ще ти е трудно, затова ти изпращам най-търсените заглавия.
Значи и тя е любителка на Джани Родари, помислих си аз.

Сега остава да подредим, да осветим, да рекламираме и да започнем.
Мисля, че много хора се нуждаят от надежда. Дали във февруарския студ или в идващата пролет и топлото лято, когато звездите в тъмносиньото небе ще греят в очите ни. Винаги трябва надежда.
А пък моята позната може да продължи така да ме нарича. Защото аз наистина съм едно момче, не се имам за нищо повече. Освен, че те нямат бели бради, със сигурност. Нали и аз съм бил момче…

01.02.2012 Любомир Николов

Лошото и доброто Фокси - разказ

2012-01-24T06:06:00.000-08:00

Когато синът ми беше осемгодишен, поиска да си има куче. Бащата на негов съученик му подари едно малко пале. Беше от майка овчарка и баща канадски вълк. Синът ми, тъкмо започнал да учи английски, го кръсти Фокси. Макар, че Фокс значело лисица… Малкият звяр беше гражданин само една нощ. Скимтя и драска по балкона до сутринта, когато с детето и дядо му се натоварихме в ЗАЗ-ката и го заточихме на вилата, до онази малка река, която лятото пресъхваше, а цяла зима беше скована от лед. На една дълга стоманена тел сложихме гривна, към която го привързахме с кожена каишка. На пет месеца беше вече истински красавец. С черна лъскава козина и бляскави студени очи. В седмицата дядо му ходеше за ден-два, аз пък прекарвах на вилата задължително един от двата почивни дни. Лаеше като звяр, очите му бляскаха като на Баскервилското куче, зъбите му бяха като ледени грамадни висулки, имаше страхотен апетит. Ядеше всичко. Наистина всичко, сух хляб, кокали, костилки от праскова, угнили зеленчуци и плодове, остатъците от храната, прокиснал стар мед и дори джибрите на ракията, която всяка есен с дядо Данчо варяхме по цял ден до тъмни доби в една пералня-самоделка.
Добри времена бяха.
Фокси не беше много едър, но беше истински боец. Дори аз през всичките години малко се боях, когато го отвързвах от телта. Въртеше се като шугав, зъбеше се, лаеше, ровеше пръстта и веднага се втурваше към околните вили. Където влизаше в смъртоносна хватка с един Хектор, по-голям от него на ръст и видимо по-охранен. Но се връщаше винаги като победител, с нахапани крака и изпоядени уши. В очите му нямаше капка страх и колебание, че той е владетелят на тази дива пустош, където скиторех петнадесетина години. Ходех за гъби, за шипки, събирах джанки, диво грозде и билки, а на есен обръщах с един лизгар твърдата спечена и черна пръст на местенцето, където дядо Данчо изкара най-хубавите дни и нощи от живота си. Сигурен съм в това.
Но дойде една люта зима, снегът беше блокирал прохода, и така цяла седмица бяхме оставили Фокси без хляб и вода. ”Кучетата са издръжливи животни, ще оцелее”- успокояваше ме дядо Данчо. Както беше оцелял след едно отравяне лятото, беше дъвкал някакви отровни треви навярно. Три дни скимтя и се превива като куче, отслабна много, но отново се изправи на крака. Но сега не беше така. Когато стигнахме вилата, нагазихме до колене в снега, преминахме леда, скован реката, изкачихме се до плетената ограда и го видяхме. Беше се опънал целия, вдървен и с безжизнен поглед, беше прегризал кожената каишка, но явно до там му бяха стигнали силите. Беше умрял, на шест-седем години беше, в разцвета на младостта си. А дали не му беше липсвала женска ласка, не бяхме го събирали с някоя кучка, за да остави и той поколение.
Вечерта вкъщи на Пламен му се насълзиха очите. Беше вече голям, на около тринадесет.
- Къде го погребахте- попита ни той.
С дядо му се спогледахме, можеше поне да го излъжем. Бяхме захвърлили тялото му надолу под моста, нямахме сили да копаем гроб в тази ледена пустош.
Тогава за пръв път се почувствах виновен пред сина си.

Минаха няколко години. Две-три кучета бяхме взимали отново за вилата. Но не се задържаха, едното избяга, не разбрахме къде. Друго не беше читаво, трето имаше ли, не си спомням. И една пролет разлистих местния вестник и отидох да купувам кученце. Отново немска овчарка, мъжко, беше останало само в котилото. Беше толкова малко и сладко. Когато го вкарах в новата лада, то опика задната седалка и повърна кремвирша, който му бях купил. Този път го затворих в мазето. Няколко пъти слизах долу, не се чуваше. Но веднага, щом светнех крушката и жълтеникавата светлина ме обгръщаше, палето се втурваше с радостен лай към мен, скачаше като гумена топка нагоре по цимента, беше пощръкляло, че ме вижда пак.
Кръстихме го отново Фокси. Ваксинирахме го, сковахме му къща под блока, Щеше да бъде гражданин. Купувах му пилешки и телешки кокали, хляб не искаше да яде. Взе да расте бързо, стана истински хубавец. Но нямаше нрав на куче. Когато го разхождах по хълма нагоре, хората, особено децата, много му се радваха. Беше с кафяво-сив косъм, със стройно тяло и с топли очи, гледаше като човек насреща ти. И беше страхотно обичлив, към хора и към събратята си. В парка сутрин не го удържах, обичаше да се закача с всички. Малките булонки се плашеха от него, бая ядове си имах със собствениците им. ” Той е безобиден” - казвах им, но това не ги успокояваше. Вдигаха горките мальоци нагоре с верижките към себе си, с опастност да ги обесят за крехките им вратлета, горките. Затова престанах да го разхождам по тези часове.
По цял ден лаеше, но не злобно, а нетърпеливо, с очакване да го пусна на свобода навън. Един път отиде към един грамаден пес да си играят, онзи го трая веднъж, два пъти. На третия го направи на кълбо. Моят Фокси се скри зад мен, ушите му бяха кльопнали, трепереше от страх и болка. И след десет минути отново се затича към баткото.
Мисля си, че беше прихванал от моя нрав. И аз обичам хората, понякога лесно им се доверявам, дори съм малко наивен навярно. Смел съм, но не толкова решителен и упорит, завися от близките си, може би много се привързвам към тях. А бе истински Фокси съм, но не като черния звяр, а като другия, любопиткото.
На вилата ходехме лятото. Най-добре си прекарвахме двамата, аз ходех нагоре по поляните, той тичаше напред и край мен. После по реката се изтягах на някой гол зелен камък, слънцето прижуляше силно, мушичките и бръмбарчетата обикаляха наоколо, кучето тичаше по пресъхналото корито, вдигаше попови лъжички и жаби, после се спираше край мен и си тръскаше козината, за да я изсуши, водните пръски от която обгръщаха цялото ми почерняло и младо тяло, времето беше спряло. Не мислех за нищо.
Когато Фокси стана на три години, усетих че грижите около него ми натежават. Бизнесът залязваше, синът ми беше вече студент в София, всяко лято заминаваше като спасител по басейните на Вашингтон. Комшиите вече явно бяха започнали да скимучат, че мястото на това куче не е под терасите им. А и чувствах, че разходките му са недостатъчни. После се случи, че дядо Данчо се залежа и за четири-пет месеца си отиде. В последната му седмица Фокси стана неузнаваем. Беше тъжен, непрекъснато скимтеше, а последния ден само грозно и зловещо виеше. Прощаваше се с него, без съмнение.
И така няколко месеца след това аз се реших. Подарих го на един приятел от вилните места. Той си имаше и къща на село, направих го за доброто на Фокси. Така си мислех. Ще тича из големия селски двор на воля, ще яде селска храна и ушите ще му пукат. Три дни след това го сънувах, имах чувство, че съм го предал.
Мина се година. Вече вилата беше разпердушинена от крадци, запустяла беше градинката, бях разпродал каквото мога. Вилната зона беше обезлюдена, беше настанало друго време за всички там. Болеше ме, когато ходех сам, но животът продължаваше.
Тогава отново сънувах Фокс. И след ден-два на пазара срещнах новия му стопанин, приятеля по вила.
- Как е кучето, ти как си- го попитах.
- Фокси умря преди седмица- ми отвърна той.
Не ми причерня, но близо беше… Гонил бил някакви плъхове в един двор, били са натровени явно, и кучето за два часа си отишло. С пяна по устата. Но преди месец му се били родили кученца от една кучка в селото. Били ги събрали веднъж заедно.
- Искаш ли някое от малките, то ти се полага - ме попита комшията от онова, хубавото време.
- Не, нека друг ги вземе и да ги гледа- му отвърнах аз.

И сега, толкова години след всичко това, да ви кажа какво мисля. Ако забогатея някой ден, в което много се съмнявам, ще си купя къща на село. Някъде между Балкана и равнината. На един етаж, защото годините ми ще стават все повече, дай Боже. И в двора, трева и само трева. А покрай оградата шипки и малини. И плодни дръвчета, ябълки, круши, може и някоя дюля и смокиня да сложа. Ще си пея ” Посях аз две праскови и две череши”, и ще си гледам живота. Е, може един ред лук и чесън да сложа, от мен да мине.
И куче ще си взема. Мъжко, немска овчарка. От паленце ще го отгледам. Да тича в двора на воля. Внукът ми ще му измисли името. Той ще е кръстникът.
Не само Фокси е хубаво име за куче. Толкова други имена има, толкова други.

24.01.2012 Любомир Николов

Кандидатката- разказ

2012-01-18T06:51:00.000-08:00

Вижда я отдалеч. Гледа с воднистите си очи малката табелка отвън, на стъклото на офиса. Висока, слаба, недобре облечена. Русоляви коси, светло продълговато лице. Неопределена възраст, може би около четиридесетте.
”Отново ще си загубя един час в приказки” - веднага си казва той и учтиво я кани да влезе. Имат среща в късния следобяд, рядко се заседява в малкото помещение, единственото преимущество на което е, че е на главната улица.
-Заповядайте – посочва старото кресло в средата на стаята мъжът и сяда зад малкото бюро.
- Искам да попитам какви са условията за заминаване, и колко ще ми струва всичко. В тези времена това не е без значение, нали - малко насила се усмихва жената и той вижда липсата на два долни зъба зад бледите й устни.
- Първото условие е познания по английски. Как сте с езика, пътуванията са индивидуални и трябва да разчитате единствено на себе си.

И тогава тя започва да говори. Как от една година е без работа, завършила за клиничен лаборант, но никога не е работила по специалността. Дъщерята е голяма, на двадесет. Работи, но парите не стигат, иска да й е в помощ. Все пак младите се нуждаят от нови дрехи и развлечения. За мъж изобщо не споменава. А има и възрастна майка, за която също трябва да се грижи. Но как да стане, като никъде не я приемат на работа. Готова е на всякаква работа, чистачка, готвачка, сервитьорка, каквото и да е. Затова иска да провери какви са тук условията, може и да се реши да опита. Но първо трябва да напредне с английския, той дали може да й препоръча къде може да изкара курсове поне за първо ниво. Знае, че има и самоучители, но иска да е всред хората…Не се плаши от работа, обявата е за санитарки и камериерки, нали…
Изведнъж вади носна кърпа от джоба си и крие некрасивото си лице с нея. После отново се усмихва с насълзени очи. Изминал е почти един час.
- Бяхте много любезен, ще помисля и отново ще ви се обадя. Само да напредна с езика. Казвам се Анастасия.
Подава слабата си ръка и излиза от офиса. Навън я поема забързания свят, вятърът е утихнал, неоновите светлини и новогодишните украси блещукат разноцветно, хората са излезли от работа и са се запътили на някъде, малките деца са се вкопчили в майките си, уличните кучета са се свили под някоя сушина.
Никой не я забелязва. Не e далеч времето, когато не ще е нужна никому.

Два часа след това мъжът отваря бутилка вино, ще има гости. Казва се Атанас.
Опитва го, мезетата са на масата, в стаята е топло.
Виното е отлежало и хубаво.
Но му горчи.

18.01.2012 Любомир Николов

Монах Селестиян- разказ

2012-01-10T08:02:00.000-08:00

Снегът беше навсякъде. Бяло, бяло, бяло… Колата ми беше здраво закъсала в преспите, нямах достатъчно гориво и вече се виждах как замръзвам като новогодишна ледена висулка в този пущинак. Някъде нагоре трябваше да е онази махала, към която бях тръгнал. На гости на един стар приятел, с който не бяхме се виждали от много години. Нещо ми беше предизвикало любопитството, какво го е накарало да се забие сякаш вдън земята. Видяхме се малко преди Новата година, на коледния базар в родния ми град. Не можах да го позная. Беше се прегърбил, лицето му беше насечено и сбръчкано, но с някакъв мек топъл поглед в очите. Стори ми се много странно всичко това, все пак бизнесът му вървеше така силно преди време. Пътуваше из Европата много по-често, отколкото аз идвах по родните си места. Завършихме гимназия заедно, толкова години оттогава… Затова бях приел поканата.
Телефонът нямаше обхват, ръката ми леко кървеше, бях се ожулил когато слагах веригите още там, долу в ниското. В колата имах само малко вода и една бутилка уиски, все пак да не тръгвам с празни ръце. С две думи, яко бях загазил.
Вече се свечеряваше, слънцето за няколко минути беше пробило мътните облаци и ми беше дало малката надежда, че и този път ще се отърва леко. Но после червеният му диск се сниши зад синкавите високи върхове и ме обзе тиха паника. Защо ли ми трябваше този екшън…
Изведнъж го видях, първо чух скриптенето на стъпките по твърдия сняг, после черния силует, и най-накрая едрото, брадясало лице пред прошарената дълга коса, хваната на опашка отзад. Идеше ми да го разцелувам.
- Добра стига, братко – изфъфли мъжът и сложи бризентовата си раница на земята. Извади кутия с цигари и я протегна към мен.
- Къде по тези места- изпусна синкав дим нагоре той и тогава разбрах, че това си е божи човек, без съмнение.
Видях дънките, които се подавах под черната дълга дреха, и малкия дървен кръст около врата му.
- Аз съм монах Селестиян, там горе в порутения манастир служа на Бога- имаше мъжко лице и пожълтели от тютюна зъби, нещо говорът му беше неясен. Може и да нямаше петдесет.
Тръгнахме нагоре. Големите му стъпала, обути в галоши и навуща правеха пъртина, по която се стремях да стъпвам. Говореше ми нещо, което нито ясно чувах, нито разбирах. Какво значение има, късметът не ми беше изневерил и този път.

След час едва се виждаше нещо на пет метра от нас. Обувките ми вече бяха мокри, в раницата ми се подмятаха чифт бельо и бутилката уиски, два пъти почивахме за по една цигара.
- Аз съм наркоман, дай ми кафе и цигари. Виж, алкохол не близвам - беше казал монах Селестиян с широката си усмивка. И за това, че се спуска в града само за това, и да купи от чаршията нова икона. Всеки път.
- В седмицата слизам два пъти- значи в годината стотина икони си купува, сметнах наум аз.
- За това си давам парите, слава на Бога, не се оплаквам. Всичко ми е дадено, нямам нужда от нищо- едвам разчетох думите му.
Изведнъж замириса на дим, видях мъждукащи светлинки някъде встрани, и разбрах, че сме стигнали.
- Там е махалата, твоя човек го познавам. Добър човек, имаме се много, идва при мен понякога. Ако искаш, можеш и в манастира да пренощуваш. Но той е на час път нагоре - този път ясно чух поканата му.
Сбогувахме се. Идеше ми да го прегърна.
- Бог да е с теб, братко – и закрачи с широки стъпки нагоре в тъмното.

Два часа след това, пред огъня на камината и пукащите дърва, с топлината на греяното вино и умората от всичко, което се случи през последните часове, забравих да попитам приятеля си за монах Селестиян. Разбрах само, че е бил женен. Нещо ми говореше, че такъв добър човек не може да се е разделил с жена си. Сигурно някаква болест или нещастна случка я е отнела от него, това ми се струваше най-вероятно. Но кой знае, съдбите човешки са всякакви. И като си помисля, моят приятел е на час път до манастира, за какво да ходи толкова често нагоре.
Да не би и той един ден да се засели там, какво ли е намислил. Но нямах право да попитам, все пак душата човешка трябва да я пазим, а не да бъркаме с пръсти около нея.
И накрая, завит с топлите бели губери, всред тази смразяващо чиста и красива природа, само думите на монах Селестиян звучаха някъде в отлитащото ми съзнание.
”- Довиждане, и Бог да е с теб, братко!”
Който и да си, да бъде и с теб, добри ми човеко, така си помислих и сънят ме обгърна целия.

---- ----- ----- ----- -----

Беше вече лято. Един ден отново се запътих към махалата, в която се беше заселил моят приятел. Пък и да се срещна с монах Селестиян… Малкият изоран път беше огрян от слънцето, обграден с цъфтящи шипкови и къпинови храсти. Слънцето галеше гората наоколо, птичките пееха, животът беше хубав. В раницата си отново бях сложил бутилка уиски. Лесно паркирах пред къщата с голямата дървена порта, почуках, огледах се наоколо и разбрах, че нещо тук се е променило. Приятелят ми го нямаше, тревата в двора беше избуяла високо, нямаше следи от живот около къщата, в която зимата така щастливо бeше завършило моето премеждие.
И тръгнах нагоре пеша до манастира. След близо час влязох в монашеската обител. С гръб към портата, наобиколен от няколко малки кутрета, дялкаше нещо от дърво човек с тъмни дрехи, дори не се обърна да види кой нарушава спокойствието на това свято място. Миришеше на здравец, пчели жужаха наоколо, долавяше се ухание на тамян.
- Добра стига, братко- поздравих и с учудване видях, че това не е монах Селестиян.
Беше моят стар приятел, все така приведен, с насечено лице и с още по-топъл и благ поглед.

В края на зимата отвели брата Селестиян отново в затвора, откъдето преди години бил избягал. Осъден за убийство на жена си, може би от силна любов, или от ревност, и как не бил могъл да се справи със себе си в онзи момент, когато му причерняло пред очите. И в затвора станал много набожен. После надхитрил надзирателите и потънал вдън земя. До преди половин година, когато на чаршията, около магазина за икони, го арестували отново.
Но манастирът не останал за дълго сам.
- Пътят към Бога е дълъг, но решението за извървяването му при всеки е различно. Решил съм да не бързам, когато брат Селестиян излезе от затвора, тогава ще реша. Може и аз да приема монашество – така завърши разказа моя приятел от толкова миналото време.
- Икони дълбая, стремя се на седмицата по две да измайсторя. Нали не пуша, защо да се спускам до града напразно- усмихна ми се с благата си усмивка той.

А неговият разказ, кога ли ще го науча, се питах. Но нали душата човешка трябва да я пазим чиста, не посмях да задам този въпрос сега.
Може би някой ден, мислех си на следващата утрин, провирайки се по стръмната тясна пътека всред високите вековни борове.
И изведнъж се спрях, сепна ме една мисъл... Хм,знае ли човек каква съдба го чака.

10.01.2012 Любомир Николов

Благодаря ти - стихотворение

2011-12-02T04:08:00.000-08:00

Черен пушек отскоро
в едното око ми заплува.
Светлината нехае, и бавно
се промушва отвън.

Надеждата да те видя
отново, дали ще изплува.
Или вече се дави безгласно
в моите кратки сълзи насън.

Сърцето обаче не ще да рискува,
изпраща своя спасителен пояс.
Усещам лято, жълт пясък, зрели смокини
с вкус на младост предишна.

И с почуда се питам, дали
аз сляп съм в момента.
Или отново съм онзи, който всяка нощ
своето момиче целува, макар че е сън.

02.12.2011 Любомир Николов

Младостта е за младите- разказ

2011-11-04T07:50:00.000-07:00

По улицата върви споменът, а аз след него. В ръцете си държа списание с три мои разказа, главният редактор отново ми се е доверил. Сивите сгради са надвиснали с олющените си фасади, тротоарите са все така неравни, а базалтовите плочи плачат за подмяна. Подминавам скитник, който прилежно дипли велпапе върху раздрънканата си количка, все пак цигарите и бирата ще са подсигурени. Гледам си в краката, за да не настъпя някоя мина, заложена от улично или домашно куче. Есенното слънце се муши през провисналото пране по балконите, минавам шумната улица след няколко минути чакане, и прекосявам Перловската река. Дъговидното мостче е срещу мен, и изведнъж ми се приисква да се покатеря на тесния му парапет. И така да премина отсреща. Както правех, когато с ученическата си чанта минавах по два пъти оттук всеки ден. Но се спирам по средата му, разлиствам миришещите на печат бели страници на списанието, няма за къде да бързам. След малко усещам как около мен се изнизват група момчета и момичета с цветни шалчета и пластмасови шишета бира в ръце. И виждам насреща трима млади полицаи как ги проверяват дали са толкова безопасни, или в джобовете си са скрили димки и бомбички, с които да дадат сила на любимия отбор. Ще има футболно дерби след час, сещам се за това и се отказвам от внезапното си намерение да се катеря по парапетите. Все пак уважавам органите на реда, макар че се случва да съм недоволен от действията и методите им.
Пресичам отново булеварда, от дясно остава барелефа на този, чийто име носи моята улица. Да, такава си е, макар че преди доста години я напуснах. Какво да се прави, тогава ми се струваше, че ще е временно. Ама някой беше казал, че често временното има постоянен характер… Наоколо мирише на есен, на домашни туршии, на дюли и на нещо, което не мога да определя. Може би на смътното ми желание в края на улицата да ме посрещне хладния и мрачен уют на дома, който изоставих тогава… Дърветата са отправили короните си нагоре, отдавна не са подкастрени. Кварталната поща я няма, сега на нейно място се шири козметичен салон. Уличните гранитни павета са се изкорубили на всички страни, единствено магазинът за трикотаж си е все там, на ъгъла.
След десетина минути прекосявам големия булевард, вдясно е МОЛ-а, вляво грамадните и цветни нови сгради на успяващия бизнес. Преди там имаше градинка, ама кой да ти я запази. Нищо вече не е същото.
Сега вървя по булевард ”Арсеналски”, високите зелени тополи отдавна са изсечени. Плувният комплекс ми се струва доста овехтял, добре че преди него вдясно паркът си е все същият. Пак прекосявам малко мостче, то е останало от мойто време, когато бързах за тренировки на червената писта в близкия стадион. После навлизам в Южния парк, фонтанът и настилката около него се подновяват, Витоша се синее насреща. И след няколко минути съм вкъщи. Около малкото ми блокче са останали няколко самотни дворчета с малки къщета, дървените огради са изнемощели, черчеветата на прозорците са изгнили, цари тих безпорядък около входните им врати. И тяхното време ще дойде, така си мисля.
Нищо вече не е същото.

Малко преди полунощ се качвам на колата и след една пряка наближавам светофара, направо блещука червено, надясно зелено. Бързо се мушвам след зеленото,то преминава в червено за част от секундата. И на метри след кръстовището отзад примигват дълги светлини, после в огледалото за обратно виждане съзирам синия въртящ се буркан, сирената все пак не е много стряскаща. Спирам и на ум се чудя себе си ли да благославям, или човека с униформата, който учтиво ми се представя.
- Лейтенант Едикой си, документите за проверка. Преминахте на червено.
- Съжалявам, бързам за летището, синът ми се прибира за няколко дни- нещо ми подсказва, че ще ми се размине. Гледам го как се взира в шофьорската ми книжка.
Следва минута мълчание, после той протяга ръка, късметлия съм.
- Значи бързате за аерогарата, карайте внимателно.

След час на изхода за пристигащите се изнизват пътниците от двата последни полета за деня. Млади, някои не толкова, други дори без багаж, вървят и не се оглеждат. Четвърти се взират в малкото посрещачи, за да видят близките си. И тогава се показва синът ми, бута количка с три големи куфара. На най-горния се е разположил неговият син, няма и две години още. Вече е новият ден, но малкият няма око за сън. Косата му е паднала над очите, лицето му е бледо и нежно, също копие на баща си. Сякаш беше вчера.
Прегръщаме се, щипвам бузите на синеочкото и не знам защо, мостчето с парапета ми се явява пред очите. Не, не ще се покатеря по него вече. Не, че няма да мога. Сигурен съм в това.
А защото си казвам, да, младостта е за младите.

04.11.2011 Любомир Николов

Разходка в Стария град- разказ

2011-11-01T10:09:00.000-07:00

Стоя пред входа на панаира, с лице към булеварда и залязващото мартенско слънце. Колата, изминала около двеста километра, съм паркирал в малка уличка отсреща. В джоба на изтърканото ми кожено яке има мартеница. За нея.
Пред мен на около двадесет метра изскача момиче, с бяло поло и черно манто. С високо вдигната ръка, походката й е почти момчешка. Прегръщаме се.
Подавам мартеницата. Тя протяга длан, в нея има червенобяла лента за здраве.
- Може и на глезена – ми казва, аз се колебая, усмивката й ме е пронизала.
Вървим по моста към Стария град. Реката е отразила първите проблясъци на вечерните светлини, около нас шуми градът, вече се изкачваме по стъпалата нагоре. Изведнъж става тихо, чуваме собствените си стъпки. Времето е спряло. Световете ни са се докоснали, моят е изостанал, нейният е избързал. Звездите на небето ни се радват, жълтата луна се усмихва, топлият предпролетен вятър ни докосва съучастнически. Калдъръмът под краката е станал гладък от тихото движение на сенките ни. Говорим за приятелства, за млади наивни любови, за планински пътеки и лунни нощни разходки.
Говорим за всичко.
-- -- -- --
Минавам подлеза, насреща ми е входът на панаира. Отведнъж го съзирам. Висок, но не много, бялата брада контрастира с кестенява права коса. Махам му с ръка, след миг се прегръщаме.
- Когато пресичах подлеза, все още не те познавах - дарявам му усмивка.
Подава ми мартеница, увивам я около китката си и търся неговата.
Вървим по моста към Стария град. Походката му е почти момчешка. Под нас реката е отразила блясъците на настъпващата вечер. Изкачваме се по каменните стъпала нагоре, чемширите ухаят, часовниковата кула в далечината затрептява и нарушава тишината. Времето сякаш е спряло. Паралелните ни светове са се преплели. Край нас в синкавия здрач звучи мелодия на латерна, ние танцуваме валс. Бледата луна ни се радва, звездите се усмихват, а предпролетният вятър ни гали съучастнически. Сенките ни тихо се плъзват по неравния калдъръм. Говорим за нас, за приятелства, за млади и стари любови, за снежни планински върхове и топли безлюдни плажове.
Говорим за всичко.
И вече знам, че винаги ще си говорим.

18.10.2011. Любомир Николов

Публикация номер двеста

2011-10-05T06:49:00.000-07:00

Тук може би е мястото за един силен разказ, или поне стихотворение.
Няма да чакам, за да го напиша и да го номерирам-номер двеста!
Ще кажа нещо, сякаш съм зад микрофона и получавам някоя престижна награда /блажени са вярващите/.

Чудно как си тече времето, пет години, откакто прописах. И всичко е в тези постинги, добро, не-дотам, а понякога/ надявам се/ отлично.
На кой съм благодарен, ами той/ или тя/ са тук в това, за което съм разказвал.
И ако имам късмета някой ден да се разпознаят всред нещата ми/ в което много се съмнявам/, ще бъда най-доволен.

Писането е особено занимание. За мен остава чудно и очарователно как ни сближава, и как носи утеха, сълзи и удоволствие на толкова различни и съвсем непознати, дори и на другия край на света хора. И защото това ми се е случвало неведнъж, ще кажа накрая само едно:

БЛАГОДАРЯ, ЧЕ ПРОЧЕТОХТЕ!
НАДЯВАМ СЕ ДА ИМА ОЩЕ!

Егаси, не мой позна туй Харбанаси...

2011-09-18T05:56:00.000-07:00

Днес набрах си шипки, трънки и глогинки.
Станах в ранен час, пийнах билков чай с малинки.
Утрото намигна ми, кимнах му с усмивка.
И добрах се със трабанта… в райската градинка.

И какво да видя, горе над градчето.
Бизнесът цъфти, та върже яко, смело.
Къщи вдига, сякаш кули гонят те небето.
И едни огради ширнал, опаковал цяло село.

Джипове и черни лимузини, сякаш на изложба.
Аз къде съм тръгнал с таз социалистична рожба.
И какви басейни, водни стройни кавалкади.
Ах, душата да е яка, че не смогвам с никакви рокади…

Цъкам си със зъби, после дръпнах се надясно.
Ама все край тез грамади нещо ми е тясно.
Че си викам, късно е да правиш мой човек, химери.
Я си бягай бързо към полето, завист да те не намери.

И сега тоз плод в червено, синьо и пембено.
Вино ли ще става, сок или пък мармалад в зелено.
Цветове да има, шарено да бъде, сладост да изпъква.
А пък Харбанаси… да не ми се толкоз във очи намъква!

18.09.2011. Любомир Николов

Моята смокиня

2011-09-12T07:57:00.000-07:00

Преди десет дни спрях колата пред входа на ”Каваците”. Прекосих прашното шосе, навлязох всред буренака и къпинака, бях обул маратонките специално за тази ни среща. Не бях я виждал от преди две години, и не бях сигурен дали е още жива. Все пак строителството е навсякъде.
Беше се килнала сякаш на една страна. Около нея тръни и буреняк. Короната й сякаш се беше смалила. Клоните й изсъхнали оттук, оттам. Но пак се държи, милата. И ражда както едно време, няма спиране. Покатерих се по ръбатата й снага, колко пъти съм го правил. Щом и това мога, значи и аз още ставам, си казах. А плодовете й, какъв аромат! Много смокини съм изял за десетината години, когато летувах на този къмпинг, но от нейните по-дъхави и сладки няма.
Не се задържах много при нея. Предишни лета през ден я посещавах. Не си и взех довиждане, миналото си е минало. А бъдещето никой не знае чие притежание е.
Изведнъж почувствах, че повече няма какво да ми даде.
Просто защото ми е дала твърде много, дали тя знае това...
И както прекосявах шосето, ми се стори че дочувам шепота й:
- Ще се върнеш, приятелю, ще се върнеш отново при мен.

Може и да ми се е сторило. Но поисках наистина да стане така.
Силно го поисках!

12.09.2011. Любомир Николов

Моят първи юли

2011-07-01T04:06:00.000-07:00

…Тичам, тичам по влажния пясък, очите ми са разтворени, косата ми е разпиляна, брадата ми е черна, сърцето ми е пълно, морето се е заиграло като на шега с чайки и гларуси, синкавите медузи ги прескачам леко, червеният диск се е подал над хоризонта, скоро ще стане яркожълт, вятърът ме гали с хладния си дъх, две сини очи още спят в бунгалото, иде ми да литна, препъвам се в изоставените дворци от пясък, острите мидени черупки ме отпращат по-встрани от разхвърляните пръски на вълните, куче се въргаля в плиткото, смокините, липите и каваците зеленеят встрани и по-горе, пораснало момиче е обгърнало тънките си крака и гледа напред към безкрая, старец и старица трудно пристъпят към дюните, водораслите се оплитат около пръстите на ходилата ми, шезлонгите правят първите дири по гладкото, виковете на царевичарите са още в късните им сънища, музика напира в гърдите ми, втурвам се с вдигнати колене през каменистото дъно, вече плувам като делфин към шамандурата, обръщам се по гръб, за да видя птиците как летят високо в безбрежното, после отново потапям глава в синьозелената вода, разбивам с чело белите зайчета, сам съм, около мен няма никой, а имам целия свят, и си казвам…
„ Ах, дано не сънувам…”

1.07.2011. Любомир Николов

Вярвате ли в извънземни -за разказите на Петър Марчев

2011-06-13T04:14:00.000-07:00

Не знам дали ако прочетете новата книга с разкази на Петър Марчев ще промените мнението си за съществуването им. Някои вярват, други не. Но пък заглавието
” Извънземното от Долна Митрополия” звучи достатъчно абсурдно и дори подвеждащо. Защото всичко, за което авторът разказва e взето направо от истинския живот. Е, поднесено с фино чувство за хумор и голяма доза самоирония.
Авторът ни представя своите разкази с невероятното хрумване да ги озаглави по подобие на някои световни произведения. Започва с класическото „ Под игото”, минава през ” Война и мир” и „Малкият принц”, после се спира ” По пътя” , за да завърши накрая с ” Мамино детенце”.
Петър Марчев е много смешен автор. Стилът му е такъв, хумор, самоирония, минали събития, световни и регионални, както и днешни човешки надлъгвания и прегрешения, всичко това изобилства в разказите. Ако не цялата, то половината световна литература ни докосва с ярките щрихи на писанията му. На моменти обаче разказвачът няма никаква пощада към четящия. Показва обикновени, истински със своята силна болка истории, както ги е видял и почувствал.
Порасналото момче, простило след дълги години на приятеля на своя баща, неволно отнел живота му. Баба Костовица, погубила живота си, за да предпази от хорски приказки своя син Косьо. Благо и неговият неблагодарен приятел. Близнатото по челото недъгаво момче, проходило внезапно, за да се отблагодари на пенсионираната учителка, направила всичко, за да доведе при него надеждата. Комшийките баба Петковица и баба Райковица, които се скарват за едното нищо, а после колко мъка произтича от това.
Такива са героите на Петър Марчев. Първични, обичащи, мразещи, страдащи, прощаващи, но и вярващи. В това, че могат да променят ако не целия свят, то поне себе си към по-добро. Но нека най-напред се научат да обичат истински.
А колко от нещата, така скъпи и ценни за едно отминало време намира читателя в книгата. Дънките „Levis”, „Coca cola”-та и нейното българско подобие „Алтай”-я, руския „Москвич”, големия шоколад”Крава”, грамофонните тави с музиката на Назарет и Пърпъл.
И събитията през 68-ма в Чехословакия, и пътуването до светите места на Атон, и гюловото масло на казанлъшката долина, и още, и още…
Това е един свят, събран в сто и тридесет страници.
Светът на Петър Марчев, един човек който помни миналото. И който силно вярва в бъдещето. За което трябва да се пътува с вдигната глава.
А този свят е и нашият свят, което прави книгата му толкова близка до сърцата ни.

13.06.2011 Любомир Николов Николов

Eжедневие-разказ

2011-06-01T08:52:00.000-07:00

Виждам го как пресича улицата. Леко притичва, замята дългите си ръце и крака, навежда се да прибере в близкото кошче някоя захвърлена хартия. Около дългото му тяло се е омотал възмръсничък шлифер. Вади гребен и сресва в движение белите си коси, после отново се забързва напред. Вече ми се струва, че няма закъде да е толкова устремен, трябва да е от година-две пенсионер. Сам е като кукувица.
Пуши цигара, като отхвърля с резки движения дългите си черни коси. Боядисва се, навярно. Когато е обута в дънки, те са прилепнали плътно по стегнатото й тяло. Знае го и понякога затова излиза навън, да й се любуват. Може след време да не е така стройна, но това време е далеч. Около нея понякога кръжат няколко момчета, или някое момиче, с което сякаш се състезават по красота и младост.
Всяка сутрин мете пред големия комплекс, който управлява от години. И притежава. ” Няма ли на кой да дадеш пет лева да те отмени, пада ти авторитета”-пошегувах се веднъж. Не схвана закачката.” И на мен ми се иска някой да ми даде” – така ми отвърна. Сам е от четири-пет години, дъщеря му няма май вече шанс да се ожени, на тази възраст… Кой знае, то много на хубаво не е винаги хубаво…
Сякаш се редуват край кофите. Единият е с колело, към нея платформа. Събира желязо. Може и някой стар непотребен електрически уред. Случва се и да работят, не вярвам на това да разчита. Другият е с дълга русоляво-бяла коса и торби в ръцете си. Пуши цигара всяка минута, пръстите му са жълти, сякаш кафяв кехлибар. Ноктите неизрязани и мръсни. Душата му…не знам, не знам…
Отсреща офисът е винаги пълен. Млада е, с високи токчета, за красива не може да се каже. Но пък е ефектна, сигурно защото печели добре. Не съм сигурен дали не се лъжа, един ден я видях да се муши всред стоките с намаления наблизо. Или пък си е краста някаква.
Ако не съм в настроение, правя се че не го забелязвам и минавам на другия тротоар. Вече не е шеф, но е достатъчно многословен, чак досаден. Жена му го изостави преди години, защо ли, не бяха в първа младост. Синът му прибра момиче с две деца, как не се побърка не знам. Май вече е свикнал. Дрехите му са опърпани, няма кой да ги изглади, но пък е винаги гладко обръснат. Абе старец си е вече.
Костюмът и вратовръзката са задължителни в делничния ден. Винаги е бил на добре платена работа, кметството, банките, някакви консорциуми напоследък. Внимателен е с хората, без съмнение. Е, има имоти не само в града, така се говори. Да са му честити, нищо лошо не ми е направил. Макар, че жена му можеше да бъде по-любезна един ден, когато подавах документи за онзи конкурс, но нейсе…
Вече години не си показва носа навън. Какво му стана на този човек, имаше си всичко. Жена му бая се е измъчила с него, но не го показва. Защо така стана, говорят се най-различни работи, сигурно има нещо вярно, всяка крушка си има и опашка.

Колко ли много съм се променил, какъв бях преди тридесет години, откакто живея тук. Половин живот, ужас.
Излизам на терасата да пуша. Замислям се и връщам папиросата в кутията.
Много цигари пуша напоследък.
Ще трябва да ги откажа.
Абе, един живот живеем, я да не се задълбочавам. Огънчето проблясква в настъпващия мрак.

Всеки път я виждам с баба си, вече е голяма, пък с баба си… Ами като майка й…

Заминал си е още един ден.

01.06.2011. Любомир Николов

Литературният клуб - разказ

2011-05-03T07:27:00.001-07:00

Пролетта е много подходящ сезон за разчистване на ненужните вехтории. След като си се забутал за няколко часа в прашното и полутъмно мазе, после всичко ти изглежда някак си пречистено. Сякаш бреме ти е паднало от плещите. И си готов отново да трупаш, да трупаш…
Преди два месеца натоварих в колата три кашона с хартия и спрях в края на града, където за много клошари пункта за изкупуване си е нещо като работен офис. И както разтоварвах старите вестници, списания и папките с всевъзможните отчети и бумащини на вече закритата ми фирма, жената зад кантара възкликна:
- Я, ама аз в това списание преди двадесет години съм публикувала мои стихотворения.
Неусетно се разговорихме. На това място най-малко очаквах такъв разговор. И накрая си казахме един на друг, трябва отново да го направим. Нали и аз имам публикации там, че и с главния редактор се познавам. Много приятен и мил човек.
Не мина и една седмица, когато отново отидох до пункта. Този път в едната ръка носех плик, натъпкан с промоционалните предложения на големите вериги, с които са пълни пощенските ни кутии напоследък. А с другата държах двете списания, в които се изявявах като надежден автор. Не казвам млад, защото не би било вярно. Жената зад кантара се беше приготвила с нейните неща. И започна едно литературно четене, първо тя, после аз. И какво да видим, край нас кукнали няколко клошари, отправили внимателно поглед и слух, жадни сякаш за култура. Това много ни впечатли. И така започнахме веднъж седмично да се обогатяваме взаимно с духовното. Все пак животът е труден, но без извисеността на творческата мисъл и дори приповдигнатия патос закъде сме.
Най-изненадващо към нас се присъединиха двама. Един пенсиониран учител по български език и литература, и един по-млад несретник, на който годините обаче трудно се определяха под брадясалото му лице и мръсните дрехи. Но пък очите му, такъв пламък избухваше в тях, когато вадеше от джоба си омачканите листа и започваше да рецитира. Направо си беше роден талант, ако питате мене.
Беше минал месец и нашата група наброяваше вече десетина литератори. Дори си избрахме тричленно ръководство и гласувахме минимален членски внос, за да организираме бъдещите си мероприятия. Работата ставаше сериозна. Към групата се прикрепи и един непризнат от гилдията самоук художник. Така в края на втория месец издадохме първия си вестник, илюстрациите бяха негови. Наистина само от четири страници и с ограничен тираж, но така се започва. Началото винаги е трудно.
Имаме големи планове. Идва лято, денят става дълъг. След работно време клубът ни ще отваря врати два пъти седмично за всякакви таланти. Мислим на полянката зад пункта да сковем една малка естрада с дървени пейки. Луната ще ни свети, все пак всички се борим за нов, екологично чист свят. Обединява ни не печалбата от предадената хартия, а грижата за природата. Затова плануваме шествие против решението на общинския съвет да се изсече малката горичка наблизо в полза на поредното строително безумие. И други намерения имаме, но ще ги запазя засега в тайна.
На последното ни събираме поставихме въпроса как да се казва нашия литературен клуб. Може би ” Клуб на хартиените таланти”. Но сме готови за всякакви предложения, така че смело чакаме идеи отвън. А защо да не се регистрираме като сдружение с нестопанска цел, за да можем и банкова сметка да си открием. Все пак могат да се намерят и доброжелатели, които да ни спонсорират.
Моята приятелка зад кантара ми сподели, че оборотът й е нараснал двойно. При нея вече идват клошари от целия град. Е, малко им е по-труден и дълъг пътят, а и личните печалби страдат понякога от пропиляното за литература време.
- Но пък изкуството иска жертви - така с усмивка й отговорих аз, под одобрителния поглед на няколко новоприети и ентусиазирани членове на нашия клуб. Като си прибирах двата лева от поредния дневен предаден хартиен плик. Скоро непотребна хартийка не ще остане вкъщи, а и съседните мазета обходих. Но това изобщо не ме тревожи. Нали гледаме към бъдещето все пак.
И накрая да не ме попитате истина ли е всичко това. Ами нали във всяко литературно произведение има и художествена измислица. Ако много настоявате за отговор, така бих ви отвърнал.

03.05.2011 Любомир Николов

Бомба сме, хазяйке-разказ

2011-04-12T08:49:00.000-07:00

Пролетният ден е мрачен, настроението ми особено. Има го, а защо, да ме пита някой. Продажбите в офиса се броят на пръсти, наскоро започнах една възраст, която ще промени първата цифра на годините ми. Ако е живот и здраве. Все пак да си млад е по-свежо, и то сега, когато очите на пролетните момичета светят с друг блясък.
- И аз имам същата кола, хиляда и четиристотин кубика ли е вашата- чувам глас зад гърба си.
Не бързам да се обърна. Завинтвам ръждясалия болт на планката, която държи акумулатора и внимавам да не си обеля пръстите. Както това стана, когато го свалях преди два дни. Колата е на петнадесетина години, но все още има хляб в нея. Помагам на една приятелка, с която ме свързват хиляди спомени. От планинското им село, от морските курорти преди години, когато пиехме бира и ядяхме кралски скариди под искрящите звезди, с малко наивната в, че сме големите бизнесмени. И от планинските преходи нагоре по върховете, когато децата ни бяха малки. И когато бяхме четирима, без да се броят мальоците. Вече десетина години сме трима, тя, жена ми и аз. За съжаление.
- О, не съм сигурен, на една близка е -отговарям аз и виждам мъж на средна възраст, явно търси тема на разговор.
- Не знам кой път да поема, звезди посред бял ден ми докара този доктор с диагнозата си. Казваха ми приятели, че съм се променил и отслабнал, ама чак пък това да ми се случи, диабет!
- От диабет до диабет има разлика- това ми идва наум, макар да се усещам колко нескопосано звучи това мое успокоение за непознатия.
Поликлиниката е на няколко метра от нас, над входа й са се разпукали зелените листа на кестените, насреща в парка жълтото, бялото и розовото по клоните на храстите са в изобилие. Скоро ще идва лятото.
- Да, сега хапчета ли, болница ли, клинични пътеки или каквото там, идея си нямам.
Непознатият е среден на ръст, с леко жълтеникаво лице, гладко избръснат и с чисто яке, на гърба на което има фирмен надпис.
- Знам от къде се взе всичко това, от седем месеца съм на борсата. Работих като шофьор към голяма транспортна фирма, но ни съкратиха. Където и да отида, все едно и също. Щели да назначат млад човек, днес пак ми го казаха. А имам опита, прекосил съм цялата страна, и по европейските пътища съм пустосвал.
Вече съм влязъл в корсичката, завъртам контактния ключ и чувам гласа на двигателя. Не му личи, че цяла зима е мълчал. Работи като часовник. Значи, спасихме се от нов акумулатор, днес сме на далавера стотина лева. Старият го бях закачил на ръждясалия си изправител, имам го от преди много години, когато бръмчах с един запорожец къде ли не.
- На колко години сте- питам човека до мен.
Не мога пръв да прескоча учтивата форма на обръщение в разговори с непознати. Може би, защото не съм склонен да фамилиарнича и да стеснявам дистанцията. Това в бизнеса ми е пречело навярно, щом той ме изостави преди няколко години.
- А вие какво работите- пита ме набора, като ми се извинява. След като сме разбрали, че е три години по-млад от мен, му отговарям с усмивка.
- Аа, свободна професия, ето това.
Заключвам колата и се отправям към входа на поликлиниката, където нашата приятелка си вади хляба, като продава медицински принадлежности.
- Извинявайте, ако ви съм досадил- сбогува се непознатият.- Все пак не знам на кое небе съм днес.
- Хубава работа, нищо не е станало. Ами кураж, и много вяра, това трябва да имате.- Пак звуча по същия неубедителен начин, но друго не ми идва на устата.

Горе на третия етаж моята дружка ме следи отдалеч. С леко напрежение в погледа през стъклената врата. Бързам да се захиля.
- Бомба сме, хазяйке! Пали като млада булка. Не, като тебе пали, от раз!
С усмивка се прегръщаме и с поздрави към нейната отдавнашна съученичка и приятелка се прибирам вкъщи. Макар и не в офиса, днес съм изкарал почти стотина лева.
А и пролет е, как да сме иначе, освен - бомбаааа!

12.04.2011 Любомир Николов

Шантави първоаприлски истории

2011-04-05T05:14:00.000-07:00

01.04.2009
Вече два месеца съм без работа. Като си помисля, не е много. Защото тридесет години съм имал. Без да броя двете в казармата, най-свидните ми. Лошото е, че не мога нищо да правя. Не мога да бъда инженер, отдавна беше. След демокрацията станах търговец, иначе щях да умра от глад. Така се случи. Не мога да бъда бояджия, какъвто работех през лятото, когато учех в гимназията, имам алергия от боите. Не мога да бъда и таксиметров шофьор, не ми подхожда на отстъпчивия характер. Ще съм вечно в загуба.
Тогава какво искам. Искам да бъда хижар. На някоя ведомствена хижа, каквито имаше преди години. Те бяха много спретнати и чисти. А да бъда такъв в сегашните хижи, не! Много обичам да ходя по Балкана, но там бита за повече от няколко дни не ми допада. Не съм такъв единак, да мога да се заточа на 1500 метра над морето.
А, друго мога да правя, да пиша глупости, но не толкова големи. Защото ако можех да ги пиша такива, щяха да ме вземат там, където с наивността си се натиснах преди месец, в едно телевизионно шоу. Много сериозен им се сторих, та аз не съм такъв.
А защо съм без работа. Защото не исках да бачкам по 11 часа на ден за три стотачки. И то при тези, с които започвах бизнеса преди петнадесет години. Те станаха хора, аз станах безработен. Като не мога да лъжа на поразия, така ми се пада.
Сега на какво се надявам. На това, като вървя по улицата да намеря златна жилка, да я патентовам и да потекат пари. Голеееми пари. За да мога спокойно да си чаткам по клавиатурата и да не ми се налага да търпя амбициите на бъдещия си шеф и антуража му. Защото шеф ли ще е, ако няма около себе си благожелатели и натегачи, които да ти правят живота горчив. Такъв аз не познавам.
С две думи, все ще намеря някаква работа. Ако имате в предвид някой, който търси човек, който нищо не умее, обадете се. Веднага започвам, но не за три стотачки! Трябва да се развиваме в кариерата, нали!

01.04.2010
Вече година съм без работа. Намалих цигарите, намалих пиенето, отскоро станах и вегетарианец. Колата си не карам, праскам пеш из целия град. Нали трябва да се живее здравословно.

01.04. 2011
Вече два месеца съм на работа. Отново за три стотачки. Е, не е престижна, но е с големи перспективи. Охрана на обект, на пет километра извън града. Какво трябва да правя. Денем да гоня бездомните кучета. Нощем да броя звездите и да се взирам в луната. Имам си и кабинка, метър на два. Зимата вече е зад гърба ми, няма да зинзирикам като папуняк, вечер ще се радвам на гласа на щурците. И е много здравословно да се ходи пеша, отиване и връщане се събират петнадесетина километра. Мога и колело да си купя, ако спестявам цяла година. Идва ми да запея от радост дори!
Преди седмица си набавих от битака един малък хидравличен крик. И като дойде полунощ, обръщам кабинката лежежком, изваждам скритото в близките храсти походно легло, мятам две войнишки одеяла на гърба си, и пей сърце! Отдавам се на мечти.
Ще попитате за перспективите. Ами измислил съм го. Първо, идва сезонът на копривата и дивите гъби. Прехраната за половината месец ми е в кърпа вързана. И нещо друго съм решил. Ще си направя в дерето срещу обекта свое частно стопанство. Започвам със стотина квадрата. Ще отглеждам калифорнийски червеи. Наблизо е депото за хранителните отпадъци, там от заведенията се изхвърлят тонове храна. Народът е станал много придиричив, пък и явно кризата вече е отминала и не е толкова гладен. А червеите не са претенциозни, само вода им трябва, в дерето вода бол. И тор е нужен, ама то цялото близко село е едно торище. Ще ядат пустите му калифорнийци, ще преработват, че чак ушите ще им пукат от зор. Чувал съм, че на музика страшно бързо наддават и много екологичен става обработения от тях биохумус.
Та сега имам само един проблем. Не мога да реша, за колело ли да събирам пари от заплатата, или за някоя свръхмощна уредба. И друго, дали червеите ще предпочитат Моцарт и Вивалди, или нашите фолкдиви Евана, Леана или Молина.
Но и на това се намира решението, животът учи на всичко.

11.03.2011 Любомир Николов

Печалбата-разказ

2011-03-09T04:44:00.000-08:00

На кръстопътя срещу пазара Жула продава чорапи. Стърчи по цял ден, подскача от крак на крак, подсмърча и току през час пали цигара. Чорапите ги е опнала върху два празни кашона, в които преди година са пристигнали почти узрели банани от Еквадор. Опаковани по пет еднакви чифта, черни, кафяви или сиви, за по два лева, какво му плащаш. Има и цветни, и по-луксозни, има и дълги, почти до коляното. Те пък са три чифта, и пак на същата цена.
За цял ден Жула изкарва петнадесетина лева. Не се оплаква, стигат й за цигари, за хляб, и за евтино червило. Не за нея, за порасналата й дъщеря Лола, която понякога я замества зад кашоните. Малката е отхвърчала, вече я заглеждат похотливо мургавелите, с които майка и дъщеря обитават бараките накрая на града. Но го правят само вечер, защото през деня желязото и кабелите са по-важни от усмивката на Лола.
Покрай Жула през ден минава черен, голям и лъскав джип. Явно върши важна работа, ама тя не знае каква. Един ден, когато Лола е над чорапите, някакъв охранен тип със златни ланци слиза на тротоара, оглежда стоката, оглежда Лола, и след минути двата празни кашона от еквадорските банани се въргалят свободно от вятъра. Джипът се отправя към бараките в края на града, където Жула вари боб с наденица. Този със златните ланци й пъха няколко петдесетолевки в скъсаната пазва и изчезва с мръсна газ надалече.
Жула гледа парите и смята с третото си отделение колко пари е изкарала.
И все още не й е ясно дали изгодно е продала стоката си. Защото има едно съмнение, че и до Еквадор да стигне, пак няма повече да види усмивката на Лола.

09.03.2011 Любомир Николов

Дългият ден на една двулевка-разказ

2011-02-24T06:51:00.000-08:00

Двулевката беше преживяла какво ли не. С поръбени краища, изписани по гърба телефонни номера, дори със следи от евтино червило. Беше изгубила виолетовия си цвят, сякаш превърнал се в петно от настъпени с тежки туристически обувки узрели боровинки. И днес денят премина в нескончаемо препускане из портмонета, мазни тезгяхи, скъсани джобове и пазви на мургави и непораснали момичета, почти деца.
Сутринта я размени едно момче за топла баничка и боза. На автогарата в края на града. После врабците обикаляха трохите, паднали от мазната хартия, която препусна подгонена в кръг от силния вятър. След малко се озова в изтърканото портмоне на възрастна жена, която се качи на малък автобус, който да я отведе по изтърбушения път до нейното село. Беше си купила ментови бонбони с една чиста и съвсем новичка десетолевка, след няколко минути колебание. В рейса непрекъснато подсмърчаше, сигурно тъгуваше за дъщерята и внуците, които останаха назад в техния си забързан свят.
После двулевката отново пое обратно, този път в джоба на кожените дрехи на един младеж, яхнал грамаден лъскав мотор. Беше я измъкнал от същата женица, с обещанието този път да внимава по завоите и да не се запива до късна нощ с рокерите, които бяха опънали вече палатките на стотина километра горе в предбалкана. Някъде по пътя попадна в едно малко заведение, срещу кутия евтини цигари без бандерол. Сви се тихо в почти празната каса, с надежда да си почине малко. Но не за дълго. Едно момиче с начервени устни гнусливо я пое, навън я чакаше един дебеловрат в спортна кола. Беше се отбило да утоли жаждата си с някоя високоенергийна напитка, а и да се възстанови от дългата нощ в крайпътния мотел, където предишната вечер двамата с якия мъжага здраво се бяха забавлявали.
- Заслужавам много повече, гади ми се от този прованс- изсъска тя на глас, излизайки от заведението.
На обяд попадна на малко по-спокойно и чисто място, на площада в града до големия фонтан, който през този ден се ремонтираше от небързащи работници с мазни гащеризони. Срещу едно кафе експресо я пое млада сервитьорка, която беше тук за малко, докато завърши образованието си в университета, или докато набере смелост да се изнесе на около хиляда километра на югозапад, при приятеля си. Който вече половин година береше касис и мандарини покрай едно друго крайбрежие, по топло от нашето. То какво ли я задържа тук, но все пак мил й е този неин си град, с още пресните спомени от детството, когато мечтите лесно се мечтаеха.
Вечерта двулевката и топлите пуканки в една книжна кесия размениха местата си. После банкнотата пое малко дъх, и изведнъж попадна в мръсните ръце на двама момчетии, гледащи унесено. Те бързо я метнаха на рафта в близката книжарница срещу туба лепило. И накрая я прибра един кротък човек, излязъл от строгата сграда на борсата по труда, където без да вярва се мъкнеше вече половин година. От там му искаха да предаде някакви бланки, които той взе да попълва на счупена пейка в отсрещната изпомачкана градинка. И бързайки да се върне отново при чиновниците с каменните лица, не разбра как омазнената, но ценна хартийка се изхлузи от десния му джоб. Чак на двулевката й стана мъчно за човечеца, но нямаше как да се провикне, хей, загуби ме, не ме изоставяй…
Вече се беше свечерило. Някакъв скъсан пияница я подритна, не вярвайки на очите си. Моментално се озова в онзи голям супермаркет, където имаше най-евтината бира в града. И вече нощта беше по средата си, когато управителят на магазина се разплати с нея на един клошар, който събираше разпиляните боклуци по големия паркинг след дългия ден. Той пък я подхвърли на една мургавелка на околовръстния път, с къса пола, незнаейки да чете, но отлично знаеща цената на парите. Какво толкова, всеки изкарва хляба си по различен начин.
И сега, когато звездите светят ярко и жълтата луна наднича в пазвата на малката хубавелка, която безобидно псува и храчи мръсни слюнки назад през рамо, прибирайки се в онзи голям метален кашон, наречен от още дузина като нея свой дом, двулевката се отдава на мечти.
Но не за бъдещето, а за малко по-различното си минало, което можеше да има. Ако беше се родила с друг, например кафяв цвят. Или пък зелен. И да си има метални защитни нишки, и щеше да е по-голяма и значима, и през други, по-фини портфейли щеше да й мине животът.
Но кой да знае, тези важните пари, и те навярно си имат своите проблеми, на какво ли не стават те свидетели, заспивайки си мислеше тя. Една мърлява и никому ненужна двулевка, с цвят на узряла синкава боровинка.

24.02.2011 Любомир Николов

Промяната - разказ

2011-01-20T07:28:00.000-08:00

Една вечер, когато се прибираше от работа, Страхил Страшимиров почувства, че с тялото му става нещо странно. Беше сякаш набъбнало, кръгло, виолетово на цвят и някак си гладко. На голямо напрежение съм подложен напоследък, замисли се той, оглеждайки се в огледалото на асансьора преди да влезе в луксозния си апартамент.
Вечерта премина както обикновено. Домашната помощница, жена на средна възраст с магистърска степен по философия, беше приготвила любимото му телешко със сини сливи. С.С. отвори бутилка мерло с мек остатъчен вкус на череша и след десерта потъна в коженото кресло на своя кабинет, обвит от нежния дим на обичаните си хавайски пури.
- Как мина денят ти - вяло го запита през тапицираната врата жена му, вече заета със започващото по плазмения екран шоу.
- Чудесно – промънка С.С. и потъна в размисъл.
На другата сутрин точно в осем служебният мерцедес го очакваше пред блока. В асансьора малкото момиченце от съседния етаж се беше вторачило в лицето на Страхил, като че ли искаше да го запита нещо. Но пък баба му, която го водеше всяка сутрин на детска градина в отсрещната улица, не показа някакво неодобрение от вида му.
Беше вече следобяд, когато любовницата на С.С. с настоятелно позвъняване по мобилния му телефон го информира за своето присъствие.
- Страшко, много ми е домъчняло за теб, муцко… - прозвуча глезено гласът й.
Страхил се оправда с набързо измислена бизнес среща, която ще прерасне в обилна вечеря по късните часове и бързо затвори.
- Ще трябва да я сменям, много досадна взе да става- промълви той и извика секретарката си, от която нямаше никаква нужда. Само да се полюбува на дългите й крака, което успя малко да го разтовари от изнурителния работен ден.

Следващите два дни С.С. разбра, че с тялото му става наистина нещо необяснимо.Не чувстваше гръбнака си, дори когато се превиваше доземи да завърже връзките на новите си италиански трандафори. Костюмите му бяха изведнъж отеснели и дори вечер след горещата вана забелязваше някаква странна слуз по бежовата испанска теракота. Обезпокои се не на шега, и реши на другата сутрин да посети психоаналитика си, защо плаща по сто евро на сеанс от толкова години. И което е най-странно, видът му на пръв поглед изобщо не се беше променил. Същият ден, в обедната почивка се опита да скъса с любовницата си.
- Ах ти, нищожно мекотело- беше изкрещяла с театрален глас тя, приковавайки погледа на избраните посетители в елитния ирландски бар върху себе си.
- Две години си загубих с теб, за те чакам да се разделиш с жена си! Само с вносни парцалки и две-три почивки на Малдивите ще те запомня, долен плужек. Ама няма да ти се размине - театрално изви глас тя и напусна бясна заведението.
- Ще й мине, още следващата седмица ще ме забрави. Така се успокояваше С.С. , докато привършваше с френския малък коняк и крема Брюле. Все пак го чакаше още доста работа.
През нощта не спа добре и на закуска, преглъщайки вяло от любимите си кифлички с пармезан, пред очите му сякаш се надигна голяма морска вълна. Дори му се стори, че някак настойчиво и загрижено го кани за дълга и силна прегръдка.
Посещението при психоаналитика не му донесе успокоение. Трябва да разберем откъде имаш това чувство, беше му казал той. Пък с останалото сам трябва да се справиш.

И така започнаха сеансите. В близките две седмици С.С. си припомняше някои забравени вече случки от своя живот. Хипнозата му помагаше да се отпусне и на забавен каданс отново да преживее събития от миналото си.
Ето, разделя се с любимото момиче. Вече се е дипломирал, и за да започне работа във външнотърговска централа, се жени за дъщерята на шефа. Която е първа приятелка на неговата голяма любов. Прави го съзнателно и непоколебимо. Каквото и да му струва това.
В службата напредва бързо. След две години загърбва най-близкия си колега, и с умели маневри прави така, че новият началник-отдел става самият С.С. Цената е едно загубено приятелство.
След още няколко години вече е на работа в чужбина, и когато от сходна фирма му предлагат висока служба, апартамент и служебна кола, за да стане част от екипа, не се и замисля. Разбира се, срещу информацията, до която само той има достъп. Това му коства охладняване в семейството, от което най-много страда дъщеря му. Която толкова бързо расте.
И образа на измъчения му баща, настанен в елитна клиника в чужбина в края на живота си. Но не успял да се сбогува със сина си, който предпочита Малдивите, решил да се порадва на живота, докато е все още млад.

На петнадесетия ден С.С. се отказа от лечението, което го беше натоварило с минала вина и сегашни угризения. Все пак трябва да мисли и за настоящето, а спомените за станалото само му пречеха.
- Докторе, какъв е шансът да си възвърна предишната форма, вече трябва да сменям целия си гардероб. Като някаква мешка съм станал, разпухната и сълзлива.
- Не си само ти с тази диагноза напоследък. Наглед ви няма нищо, това е най-трудното за определяне на ефективно лечение. Нищо не може да се направи, медицината е безсилна.
Страхил напусна кабинета обезкуражен. Взе си тридневен отпуск, и се затвори в кабинета си. Дори телешкото със сини сливи не му се услаждаше вече. Хавайските пури го дразнеха с нежния си аромат, търсеше утеха само във френския коняк, от който се беше снабдил в изобилие.
И купил си Болшая съветска енциклопедия, до ранни зори изследваше водния свят на медузите. Където пишеше: ” Медузите нямат мозък, но нервната им система им позволява да усещат и да реагират бързо на външни дразнения, като светлина и разни миризми. Хранят се с малки риби или планктон, който улавят с пипалата си. Трябва да се избягват в морето, защото изпускат отрова която дразни кожата. Кубовидната медуза е много опасна-инжектира отровата си,поразяваща нервната система и кръвните клетки. Популацията й бързо се разраства и досега се откриват все повече и повече видове.”
Ако е речено морската вълна да го отнесе някой ден, поне да е подготвен теоретически.

20.01.2011. Любомир Николов

"Спортпалас" се мести при баба и дядо на село- спомен

2010-12-10T02:51:00.000-08:00

Точно преди четиридесет години бях новобранец в Спортната школа, там от всички сгради сега е останала само тази на музея ”Земята и хората”. Клетвата отмина и в началото на декември всички лекоатлети заминаха на лагер за десетина дни в ” Спортпалас”, на Златните пясъци. Само аз и адашът Любомир Пранджев не се уредихме, казаха ни, че за нас не достигат средства. Явно нямаха доверие в нас, че ще оправдаем армейската чорба. Обаче ни пуснаха извън казармата, като бяхме помолени от треньорите да не се показваме пред началниците, че да не стане беля. Особено за мен много се безпокояха. Все пак тогава живеех срещу хотел ”Хемус”, на двеста метра от поделението. Нямаше друг от цялата българска армия, който да е толкова близо до родния си дом, нямаше съмнение в това.
И така, адашът замина за Благоевград, при родителите си. А аз на село, при баба и дядо. На осем километра от Казанлък. Сутрин ставах и след закуска се качвах на селския рейс до града. Защото трябваше да тренирам, и то двуразово, сутрин и вечер. Стадионът в Казанлък е на северния край, беше си съвсем приличен. Което ми беше много странно, там видях един комшия, един дувар ни делеше на село. Казваше се Лютви. Няколко години беше по-голям от мен, и вече в националния мъжки отбор за спринтовите бягания. Та с него тренирах, но най-вече сам като щур обикалях пистата.
На втория или третия ден обаче се поддадох на изкушението, да ходя само веднъж на стадиона. То отделно, че баба сутрин ме коткаше с греяна ракийка, трудно й отстоявах. А вечер дядо ми точеше от червеното вино в запотена каничка, на печката цвърчяха наденички или прясно заколено пиле, в моя чест. Старците тогава бяха около седемдесетте. Моето гостуване за тях беше голяма радост.
А последните два-три дни дори не стъпих на стадиона. На приказка с дядо, на усмихната раздумка с баба, вечер с няколко роднински наборчета, първо в единия, после в другия. Спортният режим нещо не се връзваше със бумтящата печка, мезетата, туршийката и ракийката.
И така минаха десетината дни, и когато се прибрахме в школата, какво да видим. Аз не толкова, но адашът Пранджев беше яко издул бузите. Голям смях падна с него, треньорът ни - Бомбата му викаха всички, направо се втрещи. Беше качил почти седем-осем килограма. Явно неговата разкладка е била далеч по-голяма от бабината.
Така, че не му връзвайте кусур на Дембелето. Майтапя се, разбира се. Ето, и ние тогава сме нарушавали спортния режим. Макар, че десет от казармените дни ги изкарахме вкъщи, това не се отрази на боеспособността на българската армия, сигурен съм в това.

10.12.2010 Любомир Николов

Вино от баберка, като кръв тъмночервено- разказ

2010-11-24T06:54:00.000-08:00

Гъсто е, силно е, с тежък аромат. Удря направо в главата, но на другия ден се чувстваш по-бодър от всякога. Най- добрият сорт за вино от баберка е кабернето. От личен опит го знам.

Дачо Кантонера го уволниха от железниците преди двадесетина години. Остана си на село, в бащината къща. Кирпичена, на един етаж, три стаи една след друга. Постегна покрива, вароса стените, разчисти обраслия с тръни двор, после изкопа кладенец, за да има поливна вода. И заживя сам всред тишината на дългите вечери, огласяни само от кучешкия лай и песента на щурците. Апартамента в града остави на жена си, която го напусна малко след това. Нямаха деца, което направи по-лека раздялата. Само понякога, провесил мъжкото си пране на дългата тел между двете черници в края на двора, си мислеше, че не е лошо да си намери някоя самотница като него. Но времето си минаваше неусетно и това не се случи.
Есента, на границата със зимата, беше за Дачо време за баберка. Сутрин мъглата все още пъплеше по изораните коловози на селския път нагоре, към големия лозов масив при скалите, а той вече беше напълнил половин найлонов чувал със сухи чепки грозде. Ръцете му се обагряха в тъмночервено, лепнеха от сладост, а осите обикаляха небръснатото му лице. Забърсваше потта от челото си, и малко след пладне сядаше между редовете да хапне сирене, домати и евтина наденица, която често купуваше на вересия от селския магазин. Надвечер слънцето огряваше превития му гръб, зад който надолу по пътя влачеше една дървена триколка, натоварена с десетина чували баберка. Лозята бяха вече стари, но все още раждаха и нямаха обиране. Още същата вечер опушваше с вряла вода голямата бъчва, добавяше вода към смачканите в един очукан леген чепки, и каталясал се унасяше в доволния си вече самотен сън.
Една ранна декемврийска нощ, тъкмо виното беше вече прекипяло и тихо зрееше в пресипаните малки бъчонки в пристройката до старата къща, ухото му долови приглушен кучешки лай, по скоро жално хриптене, навярно имаше хора в двора. Нахлузи ботушите, взе брадвата, опряна на прага, и излезе навън. Кучето му се беше умърлушило, на главата си имаше голяма рана. Звездите ярко светеха, месечината се хилеше, извита като сърп около тях, и тогава видя двете сенки, които изнасяха на смълчаната улица пълните буренца. Извика след тях, нещо златно проблесна около врата на единия. После изведнъж усети как му притъмня пред очите, ударен отзад в тила с нещо метално и твърдо. Когато се съвзе, кръвта му беше напоила ризата, усети сладкия й вкус в устата си, беше гъста и с аромат на вино от баберка. Помъчи се да си припомни лицата на двамата, и внезапно си каза, това със синджира беше на онзи младия пияница от края на селото, който не излиза от кръчмата вече цяла година. А чака дете, беше разбрал това случайно, когато предния ден си купуваше хляб на площада и го видя с трима негови авери. Пиеха бира, седнали направо на разбития тротоар пред магазина.

Ванко се роди два дни след онази нощ. На втория месец забелязаха, че на гърба си има белег, сякаш изсъхнала чепка грозде. Растеше заедно с него, и след няколко години децата му сложиха прякора Кабернето. Но не беше само това. Момчето имаше умни очи, беше здраво, но заекваше и странеше дори от приятелите си. После майка му замина за Гърция, остави го в ръцете на винаги пияния му баща, който дори не се интересуваше как е в училище малкият. Така израсна до пети клас, когато един ден почука на вратата на Дачо.
- Ще ми дадеш ли вино, имам пари да ти платя.
- Не си ли малък, за да пиеш - му се сопна Кантонера, тъкмо почиваше от плевенето на няколкото реда царевица, която беше посял в двора си.
- За баща ми е, ще ме пребие, ако се върна без вино. Твоето било по-хубаво от магазинското, така казва- протегна ръката си Ванко, стискайки в ръце банкнота от пет евро.
Парите, които му праща майката, веднага се досети Дачо и се запъти към избата. Дървената порта изскърца зад момчето, когато изведнъж се учуди, ами малкият дори не се запъна в разговора, както винаги. Каква ли ще е тази работа.

Изминаха три-четири години, идването на есента не тревожеше толкова много вече побелелият Дачо. Нагоре в лозята идваше да му помага младият му приятел, Ванко. Момчето рядко приказваше, но си личеше, че расте умен и работлив. Искаше, като порасне, да замине при майка си да й помага и да дели с нея самотата в пустата му чужбина.
- И това ще стане, сине- погалваше го с напуканите си ръце Дачо и незабележимо от него въздъхваше.

Един ден, в края на лятото, мъжът облече най-здравите си и чисти дрехи, взе селския рейс и отиде в големия град. В джоба си беше сложил плик, омотан със тънък сезал. Вътре грижливо бяха сгънати двеста евро. Наложи се доста да почака, когато влезе при гледачката. Една стара жена, но с ясен, тежък и остър поглед.
- А, ти за момчето ли си дошъл- направо започна тя. Ще го излекувам, бъди рахат, ти само идните три седмици недей с никой да говориш, останалото остави на мен. Носиш ли парите, иначе няма да стане.
Идващите двадесетина дни никой не видя Дачо да излиза от къщи. Комшиите, дошли за малко да го навестят, дори го помислиха за онемял. И така на четвъртата седмица в селото се разчу, че Ванко проговорил, сякаш никога не бил заеквал. Дори петното на гърба му било започнало да се изличава. Странна работа, си казваха хората, как ли стана тази работа, ама нали всяко чудо за три дни…

Един ден, преди есенната баберка, при Кантонера дойде Ванко.
- Чичо Дачо, заминавам, вече съм на осемнадесет. Ще ти пиша, само не знам кой ще ти помогне за лозето. Но догодина, живот и здраве, тук съм за седмица, ще ти помагам пак. Че ти къде си без виното от баберка.

И сега навън отново е зима. Той стои пред малката маса, на която има сирене, последните откъснати домати, почти зелени, и евтината наденица, купена на вересия от селския магазин. Но в чашата му отново искри с тежкия си аромат виното от баберка. В ръцете си държи плик, селската поща този път го е зарадвала, както никога до сега. Слага очилата си, започва да чете, и нещо му премрежва погледа, бърза да изтрие очите си и сякаш чува гласа на Ванко.
” - Чичо Дачо, с мама сме много добре, вече започвам трети месец тук, при нея. Лесно си намерих работа, дори се харесах с едно момиче, и то от нашите села наблизо, случайност някаква. В неделя обикновено излизаме навън, тук морето е по-топло от нашето. Не че съм ходил на нашето, но така разправят. Понякога си поръчваме освен храна, и бутилка вино. Бяло или червено. Те тукашните вина са много хубави.
- Но чичо Дачо, никой не прави такова силно, ароматно и гъсто вино, като твоето. Вино от баберка, майстор си ненадминат, това да го знаеш. Обещал съм догодина, като си дойда на село, да взема една бутилка насам. Да разберат всички, кой е чичо Дачо и какво вино умее да прави. И то от баберка, а нямам си на представа какво ще бъде, ако го направиш от истинско грозде.
- Поздрави от твоя син, Ванко.”
В чашата се търкулнаха две кротки сълзи, и дали от тях, но за първи път от онази декемврийска нощ вкусът на виното беше само на грозде, дори и цветът му се стори друг.
Не беше цвят като кръв тъмночервена. Беше само цвят тъмносин, на баберка от истинско грозде.

24.11.2010 Любомир Николов

Спирка " Незабравка" - разказ

2010-11-16T12:03:00.001-08:00

„ В мойта памет смътно светят
ранни гарови бюфети с дъх на прегоряла ръж.
Под клепачите ми пари дим от евтини цигари,
от сбогуване с другари под замисления дъжд.”

Тя е високо в планината. Цялата в напукана и олющена мазилка, с чукче и камбанка под стряхата. С варосани камъчета покрай изкорубените счупени базалтови плочи, с пресъхнала помпа и зелено мъхесто корито. И с малко остарелия си началник, който посреща и изпраща пъхтящия от височината локомотив. Облечен е с поизмачкана униформа, на куртката винаги липсва по някое пиринчено копче, с шапка на главата, под която е вързал на конска опашка посивялата си коса. Слаб, изпънал се като струна за няколкото минути, които му дават силата да живее. И така години наред. По десетина пъти на ден, до късна вечер и от ранна сутрин.

Но днес е различен. Някак сериозно достолепен, същевременно благ и дори загадъчно усмихнат. Въпреки, че този ден е последният. За неговата спирка ” Незабравка”, а и за него самия. Тя е вече излишна. Влаковете не ще почиват тук, за да се разбързат после надолу към долината. Сградата ще започне съвсем да се руши под тежестта на вятъра, снега и времето. И малко хора ще си спомнят за нея, защото е нямало с какво да я запомнят навярно.

Освен групите от учениците пролет и есен, нарамили раниците и неизменната китара, водени от няколкото учителки и учителят-водач, който ще ги преведе през тихите планински пътеки до близката хижа. А те са винаги шумни, гладни за подвизи и нетърпеливи за бъдещето. Някои от тях на следващия ден ще са хванати за ръка, когато чакат обратно влака на изтърбушените пейки пред спирката. Други ще са доволни, че незабелязано от учителите са се изкачили на стръмния скалист връх над хижата, а трети все още опиянени от първата бутилка коняк, изпита под влажната сянка на високите борове, където са се почувствали големи.
Може би ще я помнят и онези двама, които един зимен ден, снежен и много студен, трябваше да останат тук до идването на автобуса, който щеше да ги остави до по-голямата гара надолу, откъдето да продължат пътя си. Защото жиците над линията се бяха откъснали, натежали от големите ледени висулки. И тогава, разхождайки се до смесения магазин в отсрещната махала, бяха видели едни запокитени новенички ъглови легла. А бяха младоженци и в тясната им квартира щяха да стоят много добре. Затова той остана да спи на дървената пейка край кюмбето в студената чакалня, за да пази леглата през целия идващ ден. А тя се върна в късния следобед с пари, за да натоварят заедно радостта си на влака от тази малка спирка Незабравима.

И голобрадото войниче, което незнайно защо се беше залутало извън ротата си в Балкана, намерило топлината и сушината на спирката, и то навярно не ще я забрави. И после, въпреки двудневния арест и наказанието да чисти тоалетните на поделението цял месец, след уволнението щеше да се връща тук отново и отново цяло лято. При онова русоляво момиче от отсрещната махала, с което есента бяха заминали заедно далеч в големия град долу в равнината.

А затворникът, който една тъмна вечер беше разбил вратата на гаровия бюфет, изтощен от глад и жажда, той навярно ще иска да я забрави, но няма да може. На сутринта го бяха намерили вътре с омазани от вафлени трохи уста, заспал дълбоко на дървените счупени столове, а около него се търкаляха шишетата с изпита жълта лимонада. Беше забравил да си тръгне.

Но най-много ще я помнят онези двама, които в един зноен ден неочаквано бяха слезли на тази малка спирка. Жената беше започнала да ражда, трябваше това да стане след два месеца, но малкото същество не искаше да ги пита. И тогава в късната нощ писъкът на линейката, дошла от големия град, се сля с плача на едно малко, но здраво момиченце. Което също ще помни онова време, защото името му я даде спирката - Незабравка.

Колко спирки ще помним, когато вече не ще ги има, зависи от нас. Понякога и без да сме сигурни, че нещо са ни дали, друг път защото наистина животът ни се състои от наглед малки, но толкова важни и съдбовни спирки. И защото те ни бележат пътя, до дома, до приятелите, до най-близкия човек. И защото сме сигурни, че щом има пътища за пътуване, значи сме длъжни да ги извървим.

А кой е виждал път без спирки, има го само в безкрая, където ще бъдем безплътни и вечни. Ще бъдем неуморими, ефирни и страшно безспирни.

" Димни гари, димни ниви,
дето в утрините сиви сеем малки семена.
После те покълват в бели срещи
или пък в раздели, с образи и имена.”

16.11. 2010. Любомир Николов

Перфектният бизнесплан- разказ

2010-10-18T08:28:00.000-07:00

Господин Н. е бизнесмен. Това му се отдава с лекота. Още от студентските години, когато изучава атомна физика в бившия Съюз. Мъкне лекарства и матрьошки към България, а обратно се навлича в три ката кожуси, които продава за щури пари, изкарал медицинска тапия, че страда от рядко заболяване и трябва тялото му да е винаги на топло. Така избутва петте години, а после дисертация дори защитава, но идва демокрацията и господин Н. попада изцяло в свои води. Започва да търгува с консерви, флоатно стъкло от Украйна, кибрит със смотани опаковки, на които няма цветни картинки на голи мацки или футболни величия, но пък от три клечки две все пак палят.
Само че напоследък бизнесът много се променя. Навлиза в нормалните си коловози, където дребните далавери не вървят. Жена му започва да мрънка, че само лежи на стара слава. Тогава господин Н. си взима дългосрочна командировка до латвийските републики, прави бизнес план за внос на риба - щука, есетра, моруна, латвийски сом и чер хайвер. Е, има една малка подробност, трябват му пари, и то доста пари. У нас банките искат предишна атестация за дейността му, да отпуснат кредита, който ще го направи много богат. И така нещата удрят на камък, вече трета година обикаля по силовите структури, народните представители и дори европейските фондове. Но все още никой не се доверява на перфектно изпипания му бизнес-план.
Един ден, както снове из големите търговски вериги, нароени напоследък като птичи гнезда, за да е в крак с конкуренцията, господин Н. си взима пет-шест кила рядка риба, внесена от Финландия или Естония. И какъвто си е лакомник, получава хранително отравяне. Взимат го в болница, но забравя втория си джиесем вкъщи на холната масичка. Така жена му научава, че по време на дългата двугодишна командировка, за да не се чувства сам, си е завъдил любовница, която му е родила дете, и много се надява господин Н. да остави родната бизнесатмосфера и да замине при нея, за да заживеят като истинско семейство.
Затова когато се прибира в своето панелно жилище, господин Н. с изненада разбира, че бравата на входната врата е сменена. След седмица време бизнесменът Н. мигрира към земите, където преди време е хвърлил хайвера си, но на границата му се случва да се запознае с директора на една нова прибалтийска банка, която сега стъпва на българска територия. Харесват се взаимно, или така им се струва, опиянени от студеното бяло вино и пържената дунавска риба. Начертават общ план за действие, господин Н. му дава аванс хиляда евро за общото дело, и всеки поема по пътя си.
И както решава да прекоси Черно море до Одеса, а после да отпраши на север, господин Н. се качва с оскъдните си вече пари на товарен кораб, който ще го отведе до устието на река Дунав. И то съвсем нелегално, никой не забелязва това. Но късно през нощта нещо му прилошава, дали от студеното вино, или от пържената риба, така и не разбира. Надвесва се над водата, за да му олекне, но внезапно тласък от разпенената незнайно защо обагрена в червено река го изпраща там долу, при дунавските сомове, които с готовност го обгрижват, за да не се чувства нещастен и сам.
И всяка от двете му жени започва да си мисли, че все пак може и да е щастлив при другата, ако сега се появи внезапно на прага им, са готови дори да му поднесат и чер хайвер.
В името на доброто старо време.

18.10.2010 Любомир Николов

Човекът, който нямаше лице- разказ

2010-09-29T06:39:00.000-07:00

Няма как да го запомните, и да е минал покрай вас. И утре отново да го срещнете, как ще го различите, та той няма лице. По дрехите не става, сезоните се менят, модата бързо скача нанякъде, не живее зле, че да износва едни и същи дрехи. Навярно си има достатъчно тоалети, здрави обувки също, въпреки че съм сигурен, не обича да скача из локвите след пролетния дъжд. Не съм сигурен дали изобщо обича нещо или някого, дали изпитва задоволство, или радост, или пък през сърцето му понякога пробягва кратка въздишка. И ако това е така, как да го разбера, та той няма лице.
Кога ли го е загубил, не вярвам да е толкова разсеян, има ли такъв човек, който да не помни лицето си, по-точно да го е забравил при някаква среща, или пък да го е скрил зад ъгъла в стаята си, преди да излезе навън всред хората. Колко ли му е трудно да върви из града, и с какви очи ви гледа, като си няма лице. Или пък минава по един и същ маршрут, който е най-безопасен за самия него. И така с години, и от сън да го вдигнеш не ще се обърка, толкова пъти го е минавал, че и със затворени очи да тръгне, отново ще върви със сигурни твърди крачки. А, забравих, че и очи навярно няма, щом няма лице…
Не, че моето лице е нещо особено. Но си е мое. И е на мястото си. Въпреки, че онзи ден поискаха да го сменя, за да ме вземат на работа. По точно, да си обръсна брадата. Тя пък за какво ти е, ще каже някой. Ама ако я махна, дали ще си позная лицето, че аз не съм го виждал от сума ти години. Може и да ме досрамее, като го видя. Ще си помисля, по-точно няма какво да мисля, те в други ден освен да си сменя лицето може да поискат и душата да си подменя, за по-нова и различна.
Затова, мислейки за всичко това го забелязах, човекът, който си ходеше без лице. Навярно преди много време си е казал, че само неприятности може да си има, друго ще е да си живее без лице. Някак по-универсален и дистанциран е животът така, та той е достатъчно кратък, за да го усложняваме, и така е направил този избор още дори преди да e запомнил лицето си.
Мисля някой ден, ако случайно пак го срещна, да го запитам за всичко това. Но дали ще го разпозная, и дали няма да се обиди. Може би така ще разбера и нещо друго, дали му е останала душа, след толкова много години, в които вече е свикнал да живее сам със себе си, но без лице.

29.09.2010 Любомир Николов

Щастието, мимолетно и кратко - кратък разказ

2010-09-02T04:45:00.001-07:00

Вече втора седмица никому неизвестният писател Н.Л. работеше като хигиенист в гимназията, която по някаква ирония на съдбата завърши преди четиридесет години 11 ” щ ” клас. Не, че тази работа беше мечтата на живота му. За успокоение в заповедта за назначение не пишеше чистач или прислужник, а модерното-хигиенист. Метеше и миеше пода, бършеше прах, чистеше тоалетните и изхвърляше боклуците на младата подрастваща смяна. Когато накрая на деня присядаше да си почине, от умора или от напиращите спомени по младостта, в тъмния коридор се усмихваше ученическата му любов, с малко раздърпана черна престилка и разкопчана якичка около бялата шия. Искаше му се да притича към нея, изправяше се на крака и добре, че болката в ставите бързо го отрезняваше и връщаше към реалността.
Преди месец изненадващо беше получил награда от конкурса на един известен литературен сайт за написване на кратък разказ. И докато обясни на редакторите каква е истината, парите дойдоха по пощата. Каза си, щом са се объркали, аз ли да ги мисля, и похарчи бързо хиляда и стоте лева. Плати данъка за гарсониерата, в която живееше, че не беше го плащал три години, после парното и тока, даде на племенника си малко сума, за да отиде момчето на море, останалите не разбра къде се изпариха. А след десетина дни редакторите на сайта си поискаха парите обратно. Станало е грешка, все пак наградихме разказа на твоя съименник, ти изобщо не си участвал, така му казаха те. Н.Л. изпадна в голямо затруднение. Единствените му доходи бяха малката рента от двете наследствени лозя някъде из Карнобатско, за които доскоро дори и не подозираше. Ами това са хиляда и сто лева, как да ги възвърне.
Но щастието отново му се усмихна. Директорката на гимназията му беше позната от клуба по рейки, който малко известният писател посещаваше от време на време. Е, работата не беше престижна, но за половин година щеше да изплати дълга си към литературния сайт. Дано не му сложат и лихви, че сега лихвеният процент май започнал да се катери бързо нагоре, мислеше си Н.Л., бършейки с препарат умивалните, тоалетните ги беше оставил за най-накрая. И някак работата дори вече не му тежеше, с нетърпение чакаше да привърши с нея.
И да седне отново за час време на ученическия чин. Беше започнал да пише роман, този на собствения си живот. Ученическата стая му влияеше твърде зареждащо на творчеството. Не че животът му беше достоен да завладее читателя. Ама кой знае, то всичко търпи украса и фантазия. И някой ден наистина е станал известен. И тогава може палачинката да се обърне, да наградят съименника му, известния Н.Л. по погрешка. Да се оправя както си знае, то мимолетното щастието не е казано, че идва само при неизвестните, както стана при него. На всекиго можа да се случи.

02.09.2010 Любомир Николов

Муза в горещината-разказ

2010-08-04T04:00:00.001-07:00

Както си стоях на сянка, при мен приседна моята муза. От четири години ме търпи, вече си е част от самия мене. Така си мислех, ама нещо май нещата съвсем не са били толкова розови.
- Ей, моичкия, докога ще те нося на гърба си- сладко прозвучава гласът й. Ама някакси с една метална нотка, в жегавата маряня не толкова дружелюбно.
- А, че с какво толкова съм те разочаровал- питам невинно аз.
- Ами другите музи, с които другарувам, отдавна станаха известни, и по приеми ходят, и на летни семинари в Созопол се пекат на плажа, пък аз какво- притичвам от година покрай една малка твоя книжка, и това си е. Вече не ти вярвам, че ще ме въведеш във висшето писателско, или поетично общество. Загубих ти доверие.
Тук вече започнах да се безпокоя не на шега. Аз я мислех за по-скромна, пък тя какви планове си е чертала пред себе си. И има нещо друго, без муза за къде съм. Не вярвам, че мога сам да се справя с писането. То като си помисля, на нея дължа всичката си, колкото и да е скромна популярност.
- Добре де - питам я аз. – Знаеш ми приятелските чувства, които изпитвам към теб. То си се събрахме съвсем неочаквано, ама и съвсем безкористно, така си мисля. Ти беше запленена от моята спонтанност и откритост, аз пък малко бях загубил ума и дума по твоята слънчева младост. И какво сега, раздяла ли ще има- с надежда да не се случи това я поглеждам с присвити от слънчевите лъчи очи.
- Давам ти два месеца, не повече- категорична е музата. – Знаеш ли колко много такива като тебе, че и по-добри дори, ме чакат да надникна през рамото им. И да ги вдъхновявам. Че с теб какво, ще взема вече да атрофирам, и после как ще си намеря пътя другаде. Като те гледам, хич зор не си даваш, и нещо май вече за нищо не ставаш. Пишеш ги едни откачени, отвлечени, малко сантиментални, малко романтични. А бе кой сега ти иска романтика, всеки е отправил поглед напред, навън, нагоре. Я се осъзнай, докато е време.
И се връцна с кръшна походка, откъде я извади в тази жега, чудя й се. И ме остави сам.
Та ако нещо напоследък нямам ищах за писане, не е в мен причината.
А в музата, че ме е изоставила, нейната кожа. Ама аз не й се сърдя, така де, няма да си губи времето с мен, тя е млада, талантлива, нормално е да има високи цели. Да си следва пътя, аз и без муза ще преживея някакси. И това, дето съм го написал, да не е малко, благодарен съм й и за това.
Пък знае ли човек, изненадващо може някой ден да се завърне. Или пък някоя друга, може и не с толкова искрящи очи, но все пак муза, да надникне през рамото ми. И тогава вардете се, литературни корифей, да не ви взема акъла.
Е, малко се изсилих, ама нали човек с едната вяра живее!
Хайде, доскоро и да ви е музав целият август!

04.08.2010 Любомир Николов

Плажовете на младостта

2010-07-22T06:25:00.000-07:00

Кои са най-добрите плажове ли? Ами няма и съмнение, това са плажовете на младостта.
Когато само това, че има къде да спиш ти е достатъчно. Когато ти е достатъчно голямата компания да се е разположила на маса в ресторанта, където няма друго, освен мешана скара, шопска салата и почти топла бира. Столовете са плетени, покривките изгорели от цигари, залезът обаче е неповторим. Цялото ти тяло е изгоряло, на втората ракия вече светът ти изглежда прекрасен. А на сутринта дълго плуваш навътре в морето, белите зайчета скачат върху тялото ти, искаш по-скоро да ти олекне главата, която малко тежи, и отново всичко в деня ти да започне отначало.
Морето, което не е за 55 часа, а е за десет пъти повече. Време, достатъчно за да смениш два пъти кожата си, да се взираш в очите на момичето си, че дори и да се удавиш в погледа й. Макар, че си отличен плувец.
И някоя вечер, там на масата под асмата или смокинята в двора на хазяйката, изведнъж казваш едни думи, които ти звучат на самия теб странно, казваш ги сякаш на шега, отсреща те гледат с учудваща и широка усмивка. И после цялата нощ се будиш, сякаш за да се убедиш, че това, за което сте си говорили е реално и е истина.
И после какво, ами приятелят ти фотограф те щрака, докаран си с костюм, тя с бяла рокля, всички ви се радват, ти все още си казваш, няма шега, няма измама.

И после в идващите много години винаги се връщаш там, където са плажовете на младостта. Където е тя, където си все още ти, където никой освен вас двамата не може да разбере защо, макар и за 55 часа, отново сте при морето.
Защото това е било предначертано изглежда, защото момичето, облякло твойта тениска след плажа, хванало те за ръка, сега отново те държи за нея. Е, не толкова често, но винаги, когато се завръщате при " Плажовете на младостта".
Защото в този момент сте същите, защото в този момент отново сте млади. Независимо, че видът ви е толкова различен, че дори не можете да се познаете, по-точно не можете да повярвате, че това се е случило.
Защото кога беше, да, беше едва вчера, преди някакви си тридесет и три години.

Възход и падение-разказ

2010-07-08T05:32:00.001-07:00

Харалампи е офицер от запаса. Авторитетът си той гради вече двадесетина и няколко години. По-скоро градеше, докато не излезе в пенсия. Дадоха му тринадесет заплати, от поделението го наградиха с часовник и грамота, и му удариха шута отзад.
Първите няколко месеца Харалампито се шматкаше като муха без глава в града, ходеше за риба, чоплеше семки на градския стадион, гледайки местният отбор как тренира, с надежда да се добере до професионалната група. Но всичко това взе да му омръзва. И тогава се запита, какво ще прави сега, на чия кауза ще отдава чест.
Мимето е жената на Харалампи. Взеха се по любов, и то по голяма любов. Що рози й подаряваше младия лейтенант, що храсти окърши край оградата на поделението, където току-що беше станал взводен командир, що боза и пасти я черпи в градската сладкарница, преди да им засвири Менделсона покрай ушенцата. Дадоха им голям ведомствен апартамент, не усетиха как с годините го изплатиха. Мимето завърши за медсестра, една уважавана и хуманна професия. Работеше в градската болница, но нещата напоследък много се промениха. Вече касинката на главата и бялата престилка, ама хич не я привличаха.
И така един ден Харалампи остана сам в големия апартамент. Дъщерята, вече женена, работеше някъде в големия град, а Мимето беше заминала за Ирландия. Там много я искаха, щеше да сменя памперсите на бабките и дядковците, които лятото щяха да идват по нашето Черноморие, за да си харчат остатъка от пенсиите. Остатък, остатък, ама хич нямаше да им е зле, щото цените по морето са високи за Мимето и Харалампито, но не и за северните народи. Те там сякаш ги копаят тези пари, лири ли са, шилинги ли са, някакси са май други пари.
Бяха минали две години, когато за пръв път Мимето си взе отпуск от старческия дом на северните народи, и се прибра за две седмици при офицера от запаса. Апартаментът беше заприличал на кочина. Харалампито някак си беше намерил работа като охранител в една гръцка банка, ама току-що го бяха изръчкали оттам. Защото беше загубил навика да ходи навреме и трезвен на работа, и един ден нещо беше сгазил лука. Едни хашлаци, с чорапи на главите, отмъкнаха от салона бая пари, и то под носа му. Хванаха ги начаса, но той загуби работата си. И сега, брадясал, по потник и мрежести обувки, по цял ден пиеше бира с кварталния пияница, вече трудно можеше човек да ги различи, кой е човекът, командвал цяло поделение, и кой цял живот не се е командвал от друго, освен от чашката.
На Мимето й дойде много тази почивка.
- Или влизай в пътя, или ще ти спра авоарите. Ще видиш отсега нататък лири и шилинги през крив макарон- беше го заплашила на тръгване тя, в яда си с лек английски акцент.
- И чувам, нещо на едноръките машинки висиш по цял ден. Да беше се захванал с някоя фльорца, по нямаше да ме е яд. Опичай си акъла, да не станем за смях на стари години пред комшиите- скръцна му със зъби вместо страстна целувка на изпроводяк тя.
Войнишкото в Харалампито обаче не се беше още пречупило, и той продължи да си я кара по своята. Успя да заблуди благоверната, че е станал друг човек, и тя след година вече мислеше да го взима при себе си. Все някаква работа щеше да му намери, да не е куц или застарял, че да й лежи на двете ръце отсега.
И когато визата му беше готова, Харалампи взе да си стяга багажа, с явно нежелание. Беше се мъчил на курс по английски, първо ниво, бъкел не му влезе в главата, ама там, на място другояче се усвоява езика, успокояваше се той. А при едноръките ходеше редовно, и така една вечер отиде за последно, да се сбогува с тях. И тогава му тръгна, като на сляпо куче тоягите. Монетите дрънкаха безпир след всяко дръпване на ръчката, апаратът звънеше като южноафрикански вувузел, Харалампи се беше изпотил чак до козирката от вълнение.
- Патка с патка, ще ме купува за някакви паунди ли, шилинги ли, нейната вяра- боботеше по адрес на жена си с пиянски глас и тъпчеше банкнотите в джоба. Наоколо го гледаха със завист, когато изведнъж краката му се подкосиха, дясната му ръка изтръпна, пяна запени небръснатото му лице и той се строполи на пода.

Идните дни изминаха като през мъгла за Харалампито. Когато се свести, над главата му беше надвиснала една бяла касинка, но не на Мимето. В джобовете му нямаше и един лев, някой беше побързал да го обере до шушка. Дъщеря му си дойде от големия град, когато го изписваха от болницата, удари една прахосмукачка на апартамента, записа го на социален патрондаш и отпраши обратно при семейството си. Мимето не дойде да го види, по същото време беше заминала на остров Аруба, където обгрижваше две симпатични и запазени бабички от приюта, които се чудеха как да си харчат парите. Все пак и на нея не й беше лесно, бабушкерите обикаляха казината, залагаха щури пари, оглеждаха младите мъже и никак не ги беше еня, че Харалампито бере душа и се нуждае от грижовната си, добричка съпруга. Нали си плащаха, и то добре си плащаха с техните лири и шилинги.
И сега, вече втори месец той стои на дивана в хола, подпрян на една мека възглавница, гледа в една точка и с надежда чака възстановяването си. Защото Харалампито вярва в родната медицина, в грижите на социалния патрондаш вярва, дори вярва и в Мимето, която ще му прости и този път, и един ден северните народи ще го приемат в редиците си.
Те там, на север, са истински алтруисти, затова са стигнали толкова надалеч.
Ама и Харалампито ще стигне, ето вчера дори успя сам да се дотътри до тоалетната. Още малко, и отново ще е както преди, с авторитет и половина дори. Само първите крачки ще са му проблем, нататък всичко ще е много по-лесно.

08.07.2010 Любомир Николов

Моят пиар да му мисли!

2010-07-06T21:08:00.000-07:00

Изпратих четиридесет разказа с предложение за издаване на сборник. И получих рецензия.
А, и отказ, разбира се под нея.

ЗА РАЗКАЗИТЕ НА ЛЮБОМИР НИКОЛОВ

Не зная доколко могат да бъдат наречени разкази нещата на Любомир Николов. Някои от тях са наброски, някакви кратички размисли, други са малко по-обемни. Интересното е, че точно разказването в тях ги прави не-разкази. Вижда се, че на автора не му е трудно да пише. Обаче трудното за него е да каже. Доста фриволно употребява писатели и заглавия, разбира се перифразирани. Забележима е липсата на идея, и не защото нещата са кратки и многобройни, а защото по принцип не е наясно какво и иска ли въобще да каже.

“Старият учител не бе толкова стар. Хората го обичаха и сигурно затова му слагаха пред името “бай”. Това караше внуците му да мислят колко много време има, докато стигнат неговите години. Дядо им, отрано станал пенсионер, ги беше научил да четат и пишат далеч преди да тръгнат на училище. Израснаха с книгите, понякога дори игрите на двора не им се виждаха така интересни. А колко се радваха, когато младият им чичо ги водеше из центъра. Шоколад или кино, ги питаше той и накрая получаваха и двете, каквото и да си бяха избрали”. / “Апартаментът”/

Ето, така разказва Любомир Николов. Непретенциозно, спокойно, равно, наистина разказва. Вероятно всичко това е случило се, истинско и твърде съкровено за автора. Но въпросът е доколко то би било съкровено за читателя. Когато авторът не излиза от малкия си свят, той няма как да влезе в големия. Тук е проблемът на Любомир Николов. И художеството няма значение или просто губи смисъла си в тази атмосфера на безпроблемност. Звученето е тривиално, слогът е тъй познат, сив и неразличим. Няма го другият, различният, работещият със словото писател. Когато решиш, че най-сетне си попаднал на нещо свежо и оригинално, авторът бърза да те потопи в нищото. Мисля, че не е този начинът да се направи добра литература. Мисля също така, че пред Любомир Николов все още седи възможността да напише добри неща. Трябва само да го пожелае истински, а не да превръща книгите се в пособие по всичкология. Той има дарба, която обаче не е в развитие. Ако се харесва такъв, няма проблем, и Нарцис се е харесвал. Видял съм много писатели, които са се давили в думите си. Надявам се г-н Николов да надмогне това и да напише добрите си разкази.

Н.З.

Първо да попитам, той постарал ли се е да прочете нещо от шестте разказа, които са публикувани в книжка 9-10/ 2009 и 3-4/2010 на списание "Пламък". Не вярвам.
Спрял се е на разказа " Апартаментът". Цитирам мнението на Н.З.
"Ето, така разказва Любомир Николов. Непретенциозно, спокойно, равно, наистина разказва. Вероятно всичко това е случило се, истинско и твърде съкровено за автора. Но въпросът е доколко то би било съкровено за читателя. Когато авторът не излиза от малкия си свят, той няма как да влезе в големия. Тук е проблемът на Любомир Николов. И художеството няма значение или просто губи смисъла си в тази атмосфера на безпроблемност. Звученето е тривиално, слогът е тъй познат, сив и неразличим. Няма го другият, различният, работещият със словото писател."
СВЕТЪТ на три поколения, живяли в един апартамент Н.З. нарича това " малкия свят". На него това не му е нужно, той търси" Големия" свят, интересно ми е какво разбира под това, света на мутрите, на фолкзвездите, на лъжовната жертвоготовност за идеите на Партията ли, защото по-голямата част от живота си Н.З. е живял под нейното ръководство, несъмнено.
"Доста фриволно употребява писатели и заглавия, разбира се перифразирани."
Дали Н.З. знае смисъла на думата " фриволно" , много се съмнявам. И по това, че един разказ е кръстен по подобие на разказа " Джени, жена по природа", това ли му дава право да прави такива заключения. Георги Господинов в романа си " Обикновен роман" не само цитира известни имена, а и цели пасажи от произведенията им. Не, че това ме е впечатлило, напротив.
" Превръща книгите си в подобие по всичкология".
Най-интересният коментар. Може би Н.З. е очаквал класифициран, логичен и научнообоснован подбор на теми и заглавия, рамкирани и одобрени от БДСтандарт.
" Забележима е липсата на идея, и не защото нещата са кратки и многобройни, а защото по принцип не е наясно какво и иска ли въобще да каже." Друга част от рецензията.
Браво бе, господин рецезенте. Значи трябва да има увод, развръзка и заключение, така ли? Да сте чували нещо за късия разказ. За вас това навярно е "наброска" ( егати чуждицата) , или пък кратички размисли.

Е, не всеки може да е с гениално творчество като Вас, господин Н.З.

Чичо ми алпиниста, чичо ми естета и документалиста.

2010-07-02T07:49:00.000-07:00

Днес ще ви разкажа за чичо си. По-точно, ще ви запозная с него. Защото за този човек мога да говоря много. И пак ще бъде недостатъчно.
С брат ми много го обичахме. И той нас. Деляха ни само някакви си седемнадесет-двадесет години. Той беше чаровен, понякога красив, винаги с чувство за хумор, дрехите му миришеха на тютюн и на мъжка сила, макар че физиката му беше дори крехка.
Любимата му приказка към нас беше: " Който каже А, трябва да каже и Б". При него нямаше средно положение, живееше и се отдаваше на работата си, на страстите си, дори на пороците си безрезервно и до край.

Чичо ми работеше в " Студия за документални филми". Беше оператор, стигнал до тук от обикновен осветител. Първите " Фокуси" са снимани от него. Това бяха малки филмчета, давани в края на кинопрегледите, винаги насочени точно, със злъч и неподозирана смелост към " недъзите в обществото ни".
Освен това беше и алпинист. Ето вижте го с камерата.

През средата на 60- те беше организирана първата високопланинска експедиция до Кавказ, връх Елбрус. Чичо ми беше там, но поради недоброто му здраве не му позволиха да покори върха.
Красив е, нали !

Вторият отдясно на ляво е чичо ми Чавдар.
Ето го пак !

Веднъж дойде с бъдещата си жена, майката на братовчедка ми Верина, на една моя тренировка на стадион " Спорт", там сега е зона Б5. Имахме някакви контролни бягания на 60 метра.
- Любар, аз знаех, че си много добър, но ти си просто чудесен- зачервиха ми се ушите от срам и гордост след тези негови думи, бяха изгледали с момичето си цялата тренировка.
И ми купи шоколад " Крава", голям, струваше цяло състояние. И на брат ми купи, тогава не разбирах защо.
Това беше единственият голям шоколад, който получих през детството си.
И когато аз, през 66-та година подобрих републиканския рекорд на 80 метра с препятствия, този рекорд нарекох пред себе си подарък към чичо ми.
А той не можа да ме види. Защото предишната година си беше отишъл от този свят, само на тридесет и две години. Медицината тогава не можеше да му помогне. Сега - може и да може.

Чичо Чавдаре, четиридесет и пет години, откакто те няма.
Обичам те !

Vessislava каза...

Ех, Любар! Покланям се пред паметта на този човек, който също е дал своя принос за това да те познаваме такъв, какъвто си. Той ще живее, докато ви има вас - хората, които събуждате спомените за него и ни позволявате да се докоснем до тази, както вече ме убеди, чудесна личност. Поклон пред него и благодарност към теб!
29 юни 2010 20:50
Любомир Николов каза...

Веси, много ти благодаря за това, което си написала.
И друго. Сега твоят блог е в светъл фон. Надявам се по-често да го посещавам и чета.
Че нали знаеш, " цветето в окото"...
Голеееееми поздрави!
29 юни 2010 22:58
peniashki_plashkov каза...

Здравей,Любо!
Поклон пред светлата памет на този прекрасен човек.
Нека спомените за него да топлят всички вас!

Николай
01 юли 2010 04:35
Любомир Николов каза...

Да, благодаря ти, че така сърдечно си почувствал светлото име на чичо ми!
Поздрави Николай, бъди здрав!

Пиета - разказ

2010-06-08T05:48:00.000-07:00

С брат ми седим на пластмасови столове в парка, отпиваме от студените бири и малко сме се умълчали. Черпи ме той, това е втората ни среща за една седмица. Край нас се движат деца, кучета, майки с детски колички, млади момичета дъвчат пуканки, хванали момчетата си подръка. И по белия пух, докосващ косите и лицата ни, усещаме лятото. Не сме остарели, само малко сме се променили. Моята брада е бяла, неговата коса има пепеляв метален блясък. Челата ни са открити, но не съвсем, стройни сме почти както през младите години, да се чуди човек как сме се опазили досега. Той си идва веднъж на три-четири години, от двадесетина живее на двадесет и три часа път със самолет през океана.
Наблизо е моето жилище, през парка е неговото, което купи при предишното си идване. Вече два часа сме заедно. Ще се разделяме.
И тъкмо ставам, той ми казва да почакам. Вади портфейла си и аз разбирам какво ще последва.
- Мисля да ти дам тези пари. Сто евро.
- За какво- питам го аз.
- Ами ето така- ръката му вече е протегната към мене.
Поемам парите, с дланта си посягам към брадата му за внезапна милувка, отклонявам си погледа, защото усещам влагата в очите си. Не искам да го погледна, сигурен съм, че и на него му е влязло нещо под клепачите. Но изведнъж, за миг почти, сякаш лицето му е досущ като това на баща ни. И ръката му е сякаш същата, която толкова пъти се е протягала, за да ни помогне.
Разделяме се след минути. Вървя по улицата под зелените кестени, коли и хора се движат наоколо, не усещам нищо около себе си. И за сетен път разбирам, че въпреки случаите, когато взаимно сме се огорчавали, с брат ми сме били винаги едно цяло. Свързва ни баща ни.
На другия ден си купувам книгата ” Париж завинаги”, на Бредбъри. Обичам разказите му, преди четиридесетина години за петнадесетия ми рожден ден получих от брат си подарък, книгата ”Марсиански хроники”. Стоя на пейка в големия парк, в центъра на града, тук всяко място за мен има моята си история. Витоша е насреща ми, ако протегна ръка, почти ще я докосна. И се зачитам в един разказ, ” Пиета през лятото”. Там младия Рей, заедно с брат си и баща си, два дни са неразделно около гастролиращия в родното им място цирк. Лъвове, десетки слонове, стотици коне, акробати, шатри, бутилки с кока-кола. Които малкото момче пренася по цял ден. Стъклото тежи, касите не свършват, но пък после покрай манежа е така вълнуващо!
И на втората вечер след представлението, на път за вкъщи, младото момче заспива в ръцете на баща си. Той го носи по дългия над една миля път до дома им. И когато на другата вечер, цяла нощ и цял ден спал, изтощено от емоции и умора, изведнъж му се премрежват очите от благодарност, то промълвява:
- Благодаря ти, татко, благодаря ти!
- За какво- с блестящ поглед го пита баща му.

И си спомням за един горещ летен ден преди двадесет и пет години. Морето беше изцедило силите на сина ми, току що навършил седем години. Беше се разболял, майка му искаше да се прибираме вкъщи, по средата на отпуската.
- Нека да видя цирка, тогава може. Искам да го видя- с мъка говореше момчето ми. С лице, нежен като на момиче, с руси коси и дълги крака, със ясен син поглед.
Вечерта отидохме под голямата шатра, на представление. Стоеше на коленете ми, бузите му пламтяха, меката му коса докосваше гърдите ми, и въпреки, че беше болен, аз бях щастлив. Конете и маймуните на манежа, клоуните със смешните си цветни дрехи и нестихващите номера, акробатите, всичко това преминаваше покрай мен като на сън. Защото се бях вторачил в това детенце, което не откъсваше погледа си, вперено напред към тази невероятна магия. И благодарно, че сме му позволили да е част от нея.
И на другата сутрин той, синът ми, беше съвсем здрав. После аз се учих да карам сърф, нарязах стъпалата си с острите ръбове на мидите, ходех вързан с кърпа на краката по пясъка по плажа. Това не ми пречеше да влизам във водата, синът ми беше с гумени възглавници около ръцете, тогава го научих да плува. И да яде печени миди на тенекия, солта изсъхваше бяла и вкусна около месото на мидата, двамата се чувствахме истински мъже.
И сега си мисля, всеки има своята пиета. Не всеки го признава, но всички притежаваме някаква своя си, различна от тази на другия. И само трябва една случайна книга, един гастролиращ цирк, или една ръка, протегната към нас, за да си я припомним.
08.06.2010. Любомир Николов

Опит за летене - разказ

2010-05-27T07:45:00.000-07:00

Мисля, че отново съм готов да полетя. Винаги съм бил един мечтател, който си измисля най-откачените мечти, макар че черният цвят на брадата ми отдавна е преминал в чистобял. И когато се погледна в огледалото, си казвам, какво различно виждам в него, само някакъв цветен нюанс, я да си помечтая още малко. И това продължава с години.
Първото ми летене беше над червената писта на стадиона, когато за половин ден преминах на два пъти границата на републиканския рекорд за юноши в моята дисциплина. Направих го, без да се вглеждам в напрегнатите лица на противниците, дори не можех да ги запомня. Навярно защото винаги са били зад гърба ми. Имах чувството, че тази писта ще бъде с мен до края на живота ми. И сега понякога сънувам състезанието, в което вятърът не може да ме стигне, крачките ми са бързи, леки, искам още и още. И така си летя, с добрината в себе си, обичам целия свят, и птиците, и мравките, и костенурките. А и хората.
За втори път ми се случи да летя, когато в една ноемврийска вечер едно момиче ме заведе в зала ” България” на камерен концерт. Не бях ходил до тогава. Излязох от салона като вцепенен. Но чувствах как са ми израснали крилe, с които съм готов да прекося най- големите морета, дори океани. И разбира се, с това момиче върху тях. Не, че то си нямаше крила, имаше си, може би бяха по-силни и укрепнали от моите. Но аз си мислех, че са по-крехки, и така не разбрах как го нараних, а после да летим заедно вече беше невъзможно.
Най- трудният ми полет беше, когато половин година бях сам с баща ми. Може да прозвучи някак нелогично, но в този тежък момент имах много сили за летене. И когато ме поглеждаше с ясния си син поглед,( единственото, което му беше останало ), това ми се струваше достатъчно, за да съм готов да литна отново. Нагоре, надалече, напред в неизвестното, когато той вече няма да го има. Този момент щеше да настъпи толкова скоро, и как щях да се ориентирам в тъмното или в ослепителното бяло на бъдещето, ако ги нямаше тези бистри сини очи, които сякаш ми казваха: Сине, ти можеш, ти си силен, ти ще успееш и без мен.
Бяха минали десетина години оттогава. Когато нещо изненадващо ми се случи, летях в мислите си, в чувствата си, в надеждите си, в обичта си. И когато светлините на града една по една заблещукаха в краката ни, отгоре на скалите, ние двамата бяхме готови за полет. Не, ние летяхме, макар толкова различни в миналото си, в годините си, в обкръжението си. Но еднакви в чувството, че тази синкава мартенска вечер е само наша, за да сложи началото на общото и поединично летене в облаците на мечтите ни.
И преди половин година отново почувствах, че летя. Бях хванал малките пръстчета на новороденото, частица от мен самия. Гледах синия му поглед, ясен като този на баща ми, светъл като на жена ми, устремен сякаш като на сина ми. И си казах, въпреки, че досега съм бил един мечтател, който си е мислил, че може да лети, аз наистина съм долетял някъде далеч. Може да е невидимо, може да е нелогично за мнозина, но в живота ми е имало скъпи за мен мигове на откъсване от материалното, от притеглянето на страха, изгодата, себеизтъкването и пресметливостта. И това откъсване е било само заради това, че съм един откачен мечтател, едно побеляло момче, което отново е готово да полети.
Макар, че мнозина биха ми казали, стига с твоя стремеж към високото, към неизвестното, към нереалното. Погледни си годините, какво си въобразяваш.
А аз не си въобразявам нищо.
Просто обичам да летя.

26.05.2010 Любомир Николов

Внучето на дядо- стихотворение

2010-05-27T05:59:00.000-07:00

Малкото момче Никола,
всичко има си детето.
Пръстчетата вече са порасли,
пери ги със сила до небето.

Смее се със глас на ” баба Кикерица ”,
проследява с поглед към небето всяка птица.
Дъвче вкусно, скоростно бисквитка,
а лицето му е чисто като бяла питка.

Днеска баба, мама, а и дядо,
мажат го с боя по длани и стъпала.
После книжката като с печат той оцветява,
след пет-шест години ще е силен като хала.

От сега момиченцата с интерес поглежда,
закачливо и със обич ги разглежда.
Ще е хубав, умен и чаровен,
и към своята сестричка ( боже, дай я ),
наш Никола ще е най- грижовен!

27.05.2010.

Доброто в нас- тема за размишления

2010-05-14T04:28:00.000-07:00

Наскоро видях в един сайт обявен конкурс за написване на разказ на тема” Доброто в нас”.
Аз такива конкурси, където се пише по определена тема, въобще не ги долюбвам. Публикациите не трябва да са отпечатвани на хартиен или електронен носител. Така гласи едно от изискванията.
Ех, че натруфени думи. И какво, приемат такива, които са написани на папирус ли? Или някъде, издълбани по скалните образования, скрити от човешки поглед.
Както и да е. Няма да участвам, въобще такива начинания са едно голяма заблуда. И ще дам подобен пример. Тази година един мой приятел ( Стефо, нали може така да те назова), ми даде препоръка за летния семинар в Созопол под надслова” Творческото писане”.
Дотук добре. Но преди това бях помолил един много известен в момента (и млад автор, който живее в чужбина) за препоръка. Беше чел две мои неща, и беше се изказал окуражаващо за тях.
- Извинете, но вече някъде съм обещал на мой познат, за същия семинар. И мен, чудно защо, не ме допуснаха миналата година при тях. Така, че, сори…
Здраве да е. Стефо пък не беше обещавал другиму, и ето, отново нещата се уредиха.
А преди три седмици разбрах, че един от петимата българи, които са одобрени за семинара, е младият автор, който ми отказа препоръката.
Можеше да бъде по-искрен с мен, така си мисля сега.
--- ---- ---- -----------
От два месеца се занимавам с нещо ново за мен, от което крайната цел е изкарване на пари. Тръгнах аз натам, насам. И отново направих грешка.
Делово запознах мой много близък роднина с новото начинание.
- Трябва да вярваш в успеха, да си постоянен, да си коректен и точен в работата си. Ще помагаме- така в няколко думи се изказа жена му, не помня съвсем ярките литературни клишета, с които обагри речта си. Нали самата тя е литератор, завършила е българска филология. То тази специалност навремето беше последния пристан за кандидатите за висше, но няма да се задълбочаваме на този факт сега.
Мина месец, обадих се на моя човек за помощ. Така, както я получи от мен миналата година, без да очаква това. Бях му намерих работа, от която не може да е недоволен. Все пак поне малко ми е задължен, освен човешкото разбиране за взаимопомощ - наивно си мислех.
- Ама знаеш ли, нямам пари. Много в труден момент искаш такова нещо от мен.
- За петнадесет лева се касае, отстъпка от себе си ти давам, какво ги правиш тези пари, човеко. И пенсия имаш, и заплата- не се стърпях да му кажа.
- Че и получаваш нещо насреща, не се колебай, помисли и ми се обади- така завърших разговора.
Сякаш да чакаш от умрял писмо, такъв беше резултатът.

Така, че напоследък си мисля за поговорката, не прави нечакано и не пожелано добро. За да не се върне като бумеранг при теб, но с обратен знак.

А иначе доброто си е в нас. Особено на думи, или пък когато идват празници и влизайки в църквата, палим свещица, и на излизане подхвърляме някоя дребна монета в протегнатите ръце на просяците навън.
Какво пък, светът никога не е бил толкова див и суров, защо пък аз да нося агнешка кожа, с добротата не сме за никъде, така си мислим.

Може би в другия живот, там ще бъдем по-добри.

Един ден на Денис Иванович- разказ

2010-04-27T04:45:00.001-07:00

Тази сутрин Денис Иванович се събуди в отвратително настроение.
В устата му сякаш се бяха настанили ято изсушени прилепи, в резултат от лекия запой миналата вечер. Беше се омаял с менте, купено от кварталния магазин, който безуспешно се мъчеше да издържи на неравната конкуренция, която го притискаше след откриването на близкия МОЛ. Нямаше да е задълго.
С мъка се надигна от леглото, завивките му отдавна бяха претърпели цветова мимикрия, отправи се към банята и пусна силна струя хладка вода. За да се осефери, а и от икономична гледна точка. Напоследък животът му не беше никак розов. Предишният ден отново го бяха търсили онези досадници от банката, която преди две години има неблагоразумието да му отпусне кредит. Една позната го омая с благи приказки, и Денис предприе решителни стъпки за навлизане в хотелиерския бизнес. Срещу ипотекиране на две къщи в забутано планинско селце, той стана бизнесмен. И се готвеше за големи печалби. Но след като направи ремонт на котелното, захранващо топлината в малките уютни стаи, подмени покрива на голямата къща и купи петнадесетина кубика дърва за идващата зима, отпуснатите пари свършиха. Беше платил и сто хиляди евро на едни заблудени англичани, които се бяха отказали от бизнеса и с удоволствие го направиха собственик на селското имение, откъдето Иванович се надяваше да потекат купчина от пари.
Началото беше обещаващо. Първите клиенти бяха очаровани от дивотията на това забутано място, където изгревът на слънцето измиваше от главите им всички лоши мисли, с които се бяха заредили през трудовата седмица. Идваха и двойки, къде официални, къде нелегални, бягащи от погледа на любопитни комшийки и завистници. Денис не се интересуваше от друго, освен да са платежоспособни. Защото всяко удоволствие се заплаща. Особено това на прелюбодейците, ако имаше как, щеше да им взима двойна тарифа.
Дойде зимата, и с нея настъпиха сериозни промени. Световната криза сякаш се настани и в това забутано място. А и малкото идващи гости мъкнеха със себе си електрически печки, и освен двете камини и радиаторите в стаите, натоварваха електромерите до дупка. И когато отново настана лято, Иванович с ужас направи равносметката, че е вече с пет хиляди евро загуба. Отделно трябваше да се погасява кредита по ипотеката. На всичкото отгоре жена му го напусна, е, не официално, но и това беше въпрос на време.
- Жени много, няма какво да се кахъря- си беше казал Денис. Но когато мина първоначалната еуфория от внезапно появилата се самостоятелност, нещо започна да го гложди под езика. Че кой в днешно време ще обърне внимание на интелекта и висшето му образование, като е потънал до шия в дългове.
- Животът е пари, брато – фъфлеше вчера след втората ракия той, в компанията на кварталния пияница. Бяха седнали на ръчно скованата дървена маса пред панелния вход на все още неговото жилище. Защото онези кръвопийци банкерите бяха плътно зад гърба му, направо усещаше зловещия им дъх.

Денис Иванович излезе от банята, отвори хладилника, където се мъдреха няколко стръка увяхнал чесън, бучка засъхнало пожълтяло сирене и едно-две яйца. Направи си чай от лайка, кафе отдавна не му се намираше, и след здравословната лека закуска се дотътри до близкия офис, където преди месец беше получил мъничка надежда. Да замине на работа зад граница, далеч на север, във филиала на голяма компания за производство на хладилни агрегати, които се изнасяха в топлите страни. Срещу такса от триста евро, които с мъка беше събрал оттук-оттам. Посрещна го една малко прецъфтяла мадама с начервени устни и къса пола, която навярно искаше да компенсира с това някои други отминали дадености. Но този път новината беше добра, след два дни групата на ентусиастите щеше да заминава. И да се втурне напред с главата в трудовия процес на онези дванадесет часа дневна или нощна смяна с гарантиращото почасово възнаграждение от две евро чисти пари. Но само ако е добър да почерпи, че кандидатите за това неземно щастие били много, така му беше казано.
И така Денис Иванович се отправи отново към своята панелка, където пред самия вход прашасваше личното му возило. Запали го с малка мъка, но пък трещеше съвсем обещаващо. След час натовари късополката на предната седалка и двамата поеха към зоната на забавленията. Разбира се, в близкия МОЛ. Кафе, виенски сладки, после триизмерно кино, а може би завършването на вечерта да има и друго продължение, си мислеше плахо кандидат-гурбетчията.
Малко преди входа на подземния паркинг обаче, някакъв келеш с лъскава лимузина му се изрепчи заради отнетото му безценно преимущество на пътя. Слезе решително, намесвайки роднините на Денис от женски пол, и изведнъж размаха пистолет. Дали боен, или газов, това не се разбра. Защото могъщ джип заби спирачки зад тях, чу се удар на притрити брони и така Иванович отърва кожата, оставяйки ги да си мерят патлаците.
Когато дойде сметката за кафето и виенските сладки обаче, Денис се ококори. Това не остана незабелязано от присвитите, но зорки очи на късополката, на нея такива номера не минаваха.
- Това триизмерното е голяма глупост. Главата ти се цепи от звуковите ефекти, сякаш се разпаря земната кора, зениците ти стават на понички от светлинните ефекти. И какво е това дребнотемие в съвременното кино, всичко е голота и насилие, жаргонни мръсотии и изчанченост- побърза да се застрахова той, надявайки се ухажьорката му да се откаже от културното мероприятие, все пак предстоеше и друга програма. Иванович щеше да я компенсира с решителни действия, беше сигурен, че късополката само това чака. Тя обаче показа, че не е вчерашна, на път за тоалетната проведе два бързи разговора по джиесема и след малко му махна за довиждане. Заминаването зад граница беше провалено, с лека мъка Денис огледа отминаващите й закръглени форми и се отправи към изхода.
Паркира трошката си отново пред къщи, подритна беззлобно двете улични кучета, откъсна няколко стръка здравец и три нарциса от пролетната градинка, все пак негова беше заслугата по засаждането й. После хлътна в безмълвния от близо година панелен апартамент, лисна две шепи вода върху лицето си, отвори хладилника, скалъпи някакво подобие на сандвич и пусна телевизора. Сякаш цяла Европа се беше набутала в претъпканите аерогари, чакайки онзи северен вулкан с трудното име да благоволи да се оттегли.
- Е, че то и от мен има по-зле- успокои се отчасти Денис, погледът му попадна на календара, забоден на отсрещната стена. След два дни дъщеря му ставаше на тринадесет.
- Добре, че не заминах, момичето заслужава моето внимание. Не всичко е загубено, щом съществува надеждата - промълви той и се замисли.
Утрешният ден го чакаше. Трябваше да намери пари за подарък. Имаше още време.
Днешният ден беше отминал, все пак това беше само един ден на Денис Иванович.

27.04.2010 Любомир Николов

Старецът и момчето- разказ

2010-04-15T07:38:00.001-07:00

Старецът напоследък сънуваше един и същи сън, вече половин година. Изкачваше се по стръмния и посипан с камънак път, нагоре към снежния връх на планината. Усилията да преодолее болките на старостта го задъхваха, стъпките му бяха бавни и неуверени. Но устремени нагоре. И когато му оставаха последните метри, нещо го задушаваше, крайниците му изтръпваха и той се будеше, изправен в леглото, целият облян в пот.
С нетърпение дочака пролетта. Дърветата бяха открили отново зеления си цвят, сякаш жълт прах беше засипал храстите, червените цветове на ябълковото дърво пред прозорецът му говореха, че вече е дошло времето на голямото изпитание. Да се изкачи отново там, горе. Или да се примири окончателно със старостта.

Момчето беше вече решило, ще се катери до върха. Не му е нужен никой. Трябва да докаже, че може и сам, и че е вече пораснал. Раницата, обувките, шапката и ръкавиците, малко храна и вода. И един стар, с олющено стъкло и циферблат ръчен часовник. Този на баща му, оставил ги с майка му толкова рано. Но не чак толкова, момчето помнеше, как заедно изкачваха планината и върховете. Не и най-големия и високия, сега вече беше неговият ред. Ще се справя, времето ми вече е дошло, си мислеше момчето и с нетърпение чакаше зимата да си отиде.

Утрото ги застигна някъде в началото на пътя. Слънцето опитваше да се промуши през сивкавата и лепкава пелена, с които бяха наметнати облаците, дърветата потръпваха от студ, тревата все още беше студена и влажна. Отпред вървеше старецът, отсякъл здрав клон, на който се подпираше, когато спираше за кратката си почивка. Момчето го следваше отдалеч, и бързо го застигаше. Вятърът свистеше наоколо, птиците отдавна се бяха разбудили, поляната с дивите ягоди беше разпиляла бялото навсякъде по себе си. А двамата мислеха за едно и също, за снежния връх там горе, но по различен начин се бяха устремили към него.
За единия той беше началото.
За другия, началото на края. А може би и самият край.

Момчето вече беше под върха, когато нещо го накара да се обърне назад. Някаква неясна и неопределена мисъл. Старецът беше на двеста метра по-надолу, личеше, че му е много трудно. Потта беше избила по цялото му набръчкано и съсухрено лице, най–гъстите капки се бяха спрели над белите му гъсти вежди. Якето беше раздърпано по тялото му, краката едва държаха тялото изправено, по-скоро тоягата го задържаше, за да не падне върху каменистата пътека. Само погледът не се предаваше, момчето не можа да види това, но почувства, че той няма да е достатъчен, за да го изведе на върха. Времето беше едно, но за двамата съвсем различно. Начало или край, зависеше чие притежание е.
- Не ми помагай, недей- промълви старецът, момчето го беше подпряло с едната си ръка под мишницата.
- Имаме още малко до върха, само стотина метра. Горе ще си починеш- му каза момчето- Ще вървим двамата.
- Остави ме тук, ако мога, ще дойда и сам. Ти върви, върви!

Този ден бавно и сигурно вървеше към своя край. След него щеше да дойде още един, и още един, и още един...
Върховете ще бъдат също отново изкачвани. За пръв, или за последен път. Ще ги изкачват сами момчета, които горе ще се превръщат в мъже, понякога ще ги катерят и старци. Които не ще искат да повярват, че ще им е за последно. Някои ще се отказват по средата на пътя, други в неговия край, под върха. Трети ще го изкачат, но не ще повторят отново.
Но това момче, и този старец, те ще бъдат винаги там горе, защото единият има години пред себе си.
А другият пък има години зад гърба си.
Но и двамата имат върха в сърцето си. Което е най-важното, макар че между тях стои времето.

15.04.2010 Любомир Николов

Цвете в окото - разказ

2010-03-20T01:09:00.000-07:00

От една седмица в окото ми се настани цвете. Необичайно е, трябва да свикна с промяната. Когато се погледна в огледалото, не го забелязвам. Но когато притворя другото око, цветето започва да ми се усмихва.
Понякога е синя фрезия, каквато подарих на жена си при първата ни среща, да бъде в тон с цвета на очите й, и да е нежна като тялото й. С годините и двамата се променихме, сега аз приличам на цъфнал бодил или на голямо глухарче, всеки момент готово да разпръсне белотата си настрани. А тя на синя разпукнала и натежала роза.
Но когато й купувам цвете, винаги избирам фрезия, така ми се иска онова чувство от преди години да е винаги около мен.
Цветето в окото ми се преобразява. Друг път е розов шипков храст, напомня ми за детските години на дъщеря ми. Крехка, но с израстващи остри бодли, за да се предпази от опасностите на живота. Защото мама и татко все по-рядко ще са с нея, и от сега нататък трябва да разчита само на себе си.
Случва се цветето бързо да преминава от синя дъхава мащерка, през жълт, игрив под ласките на вятъра кантарион, до кадифено мек като памук еделвайс. Това се случва, когато си мисля за планината, за високите й зелени или снежни рамене, върху които понякога съм се изкачвал. Тогава съм едновременно толкова малък, но пък и силен, защото съм поел от енергията й, която ме крепи дълго време след като се спусна отново в равнината.
А когато цветето премине от син синчец към червена роза, си мисля за баща ми с неговия ясен до последно поглед. И за застиналата кръв на един рано отишъл си от нас добър и скъп приятел.
Понякога виждам цвят, който не познавам, но ухае неповторимо. И знам, че е смокинов цвят, не може да е друг. Защото от него се раждат любимите ми смокини, носещи вкуса на лятото. Които ми напомнят за едно момиче, с което може би сме плували в морето, или сме се катерили по планините, има ли значение. Но което с белотата си сякаш иска да направи настъпващата ми зима по-спокойна и приемлива.
Така, че ако не ви разпозная, когато ви срещна, това е не защото съм ви забравил.
А защото имам мойто си цвете в окото.

20.03.2010 Любомир Николов

Довиждане, ден ! - хаотични мисли

2010-03-13T06:41:00.000-08:00

Мислите препускат някъде из преживяното, думите напират да се докоснат до клавиатурата, надеждата чака, затаила дъх дали ще бъде забелязана, скрита зад сивотата на ежедневието. А времето си лети, без да го усетим.
Не, усещаме го по наивността на старите спомени, по красивите усмивки, запечатани на снимките ни, които не отваряме толкова често. Защото ни напомнят за отминалите дни, които са белязани със свежестта на отминалата младост. Но отново продължаваме, защото знаем, че днешният ден след време ще ни се струва все още млад, все още богат и смислен, защото такава ни е природата.
Да се самозалъгваме, да се успокояваме, да се надяваме, и в крайна сметка да се изправяме отново за битки.
А най-трудната е тази със себе си.
Затова нека да се приготвим за нея, защото тя никога не свършва с победител.
Свършва тогава, когато вече нищо не ще е от значение.
И колкото по-късно, толкова по-добре, защото шансовете ни да надделеем се увеличават с изминалото време.
Да го изпратим, днешния ден, и да му благодарим, че си отива.

Още за клошарите

2010-02-16T07:56:00.000-08:00

Няма безплатен обяд, това в днешно време си е самата истина.
Тези дни отново си мисля, напротив, има! Ако си клошар, спиш в кашони и събираш фасове по улицата и ги омотаваш в късове от стари вестници, ако си щастлив да те къпе само пролетния дъжд, ако дрехите ти не се влияят от модата и климата, а зъболекарят ти отдавна ти е бил дузпата, защото нямаш зъби, ако сънят ти е споделен зимата от уличните кучета, които те топлят, без да ти начисляват ДДС към сметките за парно и топла вода, за които отдавна си забравил, че съществуват, ако градския транспорт ти е отеснял, защото всички ще напуснат, когато се качиш, макар за да се повозиш само до следващата спирка, то сигурен съм:
Не само обядът, но и закуската и вечерята ще са ти безплатни!

В квартала се подвизават двама, млад мъж и възрастна жена, навярно му е майка. Мъкнат по дузина торби в ръцете си, облеклото им е едно и също, зиме и лете. Не говорят, понякога сядат покрай кофите и гризат по нещо.
Съвсем безплатно.

Но по-добре ще бъде, ако не допускаш да те сполети това щастие, за което малко хора ще ти завидят. Не за безплатното ти ястие, а за безпътното и безметежно съществуване, което обаче много скоро ще те накара да забравиш, че си човек!
Защото ще се превърнеш на подвижен кашон, който гледа само да е на сухо, по-малко студено и не толкова светло и ярко, за да можеш да заспи след всичкото щастие, което неочаквано го е сполетяло! Защото, сигурен съм, че пази Боже, никой не е застрахован от толкова много щастие, по-добре е да сме малко нещастни и да си плащаме за това!

Рожден ден- разказ

2010-02-11T03:42:00.000-08:00

В плика сложих една мартеница. Хубава е, сякаш си ти. Преди три години ми подари червенобяла лентичка, на първи март.
- Може и на глезена - беше казала, реакциите ми никакви ги нямаше, усмивката ти ме беше пронизала.
Сложих и химикалка, и бележник.
Обичаш да пишеш стихове, които аз обичам да чета.
Една въздишка незабелязано се мушна вътре. Разбира се, и една въздушна целувка.
Цвете не поставих, твоите писма са букет за мен. Не увяхват.
Моите са повече, малко драскат, но това е от бодлите ми. Те разраняват повече мен, отколкото теб.
Какво да се прави, няма друг начин.
Залепих го. После надписах. Имам седмица, за да го изпратя.

За друго нямам разрешение от времето.

10.02.2010

Ренета- Част втора -продължение

2010-02-05T04:04:00.000-08:00

Есента се протягаше лениво и без да бърза се готвеше да отстъпи мястото си на зимата. Понякога в заговор със слънцето се мъчеше да забави студа и вятъра, които бяха все по-нетърпеливи да покажат силата си. В една такава притихнала вечер Любослав отиде в залата на Софийския университет, щеше да свири нова група, все още често се виждаше с бившите си съученици. Защото беше предпочел Геоложкия институт пред Математическия, като че ли под влиянието на новите си приятели, при които беше гостувал преди месец. На подиума с накуцване се появи младеж с кръгло лице и рошава голяма коса, нисък на ръст. Пя страхотно, и само на английски. Години след това стана известен, когато караше колелото си по софийските улици хората дори не го разпознаваха, свикнали с кривата му походка.
И както си стояха със Светлозар настрани, до тях се приближи с дяволита усмивка онова шашаво момиче от пролетта, изгледа го и възкликна:
- Ама това Любо ли е, че той станал много готин.
И го покани на танц.
Двамата се въртяха на претъпкания дансинг, косата на Ренета докосваше гърдите му, малкото й тяло в късата пола се притискаше до неговото, и той изведнъж разбра, че още оттогава я е харесвал.
Купонът завърши, Вержиния беше също дошла, и всички се забързаха по стръмната улица надолу към квартирата на Светозар. От „Тенекиите” купиха бутилка „Зубровка”, в шишето имаше незнайно защо тънка сламка. Ренета беше взела от служебния си кабинет малък касетофон ” Филипс”. Цяла касета с песни на Адамо. Токът изгасна, запалиха свещи, бяха дошли още дузина студенти, пръснали се бяха в двете стаи, хазяите бяха заминали за почивните дни в подбалканската си къща на спокойствие. Мелодиите следваха една след друга, отново танцуваха, после седнаха на изтърбушеният диван в ъгъла на стаята.
И както пушеха „Стюардеса” и пиеха направо от бутилката, дъха на момичето опари Любослав, очите й се бяха усмирили, той я целуна. После още веднъж.
- Е, кажи ми комплимента, кажи ми го- го запита Ренета, бялата й блуза , италианските ботуши до коляното, късата пола, малкото червено плетено елече, това на мен ли се случва, се питаше той.
- За какво говориш?
- Че не мога да се целувам, защо ми го спестяваш, вече на двадесет съм, има много да се уча.
Любослав се засмя.
- Не беше толкова зле, защо се измъчваш с тези глупости
- Много бързо ме свали, не си губиш времето- Ренета отново запали цигара.
- Ами то стана неочаквано, и заслугата не е само моя- й отговори Любослав.

В тъмната вечер двамата прегърнати крачеха по пустите улици, мантото й от мачкан лак не можеше да я стопли, Любослав непривично ситно крачеше до нея, уличните фенери осветяваха сенките им, стъпките отекваха в тишината, започваше се новият ден. Но след като нощта щеше да се умори да им предлага дискретността си за топлите им целувки.
- Мисля, че много бързо напредваш-двамата се засмяха, едно такси премина покрай тях, но те не бързаха за никъде.
Беше почти сутринта, когато Любослав се прибра вкъщи. Легна си усмихнат, на устните му се беше настанил вкус на зрели смокини. Отново, както преди четири години.

Букет и сладко от горски ягоди - разказ

2010-02-03T09:30:00.001-08:00

Виждах ги всяка сутрин в хотела, закусваха мълчаливо. Баща и дъщеря. Мъж на средна възраст, прошарени коси, среден на ръст, наблюдаваше я с нежност. Момичето беше около тринадесетгодишно, красиво, със спортна походка. Винаги си поръчваха от менюто палачинки с горски ягоди. Скиорският сезон беше в разгара си, после тръгваха да обикалят пистите наоколо и късно следобяд се качваха в стаята си, оставаха им още няколко дни, в които щяха да са заедно. Защото той живееше отделно от семейството си, вече половин година. Разбрах го случайно, една сутрин бях седнал на съседната маса и дочух какво си приказват. Както никога досега бяха разговорливи.
- Мама ми разказа една случка, била е на моите години. История с букетчета от диви ягоди. Може би и ти я знаеш.
- Да видим, разказвай- облегна се назад бащата. Току що бяха привършили с палачинките.
- Мама се влюбила за пръв път на един спортен лагер, високо в планината. Имало е много момчета и момичета. По цял ден били по тренировки, но вечер задължително се събирали около лагерния огън. И едно момче, казвало се като теб, тате, я избирало винаги от многото нейни приятелки, нали я знаеш онази игра на тунел. Ръка за ръка, гледали са се някак особено, някакъв ток протичал по телата им. Или са се търсели за танците, когато китара или акордеон разнасяли мелодиите си по голямата поляна, обградена с борови дървета. Но нищо повече, все пак онова време било друго, така ми разказваше мама. Един ден били около едно малко езеро, и топката, с която си играли попаднала навътре в него. И мама нагазила в студената вода, без да се замисли. Нали за тази топка отговаряло нейното момче. Как да го остави в беда. И после се разболяла, няколко дни лежала с температура в лагера. А той всяка вечер, преди лагерния огън бил при нея, с букетче от горски ягоди. Приятелките много й се сърдели, защото тя винаги изяждала сама ягодките. Не искала да дели чувствата си и този си подарък с никого. Така минал целият лагер, и оттогава мама много обича горски ягоди. И аз ги обичам. После никога повече не го видяла, този Любчо. А пък аз все си мисля, че това си бил ти, тате.
Видях как бащата се усмихна, после хвана дъщеря си за ръка.
- Чудното е, че и аз имам една такава история. И сега, като си помисля, какво съвпадение, онова момиче, за което ще ти разкажа, се казва като майка ти, Пролет. Едно лято отидох при братовчедките ми, бях на твоите години. А те засаждаха борчета високо в планината. Цялото им училище беше там. Ставаха сутрин много рано, преди изгрев слънце. Росата мокреше краката, мъглата обаче бързо се вдигаше и по обяд вече не можеше да се работи от жега. И всяка вечер имаха забава в столовата или около големия лагерен огън навън, край високо вдигнатото знаме на училището им. Аз бях с тях само една вечер, и танцувах с това момиче, за което ти казах. Много го бях харесал. А на другия ден набрах много ягоди, сечищата бяха почервенели от плод. После вкъщи варих сладко, за първи път в живота си. Стана ароматно, отлично се справих. И есента мойте братовчедки ми дойдоха на гости. С тях беше и Пролет. Черпих ги от моето сладко, бях много горд с това. Исках да й кажа, че я харесвам, че искам отново да бъда там, с нея в планината, под звездите и край светлината на вечерния огън. Но бяхме едва на твоите години. Не я видях повече. Но оттогава и аз много обичам горски ягоди.
Двамата, баща и дъщеря, се бяха умълчали. Може би си представяха , че зимата вече е свършила. Дошло е горещото лято. И те са там горе, при поляната с дивите ягоди.
Но не само двамата. А той, тя и Пролет, една жена на средна възраст, с едва видимо прошарени коси, която както тях обича много червените, дребни и дъхави горски ягоди.
Защото това са техните истории, на мама и татко, букет или сладко, какво значение има това. А може и да са ги преживели заедно, забравили са някои подробности, все пак доста време е минало оттогава. Но дъщеря им ще ги накара да си ги припомнят, защото тя най-много от тях обича неповторимия вкус на дивите ягоди.
03.02.2010 Любомир Николов

Ренета- Част втора -продължение

2010-01-22T03:45:00.000-08:00

Ножът се заби в кръглата и гладка стена на динята, която изпраща и се разтвори на две равни части. Сокът потече върху скованата дървена маса, постлана с вестник, на който имаше пресен, току-що разчупен типов хляб и бяло саламурено сирене. Последната вечер бяха останали край фургона, десетината дни им бяха стигнали, за да обиколят всички ресторанти в селото. Менюто навсякъде беше едно, пържола, кебабчета, мешана скара. За гарнитура лютеница, объркана със недотам ситно нарязан лук. И топла бира, ако я имаше. Сервитьорите не си даваха много зор, сезонът след няколко дни щеше да бъде забравен. Вечер единствената асфалтирана улица, по която се разхождаха курортистите, излъчваше тъгата по изминалото лято. Платнените стрелбища всеки ден намаляваха, машините със захарен памук и казаните с варена царевица нямаха вече този оборот, който щеше да храни собствениците през цялата зима. Затова бяха останали само няколко, в центъра на малкия площад, до паметника на антифашиста.
- Ето така ще разпорим живота, със замах и отведнъж! И ще изтръгнем от средата му най-сладкото - Зари дълбаеше средата на своята половина от динята. Червеният й захарен сок беше полепнал по устните и брадата му. Очите блестяха през очилата, белите зъби лъщяха под широката усмивка, залезът идваше с онова спокойствие на последните летни дни. Слънцето беше като една голяма, узряла и сочна диня, която бавно се търкаля към хребета на близките възвишения, които се бяха наметнали с огромното жълто и прокъсано наметало на ранната есен.
- Защо мълчиш- се обърна той към Любослав.- Не може да се живее, без да имаме мисия в този живот, на всичко съм съгласен, за да я изпълня. Готов съм да подложа и динена кора на тези, които ще ми се изправят пред пътя. Целта ще оправдае средствата, след петнадесет години трябва да сме известни. И богати, разбира се.
- А ако не стане така, тогава какво?
- Невъзможно е, до сега всичко в живота ми е било планувано, после извоювано с много усилия и решимост. Трябва да вярваме в силите си, друг начин няма.
Любослав отпи от мастиката, направо от бутилката. Запали цигара и се загледа в шарките на дърветата отсреща, които падаха като малки парашути надолу, подхванати от вечерния вятър и където птиците пееха последните си безгрижни песни. Защото им предстоеше дълго пътуване.
На другата сутрин морето беше гладко, тихо и сякаш като за тях смирено. За да почувстват за последен път неговите топли ласки, и когато мускулите им вече бяха набъбнали от дългото плуване, на брега ги посрещна слънцето, което само след час щеше да се скрие зад облаците, оправдавайки се, че времето му за тази година е вече отминало.
А двамата щяха да се върнат отново в големия град, където от телата им така бързо щеше да избледнее топлия загар на безгрижието. Започваше учебната година в университета, трета за Светозар. И първа за Любослав, с едно есенно десетдневно морско закъснение.

Братовчед ми, дядо, баба и аз - разказ

2010-01-20T08:17:00.001-08:00

Дядо ми беше голям мълчаливец. То всички селски хора май бяха такива. С тежка походка, ясен син поглед и мазолести ръце. Когато бях малко дете, много се гордеех с него. Разпряваха, че е бил берберин, кожар, градинар и още какъв ли не. И участвал в трите войни, Балканската, Междусъюзническата и Първата световна. Голям късмет явно е имал, да се върне здрав и читав и от трите касапници вкъщи. Тогава е бил ерген, после се оженил и през четири години се родили трите му дъщери. Изучил ги всичките, за онова време това е било много рядко срещано геройство. Едната, по-голямата ми леля, дори беше завършила висше образование.
А баба ми имаше кръгло бяло лице, викаха и хубавата буля Цвята. Тя беше неграмотна, но много искаше от нас, внуците и внучките й, да сме добри в училището. И много обичаше да й четем, я вестник, я някоя книжка. Присядаше вечер пред къщи на трикрако столче, вземаше хурката или плетката в ръце и ни слушаше.
А бяхме шестима малчугани, две момичета и четири момчета. Бая трудно й е било, и то не да на изхрани, лятото на село винаги имаше нещо за ядене. Биволицата и овцете даваха мляко, градината раждаше плодове и зеленчуци, в зимника имаше мас, ошав и петмез, а хляба си го печеше тя. Палеше фурната, месеше големи бели хлябове, после ги мяташе в пещта, и после дъхави и парещи ги завиваше с едни платнени кърпи, пищимали, които пак сама си тъчеше. Имаше стан, от който изкарваше парцалени цветни черги. Имаше и шевна машина, някакъв Сингер ли беше, не помня точно. Но гласът й по цял ден ни преследваше из двора или навън, на голямата поляна. Бяхме като всички деца големи калпазани.
Но нашият братовчед нямаше равен по инат и пакости. Беше по-малък от мен с две години. Но разбойник и половина! И никак не му спореше учението. Единствен от всички останали.
- Моят акъл е колкото на едно пиле- правеше се на съвсем недомаслен той. Ама ние си знаехме, че не е никак загубен. Можеше да те излъже, без да му мигне окото, но когато ти дадеше дума за нещо, правеше го каквото и да му струва това. И много бой го биеха леля ми и свяко ми. Направо ми беше жал за него. А пък той изобщо не се трогваше от това, след като те си заминеха за града от неделното си гостуване при нас, отново започваше с белите.
В къщата на горния етаж имаше една източна стая, тя беше най-подредената и най-хладната през летните жеги. Миришеше на изсъхнала липа и билки. Там ние не влизахме, беше отредена за неговите родители-за леля ми и свяко ми, който обикаляше поляните за пъдпъдъци и зайци. Никой не го закачаше за друга, кърска работа. Още тогава дядо ми и баба ми бяха решили кой да наследи тяхната къща, която беше в центъра на мойто така хубаво и обичано село.
Веднъж бях на парцела, при царевицата, само с дядо ми. Бях малък, не ходех на училище още. Надвиснаха едни синьочерни облаци, изви се силен вятър, щеше да има буря. И тогава дядо ми ме изпрати да се прибирам вкъщи. То мястото си беше в края на селото. Тръгнах аз, но започнаха едни гръмотевици, едни светкавици… Спрях насред прашната, поглъщаща големите дъждовни капки улица, и се разревах. Бях се изгубил. Бързо ме отпратиха някакви добри хора за вкъщи, все пак фърфалак, че и не селско чедо, то си ми личеше отвсякъде. После баба ми и дядо ми с усмивка ме бяха прегърнали, вече не ми се виждаше той да е толкова мълчалив и намусен.
И сега какво, кой ти гледа какъв си бил, шестици ли си имал като ученик и дали си правил големи бели или не. Май, че животът често няма нищо общо с това, което ни говореха тогава, да бъдем прилежни, ученолюбиви и трудолюбиви.
Ако ви трябва пример, това е братовчед ми. Стана човек от него, две големи деца има, стана и дядо. И все ни повтаря, като се видим всички заедно, което много рядко става.
- Моят акъл си е колкото на едно пиле.
Ама аз още тогава не му се връзвах, сега пък съвсем не му хващам вяра на приказките.

20.01.2010 Любомир Николов

Ренета- Част втора -продължение

2010-01-16T04:57:00.000-08:00

Будилникът изтрещя точно в полунощ. Беше откраднал от съня два – три часа. За миг му се стори, че е казармената тръба, но това вече беше отминало. Сега го чакаше нощната смяна в Полиграфическия. Августовският хлад караше тялото да изтръпне, автобусът разтвори дрънчащата си паст и Любослав хлътна в нея. Втора седмица работеше в експедицията на комбината. Уволнението беше дошло най-неочаквано, в средата на юли. Десетина дни преди това се разчу, че от казармата ще бъдат освободени всички приети отпреди две години студенти. Това накара старите пушки да са много мили с Любослав, и така последните дни за тях изминаха в очакване на тази чудесия. Само седем-осем момчета от цялата дивизия бяха щастливците.
И защо ли стана така, се питаше в първите дни от завръщането си вкъщи той. После изведнъж всичко стана ясно. Синовете на Първия, на Станко и на някои други около тях, се нуждаеха от почивка на море. По правителствените станции или луксозните хотели. И Любослав щеше да отиде на морския бряг. Но след едномесечното недоспиване, след натрапчивия дъх на печатарското мастило, който се всмукваше настойчиво от порите на младото му тяло. Връзваше вестниците, излезли току-що изпод тракащите големи печатарски машини, после мъкнеше пакетите, товареше, прехвърляше, разтоварваше, накрая отново ги мяташе в каросериите на камионите, които равнодушно се бяха строили на високата рампа. Хартия, хартия, хартия. ”Работническо дело”, ” Отечествен фронт”, ” Земеделско знаме”, в петък и ” Стършел”. До изгрева на августовското слънце, което напираше да влезе с лъчите си през високите прашни, обгърнати с паяжини прозорци, и когато вече излизаше от комбината, светът му изглеждаше някак си нереален и отдалечен, дори красив. Зелените дървета в отсрещния парк, свежия въздух, все още пустите му и преметени алеи, обградени с прясно окосена трева, разцъфналите маргаритки и цветя, стадиона, после улицата с липите, обръщалото на малкото трамвайче, хубавите двуетажни къщи и дворове, районното милиционерско управление, накрая отново под кестените и най-сетне в леглото. И така целият август. Морето бавно изстиваше, вълните му все повече напомняха за себе си, курортистите вечер намятаха якета и жилетки. И мислеха за това, че другото лято отново ще са тук на плажа, при водните колела, под платнените чадъри, при вятърната мелница или реката с дяволското име, а може би и при новия курорт, там на север. Където пясъкът е ситен, гладък и почти бял, а морето великодушно е оставило плитките си пазви по протежение на така дългия бряг. А той, Любослав, все още не беше привършил с вестниците.
На първи септември сутринта студентите –първокурсници се събираха горе, в Студентския град. На едномесечна бригада. Присъствието беше задължително. Но Любослав вече пътуваше с такси до аерогарата, със Зари щяха да летят за пръв път със самолет. До морето. Където ги чакаха бараките на геолозите, с които се бяха сприятелили най-случайно една вечер, пиейки бира край езерото ” Ариана”. Гледаха лодките, които плават тихо по водата, гледаха младите момичета и момчета, които неумело, но важно и гордо държаха веслата в ръце, мечтаеха за далечното време, когато това удоволствие ще е най-малкото, което ще могат да си позволят. И мълчаха. Докато на тяхната маса се настаниха двама млади мъже, с тях беше едно усмихнато момиче, поръчаха бира и мезета, смееха се и говореха за сондажите по морето. После, след третата бира, ги поканиха през септември да им дойдат на гости. Сега били в отпуск, парите валяли на поразия, ще мислят после, той животът бързо тече, не е толкова лош, а младостта е твое притежание само веднъж.

Смокиновото дърво-роман. Ренета-Част втора.

2010-01-08T04:23:00.000-08:00

- Чакайте ме, какво сте се разбързалиии – гласът идваше заедно с тракането на ниските токчета по паважа на стръмната улица. Обърнаха се и я видяха. Тичаше, смешно замятайки крака, дребната й фигура беше облечена в черен шлифер от мачкан лак, разкопчаната дреха откриваше къса пола, около врата се белееше бялата накъдрена яка на блузата, която се подаваше от единия долен край на тясната жилетка с винен цвят от домашна прежда. Косата се ветрееше на всички посоки, черна, леко чуплива около бялото лице, тънките устни се бяха разтегнали в усмивка, пъстрите очи се смееха. Приличаше на малко дяволче.
- Какво смешно момиче- си помисли Любослав.
Беше месец април. Пролетта се мъчеше да прогони последните напъни на зимата, скоро щеше окончателно да я пребори. Жълтите клони на храстите бяха поели надпреварата, след тях се готвеха да се разпукат свитите пъпки на кестените, които щяха да обхванат короните на дърветата в силно зелено, тревата по парковете беше срамежливо избуяла нагоре, вятърът носеше витошкия свеж полъх и все още щипеше, но скоро щеше да стане по-гальовен и топъл. Войнишката отпуска на Любо беше по средата си, до септемврийското уволнение все някак щеше да мине времето. Но сега, в тези дни, той не мислеше за това и скиташе безгрижно сам или с приятели по софийските улици. Преди час се беше качил до математическия факултет, там изчака да свършат лекциите на Зари, щяха заедно да ходят на кино. Беше петък, ден за развлечения, бяха минали две години от завършването им на математическата гимназия. Очилатият Светозар се беше отървал по някакъв начин от казармата, следването го караше така амбициозен, както правеше всичко друго в живота си.
- Запознайте се, това е Вержиния – беше подръка с едно високо момиче, облечено в бежавозелено палто, полите му се мотаеха около високите ботуши, косата беше къса, а шията й омотана в бял шал, заметнат зад гърба.
Светозар си падаше по модата. Тъмносиньо поло пристягаше врата му, беше както винаги със сако, а черното палто с два шлица и големи копчета отпред му придаваше вид на поне тридесетгодишен. И както винаги зъбите му блестяха в неизменната усмивка.
Любослав крачеше до тях, в душата му беше спокойно, една тиха радост обхващаше мислите му, животът тук беше на светлинни години от омразното поделение, където го бяха лашнали след първата година, преминала в спортната рота. На пистата не беше показал резултатите, които се очакваха от него. И затова миналата есен Трета армия го беше погълнала, за назидание, че не е оправдал доверието на спортните шефове от школата. Когато се нареди между старите кучета, новобранците и дългото метално дуло на гаубицата, всички доста скептично и дори с някаква завист и омраза го изгледаха. Софиянец, че и от спортната рота пристигнал, сега ще види какво е това войнишка служба, така си казваха, и офицерите дори. Те и от щаба затова сега го изпратиха в отпуск, предстоеше някакво армейско състезание и присъствието му в поделението едва ли щеше да е от полза за отличните резултати, на които батальонът се надяваше.
Изобщо не му пукаше от това. След няма и пет месеца щеше да е студент. А старите кокали щяха да берат ябълки или да засаждат планинските склонове до прималяване, дълго след като той щеше да прекрачи с цивилни дрехи казармения портал. За последен път.

- Къде сте тръгнали без мен, как не ви е срам- вече ги беше настигнало смешното момиче.
- Това е Любослав, сега е в отпуск- отговори й Зари.
- Виждам, виждам му остриганата кратуна- захили се отново с пъстрите си очи тя.
- И моят приятел е в казармата, в Плевенската школа, първа година. Ама дали ще го изчакам, не знам- захили се отново, мяткайки ръцете си на всички посоки.
- Отиваме на кино, ще гледаме ” Момчето си отива”- отговори й Вержи, двете се хванаха подръка и закрачиха напред, пред момчетата.
- Работи в администрацията на факултета, с гаджето ми са приятелки. Следва задочно право, симпатяга е, нали- му каза Зари, вече бяха стигнали до спирка ” Вишнева”, гората отдясно шепнеше пролетната си песен, градът все още не беше така многолюден, птиците бяха извисили гласовете си, слънцето се прокрадваше през перестите облаци и чакаше своя летен час, когато щеше да е в стихията си.

В салона на кино ” Левски” едва намериха билети, прегледът показа някакво работническо съревнование, малки дечица в сини престилки се усмихваха от двора на детската новооткрита градина, после дойде прегледът на спортните събития, закъснели зрители заеха местата си и филмът започна. Всичко от екрана беше близко на четиримата, та годините им бяха около двадесет, ученическите истории на Ран все още им напомняха за онова незабравимо и безгрижно време, което наскоро бяха загърбили.

Пролетният мрак ги посрещна на изхода, постояха за минути в парка, после Зари и Вержи се запътиха към студентския стол на ” Графа” и ги оставиха сами.
- Да те изпратя- обърна се Любослав към Ренета. Вече знаеше името й.
- Няма нужда, на тролея се качвам, до кино ” Сердика” . Близко е- отговори му тя и се затича в сумрака по безлюдния булевард.
Тя май си помисли, че искам да я свалям, каза си Любо, стана му малко неприятно от това, обърна се и закрачи към дома си. След две преки беше забравил за смешната й фигура и усмивката на бялото лице.
Всичко предстоеше, но щеше да се случи наесен.

Коледен подарък- стихотворение

2010-01-04T10:38:00.001-08:00

Имаме си ние наше, малко бебо,
идвам ли във *Младост*, питам аз - къде го.
Хващам малките пръстенца,
като морковчета *бейби* са, като кутренца.

Бузките му сладки аз докосвам,
своята брада за него съм готов да я къносвам.
Моито внуче се роди зимъска,
силен вятър, сняг в небето взе да пръска.

Но в сърца ни топли дири то остави,
да сме весели, щастливи, много да сме здрави.
Туй на Коледа да имаме и другата година!
Той Никола ще е станал веч юнак и половина!

Несериозни мисли на един сериозен човек

2009-12-17T07:48:00.000-08:00

Тъй като в събота отивам на вилата, на Стелбище, там имам апартамент, и ще стоя петнадесет дни, се разделям с блога за това време. Ще дандуркам Никола, ще му мажа дупето, да не се подсича, ще му пера пелените, ще го къпя, само дето няма да го кърмя.
Въобще, трудна и отговорна работа. Но ако се има предвид, че цяла година съм си клатил краката, е, мога да се натегна в края на годината и аз.
Добре, да направим една равносметка. Какво се случи през 2009. Да направих пари, егати смешната история. Да започнах някаква сериозна работа, други се наредиха, явно връзките ми са много хлабави. Да се скитах из света, е, в Гърция бях за един ден, на връх Ботев се качих, на връх Марагидик също, на нашето море се плациках два пъти по четири дни. То на Каваците и Албена не беше зле, ама като си помисля едно време какво беше, нещо не съм много въодушевен от видяното.
Друго, нова кола не си купих. Че какво й е на старата, вози ли ме, вози ме. И жената не смених, че кой ще ме вземе с тази бяла брада и с този социален статус. Пък и какво й е на жена ми, само дето не иска да се качва на открит лифт и да се катерчи на високото по камънаците. Иначе нищо й няма.
Да, нови приятели от блоговете намерих. Аз не съм ги търсил, взаимно се открихме. Щом на представянето на ” Лодките” ми се развинти китката от автографи, какво мога да искам повече. И да го искам, по-важното е да го свърша после. Е, може и да стане, нали онзи мислител беше казал: ”Който играе, пичели” . Значи, важното е да сме в играта, при все че правилата много не са ми по вкуса, ама кой ли ме пита.
Така, че както казва бате Наско, дайте да обобщим.
2009 беше хубава година, издадох книга, намерих нови приятели, с които може и никога да не се видим, на това му е ценното, станах дядо, нека бялата ми брада да си има своето оправдание.
И накрая да цитирам финала на едно стихо, което драснах някъде март-април.

--------------------------
Аз ли живях този живот?
Егаси!
Останаха ми:
един приятел,
сина ми,
жена ми,
снаха ми,
спомена за двете лица
на любовта ми.

И дързостта
на вчерашната ми мечта!
--------------------------------

Желая на всички приятели от blog.bg поне една
„ съкровена мечта да превърнем в творение,
за да легнем спокойно в пръстта,
където спят толкова гений.”

Както е казал поетът.

Честита ви идваща Коледа и идващата Нова 2010 година. Наздраве!

lubara

17.12.2009 Любомир Николов

Идва Коледа - разказ

2009-12-16T06:35:00.000-08:00

Площадът пред гарата е същият, както преди двадесет години. Нищо не се е променило. Само десетината таксиметрови коли, прежълтели чак от чакане. Няма много желаещи да се повозят, малкото хора чакат или градския рейс, или маршрутката. Която ще тръгне след петнадесет минути, така ми отговаря с досада шофьорът й. Сякаш трябва да знам разписанието му. Това време ми е достатъчно, влизам в голямата, просторна, мръсна и неуютна чакалня. Врабчета летят високо под тавана й, няколко улични кучета търсят топлина и късче комат от пътниците, свъсили главите си и закусвайки във вътрешното помещение. Часовникът отброява бавно секундите, сядам срещу високата и рехаво украсена елха, само по това може да се разбере, че идват празници.
- Бате, дай ми десет стотинки, бе !
Виждам пред себе си момче на седем-осем години, облечено в синьо яке, голямо за ръста му. Обуто е в плетени дебели чорапогащи в бозав цвят, нахлузило е ботуши с разкривени пети.
- За да купиш цигари ли? - му отговарям.
- За хляб са ми. Ако искаш, ела да ми купиш един хляб- отговаря и ме гледа с тъжни очи, лицето му е жълтеникаво и мръсно.
- Ще ми дадеш ли?- пак ме пита, вижда как съм се изправил и бъркам в малкото джобче отпред на дънките си.
- Ще ти дам, какво да те правя- пускам десет стотинки в дланта му, ръцете са мръсни, с неизрязани нокти.- Само ако те видя, че ще ги дадеш за цигари, ще ти скъсам ушите.
- Господ здраве да ти дава, бате. Жив и здрав да си- завърта се и се затичва хлапето, преди да е чуло, че и аз му пожелавам същото.
Какъв бате съм му, от тридесет часа съм дядо. Истински.

Отново сядам на дървената пейка, пия от колата, която съм купил, за да мине по-бързо времето, и отведнъж си спомням за баща ми. На същата гара, точно преди двадесет години, го посрещнах за последно. Пътуваше винаги с голяма чанта, слизаше припряно на перона, шлиферът му беше изтънял, пуловерите често скъсани на лактите, вратовръзката от онези, които се слагат на врата с готов възел и ластик. Но винаги гладко избръснат, чист, излъчваше някаква одухотвореност, с изцяло бяла коса, оредяла на челото, въпреки малко над шестдесетте си години. Всяка Нова година идваше при нас, със сина ми първата им работа беше да си направят списък. Или график за посещение на интересните места, без които празникът не можеше да се почувства. Харчеше парите си на поразия, за него и за другите си две внучета, оприличавах го на Серафим от едноименния разказ.
Това беше последното му идване по празниците при нас.
И тогава, бързайки да изляза навън, защото нещо стегна гърлото ми, се запитах, аз обадих ли се на сина ми? Че му писах имейл, да. Но я да му се обадя.
- Как е бебето, какво прави- го запитах.
- Ааа, добре е, спи и яде. - Гласът му беше по-уверен и не така детски, както ми се струваше винаги, когато говорехме по джиесема.
Вече бях качил в маршрутката, след по-малко от час щях да си бъда вкъщи. И си казах, какво ни трябва. Да, само едно, Господ здраве да ни дава, само това.

Останалото са подробности от пейзажа.

16.12.2009 Любомир Николов

Опит за летене - стихотворение

2009-12-15T21:42:00.000-08:00

Ти искаш нещо малко, и така ненужно сякаш,
завинаги да си отиде.

То няма как да израсте, и точно туй го прави
толкова ранимо.

Но не за мен. И как без него ще живея.
Е, свиква се, нали !

А в някой ден лъжовен, отново връща се,
и споменът от него тъй боли !

Когато радостта е с теб несподелена,
каква е тя, какъв във нея ще съм аз.

Един чаровник жалък, който вика своя час.
Във който Пловдив бе в краката ни.

А аз бях склонен да летя.
И твоята усмивка тъй красива !

Краят на романа

2009-12-14T05:31:00.000-08:00

Вървяха по Раковска, разноцветните реклами ослепяваха с разнообразието си, младите хора бързаха, някои с цветя в ръка, други стояха на групи и се веселяха, старите софиянки, издокарани с поизхабените си дрехи не се предаваха, току що почерпили се с торта „Тирамису” и пили малък гръцки коняк, Унгарският ресторант беше преминал в ръцете на ” Хепиверигата”, пролетта беше на средата на пътя си, капките дъжд бяха измили тротоарите и асфалта, светлините от сградите лежаха в малките локви около бордюрите, а Рая и Любодраг не бързаха да се разделят. Походката му беше все още спортна, късата брада побеляла, но косата с цвят на презрял кестен, буклите й бяха по-спокойни, една все пак не мируваше над челото, бръчиците около очите щяха с всяка година да стават повече, гласът беше все така топъл, беше си същият.

И те бяха същите, но нямаше как да продължат от там, където бяха спрели. Когато бяха на седемнадесет.

- Ще те накарам да се влюбиш- обърна се Рая към Любодраг, минаваха покрай младите, стройни, немирни, шумни и красиви в младостта си момчета и момичета, които имаха вече самочувствието на артисти. Макар все още около входа на ВИТИЗ, само за по една цигара време, между етюдите, монолозите, репетициите и пред бъдещите си роли.
- Кажи нещо- отново го погледна Рая.
- Копче- й отговори той .
Двамата се спряха, усмивка се появи на лицата им, една сълза напираше да тръгне, спряла на ъгълчето на очите им. После се прегърнаха силно, ръцете им се сплетоха, кокалчетата на пръстите изпукаха, дланите не искаха да се пуснат, и бавно и без болка се отдалечиха, изминалото време остана помежду им.

Обърнаха се отведнъж и всеки отново тръгна в своята посока. Която се пресичаше с тази на другия, по един невидим начин през всичките тези четиридесет години.

Краят на част Първа - Рая.

2009-12-14T05:30:00.001-08:00

Така се изниза лятото. Той беше по лагери, замина на балканско първенство по атлетика зад границата, добре се представи, Рая отиде при баба си на село, пишеха си, но писмата бяха редки и се усещаше някакво напрежение в думите. Дали той беше срещнал друго момиче, или просто се беше уморил от кратките им срещи, когато с настъпването на вечерта тя бързаше за вкъщи. Веднъж бяха излезли навън тримата, със сестра й, какви хубави и еднакво облечени момичета, възкликнаха непознати по широката улица, където кестените вече зрееха. Тя усети, че на Любодраг не му стана приятно, щяха да се разделят за повече от месец и искаше да са сами.

Или Рая беше открила там, на селския площад, нов обожател, с устната хармоника или акордеона, със зализания перчем и напращелите от селския труд мускули, все пак градските момичета са обект на особено внимание. Може би имаше нещо вярно и от двете.
И дойде последната за двамата учебна година, която започна с раздялата й със старата, с олющена и грозна фасада гимназия.

- Ще живеем вече в Младост, пренесохме багажа тия дни. Баща ми ме записа в тамошното училище- това му каза Рая една септемврийска вечер, вървяха по ” Алабин”, градът се беше разтворил за идващата топла нощ, а тя отново за последен път трябваше да се прибере на номер 21-ви, в малката къщица, в която заедно учиха задачи по математика и пиеха какао. Той не беше и чувал за този нов квартал, видя двете сълзи, намокрили очите й .

- Ти ще ме забравиш- му каза тя. – А и аз няма да стана студентка, какво бъдеще имаме заедно.

Лицето й не излъчваше тъга, изглеждаше някак спокойно от предстоящата раздяла, в която беше така сигурна. Това го учуди, не можа да преодолее гордостта си, за да я успокои. Все пак разстоянията не са толкова големи, щом не е сигурна във връзката им, значи се съмнява в него. Така си помисли Любодраг, после не се затича, както обикновено по булеварда, не скочи в движение на задната врата на трамвая, и някак вяло продължи за вкъщи.

Минаха няколко месеца, пролетта двете им училища направиха общ бал в зала ” България”. Всред множеството момичета, облекли странни рокли и направили косите си, като че ли са възрастни улегнали жени, той я видя, имаше си кавалер. И той имаше своя дама за вечерта, макар избрана за вечерта, за да не бъде сам.

И в един от танците на дансинга двамата бяха редом един до друг, той усети ръката й в своята, усети и упрека, че не е вярвал по-силно в нея, че така лесно е предал мечтите им. Може би само от гордост, може би за да я накаже за нейната нерешителност да се отърси от зависимостта на семейството.

Танцът свърши, в него се настани нещо неизживяно и безвъзвратно отминало. Настъпваше утрото, настъпваше новия ден, насреща идваха новите надежди и стремления.

Трябваше окончателно да се примири, а и тя също, че няма да ги посрещнат заедно. Нещо си беше отишло толкова внезапно, колкото неочаквано се беше появило преди близо две години.

Самолетът лети, лодките дали ще плават?

2009-12-13T20:22:00.001-08:00

Наградата за литература " Хеликон"
тази година се присъди на един автор, завладял читателя с романа си 18 % сиво.
Не съм чел тази книга, заглавието малко ми напомная за 18% ДДС.
Сега сборникът му с разкази беше отличен с първа награда от журито. Този сборник си го купих преди четири седмици.
Мотивацията на журито гласи: “”Кратка история на самолета” на Захари Карабашлиев се отличава за достигащото до всяко сърце послание за съдбата на емигранта и стегнатото и реалистично пресъздаване на това как в капката на семейния микросвят са отразени топлината и студът на вселената."

Няма да говоря за това, каква е книгата и какъв е авторът. Ще кажа, че освен труд, талант, упоритост за постигане на по-високите си цели, кооито идват за всеки по различен начин и са мотивирани от различни причини, е нужен и късмет.

И ПИАР.
Чуждица някаква, но не ми се рови из мисълта си, за да я заместя с по-обикновена.
Така, че да започна и аз по някакъв начин с ПИАРА.

Затова цитирам едно мнение и едно пожелание, и двете на наградения Захари Карабашлиев към мен.

Re: Здравейте.

Здравейте.
Никога не допускайте никого до себе си, ако той/тя Ви спират да пишете. Бързането е хубаво есе. Чете се леко и "бързо". А това е комплимент в наши дни.
Успех,
Захари

Изпратено: 20:24 От: zaro

Re: " Лодки през зимата " излезе от печат. Съкратих предговора.

Радвам се наистина!
Няма по-хубаво от това да споделяме историите си и радостта от писането им:)
Честита книга!
Желая ви успех!
Попътен вятър на лодките:)

Захари

Изпратено: 21:11 От: zaro
Е, Захари , благодаря ти за тези думи, здраве и успех в писането ти желая.

Твой колега по вдъхновение : АЗ.

Рая- продължение

2009-12-11T03:50:00.000-08:00

Зимата вече отминаваше. Понякога той излизаше от къщи по тъмно, качваше се на трамвая, на обръщалото на шестицата или на девятката, слизаше пред кино” Млада гвардия”, после по булеварда, после в ляво, където на ” Алабин” 21 излизаше от малък безистен Рая. Усмихната му пъхаше в ръцете малка кифла или мекица, и заедно, по”Графа” и после през градината с църквата влизаха в голямата, грозна и олющена сграда на” Шишман”, в която познанието на науката, но не на живота, трябваше да се прелее в главите им. Нещо навярно оставаше там, повечето те съзнателно не допускаха до себе си, защото не бяха сигурни, че от много глава не боли. Тя живееше в малка къщица, зад голямата сграда на шумната улица, в две стаи, една кухничка и малко по-голям вестибюл. Понякога и тя го пресрещаше, чакайки го в тъмната сутрин пред могилката до неговия блок, на ъгъла на стръмния булевард и улица” Крум Попов”.
Имаше дни, в които Любодраг идваше у тях, за да й помага със задачите, търпеливо й обясняваше, тя съсредоточено го гледаше най-много половин час.
- Стига с тази математика, ела да те черпя едно какао- хващаше го за ръката и в другата стая, с баба й тримата мълчаха и пиеха от топлите чаши. После му говореше за хор ”Бодра смяна”, умълчаваше се и той си тръгваше, бързайки за вкъщи или за стадиона.
А няколко пъти, когато се разхождаха по улиците на града, Рая се спираше и питаше:
- Ти ще станеш студент, не ще и съмнение. А аз, аз каква ще стана. Ще вися по софийските ъгли, това ме чака.
- Какви ги говориш, ти си толкова талантлива, толкова красива, ще кандидатстваш с пеене в Консерваторията- сепнато й отвръщаше той.
- Кой ще ме подготви за изпитите, нашите събират за жилище, сестра ми също има нужда от помощ, и тя другата година влиза в гимназия- лицето й беше напрегнато, после се умълчаваше.

- Искаш ли да отидем в зала” България” на камерен концерт- един ден го запита Рая. Усмивката й беше топла, очите светеха.
- Та аз нищо не разбирам от такава музика, тя не е за мен- й отвърна той.
След два дни Любодраг излезе от къщи, измина пеш целия път до кино” Димитър Благоев”, където имаше среща с Рая. Беше със светъл панталон, със сакото на баща си, тя беше завързала около тънката си шия бяло шалче, носеше плисирана пола и зелено яке от изкуствена кожа, навярно на майка й.
- Няма страшно- хвана му ръката тя, залата беше голяма и светла, миришеше на паркетин.
Когато започна втората част от концерта,” Малка нощна музика”, цигулките внезапно нарушиха тишината, поеха вихрен , устремен и завладяващ бяг, сърцето му биеше учестено, ръцете изтръпнаха, душата му се напълни с красота. Излезе от залата като препариран, това беше музиката и на идващия му живот. Но все още не го знаеше.

Един ден, в началото на март, той получи писмо, Рая му пишеше, почеркът беше красив, два листа, откъснати от тетрадка.
- Скъпи мой- така започваше написаното.
„ Не ми се живее, не ми се прави нищо, бих могла да плача, а не мога, нещо така ужасно стяга гърлото ми… Иска ми се да заспя дълбоко, дълбоко, а когато се събудя всичко лошо да бъде сън. Не ти ли се е случвало да сънуваш и да се измъчваш ужасно, и когато се събудиш с облекчение да въздъхнеш - та то не било наистина. И слънцето да те препича някъде под лозите на баба ти и дядо ти. Ох, това слънце, кога
ще изгрее. До кога ще бъде така мрачно.Това време ужасно подтиска. Колко хубаво беше снощи след целия цирк с лекари, рецепти, наставления да си легнеш. Заравям лице в меката прохладна възглавница и се забравям , като в пропаст. И разбира се, присънва ми се далечния хубав Драг,
Миличък Любо, какво ще стане с нас след 5, 10, 15 години? ”
- Целувам те хиляди пъти, мой хубав – завършваше накрая писмото.
Любодраг тогава не знаеше, че това писмо ще го пази години напред. И че то ще бъде начало на нещо красиво, толкова далеч напред във времето, след близо четиридесет години.

Пролетта внезапно дойде. Витошкият вятър изсуши улиците и тротоарите, кокичетата показаха белите си ръчички над малките градски дворове в Лозенец, жълти минзухари пробиха с главици студената земя, птиците се опериха и гласовете им вече се надвикваха с тежкия градски шум, ранните утрини бяха спокойни и ведри, когато Любо се спускаше до канала Перловец, стъпваше на тесния метален парапет на метър и половина над моста, после с усмивка скачаше долу, на асфалта, пресичаше” Евлоги Георгиев” и така стигаше до кино” Дружба”, после край кафето ”Правото”, където и сутрин, и вечер имаше гимназисти, пиеха коняк с кола, криеха цигарите си в шепи, и си разказваха най-невероятни измислици. Главите им бяха остригани под зоркият поглед на учителското тяло, чантите бяха протрити и лежаха в краката им, най-големите вече мислеха за бала и за първите си крачки в живота, който щеше да е толкова различен. Или поне им се искаше да е така.

И дойде ден осми, в месец март, когато улиците се изпълниха с празнично възбудени, облекли чисти дрехи мъже и жени, с пролетни момичетата с изгладени ученически престилки и нови чорапи без ръб, които бяха хвърлили ботушите и обувките им с токчета правеха краката им стройни и красиви. Въздухът миришеше на пролет, по ” Графа” през стотина метра се виеха опашки за цветя, цветарският магазин на”Раковска”, до Сатиричния театър беше долепен до Показния магазин, този на самия ъгъл, но там други бяха клиентите, жените бяха с тежки прически и скъпи палта или манта, мъжете с гладко обръснати лица, със скъпи обувки и вносни шлифери. Останалите, повече или по-малко заможни, бяха се скупчили край трамвайните линии по ” Графа” , малки и по-големи букетчета или саксии с цветя, стръкчета кукуряк или ранен синчец, ухаещ розов, бял или тъмночервен зюмбюл, ранно срамежливо лаленце или немирен, оперен нарцис, бързо преминаваха в ръцете на мъжете и порасналите момчета.
Защото най-важното в този ден беше да можеш да стиснеш в пръсти малкия букет и разбира се, да има на кого да го подариш. Всичко останало беше без значение.

Лятото наближаваше, зелените листа на кестените изникваха с часове и обхващаха короните им, съцветията превръщаха дърветата в огромен белоснежен букет, жълтите клонки на върбите се люшкаха като камшици от все по-топлия вятър, въздухът миришеше на някаква нова, непозната игра. Любодраг и Рая си мислеха, че в нея и двамата ще са победители. Вечерните разходки из парка до плавалня ” Република”, до открития амфитеатър или до Пионерския дворец им бяха най-желани, защото тогава само птиците и катериците бяха свидетели на техните целувки. Веднъж много се смяха, когато той забрави очилата си на една пейка, бяха вече излезли по ситно насипаната с чакъл сиво-бяла алея, почти до малкото трамвайче на спирка” Вишнева”. Лицето му беше бледо, овално, брадата му все още едва набола, очите му следяха нейното тяло, походка и усмивка. Тя се обърна към него и каза:
- Без очила си още по-хубав- и двамата със смях се втурнаха назад към гората.
Понякога отиваха на гости у Зари, той им правеше нескафе, усърдно бъркаше в чашите, докато на дъното захарта, кафявите зрънца и капките вода побелеят, после тримата палеха цигари ”Филип Морис” или когато липсваха стотинки, ” Слънце” без филтър. Рая се давеше, а Драг казваше, че това ще го отдалечи от националния отбор по атлетика. И когато оставаха за минути сами, ръцете им се търсеха, телата им се устремяваха едно към друго, допирът беше изригване на чистата им радост. Не бързаха да поискат нещо повече, мислеха си, че ще имат цялото време на света.

Учебната година завърши, лятото на Младежкия фестивал беше настъпило.Голямата масовка на Националния стадион репетираше сутрин и вечер. Момичетата бяха с бели тениски, с червени или сини поли, момчетата обути с бели панталони, ръцете им държаха флагчета, мегафоните издаваха силните заповеди на ръководителите, които бяха винаги недоволни от дисциплината и от наученото. Смехът между пейките отекваше чак до близкия колодрум, и когато вечерта настъпваше, вратите на стадиона изнемогваха от мощния нетърпелив тласък на ученическата тълпа, която никак не се интересуваше от авторитета на Партията, че дори и на държавата. А от своите си мисли за идващата свобода на останалото дни от лятото, за плажовете по морето или ваканцията на село, когато тези момичета и момчета, които щяха да имат щастието да се докоснат до сините му вълни или да карат колело по широките жълтозелени поля или прашни селски пътища, щяха да развеят своите, невидими и красиви флагчета на младостта си.
Любодраг също беше на стадиона. Но на пистата, като спортист беше освободен от масовката. Тялото му се отлепваше рязко от твърдата, тъмно-черна нова писта, шиповете на шпайковете му се забиваха за частици от секундата в нея, вятърът около него изоставаше, косата му се ветрееше с малкия си перчем отпред, очите му се стремяха да открият всред тези всички флагчета, тениски и бели шапки неговото, най-хубавото момиче. Рая.
И когато дойде вечерта на откриването, със Зари бяха около стадиона, улиците бяха притихнали, шума отвътре идваше на тласъци, радиоуредбите разнасяха песни, мелодии, отривисти команди и една неизвестна досега атмосфера. Тази на големия свят, който е изпратил своите бели, жълти, черни и толкова различни в облеклото и мислите си млади хора, за които това си беше емоция, пътуване и опознаване на също толкова различно и непознато място. Където наглед животът си тече както навсякъде, но където различията бързо се опознават, защото тези различия са видими, фаворизирани и не подлежат на оспорване.
Тогава към двамата се приближи млада, хубава жена, заговори ги на развален руски език. Изостанала от групата, чехкиня, професия журналист, може ли да я придружат до хотела й, изпуснала е тържественото откриване, но нали все пак е намерила помощта им. И когато тримата вървяха със смях по пустите улици на София, те я запитаха какво става в Чехословакия. Всички тук сме обезпокоени, нямаме информация.
- Елате утре сутрин в хотела, ще ви запозная с чешки момичета, голяма съм за вас- побърза да им отговори тя, после замълча и вече бяха пристигнали.
На другата сутрин отново бяха заедно, до Партийния дом, до Двореца, до Мавзолея, после до Ректората, навлязоха и в Парка на Свободата, където групата им се събираше.
Така се разделиха, години след това разбраха защо толкова много се беше изменило лицето й от онзи труден за отговор въпрос.
Фестивалът си отиваше, със своите шумни разноцветни групи по централните улици, с рок-групите в малките и по-големи читалища, с изложбите на детски рисунки, изложени в алеите из парка, с новите клош панталони и цветни ризи с широки дълги яки, които се прокраднаха тихомълком към интернационалното пъстро, невероятно и дори шашаво облекло на участниците. И с надеждата, че сега светът е дошъл при нас, но един ден и ние можем да дойдем при него, колкото и невероятно да ни се струва това.

Част Първа- Рая - продължение

2009-12-09T06:07:00.001-08:00

Вечерта в хижата беше пълна лудница. Повечето ученици викаха и се смееха, някои се бяха събрали на групи, появи се бутилка, Любодраг не я знаеше тази игра. Да завъртиш силно стъклото на пода, и после да се целуваш с момичето, което ти се падне, след като гърлото на бутилката посочи кое ще е то. Не му се искаше да прави това, под крясъците на всички. Беше се отделил настрани, разговаряха със Зари, с него преди няколко часа бяха изостанали от групата.
- Тя те харесва, видях това- усмихна му се той и добави- Защо си се умълчал, да не са ти потънали гемиите. Спортист си, математик си, и си хубав при това. Какво става?
Изведнъж токът спря, настана още по-голяма бъркотия, даскалите се намесиха, запалиха петромаксовите лампи, след това всички се укротиха, той видя, че в дъното на столовата се е замислила Рая. Приближи се, тя му се усмихна.
- Здравей, аз съм Любодраг.
- А аз съм Рая, ти си от математиците, нали?
След малко излязоха пред хижата, студеният въздух навлизаше в ноздрите им, той наметна раменете й с пуловера, беше го препасал около кръста си, облече зеления анорак, който носеше, звездите бяха много и близко, черното небе се осветяваше от сърпа на бялата луна, миришеше на бор, на нощ, на нещо ново и за двамата.
На другия ден времето беше мъгливо, изкачването на върха се отложи и цялата многолюдна група се отправи надолу, към площада на градчето, а оттам с теснолинейката, която щеше да ги приближи до цивилизацията. Вървяха заедно, бяха се отделили от класовете си, когато пътеката стръмно се втурваше напред се държаха за ръце, мълчаха или говореха, тя за песните в ученическия хор, той за стадиона и лекоатлетическата писта. Бледите им бузи розовееха, очите им виждаха само другия, устата им пресъхваха от желанието да споделят мислите и дори мечтите си.

Във влака до София отново бяха заедно. Прави до прозореца в коридора, главите им бяха навън, косите се ветрееха, очите сълзяха, ръцете бяха хладни и копнееха да прегърнат другия. Около тях се движеха момчета и момичета, някои шумни, други мълчаливи, трети безразлични. И когато се качиха на трамвая, който щеше да пренесе всеки в неговия свят, ръцете им се докосваха отново, казвайки им, не се страхувайте, ще се справите, ще оцелее това зараждащо се и красиво нещо между вас. Напук на сивия, мръсен, горчив и суров делник, в който всеки се бори за себе си, но в който всички се надяват да имат едни други очи, едни други усмивки, понякога едни други сълзи. Защото иначе няма как да бъдеш щастлив, толкова е ясно.
На площад ”Ленин”, до църквата ” Света София” се разделиха.
--Аз живея наблизо, не ме изпращай- му каза Рая.
- Но защо, нека да съм спокоен, че си се прибрала, да видя къде живееш.
- Ще се видим в училище- изпрати му въздушна целувка тя, и хлътна в тясната улица ” Алабин”, обрамчена със скърцащи и хладни метални трамвайни линии.
Любодраг се затича по” Витошка”, когато трамваят на кръстовището, пред Съдебната палата се изравни с него и започна да го изпреварва, после спря пред кафе” Бразилия”, отсреща в големия магазин за плодове и зеленчуци бяха пуснали лимони и портокали, опашката се беше извила по посока сякаш до кино” Иван Вазов”, пътниците на спирката бързо се качиха, светофарът светна зелено, мотрисата започна да ускорява, и в този момент той се метна на степенката на задната врата, секунда преди тя да се затвори със силен скърцащ и дори зловещ звук от компресията на автомата.
Вече имаше свое момиче.

В училищния двор, така тесен за около хилядата гимназисти, където винаги имаше някои, които да играят футбол на малки вратички, баскетбол на един кош или пък по време на часовете по физическо учителите се мъчеха да придобият авторитета на своите колеги по другите предмети, той влезе няколко минути преди началото на първия учебен час, нахлузи измачканата, със счупена козирка фуражка, свали яката на черната си куртка и хлътна в тази грозна, масивна и с олющена фасада сграда почти с удоволствие. Защото на етажа под неговата класна стая беше тя, Рая. И така щеше да бъде до лятото.
След часовете се изчакваха на малката и тясна улица, като се опираха на парапетите пред големите и високи врати на главния вход, понякога сядаха в градинката на някоя пейка, там, срещу църквата, после по ” Графа” той я изпращаше вкъщи, на площад” Славейков” ги блъскаше и поемаше тълпата, понякога се спираха пред киното вляво, или хлътваха в един от двата салона на кино” Култура” вдясно, само за да държат ръцете си в тъмното. После той отново се затичваше след трамвая по улица” Витоша” понякога го сменяше с щестицата на площад” Баба Неделя”, после в апартамента до хотел” Хемус” бързаше да приключи с уроците. Освен математиката, литературата и историята другите предмети ги караше малко през пръсти, после нарамваше спортния сак с анцуга и шпайковете, и покрай тополите на булеварда, после през мостчето над малката река, край кино” Петър Берон” и по широката улица направо до главния вход на стадиона. Вечер късо се прибираше, или пеша по същия път, но по-често с трамвая и с приятелите си от отбора, пиеха боза на последната спирка на единицата, сладка или резлива, после трамваят ги стоварваше на площада, където вечерта трябваше да бъде измита от праха, мръсотията и шума на целия забързан ден, паважът се обливаше от силната струя на гумени маркучи, движението по улиците вече беше намаляло и те бяха почти безлюдни. За да се събудят отново в около пет сутринта, и това да започне пак да се повтаря.
Една вечер, беше късна есенна и все още топла, Рая и Любодраг седяха на пейка пред Паметника на Съветската армия, кестените по алеите се бяха напълно разсъблекли от листата си, булевардът и трамваят зад гърба им почти не ги усещаха, двамата не бързаха да се прибират, бяха се умълчали. И тогава се взряха в очите си, наклониха глави, устните й бяха влажни, топли и с вкус на узрели смокини. Каквито там, на село, при бабата на Любо, понякога се раждаха напук на климата, на сушата или безпаричието на селските хора, които много искаха да имат нещо различно, нещо, с което да се събуждат сутрин и което да ги кара да се радват, че и в техния свят прекрасни неща могат да се случват.
И тогава, вървейки по широката алея, която щеше да ги отведе пред кафе ” Ялта”, пред Ректората и после пред Народното събрание, по жълтите павета, а след часове, дни, седмици и години по тези идващи, неизвестни на никой пътища, двамата не мислеха за това, но чувстваха, че тази вечер не ще се повтори, че ще има много други вечери и нощи, някои от тях ще са със вкус на неузряло грозде, други на презрял плод, някои отново на лепкави, захарни и сочни, почти карамелизирани смокини. Някои ще се помнят, други не толкова.
Но тази ще остане със сигурност незабравима.

Част Първа- Рая

2009-12-08T09:47:00.000-08:00

- Ще те накарам да се влюбиш- разхождаха се по Раковска, зимният сняг беше преминал отново в черна кал, сивотата на сградите надвисваше над бързащите, сгънали се в яките на тъмните си палта минувачи, вечерта идваше с монотонността на делника, пролетта с топлия си дъх, кокичета, минзухари и зюмбюли в ръцете на старите жени, излезли да спечелят няколко стотинки, беше много далеч.
Рая вдигна очи, рядко говореше, навън градът я задушаваше.
- Виж този плакат, във ВИТИЗ играят пиеса на Недялко Йорданов- побърза да я успокои Любодраг. И се усмихна, повече на собствената си шега, дошла внезапно. За да наруши сковаността, която беше обхванала двамата.
- Кажи ми нещо- я подкани той.
- Копче - вече усмихнато му отговориха кафявите й очи, косата беше поела капките сивкава мъгла, която се спускаше над еднообразието на булеварда.
- Трябва да се прибирам, вкъщи ще ме чакат.
- Искаш ли да гледаме пиесата, може би в събота, как си тогава? - я попита той, тя винаги бързаше, двата часа бяха отлетели като миг.
- По-добре през седмицата. Ще избягам от репетицията, понякога се чудя дали има смисъл с това мое пеене. Не съм чак толкова добра, само си губя времето.
- Не говори така, сигурен съм, че си страхотна.
- Къде си ме слушал, че можеш да прецениш. Ти разбираш от спорт, не от пеене- затича се изведнъж след идващия трамвай Рая.
По улица”Алабин” стържещия шум на релсите заглуши думите й, той махна с ръка към нея, вдигна яката на черното си ученическо палто и се понесе след мислите си.

Бяха се запознали преди три месеца. Ученическата екскурзия в късната и топла есен, голямата туристическа спалня в Банско, песента на Джани Моранди на големия, чист и каменист площад, на другия ден към хижа Вихрен, той, един негов съученик и две момичета от съседните класове вече омотани в планината, захласнати в разговори и омагьосани от есенните шарки по дървета, треви и широкоразперени папрати. Основната група беше напред, с тях бяха изостанали и две учителки. Пратиха камион да ги търсят, бързо ги намериха, и вече пътуваха, прегънали се отгоре в каросерията, в кабината се настаниха успокоените жени.
Очите й го следяха, после станаха искрящи и топли, едно камъче го удари по бузата, беше се вторачил в косата й, леко къдрава и с някаква немирна букла над челото, устните й бяха като затворен плод, който всеки момент иска да бъде откъснат, шушляковото яке обгръщаше слабото й тяло, в този момент тя сякаш искаше да му каже:
”Харесвам те, кой си ти? Аз съм Рая .”

Началото на " Смокиновото дърво"

2009-12-07T10:53:00.000-08:00

Смокиновото дърво

Р О М А Н

Биологични особености на смокинята
Смокинята е дърво, което достига на височина до осем метра. В малко по-студени райони се отглежда като храст, който през зимата се заравя с пръст или се покрива със слама, за да се запази от измръзване. Листата на смокинята са едри, тъмнозелени, длановидни, състоят се от пет до седем дяла, с груба повърхност. При нашите климатични условия листата през есента окапват, а в топлите страни смокинята е постоянно във вегетация и по всяко време на годината се наблюдават листа, цветове, зелени и зрели плодове. Цветовете на смокинята са сложни, разделнополови. Женските и мъжките съцветия се намират на отделни дървета (двудомно растение). Дърветата с женски съцветия се наричат фиги, а тези с мъжки - каприфиги. Цветовете на едно съцветие (при фигите и каприфигите) са обгърнати в месесто цветно легло с крушовидна форма, което към върха е отворено. Опрашването на женските цветове се извършва чрез дребно насекомо (осичка), наречено бластофага, която живее в съцветията на каприфигите. След оплождането цветното легло на фигите разраства и образува месестата част на смокиновия плод, в който се намират множество семенца - същинските плодчета. При това устройство плодът на смокинята е сложен (сборен) и лъжлив.
Смокинята цъфти и образува плодове през цялото лято, но при нашите климатични условия узряват през есента само рано завързалите плодове. Останалите недоузряват поради настъпване на студовете. Смокинята встъпва в плододаване третата до четвъртата година след засаждането и плодоноси петдесет, шестдесет години. В топлите страни се срещат смокинови дървета, които достигат над тристагодишна възраст.

-------------------------------------------------------

За някои животът, това са направените пари. За други- мадамите, които е обръщал някъде из паркове, в луксозни хотели или на плажа, така че гъзът му се е напълнил с пясък. Имах един колега, коцкар си падаше. Отдаваше му се. Много обичаше да разказва как на Витоша яко натиснал една. Била късна есенна вечер. ”Постилай шубата” – нямала търпение хубавицата. ” А шубата била нова, от обработена свинска кожа, още си я носеше човекът. С долари беше я купувал, от ” Кореком”.
- Да не ме е яхал лудият – смееше се доволно той, разказвайки неведнъж цялата история. Свършили работа прави, не било много удобно. Но все пак си е бройка.
Аз за пари няма да говоря. Защото съм беден като църковна мишка. Най-много пари съм виждал, когато разделихме с брат ми големия апартамент. Този на разстояние една туба бензин от центъра, както ме подиграваха тия капанци във Втора армия, гаубичарите. Десет месеца се измъчих с тях, накрая им станах приятел. Защото разбраха, че не се слагам на никой. Този апартамент беше не на туба бензин, а на запалка разстояние от НДК, далеч преди на това място да зейне голямата дупка, която измести кестените, алеите със ситно насипан чакъл и пясък, които бяха оградени с цъфтящи рози и малкия асфалтов полигон, където бръмчяха картинги и откъдето в далечината Витоша се белееше цяла зима. И където имаше няколко мраморни или каменни плочи, изправили се стройно с изписаните имена на многото бойци, паднали във войните за Отечеството.
И сега си е там. Но без мене.
Другия, малкия апартамент, продадох, баща ми го беше прехвърлил на мое име преживе, Парите от дела на брат ми за големия бях изтеглил от някаква банка, където престояха три месеца. И в нотариата на Попа се изтипосах с тридесет хилядарки. Не в джоба, във вътрешния джоб на дънковото си елече с късите ръкави. Дето беше почти на сто години, купих го в Созопол в добрите времена, когато правех хубави пари. Предвидливо взех две безопасни, да не се разпилеят гущерите. Три часа се мотах из центъра на София, после отидох и ги тръснах почти всички на едни глупаци, как им се вързах тогава, не разбрах. Да ми строят жилище, сто и тридесет квадрата, като че ли бях милионер с многодетно семейство. Бях си въобразил, че само това ми липсваше. Като че ли всичко останало ми бе на шест.
И за мадами не ще говоря. Когато бях на шестнадесет, се влюбих. После винаги сравнявах това ми чувство дали ще се повтори. Е, не се повтори бая време, май въобще, аз тогава загубих скорост, мойте аверчета блъскаха мацките, аз бях над тези неща. Или поне така казваха, и те, а и аз. После не можах да наваксам, късно ми се отвори парашутът. Веднъж бях поканил в къщи приятелката на онова момиче, в което се бях влюбил, вече бяхме разделени. Натискахме се на онези влакнести одеяла, които баща ми беше ги донесъл от една командировка в ГДР-то. После, като я изпращах, чистих фъндъци от панталоните си по целия път до тях, нали съм кавалер. Но по едно време се бях дръпнал и започнал да й говоря колко съм бил щастлив с приятелката й. И че само за нея мисля.
- Няма да стигнеш далеч с тези приказки- погали ме по бузата тя, радвайки се какво съм изкопаемо.
Така, че очертава се една скука...
----------------------------------------
Вятърът беше тих, въздухът топъл и прегарящ, есенния му дъх галеше изгорялата трева, мравуняците бяха неспокойни заради идващата сивота на следлятото, корените на келявите джанки го препъваха, бурените и шипките се усукваха покрай голите му крака, къпините оставяха трънчета по русите косми на ръцете му, бабините зъби се залепваха като пиявици около чорапите и връзките на маратонките му, щурците настройваха гласовете си, червеният диск се готвеше да се скрие зад тополите и малките планински възвишения, които се бяха изморили от протягане и вече отказваха да властват, отстъпвайки място на пясъците, обрасли с папур и остри камшичеви зеленикави треви, стигащи до кръста му, и това всичкото беше на стотина метра от плажа, покрай големите разперили нагоре ръст каваци, покрай разноцветните, оградени с изсъхнал чамшир и изсушена трева палатки, сърфове, кучета, примуси, съхнещи дюшеци, рибни такъми, плавници, изгорели и малко изморени летовници, които щяха да са отново тук другото лято.
Той също се надяваше да е така. Смокиновото дърво щеше да го посрещне за последно и този път. Захарните, лепкави, синьозелени, обли и продълговати плодове го чакаха да бъдат откъснати и с мириса и вкуса си да му подскажат, че животът е хубав, защото всичко това го получаваш ей така, наготово, дори само като награда, че си попаднал на това забутано и малко диво място. Като някакъв оазис край шумящия широк, устремен и гъгнещ денонощно със звуците си път.
Оправи тениската си, която беше прилепнала около раменете му, отпъди няколко мушици и сини бръмбара, вкопчили се в късите захабени шорти, надигна глава към короната на дървото, и ги видя.
Бяха млади, бяха красиви, бяха толкова различни, бяха като изваяни. Усмихнато го гледаха две, другите две бяха впили топъл кафяв и хладен син поглед в него. Разтърси глава, избърса няколко капки пот от веждите и челото си, отново нагласи очилата си, сторило му се беше, нали!
Не, беше си истина, около смокинята го чакаха неговите четири момичета-жени.
Времето беше се разбъркало, насложило, изравнило в едно, бяха такива, каквито ги беше заобичал. Млади, красиви и истински.
Бяха дошли, защото навярно никога не бяха си тръгвали, бяха част от него самия.

Седмицата в три събития

2009-12-04T22:47:00.000-08:00

В средата на тази седмица, посред нощ, народните представители приеха бюджета за 2010 година. Просто да ги съжалиш, вместо да си отдъхнат от изнурителния трудов ден, те работиха непрекъснато цели седемнадесет часа. И как така, тестото ли не е могло да втаса, жарта от огъня ли е мъждукала едва- едва, че бюджетната пица толкова късно се е изпекла, кой да ти каже. А какъв ще е резултатът, дали вкусът й ще ни хареса, тепърва ще разберем.
За разлика от първото четене на Закона за бюджет 2010, второто не мина без драматични събития. По-голямата част от текстовете на основния фискален закон бяха одобрени без гласовете на депутатите от РЗС, които напуснаха пленарната зала по-рано вечерта. Коалиция за България също излезе около 21 ч. в знак на протест, но след час депутатите се върнаха в залата. Депутатите от ПГ на РЗС напуснаха залата, защото не приеха предложението им за намаляване с 1 млн. лв. на средствата за администрацията на президента. Една от основните промени днес беше завишаването със 70 млн. лв. на приходната част на бюджета заради очакваните постъпления в държавната хазна от увеличението на данъка върху хазарта. Предвижда се парите да отидат здравеопазване - за онкоболни и за техника за хемодиализа. Парламентът гласува да бъде орязан бюджетът на БАН с 10 млн. лв. в сравнение с първоначално предвиденото. Останаха непроменени еднократните помощи за раждане на близнаци - по 1200 лева, както и парите за раждане на дете. Народните представители върнаха облекченията за млади семейства с ипотечни кредити, които бяха премахнати миналата седмица с промени в Закона за данъците върху доходите на физическите лица. Парламентът гласува около 15 милиона лева трансфер към общините за зимно поддържане и снегопочистване на общинските пътища.
-Честит ви бюджет, с тези думи премиерът Борисов се обърна към народните представители, след като едва в 02,30 часа след полунощ и подир продължили 17 часа дебати Бюджет 2010 най-накрая беше приет. Малко преди него към депутатите се обърна финансовият министър и вицепремиер Симеон Дянков: "Това е добър бюджет, изпълнението му е още една крачка към по-бързото излизане от икономическата криза". Ставаме свидетели на безпрецедентен произвол от страна на мнозинството, преди всичко от ПГ на ГЕРБ, това каза Георги Пирински . Случилото се в пленарната зала той определи като „политически фарс”.
Бюджетът , консервативен, постен или градивен, е факт, далеч преди обичайното му време за приемане, Коледните празници. Все пак да не им нагарча празничната трапеза, може затова да са бързали толкова много сегашните депутати.
Тази седмица влезе в сила Лисабонският договор, който поставя въпроса за изравняване на правата на всички европейци., по време на избори, правата им на развитие и добро управление и правото за третиране по един съвременен и хуманен начин. Това заяви в парламента евродепутатът от НДСВ Станимир Илчев по този повод, като посочи, че осем милиона граждани на съюза, които не живеят в собствените си държави, а в други страни-членки. Целта на договора е самият съюз да се превърне в глобален играч и да се намесва в световните работи бързо, категорично и ефективно.

В понеделник, след около две седмици, беше освободен от похитителите си студента Румен Гунински, син на известен бизнесмен. По същото време Димитър Бербатов побърза да напусне страната, заплашено да попадне в същата ситуация било семейството му. Затова в кратко можем да кажем, бедността не е порок, стига да не е прекалена. И че богатите също плрачат, както приплакаха 25-те фолкпевци след проверката им от ДАП. Били сме в криза, работа не липсвала, но хонорарите им намалели. От шест- седем хиляди лева на участие, сега печалбите били паднали почти наполовина. Горките, живи да ги оплачеш.
Е, идва нова седмица, дано да донесе и нов късмет !
05.12.209 Любомир Николов

За вечерта на 20.11.

2009-12-02T21:43:00.000-08:00

Критични вибрации
Да държиш в ръцете си човешки живот Весислава Савова /rarebird/

На 20-ти ноември (петък) 2009 година читалище „Николай Хайтов" отново отвори гостоприемно вратите си за представянето на още две български книги. Тези на белетриста, познат ни под псевдоним „lubara" и поетесата „mamas". Що за странно съчетание, нали? И аз си помислих така, когато получих покана за представянето, но доверявайки се на усета на българските автори за красивото и хармоничното, пристъпих в залата с усещането за предстоящ празник, което не остана излъгано. Срещнах познати и което е по-важното - усмихнати лица, а какъв по-сигурен знак, че сме се събрали на истински празник? Водещата, позната на публикуващите в blog.bg като „Сладкодумната Адриана" откри представянето на книгите с такъв прочувствен глас, че зрителите нямаше как да останат безучастни. Общото и за двамата автори беше начина, по който оставяха своя живот и своята душевност в ръцете на читателите.

Днес ми се иска да ви разкажа за едната от тези две книги, а именно - „Лодки през зимата" от Любомир Николов (lubara). На пръв поглед това е един сборник от разкази. Лесно и приятно четиво, което да запълва свободното време. Донякъде, това е така, но когато отгърнете страниците, още преди да сте прочели дори и един разказ, ще разберете, че авторът е оставил в ръцете ви своя живот до момента. Както самият той казва в предговора „А всичко това се е случило. Понякога не по този начин, какъвто съм го описал. Но със същото настроение и чувства, които са запечатани в съзнанието ми." Такъв е животът на всеки от нас - настроения и чувства, които наричаме „спомени". Мисля, че се изисква много смелост, искреност и любов към литературата, за да може един автор да извади своя малък свят наяве и да го сподели с читателите си.

Първата част от разказите са тези, посветени на детството. Онази безвъзвратно отишла си, но много важна част от съществуването ни. За Любомир Николов това е било времето, когато той е тичал на воля в родното си село и по софийските улици. Тогава той е осъзнал, че не прегръдката, а фактът, че има на кого да разчита е достатъчен, за да бъде уверен. Усетил е първите трепети на любовта и си е задал първите въпроси за нея. По същото това време, той е израстнал и като творец, докато е играел ролята на Настрадин Ходжа. Когато прочетете разказите от детството му, ще разберете, че той ги е описал със сърцето си.

Следващата част е озаглавена простичко - „Разкази". В тях ще усетите отношението на автора към света. Той вижда простите на пръв поглед неща в живота ни, вглежда се в обикновено подминавани хора и разказва, разказва това, което е усетил с ума и отново, със сърцето си. Героите от неговите разкази, като Клио Петров, господин Цигулков, Сияна, Салим, Слънчевият Митко и още много други, са или са били сред нас. Любомир Николов, обаче, ни напомня за тях, а ние можем да станем малко по-добри и да забавим крачка. В тази част е и експеримента на автора за „модерна проза", под заглавието „Бързотечно", където не историята, а ключовите думи водят към едно красиво закодирано послание. Нека всеки от вас го открие за себе си. Не искам да ви лишавам от това удоволствие.

Третата част на разказите са истории и пътеписи. Ако сте запален турист и планинар, със сигурност ще ги заобичате. Ако все още не сте, почти съм убедена, че ще поискате да последвате стъпките на Любомир Николов и ще се заразите от страстта му към пътуванията до красиви местности в нашата родина. Едва ли ще преживеете същото, но желанието да тръгнете на път е гарантирано. В последните два разказа ще се запознаете с отношението на автора към Ню Йорк - „този неповторим и зашеметяващ град" (Л. Николов).

В края на книгата, след като сте били част от разпънатия между морето и планината, миналото и настоящето Любомир Николов, ще искате да му стиснете ръката и да му кажете: „Благодаря, Любара!" Благодаря и аз.

Eдна красива усмивка- разказ

2009-12-01T06:01:00.001-08:00

Дъждът никога не е еднакъв. Понякога е топъл и жизнерадостен, друг път е сив и безразличен. Този път беше ситен, мокър и тъжен. Трополеше по купето на колата, навън хората бързо притичваха покрай сергиите на малкия пазар, покрай уличните кучета и сивотата на предиобедния ден. Беше пристигнал рано, преди час. Пушеше третата си цигара, гледаше дисплея на джиесема и се надяваше, че вечерта преди три седмици ще се повтори. Когато в настъпващия мартенски хлад на късия ден, там горе покрай старите крепостни стени, нещо се зараждаше, нещо блещукаше, играеше, ликуваше и се оглеждаше в другия до себе си. Градът монотонно фучеше някъде долу, светлините на уличните фенери, малките прозорци на стаите, където се бяха стаили самотници или щедро отправилите разноцветни светлини луксозни апартаменти, където се прибираха успели, млади и красиви жени и мъже, рекламните ослепителни табла по плоските и наклонени покриви, всичко това беше някак прозаично, някак всекидневно, но едновременно толкова близко, защото в момента нямаше никакво значение. И после отново назад, към настъпващата нощ на забързания град, но вече не толкова студена и скучна, дори красива, защото беше притаила тях двамата, със зараждащата и омайна недоисказаност на чувствата.
Но това беше преди три седмици. Запали колата, отправи се към центъра, после влезе в офиса, където го чакаха или не, нямаше значение това. Денят премина в мисъл за настъпващата неизвестност на вечерта, после отиде в хотела, после по главната улица, дъждът се беше усилил, вече беше сигурен, че го е накарал да разбере. Нищо не се повтаря, нищо не е същото, нищо няма да е както преди.
Виното го изпи не навън, а в хотелската стая пред трептящия екран, сменяха се лица, сменяха се субтитри, прогнозата на времето не го направи по-малко самотен, и тогава си каза, няма смисъл, никой няма вина, предопределено е.
На сутринта в офиса не забелязаха, колко дъждът го е променил. И как мисълта му не е при тях, колегите, а някъде другаде. В онази настъпваща вечер отпреди двадесет дни. И когато минаваше обяд, запали колата, излезе на магистралата, после разбра, че е тръгнал не в посоката, която трябваше. Измина петдесет километра, навлезе в няколко села, махаха му босоноги циганета, март настъпваше с последните си сили срещу идващата пролет, пъпките на дърветата таяха младостта в себе си, зеленото след месец вече нямаше да прави впечатление със силата си, прахоляка на пътя и хвърчящите цветни найлонови торбички се прегръщаха за миг с предното стъкло, очите му бяха зачервени и мисълта някъде застинала на едно място.
После планинският път го отрезви, топлината на челото се оттегли и вечерта го стовари отново у дома, беше последния петък от месеца.

Планината се виеше покрай шосето, слънцето се промушваше покрай сутрешните мъгли, музиката в колата отново беше същата, вече не посягаше толкова често към цигарите, въздухът вън беше остър, влажен и замрял. Паркира горе, метна на гърба си раницата, после извади апарата и направи няколко снимки. Закрачи по снега, в гората свиреха скорците, после се обади гарван, кълвач траколеше в такт, като с кастанети. Излезе на голото било, в далечината видя двама-трима бавно пристъпващи фигури, извади отново апарата. После го прибра, направи снежен човек, бодна му клечка за уста, две малки шишарки за очи, една мандарина се превърна в нос. Отдалечи се, после се засмя, нагласи фотоапарата на самоснимачка, засмя се широко, с глас, и всичко си дойде на мястото си. Животът беше истински.
Както е истинска тази хубава усмивка, която сега го гледа от задната корица на първата му книга. Под белоснежните върхове на планината.

1.12.2009 Любомир Николов