Тъй като в събота отивам на вилата, на Стелбище, там имам апартамент, и ще стоя петнадесет дни, се разделям с блога за това време. Ще дандуркам Никола, ще му мажа дупето, да не се подсича, ще му пера пелените, ще го къпя, само дето няма да го кърмя.
Въобще, трудна и отговорна работа. Но ако се има предвид, че цяла година съм си клатил краката, е, мога да се натегна в края на годината и аз.
Добре, да направим една равносметка. Какво се случи през 2009. Да направих пари, егати смешната история. Да започнах някаква сериозна работа, други се наредиха, явно връзките ми са много хлабави. Да се скитах из света, е, в Гърция бях за един ден, на връх Ботев се качих, на връх Марагидик също, на нашето море се плациках два пъти по четири дни. То на Каваците и Албена не беше зле, ама като си помисля едно време какво беше, нещо не съм много въодушевен от видяното.
Друго, нова кола не си купих. Че какво й е на старата, вози ли ме, вози ме. И жената не смених, че кой ще ме вземе с тази бяла брада и с този социален статус. Пък и какво й е на жена ми, само дето не иска да се качва на открит лифт и да се катерчи на високото по камънаците. Иначе нищо й няма.
Да, нови приятели от блоговете намерих. Аз не съм ги търсил, взаимно се открихме. Щом на представянето на ” Лодките” ми се развинти китката от автографи, какво мога да искам повече. И да го искам, по-важното е да го свърша после. Е, може и да стане, нали онзи мислител беше казал: ”Който играе, пичели” . Значи, важното е да сме в играта, при все че правилата много не са ми по вкуса, ама кой ли ме пита.
Така, че както казва бате Наско, дайте да обобщим.
2009 беше хубава година, издадох книга, намерих нови приятели, с които може и никога да не се видим, на това му е ценното, станах дядо, нека бялата ми брада да си има своето оправдание.
И накрая да цитирам финала на едно стихо, което драснах някъде март-април.
--------------------------
Аз ли живях този живот?
Егаси!
Останаха ми:
един приятел,
сина ми,
жена ми,
снаха ми,
спомена за двете лица
на любовта ми.
И дързостта
на вчерашната ми мечта!
--------------------------------
Желая на всички приятели от blog.bg поне една
„ съкровена мечта да превърнем в творение,
за да легнем спокойно в пръстта,
където спят толкова гений.”
Както е казал поетът.
Честита ви идваща Коледа и идващата Нова 2010 година. Наздраве!
lubara
17.12.2009 Любомир Николов
четвъртък, 17 декември 2009 г.
сряда, 16 декември 2009 г.
Идва Коледа - разказ
Площадът пред гарата е същият, както преди двадесет години. Нищо не се е променило. Само десетината таксиметрови коли, прежълтели чак от чакане. Няма много желаещи да се повозят, малкото хора чакат или градския рейс, или маршрутката. Която ще тръгне след петнадесет минути, така ми отговаря с досада шофьорът й. Сякаш трябва да знам разписанието му. Това време ми е достатъчно, влизам в голямата, просторна, мръсна и неуютна чакалня. Врабчета летят високо под тавана й, няколко улични кучета търсят топлина и късче комат от пътниците, свъсили главите си и закусвайки във вътрешното помещение. Часовникът отброява бавно секундите, сядам срещу високата и рехаво украсена елха, само по това може да се разбере, че идват празници.
- Бате, дай ми десет стотинки, бе !
Виждам пред себе си момче на седем-осем години, облечено в синьо яке, голямо за ръста му. Обуто е в плетени дебели чорапогащи в бозав цвят, нахлузило е ботуши с разкривени пети.
- За да купиш цигари ли? - му отговарям.
- За хляб са ми. Ако искаш, ела да ми купиш един хляб- отговаря и ме гледа с тъжни очи, лицето му е жълтеникаво и мръсно.
- Ще ми дадеш ли?- пак ме пита, вижда как съм се изправил и бъркам в малкото джобче отпред на дънките си.
- Ще ти дам, какво да те правя- пускам десет стотинки в дланта му, ръцете са мръсни, с неизрязани нокти.- Само ако те видя, че ще ги дадеш за цигари, ще ти скъсам ушите.
- Господ здраве да ти дава, бате. Жив и здрав да си- завърта се и се затичва хлапето, преди да е чуло, че и аз му пожелавам същото.
Какъв бате съм му, от тридесет часа съм дядо. Истински.
Отново сядам на дървената пейка, пия от колата, която съм купил, за да мине по-бързо времето, и отведнъж си спомням за баща ми. На същата гара, точно преди двадесет години, го посрещнах за последно. Пътуваше винаги с голяма чанта, слизаше припряно на перона, шлиферът му беше изтънял, пуловерите често скъсани на лактите, вратовръзката от онези, които се слагат на врата с готов възел и ластик. Но винаги гладко избръснат, чист, излъчваше някаква одухотвореност, с изцяло бяла коса, оредяла на челото, въпреки малко над шестдесетте си години. Всяка Нова година идваше при нас, със сина ми първата им работа беше да си направят списък. Или график за посещение на интересните места, без които празникът не можеше да се почувства. Харчеше парите си на поразия, за него и за другите си две внучета, оприличавах го на Серафим от едноименния разказ.
Това беше последното му идване по празниците при нас.
И тогава, бързайки да изляза навън, защото нещо стегна гърлото ми, се запитах, аз обадих ли се на сина ми? Че му писах имейл, да. Но я да му се обадя.
- Как е бебето, какво прави- го запитах.
- Ааа, добре е, спи и яде. - Гласът му беше по-уверен и не така детски, както ми се струваше винаги, когато говорехме по джиесема.
Вече бях качил в маршрутката, след по-малко от час щях да си бъда вкъщи. И си казах, какво ни трябва. Да, само едно, Господ здраве да ни дава, само това.
Останалото са подробности от пейзажа.
16.12.2009 Любомир Николов
- Бате, дай ми десет стотинки, бе !
Виждам пред себе си момче на седем-осем години, облечено в синьо яке, голямо за ръста му. Обуто е в плетени дебели чорапогащи в бозав цвят, нахлузило е ботуши с разкривени пети.
- За да купиш цигари ли? - му отговарям.
- За хляб са ми. Ако искаш, ела да ми купиш един хляб- отговаря и ме гледа с тъжни очи, лицето му е жълтеникаво и мръсно.
- Ще ми дадеш ли?- пак ме пита, вижда как съм се изправил и бъркам в малкото джобче отпред на дънките си.
- Ще ти дам, какво да те правя- пускам десет стотинки в дланта му, ръцете са мръсни, с неизрязани нокти.- Само ако те видя, че ще ги дадеш за цигари, ще ти скъсам ушите.
- Господ здраве да ти дава, бате. Жив и здрав да си- завърта се и се затичва хлапето, преди да е чуло, че и аз му пожелавам същото.
Какъв бате съм му, от тридесет часа съм дядо. Истински.
Отново сядам на дървената пейка, пия от колата, която съм купил, за да мине по-бързо времето, и отведнъж си спомням за баща ми. На същата гара, точно преди двадесет години, го посрещнах за последно. Пътуваше винаги с голяма чанта, слизаше припряно на перона, шлиферът му беше изтънял, пуловерите често скъсани на лактите, вратовръзката от онези, които се слагат на врата с готов възел и ластик. Но винаги гладко избръснат, чист, излъчваше някаква одухотвореност, с изцяло бяла коса, оредяла на челото, въпреки малко над шестдесетте си години. Всяка Нова година идваше при нас, със сина ми първата им работа беше да си направят списък. Или график за посещение на интересните места, без които празникът не можеше да се почувства. Харчеше парите си на поразия, за него и за другите си две внучета, оприличавах го на Серафим от едноименния разказ.
Това беше последното му идване по празниците при нас.
И тогава, бързайки да изляза навън, защото нещо стегна гърлото ми, се запитах, аз обадих ли се на сина ми? Че му писах имейл, да. Но я да му се обадя.
- Как е бебето, какво прави- го запитах.
- Ааа, добре е, спи и яде. - Гласът му беше по-уверен и не така детски, както ми се струваше винаги, когато говорехме по джиесема.
Вече бях качил в маршрутката, след по-малко от час щях да си бъда вкъщи. И си казах, какво ни трябва. Да, само едно, Господ здраве да ни дава, само това.
Останалото са подробности от пейзажа.
16.12.2009 Любомир Николов
вторник, 15 декември 2009 г.
Опит за летене - стихотворение
Ти искаш нещо малко, и така ненужно сякаш,
завинаги да си отиде.
То няма как да израсте, и точно туй го прави
толкова ранимо.
Но не за мен. И как без него ще живея.
Е, свиква се, нали !
А в някой ден лъжовен, отново връща се,
и споменът от него тъй боли !
Когато радостта е с теб несподелена,
каква е тя, какъв във нея ще съм аз.
Един чаровник жалък, който вика своя час.
Във който Пловдив бе в краката ни.
А аз бях склонен да летя.
И твоята усмивка тъй красива !
завинаги да си отиде.
То няма как да израсте, и точно туй го прави
толкова ранимо.
Но не за мен. И как без него ще живея.
Е, свиква се, нали !
А в някой ден лъжовен, отново връща се,
и споменът от него тъй боли !
Когато радостта е с теб несподелена,
каква е тя, какъв във нея ще съм аз.
Един чаровник жалък, който вика своя час.
Във който Пловдив бе в краката ни.
А аз бях склонен да летя.
И твоята усмивка тъй красива !
понеделник, 14 декември 2009 г.
Краят на романа
Вървяха по Раковска, разноцветните реклами ослепяваха с разнообразието си, младите хора бързаха, някои с цветя в ръка, други стояха на групи и се веселяха, старите софиянки, издокарани с поизхабените си дрехи не се предаваха, току що почерпили се с торта „Тирамису” и пили малък гръцки коняк, Унгарският ресторант беше преминал в ръцете на ” Хепиверигата”, пролетта беше на средата на пътя си, капките дъжд бяха измили тротоарите и асфалта, светлините от сградите лежаха в малките локви около бордюрите, а Рая и Любодраг не бързаха да се разделят. Походката му беше все още спортна, късата брада побеляла, но косата с цвят на презрял кестен, буклите й бяха по-спокойни, една все пак не мируваше над челото, бръчиците около очите щяха с всяка година да стават повече, гласът беше все така топъл, беше си същият.
И те бяха същите, но нямаше как да продължат от там, където бяха спрели. Когато бяха на седемнадесет.
- Ще те накарам да се влюбиш- обърна се Рая към Любодраг, минаваха покрай младите, стройни, немирни, шумни и красиви в младостта си момчета и момичета, които имаха вече самочувствието на артисти. Макар все още около входа на ВИТИЗ, само за по една цигара време, между етюдите, монолозите, репетициите и пред бъдещите си роли.
- Кажи нещо- отново го погледна Рая.
- Копче- й отговори той .
Двамата се спряха, усмивка се появи на лицата им, една сълза напираше да тръгне, спряла на ъгълчето на очите им. После се прегърнаха силно, ръцете им се сплетоха, кокалчетата на пръстите изпукаха, дланите не искаха да се пуснат, и бавно и без болка се отдалечиха, изминалото време остана помежду им.
Обърнаха се отведнъж и всеки отново тръгна в своята посока. Която се пресичаше с тази на другия, по един невидим начин през всичките тези четиридесет години.
И те бяха същите, но нямаше как да продължат от там, където бяха спрели. Когато бяха на седемнадесет.
- Ще те накарам да се влюбиш- обърна се Рая към Любодраг, минаваха покрай младите, стройни, немирни, шумни и красиви в младостта си момчета и момичета, които имаха вече самочувствието на артисти. Макар все още около входа на ВИТИЗ, само за по една цигара време, между етюдите, монолозите, репетициите и пред бъдещите си роли.
- Кажи нещо- отново го погледна Рая.
- Копче- й отговори той .
Двамата се спряха, усмивка се появи на лицата им, една сълза напираше да тръгне, спряла на ъгълчето на очите им. После се прегърнаха силно, ръцете им се сплетоха, кокалчетата на пръстите изпукаха, дланите не искаха да се пуснат, и бавно и без болка се отдалечиха, изминалото време остана помежду им.
Обърнаха се отведнъж и всеки отново тръгна в своята посока. Която се пресичаше с тази на другия, по един невидим начин през всичките тези четиридесет години.
Краят на част Първа - Рая.
Така се изниза лятото. Той беше по лагери, замина на балканско първенство по атлетика зад границата, добре се представи, Рая отиде при баба си на село, пишеха си, но писмата бяха редки и се усещаше някакво напрежение в думите. Дали той беше срещнал друго момиче, или просто се беше уморил от кратките им срещи, когато с настъпването на вечерта тя бързаше за вкъщи. Веднъж бяха излезли навън тримата, със сестра й, какви хубави и еднакво облечени момичета, възкликнаха непознати по широката улица, където кестените вече зрееха. Тя усети, че на Любодраг не му стана приятно, щяха да се разделят за повече от месец и искаше да са сами.
Или Рая беше открила там, на селския площад, нов обожател, с устната хармоника или акордеона, със зализания перчем и напращелите от селския труд мускули, все пак градските момичета са обект на особено внимание. Може би имаше нещо вярно и от двете.
И дойде последната за двамата учебна година, която започна с раздялата й със старата, с олющена и грозна фасада гимназия.
- Ще живеем вече в Младост, пренесохме багажа тия дни. Баща ми ме записа в тамошното училище- това му каза Рая една септемврийска вечер, вървяха по ” Алабин”, градът се беше разтворил за идващата топла нощ, а тя отново за последен път трябваше да се прибере на номер 21-ви, в малката къщица, в която заедно учиха задачи по математика и пиеха какао. Той не беше и чувал за този нов квартал, видя двете сълзи, намокрили очите й .
- Ти ще ме забравиш- му каза тя. – А и аз няма да стана студентка, какво бъдеще имаме заедно.
Лицето й не излъчваше тъга, изглеждаше някак спокойно от предстоящата раздяла, в която беше така сигурна. Това го учуди, не можа да преодолее гордостта си, за да я успокои. Все пак разстоянията не са толкова големи, щом не е сигурна във връзката им, значи се съмнява в него. Така си помисли Любодраг, после не се затича, както обикновено по булеварда, не скочи в движение на задната врата на трамвая, и някак вяло продължи за вкъщи.
Минаха няколко месеца, пролетта двете им училища направиха общ бал в зала ” България”. Всред множеството момичета, облекли странни рокли и направили косите си, като че ли са възрастни улегнали жени, той я видя, имаше си кавалер. И той имаше своя дама за вечерта, макар избрана за вечерта, за да не бъде сам.
И в един от танците на дансинга двамата бяха редом един до друг, той усети ръката й в своята, усети и упрека, че не е вярвал по-силно в нея, че така лесно е предал мечтите им. Може би само от гордост, може би за да я накаже за нейната нерешителност да се отърси от зависимостта на семейството.
Танцът свърши, в него се настани нещо неизживяно и безвъзвратно отминало. Настъпваше утрото, настъпваше новия ден, насреща идваха новите надежди и стремления.
Трябваше окончателно да се примири, а и тя също, че няма да ги посрещнат заедно. Нещо си беше отишло толкова внезапно, колкото неочаквано се беше появило преди близо две години.
Или Рая беше открила там, на селския площад, нов обожател, с устната хармоника или акордеона, със зализания перчем и напращелите от селския труд мускули, все пак градските момичета са обект на особено внимание. Може би имаше нещо вярно и от двете.
И дойде последната за двамата учебна година, която започна с раздялата й със старата, с олющена и грозна фасада гимназия.
- Ще живеем вече в Младост, пренесохме багажа тия дни. Баща ми ме записа в тамошното училище- това му каза Рая една септемврийска вечер, вървяха по ” Алабин”, градът се беше разтворил за идващата топла нощ, а тя отново за последен път трябваше да се прибере на номер 21-ви, в малката къщица, в която заедно учиха задачи по математика и пиеха какао. Той не беше и чувал за този нов квартал, видя двете сълзи, намокрили очите й .
- Ти ще ме забравиш- му каза тя. – А и аз няма да стана студентка, какво бъдеще имаме заедно.
Лицето й не излъчваше тъга, изглеждаше някак спокойно от предстоящата раздяла, в която беше така сигурна. Това го учуди, не можа да преодолее гордостта си, за да я успокои. Все пак разстоянията не са толкова големи, щом не е сигурна във връзката им, значи се съмнява в него. Така си помисли Любодраг, после не се затича, както обикновено по булеварда, не скочи в движение на задната врата на трамвая, и някак вяло продължи за вкъщи.
Минаха няколко месеца, пролетта двете им училища направиха общ бал в зала ” България”. Всред множеството момичета, облекли странни рокли и направили косите си, като че ли са възрастни улегнали жени, той я видя, имаше си кавалер. И той имаше своя дама за вечерта, макар избрана за вечерта, за да не бъде сам.
И в един от танците на дансинга двамата бяха редом един до друг, той усети ръката й в своята, усети и упрека, че не е вярвал по-силно в нея, че така лесно е предал мечтите им. Може би само от гордост, може би за да я накаже за нейната нерешителност да се отърси от зависимостта на семейството.
Танцът свърши, в него се настани нещо неизживяно и безвъзвратно отминало. Настъпваше утрото, настъпваше новия ден, насреща идваха новите надежди и стремления.
Трябваше окончателно да се примири, а и тя също, че няма да ги посрещнат заедно. Нещо си беше отишло толкова внезапно, колкото неочаквано се беше появило преди близо две години.
неделя, 13 декември 2009 г.
Самолетът лети, лодките дали ще плават?
Наградата за литература " Хеликон"
тази година се присъди на един автор, завладял читателя с романа си 18 % сиво.
Не съм чел тази книга, заглавието малко ми напомная за 18% ДДС.
Сега сборникът му с разкази беше отличен с първа награда от журито. Този сборник си го купих преди четири седмици.
Мотивацията на журито гласи: “”Кратка история на самолета” на Захари Карабашлиев се отличава за достигащото до всяко сърце послание за съдбата на емигранта и стегнатото и реалистично пресъздаване на това как в капката на семейния микросвят са отразени топлината и студът на вселената."
Няма да говоря за това, каква е книгата и какъв е авторът. Ще кажа, че освен труд, талант, упоритост за постигане на по-високите си цели, кооито идват за всеки по различен начин и са мотивирани от различни причини, е нужен и късмет.
И ПИАР.
Чуждица някаква, но не ми се рови из мисълта си, за да я заместя с по-обикновена.
Така, че да започна и аз по някакъв начин с ПИАРА.
Затова цитирам едно мнение и едно пожелание, и двете на наградения Захари Карабашлиев към мен.
Re: Здравейте.
Здравейте.
Никога не допускайте никого до себе си, ако той/тя Ви спират да пишете. Бързането е хубаво есе. Чете се леко и "бързо". А това е комплимент в наши дни.
Успех,
Захари
Изпратено: 20:24 От: zaro
Re: " Лодки през зимата " излезе от печат. Съкратих предговора.
Радвам се наистина!
Няма по-хубаво от това да споделяме историите си и радостта от писането им:)
Честита книга!
Желая ви успех!
Попътен вятър на лодките:)
Захари
Изпратено: 21:11 От: zaro
Е, Захари , благодаря ти за тези думи, здраве и успех в писането ти желая.
Твой колега по вдъхновение : АЗ.
тази година се присъди на един автор, завладял читателя с романа си 18 % сиво.
Не съм чел тази книга, заглавието малко ми напомная за 18% ДДС.
Сега сборникът му с разкази беше отличен с първа награда от журито. Този сборник си го купих преди четири седмици.
Мотивацията на журито гласи: “”Кратка история на самолета” на Захари Карабашлиев се отличава за достигащото до всяко сърце послание за съдбата на емигранта и стегнатото и реалистично пресъздаване на това как в капката на семейния микросвят са отразени топлината и студът на вселената."
Няма да говоря за това, каква е книгата и какъв е авторът. Ще кажа, че освен труд, талант, упоритост за постигане на по-високите си цели, кооито идват за всеки по различен начин и са мотивирани от различни причини, е нужен и късмет.
И ПИАР.
Чуждица някаква, но не ми се рови из мисълта си, за да я заместя с по-обикновена.
Така, че да започна и аз по някакъв начин с ПИАРА.
Затова цитирам едно мнение и едно пожелание, и двете на наградения Захари Карабашлиев към мен.
Re: Здравейте.
Здравейте.
Никога не допускайте никого до себе си, ако той/тя Ви спират да пишете. Бързането е хубаво есе. Чете се леко и "бързо". А това е комплимент в наши дни.
Успех,
Захари
Изпратено: 20:24 От: zaro
Re: " Лодки през зимата " излезе от печат. Съкратих предговора.
Радвам се наистина!
Няма по-хубаво от това да споделяме историите си и радостта от писането им:)
Честита книга!
Желая ви успех!
Попътен вятър на лодките:)
Захари
Изпратено: 21:11 От: zaro
Е, Захари , благодаря ти за тези думи, здраве и успех в писането ти желая.
Твой колега по вдъхновение : АЗ.
петък, 11 декември 2009 г.
Рая- продължение
Зимата вече отминаваше. Понякога той излизаше от къщи по тъмно, качваше се на трамвая, на обръщалото на шестицата или на девятката, слизаше пред кино” Млада гвардия”, после по булеварда, после в ляво, където на ” Алабин” 21 излизаше от малък безистен Рая. Усмихната му пъхаше в ръцете малка кифла или мекица, и заедно, по”Графа” и после през градината с църквата влизаха в голямата, грозна и олющена сграда на” Шишман”, в която познанието на науката, но не на живота, трябваше да се прелее в главите им. Нещо навярно оставаше там, повечето те съзнателно не допускаха до себе си, защото не бяха сигурни, че от много глава не боли. Тя живееше в малка къщица, зад голямата сграда на шумната улица, в две стаи, една кухничка и малко по-голям вестибюл. Понякога и тя го пресрещаше, чакайки го в тъмната сутрин пред могилката до неговия блок, на ъгъла на стръмния булевард и улица” Крум Попов”.
Имаше дни, в които Любодраг идваше у тях, за да й помага със задачите, търпеливо й обясняваше, тя съсредоточено го гледаше най-много половин час.
- Стига с тази математика, ела да те черпя едно какао- хващаше го за ръката и в другата стая, с баба й тримата мълчаха и пиеха от топлите чаши. После му говореше за хор ”Бодра смяна”, умълчаваше се и той си тръгваше, бързайки за вкъщи или за стадиона.
А няколко пъти, когато се разхождаха по улиците на града, Рая се спираше и питаше:
- Ти ще станеш студент, не ще и съмнение. А аз, аз каква ще стана. Ще вися по софийските ъгли, това ме чака.
- Какви ги говориш, ти си толкова талантлива, толкова красива, ще кандидатстваш с пеене в Консерваторията- сепнато й отвръщаше той.
- Кой ще ме подготви за изпитите, нашите събират за жилище, сестра ми също има нужда от помощ, и тя другата година влиза в гимназия- лицето й беше напрегнато, после се умълчаваше.
- Искаш ли да отидем в зала” България” на камерен концерт- един ден го запита Рая. Усмивката й беше топла, очите светеха.
- Та аз нищо не разбирам от такава музика, тя не е за мен- й отвърна той.
След два дни Любодраг излезе от къщи, измина пеш целия път до кино” Димитър Благоев”, където имаше среща с Рая. Беше със светъл панталон, със сакото на баща си, тя беше завързала около тънката си шия бяло шалче, носеше плисирана пола и зелено яке от изкуствена кожа, навярно на майка й.
- Няма страшно- хвана му ръката тя, залата беше голяма и светла, миришеше на паркетин.
Когато започна втората част от концерта,” Малка нощна музика”, цигулките внезапно нарушиха тишината, поеха вихрен , устремен и завладяващ бяг, сърцето му биеше учестено, ръцете изтръпнаха, душата му се напълни с красота. Излезе от залата като препариран, това беше музиката и на идващия му живот. Но все още не го знаеше.
Един ден, в началото на март, той получи писмо, Рая му пишеше, почеркът беше красив, два листа, откъснати от тетрадка.
- Скъпи мой- така започваше написаното.
„ Не ми се живее, не ми се прави нищо, бих могла да плача, а не мога, нещо така ужасно стяга гърлото ми… Иска ми се да заспя дълбоко, дълбоко, а когато се събудя всичко лошо да бъде сън. Не ти ли се е случвало да сънуваш и да се измъчваш ужасно, и когато се събудиш с облекчение да въздъхнеш - та то не било наистина. И слънцето да те препича някъде под лозите на баба ти и дядо ти. Ох, това слънце, кога
ще изгрее. До кога ще бъде така мрачно.Това време ужасно подтиска. Колко хубаво беше снощи след целия цирк с лекари, рецепти, наставления да си легнеш. Заравям лице в меката прохладна възглавница и се забравям , като в пропаст. И разбира се, присънва ми се далечния хубав Драг,
Миличък Любо, какво ще стане с нас след 5, 10, 15 години? ”
- Целувам те хиляди пъти, мой хубав – завършваше накрая писмото.
Любодраг тогава не знаеше, че това писмо ще го пази години напред. И че то ще бъде начало на нещо красиво, толкова далеч напред във времето, след близо четиридесет години.
Пролетта внезапно дойде. Витошкият вятър изсуши улиците и тротоарите, кокичетата показаха белите си ръчички над малките градски дворове в Лозенец, жълти минзухари пробиха с главици студената земя, птиците се опериха и гласовете им вече се надвикваха с тежкия градски шум, ранните утрини бяха спокойни и ведри, когато Любо се спускаше до канала Перловец, стъпваше на тесния метален парапет на метър и половина над моста, после с усмивка скачаше долу, на асфалта, пресичаше” Евлоги Георгиев” и така стигаше до кино” Дружба”, после край кафето ”Правото”, където и сутрин, и вечер имаше гимназисти, пиеха коняк с кола, криеха цигарите си в шепи, и си разказваха най-невероятни измислици. Главите им бяха остригани под зоркият поглед на учителското тяло, чантите бяха протрити и лежаха в краката им, най-големите вече мислеха за бала и за първите си крачки в живота, който щеше да е толкова различен. Или поне им се искаше да е така.
И дойде ден осми, в месец март, когато улиците се изпълниха с празнично възбудени, облекли чисти дрехи мъже и жени, с пролетни момичетата с изгладени ученически престилки и нови чорапи без ръб, които бяха хвърлили ботушите и обувките им с токчета правеха краката им стройни и красиви. Въздухът миришеше на пролет, по ” Графа” през стотина метра се виеха опашки за цветя, цветарският магазин на”Раковска”, до Сатиричния театър беше долепен до Показния магазин, този на самия ъгъл, но там други бяха клиентите, жените бяха с тежки прически и скъпи палта или манта, мъжете с гладко обръснати лица, със скъпи обувки и вносни шлифери. Останалите, повече или по-малко заможни, бяха се скупчили край трамвайните линии по ” Графа” , малки и по-големи букетчета или саксии с цветя, стръкчета кукуряк или ранен синчец, ухаещ розов, бял или тъмночервен зюмбюл, ранно срамежливо лаленце или немирен, оперен нарцис, бързо преминаваха в ръцете на мъжете и порасналите момчета.
Защото най-важното в този ден беше да можеш да стиснеш в пръсти малкия букет и разбира се, да има на кого да го подариш. Всичко останало беше без значение.
Лятото наближаваше, зелените листа на кестените изникваха с часове и обхващаха короните им, съцветията превръщаха дърветата в огромен белоснежен букет, жълтите клонки на върбите се люшкаха като камшици от все по-топлия вятър, въздухът миришеше на някаква нова, непозната игра. Любодраг и Рая си мислеха, че в нея и двамата ще са победители. Вечерните разходки из парка до плавалня ” Република”, до открития амфитеатър или до Пионерския дворец им бяха най-желани, защото тогава само птиците и катериците бяха свидетели на техните целувки. Веднъж много се смяха, когато той забрави очилата си на една пейка, бяха вече излезли по ситно насипаната с чакъл сиво-бяла алея, почти до малкото трамвайче на спирка” Вишнева”. Лицето му беше бледо, овално, брадата му все още едва набола, очите му следяха нейното тяло, походка и усмивка. Тя се обърна към него и каза:
- Без очила си още по-хубав- и двамата със смях се втурнаха назад към гората.
Понякога отиваха на гости у Зари, той им правеше нескафе, усърдно бъркаше в чашите, докато на дъното захарта, кафявите зрънца и капките вода побелеят, после тримата палеха цигари ”Филип Морис” или когато липсваха стотинки, ” Слънце” без филтър. Рая се давеше, а Драг казваше, че това ще го отдалечи от националния отбор по атлетика. И когато оставаха за минути сами, ръцете им се търсеха, телата им се устремяваха едно към друго, допирът беше изригване на чистата им радост. Не бързаха да поискат нещо повече, мислеха си, че ще имат цялото време на света.
Учебната година завърши, лятото на Младежкия фестивал беше настъпило.Голямата масовка на Националния стадион репетираше сутрин и вечер. Момичетата бяха с бели тениски, с червени или сини поли, момчетата обути с бели панталони, ръцете им държаха флагчета, мегафоните издаваха силните заповеди на ръководителите, които бяха винаги недоволни от дисциплината и от наученото. Смехът между пейките отекваше чак до близкия колодрум, и когато вечерта настъпваше, вратите на стадиона изнемогваха от мощния нетърпелив тласък на ученическата тълпа, която никак не се интересуваше от авторитета на Партията, че дори и на държавата. А от своите си мисли за идващата свобода на останалото дни от лятото, за плажовете по морето или ваканцията на село, когато тези момичета и момчета, които щяха да имат щастието да се докоснат до сините му вълни или да карат колело по широките жълтозелени поля или прашни селски пътища, щяха да развеят своите, невидими и красиви флагчета на младостта си.
Любодраг също беше на стадиона. Но на пистата, като спортист беше освободен от масовката. Тялото му се отлепваше рязко от твърдата, тъмно-черна нова писта, шиповете на шпайковете му се забиваха за частици от секундата в нея, вятърът около него изоставаше, косата му се ветрееше с малкия си перчем отпред, очите му се стремяха да открият всред тези всички флагчета, тениски и бели шапки неговото, най-хубавото момиче. Рая.
И когато дойде вечерта на откриването, със Зари бяха около стадиона, улиците бяха притихнали, шума отвътре идваше на тласъци, радиоуредбите разнасяха песни, мелодии, отривисти команди и една неизвестна досега атмосфера. Тази на големия свят, който е изпратил своите бели, жълти, черни и толкова различни в облеклото и мислите си млади хора, за които това си беше емоция, пътуване и опознаване на също толкова различно и непознато място. Където наглед животът си тече както навсякъде, но където различията бързо се опознават, защото тези различия са видими, фаворизирани и не подлежат на оспорване.
Тогава към двамата се приближи млада, хубава жена, заговори ги на развален руски език. Изостанала от групата, чехкиня, професия журналист, може ли да я придружат до хотела й, изпуснала е тържественото откриване, но нали все пак е намерила помощта им. И когато тримата вървяха със смях по пустите улици на София, те я запитаха какво става в Чехословакия. Всички тук сме обезпокоени, нямаме информация.
- Елате утре сутрин в хотела, ще ви запозная с чешки момичета, голяма съм за вас- побърза да им отговори тя, после замълча и вече бяха пристигнали.
На другата сутрин отново бяха заедно, до Партийния дом, до Двореца, до Мавзолея, после до Ректората, навлязоха и в Парка на Свободата, където групата им се събираше.
Така се разделиха, години след това разбраха защо толкова много се беше изменило лицето й от онзи труден за отговор въпрос.
Фестивалът си отиваше, със своите шумни разноцветни групи по централните улици, с рок-групите в малките и по-големи читалища, с изложбите на детски рисунки, изложени в алеите из парка, с новите клош панталони и цветни ризи с широки дълги яки, които се прокраднаха тихомълком към интернационалното пъстро, невероятно и дори шашаво облекло на участниците. И с надеждата, че сега светът е дошъл при нас, но един ден и ние можем да дойдем при него, колкото и невероятно да ни се струва това.
Имаше дни, в които Любодраг идваше у тях, за да й помага със задачите, търпеливо й обясняваше, тя съсредоточено го гледаше най-много половин час.
- Стига с тази математика, ела да те черпя едно какао- хващаше го за ръката и в другата стая, с баба й тримата мълчаха и пиеха от топлите чаши. После му говореше за хор ”Бодра смяна”, умълчаваше се и той си тръгваше, бързайки за вкъщи или за стадиона.
А няколко пъти, когато се разхождаха по улиците на града, Рая се спираше и питаше:
- Ти ще станеш студент, не ще и съмнение. А аз, аз каква ще стана. Ще вися по софийските ъгли, това ме чака.
- Какви ги говориш, ти си толкова талантлива, толкова красива, ще кандидатстваш с пеене в Консерваторията- сепнато й отвръщаше той.
- Кой ще ме подготви за изпитите, нашите събират за жилище, сестра ми също има нужда от помощ, и тя другата година влиза в гимназия- лицето й беше напрегнато, после се умълчаваше.
- Искаш ли да отидем в зала” България” на камерен концерт- един ден го запита Рая. Усмивката й беше топла, очите светеха.
- Та аз нищо не разбирам от такава музика, тя не е за мен- й отвърна той.
След два дни Любодраг излезе от къщи, измина пеш целия път до кино” Димитър Благоев”, където имаше среща с Рая. Беше със светъл панталон, със сакото на баща си, тя беше завързала около тънката си шия бяло шалче, носеше плисирана пола и зелено яке от изкуствена кожа, навярно на майка й.
- Няма страшно- хвана му ръката тя, залата беше голяма и светла, миришеше на паркетин.
Когато започна втората част от концерта,” Малка нощна музика”, цигулките внезапно нарушиха тишината, поеха вихрен , устремен и завладяващ бяг, сърцето му биеше учестено, ръцете изтръпнаха, душата му се напълни с красота. Излезе от залата като препариран, това беше музиката и на идващия му живот. Но все още не го знаеше.
Един ден, в началото на март, той получи писмо, Рая му пишеше, почеркът беше красив, два листа, откъснати от тетрадка.
- Скъпи мой- така започваше написаното.
„ Не ми се живее, не ми се прави нищо, бих могла да плача, а не мога, нещо така ужасно стяга гърлото ми… Иска ми се да заспя дълбоко, дълбоко, а когато се събудя всичко лошо да бъде сън. Не ти ли се е случвало да сънуваш и да се измъчваш ужасно, и когато се събудиш с облекчение да въздъхнеш - та то не било наистина. И слънцето да те препича някъде под лозите на баба ти и дядо ти. Ох, това слънце, кога
ще изгрее. До кога ще бъде така мрачно.Това време ужасно подтиска. Колко хубаво беше снощи след целия цирк с лекари, рецепти, наставления да си легнеш. Заравям лице в меката прохладна възглавница и се забравям , като в пропаст. И разбира се, присънва ми се далечния хубав Драг,
Миличък Любо, какво ще стане с нас след 5, 10, 15 години? ”
- Целувам те хиляди пъти, мой хубав – завършваше накрая писмото.
Любодраг тогава не знаеше, че това писмо ще го пази години напред. И че то ще бъде начало на нещо красиво, толкова далеч напред във времето, след близо четиридесет години.
Пролетта внезапно дойде. Витошкият вятър изсуши улиците и тротоарите, кокичетата показаха белите си ръчички над малките градски дворове в Лозенец, жълти минзухари пробиха с главици студената земя, птиците се опериха и гласовете им вече се надвикваха с тежкия градски шум, ранните утрини бяха спокойни и ведри, когато Любо се спускаше до канала Перловец, стъпваше на тесния метален парапет на метър и половина над моста, после с усмивка скачаше долу, на асфалта, пресичаше” Евлоги Георгиев” и така стигаше до кино” Дружба”, после край кафето ”Правото”, където и сутрин, и вечер имаше гимназисти, пиеха коняк с кола, криеха цигарите си в шепи, и си разказваха най-невероятни измислици. Главите им бяха остригани под зоркият поглед на учителското тяло, чантите бяха протрити и лежаха в краката им, най-големите вече мислеха за бала и за първите си крачки в живота, който щеше да е толкова различен. Или поне им се искаше да е така.
И дойде ден осми, в месец март, когато улиците се изпълниха с празнично възбудени, облекли чисти дрехи мъже и жени, с пролетни момичетата с изгладени ученически престилки и нови чорапи без ръб, които бяха хвърлили ботушите и обувките им с токчета правеха краката им стройни и красиви. Въздухът миришеше на пролет, по ” Графа” през стотина метра се виеха опашки за цветя, цветарският магазин на”Раковска”, до Сатиричния театър беше долепен до Показния магазин, този на самия ъгъл, но там други бяха клиентите, жените бяха с тежки прически и скъпи палта или манта, мъжете с гладко обръснати лица, със скъпи обувки и вносни шлифери. Останалите, повече или по-малко заможни, бяха се скупчили край трамвайните линии по ” Графа” , малки и по-големи букетчета или саксии с цветя, стръкчета кукуряк или ранен синчец, ухаещ розов, бял или тъмночервен зюмбюл, ранно срамежливо лаленце или немирен, оперен нарцис, бързо преминаваха в ръцете на мъжете и порасналите момчета.
Защото най-важното в този ден беше да можеш да стиснеш в пръсти малкия букет и разбира се, да има на кого да го подариш. Всичко останало беше без значение.
Лятото наближаваше, зелените листа на кестените изникваха с часове и обхващаха короните им, съцветията превръщаха дърветата в огромен белоснежен букет, жълтите клонки на върбите се люшкаха като камшици от все по-топлия вятър, въздухът миришеше на някаква нова, непозната игра. Любодраг и Рая си мислеха, че в нея и двамата ще са победители. Вечерните разходки из парка до плавалня ” Република”, до открития амфитеатър или до Пионерския дворец им бяха най-желани, защото тогава само птиците и катериците бяха свидетели на техните целувки. Веднъж много се смяха, когато той забрави очилата си на една пейка, бяха вече излезли по ситно насипаната с чакъл сиво-бяла алея, почти до малкото трамвайче на спирка” Вишнева”. Лицето му беше бледо, овално, брадата му все още едва набола, очите му следяха нейното тяло, походка и усмивка. Тя се обърна към него и каза:
- Без очила си още по-хубав- и двамата със смях се втурнаха назад към гората.
Понякога отиваха на гости у Зари, той им правеше нескафе, усърдно бъркаше в чашите, докато на дъното захарта, кафявите зрънца и капките вода побелеят, после тримата палеха цигари ”Филип Морис” или когато липсваха стотинки, ” Слънце” без филтър. Рая се давеше, а Драг казваше, че това ще го отдалечи от националния отбор по атлетика. И когато оставаха за минути сами, ръцете им се търсеха, телата им се устремяваха едно към друго, допирът беше изригване на чистата им радост. Не бързаха да поискат нещо повече, мислеха си, че ще имат цялото време на света.
Учебната година завърши, лятото на Младежкия фестивал беше настъпило.Голямата масовка на Националния стадион репетираше сутрин и вечер. Момичетата бяха с бели тениски, с червени или сини поли, момчетата обути с бели панталони, ръцете им държаха флагчета, мегафоните издаваха силните заповеди на ръководителите, които бяха винаги недоволни от дисциплината и от наученото. Смехът между пейките отекваше чак до близкия колодрум, и когато вечерта настъпваше, вратите на стадиона изнемогваха от мощния нетърпелив тласък на ученическата тълпа, която никак не се интересуваше от авторитета на Партията, че дори и на държавата. А от своите си мисли за идващата свобода на останалото дни от лятото, за плажовете по морето или ваканцията на село, когато тези момичета и момчета, които щяха да имат щастието да се докоснат до сините му вълни или да карат колело по широките жълтозелени поля или прашни селски пътища, щяха да развеят своите, невидими и красиви флагчета на младостта си.
Любодраг също беше на стадиона. Но на пистата, като спортист беше освободен от масовката. Тялото му се отлепваше рязко от твърдата, тъмно-черна нова писта, шиповете на шпайковете му се забиваха за частици от секундата в нея, вятърът около него изоставаше, косата му се ветрееше с малкия си перчем отпред, очите му се стремяха да открият всред тези всички флагчета, тениски и бели шапки неговото, най-хубавото момиче. Рая.
И когато дойде вечерта на откриването, със Зари бяха около стадиона, улиците бяха притихнали, шума отвътре идваше на тласъци, радиоуредбите разнасяха песни, мелодии, отривисти команди и една неизвестна досега атмосфера. Тази на големия свят, който е изпратил своите бели, жълти, черни и толкова различни в облеклото и мислите си млади хора, за които това си беше емоция, пътуване и опознаване на също толкова различно и непознато място. Където наглед животът си тече както навсякъде, но където различията бързо се опознават, защото тези различия са видими, фаворизирани и не подлежат на оспорване.
Тогава към двамата се приближи млада, хубава жена, заговори ги на развален руски език. Изостанала от групата, чехкиня, професия журналист, може ли да я придружат до хотела й, изпуснала е тържественото откриване, но нали все пак е намерила помощта им. И когато тримата вървяха със смях по пустите улици на София, те я запитаха какво става в Чехословакия. Всички тук сме обезпокоени, нямаме информация.
- Елате утре сутрин в хотела, ще ви запозная с чешки момичета, голяма съм за вас- побърза да им отговори тя, после замълча и вече бяха пристигнали.
На другата сутрин отново бяха заедно, до Партийния дом, до Двореца, до Мавзолея, после до Ректората, навлязоха и в Парка на Свободата, където групата им се събираше.
Така се разделиха, години след това разбраха защо толкова много се беше изменило лицето й от онзи труден за отговор въпрос.
Фестивалът си отиваше, със своите шумни разноцветни групи по централните улици, с рок-групите в малките и по-големи читалища, с изложбите на детски рисунки, изложени в алеите из парка, с новите клош панталони и цветни ризи с широки дълги яки, които се прокраднаха тихомълком към интернационалното пъстро, невероятно и дори шашаво облекло на участниците. И с надеждата, че сега светът е дошъл при нас, но един ден и ние можем да дойдем при него, колкото и невероятно да ни се струва това.
сряда, 9 декември 2009 г.
Част Първа- Рая - продължение
Вечерта в хижата беше пълна лудница. Повечето ученици викаха и се смееха, някои се бяха събрали на групи, появи се бутилка, Любодраг не я знаеше тази игра. Да завъртиш силно стъклото на пода, и после да се целуваш с момичето, което ти се падне, след като гърлото на бутилката посочи кое ще е то. Не му се искаше да прави това, под крясъците на всички. Беше се отделил настрани, разговаряха със Зари, с него преди няколко часа бяха изостанали от групата.
- Тя те харесва, видях това- усмихна му се той и добави- Защо си се умълчал, да не са ти потънали гемиите. Спортист си, математик си, и си хубав при това. Какво става?
Изведнъж токът спря, настана още по-голяма бъркотия, даскалите се намесиха, запалиха петромаксовите лампи, след това всички се укротиха, той видя, че в дъното на столовата се е замислила Рая. Приближи се, тя му се усмихна.
- Здравей, аз съм Любодраг.
- А аз съм Рая, ти си от математиците, нали?
След малко излязоха пред хижата, студеният въздух навлизаше в ноздрите им, той наметна раменете й с пуловера, беше го препасал около кръста си, облече зеления анорак, който носеше, звездите бяха много и близко, черното небе се осветяваше от сърпа на бялата луна, миришеше на бор, на нощ, на нещо ново и за двамата.
На другия ден времето беше мъгливо, изкачването на върха се отложи и цялата многолюдна група се отправи надолу, към площада на градчето, а оттам с теснолинейката, която щеше да ги приближи до цивилизацията. Вървяха заедно, бяха се отделили от класовете си, когато пътеката стръмно се втурваше напред се държаха за ръце, мълчаха или говореха, тя за песните в ученическия хор, той за стадиона и лекоатлетическата писта. Бледите им бузи розовееха, очите им виждаха само другия, устата им пресъхваха от желанието да споделят мислите и дори мечтите си.
Във влака до София отново бяха заедно. Прави до прозореца в коридора, главите им бяха навън, косите се ветрееха, очите сълзяха, ръцете бяха хладни и копнееха да прегърнат другия. Около тях се движеха момчета и момичета, някои шумни, други мълчаливи, трети безразлични. И когато се качиха на трамвая, който щеше да пренесе всеки в неговия свят, ръцете им се докосваха отново, казвайки им, не се страхувайте, ще се справите, ще оцелее това зараждащо се и красиво нещо между вас. Напук на сивия, мръсен, горчив и суров делник, в който всеки се бори за себе си, но в който всички се надяват да имат едни други очи, едни други усмивки, понякога едни други сълзи. Защото иначе няма как да бъдеш щастлив, толкова е ясно.
На площад ”Ленин”, до църквата ” Света София” се разделиха.
--Аз живея наблизо, не ме изпращай- му каза Рая.
- Но защо, нека да съм спокоен, че си се прибрала, да видя къде живееш.
- Ще се видим в училище- изпрати му въздушна целувка тя, и хлътна в тясната улица ” Алабин”, обрамчена със скърцащи и хладни метални трамвайни линии.
Любодраг се затича по” Витошка”, когато трамваят на кръстовището, пред Съдебната палата се изравни с него и започна да го изпреварва, после спря пред кафе” Бразилия”, отсреща в големия магазин за плодове и зеленчуци бяха пуснали лимони и портокали, опашката се беше извила по посока сякаш до кино” Иван Вазов”, пътниците на спирката бързо се качиха, светофарът светна зелено, мотрисата започна да ускорява, и в този момент той се метна на степенката на задната врата, секунда преди тя да се затвори със силен скърцащ и дори зловещ звук от компресията на автомата.
Вече имаше свое момиче.
В училищния двор, така тесен за около хилядата гимназисти, където винаги имаше някои, които да играят футбол на малки вратички, баскетбол на един кош или пък по време на часовете по физическо учителите се мъчеха да придобият авторитета на своите колеги по другите предмети, той влезе няколко минути преди началото на първия учебен час, нахлузи измачканата, със счупена козирка фуражка, свали яката на черната си куртка и хлътна в тази грозна, масивна и с олющена фасада сграда почти с удоволствие. Защото на етажа под неговата класна стая беше тя, Рая. И така щеше да бъде до лятото.
След часовете се изчакваха на малката и тясна улица, като се опираха на парапетите пред големите и високи врати на главния вход, понякога сядаха в градинката на някоя пейка, там, срещу църквата, после по ” Графа” той я изпращаше вкъщи, на площад” Славейков” ги блъскаше и поемаше тълпата, понякога се спираха пред киното вляво, или хлътваха в един от двата салона на кино” Култура” вдясно, само за да държат ръцете си в тъмното. После той отново се затичваше след трамвая по улица” Витоша” понякога го сменяше с щестицата на площад” Баба Неделя”, после в апартамента до хотел” Хемус” бързаше да приключи с уроците. Освен математиката, литературата и историята другите предмети ги караше малко през пръсти, после нарамваше спортния сак с анцуга и шпайковете, и покрай тополите на булеварда, после през мостчето над малката река, край кино” Петър Берон” и по широката улица направо до главния вход на стадиона. Вечер късо се прибираше, или пеша по същия път, но по-често с трамвая и с приятелите си от отбора, пиеха боза на последната спирка на единицата, сладка или резлива, после трамваят ги стоварваше на площада, където вечерта трябваше да бъде измита от праха, мръсотията и шума на целия забързан ден, паважът се обливаше от силната струя на гумени маркучи, движението по улиците вече беше намаляло и те бяха почти безлюдни. За да се събудят отново в около пет сутринта, и това да започне пак да се повтаря.
Една вечер, беше късна есенна и все още топла, Рая и Любодраг седяха на пейка пред Паметника на Съветската армия, кестените по алеите се бяха напълно разсъблекли от листата си, булевардът и трамваят зад гърба им почти не ги усещаха, двамата не бързаха да се прибират, бяха се умълчали. И тогава се взряха в очите си, наклониха глави, устните й бяха влажни, топли и с вкус на узрели смокини. Каквито там, на село, при бабата на Любо, понякога се раждаха напук на климата, на сушата или безпаричието на селските хора, които много искаха да имат нещо различно, нещо, с което да се събуждат сутрин и което да ги кара да се радват, че и в техния свят прекрасни неща могат да се случват.
И тогава, вървейки по широката алея, която щеше да ги отведе пред кафе ” Ялта”, пред Ректората и после пред Народното събрание, по жълтите павета, а след часове, дни, седмици и години по тези идващи, неизвестни на никой пътища, двамата не мислеха за това, но чувстваха, че тази вечер не ще се повтори, че ще има много други вечери и нощи, някои от тях ще са със вкус на неузряло грозде, други на презрял плод, някои отново на лепкави, захарни и сочни, почти карамелизирани смокини. Някои ще се помнят, други не толкова.
Но тази ще остане със сигурност незабравима.
- Тя те харесва, видях това- усмихна му се той и добави- Защо си се умълчал, да не са ти потънали гемиите. Спортист си, математик си, и си хубав при това. Какво става?
Изведнъж токът спря, настана още по-голяма бъркотия, даскалите се намесиха, запалиха петромаксовите лампи, след това всички се укротиха, той видя, че в дъното на столовата се е замислила Рая. Приближи се, тя му се усмихна.
- Здравей, аз съм Любодраг.
- А аз съм Рая, ти си от математиците, нали?
След малко излязоха пред хижата, студеният въздух навлизаше в ноздрите им, той наметна раменете й с пуловера, беше го препасал около кръста си, облече зеления анорак, който носеше, звездите бяха много и близко, черното небе се осветяваше от сърпа на бялата луна, миришеше на бор, на нощ, на нещо ново и за двамата.
На другия ден времето беше мъгливо, изкачването на върха се отложи и цялата многолюдна група се отправи надолу, към площада на градчето, а оттам с теснолинейката, която щеше да ги приближи до цивилизацията. Вървяха заедно, бяха се отделили от класовете си, когато пътеката стръмно се втурваше напред се държаха за ръце, мълчаха или говореха, тя за песните в ученическия хор, той за стадиона и лекоатлетическата писта. Бледите им бузи розовееха, очите им виждаха само другия, устата им пресъхваха от желанието да споделят мислите и дори мечтите си.
Във влака до София отново бяха заедно. Прави до прозореца в коридора, главите им бяха навън, косите се ветрееха, очите сълзяха, ръцете бяха хладни и копнееха да прегърнат другия. Около тях се движеха момчета и момичета, някои шумни, други мълчаливи, трети безразлични. И когато се качиха на трамвая, който щеше да пренесе всеки в неговия свят, ръцете им се докосваха отново, казвайки им, не се страхувайте, ще се справите, ще оцелее това зараждащо се и красиво нещо между вас. Напук на сивия, мръсен, горчив и суров делник, в който всеки се бори за себе си, но в който всички се надяват да имат едни други очи, едни други усмивки, понякога едни други сълзи. Защото иначе няма как да бъдеш щастлив, толкова е ясно.
На площад ”Ленин”, до църквата ” Света София” се разделиха.
--Аз живея наблизо, не ме изпращай- му каза Рая.
- Но защо, нека да съм спокоен, че си се прибрала, да видя къде живееш.
- Ще се видим в училище- изпрати му въздушна целувка тя, и хлътна в тясната улица ” Алабин”, обрамчена със скърцащи и хладни метални трамвайни линии.
Любодраг се затича по” Витошка”, когато трамваят на кръстовището, пред Съдебната палата се изравни с него и започна да го изпреварва, после спря пред кафе” Бразилия”, отсреща в големия магазин за плодове и зеленчуци бяха пуснали лимони и портокали, опашката се беше извила по посока сякаш до кино” Иван Вазов”, пътниците на спирката бързо се качиха, светофарът светна зелено, мотрисата започна да ускорява, и в този момент той се метна на степенката на задната врата, секунда преди тя да се затвори със силен скърцащ и дори зловещ звук от компресията на автомата.
Вече имаше свое момиче.
В училищния двор, така тесен за около хилядата гимназисти, където винаги имаше някои, които да играят футбол на малки вратички, баскетбол на един кош или пък по време на часовете по физическо учителите се мъчеха да придобият авторитета на своите колеги по другите предмети, той влезе няколко минути преди началото на първия учебен час, нахлузи измачканата, със счупена козирка фуражка, свали яката на черната си куртка и хлътна в тази грозна, масивна и с олющена фасада сграда почти с удоволствие. Защото на етажа под неговата класна стая беше тя, Рая. И така щеше да бъде до лятото.
След часовете се изчакваха на малката и тясна улица, като се опираха на парапетите пред големите и високи врати на главния вход, понякога сядаха в градинката на някоя пейка, там, срещу църквата, после по ” Графа” той я изпращаше вкъщи, на площад” Славейков” ги блъскаше и поемаше тълпата, понякога се спираха пред киното вляво, или хлътваха в един от двата салона на кино” Култура” вдясно, само за да държат ръцете си в тъмното. После той отново се затичваше след трамвая по улица” Витоша” понякога го сменяше с щестицата на площад” Баба Неделя”, после в апартамента до хотел” Хемус” бързаше да приключи с уроците. Освен математиката, литературата и историята другите предмети ги караше малко през пръсти, после нарамваше спортния сак с анцуга и шпайковете, и покрай тополите на булеварда, после през мостчето над малката река, край кино” Петър Берон” и по широката улица направо до главния вход на стадиона. Вечер късо се прибираше, или пеша по същия път, но по-често с трамвая и с приятелите си от отбора, пиеха боза на последната спирка на единицата, сладка или резлива, после трамваят ги стоварваше на площада, където вечерта трябваше да бъде измита от праха, мръсотията и шума на целия забързан ден, паважът се обливаше от силната струя на гумени маркучи, движението по улиците вече беше намаляло и те бяха почти безлюдни. За да се събудят отново в около пет сутринта, и това да започне пак да се повтаря.
Една вечер, беше късна есенна и все още топла, Рая и Любодраг седяха на пейка пред Паметника на Съветската армия, кестените по алеите се бяха напълно разсъблекли от листата си, булевардът и трамваят зад гърба им почти не ги усещаха, двамата не бързаха да се прибират, бяха се умълчали. И тогава се взряха в очите си, наклониха глави, устните й бяха влажни, топли и с вкус на узрели смокини. Каквито там, на село, при бабата на Любо, понякога се раждаха напук на климата, на сушата или безпаричието на селските хора, които много искаха да имат нещо различно, нещо, с което да се събуждат сутрин и което да ги кара да се радват, че и в техния свят прекрасни неща могат да се случват.
И тогава, вървейки по широката алея, която щеше да ги отведе пред кафе ” Ялта”, пред Ректората и после пред Народното събрание, по жълтите павета, а след часове, дни, седмици и години по тези идващи, неизвестни на никой пътища, двамата не мислеха за това, но чувстваха, че тази вечер не ще се повтори, че ще има много други вечери и нощи, някои от тях ще са със вкус на неузряло грозде, други на презрял плод, някои отново на лепкави, захарни и сочни, почти карамелизирани смокини. Някои ще се помнят, други не толкова.
Но тази ще остане със сигурност незабравима.
вторник, 8 декември 2009 г.
Част Първа- Рая
- Ще те накарам да се влюбиш- разхождаха се по Раковска, зимният сняг беше преминал отново в черна кал, сивотата на сградите надвисваше над бързащите, сгънали се в яките на тъмните си палта минувачи, вечерта идваше с монотонността на делника, пролетта с топлия си дъх, кокичета, минзухари и зюмбюли в ръцете на старите жени, излезли да спечелят няколко стотинки, беше много далеч.
Рая вдигна очи, рядко говореше, навън градът я задушаваше.
- Виж този плакат, във ВИТИЗ играят пиеса на Недялко Йорданов- побърза да я успокои Любодраг. И се усмихна, повече на собствената си шега, дошла внезапно. За да наруши сковаността, която беше обхванала двамата.
- Кажи ми нещо- я подкани той.
- Копче - вече усмихнато му отговориха кафявите й очи, косата беше поела капките сивкава мъгла, която се спускаше над еднообразието на булеварда.
- Трябва да се прибирам, вкъщи ще ме чакат.
- Искаш ли да гледаме пиесата, може би в събота, как си тогава? - я попита той, тя винаги бързаше, двата часа бяха отлетели като миг.
- По-добре през седмицата. Ще избягам от репетицията, понякога се чудя дали има смисъл с това мое пеене. Не съм чак толкова добра, само си губя времето.
- Не говори така, сигурен съм, че си страхотна.
- Къде си ме слушал, че можеш да прецениш. Ти разбираш от спорт, не от пеене- затича се изведнъж след идващия трамвай Рая.
По улица”Алабин” стържещия шум на релсите заглуши думите й, той махна с ръка към нея, вдигна яката на черното си ученическо палто и се понесе след мислите си.
Бяха се запознали преди три месеца. Ученическата екскурзия в късната и топла есен, голямата туристическа спалня в Банско, песента на Джани Моранди на големия, чист и каменист площад, на другия ден към хижа Вихрен, той, един негов съученик и две момичета от съседните класове вече омотани в планината, захласнати в разговори и омагьосани от есенните шарки по дървета, треви и широкоразперени папрати. Основната група беше напред, с тях бяха изостанали и две учителки. Пратиха камион да ги търсят, бързо ги намериха, и вече пътуваха, прегънали се отгоре в каросерията, в кабината се настаниха успокоените жени.
Очите й го следяха, после станаха искрящи и топли, едно камъче го удари по бузата, беше се вторачил в косата й, леко къдрава и с някаква немирна букла над челото, устните й бяха като затворен плод, който всеки момент иска да бъде откъснат, шушляковото яке обгръщаше слабото й тяло, в този момент тя сякаш искаше да му каже:
”Харесвам те, кой си ти? Аз съм Рая .”
Рая вдигна очи, рядко говореше, навън градът я задушаваше.
- Виж този плакат, във ВИТИЗ играят пиеса на Недялко Йорданов- побърза да я успокои Любодраг. И се усмихна, повече на собствената си шега, дошла внезапно. За да наруши сковаността, която беше обхванала двамата.
- Кажи ми нещо- я подкани той.
- Копче - вече усмихнато му отговориха кафявите й очи, косата беше поела капките сивкава мъгла, която се спускаше над еднообразието на булеварда.
- Трябва да се прибирам, вкъщи ще ме чакат.
- Искаш ли да гледаме пиесата, може би в събота, как си тогава? - я попита той, тя винаги бързаше, двата часа бяха отлетели като миг.
- По-добре през седмицата. Ще избягам от репетицията, понякога се чудя дали има смисъл с това мое пеене. Не съм чак толкова добра, само си губя времето.
- Не говори така, сигурен съм, че си страхотна.
- Къде си ме слушал, че можеш да прецениш. Ти разбираш от спорт, не от пеене- затича се изведнъж след идващия трамвай Рая.
По улица”Алабин” стържещия шум на релсите заглуши думите й, той махна с ръка към нея, вдигна яката на черното си ученическо палто и се понесе след мислите си.
Бяха се запознали преди три месеца. Ученическата екскурзия в късната и топла есен, голямата туристическа спалня в Банско, песента на Джани Моранди на големия, чист и каменист площад, на другия ден към хижа Вихрен, той, един негов съученик и две момичета от съседните класове вече омотани в планината, захласнати в разговори и омагьосани от есенните шарки по дървета, треви и широкоразперени папрати. Основната група беше напред, с тях бяха изостанали и две учителки. Пратиха камион да ги търсят, бързо ги намериха, и вече пътуваха, прегънали се отгоре в каросерията, в кабината се настаниха успокоените жени.
Очите й го следяха, после станаха искрящи и топли, едно камъче го удари по бузата, беше се вторачил в косата й, леко къдрава и с някаква немирна букла над челото, устните й бяха като затворен плод, който всеки момент иска да бъде откъснат, шушляковото яке обгръщаше слабото й тяло, в този момент тя сякаш искаше да му каже:
”Харесвам те, кой си ти? Аз съм Рая .”
понеделник, 7 декември 2009 г.
Началото на " Смокиновото дърво"
Смокиновото дърво
Р О М А Н
Биологични особености на смокинята
Смокинята е дърво, което достига на височина до осем метра. В малко по-студени райони се отглежда като храст, който през зимата се заравя с пръст или се покрива със слама, за да се запази от измръзване. Листата на смокинята са едри, тъмнозелени, длановидни, състоят се от пет до седем дяла, с груба повърхност. При нашите климатични условия листата през есента окапват, а в топлите страни смокинята е постоянно във вегетация и по всяко време на годината се наблюдават листа, цветове, зелени и зрели плодове. Цветовете на смокинята са сложни, разделнополови. Женските и мъжките съцветия се намират на отделни дървета (двудомно растение). Дърветата с женски съцветия се наричат фиги, а тези с мъжки - каприфиги. Цветовете на едно съцветие (при фигите и каприфигите) са обгърнати в месесто цветно легло с крушовидна форма, което към върха е отворено. Опрашването на женските цветове се извършва чрез дребно насекомо (осичка), наречено бластофага, която живее в съцветията на каприфигите. След оплождането цветното легло на фигите разраства и образува месестата част на смокиновия плод, в който се намират множество семенца - същинските плодчета. При това устройство плодът на смокинята е сложен (сборен) и лъжлив.
Смокинята цъфти и образува плодове през цялото лято, но при нашите климатични условия узряват през есента само рано завързалите плодове. Останалите недоузряват поради настъпване на студовете. Смокинята встъпва в плододаване третата до четвъртата година след засаждането и плодоноси петдесет, шестдесет години. В топлите страни се срещат смокинови дървета, които достигат над тристагодишна възраст.
-------------------------------------------------------
За някои животът, това са направените пари. За други- мадамите, които е обръщал някъде из паркове, в луксозни хотели или на плажа, така че гъзът му се е напълнил с пясък. Имах един колега, коцкар си падаше. Отдаваше му се. Много обичаше да разказва как на Витоша яко натиснал една. Била късна есенна вечер. ”Постилай шубата” – нямала търпение хубавицата. ” А шубата била нова, от обработена свинска кожа, още си я носеше човекът. С долари беше я купувал, от ” Кореком”.
- Да не ме е яхал лудият – смееше се доволно той, разказвайки неведнъж цялата история. Свършили работа прави, не било много удобно. Но все пак си е бройка.
Аз за пари няма да говоря. Защото съм беден като църковна мишка. Най-много пари съм виждал, когато разделихме с брат ми големия апартамент. Този на разстояние една туба бензин от центъра, както ме подиграваха тия капанци във Втора армия, гаубичарите. Десет месеца се измъчих с тях, накрая им станах приятел. Защото разбраха, че не се слагам на никой. Този апартамент беше не на туба бензин, а на запалка разстояние от НДК, далеч преди на това място да зейне голямата дупка, която измести кестените, алеите със ситно насипан чакъл и пясък, които бяха оградени с цъфтящи рози и малкия асфалтов полигон, където бръмчяха картинги и откъдето в далечината Витоша се белееше цяла зима. И където имаше няколко мраморни или каменни плочи, изправили се стройно с изписаните имена на многото бойци, паднали във войните за Отечеството.
И сега си е там. Но без мене.
Другия, малкия апартамент, продадох, баща ми го беше прехвърлил на мое име преживе, Парите от дела на брат ми за големия бях изтеглил от някаква банка, където престояха три месеца. И в нотариата на Попа се изтипосах с тридесет хилядарки. Не в джоба, във вътрешния джоб на дънковото си елече с късите ръкави. Дето беше почти на сто години, купих го в Созопол в добрите времена, когато правех хубави пари. Предвидливо взех две безопасни, да не се разпилеят гущерите. Три часа се мотах из центъра на София, после отидох и ги тръснах почти всички на едни глупаци, как им се вързах тогава, не разбрах. Да ми строят жилище, сто и тридесет квадрата, като че ли бях милионер с многодетно семейство. Бях си въобразил, че само това ми липсваше. Като че ли всичко останало ми бе на шест.
И за мадами не ще говоря. Когато бях на шестнадесет, се влюбих. После винаги сравнявах това ми чувство дали ще се повтори. Е, не се повтори бая време, май въобще, аз тогава загубих скорост, мойте аверчета блъскаха мацките, аз бях над тези неща. Или поне така казваха, и те, а и аз. После не можах да наваксам, късно ми се отвори парашутът. Веднъж бях поканил в къщи приятелката на онова момиче, в което се бях влюбил, вече бяхме разделени. Натискахме се на онези влакнести одеяла, които баща ми беше ги донесъл от една командировка в ГДР-то. После, като я изпращах, чистих фъндъци от панталоните си по целия път до тях, нали съм кавалер. Но по едно време се бях дръпнал и започнал да й говоря колко съм бил щастлив с приятелката й. И че само за нея мисля.
- Няма да стигнеш далеч с тези приказки- погали ме по бузата тя, радвайки се какво съм изкопаемо.
Така, че очертава се една скука...
----------------------------------------
Вятърът беше тих, въздухът топъл и прегарящ, есенния му дъх галеше изгорялата трева, мравуняците бяха неспокойни заради идващата сивота на следлятото, корените на келявите джанки го препъваха, бурените и шипките се усукваха покрай голите му крака, къпините оставяха трънчета по русите косми на ръцете му, бабините зъби се залепваха като пиявици около чорапите и връзките на маратонките му, щурците настройваха гласовете си, червеният диск се готвеше да се скрие зад тополите и малките планински възвишения, които се бяха изморили от протягане и вече отказваха да властват, отстъпвайки място на пясъците, обрасли с папур и остри камшичеви зеленикави треви, стигащи до кръста му, и това всичкото беше на стотина метра от плажа, покрай големите разперили нагоре ръст каваци, покрай разноцветните, оградени с изсъхнал чамшир и изсушена трева палатки, сърфове, кучета, примуси, съхнещи дюшеци, рибни такъми, плавници, изгорели и малко изморени летовници, които щяха да са отново тук другото лято.
Той също се надяваше да е така. Смокиновото дърво щеше да го посрещне за последно и този път. Захарните, лепкави, синьозелени, обли и продълговати плодове го чакаха да бъдат откъснати и с мириса и вкуса си да му подскажат, че животът е хубав, защото всичко това го получаваш ей така, наготово, дори само като награда, че си попаднал на това забутано и малко диво място. Като някакъв оазис край шумящия широк, устремен и гъгнещ денонощно със звуците си път.
Оправи тениската си, която беше прилепнала около раменете му, отпъди няколко мушици и сини бръмбара, вкопчили се в късите захабени шорти, надигна глава към короната на дървото, и ги видя.
Бяха млади, бяха красиви, бяха толкова различни, бяха като изваяни. Усмихнато го гледаха две, другите две бяха впили топъл кафяв и хладен син поглед в него. Разтърси глава, избърса няколко капки пот от веждите и челото си, отново нагласи очилата си, сторило му се беше, нали!
Не, беше си истина, около смокинята го чакаха неговите четири момичета-жени.
Времето беше се разбъркало, насложило, изравнило в едно, бяха такива, каквито ги беше заобичал. Млади, красиви и истински.
Бяха дошли, защото навярно никога не бяха си тръгвали, бяха част от него самия.
Р О М А Н
Биологични особености на смокинята
Смокинята е дърво, което достига на височина до осем метра. В малко по-студени райони се отглежда като храст, който през зимата се заравя с пръст или се покрива със слама, за да се запази от измръзване. Листата на смокинята са едри, тъмнозелени, длановидни, състоят се от пет до седем дяла, с груба повърхност. При нашите климатични условия листата през есента окапват, а в топлите страни смокинята е постоянно във вегетация и по всяко време на годината се наблюдават листа, цветове, зелени и зрели плодове. Цветовете на смокинята са сложни, разделнополови. Женските и мъжките съцветия се намират на отделни дървета (двудомно растение). Дърветата с женски съцветия се наричат фиги, а тези с мъжки - каприфиги. Цветовете на едно съцветие (при фигите и каприфигите) са обгърнати в месесто цветно легло с крушовидна форма, което към върха е отворено. Опрашването на женските цветове се извършва чрез дребно насекомо (осичка), наречено бластофага, която живее в съцветията на каприфигите. След оплождането цветното легло на фигите разраства и образува месестата част на смокиновия плод, в който се намират множество семенца - същинските плодчета. При това устройство плодът на смокинята е сложен (сборен) и лъжлив.
Смокинята цъфти и образува плодове през цялото лято, но при нашите климатични условия узряват през есента само рано завързалите плодове. Останалите недоузряват поради настъпване на студовете. Смокинята встъпва в плододаване третата до четвъртата година след засаждането и плодоноси петдесет, шестдесет години. В топлите страни се срещат смокинови дървета, които достигат над тристагодишна възраст.
-------------------------------------------------------
За някои животът, това са направените пари. За други- мадамите, които е обръщал някъде из паркове, в луксозни хотели или на плажа, така че гъзът му се е напълнил с пясък. Имах един колега, коцкар си падаше. Отдаваше му се. Много обичаше да разказва как на Витоша яко натиснал една. Била късна есенна вечер. ”Постилай шубата” – нямала търпение хубавицата. ” А шубата била нова, от обработена свинска кожа, още си я носеше човекът. С долари беше я купувал, от ” Кореком”.
- Да не ме е яхал лудият – смееше се доволно той, разказвайки неведнъж цялата история. Свършили работа прави, не било много удобно. Но все пак си е бройка.
Аз за пари няма да говоря. Защото съм беден като църковна мишка. Най-много пари съм виждал, когато разделихме с брат ми големия апартамент. Този на разстояние една туба бензин от центъра, както ме подиграваха тия капанци във Втора армия, гаубичарите. Десет месеца се измъчих с тях, накрая им станах приятел. Защото разбраха, че не се слагам на никой. Този апартамент беше не на туба бензин, а на запалка разстояние от НДК, далеч преди на това място да зейне голямата дупка, която измести кестените, алеите със ситно насипан чакъл и пясък, които бяха оградени с цъфтящи рози и малкия асфалтов полигон, където бръмчяха картинги и откъдето в далечината Витоша се белееше цяла зима. И където имаше няколко мраморни или каменни плочи, изправили се стройно с изписаните имена на многото бойци, паднали във войните за Отечеството.
И сега си е там. Но без мене.
Другия, малкия апартамент, продадох, баща ми го беше прехвърлил на мое име преживе, Парите от дела на брат ми за големия бях изтеглил от някаква банка, където престояха три месеца. И в нотариата на Попа се изтипосах с тридесет хилядарки. Не в джоба, във вътрешния джоб на дънковото си елече с късите ръкави. Дето беше почти на сто години, купих го в Созопол в добрите времена, когато правех хубави пари. Предвидливо взех две безопасни, да не се разпилеят гущерите. Три часа се мотах из центъра на София, после отидох и ги тръснах почти всички на едни глупаци, как им се вързах тогава, не разбрах. Да ми строят жилище, сто и тридесет квадрата, като че ли бях милионер с многодетно семейство. Бях си въобразил, че само това ми липсваше. Като че ли всичко останало ми бе на шест.
И за мадами не ще говоря. Когато бях на шестнадесет, се влюбих. После винаги сравнявах това ми чувство дали ще се повтори. Е, не се повтори бая време, май въобще, аз тогава загубих скорост, мойте аверчета блъскаха мацките, аз бях над тези неща. Или поне така казваха, и те, а и аз. После не можах да наваксам, късно ми се отвори парашутът. Веднъж бях поканил в къщи приятелката на онова момиче, в което се бях влюбил, вече бяхме разделени. Натискахме се на онези влакнести одеяла, които баща ми беше ги донесъл от една командировка в ГДР-то. После, като я изпращах, чистих фъндъци от панталоните си по целия път до тях, нали съм кавалер. Но по едно време се бях дръпнал и започнал да й говоря колко съм бил щастлив с приятелката й. И че само за нея мисля.
- Няма да стигнеш далеч с тези приказки- погали ме по бузата тя, радвайки се какво съм изкопаемо.
Така, че очертава се една скука...
----------------------------------------
Вятърът беше тих, въздухът топъл и прегарящ, есенния му дъх галеше изгорялата трева, мравуняците бяха неспокойни заради идващата сивота на следлятото, корените на келявите джанки го препъваха, бурените и шипките се усукваха покрай голите му крака, къпините оставяха трънчета по русите косми на ръцете му, бабините зъби се залепваха като пиявици около чорапите и връзките на маратонките му, щурците настройваха гласовете си, червеният диск се готвеше да се скрие зад тополите и малките планински възвишения, които се бяха изморили от протягане и вече отказваха да властват, отстъпвайки място на пясъците, обрасли с папур и остри камшичеви зеленикави треви, стигащи до кръста му, и това всичкото беше на стотина метра от плажа, покрай големите разперили нагоре ръст каваци, покрай разноцветните, оградени с изсъхнал чамшир и изсушена трева палатки, сърфове, кучета, примуси, съхнещи дюшеци, рибни такъми, плавници, изгорели и малко изморени летовници, които щяха да са отново тук другото лято.
Той също се надяваше да е така. Смокиновото дърво щеше да го посрещне за последно и този път. Захарните, лепкави, синьозелени, обли и продълговати плодове го чакаха да бъдат откъснати и с мириса и вкуса си да му подскажат, че животът е хубав, защото всичко това го получаваш ей така, наготово, дори само като награда, че си попаднал на това забутано и малко диво място. Като някакъв оазис край шумящия широк, устремен и гъгнещ денонощно със звуците си път.
Оправи тениската си, която беше прилепнала около раменете му, отпъди няколко мушици и сини бръмбара, вкопчили се в късите захабени шорти, надигна глава към короната на дървото, и ги видя.
Бяха млади, бяха красиви, бяха толкова различни, бяха като изваяни. Усмихнато го гледаха две, другите две бяха впили топъл кафяв и хладен син поглед в него. Разтърси глава, избърса няколко капки пот от веждите и челото си, отново нагласи очилата си, сторило му се беше, нали!
Не, беше си истина, около смокинята го чакаха неговите четири момичета-жени.
Времето беше се разбъркало, насложило, изравнило в едно, бяха такива, каквито ги беше заобичал. Млади, красиви и истински.
Бяха дошли, защото навярно никога не бяха си тръгвали, бяха част от него самия.
петък, 4 декември 2009 г.
Седмицата в три събития
В средата на тази седмица, посред нощ, народните представители приеха бюджета за 2010 година. Просто да ги съжалиш, вместо да си отдъхнат от изнурителния трудов ден, те работиха непрекъснато цели седемнадесет часа. И как така, тестото ли не е могло да втаса, жарта от огъня ли е мъждукала едва- едва, че бюджетната пица толкова късно се е изпекла, кой да ти каже. А какъв ще е резултатът, дали вкусът й ще ни хареса, тепърва ще разберем.
За разлика от първото четене на Закона за бюджет 2010, второто не мина без драматични събития. По-голямата част от текстовете на основния фискален закон бяха одобрени без гласовете на депутатите от РЗС, които напуснаха пленарната зала по-рано вечерта. Коалиция за България също излезе около 21 ч. в знак на протест, но след час депутатите се върнаха в залата. Депутатите от ПГ на РЗС напуснаха залата, защото не приеха предложението им за намаляване с 1 млн. лв. на средствата за администрацията на президента. Една от основните промени днес беше завишаването със 70 млн. лв. на приходната част на бюджета заради очакваните постъпления в държавната хазна от увеличението на данъка върху хазарта. Предвижда се парите да отидат здравеопазване - за онкоболни и за техника за хемодиализа. Парламентът гласува да бъде орязан бюджетът на БАН с 10 млн. лв. в сравнение с първоначално предвиденото. Останаха непроменени еднократните помощи за раждане на близнаци - по 1200 лева, както и парите за раждане на дете. Народните представители върнаха облекченията за млади семейства с ипотечни кредити, които бяха премахнати миналата седмица с промени в Закона за данъците върху доходите на физическите лица. Парламентът гласува около 15 милиона лева трансфер към общините за зимно поддържане и снегопочистване на общинските пътища.
-Честит ви бюджет, с тези думи премиерът Борисов се обърна към народните представители, след като едва в 02,30 часа след полунощ и подир продължили 17 часа дебати Бюджет 2010 най-накрая беше приет. Малко преди него към депутатите се обърна финансовият министър и вицепремиер Симеон Дянков: "Това е добър бюджет, изпълнението му е още една крачка към по-бързото излизане от икономическата криза". Ставаме свидетели на безпрецедентен произвол от страна на мнозинството, преди всичко от ПГ на ГЕРБ, това каза Георги Пирински . Случилото се в пленарната зала той определи като „политически фарс”.
Бюджетът , консервативен, постен или градивен, е факт, далеч преди обичайното му време за приемане, Коледните празници. Все пак да не им нагарча празничната трапеза, може затова да са бързали толкова много сегашните депутати.
Тази седмица влезе в сила Лисабонският договор, който поставя въпроса за изравняване на правата на всички европейци., по време на избори, правата им на развитие и добро управление и правото за третиране по един съвременен и хуманен начин. Това заяви в парламента евродепутатът от НДСВ Станимир Илчев по този повод, като посочи, че осем милиона граждани на съюза, които не живеят в собствените си държави, а в други страни-членки. Целта на договора е самият съюз да се превърне в глобален играч и да се намесва в световните работи бързо, категорично и ефективно.
В понеделник, след около две седмици, беше освободен от похитителите си студента Румен Гунински, син на известен бизнесмен. По същото време Димитър Бербатов побърза да напусне страната, заплашено да попадне в същата ситуация било семейството му. Затова в кратко можем да кажем, бедността не е порок, стига да не е прекалена. И че богатите също плрачат, както приплакаха 25-те фолкпевци след проверката им от ДАП. Били сме в криза, работа не липсвала, но хонорарите им намалели. От шест- седем хиляди лева на участие, сега печалбите били паднали почти наполовина. Горките, живи да ги оплачеш.
Е, идва нова седмица, дано да донесе и нов късмет !
05.12.209 Любомир Николов
За разлика от първото четене на Закона за бюджет 2010, второто не мина без драматични събития. По-голямата част от текстовете на основния фискален закон бяха одобрени без гласовете на депутатите от РЗС, които напуснаха пленарната зала по-рано вечерта. Коалиция за България също излезе около 21 ч. в знак на протест, но след час депутатите се върнаха в залата. Депутатите от ПГ на РЗС напуснаха залата, защото не приеха предложението им за намаляване с 1 млн. лв. на средствата за администрацията на президента. Една от основните промени днес беше завишаването със 70 млн. лв. на приходната част на бюджета заради очакваните постъпления в държавната хазна от увеличението на данъка върху хазарта. Предвижда се парите да отидат здравеопазване - за онкоболни и за техника за хемодиализа. Парламентът гласува да бъде орязан бюджетът на БАН с 10 млн. лв. в сравнение с първоначално предвиденото. Останаха непроменени еднократните помощи за раждане на близнаци - по 1200 лева, както и парите за раждане на дете. Народните представители върнаха облекченията за млади семейства с ипотечни кредити, които бяха премахнати миналата седмица с промени в Закона за данъците върху доходите на физическите лица. Парламентът гласува около 15 милиона лева трансфер към общините за зимно поддържане и снегопочистване на общинските пътища.
-Честит ви бюджет, с тези думи премиерът Борисов се обърна към народните представители, след като едва в 02,30 часа след полунощ и подир продължили 17 часа дебати Бюджет 2010 най-накрая беше приет. Малко преди него към депутатите се обърна финансовият министър и вицепремиер Симеон Дянков: "Това е добър бюджет, изпълнението му е още една крачка към по-бързото излизане от икономическата криза". Ставаме свидетели на безпрецедентен произвол от страна на мнозинството, преди всичко от ПГ на ГЕРБ, това каза Георги Пирински . Случилото се в пленарната зала той определи като „политически фарс”.
Бюджетът , консервативен, постен или градивен, е факт, далеч преди обичайното му време за приемане, Коледните празници. Все пак да не им нагарча празничната трапеза, може затова да са бързали толкова много сегашните депутати.
Тази седмица влезе в сила Лисабонският договор, който поставя въпроса за изравняване на правата на всички европейци., по време на избори, правата им на развитие и добро управление и правото за третиране по един съвременен и хуманен начин. Това заяви в парламента евродепутатът от НДСВ Станимир Илчев по този повод, като посочи, че осем милиона граждани на съюза, които не живеят в собствените си държави, а в други страни-членки. Целта на договора е самият съюз да се превърне в глобален играч и да се намесва в световните работи бързо, категорично и ефективно.
В понеделник, след около две седмици, беше освободен от похитителите си студента Румен Гунински, син на известен бизнесмен. По същото време Димитър Бербатов побърза да напусне страната, заплашено да попадне в същата ситуация било семейството му. Затова в кратко можем да кажем, бедността не е порок, стига да не е прекалена. И че богатите също плрачат, както приплакаха 25-те фолкпевци след проверката им от ДАП. Били сме в криза, работа не липсвала, но хонорарите им намалели. От шест- седем хиляди лева на участие, сега печалбите били паднали почти наполовина. Горките, живи да ги оплачеш.
Е, идва нова седмица, дано да донесе и нов късмет !
05.12.209 Любомир Николов
сряда, 2 декември 2009 г.
За вечерта на 20.11.
Критични вибрации
Да държиш в ръцете си човешки живот Весислава Савова /rarebird/
На 20-ти ноември (петък) 2009 година читалище „Николай Хайтов" отново отвори гостоприемно вратите си за представянето на още две български книги. Тези на белетриста, познат ни под псевдоним „lubara" и поетесата „mamas". Що за странно съчетание, нали? И аз си помислих така, когато получих покана за представянето, но доверявайки се на усета на българските автори за красивото и хармоничното, пристъпих в залата с усещането за предстоящ празник, което не остана излъгано. Срещнах познати и което е по-важното - усмихнати лица, а какъв по-сигурен знак, че сме се събрали на истински празник? Водещата, позната на публикуващите в blog.bg като „Сладкодумната Адриана" откри представянето на книгите с такъв прочувствен глас, че зрителите нямаше как да останат безучастни. Общото и за двамата автори беше начина, по който оставяха своя живот и своята душевност в ръцете на читателите.
Днес ми се иска да ви разкажа за едната от тези две книги, а именно - „Лодки през зимата" от Любомир Николов (lubara). На пръв поглед това е един сборник от разкази. Лесно и приятно четиво, което да запълва свободното време. Донякъде, това е така, но когато отгърнете страниците, още преди да сте прочели дори и един разказ, ще разберете, че авторът е оставил в ръцете ви своя живот до момента. Както самият той казва в предговора „А всичко това се е случило. Понякога не по този начин, какъвто съм го описал. Но със същото настроение и чувства, които са запечатани в съзнанието ми." Такъв е животът на всеки от нас - настроения и чувства, които наричаме „спомени". Мисля, че се изисква много смелост, искреност и любов към литературата, за да може един автор да извади своя малък свят наяве и да го сподели с читателите си.
Първата част от разказите са тези, посветени на детството. Онази безвъзвратно отишла си, но много важна част от съществуването ни. За Любомир Николов това е било времето, когато той е тичал на воля в родното си село и по софийските улици. Тогава той е осъзнал, че не прегръдката, а фактът, че има на кого да разчита е достатъчен, за да бъде уверен. Усетил е първите трепети на любовта и си е задал първите въпроси за нея. По същото това време, той е израстнал и като творец, докато е играел ролята на Настрадин Ходжа. Когато прочетете разказите от детството му, ще разберете, че той ги е описал със сърцето си.
Следващата част е озаглавена простичко - „Разкази". В тях ще усетите отношението на автора към света. Той вижда простите на пръв поглед неща в живота ни, вглежда се в обикновено подминавани хора и разказва, разказва това, което е усетил с ума и отново, със сърцето си. Героите от неговите разкази, като Клио Петров, господин Цигулков, Сияна, Салим, Слънчевият Митко и още много други, са или са били сред нас. Любомир Николов, обаче, ни напомня за тях, а ние можем да станем малко по-добри и да забавим крачка. В тази част е и експеримента на автора за „модерна проза", под заглавието „Бързотечно", където не историята, а ключовите думи водят към едно красиво закодирано послание. Нека всеки от вас го открие за себе си. Не искам да ви лишавам от това удоволствие.
Третата част на разказите са истории и пътеписи. Ако сте запален турист и планинар, със сигурност ще ги заобичате. Ако все още не сте, почти съм убедена, че ще поискате да последвате стъпките на Любомир Николов и ще се заразите от страстта му към пътуванията до красиви местности в нашата родина. Едва ли ще преживеете същото, но желанието да тръгнете на път е гарантирано. В последните два разказа ще се запознаете с отношението на автора към Ню Йорк - „този неповторим и зашеметяващ град" (Л. Николов).
В края на книгата, след като сте били част от разпънатия между морето и планината, миналото и настоящето Любомир Николов, ще искате да му стиснете ръката и да му кажете: „Благодаря, Любара!" Благодаря и аз.
Да държиш в ръцете си човешки живот Весислава Савова /rarebird/
На 20-ти ноември (петък) 2009 година читалище „Николай Хайтов" отново отвори гостоприемно вратите си за представянето на още две български книги. Тези на белетриста, познат ни под псевдоним „lubara" и поетесата „mamas". Що за странно съчетание, нали? И аз си помислих така, когато получих покана за представянето, но доверявайки се на усета на българските автори за красивото и хармоничното, пристъпих в залата с усещането за предстоящ празник, което не остана излъгано. Срещнах познати и което е по-важното - усмихнати лица, а какъв по-сигурен знак, че сме се събрали на истински празник? Водещата, позната на публикуващите в blog.bg като „Сладкодумната Адриана" откри представянето на книгите с такъв прочувствен глас, че зрителите нямаше как да останат безучастни. Общото и за двамата автори беше начина, по който оставяха своя живот и своята душевност в ръцете на читателите.
Днес ми се иска да ви разкажа за едната от тези две книги, а именно - „Лодки през зимата" от Любомир Николов (lubara). На пръв поглед това е един сборник от разкази. Лесно и приятно четиво, което да запълва свободното време. Донякъде, това е така, но когато отгърнете страниците, още преди да сте прочели дори и един разказ, ще разберете, че авторът е оставил в ръцете ви своя живот до момента. Както самият той казва в предговора „А всичко това се е случило. Понякога не по този начин, какъвто съм го описал. Но със същото настроение и чувства, които са запечатани в съзнанието ми." Такъв е животът на всеки от нас - настроения и чувства, които наричаме „спомени". Мисля, че се изисква много смелост, искреност и любов към литературата, за да може един автор да извади своя малък свят наяве и да го сподели с читателите си.
Първата част от разказите са тези, посветени на детството. Онази безвъзвратно отишла си, но много важна част от съществуването ни. За Любомир Николов това е било времето, когато той е тичал на воля в родното си село и по софийските улици. Тогава той е осъзнал, че не прегръдката, а фактът, че има на кого да разчита е достатъчен, за да бъде уверен. Усетил е първите трепети на любовта и си е задал първите въпроси за нея. По същото това време, той е израстнал и като творец, докато е играел ролята на Настрадин Ходжа. Когато прочетете разказите от детството му, ще разберете, че той ги е описал със сърцето си.
Следващата част е озаглавена простичко - „Разкази". В тях ще усетите отношението на автора към света. Той вижда простите на пръв поглед неща в живота ни, вглежда се в обикновено подминавани хора и разказва, разказва това, което е усетил с ума и отново, със сърцето си. Героите от неговите разкази, като Клио Петров, господин Цигулков, Сияна, Салим, Слънчевият Митко и още много други, са или са били сред нас. Любомир Николов, обаче, ни напомня за тях, а ние можем да станем малко по-добри и да забавим крачка. В тази част е и експеримента на автора за „модерна проза", под заглавието „Бързотечно", където не историята, а ключовите думи водят към едно красиво закодирано послание. Нека всеки от вас го открие за себе си. Не искам да ви лишавам от това удоволствие.
Третата част на разказите са истории и пътеписи. Ако сте запален турист и планинар, със сигурност ще ги заобичате. Ако все още не сте, почти съм убедена, че ще поискате да последвате стъпките на Любомир Николов и ще се заразите от страстта му към пътуванията до красиви местности в нашата родина. Едва ли ще преживеете същото, но желанието да тръгнете на път е гарантирано. В последните два разказа ще се запознаете с отношението на автора към Ню Йорк - „този неповторим и зашеметяващ град" (Л. Николов).
В края на книгата, след като сте били част от разпънатия между морето и планината, миналото и настоящето Любомир Николов, ще искате да му стиснете ръката и да му кажете: „Благодаря, Любара!" Благодаря и аз.
вторник, 1 декември 2009 г.
Eдна красива усмивка- разказ
Дъждът никога не е еднакъв. Понякога е топъл и жизнерадостен, друг път е сив и безразличен. Този път беше ситен, мокър и тъжен. Трополеше по купето на колата, навън хората бързо притичваха покрай сергиите на малкия пазар, покрай уличните кучета и сивотата на предиобедния ден. Беше пристигнал рано, преди час. Пушеше третата си цигара, гледаше дисплея на джиесема и се надяваше, че вечерта преди три седмици ще се повтори. Когато в настъпващия мартенски хлад на късия ден, там горе покрай старите крепостни стени, нещо се зараждаше, нещо блещукаше, играеше, ликуваше и се оглеждаше в другия до себе си. Градът монотонно фучеше някъде долу, светлините на уличните фенери, малките прозорци на стаите, където се бяха стаили самотници или щедро отправилите разноцветни светлини луксозни апартаменти, където се прибираха успели, млади и красиви жени и мъже, рекламните ослепителни табла по плоските и наклонени покриви, всичко това беше някак прозаично, някак всекидневно, но едновременно толкова близко, защото в момента нямаше никакво значение. И после отново назад, към настъпващата нощ на забързания град, но вече не толкова студена и скучна, дори красива, защото беше притаила тях двамата, със зараждащата и омайна недоисказаност на чувствата.
Но това беше преди три седмици. Запали колата, отправи се към центъра, после влезе в офиса, където го чакаха или не, нямаше значение това. Денят премина в мисъл за настъпващата неизвестност на вечерта, после отиде в хотела, после по главната улица, дъждът се беше усилил, вече беше сигурен, че го е накарал да разбере. Нищо не се повтаря, нищо не е същото, нищо няма да е както преди.
Виното го изпи не навън, а в хотелската стая пред трептящия екран, сменяха се лица, сменяха се субтитри, прогнозата на времето не го направи по-малко самотен, и тогава си каза, няма смисъл, никой няма вина, предопределено е.
На сутринта в офиса не забелязаха, колко дъждът го е променил. И как мисълта му не е при тях, колегите, а някъде другаде. В онази настъпваща вечер отпреди двадесет дни. И когато минаваше обяд, запали колата, излезе на магистралата, после разбра, че е тръгнал не в посоката, която трябваше. Измина петдесет километра, навлезе в няколко села, махаха му босоноги циганета, март настъпваше с последните си сили срещу идващата пролет, пъпките на дърветата таяха младостта в себе си, зеленото след месец вече нямаше да прави впечатление със силата си, прахоляка на пътя и хвърчящите цветни найлонови торбички се прегръщаха за миг с предното стъкло, очите му бяха зачервени и мисълта някъде застинала на едно място.
После планинският път го отрезви, топлината на челото се оттегли и вечерта го стовари отново у дома, беше последния петък от месеца.
Планината се виеше покрай шосето, слънцето се промушваше покрай сутрешните мъгли, музиката в колата отново беше същата, вече не посягаше толкова често към цигарите, въздухът вън беше остър, влажен и замрял. Паркира горе, метна на гърба си раницата, после извади апарата и направи няколко снимки. Закрачи по снега, в гората свиреха скорците, после се обади гарван, кълвач траколеше в такт, като с кастанети. Излезе на голото било, в далечината видя двама-трима бавно пристъпващи фигури, извади отново апарата. После го прибра, направи снежен човек, бодна му клечка за уста, две малки шишарки за очи, една мандарина се превърна в нос. Отдалечи се, после се засмя, нагласи фотоапарата на самоснимачка, засмя се широко, с глас, и всичко си дойде на мястото си. Животът беше истински.
Както е истинска тази хубава усмивка, която сега го гледа от задната корица на първата му книга. Под белоснежните върхове на планината.
1.12.2009 Любомир Николов
Но това беше преди три седмици. Запали колата, отправи се към центъра, после влезе в офиса, където го чакаха или не, нямаше значение това. Денят премина в мисъл за настъпващата неизвестност на вечерта, после отиде в хотела, после по главната улица, дъждът се беше усилил, вече беше сигурен, че го е накарал да разбере. Нищо не се повтаря, нищо не е същото, нищо няма да е както преди.
Виното го изпи не навън, а в хотелската стая пред трептящия екран, сменяха се лица, сменяха се субтитри, прогнозата на времето не го направи по-малко самотен, и тогава си каза, няма смисъл, никой няма вина, предопределено е.
На сутринта в офиса не забелязаха, колко дъждът го е променил. И как мисълта му не е при тях, колегите, а някъде другаде. В онази настъпваща вечер отпреди двадесет дни. И когато минаваше обяд, запали колата, излезе на магистралата, после разбра, че е тръгнал не в посоката, която трябваше. Измина петдесет километра, навлезе в няколко села, махаха му босоноги циганета, март настъпваше с последните си сили срещу идващата пролет, пъпките на дърветата таяха младостта в себе си, зеленото след месец вече нямаше да прави впечатление със силата си, прахоляка на пътя и хвърчящите цветни найлонови торбички се прегръщаха за миг с предното стъкло, очите му бяха зачервени и мисълта някъде застинала на едно място.
После планинският път го отрезви, топлината на челото се оттегли и вечерта го стовари отново у дома, беше последния петък от месеца.
Планината се виеше покрай шосето, слънцето се промушваше покрай сутрешните мъгли, музиката в колата отново беше същата, вече не посягаше толкова често към цигарите, въздухът вън беше остър, влажен и замрял. Паркира горе, метна на гърба си раницата, после извади апарата и направи няколко снимки. Закрачи по снега, в гората свиреха скорците, после се обади гарван, кълвач траколеше в такт, като с кастанети. Излезе на голото било, в далечината видя двама-трима бавно пристъпващи фигури, извади отново апарата. После го прибра, направи снежен човек, бодна му клечка за уста, две малки шишарки за очи, една мандарина се превърна в нос. Отдалечи се, после се засмя, нагласи фотоапарата на самоснимачка, засмя се широко, с глас, и всичко си дойде на мястото си. Животът беше истински.
Както е истинска тази хубава усмивка, която сега го гледа от задната корица на първата му книга. Под белоснежните върхове на планината.
1.12.2009 Любомир Николов
Абонамент за:
Публикации (Atom)