Щастието в страницата на една книга - разказ

                  - Ако си купя тази книга, ще ме направи ли щастлив- пита ме той и погледът му отново е вторачен някъде встрани.

                   Вече двадесет минути е в книжарницата. Млад, добре облечен, с черна шапка на главата. Отначало не ми направи някакво особено впечатление, но когато спомена, че трябва да запазим добрия тон и не довърши мисълта си, вече ми беше ясно, че с него трябва да се внимава.

                  Първо отброи стотинки за нещо дребно, веднага след това взе още два от същия артикул. Плати и тях. После пожела книгата на най-горния рафт, която има в заглавието си най-силното, което трябва да пазим в себе си. Вярата. Не случайно светата София е кръстила първата си дъщеря на нея, после е дошъл ред на надеждата и любовта.

Само че той никак не е уверен в себе си и така в колебание дали да си вземе книгата минаха тези минути. Накрая промърмори нещо и си тръгна. Но на излизане много ясно ми каза, че не е доволен от обслужването.

                 - Всеки има право на свое мнение- така му отвърнах и затворих вратата след него.

                   Бях отговорил, че не вярвам една книга да ни донесе щастието. За това да сме щастливи докато я четем, това го разбирам. Виж, да ни посочи пътя към него, това се случва, навярно. При все, че който събира познание, трупа печал.

             Беше в края на работния ден, след минути отново отвори вратата.

             - Все пак мисля да я взема- този път нищо не спомена за обслужването.

              Протегнах се до горния рафт, прибрах двадесетолевката, която извади от портфейла си, тогава видях, че това не е последната му банкнота. Върнах му ресто една десетолевка и почуствах, че отново започва да се колебае.

             - Като млад човек трябва да сте по-решителен. После може човек да съжалява за постъпките си, но ако не е наясно със себе си, по-добре е да не се захваща въобще –позволих си да изкажа мнението си, вече ми беше напълно ясен.

               Минаха още десетина минути, в които първо ми върна единия артикул, аз му отброих обратно стотинките. После на няколко пъти си разменяхме пари-стока, вече не си спомням какво точно правихме, накрая си запази единия дребен артикул и отново се вторачи в книгата. Бях разбрал, че по професия е електроинженер, че иска да живее праведно, да бъде честен към себе си и света, да има семейство…

                 Тук вече ставаше въпрос май за надеждата…

                  Вече затварях, когато отново, за трети път, влезе в книжарницата. Бях му върнал десетте лева, книгата отново бях поставил на най-горния рафт.

                 - Все пак дали няма да е по-добре да я взема. Не към всеки изпитвам такова доверие- каза ми той. Последното какво значеше, не можах да разбера.

                   - Вижте, помислете си, утре отново може да дойдете, няма никакъв проблем- вече ми идваше в повече.

                   Оставих го да се колебае отвън, вече бях заключил вратата.

                    Минаха няколко седмици, все още не е идвал.

                    Но никога не се знае, а може би е срещнал и третата сестра някъде, ако разбирате какво искам да кажа…

                    И тази книга тогава защо ще му е, само да му мъти главата.

16.03.2016.                                                                              Любомир Николов

Животът някакси

   Преди много години, когато бях студент, на една есенна бригада хванах стоп, дори не помня къде и защо беше точно. Взе ме едно семейство, беше вечер, луната тъкмо надничаше с дяволитата си усмивка. В колата беше топло, тихата музика още съвсем не знаеше, че предстои ерата на чалгата. Разбрах, че двамата са били на гурбет навън, поведението им беше толкова отмерено спокойно, че си казах, аз дали някога ще имам семейство, кола и уреден бит. Просто пожелах да съм на тяхното място... И сега си спомням ясно една моя приятелка от онова време, която обичаше да казва: " Ще го изживеем все някакси този живот", със закачливата си усмивка. А тя си беше доста амбициозна, Тогава си мислех, "Но как така "някакси", та ние сме млади, устремени, талантливи и умни, нашият живот не може да премине само така, някакси!" Но той като ме пооучука-

"Разделих се:
с млечните зъби,
с късите панталони,
с мечтата си,
с ученическата любов,
с казармата,
със студентската си любов,
с майка си,
с града си,
с професията си,
с баща си,
с двама приятели,
с бизнеса си,
с илюзиите си,
( надали... )"

започнах да мисля другояче.
                А животът си мина, като вятър през комина се изниза... Е, имам уреден бит, имам жена, син, че и внук дори, А дали живях " някакси", какво значение, когато връщане назад няма.. Но пък може би това е ценното на живота, да трупаш неусетно спомени, без да полагаш усилия за това. С две думи, след месец ще се кача на един снежен връх в Балкана и ще бъда поне за два часа напълно щастлив! И ще съм сигурен, че животът ми не е минал " някакси". Може да е малко лъжовно това чувство, но какво сме без илюзиите, които сами си градим...

14.01.2016.           Любомир Николов