Днес набрах си шипки, трънки и глогинки.
Станах в ранен час, пийнах билков чай с малинки.
Утрото намигна ми, кимнах му с усмивка.
И добрах се със трабанта… в райската градинка.
И какво да видя, горе над градчето.
Бизнесът цъфти, та върже яко, смело.
Къщи вдига, сякаш кули гонят те небето.
И едни огради ширнал, опаковал цяло село.
Джипове и черни лимузини, сякаш на изложба.
Аз къде съм тръгнал с таз социалистична рожба.
И какви басейни, водни стройни кавалкади.
Ах, душата да е яка, че не смогвам с никакви рокади…
Цъкам си със зъби, после дръпнах се надясно.
Ама все край тез грамади нещо ми е тясно.
Че си викам, късно е да правиш мой човек, химери.
Я си бягай бързо към полето, завист да те не намери.
И сега тоз плод в червено, синьо и пембено.
Вино ли ще става, сок или пък мармалад в зелено.
Цветове да има, шарено да бъде, сладост да изпъква.
А пък Харбанаси… да не ми се толкоз във очи намъква!
18.09.2011. Любомир Николов
неделя, 18 септември 2011 г.
понеделник, 12 септември 2011 г.
Моята смокиня
Преди десет дни спрях колата пред входа на ”Каваците”. Прекосих прашното шосе, навлязох всред буренака и къпинака, бях обул маратонките специално за тази ни среща. Не бях я виждал от преди две години, и не бях сигурен дали е още жива. Все пак строителството е навсякъде.
Беше се килнала сякаш на една страна. Около нея тръни и буреняк. Короната й сякаш се беше смалила. Клоните й изсъхнали оттук, оттам. Но пак се държи, милата. И ражда както едно време, няма спиране. Покатерих се по ръбатата й снага, колко пъти съм го правил. Щом и това мога, значи и аз още ставам, си казах. А плодовете й, какъв аромат! Много смокини съм изял за десетината години, когато летувах на този къмпинг, но от нейните по-дъхави и сладки няма.
Не се задържах много при нея. Предишни лета през ден я посещавах. Не си и взех довиждане, миналото си е минало. А бъдещето никой не знае чие притежание е.
Изведнъж почувствах, че повече няма какво да ми даде.
Просто защото ми е дала твърде много, дали тя знае това...
И както прекосявах шосето, ми се стори че дочувам шепота й:
- Ще се върнеш, приятелю, ще се върнеш отново при мен.
Може и да ми се е сторило. Но поисках наистина да стане така.
Силно го поисках!
12.09.2011. Любомир Николов
Беше се килнала сякаш на една страна. Около нея тръни и буреняк. Короната й сякаш се беше смалила. Клоните й изсъхнали оттук, оттам. Но пак се държи, милата. И ражда както едно време, няма спиране. Покатерих се по ръбатата й снага, колко пъти съм го правил. Щом и това мога, значи и аз още ставам, си казах. А плодовете й, какъв аромат! Много смокини съм изял за десетината години, когато летувах на този къмпинг, но от нейните по-дъхави и сладки няма.
Не се задържах много при нея. Предишни лета през ден я посещавах. Не си и взех довиждане, миналото си е минало. А бъдещето никой не знае чие притежание е.
Изведнъж почувствах, че повече няма какво да ми даде.
Просто защото ми е дала твърде много, дали тя знае това...
И както прекосявах шосето, ми се стори че дочувам шепота й:
- Ще се върнеш, приятелю, ще се върнеш отново при мен.
Може и да ми се е сторило. Но поисках наистина да стане така.
Силно го поисках!
12.09.2011. Любомир Николов
Абонамент за:
Публикации (Atom)