сряда, 3 ноември 2021 г.

- Двете бели одеяла на господин Цигулков –

                И така, неусетно изминаха десетина години от съвместния живот на господин Цигулков с неговите момичета. Поетесата издаде третата си книга, вдъхновена от бързия растеж на малката им хубавица и смяната на годишните сезони. За това време тя дори спечели популярния конкурс между пишещите си събратя и сестри в един известен литературен сайт, който беше на тема „ Очите на щастието са разноцветни”. А наградата си беше направо авантюристична, да полети от високите скали на Предбалкана към разлюлялото се от треви и макове поле, където със силно сърцебиене я очакваше господин Цигулков. Стиснал тъничката ръка на дъщеря си, той дори и не искаше да си помисли какво ще стане, ако парапланерът се оплете в короната на някой бук или се отпрати от внезапно развилнелия вятър далеч от погледа му.

    - Скъпи ми господине - така се обръщаше поетесата към Цигулков, когато ѝ се случваше нещо незабравимо и ускоряващо пулса ѝ – защо не полетиш и ти, това се помни цял живот!

    Но той никога не се подвеждаше по нейната емоция, все пак трябва някой от двамата да остане с трезв разум, за да се грижи за малката им принцеса…Цигулков все още работеше в онази игрална зала, където се провеждаха спортни състезания, концерти и дори литературни четения. Макар, че беше се издигнал в служебната йерархия като ръководител на екипа, обслужващ техническото осигуряване на мероприятията,  заплатата му не беше пораснала толкова, колкото ангажиментите и отговорностите. Но в това трудно време да си търси ново място не беше реалистично, все пак наближаваше пенсионна възраст. А неговата поетеса смени за тези години три-четири работни места, тя макар и крехка на вид си беше цяла фурия, когато си наумеше нещо. Освен грижите за дъщерята, къщата и милия Цигулков, тя се беше издигнала до управителния съвет на една женска благотворителна организация. И така познанствата на Цигулков със силните на деня в техния град,  макар и косвени, се бяха многократно увеличили. Но скромния му характер не позволяваше да си мечтае  как може да се възползва от контактите на неговата поетеса.

        Напоследък Цигулков си мислеше какво ще остави на скъпата си наследничка, след като един ден си отиде. Човек никога не знае какви дни му предстоят. И тези мисли се появиха тази пролет, когато комшията му наводни всички мазета от входа. Той беше млад зъболекар, който в желанието си да монтира някакъв скъп компресор в едно от мазетата, допусна тази не толкова безобидна авария. Нали на първия етаж беше обзавел цели три кабинета, та му трябваше допълнителна струя въздух или кой знае какво друго. В неговото нямаше кой-знае какви ценни предмети. Една печка с реотани, малко инструменти, няколко пакета с теракота и фаянс, останали му от ремонта покрай сватбата, също няколко кашпи, които поетесата все канеше да засади с любимите си бегонии и циклами. И едни две бели одеяла, годините им надхвърляха тези на Цигулков. Това беше единствената вещ, останало му от неговите родители. Освен мириса на мухъл в целия коридор, мазeнцето му плуваше в една педя мътна вода. И одеялата бяха целите прогизнали, макар поставени прилежно в голям кашон и с нафталин помежду им. Това Цигулков го беше виждал години наред, защото баща му много обичаше мириса на нафталина, пък и главното, така никакви мушички и молци не се въдеха наблизо. Напразно той се опита да убеди поетесата, че като ги закарат в една слънчева неделя на барата край близкото село, ще станат като нови. Тя и без друго не ги харесваше, много били тежки и боцкащи. „ Ами какви да са”, отговаряше ѝ Цигулков, „та те са от чиста вълна, кой знае на какъв ръчен стан са тъкани при това!”

          И така семейното наследство бе изкарано на близките контейнери, с надеждата някои добри хора да ги приберат в скромните си стайчета. Дори Цигулков съжаляваше, че не ги изнесе в почивен ден, за да може да наблюдава какви хора ще са тези, които ще ги вземат със себе си. Понякога си мислеше, че е предал родителите си, все пак те с такава любов и пестене му бяха оставили един апартамент и едни бели одеяла, от чиста вълна…

               Но има време, успокояваше се сам Цигулков. Нека момичето ми завърши гимназия, нека започне да следва, нека и дай Боже да се ожени, и чак тогава ще мога да си отдъхна, че не съм живял напразно. Едни бели одеала, макар и от чиста вълна, можаха да изкарат близо седемдесет години. Че аз ли да не мога някакви си горе-долу петнадесет!

                И дори само честното си име да ѝ оставя, то ще я топли повече от едните бели одеяла, пък макар и от чиста вълна!

               Така сам се успокояваше напоследък господин Цигулков!

 

12.04.2019.                                                                     Любомир Николов