Черен пушек отскоро
в едното око ми заплува.
Светлината нехае, и бавно
се промушва отвън.
Надеждата да те видя
отново, дали ще изплува.
Или вече се дави безгласно
в моите кратки сълзи насън.
Сърцето обаче не ще да рискува,
изпраща своя спасителен пояс.
Усещам лято, жълт пясък, зрели смокини
с вкус на младост предишна.
И с почуда се питам, дали
аз сляп съм в момента.
Или отново съм онзи, който всяка нощ
своето момиче целува, макар че е сън.
02.12.2011 Любомир Николов
петък, 2 декември 2011 г.
петък, 4 ноември 2011 г.
Младостта е за младите- разказ
По улицата върви споменът, а аз след него. В ръцете си държа списание с три мои разказа, главният редактор отново ми се е доверил. Сивите сгради са надвиснали с олющените си фасади, тротоарите са все така неравни, а базалтовите плочи плачат за подмяна. Подминавам скитник, който прилежно дипли велпапе върху раздрънканата си количка, все пак цигарите и бирата ще са подсигурени. Гледам си в краката, за да не настъпя някоя мина, заложена от улично или домашно куче. Есенното слънце се муши през провисналото пране по балконите, минавам шумната улица след няколко минути чакане, и прекосявам Перловската река. Дъговидното мостче е срещу мен, и изведнъж ми се приисква да се покатеря на тесния му парапет. И така да премина отсреща. Както правех, когато с ученическата си чанта минавах по два пъти оттук всеки ден. Но се спирам по средата му, разлиствам миришещите на печат бели страници на списанието, няма за къде да бързам. След малко усещам как около мен се изнизват група момчета и момичета с цветни шалчета и пластмасови шишета бира в ръце. И виждам насреща трима млади полицаи как ги проверяват дали са толкова безопасни, или в джобовете си са скрили димки и бомбички, с които да дадат сила на любимия отбор. Ще има футболно дерби след час, сещам се за това и се отказвам от внезапното си намерение да се катеря по парапетите. Все пак уважавам органите на реда, макар че се случва да съм недоволен от действията и методите им.
Пресичам отново булеварда, от дясно остава барелефа на този, чийто име носи моята улица. Да, такава си е, макар че преди доста години я напуснах. Какво да се прави, тогава ми се струваше, че ще е временно. Ама някой беше казал, че често временното има постоянен характер… Наоколо мирише на есен, на домашни туршии, на дюли и на нещо, което не мога да определя. Може би на смътното ми желание в края на улицата да ме посрещне хладния и мрачен уют на дома, който изоставих тогава… Дърветата са отправили короните си нагоре, отдавна не са подкастрени. Кварталната поща я няма, сега на нейно място се шири козметичен салон. Уличните гранитни павета са се изкорубили на всички страни, единствено магазинът за трикотаж си е все там, на ъгъла.
След десетина минути прекосявам големия булевард, вдясно е МОЛ-а, вляво грамадните и цветни нови сгради на успяващия бизнес. Преди там имаше градинка, ама кой да ти я запази. Нищо вече не е същото.
Сега вървя по булевард ”Арсеналски”, високите зелени тополи отдавна са изсечени. Плувният комплекс ми се струва доста овехтял, добре че преди него вдясно паркът си е все същият. Пак прекосявам малко мостче, то е останало от мойто време, когато бързах за тренировки на червената писта в близкия стадион. После навлизам в Южния парк, фонтанът и настилката около него се подновяват, Витоша се синее насреща. И след няколко минути съм вкъщи. Около малкото ми блокче са останали няколко самотни дворчета с малки къщета, дървените огради са изнемощели, черчеветата на прозорците са изгнили, цари тих безпорядък около входните им врати. И тяхното време ще дойде, така си мисля.
Нищо вече не е същото.
Малко преди полунощ се качвам на колата и след една пряка наближавам светофара, направо блещука червено, надясно зелено. Бързо се мушвам след зеленото,то преминава в червено за част от секундата. И на метри след кръстовището отзад примигват дълги светлини, после в огледалото за обратно виждане съзирам синия въртящ се буркан, сирената все пак не е много стряскаща. Спирам и на ум се чудя себе си ли да благославям, или човека с униформата, който учтиво ми се представя.
- Лейтенант Едикой си, документите за проверка. Преминахте на червено.
- Съжалявам, бързам за летището, синът ми се прибира за няколко дни- нещо ми подсказва, че ще ми се размине. Гледам го как се взира в шофьорската ми книжка.
Следва минута мълчание, после той протяга ръка, късметлия съм.
- Значи бързате за аерогарата, карайте внимателно.
След час на изхода за пристигащите се изнизват пътниците от двата последни полета за деня. Млади, някои не толкова, други дори без багаж, вървят и не се оглеждат. Четвърти се взират в малкото посрещачи, за да видят близките си. И тогава се показва синът ми, бута количка с три големи куфара. На най-горния се е разположил неговият син, няма и две години още. Вече е новият ден, но малкият няма око за сън. Косата му е паднала над очите, лицето му е бледо и нежно, също копие на баща си. Сякаш беше вчера.
Прегръщаме се, щипвам бузите на синеочкото и не знам защо, мостчето с парапета ми се явява пред очите. Не, не ще се покатеря по него вече. Не, че няма да мога. Сигурен съм в това.
А защото си казвам, да, младостта е за младите.
04.11.2011 Любомир Николов
Пресичам отново булеварда, от дясно остава барелефа на този, чийто име носи моята улица. Да, такава си е, макар че преди доста години я напуснах. Какво да се прави, тогава ми се струваше, че ще е временно. Ама някой беше казал, че често временното има постоянен характер… Наоколо мирише на есен, на домашни туршии, на дюли и на нещо, което не мога да определя. Може би на смътното ми желание в края на улицата да ме посрещне хладния и мрачен уют на дома, който изоставих тогава… Дърветата са отправили короните си нагоре, отдавна не са подкастрени. Кварталната поща я няма, сега на нейно място се шири козметичен салон. Уличните гранитни павета са се изкорубили на всички страни, единствено магазинът за трикотаж си е все там, на ъгъла.
След десетина минути прекосявам големия булевард, вдясно е МОЛ-а, вляво грамадните и цветни нови сгради на успяващия бизнес. Преди там имаше градинка, ама кой да ти я запази. Нищо вече не е същото.
Сега вървя по булевард ”Арсеналски”, високите зелени тополи отдавна са изсечени. Плувният комплекс ми се струва доста овехтял, добре че преди него вдясно паркът си е все същият. Пак прекосявам малко мостче, то е останало от мойто време, когато бързах за тренировки на червената писта в близкия стадион. После навлизам в Южния парк, фонтанът и настилката около него се подновяват, Витоша се синее насреща. И след няколко минути съм вкъщи. Около малкото ми блокче са останали няколко самотни дворчета с малки къщета, дървените огради са изнемощели, черчеветата на прозорците са изгнили, цари тих безпорядък около входните им врати. И тяхното време ще дойде, така си мисля.
Нищо вече не е същото.
Малко преди полунощ се качвам на колата и след една пряка наближавам светофара, направо блещука червено, надясно зелено. Бързо се мушвам след зеленото,то преминава в червено за част от секундата. И на метри след кръстовището отзад примигват дълги светлини, после в огледалото за обратно виждане съзирам синия въртящ се буркан, сирената все пак не е много стряскаща. Спирам и на ум се чудя себе си ли да благославям, или човека с униформата, който учтиво ми се представя.
- Лейтенант Едикой си, документите за проверка. Преминахте на червено.
- Съжалявам, бързам за летището, синът ми се прибира за няколко дни- нещо ми подсказва, че ще ми се размине. Гледам го как се взира в шофьорската ми книжка.
Следва минута мълчание, после той протяга ръка, късметлия съм.
- Значи бързате за аерогарата, карайте внимателно.
След час на изхода за пристигащите се изнизват пътниците от двата последни полета за деня. Млади, някои не толкова, други дори без багаж, вървят и не се оглеждат. Четвърти се взират в малкото посрещачи, за да видят близките си. И тогава се показва синът ми, бута количка с три големи куфара. На най-горния се е разположил неговият син, няма и две години още. Вече е новият ден, но малкият няма око за сън. Косата му е паднала над очите, лицето му е бледо и нежно, също копие на баща си. Сякаш беше вчера.
Прегръщаме се, щипвам бузите на синеочкото и не знам защо, мостчето с парапета ми се явява пред очите. Не, не ще се покатеря по него вече. Не, че няма да мога. Сигурен съм в това.
А защото си казвам, да, младостта е за младите.
04.11.2011 Любомир Николов
вторник, 1 ноември 2011 г.
Разходка в Стария град- разказ
Стоя пред входа на панаира, с лице към булеварда и залязващото мартенско слънце. Колата, изминала около двеста километра, съм паркирал в малка уличка отсреща. В джоба на изтърканото ми кожено яке има мартеница. За нея.
Пред мен на около двадесет метра изскача момиче, с бяло поло и черно манто. С високо вдигната ръка, походката й е почти момчешка. Прегръщаме се.
Подавам мартеницата. Тя протяга длан, в нея има червенобяла лента за здраве.
- Може и на глезена – ми казва, аз се колебая, усмивката й ме е пронизала.
Вървим по моста към Стария град. Реката е отразила първите проблясъци на вечерните светлини, около нас шуми градът, вече се изкачваме по стъпалата нагоре. Изведнъж става тихо, чуваме собствените си стъпки. Времето е спряло. Световете ни са се докоснали, моят е изостанал, нейният е избързал. Звездите на небето ни се радват, жълтата луна се усмихва, топлият предпролетен вятър ни докосва съучастнически. Калдъръмът под краката е станал гладък от тихото движение на сенките ни. Говорим за приятелства, за млади наивни любови, за планински пътеки и лунни нощни разходки.
Говорим за всичко.
-- -- -- --
Минавам подлеза, насреща ми е входът на панаира. Отведнъж го съзирам. Висок, но не много, бялата брада контрастира с кестенява права коса. Махам му с ръка, след миг се прегръщаме.
- Когато пресичах подлеза, все още не те познавах - дарявам му усмивка.
Подава ми мартеница, увивам я около китката си и търся неговата.
Вървим по моста към Стария град. Походката му е почти момчешка. Под нас реката е отразила блясъците на настъпващата вечер. Изкачваме се по каменните стъпала нагоре, чемширите ухаят, часовниковата кула в далечината затрептява и нарушава тишината. Времето сякаш е спряло. Паралелните ни светове са се преплели. Край нас в синкавия здрач звучи мелодия на латерна, ние танцуваме валс. Бледата луна ни се радва, звездите се усмихват, а предпролетният вятър ни гали съучастнически. Сенките ни тихо се плъзват по неравния калдъръм. Говорим за нас, за приятелства, за млади и стари любови, за снежни планински върхове и топли безлюдни плажове.
Говорим за всичко.
И вече знам, че винаги ще си говорим.
18.10.2011. Любомир Николов
Пред мен на около двадесет метра изскача момиче, с бяло поло и черно манто. С високо вдигната ръка, походката й е почти момчешка. Прегръщаме се.
Подавам мартеницата. Тя протяга длан, в нея има червенобяла лента за здраве.
- Може и на глезена – ми казва, аз се колебая, усмивката й ме е пронизала.
Вървим по моста към Стария град. Реката е отразила първите проблясъци на вечерните светлини, около нас шуми градът, вече се изкачваме по стъпалата нагоре. Изведнъж става тихо, чуваме собствените си стъпки. Времето е спряло. Световете ни са се докоснали, моят е изостанал, нейният е избързал. Звездите на небето ни се радват, жълтата луна се усмихва, топлият предпролетен вятър ни докосва съучастнически. Калдъръмът под краката е станал гладък от тихото движение на сенките ни. Говорим за приятелства, за млади наивни любови, за планински пътеки и лунни нощни разходки.
Говорим за всичко.
-- -- -- --
Минавам подлеза, насреща ми е входът на панаира. Отведнъж го съзирам. Висок, но не много, бялата брада контрастира с кестенява права коса. Махам му с ръка, след миг се прегръщаме.
- Когато пресичах подлеза, все още не те познавах - дарявам му усмивка.
Подава ми мартеница, увивам я около китката си и търся неговата.
Вървим по моста към Стария град. Походката му е почти момчешка. Под нас реката е отразила блясъците на настъпващата вечер. Изкачваме се по каменните стъпала нагоре, чемширите ухаят, часовниковата кула в далечината затрептява и нарушава тишината. Времето сякаш е спряло. Паралелните ни светове са се преплели. Край нас в синкавия здрач звучи мелодия на латерна, ние танцуваме валс. Бледата луна ни се радва, звездите се усмихват, а предпролетният вятър ни гали съучастнически. Сенките ни тихо се плъзват по неравния калдъръм. Говорим за нас, за приятелства, за млади и стари любови, за снежни планински върхове и топли безлюдни плажове.
Говорим за всичко.
И вече знам, че винаги ще си говорим.
18.10.2011. Любомир Николов
сряда, 5 октомври 2011 г.
Публикация номер двеста
Тук може би е мястото за един силен разказ, или поне стихотворение.
Няма да чакам, за да го напиша и да го номерирам-номер двеста!
Ще кажа нещо, сякаш съм зад микрофона и получавам някоя престижна награда /блажени са вярващите/.
Чудно как си тече времето, пет години, откакто прописах. И всичко е в тези постинги, добро, не-дотам, а понякога/ надявам се/ отлично.
На кой съм благодарен, ами той/ или тя/ са тук в това, за което съм разказвал.
И ако имам късмета някой ден да се разпознаят всред нещата ми/ в което много се съмнявам/, ще бъда най-доволен.
Писането е особено занимание. За мен остава чудно и очарователно как ни сближава, и как носи утеха, сълзи и удоволствие на толкова различни и съвсем непознати, дори и на другия край на света хора. И защото това ми се е случвало неведнъж, ще кажа накрая само едно:
БЛАГОДАРЯ, ЧЕ ПРОЧЕТОХТЕ!
НАДЯВАМ СЕ ДА ИМА ОЩЕ!
Няма да чакам, за да го напиша и да го номерирам-номер двеста!
Ще кажа нещо, сякаш съм зад микрофона и получавам някоя престижна награда /блажени са вярващите/.
Чудно как си тече времето, пет години, откакто прописах. И всичко е в тези постинги, добро, не-дотам, а понякога/ надявам се/ отлично.
На кой съм благодарен, ами той/ или тя/ са тук в това, за което съм разказвал.
И ако имам късмета някой ден да се разпознаят всред нещата ми/ в което много се съмнявам/, ще бъда най-доволен.
Писането е особено занимание. За мен остава чудно и очарователно как ни сближава, и как носи утеха, сълзи и удоволствие на толкова различни и съвсем непознати, дори и на другия край на света хора. И защото това ми се е случвало неведнъж, ще кажа накрая само едно:
БЛАГОДАРЯ, ЧЕ ПРОЧЕТОХТЕ!
НАДЯВАМ СЕ ДА ИМА ОЩЕ!
неделя, 18 септември 2011 г.
Егаси, не мой позна туй Харбанаси...
Днес набрах си шипки, трънки и глогинки.
Станах в ранен час, пийнах билков чай с малинки.
Утрото намигна ми, кимнах му с усмивка.
И добрах се със трабанта… в райската градинка.
И какво да видя, горе над градчето.
Бизнесът цъфти, та върже яко, смело.
Къщи вдига, сякаш кули гонят те небето.
И едни огради ширнал, опаковал цяло село.
Джипове и черни лимузини, сякаш на изложба.
Аз къде съм тръгнал с таз социалистична рожба.
И какви басейни, водни стройни кавалкади.
Ах, душата да е яка, че не смогвам с никакви рокади…
Цъкам си със зъби, после дръпнах се надясно.
Ама все край тез грамади нещо ми е тясно.
Че си викам, късно е да правиш мой човек, химери.
Я си бягай бързо към полето, завист да те не намери.
И сега тоз плод в червено, синьо и пембено.
Вино ли ще става, сок или пък мармалад в зелено.
Цветове да има, шарено да бъде, сладост да изпъква.
А пък Харбанаси… да не ми се толкоз във очи намъква!
18.09.2011. Любомир Николов
Станах в ранен час, пийнах билков чай с малинки.
Утрото намигна ми, кимнах му с усмивка.
И добрах се със трабанта… в райската градинка.
И какво да видя, горе над градчето.
Бизнесът цъфти, та върже яко, смело.
Къщи вдига, сякаш кули гонят те небето.
И едни огради ширнал, опаковал цяло село.
Джипове и черни лимузини, сякаш на изложба.
Аз къде съм тръгнал с таз социалистична рожба.
И какви басейни, водни стройни кавалкади.
Ах, душата да е яка, че не смогвам с никакви рокади…
Цъкам си със зъби, после дръпнах се надясно.
Ама все край тез грамади нещо ми е тясно.
Че си викам, късно е да правиш мой човек, химери.
Я си бягай бързо към полето, завист да те не намери.
И сега тоз плод в червено, синьо и пембено.
Вино ли ще става, сок или пък мармалад в зелено.
Цветове да има, шарено да бъде, сладост да изпъква.
А пък Харбанаси… да не ми се толкоз във очи намъква!
18.09.2011. Любомир Николов
понеделник, 12 септември 2011 г.
Моята смокиня
Преди десет дни спрях колата пред входа на ”Каваците”. Прекосих прашното шосе, навлязох всред буренака и къпинака, бях обул маратонките специално за тази ни среща. Не бях я виждал от преди две години, и не бях сигурен дали е още жива. Все пак строителството е навсякъде.
Беше се килнала сякаш на една страна. Около нея тръни и буреняк. Короната й сякаш се беше смалила. Клоните й изсъхнали оттук, оттам. Но пак се държи, милата. И ражда както едно време, няма спиране. Покатерих се по ръбатата й снага, колко пъти съм го правил. Щом и това мога, значи и аз още ставам, си казах. А плодовете й, какъв аромат! Много смокини съм изял за десетината години, когато летувах на този къмпинг, но от нейните по-дъхави и сладки няма.
Не се задържах много при нея. Предишни лета през ден я посещавах. Не си и взех довиждане, миналото си е минало. А бъдещето никой не знае чие притежание е.
Изведнъж почувствах, че повече няма какво да ми даде.
Просто защото ми е дала твърде много, дали тя знае това...
И както прекосявах шосето, ми се стори че дочувам шепота й:
- Ще се върнеш, приятелю, ще се върнеш отново при мен.
Може и да ми се е сторило. Но поисках наистина да стане така.
Силно го поисках!
12.09.2011. Любомир Николов
Беше се килнала сякаш на една страна. Около нея тръни и буреняк. Короната й сякаш се беше смалила. Клоните й изсъхнали оттук, оттам. Но пак се държи, милата. И ражда както едно време, няма спиране. Покатерих се по ръбатата й снага, колко пъти съм го правил. Щом и това мога, значи и аз още ставам, си казах. А плодовете й, какъв аромат! Много смокини съм изял за десетината години, когато летувах на този къмпинг, но от нейните по-дъхави и сладки няма.
Не се задържах много при нея. Предишни лета през ден я посещавах. Не си и взех довиждане, миналото си е минало. А бъдещето никой не знае чие притежание е.
Изведнъж почувствах, че повече няма какво да ми даде.
Просто защото ми е дала твърде много, дали тя знае това...
И както прекосявах шосето, ми се стори че дочувам шепота й:
- Ще се върнеш, приятелю, ще се върнеш отново при мен.
Може и да ми се е сторило. Но поисках наистина да стане така.
Силно го поисках!
12.09.2011. Любомир Николов
петък, 1 юли 2011 г.
Моят първи юли
…Тичам, тичам по влажния пясък, очите ми са разтворени, косата ми е разпиляна, брадата ми е черна, сърцето ми е пълно, морето се е заиграло като на шега с чайки и гларуси, синкавите медузи ги прескачам леко, червеният диск се е подал над хоризонта, скоро ще стане яркожълт, вятърът ме гали с хладния си дъх, две сини очи още спят в бунгалото, иде ми да литна, препъвам се в изоставените дворци от пясък, острите мидени черупки ме отпращат по-встрани от разхвърляните пръски на вълните, куче се въргаля в плиткото, смокините, липите и каваците зеленеят встрани и по-горе, пораснало момиче е обгърнало тънките си крака и гледа напред към безкрая, старец и старица трудно пристъпят към дюните, водораслите се оплитат около пръстите на ходилата ми, шезлонгите правят първите дири по гладкото, виковете на царевичарите са още в късните им сънища, музика напира в гърдите ми, втурвам се с вдигнати колене през каменистото дъно, вече плувам като делфин към шамандурата, обръщам се по гръб, за да видя птиците как летят високо в безбрежното, после отново потапям глава в синьозелената вода, разбивам с чело белите зайчета, сам съм, около мен няма никой, а имам целия свят, и си казвам…
„ Ах, дано не сънувам…”
1.07.2011. Любомир Николов
„ Ах, дано не сънувам…”
1.07.2011. Любомир Николов
понеделник, 13 юни 2011 г.
Вярвате ли в извънземни -за разказите на Петър Марчев
Не знам дали ако прочетете новата книга с разкази на Петър Марчев ще промените мнението си за съществуването им. Някои вярват, други не. Но пък заглавието
” Извънземното от Долна Митрополия” звучи достатъчно абсурдно и дори подвеждащо. Защото всичко, за което авторът разказва e взето направо от истинския живот. Е, поднесено с фино чувство за хумор и голяма доза самоирония.
Авторът ни представя своите разкази с невероятното хрумване да ги озаглави по подобие на някои световни произведения. Започва с класическото „ Под игото”, минава през ” Война и мир” и „Малкият принц”, после се спира ” По пътя” , за да завърши накрая с ” Мамино детенце”.
Петър Марчев е много смешен автор. Стилът му е такъв, хумор, самоирония, минали събития, световни и регионални, както и днешни човешки надлъгвания и прегрешения, всичко това изобилства в разказите. Ако не цялата, то половината световна литература ни докосва с ярките щрихи на писанията му. На моменти обаче разказвачът няма никаква пощада към четящия. Показва обикновени, истински със своята силна болка истории, както ги е видял и почувствал.
Порасналото момче, простило след дълги години на приятеля на своя баща, неволно отнел живота му. Баба Костовица, погубила живота си, за да предпази от хорски приказки своя син Косьо. Благо и неговият неблагодарен приятел. Близнатото по челото недъгаво момче, проходило внезапно, за да се отблагодари на пенсионираната учителка, направила всичко, за да доведе при него надеждата. Комшийките баба Петковица и баба Райковица, които се скарват за едното нищо, а после колко мъка произтича от това.
Такива са героите на Петър Марчев. Първични, обичащи, мразещи, страдащи, прощаващи, но и вярващи. В това, че могат да променят ако не целия свят, то поне себе си към по-добро. Но нека най-напред се научат да обичат истински.
А колко от нещата, така скъпи и ценни за едно отминало време намира читателя в книгата. Дънките „Levis”, „Coca cola”-та и нейното българско подобие „Алтай”-я, руския „Москвич”, големия шоколад”Крава”, грамофонните тави с музиката на Назарет и Пърпъл.
И събитията през 68-ма в Чехословакия, и пътуването до светите места на Атон, и гюловото масло на казанлъшката долина, и още, и още…
Това е един свят, събран в сто и тридесет страници.
Светът на Петър Марчев, един човек който помни миналото. И който силно вярва в бъдещето. За което трябва да се пътува с вдигната глава.
А този свят е и нашият свят, което прави книгата му толкова близка до сърцата ни.
13.06.2011 Любомир Николов Николов
” Извънземното от Долна Митрополия” звучи достатъчно абсурдно и дори подвеждащо. Защото всичко, за което авторът разказва e взето направо от истинския живот. Е, поднесено с фино чувство за хумор и голяма доза самоирония.
Авторът ни представя своите разкази с невероятното хрумване да ги озаглави по подобие на някои световни произведения. Започва с класическото „ Под игото”, минава през ” Война и мир” и „Малкият принц”, после се спира ” По пътя” , за да завърши накрая с ” Мамино детенце”.
Петър Марчев е много смешен автор. Стилът му е такъв, хумор, самоирония, минали събития, световни и регионални, както и днешни човешки надлъгвания и прегрешения, всичко това изобилства в разказите. Ако не цялата, то половината световна литература ни докосва с ярките щрихи на писанията му. На моменти обаче разказвачът няма никаква пощада към четящия. Показва обикновени, истински със своята силна болка истории, както ги е видял и почувствал.
Порасналото момче, простило след дълги години на приятеля на своя баща, неволно отнел живота му. Баба Костовица, погубила живота си, за да предпази от хорски приказки своя син Косьо. Благо и неговият неблагодарен приятел. Близнатото по челото недъгаво момче, проходило внезапно, за да се отблагодари на пенсионираната учителка, направила всичко, за да доведе при него надеждата. Комшийките баба Петковица и баба Райковица, които се скарват за едното нищо, а после колко мъка произтича от това.
Такива са героите на Петър Марчев. Първични, обичащи, мразещи, страдащи, прощаващи, но и вярващи. В това, че могат да променят ако не целия свят, то поне себе си към по-добро. Но нека най-напред се научат да обичат истински.
А колко от нещата, така скъпи и ценни за едно отминало време намира читателя в книгата. Дънките „Levis”, „Coca cola”-та и нейното българско подобие „Алтай”-я, руския „Москвич”, големия шоколад”Крава”, грамофонните тави с музиката на Назарет и Пърпъл.
И събитията през 68-ма в Чехословакия, и пътуването до светите места на Атон, и гюловото масло на казанлъшката долина, и още, и още…
Това е един свят, събран в сто и тридесет страници.
Светът на Петър Марчев, един човек който помни миналото. И който силно вярва в бъдещето. За което трябва да се пътува с вдигната глава.
А този свят е и нашият свят, което прави книгата му толкова близка до сърцата ни.
13.06.2011 Любомир Николов Николов
сряда, 1 юни 2011 г.
Eжедневие-разказ
Виждам го как пресича улицата. Леко притичва, замята дългите си ръце и крака, навежда се да прибере в близкото кошче някоя захвърлена хартия. Около дългото му тяло се е омотал възмръсничък шлифер. Вади гребен и сресва в движение белите си коси, после отново се забързва напред. Вече ми се струва, че няма закъде да е толкова устремен, трябва да е от година-две пенсионер. Сам е като кукувица.
Пуши цигара, като отхвърля с резки движения дългите си черни коси. Боядисва се, навярно. Когато е обута в дънки, те са прилепнали плътно по стегнатото й тяло. Знае го и понякога затова излиза навън, да й се любуват. Може след време да не е така стройна, но това време е далеч. Около нея понякога кръжат няколко момчета, или някое момиче, с което сякаш се състезават по красота и младост.
Всяка сутрин мете пред големия комплекс, който управлява от години. И притежава. ” Няма ли на кой да дадеш пет лева да те отмени, пада ти авторитета”-пошегувах се веднъж. Не схвана закачката.” И на мен ми се иска някой да ми даде” – така ми отвърна. Сам е от четири-пет години, дъщеря му няма май вече шанс да се ожени, на тази възраст… Кой знае, то много на хубаво не е винаги хубаво…
Сякаш се редуват край кофите. Единият е с колело, към нея платформа. Събира желязо. Може и някой стар непотребен електрически уред. Случва се и да работят, не вярвам на това да разчита. Другият е с дълга русоляво-бяла коса и торби в ръцете си. Пуши цигара всяка минута, пръстите му са жълти, сякаш кафяв кехлибар. Ноктите неизрязани и мръсни. Душата му…не знам, не знам…
Отсреща офисът е винаги пълен. Млада е, с високи токчета, за красива не може да се каже. Но пък е ефектна, сигурно защото печели добре. Не съм сигурен дали не се лъжа, един ден я видях да се муши всред стоките с намаления наблизо. Или пък си е краста някаква.
Ако не съм в настроение, правя се че не го забелязвам и минавам на другия тротоар. Вече не е шеф, но е достатъчно многословен, чак досаден. Жена му го изостави преди години, защо ли, не бяха в първа младост. Синът му прибра момиче с две деца, как не се побърка не знам. Май вече е свикнал. Дрехите му са опърпани, няма кой да ги изглади, но пък е винаги гладко обръснат. Абе старец си е вече.
Костюмът и вратовръзката са задължителни в делничния ден. Винаги е бил на добре платена работа, кметството, банките, някакви консорциуми напоследък. Внимателен е с хората, без съмнение. Е, има имоти не само в града, така се говори. Да са му честити, нищо лошо не ми е направил. Макар, че жена му можеше да бъде по-любезна един ден, когато подавах документи за онзи конкурс, но нейсе…
Вече години не си показва носа навън. Какво му стана на този човек, имаше си всичко. Жена му бая се е измъчила с него, но не го показва. Защо така стана, говорят се най-различни работи, сигурно има нещо вярно, всяка крушка си има и опашка.
Колко ли много съм се променил, какъв бях преди тридесет години, откакто живея тук. Половин живот, ужас.
Излизам на терасата да пуша. Замислям се и връщам папиросата в кутията.
Много цигари пуша напоследък.
Ще трябва да ги откажа.
Абе, един живот живеем, я да не се задълбочавам. Огънчето проблясква в настъпващия мрак.
Всеки път я виждам с баба си, вече е голяма, пък с баба си… Ами като майка й…
Заминал си е още един ден.
01.06.2011. Любомир Николов
Пуши цигара, като отхвърля с резки движения дългите си черни коси. Боядисва се, навярно. Когато е обута в дънки, те са прилепнали плътно по стегнатото й тяло. Знае го и понякога затова излиза навън, да й се любуват. Може след време да не е така стройна, но това време е далеч. Около нея понякога кръжат няколко момчета, или някое момиче, с което сякаш се състезават по красота и младост.
Всяка сутрин мете пред големия комплекс, който управлява от години. И притежава. ” Няма ли на кой да дадеш пет лева да те отмени, пада ти авторитета”-пошегувах се веднъж. Не схвана закачката.” И на мен ми се иска някой да ми даде” – така ми отвърна. Сам е от четири-пет години, дъщеря му няма май вече шанс да се ожени, на тази възраст… Кой знае, то много на хубаво не е винаги хубаво…
Сякаш се редуват край кофите. Единият е с колело, към нея платформа. Събира желязо. Може и някой стар непотребен електрически уред. Случва се и да работят, не вярвам на това да разчита. Другият е с дълга русоляво-бяла коса и торби в ръцете си. Пуши цигара всяка минута, пръстите му са жълти, сякаш кафяв кехлибар. Ноктите неизрязани и мръсни. Душата му…не знам, не знам…
Отсреща офисът е винаги пълен. Млада е, с високи токчета, за красива не може да се каже. Но пък е ефектна, сигурно защото печели добре. Не съм сигурен дали не се лъжа, един ден я видях да се муши всред стоките с намаления наблизо. Или пък си е краста някаква.
Ако не съм в настроение, правя се че не го забелязвам и минавам на другия тротоар. Вече не е шеф, но е достатъчно многословен, чак досаден. Жена му го изостави преди години, защо ли, не бяха в първа младост. Синът му прибра момиче с две деца, как не се побърка не знам. Май вече е свикнал. Дрехите му са опърпани, няма кой да ги изглади, но пък е винаги гладко обръснат. Абе старец си е вече.
Костюмът и вратовръзката са задължителни в делничния ден. Винаги е бил на добре платена работа, кметството, банките, някакви консорциуми напоследък. Внимателен е с хората, без съмнение. Е, има имоти не само в града, така се говори. Да са му честити, нищо лошо не ми е направил. Макар, че жена му можеше да бъде по-любезна един ден, когато подавах документи за онзи конкурс, но нейсе…
Вече години не си показва носа навън. Какво му стана на този човек, имаше си всичко. Жена му бая се е измъчила с него, но не го показва. Защо така стана, говорят се най-различни работи, сигурно има нещо вярно, всяка крушка си има и опашка.
Колко ли много съм се променил, какъв бях преди тридесет години, откакто живея тук. Половин живот, ужас.
Излизам на терасата да пуша. Замислям се и връщам папиросата в кутията.
Много цигари пуша напоследък.
Ще трябва да ги откажа.
Абе, един живот живеем, я да не се задълбочавам. Огънчето проблясква в настъпващия мрак.
Всеки път я виждам с баба си, вече е голяма, пък с баба си… Ами като майка й…
Заминал си е още един ден.
01.06.2011. Любомир Николов
вторник, 3 май 2011 г.
Литературният клуб - разказ
Пролетта е много подходящ сезон за разчистване на ненужните вехтории. След като си се забутал за няколко часа в прашното и полутъмно мазе, после всичко ти изглежда някак си пречистено. Сякаш бреме ти е паднало от плещите. И си готов отново да трупаш, да трупаш…
Преди два месеца натоварих в колата три кашона с хартия и спрях в края на града, където за много клошари пункта за изкупуване си е нещо като работен офис. И както разтоварвах старите вестници, списания и папките с всевъзможните отчети и бумащини на вече закритата ми фирма, жената зад кантара възкликна:
- Я, ама аз в това списание преди двадесет години съм публикувала мои стихотворения.
Неусетно се разговорихме. На това място най-малко очаквах такъв разговор. И накрая си казахме един на друг, трябва отново да го направим. Нали и аз имам публикации там, че и с главния редактор се познавам. Много приятен и мил човек.
Не мина и една седмица, когато отново отидох до пункта. Този път в едната ръка носех плик, натъпкан с промоционалните предложения на големите вериги, с които са пълни пощенските ни кутии напоследък. А с другата държах двете списания, в които се изявявах като надежден автор. Не казвам млад, защото не би било вярно. Жената зад кантара се беше приготвила с нейните неща. И започна едно литературно четене, първо тя, после аз. И какво да видим, край нас кукнали няколко клошари, отправили внимателно поглед и слух, жадни сякаш за култура. Това много ни впечатли. И така започнахме веднъж седмично да се обогатяваме взаимно с духовното. Все пак животът е труден, но без извисеността на творческата мисъл и дори приповдигнатия патос закъде сме.
Най-изненадващо към нас се присъединиха двама. Един пенсиониран учител по български език и литература, и един по-млад несретник, на който годините обаче трудно се определяха под брадясалото му лице и мръсните дрехи. Но пък очите му, такъв пламък избухваше в тях, когато вадеше от джоба си омачканите листа и започваше да рецитира. Направо си беше роден талант, ако питате мене.
Беше минал месец и нашата група наброяваше вече десетина литератори. Дори си избрахме тричленно ръководство и гласувахме минимален членски внос, за да организираме бъдещите си мероприятия. Работата ставаше сериозна. Към групата се прикрепи и един непризнат от гилдията самоук художник. Така в края на втория месец издадохме първия си вестник, илюстрациите бяха негови. Наистина само от четири страници и с ограничен тираж, но така се започва. Началото винаги е трудно.
Имаме големи планове. Идва лято, денят става дълъг. След работно време клубът ни ще отваря врати два пъти седмично за всякакви таланти. Мислим на полянката зад пункта да сковем една малка естрада с дървени пейки. Луната ще ни свети, все пак всички се борим за нов, екологично чист свят. Обединява ни не печалбата от предадената хартия, а грижата за природата. Затова плануваме шествие против решението на общинския съвет да се изсече малката горичка наблизо в полза на поредното строително безумие. И други намерения имаме, но ще ги запазя засега в тайна.
На последното ни събираме поставихме въпроса как да се казва нашия литературен клуб. Може би ” Клуб на хартиените таланти”. Но сме готови за всякакви предложения, така че смело чакаме идеи отвън. А защо да не се регистрираме като сдружение с нестопанска цел, за да можем и банкова сметка да си открием. Все пак могат да се намерят и доброжелатели, които да ни спонсорират.
Моята приятелка зад кантара ми сподели, че оборотът й е нараснал двойно. При нея вече идват клошари от целия град. Е, малко им е по-труден и дълъг пътят, а и личните печалби страдат понякога от пропиляното за литература време.
- Но пък изкуството иска жертви - така с усмивка й отговорих аз, под одобрителния поглед на няколко новоприети и ентусиазирани членове на нашия клуб. Като си прибирах двата лева от поредния дневен предаден хартиен плик. Скоро непотребна хартийка не ще остане вкъщи, а и съседните мазета обходих. Но това изобщо не ме тревожи. Нали гледаме към бъдещето все пак.
И накрая да не ме попитате истина ли е всичко това. Ами нали във всяко литературно произведение има и художествена измислица. Ако много настоявате за отговор, така бих ви отвърнал.
03.05.2011 Любомир Николов
Преди два месеца натоварих в колата три кашона с хартия и спрях в края на града, където за много клошари пункта за изкупуване си е нещо като работен офис. И както разтоварвах старите вестници, списания и папките с всевъзможните отчети и бумащини на вече закритата ми фирма, жената зад кантара възкликна:
- Я, ама аз в това списание преди двадесет години съм публикувала мои стихотворения.
Неусетно се разговорихме. На това място най-малко очаквах такъв разговор. И накрая си казахме един на друг, трябва отново да го направим. Нали и аз имам публикации там, че и с главния редактор се познавам. Много приятен и мил човек.
Не мина и една седмица, когато отново отидох до пункта. Този път в едната ръка носех плик, натъпкан с промоционалните предложения на големите вериги, с които са пълни пощенските ни кутии напоследък. А с другата държах двете списания, в които се изявявах като надежден автор. Не казвам млад, защото не би било вярно. Жената зад кантара се беше приготвила с нейните неща. И започна едно литературно четене, първо тя, после аз. И какво да видим, край нас кукнали няколко клошари, отправили внимателно поглед и слух, жадни сякаш за култура. Това много ни впечатли. И така започнахме веднъж седмично да се обогатяваме взаимно с духовното. Все пак животът е труден, но без извисеността на творческата мисъл и дори приповдигнатия патос закъде сме.
Най-изненадващо към нас се присъединиха двама. Един пенсиониран учител по български език и литература, и един по-млад несретник, на който годините обаче трудно се определяха под брадясалото му лице и мръсните дрехи. Но пък очите му, такъв пламък избухваше в тях, когато вадеше от джоба си омачканите листа и започваше да рецитира. Направо си беше роден талант, ако питате мене.
Беше минал месец и нашата група наброяваше вече десетина литератори. Дори си избрахме тричленно ръководство и гласувахме минимален членски внос, за да организираме бъдещите си мероприятия. Работата ставаше сериозна. Към групата се прикрепи и един непризнат от гилдията самоук художник. Така в края на втория месец издадохме първия си вестник, илюстрациите бяха негови. Наистина само от четири страници и с ограничен тираж, но така се започва. Началото винаги е трудно.
Имаме големи планове. Идва лято, денят става дълъг. След работно време клубът ни ще отваря врати два пъти седмично за всякакви таланти. Мислим на полянката зад пункта да сковем една малка естрада с дървени пейки. Луната ще ни свети, все пак всички се борим за нов, екологично чист свят. Обединява ни не печалбата от предадената хартия, а грижата за природата. Затова плануваме шествие против решението на общинския съвет да се изсече малката горичка наблизо в полза на поредното строително безумие. И други намерения имаме, но ще ги запазя засега в тайна.
На последното ни събираме поставихме въпроса как да се казва нашия литературен клуб. Може би ” Клуб на хартиените таланти”. Но сме готови за всякакви предложения, така че смело чакаме идеи отвън. А защо да не се регистрираме като сдружение с нестопанска цел, за да можем и банкова сметка да си открием. Все пак могат да се намерят и доброжелатели, които да ни спонсорират.
Моята приятелка зад кантара ми сподели, че оборотът й е нараснал двойно. При нея вече идват клошари от целия град. Е, малко им е по-труден и дълъг пътят, а и личните печалби страдат понякога от пропиляното за литература време.
- Но пък изкуството иска жертви - така с усмивка й отговорих аз, под одобрителния поглед на няколко новоприети и ентусиазирани членове на нашия клуб. Като си прибирах двата лева от поредния дневен предаден хартиен плик. Скоро непотребна хартийка не ще остане вкъщи, а и съседните мазета обходих. Но това изобщо не ме тревожи. Нали гледаме към бъдещето все пак.
И накрая да не ме попитате истина ли е всичко това. Ами нали във всяко литературно произведение има и художествена измислица. Ако много настоявате за отговор, така бих ви отвърнал.
03.05.2011 Любомир Николов
вторник, 12 април 2011 г.
Бомба сме, хазяйке-разказ
Пролетният ден е мрачен, настроението ми особено. Има го, а защо, да ме пита някой. Продажбите в офиса се броят на пръсти, наскоро започнах една възраст, която ще промени първата цифра на годините ми. Ако е живот и здраве. Все пак да си млад е по-свежо, и то сега, когато очите на пролетните момичета светят с друг блясък.
- И аз имам същата кола, хиляда и четиристотин кубика ли е вашата- чувам глас зад гърба си.
Не бързам да се обърна. Завинтвам ръждясалия болт на планката, която държи акумулатора и внимавам да не си обеля пръстите. Както това стана, когато го свалях преди два дни. Колата е на петнадесетина години, но все още има хляб в нея. Помагам на една приятелка, с която ме свързват хиляди спомени. От планинското им село, от морските курорти преди години, когато пиехме бира и ядяхме кралски скариди под искрящите звезди, с малко наивната в, че сме големите бизнесмени. И от планинските преходи нагоре по върховете, когато децата ни бяха малки. И когато бяхме четирима, без да се броят мальоците. Вече десетина години сме трима, тя, жена ми и аз. За съжаление.
- О, не съм сигурен, на една близка е -отговарям аз и виждам мъж на средна възраст, явно търси тема на разговор.
- Не знам кой път да поема, звезди посред бял ден ми докара този доктор с диагнозата си. Казваха ми приятели, че съм се променил и отслабнал, ама чак пък това да ми се случи, диабет!
- От диабет до диабет има разлика- това ми идва наум, макар да се усещам колко нескопосано звучи това мое успокоение за непознатия.
Поликлиниката е на няколко метра от нас, над входа й са се разпукали зелените листа на кестените, насреща в парка жълтото, бялото и розовото по клоните на храстите са в изобилие. Скоро ще идва лятото.
- Да, сега хапчета ли, болница ли, клинични пътеки или каквото там, идея си нямам.
Непознатият е среден на ръст, с леко жълтеникаво лице, гладко избръснат и с чисто яке, на гърба на което има фирмен надпис.
- Знам от къде се взе всичко това, от седем месеца съм на борсата. Работих като шофьор към голяма транспортна фирма, но ни съкратиха. Където и да отида, все едно и също. Щели да назначат млад човек, днес пак ми го казаха. А имам опита, прекосил съм цялата страна, и по европейските пътища съм пустосвал.
Вече съм влязъл в корсичката, завъртам контактния ключ и чувам гласа на двигателя. Не му личи, че цяла зима е мълчал. Работи като часовник. Значи, спасихме се от нов акумулатор, днес сме на далавера стотина лева. Старият го бях закачил на ръждясалия си изправител, имам го от преди много години, когато бръмчах с един запорожец къде ли не.
- На колко години сте- питам човека до мен.
Не мога пръв да прескоча учтивата форма на обръщение в разговори с непознати. Може би, защото не съм склонен да фамилиарнича и да стеснявам дистанцията. Това в бизнеса ми е пречело навярно, щом той ме изостави преди няколко години.
- А вие какво работите- пита ме набора, като ми се извинява. След като сме разбрали, че е три години по-млад от мен, му отговарям с усмивка.
- Аа, свободна професия, ето това.
Заключвам колата и се отправям към входа на поликлиниката, където нашата приятелка си вади хляба, като продава медицински принадлежности.
- Извинявайте, ако ви съм досадил- сбогува се непознатият.- Все пак не знам на кое небе съм днес.
- Хубава работа, нищо не е станало. Ами кураж, и много вяра, това трябва да имате.- Пак звуча по същия неубедителен начин, но друго не ми идва на устата.
Горе на третия етаж моята дружка ме следи отдалеч. С леко напрежение в погледа през стъклената врата. Бързам да се захиля.
- Бомба сме, хазяйке! Пали като млада булка. Не, като тебе пали, от раз!
С усмивка се прегръщаме и с поздрави към нейната отдавнашна съученичка и приятелка се прибирам вкъщи. Макар и не в офиса, днес съм изкарал почти стотина лева.
А и пролет е, как да сме иначе, освен - бомбаааа!
12.04.2011 Любомир Николов
- И аз имам същата кола, хиляда и четиристотин кубика ли е вашата- чувам глас зад гърба си.
Не бързам да се обърна. Завинтвам ръждясалия болт на планката, която държи акумулатора и внимавам да не си обеля пръстите. Както това стана, когато го свалях преди два дни. Колата е на петнадесетина години, но все още има хляб в нея. Помагам на една приятелка, с която ме свързват хиляди спомени. От планинското им село, от морските курорти преди години, когато пиехме бира и ядяхме кралски скариди под искрящите звезди, с малко наивната в, че сме големите бизнесмени. И от планинските преходи нагоре по върховете, когато децата ни бяха малки. И когато бяхме четирима, без да се броят мальоците. Вече десетина години сме трима, тя, жена ми и аз. За съжаление.
- О, не съм сигурен, на една близка е -отговарям аз и виждам мъж на средна възраст, явно търси тема на разговор.
- Не знам кой път да поема, звезди посред бял ден ми докара този доктор с диагнозата си. Казваха ми приятели, че съм се променил и отслабнал, ама чак пък това да ми се случи, диабет!
- От диабет до диабет има разлика- това ми идва наум, макар да се усещам колко нескопосано звучи това мое успокоение за непознатия.
Поликлиниката е на няколко метра от нас, над входа й са се разпукали зелените листа на кестените, насреща в парка жълтото, бялото и розовото по клоните на храстите са в изобилие. Скоро ще идва лятото.
- Да, сега хапчета ли, болница ли, клинични пътеки или каквото там, идея си нямам.
Непознатият е среден на ръст, с леко жълтеникаво лице, гладко избръснат и с чисто яке, на гърба на което има фирмен надпис.
- Знам от къде се взе всичко това, от седем месеца съм на борсата. Работих като шофьор към голяма транспортна фирма, но ни съкратиха. Където и да отида, все едно и също. Щели да назначат млад човек, днес пак ми го казаха. А имам опита, прекосил съм цялата страна, и по европейските пътища съм пустосвал.
Вече съм влязъл в корсичката, завъртам контактния ключ и чувам гласа на двигателя. Не му личи, че цяла зима е мълчал. Работи като часовник. Значи, спасихме се от нов акумулатор, днес сме на далавера стотина лева. Старият го бях закачил на ръждясалия си изправител, имам го от преди много години, когато бръмчах с един запорожец къде ли не.
- На колко години сте- питам човека до мен.
Не мога пръв да прескоча учтивата форма на обръщение в разговори с непознати. Може би, защото не съм склонен да фамилиарнича и да стеснявам дистанцията. Това в бизнеса ми е пречело навярно, щом той ме изостави преди няколко години.
- А вие какво работите- пита ме набора, като ми се извинява. След като сме разбрали, че е три години по-млад от мен, му отговарям с усмивка.
- Аа, свободна професия, ето това.
Заключвам колата и се отправям към входа на поликлиниката, където нашата приятелка си вади хляба, като продава медицински принадлежности.
- Извинявайте, ако ви съм досадил- сбогува се непознатият.- Все пак не знам на кое небе съм днес.
- Хубава работа, нищо не е станало. Ами кураж, и много вяра, това трябва да имате.- Пак звуча по същия неубедителен начин, но друго не ми идва на устата.
Горе на третия етаж моята дружка ме следи отдалеч. С леко напрежение в погледа през стъклената врата. Бързам да се захиля.
- Бомба сме, хазяйке! Пали като млада булка. Не, като тебе пали, от раз!
С усмивка се прегръщаме и с поздрави към нейната отдавнашна съученичка и приятелка се прибирам вкъщи. Макар и не в офиса, днес съм изкарал почти стотина лева.
А и пролет е, как да сме иначе, освен - бомбаааа!
12.04.2011 Любомир Николов
вторник, 5 април 2011 г.
Шантави първоаприлски истории
01.04.2009
Вече два месеца съм без работа. Като си помисля, не е много. Защото тридесет години съм имал. Без да броя двете в казармата, най-свидните ми. Лошото е, че не мога нищо да правя. Не мога да бъда инженер, отдавна беше. След демокрацията станах търговец, иначе щях да умра от глад. Така се случи. Не мога да бъда бояджия, какъвто работех през лятото, когато учех в гимназията, имам алергия от боите. Не мога да бъда и таксиметров шофьор, не ми подхожда на отстъпчивия характер. Ще съм вечно в загуба.
Тогава какво искам. Искам да бъда хижар. На някоя ведомствена хижа, каквито имаше преди години. Те бяха много спретнати и чисти. А да бъда такъв в сегашните хижи, не! Много обичам да ходя по Балкана, но там бита за повече от няколко дни не ми допада. Не съм такъв единак, да мога да се заточа на 1500 метра над морето.
А, друго мога да правя, да пиша глупости, но не толкова големи. Защото ако можех да ги пиша такива, щяха да ме вземат там, където с наивността си се натиснах преди месец, в едно телевизионно шоу. Много сериозен им се сторих, та аз не съм такъв.
А защо съм без работа. Защото не исках да бачкам по 11 часа на ден за три стотачки. И то при тези, с които започвах бизнеса преди петнадесет години. Те станаха хора, аз станах безработен. Като не мога да лъжа на поразия, така ми се пада.
Сега на какво се надявам. На това, като вървя по улицата да намеря златна жилка, да я патентовам и да потекат пари. Голеееми пари. За да мога спокойно да си чаткам по клавиатурата и да не ми се налага да търпя амбициите на бъдещия си шеф и антуража му. Защото шеф ли ще е, ако няма около себе си благожелатели и натегачи, които да ти правят живота горчив. Такъв аз не познавам.
С две думи, все ще намеря някаква работа. Ако имате в предвид някой, който търси човек, който нищо не умее, обадете се. Веднага започвам, но не за три стотачки! Трябва да се развиваме в кариерата, нали!
01.04.2010
Вече година съм без работа. Намалих цигарите, намалих пиенето, отскоро станах и вегетарианец. Колата си не карам, праскам пеш из целия град. Нали трябва да се живее здравословно.
01.04. 2011
Вече два месеца съм на работа. Отново за три стотачки. Е, не е престижна, но е с големи перспективи. Охрана на обект, на пет километра извън града. Какво трябва да правя. Денем да гоня бездомните кучета. Нощем да броя звездите и да се взирам в луната. Имам си и кабинка, метър на два. Зимата вече е зад гърба ми, няма да зинзирикам като папуняк, вечер ще се радвам на гласа на щурците. И е много здравословно да се ходи пеша, отиване и връщане се събират петнадесетина километра. Мога и колело да си купя, ако спестявам цяла година. Идва ми да запея от радост дори!
Преди седмица си набавих от битака един малък хидравличен крик. И като дойде полунощ, обръщам кабинката лежежком, изваждам скритото в близките храсти походно легло, мятам две войнишки одеяла на гърба си, и пей сърце! Отдавам се на мечти.
Ще попитате за перспективите. Ами измислил съм го. Първо, идва сезонът на копривата и дивите гъби. Прехраната за половината месец ми е в кърпа вързана. И нещо друго съм решил. Ще си направя в дерето срещу обекта свое частно стопанство. Започвам със стотина квадрата. Ще отглеждам калифорнийски червеи. Наблизо е депото за хранителните отпадъци, там от заведенията се изхвърлят тонове храна. Народът е станал много придиричив, пък и явно кризата вече е отминала и не е толкова гладен. А червеите не са претенциозни, само вода им трябва, в дерето вода бол. И тор е нужен, ама то цялото близко село е едно торище. Ще ядат пустите му калифорнийци, ще преработват, че чак ушите ще им пукат от зор. Чувал съм, че на музика страшно бързо наддават и много екологичен става обработения от тях биохумус.
Та сега имам само един проблем. Не мога да реша, за колело ли да събирам пари от заплатата, или за някоя свръхмощна уредба. И друго, дали червеите ще предпочитат Моцарт и Вивалди, или нашите фолкдиви Евана, Леана или Молина.
Но и на това се намира решението, животът учи на всичко.
11.03.2011 Любомир Николов
Вече два месеца съм без работа. Като си помисля, не е много. Защото тридесет години съм имал. Без да броя двете в казармата, най-свидните ми. Лошото е, че не мога нищо да правя. Не мога да бъда инженер, отдавна беше. След демокрацията станах търговец, иначе щях да умра от глад. Така се случи. Не мога да бъда бояджия, какъвто работех през лятото, когато учех в гимназията, имам алергия от боите. Не мога да бъда и таксиметров шофьор, не ми подхожда на отстъпчивия характер. Ще съм вечно в загуба.
Тогава какво искам. Искам да бъда хижар. На някоя ведомствена хижа, каквито имаше преди години. Те бяха много спретнати и чисти. А да бъда такъв в сегашните хижи, не! Много обичам да ходя по Балкана, но там бита за повече от няколко дни не ми допада. Не съм такъв единак, да мога да се заточа на 1500 метра над морето.
А, друго мога да правя, да пиша глупости, но не толкова големи. Защото ако можех да ги пиша такива, щяха да ме вземат там, където с наивността си се натиснах преди месец, в едно телевизионно шоу. Много сериозен им се сторих, та аз не съм такъв.
А защо съм без работа. Защото не исках да бачкам по 11 часа на ден за три стотачки. И то при тези, с които започвах бизнеса преди петнадесет години. Те станаха хора, аз станах безработен. Като не мога да лъжа на поразия, така ми се пада.
Сега на какво се надявам. На това, като вървя по улицата да намеря златна жилка, да я патентовам и да потекат пари. Голеееми пари. За да мога спокойно да си чаткам по клавиатурата и да не ми се налага да търпя амбициите на бъдещия си шеф и антуража му. Защото шеф ли ще е, ако няма около себе си благожелатели и натегачи, които да ти правят живота горчив. Такъв аз не познавам.
С две думи, все ще намеря някаква работа. Ако имате в предвид някой, който търси човек, който нищо не умее, обадете се. Веднага започвам, но не за три стотачки! Трябва да се развиваме в кариерата, нали!
01.04.2010
Вече година съм без работа. Намалих цигарите, намалих пиенето, отскоро станах и вегетарианец. Колата си не карам, праскам пеш из целия град. Нали трябва да се живее здравословно.
01.04. 2011
Вече два месеца съм на работа. Отново за три стотачки. Е, не е престижна, но е с големи перспективи. Охрана на обект, на пет километра извън града. Какво трябва да правя. Денем да гоня бездомните кучета. Нощем да броя звездите и да се взирам в луната. Имам си и кабинка, метър на два. Зимата вече е зад гърба ми, няма да зинзирикам като папуняк, вечер ще се радвам на гласа на щурците. И е много здравословно да се ходи пеша, отиване и връщане се събират петнадесетина километра. Мога и колело да си купя, ако спестявам цяла година. Идва ми да запея от радост дори!
Преди седмица си набавих от битака един малък хидравличен крик. И като дойде полунощ, обръщам кабинката лежежком, изваждам скритото в близките храсти походно легло, мятам две войнишки одеяла на гърба си, и пей сърце! Отдавам се на мечти.
Ще попитате за перспективите. Ами измислил съм го. Първо, идва сезонът на копривата и дивите гъби. Прехраната за половината месец ми е в кърпа вързана. И нещо друго съм решил. Ще си направя в дерето срещу обекта свое частно стопанство. Започвам със стотина квадрата. Ще отглеждам калифорнийски червеи. Наблизо е депото за хранителните отпадъци, там от заведенията се изхвърлят тонове храна. Народът е станал много придиричив, пък и явно кризата вече е отминала и не е толкова гладен. А червеите не са претенциозни, само вода им трябва, в дерето вода бол. И тор е нужен, ама то цялото близко село е едно торище. Ще ядат пустите му калифорнийци, ще преработват, че чак ушите ще им пукат от зор. Чувал съм, че на музика страшно бързо наддават и много екологичен става обработения от тях биохумус.
Та сега имам само един проблем. Не мога да реша, за колело ли да събирам пари от заплатата, или за някоя свръхмощна уредба. И друго, дали червеите ще предпочитат Моцарт и Вивалди, или нашите фолкдиви Евана, Леана или Молина.
Но и на това се намира решението, животът учи на всичко.
11.03.2011 Любомир Николов
сряда, 9 март 2011 г.
Печалбата-разказ
На кръстопътя срещу пазара Жула продава чорапи. Стърчи по цял ден, подскача от крак на крак, подсмърча и току през час пали цигара. Чорапите ги е опнала върху два празни кашона, в които преди година са пристигнали почти узрели банани от Еквадор. Опаковани по пет еднакви чифта, черни, кафяви или сиви, за по два лева, какво му плащаш. Има и цветни, и по-луксозни, има и дълги, почти до коляното. Те пък са три чифта, и пак на същата цена.
За цял ден Жула изкарва петнадесетина лева. Не се оплаква, стигат й за цигари, за хляб, и за евтино червило. Не за нея, за порасналата й дъщеря Лола, която понякога я замества зад кашоните. Малката е отхвърчала, вече я заглеждат похотливо мургавелите, с които майка и дъщеря обитават бараките накрая на града. Но го правят само вечер, защото през деня желязото и кабелите са по-важни от усмивката на Лола.
Покрай Жула през ден минава черен, голям и лъскав джип. Явно върши важна работа, ама тя не знае каква. Един ден, когато Лола е над чорапите, някакъв охранен тип със златни ланци слиза на тротоара, оглежда стоката, оглежда Лола, и след минути двата празни кашона от еквадорските банани се въргалят свободно от вятъра. Джипът се отправя към бараките в края на града, където Жула вари боб с наденица. Този със златните ланци й пъха няколко петдесетолевки в скъсаната пазва и изчезва с мръсна газ надалече.
Жула гледа парите и смята с третото си отделение колко пари е изкарала.
И все още не й е ясно дали изгодно е продала стоката си. Защото има едно съмнение, че и до Еквадор да стигне, пак няма повече да види усмивката на Лола.
09.03.2011 Любомир Николов
За цял ден Жула изкарва петнадесетина лева. Не се оплаква, стигат й за цигари, за хляб, и за евтино червило. Не за нея, за порасналата й дъщеря Лола, която понякога я замества зад кашоните. Малката е отхвърчала, вече я заглеждат похотливо мургавелите, с които майка и дъщеря обитават бараките накрая на града. Но го правят само вечер, защото през деня желязото и кабелите са по-важни от усмивката на Лола.
Покрай Жула през ден минава черен, голям и лъскав джип. Явно върши важна работа, ама тя не знае каква. Един ден, когато Лола е над чорапите, някакъв охранен тип със златни ланци слиза на тротоара, оглежда стоката, оглежда Лола, и след минути двата празни кашона от еквадорските банани се въргалят свободно от вятъра. Джипът се отправя към бараките в края на града, където Жула вари боб с наденица. Този със златните ланци й пъха няколко петдесетолевки в скъсаната пазва и изчезва с мръсна газ надалече.
Жула гледа парите и смята с третото си отделение колко пари е изкарала.
И все още не й е ясно дали изгодно е продала стоката си. Защото има едно съмнение, че и до Еквадор да стигне, пак няма повече да види усмивката на Лола.
09.03.2011 Любомир Николов
четвъртък, 24 февруари 2011 г.
Дългият ден на една двулевка-разказ
Двулевката беше преживяла какво ли не. С поръбени краища, изписани по гърба телефонни номера, дори със следи от евтино червило. Беше изгубила виолетовия си цвят, сякаш превърнал се в петно от настъпени с тежки туристически обувки узрели боровинки. И днес денят премина в нескончаемо препускане из портмонета, мазни тезгяхи, скъсани джобове и пазви на мургави и непораснали момичета, почти деца.
Сутринта я размени едно момче за топла баничка и боза. На автогарата в края на града. После врабците обикаляха трохите, паднали от мазната хартия, която препусна подгонена в кръг от силния вятър. След малко се озова в изтърканото портмоне на възрастна жена, която се качи на малък автобус, който да я отведе по изтърбушения път до нейното село. Беше си купила ментови бонбони с една чиста и съвсем новичка десетолевка, след няколко минути колебание. В рейса непрекъснато подсмърчаше, сигурно тъгуваше за дъщерята и внуците, които останаха назад в техния си забързан свят.
После двулевката отново пое обратно, този път в джоба на кожените дрехи на един младеж, яхнал грамаден лъскав мотор. Беше я измъкнал от същата женица, с обещанието този път да внимава по завоите и да не се запива до късна нощ с рокерите, които бяха опънали вече палатките на стотина километра горе в предбалкана. Някъде по пътя попадна в едно малко заведение, срещу кутия евтини цигари без бандерол. Сви се тихо в почти празната каса, с надежда да си почине малко. Но не за дълго. Едно момиче с начервени устни гнусливо я пое, навън я чакаше един дебеловрат в спортна кола. Беше се отбило да утоли жаждата си с някоя високоенергийна напитка, а и да се възстанови от дългата нощ в крайпътния мотел, където предишната вечер двамата с якия мъжага здраво се бяха забавлявали.
- Заслужавам много повече, гади ми се от този прованс- изсъска тя на глас, излизайки от заведението.
На обяд попадна на малко по-спокойно и чисто място, на площада в града до големия фонтан, който през този ден се ремонтираше от небързащи работници с мазни гащеризони. Срещу едно кафе експресо я пое млада сервитьорка, която беше тук за малко, докато завърши образованието си в университета, или докато набере смелост да се изнесе на около хиляда километра на югозапад, при приятеля си. Който вече половин година береше касис и мандарини покрай едно друго крайбрежие, по топло от нашето. То какво ли я задържа тук, но все пак мил й е този неин си град, с още пресните спомени от детството, когато мечтите лесно се мечтаеха.
Вечерта двулевката и топлите пуканки в една книжна кесия размениха местата си. После банкнотата пое малко дъх, и изведнъж попадна в мръсните ръце на двама момчетии, гледащи унесено. Те бързо я метнаха на рафта в близката книжарница срещу туба лепило. И накрая я прибра един кротък човек, излязъл от строгата сграда на борсата по труда, където без да вярва се мъкнеше вече половин година. От там му искаха да предаде някакви бланки, които той взе да попълва на счупена пейка в отсрещната изпомачкана градинка. И бързайки да се върне отново при чиновниците с каменните лица, не разбра как омазнената, но ценна хартийка се изхлузи от десния му джоб. Чак на двулевката й стана мъчно за човечеца, но нямаше как да се провикне, хей, загуби ме, не ме изоставяй…
Вече се беше свечерило. Някакъв скъсан пияница я подритна, не вярвайки на очите си. Моментално се озова в онзи голям супермаркет, където имаше най-евтината бира в града. И вече нощта беше по средата си, когато управителят на магазина се разплати с нея на един клошар, който събираше разпиляните боклуци по големия паркинг след дългия ден. Той пък я подхвърли на една мургавелка на околовръстния път, с къса пола, незнаейки да чете, но отлично знаеща цената на парите. Какво толкова, всеки изкарва хляба си по различен начин.
И сега, когато звездите светят ярко и жълтата луна наднича в пазвата на малката хубавелка, която безобидно псува и храчи мръсни слюнки назад през рамо, прибирайки се в онзи голям метален кашон, наречен от още дузина като нея свой дом, двулевката се отдава на мечти.
Но не за бъдещето, а за малко по-различното си минало, което можеше да има. Ако беше се родила с друг, например кафяв цвят. Или пък зелен. И да си има метални защитни нишки, и щеше да е по-голяма и значима, и през други, по-фини портфейли щеше да й мине животът.
Но кой да знае, тези важните пари, и те навярно си имат своите проблеми, на какво ли не стават те свидетели, заспивайки си мислеше тя. Една мърлява и никому ненужна двулевка, с цвят на узряла синкава боровинка.
24.02.2011 Любомир Николов
Сутринта я размени едно момче за топла баничка и боза. На автогарата в края на града. После врабците обикаляха трохите, паднали от мазната хартия, която препусна подгонена в кръг от силния вятър. След малко се озова в изтърканото портмоне на възрастна жена, която се качи на малък автобус, който да я отведе по изтърбушения път до нейното село. Беше си купила ментови бонбони с една чиста и съвсем новичка десетолевка, след няколко минути колебание. В рейса непрекъснато подсмърчаше, сигурно тъгуваше за дъщерята и внуците, които останаха назад в техния си забързан свят.
После двулевката отново пое обратно, този път в джоба на кожените дрехи на един младеж, яхнал грамаден лъскав мотор. Беше я измъкнал от същата женица, с обещанието този път да внимава по завоите и да не се запива до късна нощ с рокерите, които бяха опънали вече палатките на стотина километра горе в предбалкана. Някъде по пътя попадна в едно малко заведение, срещу кутия евтини цигари без бандерол. Сви се тихо в почти празната каса, с надежда да си почине малко. Но не за дълго. Едно момиче с начервени устни гнусливо я пое, навън я чакаше един дебеловрат в спортна кола. Беше се отбило да утоли жаждата си с някоя високоенергийна напитка, а и да се възстанови от дългата нощ в крайпътния мотел, където предишната вечер двамата с якия мъжага здраво се бяха забавлявали.
- Заслужавам много повече, гади ми се от този прованс- изсъска тя на глас, излизайки от заведението.
На обяд попадна на малко по-спокойно и чисто място, на площада в града до големия фонтан, който през този ден се ремонтираше от небързащи работници с мазни гащеризони. Срещу едно кафе експресо я пое млада сервитьорка, която беше тук за малко, докато завърши образованието си в университета, или докато набере смелост да се изнесе на около хиляда километра на югозапад, при приятеля си. Който вече половин година береше касис и мандарини покрай едно друго крайбрежие, по топло от нашето. То какво ли я задържа тук, но все пак мил й е този неин си град, с още пресните спомени от детството, когато мечтите лесно се мечтаеха.
Вечерта двулевката и топлите пуканки в една книжна кесия размениха местата си. После банкнотата пое малко дъх, и изведнъж попадна в мръсните ръце на двама момчетии, гледащи унесено. Те бързо я метнаха на рафта в близката книжарница срещу туба лепило. И накрая я прибра един кротък човек, излязъл от строгата сграда на борсата по труда, където без да вярва се мъкнеше вече половин година. От там му искаха да предаде някакви бланки, които той взе да попълва на счупена пейка в отсрещната изпомачкана градинка. И бързайки да се върне отново при чиновниците с каменните лица, не разбра как омазнената, но ценна хартийка се изхлузи от десния му джоб. Чак на двулевката й стана мъчно за човечеца, но нямаше как да се провикне, хей, загуби ме, не ме изоставяй…
Вече се беше свечерило. Някакъв скъсан пияница я подритна, не вярвайки на очите си. Моментално се озова в онзи голям супермаркет, където имаше най-евтината бира в града. И вече нощта беше по средата си, когато управителят на магазина се разплати с нея на един клошар, който събираше разпиляните боклуци по големия паркинг след дългия ден. Той пък я подхвърли на една мургавелка на околовръстния път, с къса пола, незнаейки да чете, но отлично знаеща цената на парите. Какво толкова, всеки изкарва хляба си по различен начин.
И сега, когато звездите светят ярко и жълтата луна наднича в пазвата на малката хубавелка, която безобидно псува и храчи мръсни слюнки назад през рамо, прибирайки се в онзи голям метален кашон, наречен от още дузина като нея свой дом, двулевката се отдава на мечти.
Но не за бъдещето, а за малко по-различното си минало, което можеше да има. Ако беше се родила с друг, например кафяв цвят. Или пък зелен. И да си има метални защитни нишки, и щеше да е по-голяма и значима, и през други, по-фини портфейли щеше да й мине животът.
Но кой да знае, тези важните пари, и те навярно си имат своите проблеми, на какво ли не стават те свидетели, заспивайки си мислеше тя. Една мърлява и никому ненужна двулевка, с цвят на узряла синкава боровинка.
24.02.2011 Любомир Николов
четвъртък, 20 януари 2011 г.
Промяната - разказ
Една вечер, когато се прибираше от работа, Страхил Страшимиров почувства, че с тялото му става нещо странно. Беше сякаш набъбнало, кръгло, виолетово на цвят и някак си гладко. На голямо напрежение съм подложен напоследък, замисли се той, оглеждайки се в огледалото на асансьора преди да влезе в луксозния си апартамент.
Вечерта премина както обикновено. Домашната помощница, жена на средна възраст с магистърска степен по философия, беше приготвила любимото му телешко със сини сливи. С.С. отвори бутилка мерло с мек остатъчен вкус на череша и след десерта потъна в коженото кресло на своя кабинет, обвит от нежния дим на обичаните си хавайски пури.
- Как мина денят ти - вяло го запита през тапицираната врата жена му, вече заета със започващото по плазмения екран шоу.
- Чудесно – промънка С.С. и потъна в размисъл.
На другата сутрин точно в осем служебният мерцедес го очакваше пред блока. В асансьора малкото момиченце от съседния етаж се беше вторачило в лицето на Страхил, като че ли искаше да го запита нещо. Но пък баба му, която го водеше всяка сутрин на детска градина в отсрещната улица, не показа някакво неодобрение от вида му.
Беше вече следобяд, когато любовницата на С.С. с настоятелно позвъняване по мобилния му телефон го информира за своето присъствие.
- Страшко, много ми е домъчняло за теб, муцко… - прозвуча глезено гласът й.
Страхил се оправда с набързо измислена бизнес среща, която ще прерасне в обилна вечеря по късните часове и бързо затвори.
- Ще трябва да я сменям, много досадна взе да става- промълви той и извика секретарката си, от която нямаше никаква нужда. Само да се полюбува на дългите й крака, което успя малко да го разтовари от изнурителния работен ден.
Следващите два дни С.С. разбра, че с тялото му става наистина нещо необяснимо.Не чувстваше гръбнака си, дори когато се превиваше доземи да завърже връзките на новите си италиански трандафори. Костюмите му бяха изведнъж отеснели и дори вечер след горещата вана забелязваше някаква странна слуз по бежовата испанска теракота. Обезпокои се не на шега, и реши на другата сутрин да посети психоаналитика си, защо плаща по сто евро на сеанс от толкова години. И което е най-странно, видът му на пръв поглед изобщо не се беше променил. Същият ден, в обедната почивка се опита да скъса с любовницата си.
- Ах ти, нищожно мекотело- беше изкрещяла с театрален глас тя, приковавайки погледа на избраните посетители в елитния ирландски бар върху себе си.
- Две години си загубих с теб, за те чакам да се разделиш с жена си! Само с вносни парцалки и две-три почивки на Малдивите ще те запомня, долен плужек. Ама няма да ти се размине - театрално изви глас тя и напусна бясна заведението.
- Ще й мине, още следващата седмица ще ме забрави. Така се успокояваше С.С. , докато привършваше с френския малък коняк и крема Брюле. Все пак го чакаше още доста работа.
През нощта не спа добре и на закуска, преглъщайки вяло от любимите си кифлички с пармезан, пред очите му сякаш се надигна голяма морска вълна. Дори му се стори, че някак настойчиво и загрижено го кани за дълга и силна прегръдка.
Посещението при психоаналитика не му донесе успокоение. Трябва да разберем откъде имаш това чувство, беше му казал той. Пък с останалото сам трябва да се справиш.
И така започнаха сеансите. В близките две седмици С.С. си припомняше някои забравени вече случки от своя живот. Хипнозата му помагаше да се отпусне и на забавен каданс отново да преживее събития от миналото си.
Ето, разделя се с любимото момиче. Вече се е дипломирал, и за да започне работа във външнотърговска централа, се жени за дъщерята на шефа. Която е първа приятелка на неговата голяма любов. Прави го съзнателно и непоколебимо. Каквото и да му струва това.
В службата напредва бързо. След две години загърбва най-близкия си колега, и с умели маневри прави така, че новият началник-отдел става самият С.С. Цената е едно загубено приятелство.
След още няколко години вече е на работа в чужбина, и когато от сходна фирма му предлагат висока служба, апартамент и служебна кола, за да стане част от екипа, не се и замисля. Разбира се, срещу информацията, до която само той има достъп. Това му коства охладняване в семейството, от което най-много страда дъщеря му. Която толкова бързо расте.
И образа на измъчения му баща, настанен в елитна клиника в чужбина в края на живота си. Но не успял да се сбогува със сина си, който предпочита Малдивите, решил да се порадва на живота, докато е все още млад.
На петнадесетия ден С.С. се отказа от лечението, което го беше натоварило с минала вина и сегашни угризения. Все пак трябва да мисли и за настоящето, а спомените за станалото само му пречеха.
- Докторе, какъв е шансът да си възвърна предишната форма, вече трябва да сменям целия си гардероб. Като някаква мешка съм станал, разпухната и сълзлива.
- Не си само ти с тази диагноза напоследък. Наглед ви няма нищо, това е най-трудното за определяне на ефективно лечение. Нищо не може да се направи, медицината е безсилна.
Страхил напусна кабинета обезкуражен. Взе си тридневен отпуск, и се затвори в кабинета си. Дори телешкото със сини сливи не му се услаждаше вече. Хавайските пури го дразнеха с нежния си аромат, търсеше утеха само във френския коняк, от който се беше снабдил в изобилие.
И купил си Болшая съветска енциклопедия, до ранни зори изследваше водния свят на медузите. Където пишеше: ” Медузите нямат мозък, но нервната им система им позволява да усещат и да реагират бързо на външни дразнения, като светлина и разни миризми. Хранят се с малки риби или планктон, който улавят с пипалата си. Трябва да се избягват в морето, защото изпускат отрова която дразни кожата. Кубовидната медуза е много опасна-инжектира отровата си,поразяваща нервната система и кръвните клетки. Популацията й бързо се разраства и досега се откриват все повече и повече видове.”
Ако е речено морската вълна да го отнесе някой ден, поне да е подготвен теоретически.
20.01.2011. Любомир Николов
Вечерта премина както обикновено. Домашната помощница, жена на средна възраст с магистърска степен по философия, беше приготвила любимото му телешко със сини сливи. С.С. отвори бутилка мерло с мек остатъчен вкус на череша и след десерта потъна в коженото кресло на своя кабинет, обвит от нежния дим на обичаните си хавайски пури.
- Как мина денят ти - вяло го запита през тапицираната врата жена му, вече заета със започващото по плазмения екран шоу.
- Чудесно – промънка С.С. и потъна в размисъл.
На другата сутрин точно в осем служебният мерцедес го очакваше пред блока. В асансьора малкото момиченце от съседния етаж се беше вторачило в лицето на Страхил, като че ли искаше да го запита нещо. Но пък баба му, която го водеше всяка сутрин на детска градина в отсрещната улица, не показа някакво неодобрение от вида му.
Беше вече следобяд, когато любовницата на С.С. с настоятелно позвъняване по мобилния му телефон го информира за своето присъствие.
- Страшко, много ми е домъчняло за теб, муцко… - прозвуча глезено гласът й.
Страхил се оправда с набързо измислена бизнес среща, която ще прерасне в обилна вечеря по късните часове и бързо затвори.
- Ще трябва да я сменям, много досадна взе да става- промълви той и извика секретарката си, от която нямаше никаква нужда. Само да се полюбува на дългите й крака, което успя малко да го разтовари от изнурителния работен ден.
Следващите два дни С.С. разбра, че с тялото му става наистина нещо необяснимо.Не чувстваше гръбнака си, дори когато се превиваше доземи да завърже връзките на новите си италиански трандафори. Костюмите му бяха изведнъж отеснели и дори вечер след горещата вана забелязваше някаква странна слуз по бежовата испанска теракота. Обезпокои се не на шега, и реши на другата сутрин да посети психоаналитика си, защо плаща по сто евро на сеанс от толкова години. И което е най-странно, видът му на пръв поглед изобщо не се беше променил. Същият ден, в обедната почивка се опита да скъса с любовницата си.
- Ах ти, нищожно мекотело- беше изкрещяла с театрален глас тя, приковавайки погледа на избраните посетители в елитния ирландски бар върху себе си.
- Две години си загубих с теб, за те чакам да се разделиш с жена си! Само с вносни парцалки и две-три почивки на Малдивите ще те запомня, долен плужек. Ама няма да ти се размине - театрално изви глас тя и напусна бясна заведението.
- Ще й мине, още следващата седмица ще ме забрави. Така се успокояваше С.С. , докато привършваше с френския малък коняк и крема Брюле. Все пак го чакаше още доста работа.
През нощта не спа добре и на закуска, преглъщайки вяло от любимите си кифлички с пармезан, пред очите му сякаш се надигна голяма морска вълна. Дори му се стори, че някак настойчиво и загрижено го кани за дълга и силна прегръдка.
Посещението при психоаналитика не му донесе успокоение. Трябва да разберем откъде имаш това чувство, беше му казал той. Пък с останалото сам трябва да се справиш.
И така започнаха сеансите. В близките две седмици С.С. си припомняше някои забравени вече случки от своя живот. Хипнозата му помагаше да се отпусне и на забавен каданс отново да преживее събития от миналото си.
Ето, разделя се с любимото момиче. Вече се е дипломирал, и за да започне работа във външнотърговска централа, се жени за дъщерята на шефа. Която е първа приятелка на неговата голяма любов. Прави го съзнателно и непоколебимо. Каквото и да му струва това.
В службата напредва бързо. След две години загърбва най-близкия си колега, и с умели маневри прави така, че новият началник-отдел става самият С.С. Цената е едно загубено приятелство.
След още няколко години вече е на работа в чужбина, и когато от сходна фирма му предлагат висока служба, апартамент и служебна кола, за да стане част от екипа, не се и замисля. Разбира се, срещу информацията, до която само той има достъп. Това му коства охладняване в семейството, от което най-много страда дъщеря му. Която толкова бързо расте.
И образа на измъчения му баща, настанен в елитна клиника в чужбина в края на живота си. Но не успял да се сбогува със сина си, който предпочита Малдивите, решил да се порадва на живота, докато е все още млад.
На петнадесетия ден С.С. се отказа от лечението, което го беше натоварило с минала вина и сегашни угризения. Все пак трябва да мисли и за настоящето, а спомените за станалото само му пречеха.
- Докторе, какъв е шансът да си възвърна предишната форма, вече трябва да сменям целия си гардероб. Като някаква мешка съм станал, разпухната и сълзлива.
- Не си само ти с тази диагноза напоследък. Наглед ви няма нищо, това е най-трудното за определяне на ефективно лечение. Нищо не може да се направи, медицината е безсилна.
Страхил напусна кабинета обезкуражен. Взе си тридневен отпуск, и се затвори в кабинета си. Дори телешкото със сини сливи не му се услаждаше вече. Хавайските пури го дразнеха с нежния си аромат, търсеше утеха само във френския коняк, от който се беше снабдил в изобилие.
И купил си Болшая съветска енциклопедия, до ранни зори изследваше водния свят на медузите. Където пишеше: ” Медузите нямат мозък, но нервната им система им позволява да усещат и да реагират бързо на външни дразнения, като светлина и разни миризми. Хранят се с малки риби или планктон, който улавят с пипалата си. Трябва да се избягват в морето, защото изпускат отрова която дразни кожата. Кубовидната медуза е много опасна-инжектира отровата си,поразяваща нервната система и кръвните клетки. Популацията й бързо се разраства и досега се откриват все повече и повече видове.”
Ако е речено морската вълна да го отнесе някой ден, поне да е подготвен теоретически.
20.01.2011. Любомир Николов
Абонамент за:
Публикации (Atom)