Точно преди четиридесет години бях новобранец в Спортната школа, там от всички сгради сега е останала само тази на музея ”Земята и хората”. Клетвата отмина и в началото на декември всички лекоатлети заминаха на лагер за десетина дни в ” Спортпалас”, на Златните пясъци. Само аз и адашът Любомир Пранджев не се уредихме, казаха ни, че за нас не достигат средства. Явно нямаха доверие в нас, че ще оправдаем армейската чорба. Обаче ни пуснаха извън казармата, като бяхме помолени от треньорите да не се показваме пред началниците, че да не стане беля. Особено за мен много се безпокояха. Все пак тогава живеех срещу хотел ”Хемус”, на двеста метра от поделението. Нямаше друг от цялата българска армия, който да е толкова близо до родния си дом, нямаше съмнение в това.
И така, адашът замина за Благоевград, при родителите си. А аз на село, при баба и дядо. На осем километра от Казанлък. Сутрин ставах и след закуска се качвах на селския рейс до града. Защото трябваше да тренирам, и то двуразово, сутрин и вечер. Стадионът в Казанлък е на северния край, беше си съвсем приличен. Което ми беше много странно, там видях един комшия, един дувар ни делеше на село. Казваше се Лютви. Няколко години беше по-голям от мен, и вече в националния мъжки отбор за спринтовите бягания. Та с него тренирах, но най-вече сам като щур обикалях пистата.
На втория или третия ден обаче се поддадох на изкушението, да ходя само веднъж на стадиона. То отделно, че баба сутрин ме коткаше с греяна ракийка, трудно й отстоявах. А вечер дядо ми точеше от червеното вино в запотена каничка, на печката цвърчяха наденички или прясно заколено пиле, в моя чест. Старците тогава бяха около седемдесетте. Моето гостуване за тях беше голяма радост.
А последните два-три дни дори не стъпих на стадиона. На приказка с дядо, на усмихната раздумка с баба, вечер с няколко роднински наборчета, първо в единия, после в другия. Спортният режим нещо не се връзваше със бумтящата печка, мезетата, туршийката и ракийката.
И така минаха десетината дни, и когато се прибрахме в школата, какво да видим. Аз не толкова, но адашът Пранджев беше яко издул бузите. Голям смях падна с него, треньорът ни - Бомбата му викаха всички, направо се втрещи. Беше качил почти седем-осем килограма. Явно неговата разкладка е била далеч по-голяма от бабината.
Така, че не му връзвайте кусур на Дембелето. Майтапя се, разбира се. Ето, и ние тогава сме нарушавали спортния режим. Макар, че десет от казармените дни ги изкарахме вкъщи, това не се отрази на боеспособността на българската армия, сигурен съм в това.
10.12.2010 Любомир Николов
петък, 10 декември 2010 г.
сряда, 24 ноември 2010 г.
Вино от баберка, като кръв тъмночервено- разказ
Гъсто е, силно е, с тежък аромат. Удря направо в главата, но на другия ден се чувстваш по-бодър от всякога. Най- добрият сорт за вино от баберка е кабернето. От личен опит го знам.
Дачо Кантонера го уволниха от железниците преди двадесетина години. Остана си на село, в бащината къща. Кирпичена, на един етаж, три стаи една след друга. Постегна покрива, вароса стените, разчисти обраслия с тръни двор, после изкопа кладенец, за да има поливна вода. И заживя сам всред тишината на дългите вечери, огласяни само от кучешкия лай и песента на щурците. Апартамента в града остави на жена си, която го напусна малко след това. Нямаха деца, което направи по-лека раздялата. Само понякога, провесил мъжкото си пране на дългата тел между двете черници в края на двора, си мислеше, че не е лошо да си намери някоя самотница като него. Но времето си минаваше неусетно и това не се случи.
Есента, на границата със зимата, беше за Дачо време за баберка. Сутрин мъглата все още пъплеше по изораните коловози на селския път нагоре, към големия лозов масив при скалите, а той вече беше напълнил половин найлонов чувал със сухи чепки грозде. Ръцете му се обагряха в тъмночервено, лепнеха от сладост, а осите обикаляха небръснатото му лице. Забърсваше потта от челото си, и малко след пладне сядаше между редовете да хапне сирене, домати и евтина наденица, която често купуваше на вересия от селския магазин. Надвечер слънцето огряваше превития му гръб, зад който надолу по пътя влачеше една дървена триколка, натоварена с десетина чували баберка. Лозята бяха вече стари, но все още раждаха и нямаха обиране. Още същата вечер опушваше с вряла вода голямата бъчва, добавяше вода към смачканите в един очукан леген чепки, и каталясал се унасяше в доволния си вече самотен сън.
Една ранна декемврийска нощ, тъкмо виното беше вече прекипяло и тихо зрееше в пресипаните малки бъчонки в пристройката до старата къща, ухото му долови приглушен кучешки лай, по скоро жално хриптене, навярно имаше хора в двора. Нахлузи ботушите, взе брадвата, опряна на прага, и излезе навън. Кучето му се беше умърлушило, на главата си имаше голяма рана. Звездите ярко светеха, месечината се хилеше, извита като сърп около тях, и тогава видя двете сенки, които изнасяха на смълчаната улица пълните буренца. Извика след тях, нещо златно проблесна около врата на единия. После изведнъж усети как му притъмня пред очите, ударен отзад в тила с нещо метално и твърдо. Когато се съвзе, кръвта му беше напоила ризата, усети сладкия й вкус в устата си, беше гъста и с аромат на вино от баберка. Помъчи се да си припомни лицата на двамата, и внезапно си каза, това със синджира беше на онзи младия пияница от края на селото, който не излиза от кръчмата вече цяла година. А чака дете, беше разбрал това случайно, когато предния ден си купуваше хляб на площада и го видя с трима негови авери. Пиеха бира, седнали направо на разбития тротоар пред магазина.
Ванко се роди два дни след онази нощ. На втория месец забелязаха, че на гърба си има белег, сякаш изсъхнала чепка грозде. Растеше заедно с него, и след няколко години децата му сложиха прякора Кабернето. Но не беше само това. Момчето имаше умни очи, беше здраво, но заекваше и странеше дори от приятелите си. После майка му замина за Гърция, остави го в ръцете на винаги пияния му баща, който дори не се интересуваше как е в училище малкият. Така израсна до пети клас, когато един ден почука на вратата на Дачо.
- Ще ми дадеш ли вино, имам пари да ти платя.
- Не си ли малък, за да пиеш - му се сопна Кантонера, тъкмо почиваше от плевенето на няколкото реда царевица, която беше посял в двора си.
- За баща ми е, ще ме пребие, ако се върна без вино. Твоето било по-хубаво от магазинското, така казва- протегна ръката си Ванко, стискайки в ръце банкнота от пет евро.
Парите, които му праща майката, веднага се досети Дачо и се запъти към избата. Дървената порта изскърца зад момчето, когато изведнъж се учуди, ами малкият дори не се запъна в разговора, както винаги. Каква ли ще е тази работа.
Изминаха три-четири години, идването на есента не тревожеше толкова много вече побелелият Дачо. Нагоре в лозята идваше да му помага младият му приятел, Ванко. Момчето рядко приказваше, но си личеше, че расте умен и работлив. Искаше, като порасне, да замине при майка си да й помага и да дели с нея самотата в пустата му чужбина.
- И това ще стане, сине- погалваше го с напуканите си ръце Дачо и незабележимо от него въздъхваше.
Един ден, в края на лятото, мъжът облече най-здравите си и чисти дрехи, взе селския рейс и отиде в големия град. В джоба си беше сложил плик, омотан със тънък сезал. Вътре грижливо бяха сгънати двеста евро. Наложи се доста да почака, когато влезе при гледачката. Една стара жена, но с ясен, тежък и остър поглед.
- А, ти за момчето ли си дошъл- направо започна тя. Ще го излекувам, бъди рахат, ти само идните три седмици недей с никой да говориш, останалото остави на мен. Носиш ли парите, иначе няма да стане.
Идващите двадесетина дни никой не видя Дачо да излиза от къщи. Комшиите, дошли за малко да го навестят, дори го помислиха за онемял. И така на четвъртата седмица в селото се разчу, че Ванко проговорил, сякаш никога не бил заеквал. Дори петното на гърба му било започнало да се изличава. Странна работа, си казваха хората, как ли стана тази работа, ама нали всяко чудо за три дни…
Един ден, преди есенната баберка, при Кантонера дойде Ванко.
- Чичо Дачо, заминавам, вече съм на осемнадесет. Ще ти пиша, само не знам кой ще ти помогне за лозето. Но догодина, живот и здраве, тук съм за седмица, ще ти помагам пак. Че ти къде си без виното от баберка.
И сега навън отново е зима. Той стои пред малката маса, на която има сирене, последните откъснати домати, почти зелени, и евтината наденица, купена на вересия от селския магазин. Но в чашата му отново искри с тежкия си аромат виното от баберка. В ръцете си държи плик, селската поща този път го е зарадвала, както никога до сега. Слага очилата си, започва да чете, и нещо му премрежва погледа, бърза да изтрие очите си и сякаш чува гласа на Ванко.
” - Чичо Дачо, с мама сме много добре, вече започвам трети месец тук, при нея. Лесно си намерих работа, дори се харесах с едно момиче, и то от нашите села наблизо, случайност някаква. В неделя обикновено излизаме навън, тук морето е по-топло от нашето. Не че съм ходил на нашето, но така разправят. Понякога си поръчваме освен храна, и бутилка вино. Бяло или червено. Те тукашните вина са много хубави.
- Но чичо Дачо, никой не прави такова силно, ароматно и гъсто вино, като твоето. Вино от баберка, майстор си ненадминат, това да го знаеш. Обещал съм догодина, като си дойда на село, да взема една бутилка насам. Да разберат всички, кой е чичо Дачо и какво вино умее да прави. И то от баберка, а нямам си на представа какво ще бъде, ако го направиш от истинско грозде.
- Поздрави от твоя син, Ванко.”
В чашата се търкулнаха две кротки сълзи, и дали от тях, но за първи път от онази декемврийска нощ вкусът на виното беше само на грозде, дори и цветът му се стори друг.
Не беше цвят като кръв тъмночервена. Беше само цвят тъмносин, на баберка от истинско грозде.
24.11.2010 Любомир Николов
Дачо Кантонера го уволниха от железниците преди двадесетина години. Остана си на село, в бащината къща. Кирпичена, на един етаж, три стаи една след друга. Постегна покрива, вароса стените, разчисти обраслия с тръни двор, после изкопа кладенец, за да има поливна вода. И заживя сам всред тишината на дългите вечери, огласяни само от кучешкия лай и песента на щурците. Апартамента в града остави на жена си, която го напусна малко след това. Нямаха деца, което направи по-лека раздялата. Само понякога, провесил мъжкото си пране на дългата тел между двете черници в края на двора, си мислеше, че не е лошо да си намери някоя самотница като него. Но времето си минаваше неусетно и това не се случи.
Есента, на границата със зимата, беше за Дачо време за баберка. Сутрин мъглата все още пъплеше по изораните коловози на селския път нагоре, към големия лозов масив при скалите, а той вече беше напълнил половин найлонов чувал със сухи чепки грозде. Ръцете му се обагряха в тъмночервено, лепнеха от сладост, а осите обикаляха небръснатото му лице. Забърсваше потта от челото си, и малко след пладне сядаше между редовете да хапне сирене, домати и евтина наденица, която често купуваше на вересия от селския магазин. Надвечер слънцето огряваше превития му гръб, зад който надолу по пътя влачеше една дървена триколка, натоварена с десетина чували баберка. Лозята бяха вече стари, но все още раждаха и нямаха обиране. Още същата вечер опушваше с вряла вода голямата бъчва, добавяше вода към смачканите в един очукан леген чепки, и каталясал се унасяше в доволния си вече самотен сън.
Една ранна декемврийска нощ, тъкмо виното беше вече прекипяло и тихо зрееше в пресипаните малки бъчонки в пристройката до старата къща, ухото му долови приглушен кучешки лай, по скоро жално хриптене, навярно имаше хора в двора. Нахлузи ботушите, взе брадвата, опряна на прага, и излезе навън. Кучето му се беше умърлушило, на главата си имаше голяма рана. Звездите ярко светеха, месечината се хилеше, извита като сърп около тях, и тогава видя двете сенки, които изнасяха на смълчаната улица пълните буренца. Извика след тях, нещо златно проблесна около врата на единия. После изведнъж усети как му притъмня пред очите, ударен отзад в тила с нещо метално и твърдо. Когато се съвзе, кръвта му беше напоила ризата, усети сладкия й вкус в устата си, беше гъста и с аромат на вино от баберка. Помъчи се да си припомни лицата на двамата, и внезапно си каза, това със синджира беше на онзи младия пияница от края на селото, който не излиза от кръчмата вече цяла година. А чака дете, беше разбрал това случайно, когато предния ден си купуваше хляб на площада и го видя с трима негови авери. Пиеха бира, седнали направо на разбития тротоар пред магазина.
Ванко се роди два дни след онази нощ. На втория месец забелязаха, че на гърба си има белег, сякаш изсъхнала чепка грозде. Растеше заедно с него, и след няколко години децата му сложиха прякора Кабернето. Но не беше само това. Момчето имаше умни очи, беше здраво, но заекваше и странеше дори от приятелите си. После майка му замина за Гърция, остави го в ръцете на винаги пияния му баща, който дори не се интересуваше как е в училище малкият. Така израсна до пети клас, когато един ден почука на вратата на Дачо.
- Ще ми дадеш ли вино, имам пари да ти платя.
- Не си ли малък, за да пиеш - му се сопна Кантонера, тъкмо почиваше от плевенето на няколкото реда царевица, която беше посял в двора си.
- За баща ми е, ще ме пребие, ако се върна без вино. Твоето било по-хубаво от магазинското, така казва- протегна ръката си Ванко, стискайки в ръце банкнота от пет евро.
Парите, които му праща майката, веднага се досети Дачо и се запъти към избата. Дървената порта изскърца зад момчето, когато изведнъж се учуди, ами малкият дори не се запъна в разговора, както винаги. Каква ли ще е тази работа.
Изминаха три-четири години, идването на есента не тревожеше толкова много вече побелелият Дачо. Нагоре в лозята идваше да му помага младият му приятел, Ванко. Момчето рядко приказваше, но си личеше, че расте умен и работлив. Искаше, като порасне, да замине при майка си да й помага и да дели с нея самотата в пустата му чужбина.
- И това ще стане, сине- погалваше го с напуканите си ръце Дачо и незабележимо от него въздъхваше.
Един ден, в края на лятото, мъжът облече най-здравите си и чисти дрехи, взе селския рейс и отиде в големия град. В джоба си беше сложил плик, омотан със тънък сезал. Вътре грижливо бяха сгънати двеста евро. Наложи се доста да почака, когато влезе при гледачката. Една стара жена, но с ясен, тежък и остър поглед.
- А, ти за момчето ли си дошъл- направо започна тя. Ще го излекувам, бъди рахат, ти само идните три седмици недей с никой да говориш, останалото остави на мен. Носиш ли парите, иначе няма да стане.
Идващите двадесетина дни никой не видя Дачо да излиза от къщи. Комшиите, дошли за малко да го навестят, дори го помислиха за онемял. И така на четвъртата седмица в селото се разчу, че Ванко проговорил, сякаш никога не бил заеквал. Дори петното на гърба му било започнало да се изличава. Странна работа, си казваха хората, как ли стана тази работа, ама нали всяко чудо за три дни…
Един ден, преди есенната баберка, при Кантонера дойде Ванко.
- Чичо Дачо, заминавам, вече съм на осемнадесет. Ще ти пиша, само не знам кой ще ти помогне за лозето. Но догодина, живот и здраве, тук съм за седмица, ще ти помагам пак. Че ти къде си без виното от баберка.
И сега навън отново е зима. Той стои пред малката маса, на която има сирене, последните откъснати домати, почти зелени, и евтината наденица, купена на вересия от селския магазин. Но в чашата му отново искри с тежкия си аромат виното от баберка. В ръцете си държи плик, селската поща този път го е зарадвала, както никога до сега. Слага очилата си, започва да чете, и нещо му премрежва погледа, бърза да изтрие очите си и сякаш чува гласа на Ванко.
” - Чичо Дачо, с мама сме много добре, вече започвам трети месец тук, при нея. Лесно си намерих работа, дори се харесах с едно момиче, и то от нашите села наблизо, случайност някаква. В неделя обикновено излизаме навън, тук морето е по-топло от нашето. Не че съм ходил на нашето, но така разправят. Понякога си поръчваме освен храна, и бутилка вино. Бяло или червено. Те тукашните вина са много хубави.
- Но чичо Дачо, никой не прави такова силно, ароматно и гъсто вино, като твоето. Вино от баберка, майстор си ненадминат, това да го знаеш. Обещал съм догодина, като си дойда на село, да взема една бутилка насам. Да разберат всички, кой е чичо Дачо и какво вино умее да прави. И то от баберка, а нямам си на представа какво ще бъде, ако го направиш от истинско грозде.
- Поздрави от твоя син, Ванко.”
В чашата се търкулнаха две кротки сълзи, и дали от тях, но за първи път от онази декемврийска нощ вкусът на виното беше само на грозде, дори и цветът му се стори друг.
Не беше цвят като кръв тъмночервена. Беше само цвят тъмносин, на баберка от истинско грозде.
24.11.2010 Любомир Николов
вторник, 16 ноември 2010 г.
Спирка " Незабравка" - разказ
„ В мойта памет смътно светят
ранни гарови бюфети с дъх на прегоряла ръж.
Под клепачите ми пари дим от евтини цигари,
от сбогуване с другари под замисления дъжд.”
Тя е високо в планината. Цялата в напукана и олющена мазилка, с чукче и камбанка под стряхата. С варосани камъчета покрай изкорубените счупени базалтови плочи, с пресъхнала помпа и зелено мъхесто корито. И с малко остарелия си началник, който посреща и изпраща пъхтящия от височината локомотив. Облечен е с поизмачкана униформа, на куртката винаги липсва по някое пиринчено копче, с шапка на главата, под която е вързал на конска опашка посивялата си коса. Слаб, изпънал се като струна за няколкото минути, които му дават силата да живее. И така години наред. По десетина пъти на ден, до късна вечер и от ранна сутрин.
Но днес е различен. Някак сериозно достолепен, същевременно благ и дори загадъчно усмихнат. Въпреки, че този ден е последният. За неговата спирка ” Незабравка”, а и за него самия. Тя е вече излишна. Влаковете не ще почиват тук, за да се разбързат после надолу към долината. Сградата ще започне съвсем да се руши под тежестта на вятъра, снега и времето. И малко хора ще си спомнят за нея, защото е нямало с какво да я запомнят навярно.
Освен групите от учениците пролет и есен, нарамили раниците и неизменната китара, водени от няколкото учителки и учителят-водач, който ще ги преведе през тихите планински пътеки до близката хижа. А те са винаги шумни, гладни за подвизи и нетърпеливи за бъдещето. Някои от тях на следващия ден ще са хванати за ръка, когато чакат обратно влака на изтърбушените пейки пред спирката. Други ще са доволни, че незабелязано от учителите са се изкачили на стръмния скалист връх над хижата, а трети все още опиянени от първата бутилка коняк, изпита под влажната сянка на високите борове, където са се почувствали големи.
Може би ще я помнят и онези двама, които един зимен ден, снежен и много студен, трябваше да останат тук до идването на автобуса, който щеше да ги остави до по-голямата гара надолу, откъдето да продължат пътя си. Защото жиците над линията се бяха откъснали, натежали от големите ледени висулки. И тогава, разхождайки се до смесения магазин в отсрещната махала, бяха видели едни запокитени новенички ъглови легла. А бяха младоженци и в тясната им квартира щяха да стоят много добре. Затова той остана да спи на дървената пейка край кюмбето в студената чакалня, за да пази леглата през целия идващ ден. А тя се върна в късния следобед с пари, за да натоварят заедно радостта си на влака от тази малка спирка Незабравима.
И голобрадото войниче, което незнайно защо се беше залутало извън ротата си в Балкана, намерило топлината и сушината на спирката, и то навярно не ще я забрави. И после, въпреки двудневния арест и наказанието да чисти тоалетните на поделението цял месец, след уволнението щеше да се връща тук отново и отново цяло лято. При онова русоляво момиче от отсрещната махала, с което есента бяха заминали заедно далеч в големия град долу в равнината.
А затворникът, който една тъмна вечер беше разбил вратата на гаровия бюфет, изтощен от глад и жажда, той навярно ще иска да я забрави, но няма да може. На сутринта го бяха намерили вътре с омазани от вафлени трохи уста, заспал дълбоко на дървените счупени столове, а около него се търкаляха шишетата с изпита жълта лимонада. Беше забравил да си тръгне.
Но най-много ще я помнят онези двама, които в един зноен ден неочаквано бяха слезли на тази малка спирка. Жената беше започнала да ражда, трябваше това да стане след два месеца, но малкото същество не искаше да ги пита. И тогава в късната нощ писъкът на линейката, дошла от големия град, се сля с плача на едно малко, но здраво момиченце. Което също ще помни онова време, защото името му я даде спирката - Незабравка.
Колко спирки ще помним, когато вече не ще ги има, зависи от нас. Понякога и без да сме сигурни, че нещо са ни дали, друг път защото наистина животът ни се състои от наглед малки, но толкова важни и съдбовни спирки. И защото те ни бележат пътя, до дома, до приятелите, до най-близкия човек. И защото сме сигурни, че щом има пътища за пътуване, значи сме длъжни да ги извървим.
А кой е виждал път без спирки, има го само в безкрая, където ще бъдем безплътни и вечни. Ще бъдем неуморими, ефирни и страшно безспирни.
" Димни гари, димни ниви,
дето в утрините сиви сеем малки семена.
После те покълват в бели срещи
или пък в раздели, с образи и имена.”
16.11. 2010. Любомир Николов
ранни гарови бюфети с дъх на прегоряла ръж.
Под клепачите ми пари дим от евтини цигари,
от сбогуване с другари под замисления дъжд.”
Тя е високо в планината. Цялата в напукана и олющена мазилка, с чукче и камбанка под стряхата. С варосани камъчета покрай изкорубените счупени базалтови плочи, с пресъхнала помпа и зелено мъхесто корито. И с малко остарелия си началник, който посреща и изпраща пъхтящия от височината локомотив. Облечен е с поизмачкана униформа, на куртката винаги липсва по някое пиринчено копче, с шапка на главата, под която е вързал на конска опашка посивялата си коса. Слаб, изпънал се като струна за няколкото минути, които му дават силата да живее. И така години наред. По десетина пъти на ден, до късна вечер и от ранна сутрин.
Но днес е различен. Някак сериозно достолепен, същевременно благ и дори загадъчно усмихнат. Въпреки, че този ден е последният. За неговата спирка ” Незабравка”, а и за него самия. Тя е вече излишна. Влаковете не ще почиват тук, за да се разбързат после надолу към долината. Сградата ще започне съвсем да се руши под тежестта на вятъра, снега и времето. И малко хора ще си спомнят за нея, защото е нямало с какво да я запомнят навярно.
Освен групите от учениците пролет и есен, нарамили раниците и неизменната китара, водени от няколкото учителки и учителят-водач, който ще ги преведе през тихите планински пътеки до близката хижа. А те са винаги шумни, гладни за подвизи и нетърпеливи за бъдещето. Някои от тях на следващия ден ще са хванати за ръка, когато чакат обратно влака на изтърбушените пейки пред спирката. Други ще са доволни, че незабелязано от учителите са се изкачили на стръмния скалист връх над хижата, а трети все още опиянени от първата бутилка коняк, изпита под влажната сянка на високите борове, където са се почувствали големи.
Може би ще я помнят и онези двама, които един зимен ден, снежен и много студен, трябваше да останат тук до идването на автобуса, който щеше да ги остави до по-голямата гара надолу, откъдето да продължат пътя си. Защото жиците над линията се бяха откъснали, натежали от големите ледени висулки. И тогава, разхождайки се до смесения магазин в отсрещната махала, бяха видели едни запокитени новенички ъглови легла. А бяха младоженци и в тясната им квартира щяха да стоят много добре. Затова той остана да спи на дървената пейка край кюмбето в студената чакалня, за да пази леглата през целия идващ ден. А тя се върна в късния следобед с пари, за да натоварят заедно радостта си на влака от тази малка спирка Незабравима.
И голобрадото войниче, което незнайно защо се беше залутало извън ротата си в Балкана, намерило топлината и сушината на спирката, и то навярно не ще я забрави. И после, въпреки двудневния арест и наказанието да чисти тоалетните на поделението цял месец, след уволнението щеше да се връща тук отново и отново цяло лято. При онова русоляво момиче от отсрещната махала, с което есента бяха заминали заедно далеч в големия град долу в равнината.
А затворникът, който една тъмна вечер беше разбил вратата на гаровия бюфет, изтощен от глад и жажда, той навярно ще иска да я забрави, но няма да може. На сутринта го бяха намерили вътре с омазани от вафлени трохи уста, заспал дълбоко на дървените счупени столове, а около него се търкаляха шишетата с изпита жълта лимонада. Беше забравил да си тръгне.
Но най-много ще я помнят онези двама, които в един зноен ден неочаквано бяха слезли на тази малка спирка. Жената беше започнала да ражда, трябваше това да стане след два месеца, но малкото същество не искаше да ги пита. И тогава в късната нощ писъкът на линейката, дошла от големия град, се сля с плача на едно малко, но здраво момиченце. Което също ще помни онова време, защото името му я даде спирката - Незабравка.
Колко спирки ще помним, когато вече не ще ги има, зависи от нас. Понякога и без да сме сигурни, че нещо са ни дали, друг път защото наистина животът ни се състои от наглед малки, но толкова важни и съдбовни спирки. И защото те ни бележат пътя, до дома, до приятелите, до най-близкия човек. И защото сме сигурни, че щом има пътища за пътуване, значи сме длъжни да ги извървим.
А кой е виждал път без спирки, има го само в безкрая, където ще бъдем безплътни и вечни. Ще бъдем неуморими, ефирни и страшно безспирни.
" Димни гари, димни ниви,
дето в утрините сиви сеем малки семена.
После те покълват в бели срещи
или пък в раздели, с образи и имена.”
16.11. 2010. Любомир Николов
понеделник, 18 октомври 2010 г.
Перфектният бизнесплан- разказ
Господин Н. е бизнесмен. Това му се отдава с лекота. Още от студентските години, когато изучава атомна физика в бившия Съюз. Мъкне лекарства и матрьошки към България, а обратно се навлича в три ката кожуси, които продава за щури пари, изкарал медицинска тапия, че страда от рядко заболяване и трябва тялото му да е винаги на топло. Така избутва петте години, а после дисертация дори защитава, но идва демокрацията и господин Н. попада изцяло в свои води. Започва да търгува с консерви, флоатно стъкло от Украйна, кибрит със смотани опаковки, на които няма цветни картинки на голи мацки или футболни величия, но пък от три клечки две все пак палят.
Само че напоследък бизнесът много се променя. Навлиза в нормалните си коловози, където дребните далавери не вървят. Жена му започва да мрънка, че само лежи на стара слава. Тогава господин Н. си взима дългосрочна командировка до латвийските републики, прави бизнес план за внос на риба - щука, есетра, моруна, латвийски сом и чер хайвер. Е, има една малка подробност, трябват му пари, и то доста пари. У нас банките искат предишна атестация за дейността му, да отпуснат кредита, който ще го направи много богат. И така нещата удрят на камък, вече трета година обикаля по силовите структури, народните представители и дори европейските фондове. Но все още никой не се доверява на перфектно изпипания му бизнес-план.
Един ден, както снове из големите търговски вериги, нароени напоследък като птичи гнезда, за да е в крак с конкуренцията, господин Н. си взима пет-шест кила рядка риба, внесена от Финландия или Естония. И какъвто си е лакомник, получава хранително отравяне. Взимат го в болница, но забравя втория си джиесем вкъщи на холната масичка. Така жена му научава, че по време на дългата двугодишна командировка, за да не се чувства сам, си е завъдил любовница, която му е родила дете, и много се надява господин Н. да остави родната бизнесатмосфера и да замине при нея, за да заживеят като истинско семейство.
Затова когато се прибира в своето панелно жилище, господин Н. с изненада разбира, че бравата на входната врата е сменена. След седмица време бизнесменът Н. мигрира към земите, където преди време е хвърлил хайвера си, но на границата му се случва да се запознае с директора на една нова прибалтийска банка, която сега стъпва на българска територия. Харесват се взаимно, или така им се струва, опиянени от студеното бяло вино и пържената дунавска риба. Начертават общ план за действие, господин Н. му дава аванс хиляда евро за общото дело, и всеки поема по пътя си.
И както решава да прекоси Черно море до Одеса, а после да отпраши на север, господин Н. се качва с оскъдните си вече пари на товарен кораб, който ще го отведе до устието на река Дунав. И то съвсем нелегално, никой не забелязва това. Но късно през нощта нещо му прилошава, дали от студеното вино, или от пържената риба, така и не разбира. Надвесва се над водата, за да му олекне, но внезапно тласък от разпенената незнайно защо обагрена в червено река го изпраща там долу, при дунавските сомове, които с готовност го обгрижват, за да не се чувства нещастен и сам.
И всяка от двете му жени започва да си мисли, че все пак може и да е щастлив при другата, ако сега се появи внезапно на прага им, са готови дори да му поднесат и чер хайвер.
В името на доброто старо време.
18.10.2010 Любомир Николов
Само че напоследък бизнесът много се променя. Навлиза в нормалните си коловози, където дребните далавери не вървят. Жена му започва да мрънка, че само лежи на стара слава. Тогава господин Н. си взима дългосрочна командировка до латвийските републики, прави бизнес план за внос на риба - щука, есетра, моруна, латвийски сом и чер хайвер. Е, има една малка подробност, трябват му пари, и то доста пари. У нас банките искат предишна атестация за дейността му, да отпуснат кредита, който ще го направи много богат. И така нещата удрят на камък, вече трета година обикаля по силовите структури, народните представители и дори европейските фондове. Но все още никой не се доверява на перфектно изпипания му бизнес-план.
Един ден, както снове из големите търговски вериги, нароени напоследък като птичи гнезда, за да е в крак с конкуренцията, господин Н. си взима пет-шест кила рядка риба, внесена от Финландия или Естония. И какъвто си е лакомник, получава хранително отравяне. Взимат го в болница, но забравя втория си джиесем вкъщи на холната масичка. Така жена му научава, че по време на дългата двугодишна командировка, за да не се чувства сам, си е завъдил любовница, която му е родила дете, и много се надява господин Н. да остави родната бизнесатмосфера и да замине при нея, за да заживеят като истинско семейство.
Затова когато се прибира в своето панелно жилище, господин Н. с изненада разбира, че бравата на входната врата е сменена. След седмица време бизнесменът Н. мигрира към земите, където преди време е хвърлил хайвера си, но на границата му се случва да се запознае с директора на една нова прибалтийска банка, която сега стъпва на българска територия. Харесват се взаимно, или така им се струва, опиянени от студеното бяло вино и пържената дунавска риба. Начертават общ план за действие, господин Н. му дава аванс хиляда евро за общото дело, и всеки поема по пътя си.
И както решава да прекоси Черно море до Одеса, а после да отпраши на север, господин Н. се качва с оскъдните си вече пари на товарен кораб, който ще го отведе до устието на река Дунав. И то съвсем нелегално, никой не забелязва това. Но късно през нощта нещо му прилошава, дали от студеното вино, или от пържената риба, така и не разбира. Надвесва се над водата, за да му олекне, но внезапно тласък от разпенената незнайно защо обагрена в червено река го изпраща там долу, при дунавските сомове, които с готовност го обгрижват, за да не се чувства нещастен и сам.
И всяка от двете му жени започва да си мисли, че все пак може и да е щастлив при другата, ако сега се появи внезапно на прага им, са готови дори да му поднесат и чер хайвер.
В името на доброто старо време.
18.10.2010 Любомир Николов
сряда, 29 септември 2010 г.
Човекът, който нямаше лице- разказ
Няма как да го запомните, и да е минал покрай вас. И утре отново да го срещнете, как ще го различите, та той няма лице. По дрехите не става, сезоните се менят, модата бързо скача нанякъде, не живее зле, че да износва едни и същи дрехи. Навярно си има достатъчно тоалети, здрави обувки също, въпреки че съм сигурен, не обича да скача из локвите след пролетния дъжд. Не съм сигурен дали изобщо обича нещо или някого, дали изпитва задоволство, или радост, или пък през сърцето му понякога пробягва кратка въздишка. И ако това е така, как да го разбера, та той няма лице.
Кога ли го е загубил, не вярвам да е толкова разсеян, има ли такъв човек, който да не помни лицето си, по-точно да го е забравил при някаква среща, или пък да го е скрил зад ъгъла в стаята си, преди да излезе навън всред хората. Колко ли му е трудно да върви из града, и с какви очи ви гледа, като си няма лице. Или пък минава по един и същ маршрут, който е най-безопасен за самия него. И така с години, и от сън да го вдигнеш не ще се обърка, толкова пъти го е минавал, че и със затворени очи да тръгне, отново ще върви със сигурни твърди крачки. А, забравих, че и очи навярно няма, щом няма лице…
Не, че моето лице е нещо особено. Но си е мое. И е на мястото си. Въпреки, че онзи ден поискаха да го сменя, за да ме вземат на работа. По точно, да си обръсна брадата. Тя пък за какво ти е, ще каже някой. Ама ако я махна, дали ще си позная лицето, че аз не съм го виждал от сума ти години. Може и да ме досрамее, като го видя. Ще си помисля, по-точно няма какво да мисля, те в други ден освен да си сменя лицето може да поискат и душата да си подменя, за по-нова и различна.
Затова, мислейки за всичко това го забелязах, човекът, който си ходеше без лице. Навярно преди много време си е казал, че само неприятности може да си има, друго ще е да си живее без лице. Някак по-универсален и дистанциран е животът така, та той е достатъчно кратък, за да го усложняваме, и така е направил този избор още дори преди да e запомнил лицето си.
Мисля някой ден, ако случайно пак го срещна, да го запитам за всичко това. Но дали ще го разпозная, и дали няма да се обиди. Може би така ще разбера и нещо друго, дали му е останала душа, след толкова много години, в които вече е свикнал да живее сам със себе си, но без лице.
29.09.2010 Любомир Николов
Кога ли го е загубил, не вярвам да е толкова разсеян, има ли такъв човек, който да не помни лицето си, по-точно да го е забравил при някаква среща, или пък да го е скрил зад ъгъла в стаята си, преди да излезе навън всред хората. Колко ли му е трудно да върви из града, и с какви очи ви гледа, като си няма лице. Или пък минава по един и същ маршрут, който е най-безопасен за самия него. И така с години, и от сън да го вдигнеш не ще се обърка, толкова пъти го е минавал, че и със затворени очи да тръгне, отново ще върви със сигурни твърди крачки. А, забравих, че и очи навярно няма, щом няма лице…
Не, че моето лице е нещо особено. Но си е мое. И е на мястото си. Въпреки, че онзи ден поискаха да го сменя, за да ме вземат на работа. По точно, да си обръсна брадата. Тя пък за какво ти е, ще каже някой. Ама ако я махна, дали ще си позная лицето, че аз не съм го виждал от сума ти години. Може и да ме досрамее, като го видя. Ще си помисля, по-точно няма какво да мисля, те в други ден освен да си сменя лицето може да поискат и душата да си подменя, за по-нова и различна.
Затова, мислейки за всичко това го забелязах, човекът, който си ходеше без лице. Навярно преди много време си е казал, че само неприятности може да си има, друго ще е да си живее без лице. Някак по-универсален и дистанциран е животът така, та той е достатъчно кратък, за да го усложняваме, и така е направил този избор още дори преди да e запомнил лицето си.
Мисля някой ден, ако случайно пак го срещна, да го запитам за всичко това. Но дали ще го разпозная, и дали няма да се обиди. Може би така ще разбера и нещо друго, дали му е останала душа, след толкова много години, в които вече е свикнал да живее сам със себе си, но без лице.
29.09.2010 Любомир Николов
четвъртък, 2 септември 2010 г.
Щастието, мимолетно и кратко - кратък разказ
Вече втора седмица никому неизвестният писател Н.Л. работеше като хигиенист в гимназията, която по някаква ирония на съдбата завърши преди четиридесет години 11 ” щ ” клас. Не, че тази работа беше мечтата на живота му. За успокоение в заповедта за назначение не пишеше чистач или прислужник, а модерното-хигиенист. Метеше и миеше пода, бършеше прах, чистеше тоалетните и изхвърляше боклуците на младата подрастваща смяна. Когато накрая на деня присядаше да си почине, от умора или от напиращите спомени по младостта, в тъмния коридор се усмихваше ученическата му любов, с малко раздърпана черна престилка и разкопчана якичка около бялата шия. Искаше му се да притича към нея, изправяше се на крака и добре, че болката в ставите бързо го отрезняваше и връщаше към реалността.
Преди месец изненадващо беше получил награда от конкурса на един известен литературен сайт за написване на кратък разказ. И докато обясни на редакторите каква е истината, парите дойдоха по пощата. Каза си, щом са се объркали, аз ли да ги мисля, и похарчи бързо хиляда и стоте лева. Плати данъка за гарсониерата, в която живееше, че не беше го плащал три години, после парното и тока, даде на племенника си малко сума, за да отиде момчето на море, останалите не разбра къде се изпариха. А след десетина дни редакторите на сайта си поискаха парите обратно. Станало е грешка, все пак наградихме разказа на твоя съименник, ти изобщо не си участвал, така му казаха те. Н.Л. изпадна в голямо затруднение. Единствените му доходи бяха малката рента от двете наследствени лозя някъде из Карнобатско, за които доскоро дори и не подозираше. Ами това са хиляда и сто лева, как да ги възвърне.
Но щастието отново му се усмихна. Директорката на гимназията му беше позната от клуба по рейки, който малко известният писател посещаваше от време на време. Е, работата не беше престижна, но за половин година щеше да изплати дълга си към литературния сайт. Дано не му сложат и лихви, че сега лихвеният процент май започнал да се катери бързо нагоре, мислеше си Н.Л., бършейки с препарат умивалните, тоалетните ги беше оставил за най-накрая. И някак работата дори вече не му тежеше, с нетърпение чакаше да привърши с нея.
И да седне отново за час време на ученическия чин. Беше започнал да пише роман, този на собствения си живот. Ученическата стая му влияеше твърде зареждащо на творчеството. Не че животът му беше достоен да завладее читателя. Ама кой знае, то всичко търпи украса и фантазия. И някой ден наистина е станал известен. И тогава може палачинката да се обърне, да наградят съименника му, известния Н.Л. по погрешка. Да се оправя както си знае, то мимолетното щастието не е казано, че идва само при неизвестните, както стана при него. На всекиго можа да се случи.
02.09.2010 Любомир Николов
Преди месец изненадващо беше получил награда от конкурса на един известен литературен сайт за написване на кратък разказ. И докато обясни на редакторите каква е истината, парите дойдоха по пощата. Каза си, щом са се объркали, аз ли да ги мисля, и похарчи бързо хиляда и стоте лева. Плати данъка за гарсониерата, в която живееше, че не беше го плащал три години, после парното и тока, даде на племенника си малко сума, за да отиде момчето на море, останалите не разбра къде се изпариха. А след десетина дни редакторите на сайта си поискаха парите обратно. Станало е грешка, все пак наградихме разказа на твоя съименник, ти изобщо не си участвал, така му казаха те. Н.Л. изпадна в голямо затруднение. Единствените му доходи бяха малката рента от двете наследствени лозя някъде из Карнобатско, за които доскоро дори и не подозираше. Ами това са хиляда и сто лева, как да ги възвърне.
Но щастието отново му се усмихна. Директорката на гимназията му беше позната от клуба по рейки, който малко известният писател посещаваше от време на време. Е, работата не беше престижна, но за половин година щеше да изплати дълга си към литературния сайт. Дано не му сложат и лихви, че сега лихвеният процент май започнал да се катери бързо нагоре, мислеше си Н.Л., бършейки с препарат умивалните, тоалетните ги беше оставил за най-накрая. И някак работата дори вече не му тежеше, с нетърпение чакаше да привърши с нея.
И да седне отново за час време на ученическия чин. Беше започнал да пише роман, този на собствения си живот. Ученическата стая му влияеше твърде зареждащо на творчеството. Не че животът му беше достоен да завладее читателя. Ама кой знае, то всичко търпи украса и фантазия. И някой ден наистина е станал известен. И тогава може палачинката да се обърне, да наградят съименника му, известния Н.Л. по погрешка. Да се оправя както си знае, то мимолетното щастието не е казано, че идва само при неизвестните, както стана при него. На всекиго можа да се случи.
02.09.2010 Любомир Николов
сряда, 4 август 2010 г.
Муза в горещината-разказ
Както си стоях на сянка, при мен приседна моята муза. От четири години ме търпи, вече си е част от самия мене. Така си мислех, ама нещо май нещата съвсем не са били толкова розови.
- Ей, моичкия, докога ще те нося на гърба си- сладко прозвучава гласът й. Ама някакси с една метална нотка, в жегавата маряня не толкова дружелюбно.
- А, че с какво толкова съм те разочаровал- питам невинно аз.
- Ами другите музи, с които другарувам, отдавна станаха известни, и по приеми ходят, и на летни семинари в Созопол се пекат на плажа, пък аз какво- притичвам от година покрай една малка твоя книжка, и това си е. Вече не ти вярвам, че ще ме въведеш във висшето писателско, или поетично общество. Загубих ти доверие.
Тук вече започнах да се безпокоя не на шега. Аз я мислех за по-скромна, пък тя какви планове си е чертала пред себе си. И има нещо друго, без муза за къде съм. Не вярвам, че мога сам да се справя с писането. То като си помисля, на нея дължа всичката си, колкото и да е скромна популярност.
- Добре де - питам я аз. – Знаеш ми приятелските чувства, които изпитвам към теб. То си се събрахме съвсем неочаквано, ама и съвсем безкористно, така си мисля. Ти беше запленена от моята спонтанност и откритост, аз пък малко бях загубил ума и дума по твоята слънчева младост. И какво сега, раздяла ли ще има- с надежда да не се случи това я поглеждам с присвити от слънчевите лъчи очи.
- Давам ти два месеца, не повече- категорична е музата. – Знаеш ли колко много такива като тебе, че и по-добри дори, ме чакат да надникна през рамото им. И да ги вдъхновявам. Че с теб какво, ще взема вече да атрофирам, и после как ще си намеря пътя другаде. Като те гледам, хич зор не си даваш, и нещо май вече за нищо не ставаш. Пишеш ги едни откачени, отвлечени, малко сантиментални, малко романтични. А бе кой сега ти иска романтика, всеки е отправил поглед напред, навън, нагоре. Я се осъзнай, докато е време.
И се връцна с кръшна походка, откъде я извади в тази жега, чудя й се. И ме остави сам.
Та ако нещо напоследък нямам ищах за писане, не е в мен причината.
А в музата, че ме е изоставила, нейната кожа. Ама аз не й се сърдя, така де, няма да си губи времето с мен, тя е млада, талантлива, нормално е да има високи цели. Да си следва пътя, аз и без муза ще преживея някакси. И това, дето съм го написал, да не е малко, благодарен съм й и за това.
Пък знае ли човек, изненадващо може някой ден да се завърне. Или пък някоя друга, може и не с толкова искрящи очи, но все пак муза, да надникне през рамото ми. И тогава вардете се, литературни корифей, да не ви взема акъла.
Е, малко се изсилих, ама нали човек с едната вяра живее!
Хайде, доскоро и да ви е музав целият август!
04.08.2010 Любомир Николов
- Ей, моичкия, докога ще те нося на гърба си- сладко прозвучава гласът й. Ама някакси с една метална нотка, в жегавата маряня не толкова дружелюбно.
- А, че с какво толкова съм те разочаровал- питам невинно аз.
- Ами другите музи, с които другарувам, отдавна станаха известни, и по приеми ходят, и на летни семинари в Созопол се пекат на плажа, пък аз какво- притичвам от година покрай една малка твоя книжка, и това си е. Вече не ти вярвам, че ще ме въведеш във висшето писателско, или поетично общество. Загубих ти доверие.
Тук вече започнах да се безпокоя не на шега. Аз я мислех за по-скромна, пък тя какви планове си е чертала пред себе си. И има нещо друго, без муза за къде съм. Не вярвам, че мога сам да се справя с писането. То като си помисля, на нея дължа всичката си, колкото и да е скромна популярност.
- Добре де - питам я аз. – Знаеш ми приятелските чувства, които изпитвам към теб. То си се събрахме съвсем неочаквано, ама и съвсем безкористно, така си мисля. Ти беше запленена от моята спонтанност и откритост, аз пък малко бях загубил ума и дума по твоята слънчева младост. И какво сега, раздяла ли ще има- с надежда да не се случи това я поглеждам с присвити от слънчевите лъчи очи.
- Давам ти два месеца, не повече- категорична е музата. – Знаеш ли колко много такива като тебе, че и по-добри дори, ме чакат да надникна през рамото им. И да ги вдъхновявам. Че с теб какво, ще взема вече да атрофирам, и после как ще си намеря пътя другаде. Като те гледам, хич зор не си даваш, и нещо май вече за нищо не ставаш. Пишеш ги едни откачени, отвлечени, малко сантиментални, малко романтични. А бе кой сега ти иска романтика, всеки е отправил поглед напред, навън, нагоре. Я се осъзнай, докато е време.
И се връцна с кръшна походка, откъде я извади в тази жега, чудя й се. И ме остави сам.
Та ако нещо напоследък нямам ищах за писане, не е в мен причината.
А в музата, че ме е изоставила, нейната кожа. Ама аз не й се сърдя, така де, няма да си губи времето с мен, тя е млада, талантлива, нормално е да има високи цели. Да си следва пътя, аз и без муза ще преживея някакси. И това, дето съм го написал, да не е малко, благодарен съм й и за това.
Пък знае ли човек, изненадващо може някой ден да се завърне. Или пък някоя друга, може и не с толкова искрящи очи, но все пак муза, да надникне през рамото ми. И тогава вардете се, литературни корифей, да не ви взема акъла.
Е, малко се изсилих, ама нали човек с едната вяра живее!
Хайде, доскоро и да ви е музав целият август!
04.08.2010 Любомир Николов
четвъртък, 22 юли 2010 г.
Плажовете на младостта
Кои са най-добрите плажове ли? Ами няма и съмнение, това са плажовете на младостта.
Когато само това, че има къде да спиш ти е достатъчно. Когато ти е достатъчно голямата компания да се е разположила на маса в ресторанта, където няма друго, освен мешана скара, шопска салата и почти топла бира. Столовете са плетени, покривките изгорели от цигари, залезът обаче е неповторим. Цялото ти тяло е изгоряло, на втората ракия вече светът ти изглежда прекрасен. А на сутринта дълго плуваш навътре в морето, белите зайчета скачат върху тялото ти, искаш по-скоро да ти олекне главата, която малко тежи, и отново всичко в деня ти да започне отначало.
Морето, което не е за 55 часа, а е за десет пъти повече. Време, достатъчно за да смениш два пъти кожата си, да се взираш в очите на момичето си, че дори и да се удавиш в погледа й. Макар, че си отличен плувец.
И някоя вечер, там на масата под асмата или смокинята в двора на хазяйката, изведнъж казваш едни думи, които ти звучат на самия теб странно, казваш ги сякаш на шега, отсреща те гледат с учудваща и широка усмивка. И после цялата нощ се будиш, сякаш за да се убедиш, че това, за което сте си говорили е реално и е истина.
И после какво, ами приятелят ти фотограф те щрака, докаран си с костюм, тя с бяла рокля, всички ви се радват, ти все още си казваш, няма шега, няма измама.
И после в идващите много години винаги се връщаш там, където са плажовете на младостта. Където е тя, където си все още ти, където никой освен вас двамата не може да разбере защо, макар и за 55 часа, отново сте при морето.
Защото това е било предначертано изглежда, защото момичето, облякло твойта тениска след плажа, хванало те за ръка, сега отново те държи за нея. Е, не толкова често, но винаги, когато се завръщате при " Плажовете на младостта".
Защото в този момент сте същите, защото в този момент отново сте млади. Независимо, че видът ви е толкова различен, че дори не можете да се познаете, по-точно не можете да повярвате, че това се е случило.
Защото кога беше, да, беше едва вчера, преди някакви си тридесет и три години.
четвъртък, 8 юли 2010 г.
Възход и падение-разказ
Харалампи е офицер от запаса. Авторитетът си той гради вече двадесетина и няколко години. По-скоро градеше, докато не излезе в пенсия. Дадоха му тринадесет заплати, от поделението го наградиха с часовник и грамота, и му удариха шута отзад.
Първите няколко месеца Харалампито се шматкаше като муха без глава в града, ходеше за риба, чоплеше семки на градския стадион, гледайки местният отбор как тренира, с надежда да се добере до професионалната група. Но всичко това взе да му омръзва. И тогава се запита, какво ще прави сега, на чия кауза ще отдава чест.
Мимето е жената на Харалампи. Взеха се по любов, и то по голяма любов. Що рози й подаряваше младия лейтенант, що храсти окърши край оградата на поделението, където току-що беше станал взводен командир, що боза и пасти я черпи в градската сладкарница, преди да им засвири Менделсона покрай ушенцата. Дадоха им голям ведомствен апартамент, не усетиха как с годините го изплатиха. Мимето завърши за медсестра, една уважавана и хуманна професия. Работеше в градската болница, но нещата напоследък много се промениха. Вече касинката на главата и бялата престилка, ама хич не я привличаха.
И така един ден Харалампи остана сам в големия апартамент. Дъщерята, вече женена, работеше някъде в големия град, а Мимето беше заминала за Ирландия. Там много я искаха, щеше да сменя памперсите на бабките и дядковците, които лятото щяха да идват по нашето Черноморие, за да си харчат остатъка от пенсиите. Остатък, остатък, ама хич нямаше да им е зле, щото цените по морето са високи за Мимето и Харалампито, но не и за северните народи. Те там сякаш ги копаят тези пари, лири ли са, шилинги ли са, някакси са май други пари.
Бяха минали две години, когато за пръв път Мимето си взе отпуск от старческия дом на северните народи, и се прибра за две седмици при офицера от запаса. Апартаментът беше заприличал на кочина. Харалампито някак си беше намерил работа като охранител в една гръцка банка, ама току-що го бяха изръчкали оттам. Защото беше загубил навика да ходи навреме и трезвен на работа, и един ден нещо беше сгазил лука. Едни хашлаци, с чорапи на главите, отмъкнаха от салона бая пари, и то под носа му. Хванаха ги начаса, но той загуби работата си. И сега, брадясал, по потник и мрежести обувки, по цял ден пиеше бира с кварталния пияница, вече трудно можеше човек да ги различи, кой е човекът, командвал цяло поделение, и кой цял живот не се е командвал от друго, освен от чашката.
На Мимето й дойде много тази почивка.
- Или влизай в пътя, или ще ти спра авоарите. Ще видиш отсега нататък лири и шилинги през крив макарон- беше го заплашила на тръгване тя, в яда си с лек английски акцент.
- И чувам, нещо на едноръките машинки висиш по цял ден. Да беше се захванал с някоя фльорца, по нямаше да ме е яд. Опичай си акъла, да не станем за смях на стари години пред комшиите- скръцна му със зъби вместо страстна целувка на изпроводяк тя.
Войнишкото в Харалампито обаче не се беше още пречупило, и той продължи да си я кара по своята. Успя да заблуди благоверната, че е станал друг човек, и тя след година вече мислеше да го взима при себе си. Все някаква работа щеше да му намери, да не е куц или застарял, че да й лежи на двете ръце отсега.
И когато визата му беше готова, Харалампи взе да си стяга багажа, с явно нежелание. Беше се мъчил на курс по английски, първо ниво, бъкел не му влезе в главата, ама там, на място другояче се усвоява езика, успокояваше се той. А при едноръките ходеше редовно, и така една вечер отиде за последно, да се сбогува с тях. И тогава му тръгна, като на сляпо куче тоягите. Монетите дрънкаха безпир след всяко дръпване на ръчката, апаратът звънеше като южноафрикански вувузел, Харалампи се беше изпотил чак до козирката от вълнение.
- Патка с патка, ще ме купува за някакви паунди ли, шилинги ли, нейната вяра- боботеше по адрес на жена си с пиянски глас и тъпчеше банкнотите в джоба. Наоколо го гледаха със завист, когато изведнъж краката му се подкосиха, дясната му ръка изтръпна, пяна запени небръснатото му лице и той се строполи на пода.
Идните дни изминаха като през мъгла за Харалампито. Когато се свести, над главата му беше надвиснала една бяла касинка, но не на Мимето. В джобовете му нямаше и един лев, някой беше побързал да го обере до шушка. Дъщеря му си дойде от големия град, когато го изписваха от болницата, удари една прахосмукачка на апартамента, записа го на социален патрондаш и отпраши обратно при семейството си. Мимето не дойде да го види, по същото време беше заминала на остров Аруба, където обгрижваше две симпатични и запазени бабички от приюта, които се чудеха как да си харчат парите. Все пак и на нея не й беше лесно, бабушкерите обикаляха казината, залагаха щури пари, оглеждаха младите мъже и никак не ги беше еня, че Харалампито бере душа и се нуждае от грижовната си, добричка съпруга. Нали си плащаха, и то добре си плащаха с техните лири и шилинги.
И сега, вече втори месец той стои на дивана в хола, подпрян на една мека възглавница, гледа в една точка и с надежда чака възстановяването си. Защото Харалампито вярва в родната медицина, в грижите на социалния патрондаш вярва, дори вярва и в Мимето, която ще му прости и този път, и един ден северните народи ще го приемат в редиците си.
Те там, на север, са истински алтруисти, затова са стигнали толкова надалеч.
Ама и Харалампито ще стигне, ето вчера дори успя сам да се дотътри до тоалетната. Още малко, и отново ще е както преди, с авторитет и половина дори. Само първите крачки ще са му проблем, нататък всичко ще е много по-лесно.
08.07.2010 Любомир Николов
Първите няколко месеца Харалампито се шматкаше като муха без глава в града, ходеше за риба, чоплеше семки на градския стадион, гледайки местният отбор как тренира, с надежда да се добере до професионалната група. Но всичко това взе да му омръзва. И тогава се запита, какво ще прави сега, на чия кауза ще отдава чест.
Мимето е жената на Харалампи. Взеха се по любов, и то по голяма любов. Що рози й подаряваше младия лейтенант, що храсти окърши край оградата на поделението, където току-що беше станал взводен командир, що боза и пасти я черпи в градската сладкарница, преди да им засвири Менделсона покрай ушенцата. Дадоха им голям ведомствен апартамент, не усетиха как с годините го изплатиха. Мимето завърши за медсестра, една уважавана и хуманна професия. Работеше в градската болница, но нещата напоследък много се промениха. Вече касинката на главата и бялата престилка, ама хич не я привличаха.
И така един ден Харалампи остана сам в големия апартамент. Дъщерята, вече женена, работеше някъде в големия град, а Мимето беше заминала за Ирландия. Там много я искаха, щеше да сменя памперсите на бабките и дядковците, които лятото щяха да идват по нашето Черноморие, за да си харчат остатъка от пенсиите. Остатък, остатък, ама хич нямаше да им е зле, щото цените по морето са високи за Мимето и Харалампито, но не и за северните народи. Те там сякаш ги копаят тези пари, лири ли са, шилинги ли са, някакси са май други пари.
Бяха минали две години, когато за пръв път Мимето си взе отпуск от старческия дом на северните народи, и се прибра за две седмици при офицера от запаса. Апартаментът беше заприличал на кочина. Харалампито някак си беше намерил работа като охранител в една гръцка банка, ама току-що го бяха изръчкали оттам. Защото беше загубил навика да ходи навреме и трезвен на работа, и един ден нещо беше сгазил лука. Едни хашлаци, с чорапи на главите, отмъкнаха от салона бая пари, и то под носа му. Хванаха ги начаса, но той загуби работата си. И сега, брадясал, по потник и мрежести обувки, по цял ден пиеше бира с кварталния пияница, вече трудно можеше човек да ги различи, кой е човекът, командвал цяло поделение, и кой цял живот не се е командвал от друго, освен от чашката.
На Мимето й дойде много тази почивка.
- Или влизай в пътя, или ще ти спра авоарите. Ще видиш отсега нататък лири и шилинги през крив макарон- беше го заплашила на тръгване тя, в яда си с лек английски акцент.
- И чувам, нещо на едноръките машинки висиш по цял ден. Да беше се захванал с някоя фльорца, по нямаше да ме е яд. Опичай си акъла, да не станем за смях на стари години пред комшиите- скръцна му със зъби вместо страстна целувка на изпроводяк тя.
Войнишкото в Харалампито обаче не се беше още пречупило, и той продължи да си я кара по своята. Успя да заблуди благоверната, че е станал друг човек, и тя след година вече мислеше да го взима при себе си. Все някаква работа щеше да му намери, да не е куц или застарял, че да й лежи на двете ръце отсега.
И когато визата му беше готова, Харалампи взе да си стяга багажа, с явно нежелание. Беше се мъчил на курс по английски, първо ниво, бъкел не му влезе в главата, ама там, на място другояче се усвоява езика, успокояваше се той. А при едноръките ходеше редовно, и така една вечер отиде за последно, да се сбогува с тях. И тогава му тръгна, като на сляпо куче тоягите. Монетите дрънкаха безпир след всяко дръпване на ръчката, апаратът звънеше като южноафрикански вувузел, Харалампи се беше изпотил чак до козирката от вълнение.
- Патка с патка, ще ме купува за някакви паунди ли, шилинги ли, нейната вяра- боботеше по адрес на жена си с пиянски глас и тъпчеше банкнотите в джоба. Наоколо го гледаха със завист, когато изведнъж краката му се подкосиха, дясната му ръка изтръпна, пяна запени небръснатото му лице и той се строполи на пода.
Идните дни изминаха като през мъгла за Харалампито. Когато се свести, над главата му беше надвиснала една бяла касинка, но не на Мимето. В джобовете му нямаше и един лев, някой беше побързал да го обере до шушка. Дъщеря му си дойде от големия град, когато го изписваха от болницата, удари една прахосмукачка на апартамента, записа го на социален патрондаш и отпраши обратно при семейството си. Мимето не дойде да го види, по същото време беше заминала на остров Аруба, където обгрижваше две симпатични и запазени бабички от приюта, които се чудеха как да си харчат парите. Все пак и на нея не й беше лесно, бабушкерите обикаляха казината, залагаха щури пари, оглеждаха младите мъже и никак не ги беше еня, че Харалампито бере душа и се нуждае от грижовната си, добричка съпруга. Нали си плащаха, и то добре си плащаха с техните лири и шилинги.
И сега, вече втори месец той стои на дивана в хола, подпрян на една мека възглавница, гледа в една точка и с надежда чака възстановяването си. Защото Харалампито вярва в родната медицина, в грижите на социалния патрондаш вярва, дори вярва и в Мимето, която ще му прости и този път, и един ден северните народи ще го приемат в редиците си.
Те там, на север, са истински алтруисти, затова са стигнали толкова надалеч.
Ама и Харалампито ще стигне, ето вчера дори успя сам да се дотътри до тоалетната. Още малко, и отново ще е както преди, с авторитет и половина дори. Само първите крачки ще са му проблем, нататък всичко ще е много по-лесно.
08.07.2010 Любомир Николов
вторник, 6 юли 2010 г.
Моят пиар да му мисли!
Изпратих четиридесет разказа с предложение за издаване на сборник. И получих рецензия.
А, и отказ, разбира се под нея.
ЗА РАЗКАЗИТЕ НА ЛЮБОМИР НИКОЛОВ
Не зная доколко могат да бъдат наречени разкази нещата на Любомир Николов. Някои от тях са наброски, някакви кратички размисли, други са малко по-обемни. Интересното е, че точно разказването в тях ги прави не-разкази. Вижда се, че на автора не му е трудно да пише. Обаче трудното за него е да каже. Доста фриволно употребява писатели и заглавия, разбира се перифразирани. Забележима е липсата на идея, и не защото нещата са кратки и многобройни, а защото по принцип не е наясно какво и иска ли въобще да каже.
“Старият учител не бе толкова стар. Хората го обичаха и сигурно затова му слагаха пред името “бай”. Това караше внуците му да мислят колко много време има, докато стигнат неговите години. Дядо им, отрано станал пенсионер, ги беше научил да четат и пишат далеч преди да тръгнат на училище. Израснаха с книгите, понякога дори игрите на двора не им се виждаха така интересни. А колко се радваха, когато младият им чичо ги водеше из центъра. Шоколад или кино, ги питаше той и накрая получаваха и двете, каквото и да си бяха избрали”. / “Апартаментът”/
Ето, така разказва Любомир Николов. Непретенциозно, спокойно, равно, наистина разказва. Вероятно всичко това е случило се, истинско и твърде съкровено за автора. Но въпросът е доколко то би било съкровено за читателя. Когато авторът не излиза от малкия си свят, той няма как да влезе в големия. Тук е проблемът на Любомир Николов. И художеството няма значение или просто губи смисъла си в тази атмосфера на безпроблемност. Звученето е тривиално, слогът е тъй познат, сив и неразличим. Няма го другият, различният, работещият със словото писател. Когато решиш, че най-сетне си попаднал на нещо свежо и оригинално, авторът бърза да те потопи в нищото. Мисля, че не е този начинът да се направи добра литература. Мисля също така, че пред Любомир Николов все още седи възможността да напише добри неща. Трябва само да го пожелае истински, а не да превръща книгите се в пособие по всичкология. Той има дарба, която обаче не е в развитие. Ако се харесва такъв, няма проблем, и Нарцис се е харесвал. Видял съм много писатели, които са се давили в думите си. Надявам се г-н Николов да надмогне това и да напише добрите си разкази.
Н.З.
Първо да попитам, той постарал ли се е да прочете нещо от шестте разказа, които са публикувани в книжка 9-10/ 2009 и 3-4/2010 на списание "Пламък". Не вярвам.
Спрял се е на разказа " Апартаментът". Цитирам мнението на Н.З.
"Ето, така разказва Любомир Николов. Непретенциозно, спокойно, равно, наистина разказва. Вероятно всичко това е случило се, истинско и твърде съкровено за автора. Но въпросът е доколко то би било съкровено за читателя. Когато авторът не излиза от малкия си свят, той няма как да влезе в големия. Тук е проблемът на Любомир Николов. И художеството няма значение или просто губи смисъла си в тази атмосфера на безпроблемност. Звученето е тривиално, слогът е тъй познат, сив и неразличим. Няма го другият, различният, работещият със словото писател."
СВЕТЪТ на три поколения, живяли в един апартамент Н.З. нарича това " малкия свят". На него това не му е нужно, той търси" Големия" свят, интересно ми е какво разбира под това, света на мутрите, на фолкзвездите, на лъжовната жертвоготовност за идеите на Партията ли, защото по-голямата част от живота си Н.З. е живял под нейното ръководство, несъмнено.
"Доста фриволно употребява писатели и заглавия, разбира се перифразирани."
Дали Н.З. знае смисъла на думата " фриволно" , много се съмнявам. И по това, че един разказ е кръстен по подобие на разказа " Джени, жена по природа", това ли му дава право да прави такива заключения. Георги Господинов в романа си " Обикновен роман" не само цитира известни имена, а и цели пасажи от произведенията им. Не, че това ме е впечатлило, напротив.
" Превръща книгите си в подобие по всичкология".
Най-интересният коментар. Може би Н.З. е очаквал класифициран, логичен и научнообоснован подбор на теми и заглавия, рамкирани и одобрени от БДСтандарт.
" Забележима е липсата на идея, и не защото нещата са кратки и многобройни, а защото по принцип не е наясно какво и иска ли въобще да каже." Друга част от рецензията.
Браво бе, господин рецезенте. Значи трябва да има увод, развръзка и заключение, така ли? Да сте чували нещо за късия разказ. За вас това навярно е "наброска" ( егати чуждицата) , или пък кратички размисли.
Е, не всеки може да е с гениално творчество като Вас, господин Н.З.
А, и отказ, разбира се под нея.
ЗА РАЗКАЗИТЕ НА ЛЮБОМИР НИКОЛОВ
Не зная доколко могат да бъдат наречени разкази нещата на Любомир Николов. Някои от тях са наброски, някакви кратички размисли, други са малко по-обемни. Интересното е, че точно разказването в тях ги прави не-разкази. Вижда се, че на автора не му е трудно да пише. Обаче трудното за него е да каже. Доста фриволно употребява писатели и заглавия, разбира се перифразирани. Забележима е липсата на идея, и не защото нещата са кратки и многобройни, а защото по принцип не е наясно какво и иска ли въобще да каже.
“Старият учител не бе толкова стар. Хората го обичаха и сигурно затова му слагаха пред името “бай”. Това караше внуците му да мислят колко много време има, докато стигнат неговите години. Дядо им, отрано станал пенсионер, ги беше научил да четат и пишат далеч преди да тръгнат на училище. Израснаха с книгите, понякога дори игрите на двора не им се виждаха така интересни. А колко се радваха, когато младият им чичо ги водеше из центъра. Шоколад или кино, ги питаше той и накрая получаваха и двете, каквото и да си бяха избрали”. / “Апартаментът”/
Ето, така разказва Любомир Николов. Непретенциозно, спокойно, равно, наистина разказва. Вероятно всичко това е случило се, истинско и твърде съкровено за автора. Но въпросът е доколко то би било съкровено за читателя. Когато авторът не излиза от малкия си свят, той няма как да влезе в големия. Тук е проблемът на Любомир Николов. И художеството няма значение или просто губи смисъла си в тази атмосфера на безпроблемност. Звученето е тривиално, слогът е тъй познат, сив и неразличим. Няма го другият, различният, работещият със словото писател. Когато решиш, че най-сетне си попаднал на нещо свежо и оригинално, авторът бърза да те потопи в нищото. Мисля, че не е този начинът да се направи добра литература. Мисля също така, че пред Любомир Николов все още седи възможността да напише добри неща. Трябва само да го пожелае истински, а не да превръща книгите се в пособие по всичкология. Той има дарба, която обаче не е в развитие. Ако се харесва такъв, няма проблем, и Нарцис се е харесвал. Видял съм много писатели, които са се давили в думите си. Надявам се г-н Николов да надмогне това и да напише добрите си разкази.
Н.З.
Първо да попитам, той постарал ли се е да прочете нещо от шестте разказа, които са публикувани в книжка 9-10/ 2009 и 3-4/2010 на списание "Пламък". Не вярвам.
Спрял се е на разказа " Апартаментът". Цитирам мнението на Н.З.
"Ето, така разказва Любомир Николов. Непретенциозно, спокойно, равно, наистина разказва. Вероятно всичко това е случило се, истинско и твърде съкровено за автора. Но въпросът е доколко то би било съкровено за читателя. Когато авторът не излиза от малкия си свят, той няма как да влезе в големия. Тук е проблемът на Любомир Николов. И художеството няма значение или просто губи смисъла си в тази атмосфера на безпроблемност. Звученето е тривиално, слогът е тъй познат, сив и неразличим. Няма го другият, различният, работещият със словото писател."
СВЕТЪТ на три поколения, живяли в един апартамент Н.З. нарича това " малкия свят". На него това не му е нужно, той търси" Големия" свят, интересно ми е какво разбира под това, света на мутрите, на фолкзвездите, на лъжовната жертвоготовност за идеите на Партията ли, защото по-голямата част от живота си Н.З. е живял под нейното ръководство, несъмнено.
"Доста фриволно употребява писатели и заглавия, разбира се перифразирани."
Дали Н.З. знае смисъла на думата " фриволно" , много се съмнявам. И по това, че един разказ е кръстен по подобие на разказа " Джени, жена по природа", това ли му дава право да прави такива заключения. Георги Господинов в романа си " Обикновен роман" не само цитира известни имена, а и цели пасажи от произведенията им. Не, че това ме е впечатлило, напротив.
" Превръща книгите си в подобие по всичкология".
Най-интересният коментар. Може би Н.З. е очаквал класифициран, логичен и научнообоснован подбор на теми и заглавия, рамкирани и одобрени от БДСтандарт.
" Забележима е липсата на идея, и не защото нещата са кратки и многобройни, а защото по принцип не е наясно какво и иска ли въобще да каже." Друга част от рецензията.
Браво бе, господин рецезенте. Значи трябва да има увод, развръзка и заключение, така ли? Да сте чували нещо за късия разказ. За вас това навярно е "наброска" ( егати чуждицата) , или пък кратички размисли.
Е, не всеки може да е с гениално творчество като Вас, господин Н.З.
петък, 2 юли 2010 г.
Чичо ми алпиниста, чичо ми естета и документалиста.
Днес ще ви разкажа за чичо си. По-точно, ще ви запозная с него. Защото за този човек мога да говоря много. И пак ще бъде недостатъчно.
С брат ми много го обичахме. И той нас. Деляха ни само някакви си седемнадесет-двадесет години. Той беше чаровен, понякога красив, винаги с чувство за хумор, дрехите му миришеха на тютюн и на мъжка сила, макар че физиката му беше дори крехка.
Любимата му приказка към нас беше: " Който каже А, трябва да каже и Б". При него нямаше средно положение, живееше и се отдаваше на работата си, на страстите си, дори на пороците си безрезервно и до край.
Чичо ми работеше в " Студия за документални филми". Беше оператор, стигнал до тук от обикновен осветител. Първите " Фокуси" са снимани от него. Това бяха малки филмчета, давани в края на кинопрегледите, винаги насочени точно, със злъч и неподозирана смелост към " недъзите в обществото ни".
Освен това беше и алпинист. Ето вижте го с камерата.
През средата на 60- те беше организирана първата високопланинска експедиция до Кавказ, връх Елбрус. Чичо ми беше там, но поради недоброто му здраве не му позволиха да покори върха.
Красив е, нали !
Вторият отдясно на ляво е чичо ми Чавдар.
Ето го пак !
Веднъж дойде с бъдещата си жена, майката на братовчедка ми Верина, на една моя тренировка на стадион " Спорт", там сега е зона Б5. Имахме някакви контролни бягания на 60 метра.
- Любар, аз знаех, че си много добър, но ти си просто чудесен- зачервиха ми се ушите от срам и гордост след тези негови думи, бяха изгледали с момичето си цялата тренировка.
И ми купи шоколад " Крава", голям, струваше цяло състояние. И на брат ми купи, тогава не разбирах защо.
Това беше единственият голям шоколад, който получих през детството си.
И когато аз, през 66-та година подобрих републиканския рекорд на 80 метра с препятствия, този рекорд нарекох пред себе си подарък към чичо ми.
А той не можа да ме види. Защото предишната година си беше отишъл от този свят, само на тридесет и две години. Медицината тогава не можеше да му помогне. Сега - може и да може.
Чичо Чавдаре, четиридесет и пет години, откакто те няма.
Обичам те !
Vessislava каза...
Ех, Любар! Покланям се пред паметта на този човек, който също е дал своя принос за това да те познаваме такъв, какъвто си. Той ще живее, докато ви има вас - хората, които събуждате спомените за него и ни позволявате да се докоснем до тази, както вече ме убеди, чудесна личност. Поклон пред него и благодарност към теб!
29 юни 2010 20:50
Любомир Николов каза...
Веси, много ти благодаря за това, което си написала.
И друго. Сега твоят блог е в светъл фон. Надявам се по-често да го посещавам и чета.
Че нали знаеш, " цветето в окото"...
Голеееееми поздрави!
29 юни 2010 22:58
peniashki_plashkov каза...
Здравей,Любо!
Поклон пред светлата памет на този прекрасен човек.
Нека спомените за него да топлят всички вас!
Николай
01 юли 2010 04:35
Любомир Николов каза...
Да, благодаря ти, че така сърдечно си почувствал светлото име на чичо ми!
Поздрави Николай, бъди здрав!
вторник, 8 юни 2010 г.
Пиета - разказ
С брат ми седим на пластмасови столове в парка, отпиваме от студените бири и малко сме се умълчали. Черпи ме той, това е втората ни среща за една седмица. Край нас се движат деца, кучета, майки с детски колички, млади момичета дъвчат пуканки, хванали момчетата си подръка. И по белия пух, докосващ косите и лицата ни, усещаме лятото. Не сме остарели, само малко сме се променили. Моята брада е бяла, неговата коса има пепеляв метален блясък. Челата ни са открити, но не съвсем, стройни сме почти както през младите години, да се чуди човек как сме се опазили досега. Той си идва веднъж на три-четири години, от двадесетина живее на двадесет и три часа път със самолет през океана.
Наблизо е моето жилище, през парка е неговото, което купи при предишното си идване. Вече два часа сме заедно. Ще се разделяме.
И тъкмо ставам, той ми казва да почакам. Вади портфейла си и аз разбирам какво ще последва.
- Мисля да ти дам тези пари. Сто евро.
- За какво- питам го аз.
- Ами ето така- ръката му вече е протегната към мене.
Поемам парите, с дланта си посягам към брадата му за внезапна милувка, отклонявам си погледа, защото усещам влагата в очите си. Не искам да го погледна, сигурен съм, че и на него му е влязло нещо под клепачите. Но изведнъж, за миг почти, сякаш лицето му е досущ като това на баща ни. И ръката му е сякаш същата, която толкова пъти се е протягала, за да ни помогне.
Разделяме се след минути. Вървя по улицата под зелените кестени, коли и хора се движат наоколо, не усещам нищо около себе си. И за сетен път разбирам, че въпреки случаите, когато взаимно сме се огорчавали, с брат ми сме били винаги едно цяло. Свързва ни баща ни.
На другия ден си купувам книгата ” Париж завинаги”, на Бредбъри. Обичам разказите му, преди четиридесетина години за петнадесетия ми рожден ден получих от брат си подарък, книгата ”Марсиански хроники”. Стоя на пейка в големия парк, в центъра на града, тук всяко място за мен има моята си история. Витоша е насреща ми, ако протегна ръка, почти ще я докосна. И се зачитам в един разказ, ” Пиета през лятото”. Там младия Рей, заедно с брат си и баща си, два дни са неразделно около гастролиращия в родното им място цирк. Лъвове, десетки слонове, стотици коне, акробати, шатри, бутилки с кока-кола. Които малкото момче пренася по цял ден. Стъклото тежи, касите не свършват, но пък после покрай манежа е така вълнуващо!
И на втората вечер след представлението, на път за вкъщи, младото момче заспива в ръцете на баща си. Той го носи по дългия над една миля път до дома им. И когато на другата вечер, цяла нощ и цял ден спал, изтощено от емоции и умора, изведнъж му се премрежват очите от благодарност, то промълвява:
- Благодаря ти, татко, благодаря ти!
- За какво- с блестящ поглед го пита баща му.
И си спомням за един горещ летен ден преди двадесет и пет години. Морето беше изцедило силите на сина ми, току що навършил седем години. Беше се разболял, майка му искаше да се прибираме вкъщи, по средата на отпуската.
- Нека да видя цирка, тогава може. Искам да го видя- с мъка говореше момчето ми. С лице, нежен като на момиче, с руси коси и дълги крака, със ясен син поглед.
Вечерта отидохме под голямата шатра, на представление. Стоеше на коленете ми, бузите му пламтяха, меката му коса докосваше гърдите ми, и въпреки, че беше болен, аз бях щастлив. Конете и маймуните на манежа, клоуните със смешните си цветни дрехи и нестихващите номера, акробатите, всичко това преминаваше покрай мен като на сън. Защото се бях вторачил в това детенце, което не откъсваше погледа си, вперено напред към тази невероятна магия. И благодарно, че сме му позволили да е част от нея.
И на другата сутрин той, синът ми, беше съвсем здрав. После аз се учих да карам сърф, нарязах стъпалата си с острите ръбове на мидите, ходех вързан с кърпа на краката по пясъка по плажа. Това не ми пречеше да влизам във водата, синът ми беше с гумени възглавници около ръцете, тогава го научих да плува. И да яде печени миди на тенекия, солта изсъхваше бяла и вкусна около месото на мидата, двамата се чувствахме истински мъже.
И сега си мисля, всеки има своята пиета. Не всеки го признава, но всички притежаваме някаква своя си, различна от тази на другия. И само трябва една случайна книга, един гастролиращ цирк, или една ръка, протегната към нас, за да си я припомним.
08.06.2010. Любомир Николов
Наблизо е моето жилище, през парка е неговото, което купи при предишното си идване. Вече два часа сме заедно. Ще се разделяме.
И тъкмо ставам, той ми казва да почакам. Вади портфейла си и аз разбирам какво ще последва.
- Мисля да ти дам тези пари. Сто евро.
- За какво- питам го аз.
- Ами ето така- ръката му вече е протегната към мене.
Поемам парите, с дланта си посягам към брадата му за внезапна милувка, отклонявам си погледа, защото усещам влагата в очите си. Не искам да го погледна, сигурен съм, че и на него му е влязло нещо под клепачите. Но изведнъж, за миг почти, сякаш лицето му е досущ като това на баща ни. И ръката му е сякаш същата, която толкова пъти се е протягала, за да ни помогне.
Разделяме се след минути. Вървя по улицата под зелените кестени, коли и хора се движат наоколо, не усещам нищо около себе си. И за сетен път разбирам, че въпреки случаите, когато взаимно сме се огорчавали, с брат ми сме били винаги едно цяло. Свързва ни баща ни.
На другия ден си купувам книгата ” Париж завинаги”, на Бредбъри. Обичам разказите му, преди четиридесетина години за петнадесетия ми рожден ден получих от брат си подарък, книгата ”Марсиански хроники”. Стоя на пейка в големия парк, в центъра на града, тук всяко място за мен има моята си история. Витоша е насреща ми, ако протегна ръка, почти ще я докосна. И се зачитам в един разказ, ” Пиета през лятото”. Там младия Рей, заедно с брат си и баща си, два дни са неразделно около гастролиращия в родното им място цирк. Лъвове, десетки слонове, стотици коне, акробати, шатри, бутилки с кока-кола. Които малкото момче пренася по цял ден. Стъклото тежи, касите не свършват, но пък после покрай манежа е така вълнуващо!
И на втората вечер след представлението, на път за вкъщи, младото момче заспива в ръцете на баща си. Той го носи по дългия над една миля път до дома им. И когато на другата вечер, цяла нощ и цял ден спал, изтощено от емоции и умора, изведнъж му се премрежват очите от благодарност, то промълвява:
- Благодаря ти, татко, благодаря ти!
- За какво- с блестящ поглед го пита баща му.
И си спомням за един горещ летен ден преди двадесет и пет години. Морето беше изцедило силите на сина ми, току що навършил седем години. Беше се разболял, майка му искаше да се прибираме вкъщи, по средата на отпуската.
- Нека да видя цирка, тогава може. Искам да го видя- с мъка говореше момчето ми. С лице, нежен като на момиче, с руси коси и дълги крака, със ясен син поглед.
Вечерта отидохме под голямата шатра, на представление. Стоеше на коленете ми, бузите му пламтяха, меката му коса докосваше гърдите ми, и въпреки, че беше болен, аз бях щастлив. Конете и маймуните на манежа, клоуните със смешните си цветни дрехи и нестихващите номера, акробатите, всичко това преминаваше покрай мен като на сън. Защото се бях вторачил в това детенце, което не откъсваше погледа си, вперено напред към тази невероятна магия. И благодарно, че сме му позволили да е част от нея.
И на другата сутрин той, синът ми, беше съвсем здрав. После аз се учих да карам сърф, нарязах стъпалата си с острите ръбове на мидите, ходех вързан с кърпа на краката по пясъка по плажа. Това не ми пречеше да влизам във водата, синът ми беше с гумени възглавници около ръцете, тогава го научих да плува. И да яде печени миди на тенекия, солта изсъхваше бяла и вкусна около месото на мидата, двамата се чувствахме истински мъже.
И сега си мисля, всеки има своята пиета. Не всеки го признава, но всички притежаваме някаква своя си, различна от тази на другия. И само трябва една случайна книга, един гастролиращ цирк, или една ръка, протегната към нас, за да си я припомним.
08.06.2010. Любомир Николов
четвъртък, 27 май 2010 г.
Опит за летене - разказ
Мисля, че отново съм готов да полетя. Винаги съм бил един мечтател, който си измисля най-откачените мечти, макар че черният цвят на брадата ми отдавна е преминал в чистобял. И когато се погледна в огледалото, си казвам, какво различно виждам в него, само някакъв цветен нюанс, я да си помечтая още малко. И това продължава с години.
Първото ми летене беше над червената писта на стадиона, когато за половин ден преминах на два пъти границата на републиканския рекорд за юноши в моята дисциплина. Направих го, без да се вглеждам в напрегнатите лица на противниците, дори не можех да ги запомня. Навярно защото винаги са били зад гърба ми. Имах чувството, че тази писта ще бъде с мен до края на живота ми. И сега понякога сънувам състезанието, в което вятърът не може да ме стигне, крачките ми са бързи, леки, искам още и още. И така си летя, с добрината в себе си, обичам целия свят, и птиците, и мравките, и костенурките. А и хората.
За втори път ми се случи да летя, когато в една ноемврийска вечер едно момиче ме заведе в зала ” България” на камерен концерт. Не бях ходил до тогава. Излязох от салона като вцепенен. Но чувствах как са ми израснали крилe, с които съм готов да прекося най- големите морета, дори океани. И разбира се, с това момиче върху тях. Не, че то си нямаше крила, имаше си, може би бяха по-силни и укрепнали от моите. Но аз си мислех, че са по-крехки, и така не разбрах как го нараних, а после да летим заедно вече беше невъзможно.
Най- трудният ми полет беше, когато половин година бях сам с баща ми. Може да прозвучи някак нелогично, но в този тежък момент имах много сили за летене. И когато ме поглеждаше с ясния си син поглед,( единственото, което му беше останало ), това ми се струваше достатъчно, за да съм готов да литна отново. Нагоре, надалече, напред в неизвестното, когато той вече няма да го има. Този момент щеше да настъпи толкова скоро, и как щях да се ориентирам в тъмното или в ослепителното бяло на бъдещето, ако ги нямаше тези бистри сини очи, които сякаш ми казваха: Сине, ти можеш, ти си силен, ти ще успееш и без мен.
Бяха минали десетина години оттогава. Когато нещо изненадващо ми се случи, летях в мислите си, в чувствата си, в надеждите си, в обичта си. И когато светлините на града една по една заблещукаха в краката ни, отгоре на скалите, ние двамата бяхме готови за полет. Не, ние летяхме, макар толкова различни в миналото си, в годините си, в обкръжението си. Но еднакви в чувството, че тази синкава мартенска вечер е само наша, за да сложи началото на общото и поединично летене в облаците на мечтите ни.
И преди половин година отново почувствах, че летя. Бях хванал малките пръстчета на новороденото, частица от мен самия. Гледах синия му поглед, ясен като този на баща ми, светъл като на жена ми, устремен сякаш като на сина ми. И си казах, въпреки, че досега съм бил един мечтател, който си е мислил, че може да лети, аз наистина съм долетял някъде далеч. Може да е невидимо, може да е нелогично за мнозина, но в живота ми е имало скъпи за мен мигове на откъсване от материалното, от притеглянето на страха, изгодата, себеизтъкването и пресметливостта. И това откъсване е било само заради това, че съм един откачен мечтател, едно побеляло момче, което отново е готово да полети.
Макар, че мнозина биха ми казали, стига с твоя стремеж към високото, към неизвестното, към нереалното. Погледни си годините, какво си въобразяваш.
А аз не си въобразявам нищо.
Просто обичам да летя.
26.05.2010 Любомир Николов
Първото ми летене беше над червената писта на стадиона, когато за половин ден преминах на два пъти границата на републиканския рекорд за юноши в моята дисциплина. Направих го, без да се вглеждам в напрегнатите лица на противниците, дори не можех да ги запомня. Навярно защото винаги са били зад гърба ми. Имах чувството, че тази писта ще бъде с мен до края на живота ми. И сега понякога сънувам състезанието, в което вятърът не може да ме стигне, крачките ми са бързи, леки, искам още и още. И така си летя, с добрината в себе си, обичам целия свят, и птиците, и мравките, и костенурките. А и хората.
За втори път ми се случи да летя, когато в една ноемврийска вечер едно момиче ме заведе в зала ” България” на камерен концерт. Не бях ходил до тогава. Излязох от салона като вцепенен. Но чувствах как са ми израснали крилe, с които съм готов да прекося най- големите морета, дори океани. И разбира се, с това момиче върху тях. Не, че то си нямаше крила, имаше си, може би бяха по-силни и укрепнали от моите. Но аз си мислех, че са по-крехки, и така не разбрах как го нараних, а после да летим заедно вече беше невъзможно.
Най- трудният ми полет беше, когато половин година бях сам с баща ми. Може да прозвучи някак нелогично, но в този тежък момент имах много сили за летене. И когато ме поглеждаше с ясния си син поглед,( единственото, което му беше останало ), това ми се струваше достатъчно, за да съм готов да литна отново. Нагоре, надалече, напред в неизвестното, когато той вече няма да го има. Този момент щеше да настъпи толкова скоро, и как щях да се ориентирам в тъмното или в ослепителното бяло на бъдещето, ако ги нямаше тези бистри сини очи, които сякаш ми казваха: Сине, ти можеш, ти си силен, ти ще успееш и без мен.
Бяха минали десетина години оттогава. Когато нещо изненадващо ми се случи, летях в мислите си, в чувствата си, в надеждите си, в обичта си. И когато светлините на града една по една заблещукаха в краката ни, отгоре на скалите, ние двамата бяхме готови за полет. Не, ние летяхме, макар толкова различни в миналото си, в годините си, в обкръжението си. Но еднакви в чувството, че тази синкава мартенска вечер е само наша, за да сложи началото на общото и поединично летене в облаците на мечтите ни.
И преди половин година отново почувствах, че летя. Бях хванал малките пръстчета на новороденото, частица от мен самия. Гледах синия му поглед, ясен като този на баща ми, светъл като на жена ми, устремен сякаш като на сина ми. И си казах, въпреки, че досега съм бил един мечтател, който си е мислил, че може да лети, аз наистина съм долетял някъде далеч. Може да е невидимо, може да е нелогично за мнозина, но в живота ми е имало скъпи за мен мигове на откъсване от материалното, от притеглянето на страха, изгодата, себеизтъкването и пресметливостта. И това откъсване е било само заради това, че съм един откачен мечтател, едно побеляло момче, което отново е готово да полети.
Макар, че мнозина биха ми казали, стига с твоя стремеж към високото, към неизвестното, към нереалното. Погледни си годините, какво си въобразяваш.
А аз не си въобразявам нищо.
Просто обичам да летя.
26.05.2010 Любомир Николов
Внучето на дядо- стихотворение
Малкото момче Никола,
всичко има си детето.
Пръстчетата вече са порасли,
пери ги със сила до небето.
Смее се със глас на ” баба Кикерица ”,
проследява с поглед към небето всяка птица.
Дъвче вкусно, скоростно бисквитка,
а лицето му е чисто като бяла питка.
Днеска баба, мама, а и дядо,
мажат го с боя по длани и стъпала.
После книжката като с печат той оцветява,
след пет-шест години ще е силен като хала.
От сега момиченцата с интерес поглежда,
закачливо и със обич ги разглежда.
Ще е хубав, умен и чаровен,
и към своята сестричка ( боже, дай я ),
наш Никола ще е най- грижовен!
27.05.2010.
всичко има си детето.
Пръстчетата вече са порасли,
пери ги със сила до небето.
Смее се със глас на ” баба Кикерица ”,
проследява с поглед към небето всяка птица.
Дъвче вкусно, скоростно бисквитка,
а лицето му е чисто като бяла питка.
Днеска баба, мама, а и дядо,
мажат го с боя по длани и стъпала.
После книжката като с печат той оцветява,
след пет-шест години ще е силен като хала.
От сега момиченцата с интерес поглежда,
закачливо и със обич ги разглежда.
Ще е хубав, умен и чаровен,
и към своята сестричка ( боже, дай я ),
наш Никола ще е най- грижовен!
27.05.2010.
петък, 14 май 2010 г.
Доброто в нас- тема за размишления
Наскоро видях в един сайт обявен конкурс за написване на разказ на тема” Доброто в нас”.
Аз такива конкурси, където се пише по определена тема, въобще не ги долюбвам. Публикациите не трябва да са отпечатвани на хартиен или електронен носител. Така гласи едно от изискванията.
Ех, че натруфени думи. И какво, приемат такива, които са написани на папирус ли? Или някъде, издълбани по скалните образования, скрити от човешки поглед.
Както и да е. Няма да участвам, въобще такива начинания са едно голяма заблуда. И ще дам подобен пример. Тази година един мой приятел ( Стефо, нали може така да те назова), ми даде препоръка за летния семинар в Созопол под надслова” Творческото писане”.
Дотук добре. Но преди това бях помолил един много известен в момента (и млад автор, който живее в чужбина) за препоръка. Беше чел две мои неща, и беше се изказал окуражаващо за тях.
- Извинете, но вече някъде съм обещал на мой познат, за същия семинар. И мен, чудно защо, не ме допуснаха миналата година при тях. Така, че, сори…
Здраве да е. Стефо пък не беше обещавал другиму, и ето, отново нещата се уредиха.
А преди три седмици разбрах, че един от петимата българи, които са одобрени за семинара, е младият автор, който ми отказа препоръката.
Можеше да бъде по-искрен с мен, така си мисля сега.
--- ---- ---- -----------
От два месеца се занимавам с нещо ново за мен, от което крайната цел е изкарване на пари. Тръгнах аз натам, насам. И отново направих грешка.
Делово запознах мой много близък роднина с новото начинание.
- Трябва да вярваш в успеха, да си постоянен, да си коректен и точен в работата си. Ще помагаме- така в няколко думи се изказа жена му, не помня съвсем ярките литературни клишета, с които обагри речта си. Нали самата тя е литератор, завършила е българска филология. То тази специалност навремето беше последния пристан за кандидатите за висше, но няма да се задълбочаваме на този факт сега.
Мина месец, обадих се на моя човек за помощ. Така, както я получи от мен миналата година, без да очаква това. Бях му намерих работа, от която не може да е недоволен. Все пак поне малко ми е задължен, освен човешкото разбиране за взаимопомощ - наивно си мислех.
- Ама знаеш ли, нямам пари. Много в труден момент искаш такова нещо от мен.
- За петнадесет лева се касае, отстъпка от себе си ти давам, какво ги правиш тези пари, човеко. И пенсия имаш, и заплата- не се стърпях да му кажа.
- Че и получаваш нещо насреща, не се колебай, помисли и ми се обади- така завърших разговора.
Сякаш да чакаш от умрял писмо, такъв беше резултатът.
Така, че напоследък си мисля за поговорката, не прави нечакано и не пожелано добро. За да не се върне като бумеранг при теб, но с обратен знак.
А иначе доброто си е в нас. Особено на думи, или пък когато идват празници и влизайки в църквата, палим свещица, и на излизане подхвърляме някоя дребна монета в протегнатите ръце на просяците навън.
Какво пък, светът никога не е бил толкова див и суров, защо пък аз да нося агнешка кожа, с добротата не сме за никъде, така си мислим.
Може би в другия живот, там ще бъдем по-добри.
Аз такива конкурси, където се пише по определена тема, въобще не ги долюбвам. Публикациите не трябва да са отпечатвани на хартиен или електронен носител. Така гласи едно от изискванията.
Ех, че натруфени думи. И какво, приемат такива, които са написани на папирус ли? Или някъде, издълбани по скалните образования, скрити от човешки поглед.
Както и да е. Няма да участвам, въобще такива начинания са едно голяма заблуда. И ще дам подобен пример. Тази година един мой приятел ( Стефо, нали може така да те назова), ми даде препоръка за летния семинар в Созопол под надслова” Творческото писане”.
Дотук добре. Но преди това бях помолил един много известен в момента (и млад автор, който живее в чужбина) за препоръка. Беше чел две мои неща, и беше се изказал окуражаващо за тях.
- Извинете, но вече някъде съм обещал на мой познат, за същия семинар. И мен, чудно защо, не ме допуснаха миналата година при тях. Така, че, сори…
Здраве да е. Стефо пък не беше обещавал другиму, и ето, отново нещата се уредиха.
А преди три седмици разбрах, че един от петимата българи, които са одобрени за семинара, е младият автор, който ми отказа препоръката.
Можеше да бъде по-искрен с мен, така си мисля сега.
--- ---- ---- -----------
От два месеца се занимавам с нещо ново за мен, от което крайната цел е изкарване на пари. Тръгнах аз натам, насам. И отново направих грешка.
Делово запознах мой много близък роднина с новото начинание.
- Трябва да вярваш в успеха, да си постоянен, да си коректен и точен в работата си. Ще помагаме- така в няколко думи се изказа жена му, не помня съвсем ярките литературни клишета, с които обагри речта си. Нали самата тя е литератор, завършила е българска филология. То тази специалност навремето беше последния пристан за кандидатите за висше, но няма да се задълбочаваме на този факт сега.
Мина месец, обадих се на моя човек за помощ. Така, както я получи от мен миналата година, без да очаква това. Бях му намерих работа, от която не може да е недоволен. Все пак поне малко ми е задължен, освен човешкото разбиране за взаимопомощ - наивно си мислех.
- Ама знаеш ли, нямам пари. Много в труден момент искаш такова нещо от мен.
- За петнадесет лева се касае, отстъпка от себе си ти давам, какво ги правиш тези пари, човеко. И пенсия имаш, и заплата- не се стърпях да му кажа.
- Че и получаваш нещо насреща, не се колебай, помисли и ми се обади- така завърших разговора.
Сякаш да чакаш от умрял писмо, такъв беше резултатът.
Така, че напоследък си мисля за поговорката, не прави нечакано и не пожелано добро. За да не се върне като бумеранг при теб, но с обратен знак.
А иначе доброто си е в нас. Особено на думи, или пък когато идват празници и влизайки в църквата, палим свещица, и на излизане подхвърляме някоя дребна монета в протегнатите ръце на просяците навън.
Какво пък, светът никога не е бил толкова див и суров, защо пък аз да нося агнешка кожа, с добротата не сме за никъде, така си мислим.
Може би в другия живот, там ще бъдем по-добри.
вторник, 27 април 2010 г.
Един ден на Денис Иванович- разказ
Тази сутрин Денис Иванович се събуди в отвратително настроение.
В устата му сякаш се бяха настанили ято изсушени прилепи, в резултат от лекия запой миналата вечер. Беше се омаял с менте, купено от кварталния магазин, който безуспешно се мъчеше да издържи на неравната конкуренция, която го притискаше след откриването на близкия МОЛ. Нямаше да е задълго.
С мъка се надигна от леглото, завивките му отдавна бяха претърпели цветова мимикрия, отправи се към банята и пусна силна струя хладка вода. За да се осефери, а и от икономична гледна точка. Напоследък животът му не беше никак розов. Предишният ден отново го бяха търсили онези досадници от банката, която преди две години има неблагоразумието да му отпусне кредит. Една позната го омая с благи приказки, и Денис предприе решителни стъпки за навлизане в хотелиерския бизнес. Срещу ипотекиране на две къщи в забутано планинско селце, той стана бизнесмен. И се готвеше за големи печалби. Но след като направи ремонт на котелното, захранващо топлината в малките уютни стаи, подмени покрива на голямата къща и купи петнадесетина кубика дърва за идващата зима, отпуснатите пари свършиха. Беше платил и сто хиляди евро на едни заблудени англичани, които се бяха отказали от бизнеса и с удоволствие го направиха собственик на селското имение, откъдето Иванович се надяваше да потекат купчина от пари.
Началото беше обещаващо. Първите клиенти бяха очаровани от дивотията на това забутано място, където изгревът на слънцето измиваше от главите им всички лоши мисли, с които се бяха заредили през трудовата седмица. Идваха и двойки, къде официални, къде нелегални, бягащи от погледа на любопитни комшийки и завистници. Денис не се интересуваше от друго, освен да са платежоспособни. Защото всяко удоволствие се заплаща. Особено това на прелюбодейците, ако имаше как, щеше да им взима двойна тарифа.
Дойде зимата, и с нея настъпиха сериозни промени. Световната криза сякаш се настани и в това забутано място. А и малкото идващи гости мъкнеха със себе си електрически печки, и освен двете камини и радиаторите в стаите, натоварваха електромерите до дупка. И когато отново настана лято, Иванович с ужас направи равносметката, че е вече с пет хиляди евро загуба. Отделно трябваше да се погасява кредита по ипотеката. На всичкото отгоре жена му го напусна, е, не официално, но и това беше въпрос на време.
- Жени много, няма какво да се кахъря- си беше казал Денис. Но когато мина първоначалната еуфория от внезапно появилата се самостоятелност, нещо започна да го гложди под езика. Че кой в днешно време ще обърне внимание на интелекта и висшето му образование, като е потънал до шия в дългове.
- Животът е пари, брато – фъфлеше вчера след втората ракия той, в компанията на кварталния пияница. Бяха седнали на ръчно скованата дървена маса пред панелния вход на все още неговото жилище. Защото онези кръвопийци банкерите бяха плътно зад гърба му, направо усещаше зловещия им дъх.
Денис Иванович излезе от банята, отвори хладилника, където се мъдреха няколко стръка увяхнал чесън, бучка засъхнало пожълтяло сирене и едно-две яйца. Направи си чай от лайка, кафе отдавна не му се намираше, и след здравословната лека закуска се дотътри до близкия офис, където преди месец беше получил мъничка надежда. Да замине на работа зад граница, далеч на север, във филиала на голяма компания за производство на хладилни агрегати, които се изнасяха в топлите страни. Срещу такса от триста евро, които с мъка беше събрал оттук-оттам. Посрещна го една малко прецъфтяла мадама с начервени устни и къса пола, която навярно искаше да компенсира с това някои други отминали дадености. Но този път новината беше добра, след два дни групата на ентусиастите щеше да заминава. И да се втурне напред с главата в трудовия процес на онези дванадесет часа дневна или нощна смяна с гарантиращото почасово възнаграждение от две евро чисти пари. Но само ако е добър да почерпи, че кандидатите за това неземно щастие били много, така му беше казано.
И така Денис Иванович се отправи отново към своята панелка, където пред самия вход прашасваше личното му возило. Запали го с малка мъка, но пък трещеше съвсем обещаващо. След час натовари късополката на предната седалка и двамата поеха към зоната на забавленията. Разбира се, в близкия МОЛ. Кафе, виенски сладки, после триизмерно кино, а може би завършването на вечерта да има и друго продължение, си мислеше плахо кандидат-гурбетчията.
Малко преди входа на подземния паркинг обаче, някакъв келеш с лъскава лимузина му се изрепчи заради отнетото му безценно преимущество на пътя. Слезе решително, намесвайки роднините на Денис от женски пол, и изведнъж размаха пистолет. Дали боен, или газов, това не се разбра. Защото могъщ джип заби спирачки зад тях, чу се удар на притрити брони и така Иванович отърва кожата, оставяйки ги да си мерят патлаците.
Когато дойде сметката за кафето и виенските сладки обаче, Денис се ококори. Това не остана незабелязано от присвитите, но зорки очи на късополката, на нея такива номера не минаваха.
- Това триизмерното е голяма глупост. Главата ти се цепи от звуковите ефекти, сякаш се разпаря земната кора, зениците ти стават на понички от светлинните ефекти. И какво е това дребнотемие в съвременното кино, всичко е голота и насилие, жаргонни мръсотии и изчанченост- побърза да се застрахова той, надявайки се ухажьорката му да се откаже от културното мероприятие, все пак предстоеше и друга програма. Иванович щеше да я компенсира с решителни действия, беше сигурен, че късополката само това чака. Тя обаче показа, че не е вчерашна, на път за тоалетната проведе два бързи разговора по джиесема и след малко му махна за довиждане. Заминаването зад граница беше провалено, с лека мъка Денис огледа отминаващите й закръглени форми и се отправи към изхода.
Паркира трошката си отново пред къщи, подритна беззлобно двете улични кучета, откъсна няколко стръка здравец и три нарциса от пролетната градинка, все пак негова беше заслугата по засаждането й. После хлътна в безмълвния от близо година панелен апартамент, лисна две шепи вода върху лицето си, отвори хладилника, скалъпи някакво подобие на сандвич и пусна телевизора. Сякаш цяла Европа се беше набутала в претъпканите аерогари, чакайки онзи северен вулкан с трудното име да благоволи да се оттегли.
- Е, че то и от мен има по-зле- успокои се отчасти Денис, погледът му попадна на календара, забоден на отсрещната стена. След два дни дъщеря му ставаше на тринадесет.
- Добре, че не заминах, момичето заслужава моето внимание. Не всичко е загубено, щом съществува надеждата - промълви той и се замисли.
Утрешният ден го чакаше. Трябваше да намери пари за подарък. Имаше още време.
Днешният ден беше отминал, все пак това беше само един ден на Денис Иванович.
27.04.2010 Любомир Николов
В устата му сякаш се бяха настанили ято изсушени прилепи, в резултат от лекия запой миналата вечер. Беше се омаял с менте, купено от кварталния магазин, който безуспешно се мъчеше да издържи на неравната конкуренция, която го притискаше след откриването на близкия МОЛ. Нямаше да е задълго.
С мъка се надигна от леглото, завивките му отдавна бяха претърпели цветова мимикрия, отправи се към банята и пусна силна струя хладка вода. За да се осефери, а и от икономична гледна точка. Напоследък животът му не беше никак розов. Предишният ден отново го бяха търсили онези досадници от банката, която преди две години има неблагоразумието да му отпусне кредит. Една позната го омая с благи приказки, и Денис предприе решителни стъпки за навлизане в хотелиерския бизнес. Срещу ипотекиране на две къщи в забутано планинско селце, той стана бизнесмен. И се готвеше за големи печалби. Но след като направи ремонт на котелното, захранващо топлината в малките уютни стаи, подмени покрива на голямата къща и купи петнадесетина кубика дърва за идващата зима, отпуснатите пари свършиха. Беше платил и сто хиляди евро на едни заблудени англичани, които се бяха отказали от бизнеса и с удоволствие го направиха собственик на селското имение, откъдето Иванович се надяваше да потекат купчина от пари.
Началото беше обещаващо. Първите клиенти бяха очаровани от дивотията на това забутано място, където изгревът на слънцето измиваше от главите им всички лоши мисли, с които се бяха заредили през трудовата седмица. Идваха и двойки, къде официални, къде нелегални, бягащи от погледа на любопитни комшийки и завистници. Денис не се интересуваше от друго, освен да са платежоспособни. Защото всяко удоволствие се заплаща. Особено това на прелюбодейците, ако имаше как, щеше да им взима двойна тарифа.
Дойде зимата, и с нея настъпиха сериозни промени. Световната криза сякаш се настани и в това забутано място. А и малкото идващи гости мъкнеха със себе си електрически печки, и освен двете камини и радиаторите в стаите, натоварваха електромерите до дупка. И когато отново настана лято, Иванович с ужас направи равносметката, че е вече с пет хиляди евро загуба. Отделно трябваше да се погасява кредита по ипотеката. На всичкото отгоре жена му го напусна, е, не официално, но и това беше въпрос на време.
- Жени много, няма какво да се кахъря- си беше казал Денис. Но когато мина първоначалната еуфория от внезапно появилата се самостоятелност, нещо започна да го гложди под езика. Че кой в днешно време ще обърне внимание на интелекта и висшето му образование, като е потънал до шия в дългове.
- Животът е пари, брато – фъфлеше вчера след втората ракия той, в компанията на кварталния пияница. Бяха седнали на ръчно скованата дървена маса пред панелния вход на все още неговото жилище. Защото онези кръвопийци банкерите бяха плътно зад гърба му, направо усещаше зловещия им дъх.
Денис Иванович излезе от банята, отвори хладилника, където се мъдреха няколко стръка увяхнал чесън, бучка засъхнало пожълтяло сирене и едно-две яйца. Направи си чай от лайка, кафе отдавна не му се намираше, и след здравословната лека закуска се дотътри до близкия офис, където преди месец беше получил мъничка надежда. Да замине на работа зад граница, далеч на север, във филиала на голяма компания за производство на хладилни агрегати, които се изнасяха в топлите страни. Срещу такса от триста евро, които с мъка беше събрал оттук-оттам. Посрещна го една малко прецъфтяла мадама с начервени устни и къса пола, която навярно искаше да компенсира с това някои други отминали дадености. Но този път новината беше добра, след два дни групата на ентусиастите щеше да заминава. И да се втурне напред с главата в трудовия процес на онези дванадесет часа дневна или нощна смяна с гарантиращото почасово възнаграждение от две евро чисти пари. Но само ако е добър да почерпи, че кандидатите за това неземно щастие били много, така му беше казано.
И така Денис Иванович се отправи отново към своята панелка, където пред самия вход прашасваше личното му возило. Запали го с малка мъка, но пък трещеше съвсем обещаващо. След час натовари късополката на предната седалка и двамата поеха към зоната на забавленията. Разбира се, в близкия МОЛ. Кафе, виенски сладки, после триизмерно кино, а може би завършването на вечерта да има и друго продължение, си мислеше плахо кандидат-гурбетчията.
Малко преди входа на подземния паркинг обаче, някакъв келеш с лъскава лимузина му се изрепчи заради отнетото му безценно преимущество на пътя. Слезе решително, намесвайки роднините на Денис от женски пол, и изведнъж размаха пистолет. Дали боен, или газов, това не се разбра. Защото могъщ джип заби спирачки зад тях, чу се удар на притрити брони и така Иванович отърва кожата, оставяйки ги да си мерят патлаците.
Когато дойде сметката за кафето и виенските сладки обаче, Денис се ококори. Това не остана незабелязано от присвитите, но зорки очи на късополката, на нея такива номера не минаваха.
- Това триизмерното е голяма глупост. Главата ти се цепи от звуковите ефекти, сякаш се разпаря земната кора, зениците ти стават на понички от светлинните ефекти. И какво е това дребнотемие в съвременното кино, всичко е голота и насилие, жаргонни мръсотии и изчанченост- побърза да се застрахова той, надявайки се ухажьорката му да се откаже от културното мероприятие, все пак предстоеше и друга програма. Иванович щеше да я компенсира с решителни действия, беше сигурен, че късополката само това чака. Тя обаче показа, че не е вчерашна, на път за тоалетната проведе два бързи разговора по джиесема и след малко му махна за довиждане. Заминаването зад граница беше провалено, с лека мъка Денис огледа отминаващите й закръглени форми и се отправи към изхода.
Паркира трошката си отново пред къщи, подритна беззлобно двете улични кучета, откъсна няколко стръка здравец и три нарциса от пролетната градинка, все пак негова беше заслугата по засаждането й. После хлътна в безмълвния от близо година панелен апартамент, лисна две шепи вода върху лицето си, отвори хладилника, скалъпи някакво подобие на сандвич и пусна телевизора. Сякаш цяла Европа се беше набутала в претъпканите аерогари, чакайки онзи северен вулкан с трудното име да благоволи да се оттегли.
- Е, че то и от мен има по-зле- успокои се отчасти Денис, погледът му попадна на календара, забоден на отсрещната стена. След два дни дъщеря му ставаше на тринадесет.
- Добре, че не заминах, момичето заслужава моето внимание. Не всичко е загубено, щом съществува надеждата - промълви той и се замисли.
Утрешният ден го чакаше. Трябваше да намери пари за подарък. Имаше още време.
Днешният ден беше отминал, все пак това беше само един ден на Денис Иванович.
27.04.2010 Любомир Николов
четвъртък, 15 април 2010 г.
Старецът и момчето- разказ
Старецът напоследък сънуваше един и същи сън, вече половин година. Изкачваше се по стръмния и посипан с камънак път, нагоре към снежния връх на планината. Усилията да преодолее болките на старостта го задъхваха, стъпките му бяха бавни и неуверени. Но устремени нагоре. И когато му оставаха последните метри, нещо го задушаваше, крайниците му изтръпваха и той се будеше, изправен в леглото, целият облян в пот.
С нетърпение дочака пролетта. Дърветата бяха открили отново зеления си цвят, сякаш жълт прах беше засипал храстите, червените цветове на ябълковото дърво пред прозорецът му говореха, че вече е дошло времето на голямото изпитание. Да се изкачи отново там, горе. Или да се примири окончателно със старостта.
Момчето беше вече решило, ще се катери до върха. Не му е нужен никой. Трябва да докаже, че може и сам, и че е вече пораснал. Раницата, обувките, шапката и ръкавиците, малко храна и вода. И един стар, с олющено стъкло и циферблат ръчен часовник. Този на баща му, оставил ги с майка му толкова рано. Но не чак толкова, момчето помнеше, как заедно изкачваха планината и върховете. Не и най-големия и високия, сега вече беше неговият ред. Ще се справя, времето ми вече е дошло, си мислеше момчето и с нетърпение чакаше зимата да си отиде.
Утрото ги застигна някъде в началото на пътя. Слънцето опитваше да се промуши през сивкавата и лепкава пелена, с които бяха наметнати облаците, дърветата потръпваха от студ, тревата все още беше студена и влажна. Отпред вървеше старецът, отсякъл здрав клон, на който се подпираше, когато спираше за кратката си почивка. Момчето го следваше отдалеч, и бързо го застигаше. Вятърът свистеше наоколо, птиците отдавна се бяха разбудили, поляната с дивите ягоди беше разпиляла бялото навсякъде по себе си. А двамата мислеха за едно и също, за снежния връх там горе, но по различен начин се бяха устремили към него.
За единия той беше началото.
За другия, началото на края. А може би и самият край.
Момчето вече беше под върха, когато нещо го накара да се обърне назад. Някаква неясна и неопределена мисъл. Старецът беше на двеста метра по-надолу, личеше, че му е много трудно. Потта беше избила по цялото му набръчкано и съсухрено лице, най–гъстите капки се бяха спрели над белите му гъсти вежди. Якето беше раздърпано по тялото му, краката едва държаха тялото изправено, по-скоро тоягата го задържаше, за да не падне върху каменистата пътека. Само погледът не се предаваше, момчето не можа да види това, но почувства, че той няма да е достатъчен, за да го изведе на върха. Времето беше едно, но за двамата съвсем различно. Начало или край, зависеше чие притежание е.
- Не ми помагай, недей- промълви старецът, момчето го беше подпряло с едната си ръка под мишницата.
- Имаме още малко до върха, само стотина метра. Горе ще си починеш- му каза момчето- Ще вървим двамата.
- Остави ме тук, ако мога, ще дойда и сам. Ти върви, върви!
Този ден бавно и сигурно вървеше към своя край. След него щеше да дойде още един, и още един, и още един...
Върховете ще бъдат също отново изкачвани. За пръв, или за последен път. Ще ги изкачват сами момчета, които горе ще се превръщат в мъже, понякога ще ги катерят и старци. Които не ще искат да повярват, че ще им е за последно. Някои ще се отказват по средата на пътя, други в неговия край, под върха. Трети ще го изкачат, но не ще повторят отново.
Но това момче, и този старец, те ще бъдат винаги там горе, защото единият има години пред себе си.
А другият пък има години зад гърба си.
Но и двамата имат върха в сърцето си. Което е най-важното, макар че между тях стои времето.
15.04.2010 Любомир Николов
С нетърпение дочака пролетта. Дърветата бяха открили отново зеления си цвят, сякаш жълт прах беше засипал храстите, червените цветове на ябълковото дърво пред прозорецът му говореха, че вече е дошло времето на голямото изпитание. Да се изкачи отново там, горе. Или да се примири окончателно със старостта.
Момчето беше вече решило, ще се катери до върха. Не му е нужен никой. Трябва да докаже, че може и сам, и че е вече пораснал. Раницата, обувките, шапката и ръкавиците, малко храна и вода. И един стар, с олющено стъкло и циферблат ръчен часовник. Този на баща му, оставил ги с майка му толкова рано. Но не чак толкова, момчето помнеше, как заедно изкачваха планината и върховете. Не и най-големия и високия, сега вече беше неговият ред. Ще се справя, времето ми вече е дошло, си мислеше момчето и с нетърпение чакаше зимата да си отиде.
Утрото ги застигна някъде в началото на пътя. Слънцето опитваше да се промуши през сивкавата и лепкава пелена, с които бяха наметнати облаците, дърветата потръпваха от студ, тревата все още беше студена и влажна. Отпред вървеше старецът, отсякъл здрав клон, на който се подпираше, когато спираше за кратката си почивка. Момчето го следваше отдалеч, и бързо го застигаше. Вятърът свистеше наоколо, птиците отдавна се бяха разбудили, поляната с дивите ягоди беше разпиляла бялото навсякъде по себе си. А двамата мислеха за едно и също, за снежния връх там горе, но по различен начин се бяха устремили към него.
За единия той беше началото.
За другия, началото на края. А може би и самият край.
Момчето вече беше под върха, когато нещо го накара да се обърне назад. Някаква неясна и неопределена мисъл. Старецът беше на двеста метра по-надолу, личеше, че му е много трудно. Потта беше избила по цялото му набръчкано и съсухрено лице, най–гъстите капки се бяха спрели над белите му гъсти вежди. Якето беше раздърпано по тялото му, краката едва държаха тялото изправено, по-скоро тоягата го задържаше, за да не падне върху каменистата пътека. Само погледът не се предаваше, момчето не можа да види това, но почувства, че той няма да е достатъчен, за да го изведе на върха. Времето беше едно, но за двамата съвсем различно. Начало или край, зависеше чие притежание е.
- Не ми помагай, недей- промълви старецът, момчето го беше подпряло с едната си ръка под мишницата.
- Имаме още малко до върха, само стотина метра. Горе ще си починеш- му каза момчето- Ще вървим двамата.
- Остави ме тук, ако мога, ще дойда и сам. Ти върви, върви!
Този ден бавно и сигурно вървеше към своя край. След него щеше да дойде още един, и още един, и още един...
Върховете ще бъдат също отново изкачвани. За пръв, или за последен път. Ще ги изкачват сами момчета, които горе ще се превръщат в мъже, понякога ще ги катерят и старци. Които не ще искат да повярват, че ще им е за последно. Някои ще се отказват по средата на пътя, други в неговия край, под върха. Трети ще го изкачат, но не ще повторят отново.
Но това момче, и този старец, те ще бъдат винаги там горе, защото единият има години пред себе си.
А другият пък има години зад гърба си.
Но и двамата имат върха в сърцето си. Което е най-важното, макар че между тях стои времето.
15.04.2010 Любомир Николов
събота, 20 март 2010 г.
Цвете в окото - разказ
От една седмица в окото ми се настани цвете. Необичайно е, трябва да свикна с промяната. Когато се погледна в огледалото, не го забелязвам. Но когато притворя другото око, цветето започва да ми се усмихва.
Понякога е синя фрезия, каквато подарих на жена си при първата ни среща, да бъде в тон с цвета на очите й, и да е нежна като тялото й. С годините и двамата се променихме, сега аз приличам на цъфнал бодил или на голямо глухарче, всеки момент готово да разпръсне белотата си настрани. А тя на синя разпукнала и натежала роза.
Но когато й купувам цвете, винаги избирам фрезия, така ми се иска онова чувство от преди години да е винаги около мен.
Цветето в окото ми се преобразява. Друг път е розов шипков храст, напомня ми за детските години на дъщеря ми. Крехка, но с израстващи остри бодли, за да се предпази от опасностите на живота. Защото мама и татко все по-рядко ще са с нея, и от сега нататък трябва да разчита само на себе си.
Случва се цветето бързо да преминава от синя дъхава мащерка, през жълт, игрив под ласките на вятъра кантарион, до кадифено мек като памук еделвайс. Това се случва, когато си мисля за планината, за високите й зелени или снежни рамене, върху които понякога съм се изкачвал. Тогава съм едновременно толкова малък, но пък и силен, защото съм поел от енергията й, която ме крепи дълго време след като се спусна отново в равнината.
А когато цветето премине от син синчец към червена роза, си мисля за баща ми с неговия ясен до последно поглед. И за застиналата кръв на един рано отишъл си от нас добър и скъп приятел.
Понякога виждам цвят, който не познавам, но ухае неповторимо. И знам, че е смокинов цвят, не може да е друг. Защото от него се раждат любимите ми смокини, носещи вкуса на лятото. Които ми напомнят за едно момиче, с което може би сме плували в морето, или сме се катерили по планините, има ли значение. Но което с белотата си сякаш иска да направи настъпващата ми зима по-спокойна и приемлива.
Така, че ако не ви разпозная, когато ви срещна, това е не защото съм ви забравил.
А защото имам мойто си цвете в окото.
20.03.2010 Любомир Николов
Понякога е синя фрезия, каквато подарих на жена си при първата ни среща, да бъде в тон с цвета на очите й, и да е нежна като тялото й. С годините и двамата се променихме, сега аз приличам на цъфнал бодил или на голямо глухарче, всеки момент готово да разпръсне белотата си настрани. А тя на синя разпукнала и натежала роза.
Но когато й купувам цвете, винаги избирам фрезия, така ми се иска онова чувство от преди години да е винаги около мен.
Цветето в окото ми се преобразява. Друг път е розов шипков храст, напомня ми за детските години на дъщеря ми. Крехка, но с израстващи остри бодли, за да се предпази от опасностите на живота. Защото мама и татко все по-рядко ще са с нея, и от сега нататък трябва да разчита само на себе си.
Случва се цветето бързо да преминава от синя дъхава мащерка, през жълт, игрив под ласките на вятъра кантарион, до кадифено мек като памук еделвайс. Това се случва, когато си мисля за планината, за високите й зелени или снежни рамене, върху които понякога съм се изкачвал. Тогава съм едновременно толкова малък, но пък и силен, защото съм поел от енергията й, която ме крепи дълго време след като се спусна отново в равнината.
А когато цветето премине от син синчец към червена роза, си мисля за баща ми с неговия ясен до последно поглед. И за застиналата кръв на един рано отишъл си от нас добър и скъп приятел.
Понякога виждам цвят, който не познавам, но ухае неповторимо. И знам, че е смокинов цвят, не може да е друг. Защото от него се раждат любимите ми смокини, носещи вкуса на лятото. Които ми напомнят за едно момиче, с което може би сме плували в морето, или сме се катерили по планините, има ли значение. Но което с белотата си сякаш иска да направи настъпващата ми зима по-спокойна и приемлива.
Така, че ако не ви разпозная, когато ви срещна, това е не защото съм ви забравил.
А защото имам мойто си цвете в окото.
20.03.2010 Любомир Николов
събота, 13 март 2010 г.
Довиждане, ден ! - хаотични мисли
Мислите препускат някъде из преживяното, думите напират да се докоснат до клавиатурата, надеждата чака, затаила дъх дали ще бъде забелязана, скрита зад сивотата на ежедневието. А времето си лети, без да го усетим.
Не, усещаме го по наивността на старите спомени, по красивите усмивки, запечатани на снимките ни, които не отваряме толкова често. Защото ни напомнят за отминалите дни, които са белязани със свежестта на отминалата младост. Но отново продължаваме, защото знаем, че днешният ден след време ще ни се струва все още млад, все още богат и смислен, защото такава ни е природата.
Да се самозалъгваме, да се успокояваме, да се надяваме, и в крайна сметка да се изправяме отново за битки.
А най-трудната е тази със себе си.
Затова нека да се приготвим за нея, защото тя никога не свършва с победител.
Свършва тогава, когато вече нищо не ще е от значение.
И колкото по-късно, толкова по-добре, защото шансовете ни да надделеем се увеличават с изминалото време.
Да го изпратим, днешния ден, и да му благодарим, че си отива.
Не, усещаме го по наивността на старите спомени, по красивите усмивки, запечатани на снимките ни, които не отваряме толкова често. Защото ни напомнят за отминалите дни, които са белязани със свежестта на отминалата младост. Но отново продължаваме, защото знаем, че днешният ден след време ще ни се струва все още млад, все още богат и смислен, защото такава ни е природата.
Да се самозалъгваме, да се успокояваме, да се надяваме, и в крайна сметка да се изправяме отново за битки.
А най-трудната е тази със себе си.
Затова нека да се приготвим за нея, защото тя никога не свършва с победител.
Свършва тогава, когато вече нищо не ще е от значение.
И колкото по-късно, толкова по-добре, защото шансовете ни да надделеем се увеличават с изминалото време.
Да го изпратим, днешния ден, и да му благодарим, че си отива.
вторник, 16 февруари 2010 г.
Още за клошарите
Няма безплатен обяд, това в днешно време си е самата истина.
Тези дни отново си мисля, напротив, има! Ако си клошар, спиш в кашони и събираш фасове по улицата и ги омотаваш в късове от стари вестници, ако си щастлив да те къпе само пролетния дъжд, ако дрехите ти не се влияят от модата и климата, а зъболекарят ти отдавна ти е бил дузпата, защото нямаш зъби, ако сънят ти е споделен зимата от уличните кучета, които те топлят, без да ти начисляват ДДС към сметките за парно и топла вода, за които отдавна си забравил, че съществуват, ако градския транспорт ти е отеснял, защото всички ще напуснат, когато се качиш, макар за да се повозиш само до следващата спирка, то сигурен съм:
Не само обядът, но и закуската и вечерята ще са ти безплатни!
В квартала се подвизават двама, млад мъж и възрастна жена, навярно му е майка. Мъкнат по дузина торби в ръцете си, облеклото им е едно и също, зиме и лете. Не говорят, понякога сядат покрай кофите и гризат по нещо.
Съвсем безплатно.
Но по-добре ще бъде, ако не допускаш да те сполети това щастие, за което малко хора ще ти завидят. Не за безплатното ти ястие, а за безпътното и безметежно съществуване, което обаче много скоро ще те накара да забравиш, че си човек!
Защото ще се превърнеш на подвижен кашон, който гледа само да е на сухо, по-малко студено и не толкова светло и ярко, за да можеш да заспи след всичкото щастие, което неочаквано го е сполетяло! Защото, сигурен съм, че пази Боже, никой не е застрахован от толкова много щастие, по-добре е да сме малко нещастни и да си плащаме за това!
Тези дни отново си мисля, напротив, има! Ако си клошар, спиш в кашони и събираш фасове по улицата и ги омотаваш в късове от стари вестници, ако си щастлив да те къпе само пролетния дъжд, ако дрехите ти не се влияят от модата и климата, а зъболекарят ти отдавна ти е бил дузпата, защото нямаш зъби, ако сънят ти е споделен зимата от уличните кучета, които те топлят, без да ти начисляват ДДС към сметките за парно и топла вода, за които отдавна си забравил, че съществуват, ако градския транспорт ти е отеснял, защото всички ще напуснат, когато се качиш, макар за да се повозиш само до следващата спирка, то сигурен съм:
Не само обядът, но и закуската и вечерята ще са ти безплатни!
В квартала се подвизават двама, млад мъж и възрастна жена, навярно му е майка. Мъкнат по дузина торби в ръцете си, облеклото им е едно и също, зиме и лете. Не говорят, понякога сядат покрай кофите и гризат по нещо.
Съвсем безплатно.
Но по-добре ще бъде, ако не допускаш да те сполети това щастие, за което малко хора ще ти завидят. Не за безплатното ти ястие, а за безпътното и безметежно съществуване, което обаче много скоро ще те накара да забравиш, че си човек!
Защото ще се превърнеш на подвижен кашон, който гледа само да е на сухо, по-малко студено и не толкова светло и ярко, за да можеш да заспи след всичкото щастие, което неочаквано го е сполетяло! Защото, сигурен съм, че пази Боже, никой не е застрахован от толкова много щастие, по-добре е да сме малко нещастни и да си плащаме за това!
четвъртък, 11 февруари 2010 г.
Рожден ден- разказ
В плика сложих една мартеница. Хубава е, сякаш си ти. Преди три години ми подари червенобяла лентичка, на първи март.
- Може и на глезена - беше казала, реакциите ми никакви ги нямаше, усмивката ти ме беше пронизала.
Сложих и химикалка, и бележник.
Обичаш да пишеш стихове, които аз обичам да чета.
Една въздишка незабелязано се мушна вътре. Разбира се, и една въздушна целувка.
Цвете не поставих, твоите писма са букет за мен. Не увяхват.
Моите са повече, малко драскат, но това е от бодлите ми. Те разраняват повече мен, отколкото теб.
Какво да се прави, няма друг начин.
Залепих го. После надписах. Имам седмица, за да го изпратя.
За друго нямам разрешение от времето.
10.02.2010
- Може и на глезена - беше казала, реакциите ми никакви ги нямаше, усмивката ти ме беше пронизала.
Сложих и химикалка, и бележник.
Обичаш да пишеш стихове, които аз обичам да чета.
Една въздишка незабелязано се мушна вътре. Разбира се, и една въздушна целувка.
Цвете не поставих, твоите писма са букет за мен. Не увяхват.
Моите са повече, малко драскат, но това е от бодлите ми. Те разраняват повече мен, отколкото теб.
Какво да се прави, няма друг начин.
Залепих го. После надписах. Имам седмица, за да го изпратя.
За друго нямам разрешение от времето.
10.02.2010
петък, 5 февруари 2010 г.
Ренета- Част втора -продължение
Есента се протягаше лениво и без да бърза се готвеше да отстъпи мястото си на зимата. Понякога в заговор със слънцето се мъчеше да забави студа и вятъра, които бяха все по-нетърпеливи да покажат силата си. В една такава притихнала вечер Любослав отиде в залата на Софийския университет, щеше да свири нова група, все още често се виждаше с бившите си съученици. Защото беше предпочел Геоложкия институт пред Математическия, като че ли под влиянието на новите си приятели, при които беше гостувал преди месец. На подиума с накуцване се появи младеж с кръгло лице и рошава голяма коса, нисък на ръст. Пя страхотно, и само на английски. Години след това стана известен, когато караше колелото си по софийските улици хората дори не го разпознаваха, свикнали с кривата му походка.
И както си стояха със Светлозар настрани, до тях се приближи с дяволита усмивка онова шашаво момиче от пролетта, изгледа го и възкликна:
- Ама това Любо ли е, че той станал много готин.
И го покани на танц.
Двамата се въртяха на претъпкания дансинг, косата на Ренета докосваше гърдите му, малкото й тяло в късата пола се притискаше до неговото, и той изведнъж разбра, че още оттогава я е харесвал.
Купонът завърши, Вержиния беше също дошла, и всички се забързаха по стръмната улица надолу към квартирата на Светозар. От „Тенекиите” купиха бутилка „Зубровка”, в шишето имаше незнайно защо тънка сламка. Ренета беше взела от служебния си кабинет малък касетофон ” Филипс”. Цяла касета с песни на Адамо. Токът изгасна, запалиха свещи, бяха дошли още дузина студенти, пръснали се бяха в двете стаи, хазяите бяха заминали за почивните дни в подбалканската си къща на спокойствие. Мелодиите следваха една след друга, отново танцуваха, после седнаха на изтърбушеният диван в ъгъла на стаята.
И както пушеха „Стюардеса” и пиеха направо от бутилката, дъха на момичето опари Любослав, очите й се бяха усмирили, той я целуна. После още веднъж.
- Е, кажи ми комплимента, кажи ми го- го запита Ренета, бялата й блуза , италианските ботуши до коляното, късата пола, малкото червено плетено елече, това на мен ли се случва, се питаше той.
- За какво говориш?
- Че не мога да се целувам, защо ми го спестяваш, вече на двадесет съм, има много да се уча.
Любослав се засмя.
- Не беше толкова зле, защо се измъчваш с тези глупости
- Много бързо ме свали, не си губиш времето- Ренета отново запали цигара.
- Ами то стана неочаквано, и заслугата не е само моя- й отговори Любослав.
В тъмната вечер двамата прегърнати крачеха по пустите улици, мантото й от мачкан лак не можеше да я стопли, Любослав непривично ситно крачеше до нея, уличните фенери осветяваха сенките им, стъпките отекваха в тишината, започваше се новият ден. Но след като нощта щеше да се умори да им предлага дискретността си за топлите им целувки.
- Мисля, че много бързо напредваш-двамата се засмяха, едно такси премина покрай тях, но те не бързаха за никъде.
Беше почти сутринта, когато Любослав се прибра вкъщи. Легна си усмихнат, на устните му се беше настанил вкус на зрели смокини. Отново, както преди четири години.
И както си стояха със Светлозар настрани, до тях се приближи с дяволита усмивка онова шашаво момиче от пролетта, изгледа го и възкликна:
- Ама това Любо ли е, че той станал много готин.
И го покани на танц.
Двамата се въртяха на претъпкания дансинг, косата на Ренета докосваше гърдите му, малкото й тяло в късата пола се притискаше до неговото, и той изведнъж разбра, че още оттогава я е харесвал.
Купонът завърши, Вержиния беше също дошла, и всички се забързаха по стръмната улица надолу към квартирата на Светозар. От „Тенекиите” купиха бутилка „Зубровка”, в шишето имаше незнайно защо тънка сламка. Ренета беше взела от служебния си кабинет малък касетофон ” Филипс”. Цяла касета с песни на Адамо. Токът изгасна, запалиха свещи, бяха дошли още дузина студенти, пръснали се бяха в двете стаи, хазяите бяха заминали за почивните дни в подбалканската си къща на спокойствие. Мелодиите следваха една след друга, отново танцуваха, после седнаха на изтърбушеният диван в ъгъла на стаята.
И както пушеха „Стюардеса” и пиеха направо от бутилката, дъха на момичето опари Любослав, очите й се бяха усмирили, той я целуна. После още веднъж.
- Е, кажи ми комплимента, кажи ми го- го запита Ренета, бялата й блуза , италианските ботуши до коляното, късата пола, малкото червено плетено елече, това на мен ли се случва, се питаше той.
- За какво говориш?
- Че не мога да се целувам, защо ми го спестяваш, вече на двадесет съм, има много да се уча.
Любослав се засмя.
- Не беше толкова зле, защо се измъчваш с тези глупости
- Много бързо ме свали, не си губиш времето- Ренета отново запали цигара.
- Ами то стана неочаквано, и заслугата не е само моя- й отговори Любослав.
В тъмната вечер двамата прегърнати крачеха по пустите улици, мантото й от мачкан лак не можеше да я стопли, Любослав непривично ситно крачеше до нея, уличните фенери осветяваха сенките им, стъпките отекваха в тишината, започваше се новият ден. Но след като нощта щеше да се умори да им предлага дискретността си за топлите им целувки.
- Мисля, че много бързо напредваш-двамата се засмяха, едно такси премина покрай тях, но те не бързаха за никъде.
Беше почти сутринта, когато Любослав се прибра вкъщи. Легна си усмихнат, на устните му се беше настанил вкус на зрели смокини. Отново, както преди четири години.
сряда, 3 февруари 2010 г.
Букет и сладко от горски ягоди - разказ
Виждах ги всяка сутрин в хотела, закусваха мълчаливо. Баща и дъщеря. Мъж на средна възраст, прошарени коси, среден на ръст, наблюдаваше я с нежност. Момичето беше около тринадесетгодишно, красиво, със спортна походка. Винаги си поръчваха от менюто палачинки с горски ягоди. Скиорският сезон беше в разгара си, после тръгваха да обикалят пистите наоколо и късно следобяд се качваха в стаята си, оставаха им още няколко дни, в които щяха да са заедно. Защото той живееше отделно от семейството си, вече половин година. Разбрах го случайно, една сутрин бях седнал на съседната маса и дочух какво си приказват. Както никога досега бяха разговорливи.
- Мама ми разказа една случка, била е на моите години. История с букетчета от диви ягоди. Може би и ти я знаеш.
- Да видим, разказвай- облегна се назад бащата. Току що бяха привършили с палачинките.
- Мама се влюбила за пръв път на един спортен лагер, високо в планината. Имало е много момчета и момичета. По цял ден били по тренировки, но вечер задължително се събирали около лагерния огън. И едно момче, казвало се като теб, тате, я избирало винаги от многото нейни приятелки, нали я знаеш онази игра на тунел. Ръка за ръка, гледали са се някак особено, някакъв ток протичал по телата им. Или са се търсели за танците, когато китара или акордеон разнасяли мелодиите си по голямата поляна, обградена с борови дървета. Но нищо повече, все пак онова време било друго, така ми разказваше мама. Един ден били около едно малко езеро, и топката, с която си играли попаднала навътре в него. И мама нагазила в студената вода, без да се замисли. Нали за тази топка отговаряло нейното момче. Как да го остави в беда. И после се разболяла, няколко дни лежала с температура в лагера. А той всяка вечер, преди лагерния огън бил при нея, с букетче от горски ягоди. Приятелките много й се сърдели, защото тя винаги изяждала сама ягодките. Не искала да дели чувствата си и този си подарък с никого. Така минал целият лагер, и оттогава мама много обича горски ягоди. И аз ги обичам. После никога повече не го видяла, този Любчо. А пък аз все си мисля, че това си бил ти, тате.
Видях как бащата се усмихна, после хвана дъщеря си за ръка.
- Чудното е, че и аз имам една такава история. И сега, като си помисля, какво съвпадение, онова момиче, за което ще ти разкажа, се казва като майка ти, Пролет. Едно лято отидох при братовчедките ми, бях на твоите години. А те засаждаха борчета високо в планината. Цялото им училище беше там. Ставаха сутрин много рано, преди изгрев слънце. Росата мокреше краката, мъглата обаче бързо се вдигаше и по обяд вече не можеше да се работи от жега. И всяка вечер имаха забава в столовата или около големия лагерен огън навън, край високо вдигнатото знаме на училището им. Аз бях с тях само една вечер, и танцувах с това момиче, за което ти казах. Много го бях харесал. А на другия ден набрах много ягоди, сечищата бяха почервенели от плод. После вкъщи варих сладко, за първи път в живота си. Стана ароматно, отлично се справих. И есента мойте братовчедки ми дойдоха на гости. С тях беше и Пролет. Черпих ги от моето сладко, бях много горд с това. Исках да й кажа, че я харесвам, че искам отново да бъда там, с нея в планината, под звездите и край светлината на вечерния огън. Но бяхме едва на твоите години. Не я видях повече. Но оттогава и аз много обичам горски ягоди.
Двамата, баща и дъщеря, се бяха умълчали. Може би си представяха , че зимата вече е свършила. Дошло е горещото лято. И те са там горе, при поляната с дивите ягоди.
Но не само двамата. А той, тя и Пролет, една жена на средна възраст, с едва видимо прошарени коси, която както тях обича много червените, дребни и дъхави горски ягоди.
Защото това са техните истории, на мама и татко, букет или сладко, какво значение има това. А може и да са ги преживели заедно, забравили са някои подробности, все пак доста време е минало оттогава. Но дъщеря им ще ги накара да си ги припомнят, защото тя най-много от тях обича неповторимия вкус на дивите ягоди.
03.02.2010 Любомир Николов
- Мама ми разказа една случка, била е на моите години. История с букетчета от диви ягоди. Може би и ти я знаеш.
- Да видим, разказвай- облегна се назад бащата. Току що бяха привършили с палачинките.
- Мама се влюбила за пръв път на един спортен лагер, високо в планината. Имало е много момчета и момичета. По цял ден били по тренировки, но вечер задължително се събирали около лагерния огън. И едно момче, казвало се като теб, тате, я избирало винаги от многото нейни приятелки, нали я знаеш онази игра на тунел. Ръка за ръка, гледали са се някак особено, някакъв ток протичал по телата им. Или са се търсели за танците, когато китара или акордеон разнасяли мелодиите си по голямата поляна, обградена с борови дървета. Но нищо повече, все пак онова време било друго, така ми разказваше мама. Един ден били около едно малко езеро, и топката, с която си играли попаднала навътре в него. И мама нагазила в студената вода, без да се замисли. Нали за тази топка отговаряло нейното момче. Как да го остави в беда. И после се разболяла, няколко дни лежала с температура в лагера. А той всяка вечер, преди лагерния огън бил при нея, с букетче от горски ягоди. Приятелките много й се сърдели, защото тя винаги изяждала сама ягодките. Не искала да дели чувствата си и този си подарък с никого. Така минал целият лагер, и оттогава мама много обича горски ягоди. И аз ги обичам. После никога повече не го видяла, този Любчо. А пък аз все си мисля, че това си бил ти, тате.
Видях как бащата се усмихна, после хвана дъщеря си за ръка.
- Чудното е, че и аз имам една такава история. И сега, като си помисля, какво съвпадение, онова момиче, за което ще ти разкажа, се казва като майка ти, Пролет. Едно лято отидох при братовчедките ми, бях на твоите години. А те засаждаха борчета високо в планината. Цялото им училище беше там. Ставаха сутрин много рано, преди изгрев слънце. Росата мокреше краката, мъглата обаче бързо се вдигаше и по обяд вече не можеше да се работи от жега. И всяка вечер имаха забава в столовата или около големия лагерен огън навън, край високо вдигнатото знаме на училището им. Аз бях с тях само една вечер, и танцувах с това момиче, за което ти казах. Много го бях харесал. А на другия ден набрах много ягоди, сечищата бяха почервенели от плод. После вкъщи варих сладко, за първи път в живота си. Стана ароматно, отлично се справих. И есента мойте братовчедки ми дойдоха на гости. С тях беше и Пролет. Черпих ги от моето сладко, бях много горд с това. Исках да й кажа, че я харесвам, че искам отново да бъда там, с нея в планината, под звездите и край светлината на вечерния огън. Но бяхме едва на твоите години. Не я видях повече. Но оттогава и аз много обичам горски ягоди.
Двамата, баща и дъщеря, се бяха умълчали. Може би си представяха , че зимата вече е свършила. Дошло е горещото лято. И те са там горе, при поляната с дивите ягоди.
Но не само двамата. А той, тя и Пролет, една жена на средна възраст, с едва видимо прошарени коси, която както тях обича много червените, дребни и дъхави горски ягоди.
Защото това са техните истории, на мама и татко, букет или сладко, какво значение има това. А може и да са ги преживели заедно, забравили са някои подробности, все пак доста време е минало оттогава. Но дъщеря им ще ги накара да си ги припомнят, защото тя най-много от тях обича неповторимия вкус на дивите ягоди.
03.02.2010 Любомир Николов
петък, 22 януари 2010 г.
Ренета- Част втора -продължение
Ножът се заби в кръглата и гладка стена на динята, която изпраща и се разтвори на две равни части. Сокът потече върху скованата дървена маса, постлана с вестник, на който имаше пресен, току-що разчупен типов хляб и бяло саламурено сирене. Последната вечер бяха останали край фургона, десетината дни им бяха стигнали, за да обиколят всички ресторанти в селото. Менюто навсякъде беше едно, пържола, кебабчета, мешана скара. За гарнитура лютеница, объркана със недотам ситно нарязан лук. И топла бира, ако я имаше. Сервитьорите не си даваха много зор, сезонът след няколко дни щеше да бъде забравен. Вечер единствената асфалтирана улица, по която се разхождаха курортистите, излъчваше тъгата по изминалото лято. Платнените стрелбища всеки ден намаляваха, машините със захарен памук и казаните с варена царевица нямаха вече този оборот, който щеше да храни собствениците през цялата зима. Затова бяха останали само няколко, в центъра на малкия площад, до паметника на антифашиста.
- Ето така ще разпорим живота, със замах и отведнъж! И ще изтръгнем от средата му най-сладкото - Зари дълбаеше средата на своята половина от динята. Червеният й захарен сок беше полепнал по устните и брадата му. Очите блестяха през очилата, белите зъби лъщяха под широката усмивка, залезът идваше с онова спокойствие на последните летни дни. Слънцето беше като една голяма, узряла и сочна диня, която бавно се търкаля към хребета на близките възвишения, които се бяха наметнали с огромното жълто и прокъсано наметало на ранната есен.
- Защо мълчиш- се обърна той към Любослав.- Не може да се живее, без да имаме мисия в този живот, на всичко съм съгласен, за да я изпълня. Готов съм да подложа и динена кора на тези, които ще ми се изправят пред пътя. Целта ще оправдае средствата, след петнадесет години трябва да сме известни. И богати, разбира се.
- А ако не стане така, тогава какво?
- Невъзможно е, до сега всичко в живота ми е било планувано, после извоювано с много усилия и решимост. Трябва да вярваме в силите си, друг начин няма.
Любослав отпи от мастиката, направо от бутилката. Запали цигара и се загледа в шарките на дърветата отсреща, които падаха като малки парашути надолу, подхванати от вечерния вятър и където птиците пееха последните си безгрижни песни. Защото им предстоеше дълго пътуване.
На другата сутрин морето беше гладко, тихо и сякаш като за тях смирено. За да почувстват за последен път неговите топли ласки, и когато мускулите им вече бяха набъбнали от дългото плуване, на брега ги посрещна слънцето, което само след час щеше да се скрие зад облаците, оправдавайки се, че времето му за тази година е вече отминало.
А двамата щяха да се върнат отново в големия град, където от телата им така бързо щеше да избледнее топлия загар на безгрижието. Започваше учебната година в университета, трета за Светозар. И първа за Любослав, с едно есенно десетдневно морско закъснение.
- Ето така ще разпорим живота, със замах и отведнъж! И ще изтръгнем от средата му най-сладкото - Зари дълбаеше средата на своята половина от динята. Червеният й захарен сок беше полепнал по устните и брадата му. Очите блестяха през очилата, белите зъби лъщяха под широката усмивка, залезът идваше с онова спокойствие на последните летни дни. Слънцето беше като една голяма, узряла и сочна диня, която бавно се търкаля към хребета на близките възвишения, които се бяха наметнали с огромното жълто и прокъсано наметало на ранната есен.
- Защо мълчиш- се обърна той към Любослав.- Не може да се живее, без да имаме мисия в този живот, на всичко съм съгласен, за да я изпълня. Готов съм да подложа и динена кора на тези, които ще ми се изправят пред пътя. Целта ще оправдае средствата, след петнадесет години трябва да сме известни. И богати, разбира се.
- А ако не стане така, тогава какво?
- Невъзможно е, до сега всичко в живота ми е било планувано, после извоювано с много усилия и решимост. Трябва да вярваме в силите си, друг начин няма.
Любослав отпи от мастиката, направо от бутилката. Запали цигара и се загледа в шарките на дърветата отсреща, които падаха като малки парашути надолу, подхванати от вечерния вятър и където птиците пееха последните си безгрижни песни. Защото им предстоеше дълго пътуване.
На другата сутрин морето беше гладко, тихо и сякаш като за тях смирено. За да почувстват за последен път неговите топли ласки, и когато мускулите им вече бяха набъбнали от дългото плуване, на брега ги посрещна слънцето, което само след час щеше да се скрие зад облаците, оправдавайки се, че времето му за тази година е вече отминало.
А двамата щяха да се върнат отново в големия град, където от телата им така бързо щеше да избледнее топлия загар на безгрижието. Започваше учебната година в университета, трета за Светозар. И първа за Любослав, с едно есенно десетдневно морско закъснение.
сряда, 20 януари 2010 г.
Братовчед ми, дядо, баба и аз - разказ
Дядо ми беше голям мълчаливец. То всички селски хора май бяха такива. С тежка походка, ясен син поглед и мазолести ръце. Когато бях малко дете, много се гордеех с него. Разпряваха, че е бил берберин, кожар, градинар и още какъв ли не. И участвал в трите войни, Балканската, Междусъюзническата и Първата световна. Голям късмет явно е имал, да се върне здрав и читав и от трите касапници вкъщи. Тогава е бил ерген, после се оженил и през четири години се родили трите му дъщери. Изучил ги всичките, за онова време това е било много рядко срещано геройство. Едната, по-голямата ми леля, дори беше завършила висше образование.
А баба ми имаше кръгло бяло лице, викаха и хубавата буля Цвята. Тя беше неграмотна, но много искаше от нас, внуците и внучките й, да сме добри в училището. И много обичаше да й четем, я вестник, я някоя книжка. Присядаше вечер пред къщи на трикрако столче, вземаше хурката или плетката в ръце и ни слушаше.
А бяхме шестима малчугани, две момичета и четири момчета. Бая трудно й е било, и то не да на изхрани, лятото на село винаги имаше нещо за ядене. Биволицата и овцете даваха мляко, градината раждаше плодове и зеленчуци, в зимника имаше мас, ошав и петмез, а хляба си го печеше тя. Палеше фурната, месеше големи бели хлябове, после ги мяташе в пещта, и после дъхави и парещи ги завиваше с едни платнени кърпи, пищимали, които пак сама си тъчеше. Имаше стан, от който изкарваше парцалени цветни черги. Имаше и шевна машина, някакъв Сингер ли беше, не помня точно. Но гласът й по цял ден ни преследваше из двора или навън, на голямата поляна. Бяхме като всички деца големи калпазани.
Но нашият братовчед нямаше равен по инат и пакости. Беше по-малък от мен с две години. Но разбойник и половина! И никак не му спореше учението. Единствен от всички останали.
- Моят акъл е колкото на едно пиле- правеше се на съвсем недомаслен той. Ама ние си знаехме, че не е никак загубен. Можеше да те излъже, без да му мигне окото, но когато ти дадеше дума за нещо, правеше го каквото и да му струва това. И много бой го биеха леля ми и свяко ми. Направо ми беше жал за него. А пък той изобщо не се трогваше от това, след като те си заминеха за града от неделното си гостуване при нас, отново започваше с белите.
В къщата на горния етаж имаше една източна стая, тя беше най-подредената и най-хладната през летните жеги. Миришеше на изсъхнала липа и билки. Там ние не влизахме, беше отредена за неговите родители-за леля ми и свяко ми, който обикаляше поляните за пъдпъдъци и зайци. Никой не го закачаше за друга, кърска работа. Още тогава дядо ми и баба ми бяха решили кой да наследи тяхната къща, която беше в центъра на мойто така хубаво и обичано село.
Веднъж бях на парцела, при царевицата, само с дядо ми. Бях малък, не ходех на училище още. Надвиснаха едни синьочерни облаци, изви се силен вятър, щеше да има буря. И тогава дядо ми ме изпрати да се прибирам вкъщи. То мястото си беше в края на селото. Тръгнах аз, но започнаха едни гръмотевици, едни светкавици… Спрях насред прашната, поглъщаща големите дъждовни капки улица, и се разревах. Бях се изгубил. Бързо ме отпратиха някакви добри хора за вкъщи, все пак фърфалак, че и не селско чедо, то си ми личеше отвсякъде. После баба ми и дядо ми с усмивка ме бяха прегърнали, вече не ми се виждаше той да е толкова мълчалив и намусен.
И сега какво, кой ти гледа какъв си бил, шестици ли си имал като ученик и дали си правил големи бели или не. Май, че животът често няма нищо общо с това, което ни говореха тогава, да бъдем прилежни, ученолюбиви и трудолюбиви.
Ако ви трябва пример, това е братовчед ми. Стана човек от него, две големи деца има, стана и дядо. И все ни повтаря, като се видим всички заедно, което много рядко става.
- Моят акъл си е колкото на едно пиле.
Ама аз още тогава не му се връзвах, сега пък съвсем не му хващам вяра на приказките.
20.01.2010 Любомир Николов
А баба ми имаше кръгло бяло лице, викаха и хубавата буля Цвята. Тя беше неграмотна, но много искаше от нас, внуците и внучките й, да сме добри в училището. И много обичаше да й четем, я вестник, я някоя книжка. Присядаше вечер пред къщи на трикрако столче, вземаше хурката или плетката в ръце и ни слушаше.
А бяхме шестима малчугани, две момичета и четири момчета. Бая трудно й е било, и то не да на изхрани, лятото на село винаги имаше нещо за ядене. Биволицата и овцете даваха мляко, градината раждаше плодове и зеленчуци, в зимника имаше мас, ошав и петмез, а хляба си го печеше тя. Палеше фурната, месеше големи бели хлябове, после ги мяташе в пещта, и после дъхави и парещи ги завиваше с едни платнени кърпи, пищимали, които пак сама си тъчеше. Имаше стан, от който изкарваше парцалени цветни черги. Имаше и шевна машина, някакъв Сингер ли беше, не помня точно. Но гласът й по цял ден ни преследваше из двора или навън, на голямата поляна. Бяхме като всички деца големи калпазани.
Но нашият братовчед нямаше равен по инат и пакости. Беше по-малък от мен с две години. Но разбойник и половина! И никак не му спореше учението. Единствен от всички останали.
- Моят акъл е колкото на едно пиле- правеше се на съвсем недомаслен той. Ама ние си знаехме, че не е никак загубен. Можеше да те излъже, без да му мигне окото, но когато ти дадеше дума за нещо, правеше го каквото и да му струва това. И много бой го биеха леля ми и свяко ми. Направо ми беше жал за него. А пък той изобщо не се трогваше от това, след като те си заминеха за града от неделното си гостуване при нас, отново започваше с белите.
В къщата на горния етаж имаше една източна стая, тя беше най-подредената и най-хладната през летните жеги. Миришеше на изсъхнала липа и билки. Там ние не влизахме, беше отредена за неговите родители-за леля ми и свяко ми, който обикаляше поляните за пъдпъдъци и зайци. Никой не го закачаше за друга, кърска работа. Още тогава дядо ми и баба ми бяха решили кой да наследи тяхната къща, която беше в центъра на мойто така хубаво и обичано село.
Веднъж бях на парцела, при царевицата, само с дядо ми. Бях малък, не ходех на училище още. Надвиснаха едни синьочерни облаци, изви се силен вятър, щеше да има буря. И тогава дядо ми ме изпрати да се прибирам вкъщи. То мястото си беше в края на селото. Тръгнах аз, но започнаха едни гръмотевици, едни светкавици… Спрях насред прашната, поглъщаща големите дъждовни капки улица, и се разревах. Бях се изгубил. Бързо ме отпратиха някакви добри хора за вкъщи, все пак фърфалак, че и не селско чедо, то си ми личеше отвсякъде. После баба ми и дядо ми с усмивка ме бяха прегърнали, вече не ми се виждаше той да е толкова мълчалив и намусен.
И сега какво, кой ти гледа какъв си бил, шестици ли си имал като ученик и дали си правил големи бели или не. Май, че животът често няма нищо общо с това, което ни говореха тогава, да бъдем прилежни, ученолюбиви и трудолюбиви.
Ако ви трябва пример, това е братовчед ми. Стана човек от него, две големи деца има, стана и дядо. И все ни повтаря, като се видим всички заедно, което много рядко става.
- Моят акъл си е колкото на едно пиле.
Ама аз още тогава не му се връзвах, сега пък съвсем не му хващам вяра на приказките.
20.01.2010 Любомир Николов
събота, 16 януари 2010 г.
Ренета- Част втора -продължение
Будилникът изтрещя точно в полунощ. Беше откраднал от съня два – три часа. За миг му се стори, че е казармената тръба, но това вече беше отминало. Сега го чакаше нощната смяна в Полиграфическия. Августовският хлад караше тялото да изтръпне, автобусът разтвори дрънчащата си паст и Любослав хлътна в нея. Втора седмица работеше в експедицията на комбината. Уволнението беше дошло най-неочаквано, в средата на юли. Десетина дни преди това се разчу, че от казармата ще бъдат освободени всички приети отпреди две години студенти. Това накара старите пушки да са много мили с Любослав, и така последните дни за тях изминаха в очакване на тази чудесия. Само седем-осем момчета от цялата дивизия бяха щастливците.
И защо ли стана така, се питаше в първите дни от завръщането си вкъщи той. После изведнъж всичко стана ясно. Синовете на Първия, на Станко и на някои други около тях, се нуждаеха от почивка на море. По правителствените станции или луксозните хотели. И Любослав щеше да отиде на морския бряг. Но след едномесечното недоспиване, след натрапчивия дъх на печатарското мастило, който се всмукваше настойчиво от порите на младото му тяло. Връзваше вестниците, излезли току-що изпод тракащите големи печатарски машини, после мъкнеше пакетите, товареше, прехвърляше, разтоварваше, накрая отново ги мяташе в каросериите на камионите, които равнодушно се бяха строили на високата рампа. Хартия, хартия, хартия. ”Работническо дело”, ” Отечествен фронт”, ” Земеделско знаме”, в петък и ” Стършел”. До изгрева на августовското слънце, което напираше да влезе с лъчите си през високите прашни, обгърнати с паяжини прозорци, и когато вече излизаше от комбината, светът му изглеждаше някак си нереален и отдалечен, дори красив. Зелените дървета в отсрещния парк, свежия въздух, все още пустите му и преметени алеи, обградени с прясно окосена трева, разцъфналите маргаритки и цветя, стадиона, после улицата с липите, обръщалото на малкото трамвайче, хубавите двуетажни къщи и дворове, районното милиционерско управление, накрая отново под кестените и най-сетне в леглото. И така целият август. Морето бавно изстиваше, вълните му все повече напомняха за себе си, курортистите вечер намятаха якета и жилетки. И мислеха за това, че другото лято отново ще са тук на плажа, при водните колела, под платнените чадъри, при вятърната мелница или реката с дяволското име, а може би и при новия курорт, там на север. Където пясъкът е ситен, гладък и почти бял, а морето великодушно е оставило плитките си пазви по протежение на така дългия бряг. А той, Любослав, все още не беше привършил с вестниците.
На първи септември сутринта студентите –първокурсници се събираха горе, в Студентския град. На едномесечна бригада. Присъствието беше задължително. Но Любослав вече пътуваше с такси до аерогарата, със Зари щяха да летят за пръв път със самолет. До морето. Където ги чакаха бараките на геолозите, с които се бяха сприятелили най-случайно една вечер, пиейки бира край езерото ” Ариана”. Гледаха лодките, които плават тихо по водата, гледаха младите момичета и момчета, които неумело, но важно и гордо държаха веслата в ръце, мечтаеха за далечното време, когато това удоволствие ще е най-малкото, което ще могат да си позволят. И мълчаха. Докато на тяхната маса се настаниха двама млади мъже, с тях беше едно усмихнато момиче, поръчаха бира и мезета, смееха се и говореха за сондажите по морето. После, след третата бира, ги поканиха през септември да им дойдат на гости. Сега били в отпуск, парите валяли на поразия, ще мислят после, той животът бързо тече, не е толкова лош, а младостта е твое притежание само веднъж.
И защо ли стана така, се питаше в първите дни от завръщането си вкъщи той. После изведнъж всичко стана ясно. Синовете на Първия, на Станко и на някои други около тях, се нуждаеха от почивка на море. По правителствените станции или луксозните хотели. И Любослав щеше да отиде на морския бряг. Но след едномесечното недоспиване, след натрапчивия дъх на печатарското мастило, който се всмукваше настойчиво от порите на младото му тяло. Връзваше вестниците, излезли току-що изпод тракащите големи печатарски машини, после мъкнеше пакетите, товареше, прехвърляше, разтоварваше, накрая отново ги мяташе в каросериите на камионите, които равнодушно се бяха строили на високата рампа. Хартия, хартия, хартия. ”Работническо дело”, ” Отечествен фронт”, ” Земеделско знаме”, в петък и ” Стършел”. До изгрева на августовското слънце, което напираше да влезе с лъчите си през високите прашни, обгърнати с паяжини прозорци, и когато вече излизаше от комбината, светът му изглеждаше някак си нереален и отдалечен, дори красив. Зелените дървета в отсрещния парк, свежия въздух, все още пустите му и преметени алеи, обградени с прясно окосена трева, разцъфналите маргаритки и цветя, стадиона, после улицата с липите, обръщалото на малкото трамвайче, хубавите двуетажни къщи и дворове, районното милиционерско управление, накрая отново под кестените и най-сетне в леглото. И така целият август. Морето бавно изстиваше, вълните му все повече напомняха за себе си, курортистите вечер намятаха якета и жилетки. И мислеха за това, че другото лято отново ще са тук на плажа, при водните колела, под платнените чадъри, при вятърната мелница или реката с дяволското име, а може би и при новия курорт, там на север. Където пясъкът е ситен, гладък и почти бял, а морето великодушно е оставило плитките си пазви по протежение на така дългия бряг. А той, Любослав, все още не беше привършил с вестниците.
На първи септември сутринта студентите –първокурсници се събираха горе, в Студентския град. На едномесечна бригада. Присъствието беше задължително. Но Любослав вече пътуваше с такси до аерогарата, със Зари щяха да летят за пръв път със самолет. До морето. Където ги чакаха бараките на геолозите, с които се бяха сприятелили най-случайно една вечер, пиейки бира край езерото ” Ариана”. Гледаха лодките, които плават тихо по водата, гледаха младите момичета и момчета, които неумело, но важно и гордо държаха веслата в ръце, мечтаеха за далечното време, когато това удоволствие ще е най-малкото, което ще могат да си позволят. И мълчаха. Докато на тяхната маса се настаниха двама млади мъже, с тях беше едно усмихнато момиче, поръчаха бира и мезета, смееха се и говореха за сондажите по морето. После, след третата бира, ги поканиха през септември да им дойдат на гости. Сега били в отпуск, парите валяли на поразия, ще мислят после, той животът бързо тече, не е толкова лош, а младостта е твое притежание само веднъж.
петък, 8 януари 2010 г.
Смокиновото дърво-роман. Ренета-Част втора.
- Чакайте ме, какво сте се разбързалиии – гласът идваше заедно с тракането на ниските токчета по паважа на стръмната улица. Обърнаха се и я видяха. Тичаше, смешно замятайки крака, дребната й фигура беше облечена в черен шлифер от мачкан лак, разкопчаната дреха откриваше къса пола, около врата се белееше бялата накъдрена яка на блузата, която се подаваше от единия долен край на тясната жилетка с винен цвят от домашна прежда. Косата се ветрееше на всички посоки, черна, леко чуплива около бялото лице, тънките устни се бяха разтегнали в усмивка, пъстрите очи се смееха. Приличаше на малко дяволче.
- Какво смешно момиче- си помисли Любослав.
Беше месец април. Пролетта се мъчеше да прогони последните напъни на зимата, скоро щеше окончателно да я пребори. Жълтите клони на храстите бяха поели надпреварата, след тях се готвеха да се разпукат свитите пъпки на кестените, които щяха да обхванат короните на дърветата в силно зелено, тревата по парковете беше срамежливо избуяла нагоре, вятърът носеше витошкия свеж полъх и все още щипеше, но скоро щеше да стане по-гальовен и топъл. Войнишката отпуска на Любо беше по средата си, до септемврийското уволнение все някак щеше да мине времето. Но сега, в тези дни, той не мислеше за това и скиташе безгрижно сам или с приятели по софийските улици. Преди час се беше качил до математическия факултет, там изчака да свършат лекциите на Зари, щяха заедно да ходят на кино. Беше петък, ден за развлечения, бяха минали две години от завършването им на математическата гимназия. Очилатият Светозар се беше отървал по някакъв начин от казармата, следването го караше така амбициозен, както правеше всичко друго в живота си.
- Запознайте се, това е Вержиния – беше подръка с едно високо момиче, облечено в бежавозелено палто, полите му се мотаеха около високите ботуши, косата беше къса, а шията й омотана в бял шал, заметнат зад гърба.
Светозар си падаше по модата. Тъмносиньо поло пристягаше врата му, беше както винаги със сако, а черното палто с два шлица и големи копчета отпред му придаваше вид на поне тридесетгодишен. И както винаги зъбите му блестяха в неизменната усмивка.
Любослав крачеше до тях, в душата му беше спокойно, една тиха радост обхващаше мислите му, животът тук беше на светлинни години от омразното поделение, където го бяха лашнали след първата година, преминала в спортната рота. На пистата не беше показал резултатите, които се очакваха от него. И затова миналата есен Трета армия го беше погълнала, за назидание, че не е оправдал доверието на спортните шефове от школата. Когато се нареди между старите кучета, новобранците и дългото метално дуло на гаубицата, всички доста скептично и дори с някаква завист и омраза го изгледаха. Софиянец, че и от спортната рота пристигнал, сега ще види какво е това войнишка служба, така си казваха, и офицерите дори. Те и от щаба затова сега го изпратиха в отпуск, предстоеше някакво армейско състезание и присъствието му в поделението едва ли щеше да е от полза за отличните резултати, на които батальонът се надяваше.
Изобщо не му пукаше от това. След няма и пет месеца щеше да е студент. А старите кокали щяха да берат ябълки или да засаждат планинските склонове до прималяване, дълго след като той щеше да прекрачи с цивилни дрехи казармения портал. За последен път.
- Къде сте тръгнали без мен, как не ви е срам- вече ги беше настигнало смешното момиче.
- Това е Любослав, сега е в отпуск- отговори й Зари.
- Виждам, виждам му остриганата кратуна- захили се отново с пъстрите си очи тя.
- И моят приятел е в казармата, в Плевенската школа, първа година. Ама дали ще го изчакам, не знам- захили се отново, мяткайки ръцете си на всички посоки.
- Отиваме на кино, ще гледаме ” Момчето си отива”- отговори й Вержи, двете се хванаха подръка и закрачиха напред, пред момчетата.
- Работи в администрацията на факултета, с гаджето ми са приятелки. Следва задочно право, симпатяга е, нали- му каза Зари, вече бяха стигнали до спирка ” Вишнева”, гората отдясно шепнеше пролетната си песен, градът все още не беше така многолюден, птиците бяха извисили гласовете си, слънцето се прокрадваше през перестите облаци и чакаше своя летен час, когато щеше да е в стихията си.
В салона на кино ” Левски” едва намериха билети, прегледът показа някакво работническо съревнование, малки дечица в сини престилки се усмихваха от двора на детската новооткрита градина, после дойде прегледът на спортните събития, закъснели зрители заеха местата си и филмът започна. Всичко от екрана беше близко на четиримата, та годините им бяха около двадесет, ученическите истории на Ран все още им напомняха за онова незабравимо и безгрижно време, което наскоро бяха загърбили.
Пролетният мрак ги посрещна на изхода, постояха за минути в парка, после Зари и Вержи се запътиха към студентския стол на ” Графа” и ги оставиха сами.
- Да те изпратя- обърна се Любослав към Ренета. Вече знаеше името й.
- Няма нужда, на тролея се качвам, до кино ” Сердика” . Близко е- отговори му тя и се затича в сумрака по безлюдния булевард.
Тя май си помисли, че искам да я свалям, каза си Любо, стана му малко неприятно от това, обърна се и закрачи към дома си. След две преки беше забравил за смешната й фигура и усмивката на бялото лице.
Всичко предстоеше, но щеше да се случи наесен.
- Какво смешно момиче- си помисли Любослав.
Беше месец април. Пролетта се мъчеше да прогони последните напъни на зимата, скоро щеше окончателно да я пребори. Жълтите клони на храстите бяха поели надпреварата, след тях се готвеха да се разпукат свитите пъпки на кестените, които щяха да обхванат короните на дърветата в силно зелено, тревата по парковете беше срамежливо избуяла нагоре, вятърът носеше витошкия свеж полъх и все още щипеше, но скоро щеше да стане по-гальовен и топъл. Войнишката отпуска на Любо беше по средата си, до септемврийското уволнение все някак щеше да мине времето. Но сега, в тези дни, той не мислеше за това и скиташе безгрижно сам или с приятели по софийските улици. Преди час се беше качил до математическия факултет, там изчака да свършат лекциите на Зари, щяха заедно да ходят на кино. Беше петък, ден за развлечения, бяха минали две години от завършването им на математическата гимназия. Очилатият Светозар се беше отървал по някакъв начин от казармата, следването го караше така амбициозен, както правеше всичко друго в живота си.
- Запознайте се, това е Вержиния – беше подръка с едно високо момиче, облечено в бежавозелено палто, полите му се мотаеха около високите ботуши, косата беше къса, а шията й омотана в бял шал, заметнат зад гърба.
Светозар си падаше по модата. Тъмносиньо поло пристягаше врата му, беше както винаги със сако, а черното палто с два шлица и големи копчета отпред му придаваше вид на поне тридесетгодишен. И както винаги зъбите му блестяха в неизменната усмивка.
Любослав крачеше до тях, в душата му беше спокойно, една тиха радост обхващаше мислите му, животът тук беше на светлинни години от омразното поделение, където го бяха лашнали след първата година, преминала в спортната рота. На пистата не беше показал резултатите, които се очакваха от него. И затова миналата есен Трета армия го беше погълнала, за назидание, че не е оправдал доверието на спортните шефове от школата. Когато се нареди между старите кучета, новобранците и дългото метално дуло на гаубицата, всички доста скептично и дори с някаква завист и омраза го изгледаха. Софиянец, че и от спортната рота пристигнал, сега ще види какво е това войнишка служба, така си казваха, и офицерите дори. Те и от щаба затова сега го изпратиха в отпуск, предстоеше някакво армейско състезание и присъствието му в поделението едва ли щеше да е от полза за отличните резултати, на които батальонът се надяваше.
Изобщо не му пукаше от това. След няма и пет месеца щеше да е студент. А старите кокали щяха да берат ябълки или да засаждат планинските склонове до прималяване, дълго след като той щеше да прекрачи с цивилни дрехи казармения портал. За последен път.
- Къде сте тръгнали без мен, как не ви е срам- вече ги беше настигнало смешното момиче.
- Това е Любослав, сега е в отпуск- отговори й Зари.
- Виждам, виждам му остриганата кратуна- захили се отново с пъстрите си очи тя.
- И моят приятел е в казармата, в Плевенската школа, първа година. Ама дали ще го изчакам, не знам- захили се отново, мяткайки ръцете си на всички посоки.
- Отиваме на кино, ще гледаме ” Момчето си отива”- отговори й Вержи, двете се хванаха подръка и закрачиха напред, пред момчетата.
- Работи в администрацията на факултета, с гаджето ми са приятелки. Следва задочно право, симпатяга е, нали- му каза Зари, вече бяха стигнали до спирка ” Вишнева”, гората отдясно шепнеше пролетната си песен, градът все още не беше така многолюден, птиците бяха извисили гласовете си, слънцето се прокрадваше през перестите облаци и чакаше своя летен час, когато щеше да е в стихията си.
В салона на кино ” Левски” едва намериха билети, прегледът показа някакво работническо съревнование, малки дечица в сини престилки се усмихваха от двора на детската новооткрита градина, после дойде прегледът на спортните събития, закъснели зрители заеха местата си и филмът започна. Всичко от екрана беше близко на четиримата, та годините им бяха около двадесет, ученическите истории на Ран все още им напомняха за онова незабравимо и безгрижно време, което наскоро бяха загърбили.
Пролетният мрак ги посрещна на изхода, постояха за минути в парка, после Зари и Вержи се запътиха към студентския стол на ” Графа” и ги оставиха сами.
- Да те изпратя- обърна се Любослав към Ренета. Вече знаеше името й.
- Няма нужда, на тролея се качвам, до кино ” Сердика” . Близко е- отговори му тя и се затича в сумрака по безлюдния булевард.
Тя май си помисли, че искам да я свалям, каза си Любо, стана му малко неприятно от това, обърна се и закрачи към дома си. След две преки беше забравил за смешната й фигура и усмивката на бялото лице.
Всичко предстоеше, но щеше да се случи наесен.
Абонамент за:
Публикации (Atom)