Мислите препускат някъде из преживяното, думите напират да се докоснат до клавиатурата, надеждата чака, затаила дъх дали ще бъде забелязана, скрита зад сивотата на ежедневието. А времето си лети, без да го усетим.
Не, усещаме го по наивността на старите спомени, по красивите усмивки, запечатани на снимките ни, които не отваряме толкова често. Защото ни напомнят за отминалите дни, които са белязани със свежестта на отминалата младост. Но отново продължаваме, защото знаем, че днешният ден след време ще ни се струва все още млад, все още богат и смислен, защото такава ни е природата.
Да се самозалъгваме, да се успокояваме, да се надяваме, и в крайна сметка да се изправяме отново за битки.
А най-трудната е тази със себе си.
Затова нека да се приготвим за нея, защото тя никога не свършва с победител.
Свършва тогава, когато вече нищо не ще е от значение.
И колкото по-късно, толкова по-добре, защото шансовете ни да надделеем се увеличават с изминалото време.
Да го изпратим, днешния ден, и да му благодарим, че си отива.
Абонамент за:
Коментари за публикацията (Atom)
Няма коментари:
Публикуване на коментар