Пясъчните лилии на лунния плаж

/на моята звездичка, с латинското име/

Латинското име на вида има старогръцки произход и означава морски борец, но хората са му дали далеч по-красиви имена, морски нарцис, кралицата на цветята или лилията на свети Никола.

Ако ме попитате кое е любимото ми време от годината, без колебание ще отговоря, разбира се това е царството на червените макове и светлите дружелюбни маргаритки край шосето, когато далеч горе все още се снежее белия гръб на Балкана. А после, ранното море в края на юни, защото всичко е светло, чисто и завладяващо с младостта си.
Така преди две години отидох на нашия плаж, където с жена ми сме били толкова пъти…Този път сам. Тя беше заминала на гости в чужбина, където от доста време живее една приятелка, която ни запозна преди близо сто години… Понякога малко ѝ се сърдя за това. Е, все пак не се случва толкова често…
В късния следобяд се настаних в онзи двуетажен хотел, където стаите са със задължителните тераси към морето. Под тях започват дюните, малко настрани е ограден резервата с пясъчните лилии. Преди години, когато влизах навътре да плувам, виждах жена ми как си пие кафето, решава кръстословици или гледа полета на гларусите. И когато вече се превръщаше в една малка жълта точица, знаех, че е време да се връщам на брега.
До залеза на слънцето успях да разбера кои са ми съседите. Една възрастна дама, която тихо наблюдаваше излезлите и шумящи вълни, кимнахме си и си пожелахме приятна вечер. От другата страна момче и момиче, вече почернели от слънцето, пиеха бира и често се прегръщаха. После взех една хавлия през рамо и отидох да плувам. Водата беше хладка, но пък нямаше медузи и водорасли. След половин час излязох на пясъка, затичах се към най-близкото капанче, хапнах и се прибрах в хотела. Беше тихо, вълните бързо ме приспаха с монотонния си звук, дори не съм разбрал кога са се прибрали младите съседи от дясно.
Сутринта слънцето приличаше на оранжев портокал, показал се над хоризонта. Морето беше спокойно, тръгнах по брега към скалите и видях на пясъка едно голямо сърце от мидички, пронизано от стрела. Това са младите, обърнах се с изненада, че така са подранили, но не ги видях. Брегът беше пуст. Само една хавлия се простираше някъде в края на плажа, водата ме обгърна и настръхналата ми кожа ме накара да замахвам енергично, за да се стопля.
Зелените скали скоро бяха пред очите ми, обърнах се обратно по гръб и тогава я видях. Плуваше на стотина метра пред мен, бавно и спокойно, на главата си имаше плувна шапка. Бледото ѝ лице почти не се потапяше във водата. Приближих я и с изненада я разпознах, това беше моята съседка, възрастната дама.
- Да закусим заедно – подадох ѝ ръка, за да преминем през плиткото, където мидите остро се забиваха в стъпалата ни, слънцето вече беше станало лимонено жълто.

Дните минаваха бързо, макар, че вечер си нямах компания. Излизах на шосето и тръгвах сам нагоре, където преди години имаше само лозя и шипкови храсти. И смокинови дръвчета, много смокини…На върха вече я нямаше онази вълнуваща гледка към големия плаж в началото на градчето, когато залязващото слънце огряваше червените керемиди на двуетажните къщи и малките дворове. Нямаше ги онези широки и черно-бели вълни, които хвърляха хлад към пътеката от базалтови плочи, прорасли с трева и бурени. Която водеше към Новия град, където в началото му имаше едно стрелбище и една ръждясала водна пързалка, която винаги беше огласена от детска глъч. Сега всичко беше бетон, равни скучни морави около него, малки сини и грозни басейни със сладка вода, а морето изобщо не се виждаше. Само небето си беше същото, чайките и гларусите обаче бяха по-неспокойни и граченето им беше дори леко зловещо.
А може би така ми се струваше, защото тогава бях млад, а младостта сме склонни винаги да я идеализираме…

Сутрин преди закуска с възрастната дама имахме ритуал. Тя правеше сърцето си от мидички, аз плувах до скалите, после се срещахме малко след първите шамандури, тя не влизаше по-навътре. Беше ми разказала, че от няколко години се е научила да плува. Отново ме беше изненадала. Мъжът ѝ обичал да влиза навътре в морето, тя нямала никакъв интерес, достатъчно ѝ било да го чака на брега. Това било любимото им място, но преди няколко години той се бил качил горе, така тихо ми беше споделила своята болка. И тогава тя решила да разбере, какво го е карало толкова силно да се стреми към хоризонта. И всяко лято, по един месец е тук, край пясъчните лилии. Където двамата са били безброй пъти…

Беше последния ми ден, само седмица си бях определил за моя плаж, трябваше да се прибирам вкъщи. Тогава моята съседка пожела да плуваме за последно, на лунна светлина. Не била го правила преди, а сега вече си има приятел и не я е страх…
Денят беше бурен, имаше вятър, късно следобяд седяхме на плажа, без да говорим, пясъкът ни влизаше в очите, но ние чакахме луната. И когато тя дойде, звездите заблестяха ярко, изведнъж всичко утихна. Вече потопени във водата чувахме само шума от вълните, които правехме с ръцете и краката си. Лунната пътека беше като килим пред нас. Възрастната дама дори не беше се изморила, когато я поканих да се връщаме обратно. И изведнъж пред мен видях как спокойно се носи една пясъчна лилия, с дълго стебло и белоснежни цветове. Бурята я беше отнесла във водата. Хванах я и я издигнах високо нагоре, само с другата ръка доплувах до брега.
- Искам да ти подаря това цвете – обърнах се към моята приятелка.
Тя се беше увила с хавлията си, тялото ѝ бавно се обърна, в очите ѝ видях едновременно искри и едва напиращи сълзи.
- Много пъти съм молила мъжа ми да ми откъсне един цвят, но той не го направи. Защитено било това растение, така казваше, беше толкова изпълнителен…
После ме целуна по мократа буза и промълви:
- Той много ми липсва…

На другия ден исках да се сбогуваме, но възрастната дама както никога беше заминала за градчето. На рецепцията ми предадоха, че щяла да бъде тук и другото лято, по същото време. С радост сме щели да плуваме отново заедно, ако дойда тогава и аз на нашия плаж. И когато вече бях се отдалечил с колата, и когато сивотата на ежедневието бързо ме беше сграбчила в безмилостната си прегръдка, си помислих, та аз дори не бях я попитал за името…

Годината бързо премина, отново дойде ранното лято. Имахме късмет и здраве и тази година, един късен следобед в края на юни с жена ми отново пристигнахме на нашия плаж. Настанихме се в друг, по-нов и хубав хотел, на стотина метра от резервата с пясъчните лилии. Вечерта хапнахме отново в най-близкото капанче, и тогава аз се запътих към лунната пътека.
- Не се бави, не съм дошла тук да се тревожа - ми каза жена ми.
Аз понечих да я целуна, метнах на рамото си хавлията и след минути бях на рецепцията на стария, двуетажен хотел. Пред него вече се беше настанило едно грубо заведение, музиката силно вибрираше във въздуха, пясъчните лилии, току-що разцъфнали, трепереха от страх и чакаха полунощ, за да си починат.
- Търся една възрастна дама, дали е вече тук, при вас- попитах младото момиче, което играеше някаква игра на компютъра си, кръстосало красивите си крака във фоайето. Все пак дежурството ѝ сега започваше. Не си го спомнях от миналата година, беше ново, навярно.
- Ако сте били тук миналото лято, има нещо за Вас- ми отговори тя и ми подаде един бял продълговат плик. На него пишеше само три думи- „За моя приятел”. Отворих го, вътре имаше хербаризирана пясъчна лилия.
Учудването ми беше на лицето, но за кратко. Само успях да попитам момичето, „а тя как се казваше”.
Изобщо не се изненадах от отговора.
- Лилия…
Била се настанила преди седмица. Два дни не се случило нищо особено. На третата вечер оставила това писмо, и отишла да се разхожда към плажа. После дошла смяната, никой не разбрал за отсъствието ѝ. А на сутринта спасителите открили тялото ѝ край зеленикавите скали. Навярно нещастен случай.
Да, само това писмо, мислех си, докато прекосявах плажната линия към морето. Хвърлих плика в близкото кошче, плувах с едната ръка, и когато бях навлязъл достатъчно навътре, нежно оставих водата да го носи към безкрая…

На другата сутрин, преди закуска отидох на брега. Тъкмо бях привършил със сърцето от мидички и стрелата в него и усетих как жена ми ме погалва по бялата брада.
- Ах ти, харесал си някоя млада, и искаш да я впечатлиш, кога успя.
- Не си ли личи за кого е - отговорих ѝ аз.
И тогава тя ме изненада с въпрос, който никога не беше ми задавала.
- Не си ли искал и аз да мога да плувам, да не си самотен в морето.
Засмях се, и я попитах, както едно време.
- Обѝч?
Очите ѝ светнаха, как се сети да продължи, чудя се и сега.
- Да!
- Колко?
- Много!
- Колко много? -упорствах с въпросите си аз.
- От земята до луната!
Прегърнах я и най- сериозно ѝ казах.
- Много добре сме си така. Не ти трябва тепърва да се учиш да плуваш. На мен ми е достатъчно да знам, че ме чакаш на брега. Така не изпитвам никаква самота!

Лятото отново си отмина и в края му за нашия плаж се яви в интернет една информация, която е време да проверя дали е вярна. Защото сега е пролет, скоро отново идва лято. Колкото и да се е променил, аз обичам нашия си плаж, а той е и лунният плаж на възрастната дама. Където, на границата на миналогодишното лято и есента, около зелените скали, когато имало лунна пътека, се появявали няколко малки венци от пясъчни лилии. И което било най-странно, това не ставало за сметка на тези, заградените от резервата, които кой знае как все още са си на мястото. Въпреки всичко, което се е променило през последните не малко години, откакто ходя там всяко лято.
Скоро отново ще отида, и тогава ще ви кажа дали на интернета може да му се вярва.
Въпреки, че за мен това няма никакво значение…



19.03.2014 Любомир Николов