Улица " Опълченска " - разказ

- Улица „ Опълченска „ № сто тридесет и ..., вход 3-и , апартамент 23- и . -

Моят приятел и съученик , който живееше под нас казваше , нашият Димитровски борчески квартал е голяма работа . Колко голяма работа е бил , малко се съмнявам . Защото когато се преместихме в Лозенец до хотел Хемус аз се чувствах като че ли съм напуснал „ зоната на здрача „ и съм се пренесъл в „ света на богатите „ .
Все пак осем години не са малко . Особено за хлапе на пет години , за което грамадният за онова време в сталинския си стил блок с четирите входа и петте етажа / без да се брои партера / си бе направо една малка галактика . В която живеят всякакви звезди , едните едва мъждукат , други светят с ярката си светлина и винаги можеш да разчиташ на тях . А трети пък изгарят като фоерверки , разпръсквайки около себе си неустоимото си обаяние или понякога разочарование .
Ние бяхме децата на улица „ Опълченска „ . Задният двор на блока беше разделен от четири сякаш футболни врати , за всеки вход по една . Там в неделният ден не припарвахме сутрин , защото тяхното предназначение бе да помагат на родителите ни при изтупването на черги , одеяла и килими , привилегия за по-заможните семейства , които хич не бяха много по това време . Но през останалите дни дворът бе наша територия . От височината на петия етаж , където живеех се виждаше целият този двор и така бързах да приключа с уроците . Защото долу ставаше винаги нещо далеч по- интересно . Игри на топчета и на капачки , големите гуди - биячи бяха скъпи и не всеки имаше от тях . Но прибираха най- много плячка от разчертания с пръчка прашен подиум на сражението . Когато имаше достатъчно момчета започваха футболните мачове . Аз имах една кожена топка , с която винаги бях желан на терена . А когато се състезавахме в обиколки около блока , там вече нямах равен на себе си . Винаги имаше кой да ни се кара от възрастните , защото нашата гълчава нарушаваше редовно дневния режим , окачен със строгите си правила във всеки вход .
През зимата разстоянието от блока до улицата , около десетина метра се превръщаше на ледена пързалка . На която се пързаляхме , засилвайки се още от входа и така обувките ни вече през пролетта не ставаха за носене . А градинката насреща вече си бе преживяване . С кестените , узрели наесен и нападали по всичките треви и алеи , с паметника в почит на загиналите войници през няколкото войни в началото на века . Където се поставяха цветя и от нас , когато около вратлетата ни вече се бяха увили червените връзки . А тези връзки ни ги поставиха пак на тази , нашата „ Опълченска „ в къщата- музей на Димитров . Не разбирахме това страхопочитание на учителите ни към това място , но такива бяха времената тогава .
С брат ми бяхме по- различни от другите деца . Повече време отделяхме на книгите , бяхме дори по - сериозни , отколкото трябва . В нашия трети вход бяхме организирали „ Тимуровска команда „ , за да помага на възрастните и самотни хора около нас . А и си имахме патрон на организацията , една народна учителка , живееща на втория етаж . Така я наричаха родителите ни . С каква наивност сме го правили , но състраданието ни към болката бе искрено и неподправено .
По онова време цели махали воюваха със саби и мечове . По екраните се даваха филми с кръстоносни походи , епичните битки се пренасяха на улицата , сблъсъците бяха много сериозни . А пък първите кормилачки нанесоха рани на много детски колене . Имаше едни толкова дълги , че отгоре им ги възсядаше цял футболен отбор . Нямаше баири за преодоляване , но паважът разнасяше тракането на лагерите и бойните викове доста отчетливо и надалеч .
Не си губехме времето с ненужни неща . Яденето не ни беше силата . Спомням си плътният вкус на рибеното масло , с което трябваше да укрепнем и порастем . Доста мъки бяха да преглътнеш дори една супена лъжица . Или пък нашият стремеж да вкараме така омразната ни дроб-сърма в комините на отсрещните къщици , които граничеха с двора ни . Това доста ни се отдаваше , бяхме се специализирали в меренето , а и така си отмъщавахме на родителите ни . Защото понякога вечер ни оставяха сами с брат ми и за свое спокойствие дори ни заключваха в къщи . Не че това бе проблем за нас . Само след половин час той откриваше резервните скрити ключове и пътешествието започваше . Тъмнината на мрака , отразените сенки на малкото коли и каруци по отстрещните калкани , затишието на деня и мистерията на идващата нощ , това бе вкуса на забранения плод .
Вкус , който колкото повече го опознаваш , толкова става по - далечен и недостижим . Защото си вече порастнал и то завинаги . Връщането е само в спомена или в игрите на твоите деца , дай боже един ден и внуци .
Бяхме малки опълченци на улица " Опълченска ".


27.11.2008 Любомир Николов