Подаръците и наказанията в нашето детство - разказ

Имам един спомен от много малък . Беше първи януари . Когато се събудих под възглавницата ми дядо Мраз бе оставил един портокал . Баща ми го нямаше , сигурно излязъл по своите си работи . Явно много съм слушал през изминалата година , щом съм си заслужил тази толкова сладка изненада . Портокалите тогава бяха рядкост , а Коледа по обясними причини не се отбелязваше .
Този добър дядо Мраз винаги ни навестяваше през идващите години . Колко трудно бе да приемем като по- големи , че друг ни раздава подаръците . В къщи винаги бяхме изненадвани и не можехме да разберем как става това . И защо толкова много бърза , че не можем да го видим . За мен обикновенно оставяше до вратата гумена топка , голяма и шарена . А когато станах около деветгодишен много се гордеех вече с истински футбол с плондир . Мирисът на естествената му кожа го усещам и сега , след толкова много години .
Но подаръците съвсем не бяха ежедневие . Дори в къщи на Нова година никога не сме имали елха , а само една-две борови клонки . Сигурно нашите са си мислели , че подаръците разглезват децата . А най - вече това си го обяснявам с трудните години , в които семейството ни живееше . За нашите рожденни дни с брат ми също не си спомням някакво разточителство . Дори нещо повече , за моя рожден ден , който е в началото на януари минавах често с новогодишния си подарък . Ама нали това бяха любимите ми футболни топки аз бях доволен и не претендирах за повече .
Спомням си на един пионерски лагер как баща ни дойде при нас и ни донесе пълна купа с малини , които обичаше да бере през лятото на Витоша . Другите деца ни гледаха със завист , разбира се че изядохме плодовете с най- добрите си приятелчета .
Така че наказанията май бяха по- чести от подаръците . Стояли сме с брат ми с вдигнати ръце и с лице към стената , а и бая шамарчета сме изяли . Но много пъти сме виждали как баща ни се подсмихва под мустак по време на наказанията ни . И това ни правеше вече сигурни , че прегрешенията не са чак толкова големи .
За мен най- голямото наказание бе да бъда лишен от любимата ми игра на футбол с децата на двора . И когато то изтечеше аз вече летях по стълбищата и прескачах по пет-шест стъпала наведнъж . Бързах да наваксам в игрите , бях истински щастлив .
Лятото , което винаги прекарвахме на село сме правели много магарии . Но братовчед ни бе върха на пакостите . Той хич не бе по уроците и леля ни се страхуваше много за бъдещето му . А и толкова бой ядеше , че всички в голямото семейство на дядо ни се опасяваха да не се омагарчи от това . А един комшия казваше , учението не е гаранция за нищо , може той да се нареди най- добре от всички в живота .
Така и стана , толкова работлив и управен израстна този наш братовчед-калпазанин .

Сега си припомних един разказ на Дончо Цончев . Казва се „ Бащите ни „ .
Как с годините ни чувствата към бащата се променят . Мислим го за бог , когато сме на дванадесет . После след десетина години - той не е нищо особено . А някъде около тридесетте казваме , и той е като всички останали .
За да дойде това време , когато ние отдавна вече сме бащи , отиваме към дядовци . И отново построяваме чувството към бащата във дългата вертикална колонка . Теглим чертата . И под нея излиза : „ Ех , къде е сега баща ми да го попитам . „