Муза в горещината-разказ

Както си стоях на сянка, при мен приседна моята муза. От четири години ме търпи, вече си е част от самия мене. Така си мислех, ама нещо май нещата съвсем не са били толкова розови.
- Ей, моичкия, докога ще те нося на гърба си- сладко прозвучава гласът й. Ама някакси с една метална нотка, в жегавата маряня не толкова дружелюбно.
- А, че с какво толкова съм те разочаровал- питам невинно аз.
- Ами другите музи, с които другарувам, отдавна станаха известни, и по приеми ходят, и на летни семинари в Созопол се пекат на плажа, пък аз какво- притичвам от година покрай една малка твоя книжка, и това си е. Вече не ти вярвам, че ще ме въведеш във висшето писателско, или поетично общество. Загубих ти доверие.
Тук вече започнах да се безпокоя не на шега. Аз я мислех за по-скромна, пък тя какви планове си е чертала пред себе си. И има нещо друго, без муза за къде съм. Не вярвам, че мога сам да се справя с писането. То като си помисля, на нея дължа всичката си, колкото и да е скромна популярност.
- Добре де - питам я аз. – Знаеш ми приятелските чувства, които изпитвам към теб. То си се събрахме съвсем неочаквано, ама и съвсем безкористно, така си мисля. Ти беше запленена от моята спонтанност и откритост, аз пък малко бях загубил ума и дума по твоята слънчева младост. И какво сега, раздяла ли ще има- с надежда да не се случи това я поглеждам с присвити от слънчевите лъчи очи.
- Давам ти два месеца, не повече- категорична е музата. – Знаеш ли колко много такива като тебе, че и по-добри дори, ме чакат да надникна през рамото им. И да ги вдъхновявам. Че с теб какво, ще взема вече да атрофирам, и после как ще си намеря пътя другаде. Като те гледам, хич зор не си даваш, и нещо май вече за нищо не ставаш. Пишеш ги едни откачени, отвлечени, малко сантиментални, малко романтични. А бе кой сега ти иска романтика, всеки е отправил поглед напред, навън, нагоре. Я се осъзнай, докато е време.
И се връцна с кръшна походка, откъде я извади в тази жега, чудя й се. И ме остави сам.
Та ако нещо напоследък нямам ищах за писане, не е в мен причината.
А в музата, че ме е изоставила, нейната кожа. Ама аз не й се сърдя, така де, няма да си губи времето с мен, тя е млада, талантлива, нормално е да има високи цели. Да си следва пътя, аз и без муза ще преживея някакси. И това, дето съм го написал, да не е малко, благодарен съм й и за това.
Пък знае ли човек, изненадващо може някой ден да се завърне. Или пък някоя друга, може и не с толкова искрящи очи, но все пак муза, да надникне през рамото ми. И тогава вардете се, литературни корифей, да не ви взема акъла.
Е, малко се изсилих, ама нали човек с едната вяра живее!
Хайде, доскоро и да ви е музав целият август!

04.08.2010 Любомир Николов