Когато за пръв път влезе в книжарницата, беше ранна пролет. Навън
листата на кестените все още растяха в пъпките си, само белите маргаритки плахо
надничаха всред отсрещната зелена алея. Търпеливо изчака възрастната жена,
която искаше да разбере прави ли се кръщене в съседния параклис.
- Вие заедно ли сте – попитах я аз, защото госпожата малко трудно
разбираше какво й казвам, бяха минали вече пет-шест минути.
- Не, може ли да видя тази книга- и посочи на най-горния рафт една
голяма със зелена корица и заглавие „ Нашата вяра”.
Тогава я погледнах за пръв път. Беше слаба, обута със старомоден жълт
панталон, на раменете си имаше шлифер с неопределен цвят. Забелязах, че има
малък тик на лицето си.
После пожела още две книги, бяхме останали сами в книжарницата. Започна да ги прелиства и изведнъж взе в
ръцете си сборника с моите разкази. Бях поставил две-три книги, една върху
друга. С какво й привлякоха вниманието, може би с червения изгрев над морето
върху корицата.
- Тази не е богословска, каквито продавам тук, въпреки че и в нея се говори
за вярата – усмихнах й се аз.
- Взимам я, заедно с другите. Сега имам пари- стори ми се, че малко
трудно намира думите.
Подаде ми петдесет лева, аз сложих книгите в един плик, но преди това
посочих усмивката си от задната корица на моята книжка.
- О, извинявам се, не бях забелязала, че сте авторът.
- За нищо, това само може да ме радва- отговорих й аз.
Тогава ми подаде ръка, каза си името, разменихме няколко думи и после тя
бавно затвори вратата. След нея остана някаква неопределена чистота.
От тогава минаха
десетина месеца. Мария често влизаше в книжарницата.
Купуваше си нещо дребно,
очите й мълчаха, но сякаш искаше да ми каже нещо. На няколко
пъти заговори за
моите разкази, най-много я беше впечатлил този за монаха, който беше убил
от
любов. На мен обаче ми се струваше, че точно любов й липсва…Не исках да я
притеснявам с въпроси.
Беше есен, когато
отидох на двадесетина километра от града, край буйния
зелен водопад, който се
спуска от белите скали и никога не пресъхва. Там има много глог
и шипки, а аз
обичам да си изранявам ръцете, берейки плодовете им. И тогава я видях,
беше с
едно малко момченце. То безгрижно обикаляше около нея, а лицето й отново беше
бледо и замислено. Не знам защо, но не им се обадих. Обаче имах чувство, че тя
ме е
забелязала…
Сега отново идва пролет. Мария отдавна не е
идвала при мен. И се питам, с идващото Възкресение дали ще настъпи успокоение в
погледа й. Книгите, които си купи в книжарницата, дали са й помогнали да
разбере накъде да продължи пътя си. И вярата дали
я е взела от заглавието на
онази голяма зелена книга. А може би не се е разделяла с нея.
Кой знае. Та тя е
само една незабележима жена с името Мария.
19.03.2015 Любомир Николов
Няма коментари:
Публикуване на коментар