- Имате ли нови книги- Разказ

 

                            Само на това място не мислех, че ще го срещна. Пушеше цигара пред Народния театър, вече щяхме да влизаме за представлението. Времето беше  хубаво, как не се изсипа в тези часове отново дъжд, не знам…   

       Години идваше при мен в книжарницата. Обаждаше се често и по телефона, винаги започваше с въпроса „ Имате ли нови книги“. Беше завършил Богословиe, но не работеше, техните имаха малък бизнес и той им се мотаеше в краката, колкото да се каже, че не е безполезен. Нисък, с къса коса и румени бузи. Много уважителен и твърде стеснителен. Един ден му казах, ти само богословски книги ли четеш, да не би нещо да си се объркал във вярата си. И тогава той ми отговори нещо, което силно ме учуди.

- Нямате ли някое момиче да ме запознаете, искам да се оженя.

- Искам да съм свещеник, а затова трябва да съм семеен.

         Понякога ме питаше по телефона как е времето в Търново, живееше наблизо извън града. Да си носи ли чадър, ще има ли буря, много ли е студено, за да си вземе и топла дреха. Купуваше си малки книжки, дълго ги разглеждаше преди да си преброи стотинките и да ги купи. Но ми плащаше винаги навреме.   

            Вече близо четири години престана да идва. Понякога ми липсваше наивната му усмивка и странните въпроси. Може би се е задомил, или кой знае…

             Поговорихме малко пред театъра. Позна ме, разбира се. Не разбрах сам ли е, когато ме попита хубава ли е пиесата.

-  Ами ще кажа, когато я изгледам- така му отговорих.

-  И аз съм дошъл, за да видя тези популярни столични артисти-

каза ми той и се озърна къде да си пусне фаса. Не знаех, че пуши.

       Вече влизах през голямата врата на достолепната сграда във фоайето, когато ме застигна тънкия му глас.

-   А имате ли нови книги?

            Кой знае, може отново да се появи в книжарницата и да стане предишния ми клиент, на който бъдещето, а и дори настоящето не са ми съвсем ясни.   

           

 01.06.2023.        Любомир Николов

– Човекът, който храни гълъбите- разказ

 

                                      

          - Ти си само за снимка с тези гълъби покрай себе си - така му рекох в тази прекрасна утрин. Защото предчувствах, че днес излиза интервюто ми. А и книгата ми добре се продава, взех я преди седмица от една софийска печатница. Не съм бързал да я издавам, две години отлежаваше в компютъра ми. Но лятото си казах, защо да не си я подаря по случай тези години, които скоро навършвам. Все пак юбилей, не е обикновен ден.

            Често го виждам как стърчи изправен пред кофите за боклук, рядко съм забелязвал да рови в тях. Но пък колелото му е като коледната шейна на добрия старец, отрупано с рекламни торбички, дисаги, дълги железа и ненужни дървени пръчки, дори няколко празни големи кашони от велпапе, които заможни хора са освободили от ценната си покупка. Нагънал ги е прилежно и завързал със сезал, а когато вдига глава и когато няма какво да прави, сякаш пресмята на колко бири се равняват. Така изпъкват скулите му, бърчи устни и сякаш решава задачи по математика в класно за трето отделение. Лицето му е насечено, веждите сключени над сините очи, а матовата му кожа дали е от прашните вехтории, които отарашва с мръсните си ръце или просто си е такъв от рождение, не мога да знам. С две думи прилича на клошар, на който това му е втора работа, за да си докарва допълнителни доходи, все пак трудно е в днешно време да свързва човек двата края. Чупи хляба, който си носи или е докопал до кофите, това никога не разбрах.

-                                                           - Нали не ме поднасяш– безобидно ми отговаря, край него птиците пърхат и кълват, но когато ги доближавам сякаш самият Хичкок ги режисира, толкова много са и почти са отлепили крилата си от земята.

-  Моля ти се, говоря напълно сериозно, рядко мога да видя хора, хранейки не само себе си, а и птиците - което си е самата истина. Само че не ми е удобно да навлизам в личното му пространство, Иначе снимката му ще е всред фаворитите за някоя годишна награда на тема съвременния градски човек, например. Сигурен съм.

-  Дълги години съм бил горе, в планината. Там отглеждах животни, много животни. Научил съм се да ги обичам и сега тук, в града, с тези птичета се залисвам от време, навреме- така ми казва.

                          Но нямам време да моля разрешение да го снимам и бързо се вмъквам в близката книжарница до самия параклис, където вече десета година празникът на Свети Мина е започнал. Хората са се свили в якетата и повечето са вътре около тримата божи служители в патрахили, които напевно и с увереност служат на Бога. Други са навън, не смеейки да влязат вътре заради прословутия бацил, който ни мори вече две години. Трети пък, и то не малко, дзиндзирикат като мокри косчета, чакайки водосвета и най-вече подавките, които направо ще им подарят обяда, а чаша-две червено вино ще им затоплят не само телата, а и душите. Тази година е малко по-трудна при купуването на дребните артикули, но все пак касата се пълни с пари и бели монети. Жълтите могат да докарат бедност и затова не ги взимам, особено в днешния ден. Бутилките светена вода се харчат най-много. Да ни закриля светеца, всички това си мислим и когато службата вече е завършила, започват да прииждат повече хора. Голямата питка с украсата на крилата на ангелите, житото с цветните листенца от захар и кутиите с парчета риба или кебапче, гарнирани с картофена салата и кисела краставичка свършват бързо, слънцето вече хвърля сянката на голямата сграда далеч от мнозинството в зелената все още трева наоколо и тогава започва надеждата да е денят съвършен.

                  В ранният следобед празникът е почти преминал. Минаха различни хора, някои нямаха левче за бутилка с образ на Светеца и си отнесоха само почти пълното стомахче. Други не се колебаеха и си взеха това, което им трябва, но най-вече вяра. А най-големият дарител, купил две бутилки светена вода за банкнотата с образа на поета с името на славей беше дошъл с цялото си семейство. Но не обикаляха изнесените маси, на които бяха сложени малките сладки, кутиите с бонбони и нашарени с червените капки от разпилените малки чаши с вино. Млади са, красиво облечени са, със самочувствие и добри обноски са. Да има такива хора, така си мисля и обратно си тръгвам за вкъщи. Човекът с гълъбите го няма, може би е долетял на други територии, без да му направя снимка и този път.

           А може би животът напълно му е вдигнал гълъбите. Кой знае, та той е само един чудатник, който от немай-къде храни себе си и петнадесетина птици, ако му се намират наблизо.

     

    11.11.2021.                                          Любомир Николов

- Есенно море- един спомен

              

        Преди тридесет и девет години точно на този ден отидох с жена си и тригодишния ни син на море. Колегите ми казваха, Любо, не е ли късно. Но нали жена ми работеше в КЕЧ-а на В. Търново като млада зъболекарка, нямаше как да й дадат по-ранна смяна. Заминахме в почивната база на военните в курорта „ Дружба”, тя имаше няколко сгради, ние бяхме на тази над главния път към Златните. Военните бяха с желязна дисциплина. Плажът им беше изцяло техен, никой не можеше да припари там. Имаха едно барче с евтинджосови цени, а пък храната, мама мия! Почти под строй и час влизахме в столовата, на обяд ни отрупваха с чинии, имаше две основни блюда, едно предястие и после основното. Голяма разкладка! Самата смяна беше около двадесет дни, ние си заминахме няколко дни преди това.

                      Най-големият цирк беше, че на втория ден ме привикаха и ми съобщиха, че трябва да си обръсна брадата. Аз категорично отказах, нали не съм техен служител. Щял да идва главнокомандващият на армията, генерал Добри Джуров, ако не го направя, за тяхно съжаление щели да се принудят да се разделим. Жена ми започна да плаче, защото аз никак не вярвах на техните закани и се запънах като магаре на мост. Но какво да правя, нали съм добричък, взех, та я обръснах пустата му и брада… Добри Джуров така и не се появи, аз за две седмици бях отново същия рошльо, така приключи това приключение.

                         Помня много ясно времето, половината от дните ги пиши дъждовни. Пламенчо се разкиха, вдигна температура. Майка му беше купила един капкомер, с който му слагаше капки в носа. Това много не му се нравеше на юнака и един ден той каза, че „ще отворя кежмеджето и ще изхвърля кунера през прозореца”. Тези думи никога не ще забравим с майка му…Но в хубавите дни бяхме на плаж, един майор беше натопил сина ни за пръв път под вълните, ние не се престрашавахме. Бяхме се сприятелили с едно семейство от Плевен, момченцето им се казваше Иво, беше не четири години. Бяха на съседната маса при храненията, децата ни се звереха едно с друго и никак не се хранеха както трябва. Един ден се бяха залутали под едни храсти край столовата, половин час ги търсехме, после дали ги бяхме шамаросали не помня. Ходехме няколко пъти с тяхната Жигула в Албена и Варна, добре си изкарвахме. А и с моя приятел Хари се видяхме, той беше на някакъв симпозиум около Жолио Кюри. С неговата кола в една силно дъждовна вечер отидохме във Варна на гости на моя кум Митко Влаев, лека му пръст. Жена му Поли беше варненка, имаха малък апартамент точно в центъра… Помня как дъщеря им си притисна пръстчето на вратата в хола им, голям рев падна, беше около двегодишна.

                           Та сега като си помисля, никога няма да тръгна с малко дете толкова късно на море. То няма и как да е малко това дете, та внук ми е почти на единадесет години. Тези дни е с майка си и баща си на свети Влас, нали имат там една арт квартира, засяли са си смокиня пред входа. Била израснала доста висока.

                           И аз израснах доста, дори изкласих, брадата ми е изцяло бяла, къде е Добри Джуров, с кеф ще се обръсна, стига да съм с такава млада фигура, като едно време.

                           Ама тая няма как да стане! Колкото и на късни морета да отида!

 

12.09.2020.                                                        Любомир Николов          

- Моите апартаментни пируети - истории

 

                                    

       Сега, когато си поглеждам стенния календар за годината, си спомням как преди двадесет години продадох новия си апартамент на улица „ Ворино”. И как в продължение на дванадесет години бях наемодател на още два, останали като наследство от баща ми, а също и купувач и едновременно представител на брат ми до самия край на тази толкова дълго продължила апартаментна сага… Но да започнем от самото начало.

       Баща ми почина млад, беше зимата на 91-ва. Брат ми беше вече втора година в Африка. И аз останах с два апартамента, единия в Лозенец, другия в Стрелбището. Нямах четиридесет години, и пак не се отлепих от това пусто Търново…В големия апартамент бяха едни студенти наематели, брат ми ги беше пуснал. Бяха много гадни, когато им вдигнах наема си вдигнаха чукалата, без да си платят консумативите. Аз пък пуснах веднага един художник, който учеше в Академията. Беше голям шемет, един ден го бяха изтипосали във вестник „24 часа”, беше се чисто гол разхождал в близките магазини, да си купи храна и алкохол, навярно. Беше любител на дрогата, така си мисля. Едно лято отидохме на баща му на гости за два дни, човекът имаше къща в Равда. Изобщо добре си живеехме цели пет години…След художника влязоха едни, които направиха кухнята за зъболекарски кабинет. Жена ми каза, че по-мърляви стоматолози от тях не била виждала. Мъжът беше малко краен, май че беше и с патлак на пояса. Накрая през 2003-та ги освободих и продадох апартамента на едни много свестни бизнесмени, измъкнах го от една фирма за недвижими имоти, които мислеха, че са ми в кърпа вързани. Тогава вече сделките бяха в евро, апартаментът си беше на брат ми, след като през 97-ма оправихме двата имота помежду си, аз изкарах всичката хамалогия и дори новите собственици дойдоха в Търново за предварителния договор. Бях направо изумителен!

        Да разкажа за малкия апартамент. Баща ми там прекара последната си година, аз пет месеца бях сам около него, сутрин ходих на опашка за мляко около четири часа и половина, което почти веднага свършваше. Една комшийка беше ми казала, че трудно ще преживея това тлеене на баща си, когато той почина сълзите ми се стичаха по бузите пет дни, докато се прибера в Търново. Живот…

          Два месеца след това пуснах една турска фирма под наем. Бяха много изрядни, но на втората година се предадоха.  За половин година влeзе едно младо семейство, което имаше къща в Горна баня, но пък я беше отдало под наем, защото изпращали големи суми на своето момиче, което следвало в Америка. Те бяха също много точни. И някъде около 93-та година се случи срещата ми с един млад правист, който беше започнал да върти недвижими имоти. След пет години му продадох апартамента за петнадесет хиляди долара. Там веднага се нанесоха неговите родители, малко ми беше мъчно за това жилище, но пък нали исках да направя нещо друго…

           И то започна веднага, след като си оправихме документите. Отидох в банката, където бяха другите пари от брат ми, изтеглих ги и в дънковото си елече забодох тридесет хиляди долара. И прекосих центъра на София, за да отида в офиса на едни хора, които строяха апартамент в квартал „ Красно село”, на улица „ Ворино”. Какви съм ги мислил, какви станаха, строежът две години замлъкна…добре, че едни бизнесмени го взеха и след половин година предадоха акт 16, щях да изгоря като едното нищо… Аз пък изпратих ключа му на моя наемател, който купи апартамента ми на Стрелбището, и той за две седмици го продаде. Браво на теб, господин Стоичков!

             И тогава си казах, защо ми е тристаен, като нямам пари, синът ми е голям и дали ще се задържи в България, надали. Та близо половин година обикалях отново нови жилища в София и есента на 2000-та година купих един новоизграден отново в Стрелбището, нали там ми беше районът… С две думи отървах се от десетгодишните си митарства.

              Годините си минаваха, всяка година си обзавеждах по нещо, Южния парк го обикалях през всичките сезони, театрите по „Раковска” ми бяха близо, Витоша понякога я изкачвах по малко, празника за Новата година чат-пат си канех близките приятели и ето, че си минаха двадесет години…

              Колко още ще го ползвам, само бъдещето ще покаже!

 

                  14.02.2020.                                Любомир Николов

            

 

- Моите Каваци-

 

 

             Ще Ви разкажа за Каваците. Това лято стават двадесет и пет години, откакто открих това чудно място. Тогава в Америка нашите футболисти вдигаха победоносно ръцете си нагоре, а ние с Хари, моя приятел и партньор в бизнеса, се протягахме върху гладката и топла пясъчна ивица на залива, дълга километър и половина. Когато за пръв път отидох в комплекса „ Смокините”, бях удивен от вътрешния двор, миришещ на здравец, от цветните алеи отпред на хотела и от подлеза, който водеше през шосето до пътеката с базалтови плочи, отиваща чак до брега. Предишните дни бях стоварил цял камион хартия на една търговска банка и затова с жена ми и сина ми смело изкарахме две безгрижни седмици. Вечер или пиехме бира „ Кайзер” в стаята на Хари, гледайки победите на футболистите ни, или се разхождахме из Стария град, често отивайки пеша по шосето през баира и после надолу пред погледа ни се ширеха вълните на Харманите и залязващото слънце ни заслепяваше с червения си кървав блясък. Сега този изглед е безвъзвратно потънал в безличния бетон и само споменът може да го върне….

              Добри времена бяха.

               Следващите години редувахме комплекса с мотела, който е до самия пясъчен бряг, това беше най-хубавото ни време с жена ми. Бяхме все още млади, имахме достатъчно работа и пари, синът ни вече следваше международни отношения в Софийския университет и така се изнизаха няколко години. Не си спомням точно кога открих „моята” смокиня, сигурно вече са минали двадесетина лета. Плодовете ѝ бяха безчет, листата твърди, осанката достолепна, короната широка и така тя лесно ме прегръщаше с клоните си. И когато през 2007-ма година нещо се чалнах и прописах, смокинята стана героиня на третия ми разказ, после поне пет-шест пъти съм писал за нея. Дължа ѝ много!

                 В началните години на отсрещния бряг, водещ до нос Христос, имаше само една голяма бяла сграда, със Стела я наричахме Хасиентата. Сега всичко е застроено! Понякога си мисля, че по-добре ще е да се запази тази неразбория и занемара в самия къмпинг, защото противното на това ще е бетон, много бетон… Ще поживеем, ще видим.

              Лятото на 2009-та отседнахме в новия хотел „ Свети Никола”, до самия плаж. Гледката към морето, шумът на вълните, изгряващото до червено слънце, това си заслужава да се види и усети. Но след шест години се прехвърлихме на друг, горе на улицата „Виа Понтика”, която обикаля целия полуостров и стига до началото на археологичните разкопки на южния край на Созопол. А и имаше басейн, не, че за мен това си е от значение, при наличие на море. Някои много се прехласват по Болата, по Силистар, по някои други заливи. Няма по-скучно море от това в залива! Затова на Каваците си е супер, тук няма да бъдеш отвят от безгрижно спокойствие, гладката повърхност е само сутрин, понякога късно вечер. Останалото време можеш да си скачаш над и под вълните на воля! За тези години не веднъж са ме гонили спасителите, но все пак не са били много груби, признавам си.

                    И остана да Ви разкажа за последните три хотела, в които съм бил. Единият е комплекс „ Аполония бийч”, излишно голямо студио, малко занемарено. Поне така беше преди четири години. И за симпатичния непретенциозен „ Айя”, в който преди три години отседнахме само за една нощ и който се намира сред високите каваци. И до който се стига през мека пясъчна пътека, покрай занемарените останки от къмпинга, чийто край на славното му съществуване успях да усетя в началото, през онова американско лято…

                  Преди две години бяхме в хотел „ Мирамар”, от дясната страна на централното шосе, до къмпинг „ Смокиня”. Много хубав хотел, чудесна храна, но там пък напоследък са се самозабравили с цените… Не съжалявам. Моят „ Голдън плейз” все още ни е по джоба…

                   Щях да забравя пясъчните лилии. Най-интересното е, че знаех за тях, но не им обръщах внимание. И когато преди пет години написах разказ за тези бели, фини, красиви и малко аристократични цветя, никнещи на най-невероятни места върху пясъка, чак тогава се вгледах отблизо в тях…

                     Какво му трябва на човек, лято, море, смокини, пясъчни лилии и… ОЩЕ НЕЩО! Нека да повторя думите на Рени от незабравимия филм, защото нали е сниман в онова същото заведение, което е насреща на Каваците! Пожелавам Ви го, не само през това лято!

 

14.06.2019.                                       Любомир Николов

- Ресторант „ Чепишев”, аз, Иван Голев и другите апапи –Разказ

 

Действието на тези безобидни събития се развива точно преди петдесет години. Тогава на стадион „Раковски” през ден се събирахме да тренираме лека атлетика, че понякога и по-често. Треньорът ни се казваше Петър Ангелов - Бокси, млад човек, национален състезател на четиристотин метра, който имаше много различни методи при съставянето на тренировъчния си план. Четеше специализирани книги и списания за любимия ни спорт, дори беше изнамерил от някъде малка камера, с която ни снимаше как бягаме по пистата и после правеше разбор на грешките ни, на бавен каданс. Понякога сутрин рано ни водеше в 22 –ро училище да плуваме, друг път през почивните дни ни замъкваше на минералния басейн на Панчарево, за да ни се отпусне мускулатурата, обикновено това ставаше след състезания. Най-много ни допадаше решението му вместо на пистата да ни изведе на червените кортове, където ритахме футболна топка като ненормални, той самият беше доста схванат и смешен във финтовете си.

                 Бяхме много силна група, най-будните и свестни момичета и момчета от целия отбор на Спартак – София, така се казваше тогава дружеството ни, което беше подчинено на МВР, но това

 не ни стресираше по никакъв начин. Спомням си много добре няколкото зимни лагера в старинните вили във Велинград, където печките се палеха с талаш, бяха цилиндрични, в тях се поставяше метална пълна кофа, бързо се разпалваха и грееха много силно. А да плуваш на зимни градуси в минерален басейн и после да се загънеш в хавлията си, бягайки към съблекалнята, това си беше неповторимо преживяване.

                 Ние растяхме бързо, както всички други здрави и нормални юноши, бяхме и на летен лагер в Кюстендил, където за пръв път аз отседнах на хотел. Горе на Хисарлъка се случихме с едни футболисти от втората „ Б” група, разкладката им беше за великани! А каква е била на тези от елитните отбори, мога само да гадая. Спомням си  и едно пътуване до Варна, за пръв път в ресторант вагона, обядвахме някакви супер ястия, пиехме минерална вода, портокали и палачинки за десерт, чувствахме се истински аристократи!

                  Може би сбърках, когато точно преди петдесет години лятото се отделих от отбора и заминах с колело от Казанлък до морето с моя съученик Севдалин, лагерът на Равда се отлагаше няколко пъти и аз не издържах на желанието си да отида по-скоро на морския бряг… Тогава всички момчета си бяха накупили едноцветни чорапи, жълти, червени, сини, бяха много модерни тогава. Защо тези чорапи ги свързвам с лагера в Равда, с момичетата от баскетболния отбор и започващите между тях свалки, нямам идея. Може би защото цяла година след това слушах за любовните им подвизи, дори малко ме бяха взели на подбив, че съм предпочел изолацията на мъжката компания пред възможността да изляза и аз на този трепетен фронт… Може и да са били прави… 

                     Ще попитате, къде е ресторант „Чепишев” в тази история. Ще започна с Иван Голев, баща му тогава беше много известен писател. В Младежкия театър гледах пиесата му „ Чудесната тройка”, една съвременна история, в главната роля беше артистът Банко Банков. Бях ходил на гости в Иван, живееше в една пряка на булевард „ Витоша”, холът им беше пълен с книги. Голев беше малко по-голям от нас, винаги гладко обръснат, много галантен и обран в емоциите си млад човек. Идваше по-скоро заради това, да поддържа тялото си силно, не толкова заради спортните успехи.

                       А сега за ресторант „Чепишев”. Аз, Иван Голев, Борян Коев, Федя Нонов, Краси Стамболов и Краси Луканов, Георги Стоев, както и Янаки Михайлов сме героите на това малко приключение в този супер ресторант за онова време. Родителите на Яначката имаха вила в Бояна, една малка и спретната дървена къщица, която сега изглежда като бунгало спрямо изникналите покрай демокрацията палати. Та често ходехме там, просто за да избягаме от големия град… И на бара на ресторант „Чепишев” си поръчвахме кока-кола с малко коняче. Понякога си взимахме бутилка Зубровка, полска водка със сламка в шишето, не бяхме чак толкова аскетични в спазване на спортния режим. За цигари, не пушихме по онова време. Макар, че няколко години след това Нарцис Попов мачкаше всички на една обиколка на стадиона и си признаваше, че пет-шест папироси са му дневната доза… Но тогава се бяхме вече разпръснали…

                          Ще попитате, къде са всички тези момчета. Последният път когато се видяхме, беше преди осем години. Дойде и Бокси. Бяхме се събрали в хотел-ресторанта на Геша, който е в Симеоново. Аз бях издал първата си книга, дори подарих един екземпляр на Федя, да си чете през дългите си океански плавания, нали беше нещо механик по корабите.  След година-две го попитах, как е книгата. „ А, не ме занимавай,

не ми остава никакво време”, така ми отговори и доста ме разочарова… Борян и Краси Луканов не можахме да издирим, тренера ни говореше, че ще намери Соня, Пандора, Наташката и …

ох, забравих името на тази симпатяга, по която тогава си падах…Да, Маргото се зовеше!

                           А Иван Голев май пропуснахме да поканим. Няколко години след това тренера Бокси си отиде на небето, макар, че обикаляше Витоша до последно, ядеше мед, плодове, не пиеше и не пушеше. Все пак доживя почти до осемдесетте… Де този късмет и за нас, Яначката на около четиридесет отлетя…

 

                           Та така. Сега се надявам Иван Голев да прочете това, нали сме приятели в мрежата,  с останалите не поддържам връзка. Бях влязъл в магазина на Краси Стамболов, държеше се много странно, сякаш не ме забеляза. Федя беше ми казал, че ще дойде вкъщи да се видим, дори не се извини, че съм го чакал…

                              Да са живи и здрави! Онова време, поне за мен, си беше незабравимо! Коняк, кола, Зубровка, ресторант „Чепишев” и Хисарлъка, както и най-вече онази червена    кортова писта, с която тогава не можехме да си представим, че някога ще се разделим!

 

 

 

 

            13.06.2019.                                          Любомир Николов

 

 

- Двете бели одеяла на господин Цигулков –

                И така, неусетно изминаха десетина години от съвместния живот на господин Цигулков с неговите момичета. Поетесата издаде третата си книга, вдъхновена от бързия растеж на малката им хубавица и смяната на годишните сезони. За това време тя дори спечели популярния конкурс между пишещите си събратя и сестри в един известен литературен сайт, който беше на тема „ Очите на щастието са разноцветни”. А наградата си беше направо авантюристична, да полети от високите скали на Предбалкана към разлюлялото се от треви и макове поле, където със силно сърцебиене я очакваше господин Цигулков. Стиснал тъничката ръка на дъщеря си, той дори и не искаше да си помисли какво ще стане, ако парапланерът се оплете в короната на някой бук или се отпрати от внезапно развилнелия вятър далеч от погледа му.

    - Скъпи ми господине - така се обръщаше поетесата към Цигулков, когато ѝ се случваше нещо незабравимо и ускоряващо пулса ѝ – защо не полетиш и ти, това се помни цял живот!

    Но той никога не се подвеждаше по нейната емоция, все пак трябва някой от двамата да остане с трезв разум, за да се грижи за малката им принцеса…Цигулков все още работеше в онази игрална зала, където се провеждаха спортни състезания, концерти и дори литературни четения. Макар, че беше се издигнал в служебната йерархия като ръководител на екипа, обслужващ техническото осигуряване на мероприятията,  заплатата му не беше пораснала толкова, колкото ангажиментите и отговорностите. Но в това трудно време да си търси ново място не беше реалистично, все пак наближаваше пенсионна възраст. А неговата поетеса смени за тези години три-четири работни места, тя макар и крехка на вид си беше цяла фурия, когато си наумеше нещо. Освен грижите за дъщерята, къщата и милия Цигулков, тя се беше издигнала до управителния съвет на една женска благотворителна организация. И така познанствата на Цигулков със силните на деня в техния град,  макар и косвени, се бяха многократно увеличили. Но скромния му характер не позволяваше да си мечтае  как може да се възползва от контактите на неговата поетеса.

        Напоследък Цигулков си мислеше какво ще остави на скъпата си наследничка, след като един ден си отиде. Човек никога не знае какви дни му предстоят. И тези мисли се появиха тази пролет, когато комшията му наводни всички мазета от входа. Той беше млад зъболекар, който в желанието си да монтира някакъв скъп компресор в едно от мазетата, допусна тази не толкова безобидна авария. Нали на първия етаж беше обзавел цели три кабинета, та му трябваше допълнителна струя въздух или кой знае какво друго. В неговото нямаше кой-знае какви ценни предмети. Една печка с реотани, малко инструменти, няколко пакета с теракота и фаянс, останали му от ремонта покрай сватбата, също няколко кашпи, които поетесата все канеше да засади с любимите си бегонии и циклами. И едни две бели одеяла, годините им надхвърляха тези на Цигулков. Това беше единствената вещ, останало му от неговите родители. Освен мириса на мухъл в целия коридор, мазeнцето му плуваше в една педя мътна вода. И одеялата бяха целите прогизнали, макар поставени прилежно в голям кашон и с нафталин помежду им. Това Цигулков го беше виждал години наред, защото баща му много обичаше мириса на нафталина, пък и главното, така никакви мушички и молци не се въдеха наблизо. Напразно той се опита да убеди поетесата, че като ги закарат в една слънчева неделя на барата край близкото село, ще станат като нови. Тя и без друго не ги харесваше, много били тежки и боцкащи. „ Ами какви да са”, отговаряше ѝ Цигулков, „та те са от чиста вълна, кой знае на какъв ръчен стан са тъкани при това!”

          И така семейното наследство бе изкарано на близките контейнери, с надеждата някои добри хора да ги приберат в скромните си стайчета. Дори Цигулков съжаляваше, че не ги изнесе в почивен ден, за да може да наблюдава какви хора ще са тези, които ще ги вземат със себе си. Понякога си мислеше, че е предал родителите си, все пак те с такава любов и пестене му бяха оставили един апартамент и едни бели одеяла, от чиста вълна…

               Но има време, успокояваше се сам Цигулков. Нека момичето ми завърши гимназия, нека започне да следва, нека и дай Боже да се ожени, и чак тогава ще мога да си отдъхна, че не съм живял напразно. Едни бели одеала, макар и от чиста вълна, можаха да изкарат близо седемдесет години. Че аз ли да не мога някакви си горе-долу петнадесет!

                И дори само честното си име да ѝ оставя, то ще я топли повече от едните бели одеяла, пък макар и от чиста вълна!

               Така сам се успокояваше напоследък господин Цигулков!

 

12.04.2019.                                                                     Любомир Николов