- Ти си само за снимка с тези гълъби
покрай себе си - така му рекох в
тази прекрасна утрин. Защото предчувствах, че днес излиза интервюто ми. А и
книгата ми добре се продава, взех я преди седмица от една софийска печатница.
Не съм бързал да я издавам, две години отлежаваше в компютъра ми. Но лятото си
казах, защо да не си я подаря по случай тези години, които скоро навършвам. Все
пак юбилей, не е обикновен ден.
Често го виждам как стърчи изправен
пред кофите за боклук, рядко съм забелязвал да рови в тях. Но пък колелото му е
като коледната шейна на добрия старец, отрупано с рекламни торбички, дисаги,
дълги железа и ненужни дървени пръчки, дори няколко празни големи кашони от
велпапе, които заможни хора са освободили от ценната си покупка. Нагънал ги е
прилежно и завързал със сезал, а когато вдига глава и когато няма какво да
прави, сякаш пресмята на колко бири се равняват. Така изпъкват скулите му,
бърчи устни и сякаш решава задачи по математика в класно за трето отделение. Лицето му е насечено, веждите сключени
над сините очи, а матовата му кожа дали е от прашните вехтории, които отарашва
с мръсните си ръце или просто си е такъв от рождение, не мога да знам. С две думи
прилича на клошар, на който това му е втора работа, за да си докарва
допълнителни доходи, все пак трудно е в днешно време да свързва човек двата
края. Чупи хляба, който си носи или е докопал до кофите, това никога не
разбрах.
-
- Нали не ме поднасяш–
безобидно ми отговаря, край него птиците пърхат и кълват, но когато ги
доближавам сякаш самият Хичкок ги режисира, толкова много са и почти са
отлепили крилата си от земята.
- Моля
ти се, говоря напълно сериозно, рядко мога да видя хора, хранейки не само себе
си, а и птиците - което си е самата истина. Само че не ми е удобно да навлизам
в личното му пространство, Иначе снимката му ще е всред фаворитите за някоя
годишна награда на тема
съвременния градски човек, например. Сигурен съм.
- Дълги
години съм бил горе, в планината. Там отглеждах животни, много животни. Научил
съм се да ги обичам и сега тук, в града, с тези птичета се залисвам от време,
навреме- така ми казва.
Но нямам време да
моля разрешение да го снимам и бързо се вмъквам в близката книжарница до самия
параклис, където вече десета година празникът на Свети Мина е започнал. Хората
са се свили в якетата и повечето са вътре около тримата божи служители в
патрахили, които напевно и с увереност служат на Бога. Други са навън, не
смеейки да влязат вътре заради прословутия бацил, който ни мори вече две
години. Трети пък, и то не малко, дзиндзирикат като мокри косчета, чакайки
водосвета и най-вече подавките, които направо ще им подарят обяда, а чаша-две
червено вино ще им затоплят не само телата, а и душите. Тази година е малко
по-трудна при купуването на дребните артикули, но все пак касата се пълни с
пари и бели монети. Жълтите могат да докарат бедност и затова не ги взимам,
особено в днешния ден. Бутилките светена вода се харчат най-много. Да ни
закриля светеца, всички това си мислим и когато службата вече е завършила,
започват да прииждат повече хора. Голямата питка с украсата на крилата на
ангелите, житото с цветните листенца от захар и кутиите с парчета риба или
кебапче, гарнирани с картофена салата и кисела краставичка свършват бързо,
слънцето вече хвърля сянката на голямата сграда далеч от мнозинството в
зелената все още трева наоколо и тогава започва надеждата да е денят съвършен.
В ранният следобед празникът
е почти преминал. Минаха различни хора, някои нямаха левче за бутилка с образ
на Светеца и си отнесоха само почти пълното стомахче. Други не се колебаеха и
си взеха това, което им трябва, но най-вече вяра. А най-големият дарител, купил
две бутилки светена вода за банкнотата с образа на поета с името на славей беше
дошъл с цялото си семейство. Но не обикаляха изнесените маси, на които бяха
сложени малките сладки, кутиите с бонбони и нашарени с червените капки от разпилените
малки чаши с вино. Млади са, красиво облечени са, със самочувствие и добри
обноски са. Да има такива хора, така си мисля и обратно си тръгвам за вкъщи.
Човекът с гълъбите го няма, може би е долетял на други територии, без да му
направя снимка и този път.
А може би животът напълно му е
вдигнал гълъбите. Кой знае, та той е само един чудатник, който от немай-къде
храни себе си и петнадесетина птици, ако му се намират наблизо.
11.11.2021.
Любомир Николов
Няма коментари:
Публикуване на коментар