Спомен за американското лято

Преди точно двадесет години отидох за пръв път на Каваците. Бях в разгара на бизнеса. Моят приятел и партньор Хари ми каза, открил съм страхотно местенце. Беше началото на юли, на една голяма търновска банка стоварих половин камион хартия и спечелих около двадесет и осем хиляди лева. Какви бяха парите тогава съм забравил, но те ми бяха достатъчни, за да заведа жена и син за петнадесет дни в хотел „ Смокините”. Това беше невероятно място. Целият вътрешен двор беше засаден със здравец, отвън имаше алеи с големи червени цветя и обширен паркинг. Стаите бяха или към морето, или към просторен хълм, целия обрасъл в лозови насаждения.

         По онова време Хари беше внесъл една бира в кутийки, „ Кайзер”, която си беше доста скъпа. Той водеше приятели и партньори по заведенията в София, където я беше оставил на консигнация. Така всички ние помагахме на бизнеса му, като пиехме бира на корем. Все пак беше лято…

         Футболните мачове ги гледахме обикновено в неговата стая, до късно вечерта. Викахме като луди за нашите национали, вече бяхме повярвали, че са най-добрите! На сутринта целият хотел се огласяше от дрънченето на чували, пълни с празни кутийки по мраморните коридори, лелките се бяха видели в чудо с нашата ненаситност.

         Това беше последният път, когато шестнадесетгодишният ни син дойде с нас на море. После тръгна сам, после три лета подред заминаваше за по пет месеца във  Вашингтон, където работеше като спасител на басейн. После отиде в Ню Йорк за пет години, и след това вече още толкова живее и работи в Брюксел.

          А аз си останах тук, при нашата си бъркотия, при нашето си море, при моите Каваци.

         След два дни отново ще отида. Е, само за четири дни, бизнесът отдавна е зад гърба ми, хотел „ Смокините” е една развалина, нали знаете, хубава работа, но българска…

         Не знам дали ще се повтори американското лято.

         Но знам, колкото и да са се променили Каваците, това си е моето място.

         Не си го давам за нищо на света. Там е и моята смокиня, там е и споменът за онези наивни стари бунгала, тип „ куча колиба”, там си е моята младост!

         Но понякога, когато плувам навътре в морето, си мисля, че тя все още не си е отишла, както пееше поетът, не съвсем, не съвсем…

02.07.2014                                                   Любомир Николов