вторник, 1 април 2008 г.

Почти истинска история - разказ

Една сутрин господин Цигулков се събуди в неочаквано за него благоразположение на духа . Провеждайки сутрешния си тоалет той подсвиркаше бодро и необичайно за самия себе си последния хит на фолкдивата Евана . Какво става с мен , опита се да се отрезви Цигулков , но напразно . Макар и леко фалшиво , мелодията сама излизаше от устата му .
Допивайки чашата безкофеиново кафе нашият герой се помъчи да си обясни това така различно на сериозния си и дори намръщен натюрел ежедневно настроение . Дали не се дължи пък на това , че предния ден бе намерил гуми втора употреба в стопанския двор на онова загубено предприятие , където вече трети ден бе заточен командировка . Или на така кръшната походка на младата счетоводителка от втория етаж , която прекаляваше с грима , но го бе удостоила с мъничко внимание през обедната си почивка . Ще я видим тази работа , си повтаряше той и дъвчеше сухия хляб преди да излезе на трудовия фронт така , както правеше вече двадесет и пет години .
Всъщност истинското име на този възпитан и не дотам лошо изглеждащ човечец бе Тиквоедев . Още като ученик в гимназиалните класове нашият човек се помъчи да разбере откъде идва тази недотам престижна фамилия . Родителите му бяха по своему горди с необи-чайното родово име и съвсем не обръщаха внимание на неговите оплаквания от подигравките на съучениците му . Героят ни все отлагаше сериозния разговор със тях по тази тема и така преди десетина години вече нямаше и как да разбере за това . Остана си сам и един ден се реши на смела постъпка . Просто си смени името . Цигулков му звучеше много артистично , а и нямаше чувство , че е предал създателите си . Та нали най-сладка бе тиквата-цигулка ,която редовно присъстваше на есенния им неделен обяд .
Работният ден протече съвсем рутинно . Към два часа хапна един претоплен сандвич с кайма – викаха му принцеса . Дори неговият непретенциозен вкус бе малко против това название на натопената в застояло олио филия , но какво пък това да не е Шератон . Така се успокояваше Цигулков , пушейки цигара след скромния обяд .Дори си припомни онези млади времена , когато с приятели , а дори и от женски пол бе в този изискан хотел на следобедно рандеву . Пиха бира „Кайзер” , май имаше някакъв нашумял немски сериал по телевизията тогава , където тази марка бе на особена почит . Всички напудрени и с идеален загар мъже пиеха бира „ Кайзер” – сякаш не съществуваше нещо друго . Та така и Цигулков се бе поне за мигове пренесъл в света на удоволствията … Ех , славни времена бяха , си мислеше дърпайки от цигарата той и си мечтаеше вече за редовната чашка мента преди вечерята в къщи .
Но дотогава трябваше да се случат толкова неща . Естествено нашето момче и не мислеше , че това ще се стовари точно на него .
Вече бе станало тъмно , когато почти изправената му походка го изведе на двадесетина метра от къщи . Точно пред входа на блока , където живееше , на неговото извоювано с годините паркомясто се белееше някаква друга , не неговата застаряла лимузина . А до нея лепната на асфалта с цвят електрик табелка го известяваше , че любимата му кола е преместена принудително поради неправилно паркиране . Отскоро улицата бе разширена с претенцията да стане по-удобна и движението улеснено , но какафонията бе станала още по-голяма .
Е сега ми се наруши месечният бюджет , си помисли веднага Цигулков . И къде ще паркирам за в бъдеще , изпадна в паника той . Решението да премести колата на охраняем паркинг не бе по силиците на заплатата му .
Изминалата нощ не спа добре . Присънваха му се някакви хора с униформи , дори току що избраният след местните избори кмет профуча бързо покрай прозорците му . Ще ми разваляш нивото на благосъстояние на електората с този трошляк , я да го разкараш преди да е станало късно, зъбеше му се той от съвсем новата кметска кола .
На другата сутрин Цигулков закъсня с пет минути за работа . От принудителния паркинг лесно придвижи колата си до къщи , но къде да паркира . Намърда се в крайчеца на тротоара пред новия магазин отсреща и с присвито сърце пое към службата – омразната командировка бе вече свършила .
До края на деня допусна две грешки в отчета по месечния баланс , които преди никога не правеше . Добре , че му остана време да провери направеното преди шефа да го заяде , само това сега му липсваше . Но пред къщи го чакаше нова изненада , някой конкурент по място бе одраскал лявата броня на колата му . Всичко това Цигулков тушира с една мента повече на вечеря , рядко си позволяваше така да се отпусне .
През следващия месец колата на нашият страдалец бе дигната още три пъти . Първо го натопи собственика на магазина отсреща за дрехи втора употреба . С половин метър колата му отнемала от така скъпоценното място за реклама точно пред входа . Вторият път паякът го захапа пак на предишното „негово ” място . Този навик с паркирането все пак бе изграждан доста години . При третия случай нашият човек се бе вече сприятелил с охраната на принудителния паркинг и дори се уговориха идната неделя да ловят риба заедно . Не че Цигулков имаше много опит в риболова , но едно приятелство в повече винаги си е от полза .
Годишният му паричен баланс обаче бе силно разклатен . Между четвъртия и шестия случай успя да изтегли кредит от банката , с която бе обвързан шефа му при минимална лихва . Така смело посрещна след половин година юбилейното си десето преместване на колата . Дори покани охраната от паркинга да го отпразнуват , все пак си е кръгло число . Прекараха си много приятно и весело .
След това Цигулков установи , че това напрежение с паркирането му е струвало пет-шест килограма в минус . А и косата му нещо бързо взе да оредява , съвпадение просто, се успокояваше той . Цялата си енергия бе вече съсредоточил в обявата за продажба на любимата си кола . Това решение взе много трудно и то защото къде ще търси извън работата социалните контакти . Така и пропусна чаканото повишение в службата , за което се стараеше през последните няколко години .
Изминаха още няколко месеца , в които Цигулков се бе вече обиграл в намиране на място за паркиране . За това време само два пъти закъсня за работа , връщайки се от принудителния паркинг . И когато си даде сметка , че случаите са точно дузина съдбата му се усмихна . Все пак животът си има и хубавите страни , си мислеше нашият човек когато почерпи приятеля охранител за избавлението си . Беше продал колата изненадващо изгодно на един млад колега от службата . Когато разбра , че и той е без гараж настроението му взе да се възвръща . Прибра се в къщи , като си тананикаше без да се усети поредния хит на попфолка , разбира се това на Евана .
Ех , ако знае само какво го чака колегата … Така за пръв път от година си легна почти доволен от живота си Цигулков .

Апартаментът - разказ

Този ден апартаментът щеше да се сбогува със своето минало . Това дълго време му се струваше невъзможно , все пак близо петдесет години минаха от деня , когато го построиха . Израстна в тих квартал , почти в края на София тогава . Сега си е направо център . Старият учител , който го построи казваше -отивам в града и се отправяше към обръщалото на трамвая , на петдесет метра от него . Кестените бяха обградили трамвайната линия , алеите с цветя бяха винаги цъфнали , тревата блестеше от утринната роса . Чак след две спирки започваше паважът . Градът бучеше с разнообразните си звуци толкова далеч от него . Сутрин апартаментът се будеше от чаткането на конски копита , все още имаше каруци да трополят из града . Следваха виковете на млекаря , той винаги бе внимателен , дори оставяше на прага на останалите къщици бутилките с мляко . Тази простичка идилия му се струваше , че ще продължи години . Само да знаеше какво го чака …
Всъщност първото нещо , от което апартаментът не беше доволен бе , че го построиха на партера. Та от височината на горните етажи той искаше да вижда облаците над Витоша и първия сняг по билото й , когато при него все още бе топло и есента се бе запътила бавно да си ходи .
Старият учител не бе чак толкова стар . Хората го обичаха и сигурно затова му слагаха пред името “ бай “ . Това караше внуците му да мислят колко много време има докато станат на неговите години . Дядо им , станал отрано пенсионер ги бе научил да четат и пишат далеч преди да тръгнат на училище . Израстнаха с книгите , понякога дори игрите на двора не им се виждаха така интересни . А пък колко се радваха , когато младият им чичо ги водеше из центъра .Шоколад или кино , ги питаше той и накрая получаваха и двете , каквото и да си бяха избрали .
Но годините си минаваха и един ден на мястото на кварталната кръчма апартаментът видя как зейна голяма дупка . Обградиха улицата с тараби , къщичките за ден изчезнаха . Вече не конския тропот и млекарят го будеха , а шума и боботенето на строителни машини След три години хотелът бе готов , на 22 етажа . Внуците на стария учител се бяха качвали по време на строежа чак горе , наистина града се виждаше като на длан . И колко различно бе всичко , но апартаментът винаги ги приземяваше , сякаш им казваше , този свят не е за вас . Трудно ще ви бъде да гледате нещата от високото .
Един ден старият учител си замина от апартамента . Нямаше да се върне , както това бе направил и младият чичо и то тогава , когато те растяха и най-много щеше да им липсва.Апартаментът задълго бе помръкнал и тази негова болка го правеше по-мрачен и дори малко нещастен .
Не че не се случваха и други неща . Първият студент на апартамента . Първата любов , която той усещаше по бащиното сако , което едното момче обличаше понякога . А после и първият войник , смешен и горд с обръснатата си глава . Или пък хубавата военна униформа , която рядко слагаше бащата и която го правеше още по-строен и го подмладяваше . А той си беше млад , но тичането по толкова много задачи бяха рано посипали сребро по косите му .
Понякога голямото момче се прибираше късно в къщи , бе самостоятелен и търсещ пътя си от малък . Апартаментът се безпокоеше за него , усещаше как само той му дава вяра за да преодолее големия свят около него и на другия ден отново да е силен . Родителите се тревожеха силно за сина си , който така проправяше път за по-малкия , те трудно искаха да повярват , че децата са пораснали.
Годините минаваха , вече студенти , момчетата не говореха много , но се усещаше всяка тяхна радост , мъка и колебания .Идваха и момичета при апартамента , едни за малко , други за по-дълго. Някои от тях бяха шумни , апартаментът си почиваше , когато те си отиваха . Други бяха мълчаливи , но присъствието им се усещаше дни наред .
И така се сменяха сезоните , една ранна пролет апартаментът отново осиротя . Тихата жена , толкова загрижена за семейството не се прибра от едно пътуване . Бяха останали само мъжете . Синът на стария учител започна да ходи постоянно с униформата , но бе някак пригърбен .
Само по изпушените цигари , когато му идваха колеги на гости можеше да се разбере колко му е трудно сега . Апартаментът искаше да помогне , приемаше различни хора , а и компании , само мъжете да не чувстват самотата . Но и на него му липсваха едва можещите стъпки на майката .
И тогава , загубил надежда той отново се оживи . Една след друга при него влязоха две жени . Та те си бяха момичета тогава . Смехът им , желанието да го променят и направят по-ведър му харесваше . А и дойдоха най- малките . Суетата около първото бебе на апартамента , дядовците, грижовната баба , въпреки непривичната градска среда , всичко това си бе ново за него и му харесваше . Може би е време да се забравят трудните години ?
И отново строежите започнаха . За една есен от кестените , алеите и тревата наоколо не остана нищо . Само бетон и асфалт , апартаментът се тресеше от тежестта на машините около него , трудно заспиваше и вече искаше да остане сам , неговите хора нека да намерят други пътища по света , той вече не можеше да им осигури спокойствието от преди години .
Дойде време и сина на стария учител да стане пенсионер .Внуците и грижата по тях го залъгваше, докато се разбра че малко се е грижил за себе си . Дълго се надяваше , че нещата ще са както преди и ще посреща самият той порасналите внуци , че ще остарее съвсем тук . Не му се заминаваше , не се предаваше до края . И тогава апартаментът се почувства наистина най- омъчнен и нещастен . Нямаше кой да излиза и да пуши цигара на малката му тераса , чакайки скъпите внучета . Да боядисва тежките му врати и черчеветата на прозорците , да говори как ще го прекрои и направи щастлив . Тогава разбра , че деня за прощаване предстой , всичко е въпрос на време .
И този момент бе вече дошъл , години след като нямаше кой да му се радва както преди . Все пак толкова трудно беше да повярва , че след всичко изживяно ще го изоставят . А това не беше лесно за внуците на стария учител . Та те са вече почти на неговите години , когато той прекрачи прага му за първи път . Трябваше им време те самите да се простят със всичко отминало .
Дали са го сторили ? Не може да са го забравили , си мисли и сега апартаментът . Радва се на новия си облик , лъскавите алуминиви дограми и тежка дъбова нова врата . Но той си остава апартаментът на стария учител . Та нали той го построи , заобича и каквото и да му се случи обичта ще я има винаги помежду тях , макар и останала там някъде в миналите дни . Има кой да си спомня с добро за онова време , така си мисли и сега този наш обичан апартамент .




В памет на всички , които са живели там и не са сред нас .

Брадат социализъм - една случка

Роден съм преди немалко години. Винаги съм вярвал, че моя дядо и баща са честни и справедливи хора, които са се борили за онзи строй. И съм се гордял със това.
Сега ще ви разкажа една история, която звучи невероятно, но си е едната истина.През цялото си следване и до днес съм с брада, преди 30 години черна, сега бяла. Беше 8-ми септември 1974 година. С моя приятел от института Графа привечер вървяхме по “Стамболийски” , когато ни спряха някакви отрядници. Къде са ви документите, кратка проверка и ни вкараха в районния клуб. Ние им се изрепчихме, те ни заплашиха, че не можем да се движим така- с брада аз, Графа с дълга коса и че ще ни опандизят в милицията . И представете си, викнаха някаква Уазка и ни стовариха на “Констадин Величков” в шесто управление. Баща ми служеше тогава в това районно към управлението на Противопожарната охрана - бе подполковник. И дежурният офицер ни попита къде работят родителите ни.
Моят отговор много, ама много го смути. Аз не му казах нито чина, нито длъжността , но по лицето му се изписа ужас. Да не би да са докарали сина на някоя голяма клечка и как ще се оправя тогава. Стана много внимателен и дори ни посъветва приятелски, че ще сме по-хубави ако се пострижем и обръснем.

Е това ако не се казва брадат социализъм, здраве му кажи.

Сън наяве - просто невероятно .

Беше лятната студентска сесия на 73 . В началото на април се бях разделил с Р.
Цял месец се чувствах много зле . След един изпит се разхождах покрай градинката в Лозенец , срещу НДК, и сега си е там . На края й има една църквичка , не и знам името .Тогава почувствах как сърцето ми започна силно да бие , имах чувство че Р. ще изникне отнякъде наблизо и отново ще сме заедно .Вечерта сънувах М. бременна , после същата нощ и Р. как минава покрай мен в учебна кола , искаше да става шофьор , знаех това още когато ходихме .
М. беше ученическата ми любов. Нямахме 16 , когато се запознахме . Бе на една ученическа екзкурзия в Банско, няколко души се оплетохме из планината , пратиха и местни да ни търсят. Имаше един татко на наша съученичка , бе се заиграл с класната ни , и те бяха с нас, та затова бързо бяха усетили липсата ни .
М. ме заведе в зала България на концерт. Не бях ходил . Моцарт , малка нощна музика .
Излязах от залата като препариран . След година и половина , в десети клас се преместих от Националната математическа паралелка в нейния клас . Не го прави , ми каза М., това ще е краят . Не можем да бъдем в един клас. Не я послушах , тогава ми бе много математиката, леката атлетика и М . Беше ми написала писмо/ така си пишехме тогава/ . Цялата му същност разбрах няколко години по- късно, след като се разделихме .
Трябваше да отида в по-нормален клас . Отидох и веднага станахме чужди . Може би вината си бе моя , но не можех да пренебрегна гордостта си . След два месеца на Панчарево на военното обучение бе сложила главата си на коленете ми . На никой от класа не направи впечатление. Осма гимназия имаше класове до Й , бяхме сума ти народ в гимназията. Може би искаше пак да сме както преди. Всичко бе свършило.

На другия ден след съня бях в центъра , в голямата тарапана на кръстовището на Раковска и Графа се разминах с М . Не ме забеляза . Бе бременна . Стори ми се много напрегната . Сънят ми се сбъдва , какво ли ме чака . Повече не я видях , знам само че живее в Белгия .
Това бе началото . Неволно се запътих към Солунска и Витошка , там в един магазин работеше една приятелка , Мар , с нея ходих десетина дни точно преди казармата.Баща й бе някаква клечка от ЦК , запознах се с нея на курорта Дружба на морето , където с Хари правихме разни магарии . Нищо особенно, допадахме си , но бе някяк странна , усещах го . Когато влязах в спортната рота , там сега е музеят “ Земята и хората “ ми идваше на свиждане . Но аз още първите дни й казах , че не искам да ме чака напразно и да си губи времето с мен две години . Имаше един от ротата , много ми се чуди , мацето ти е навито , защо я разкарваш . Даже заби приятелката й , която веднъж я придружаваше . Та Мар. го понесе не леко , но какво да се прави . После до Нова година няколко пъти ме канеше на гости у тях в Надежда /каква ирония/ .Тогава около Н.Г. я мернах пред магазина , бе бременна , разбира се не от мен , защото просто при нас това не стана . Значи е искала законно да роди , може би ме е и харесвала , сигурен съм .
Та влязох в този магазин , не знам какво ме накара . Мар. я нямаше , все пак бяха минали две години и половина . Но пред нейния щанд с гръб към мен бе Р., шумна както винаги , с някакво момче . Излязох навън и си казах , та това са десет минути , и около шестотин метра между двете срещи . Не ми стана много добре . В този милионен град , повече от съвпадение…
Сесията я взех твърде успешно , после с бате Наско отидохме на Дружба . Всичко течеше нормално , нови запознанства , приятелства от София . Последните дни заминахме за Слънчев бряг. Там първата вечер аз спах в един Москвич 403 . После още една – две нощи тук , там . Та животът продължаваше .
Късната есен отидох на концерт на Вили Кавалджиев във Физическия , срещу Семинарията . Не бе познат , той стана известен много след това , пя страхотно . Бях закъснял , през антракта се освободи място , седнах и се нацелих до Р. , не бях я забелязал . -Какво правиш , и пак шумна и енергична .- Къде са нашите мъже , имаше друг с нея , явно е бил излязал нанякъде .
“Знаеш ли, че като карах курсове за шофьор през юни , покрай църквичката в Лозенец те видях , минах покрай теб , нали ме видя и ти .” Разменихме баналности , концертът продължи .
Оттогава не съм я виждал . ” Тя остави в сърцето ми раничка , от която още боли” както е казал поета , малко големичка . Следваше задочно право , имаше къси поли , бе голямо шавъркало . Последните тролеи до кв. Хаджи Димитър , където живееше пет месеца бяха и мои .Ти май ще се изместиш скоро от Лозенец , каза ми един приятел , виждаше му се че нещата са сериозни . Няма такова нещо, отговорих му аз , но и не мислех , че след три месеца ще се разделим .

Моят приятел Наско - разказ

През есента на 66 година дворът на осма гимназия бе пълен с новогимназисти . Всички бяхме докарани с черни панталони и бели ризи . Затова силно се открояваше едно момче , с белоснежен панталон и трептящо чистобяла риза . Гласът му звънеше в големия двор на училището , смехът му заразяваше , очите му закачливо-дяволито се смееха . Стана ми отведнъж симпатичен . Следващите две години го засичах по коридорите , нито веднъж не бе по-различен от първия ден , когато го видях .
Веднъж в парка , където бях на тренировка го срещнах . Той бе на състезание по колокрос . Мъкнеше колелото с лекота , екипът му бе прилепнал на дребното , но силно тяло. И въпреки калта и прахоляка , трудния терен и умората видът му бе отново завладяващ . А и не пропусна да ме поздрави , усмихвайки се .
Това е Атанас . През пролетта на 69 се преместих от математическата гимназия в неговия “ И “ клас – и той като мен бе повтарял една година . Може би така е било писано да се срещнем . Влизайки в класа с една широка усмивка ме покани да седна до него на свободното място , сякаш го бе пазил за мен .
Оттогава до сега НАСКО Е НАЙ –БЛИЗКИЯТ МИ ПРИЯТЕЛ .
Дори сега , когато пиша това съдбата сякаш се намеси и клавиатурата сама изписа горното с главни букви . Да , Наско е с главни букви от онзи момент в осма гимназия до сега , дай- боже още дълги години .

Наско , за какво по- напред да пиша . За училищните дни , когато двамата брояхме дните до завършването и бала? Или за даскалицата по физика , която аз знаех че ще превземеш на матурата и ти давах кураж да се явиш . Та човек , който си прави сам малки транзисторчета , които и свирят на всичко отгоре , който си поправя електрическите уреди в къщи и от малък може да кара бащиния Трабантел , той не може да се плаши от една матура .
Или за онова пътуване до Пловдив с Вивата , тримата само да се размотаем из Филибето ?
А може би за казармените ти истории на границата и тревогата дълго след това дали правилно си постъпил , когато сте преследвали бегълците от Сливенската танкова бригада.
Не мога да реша откъде да започна , затова няма да искам да описвам всичко свързано с нашето приятелство – невъзможно е .

Беше първото ми лято като студент , след сесията с Наско заминахме на море в курорта “Дружба “ . Аз го чаках в Казанлък , бях пристигнал от Търново , където бях цял месец на студентска бригада . Бе късна вечер , когато се качих на влака София- Варна . Наско ми махаше от прозореца на купето , хайде започваме купона . И той започна с двете момичета , които бяха сбъркали влака и влязоха при нас . Наско веднага ги успокои , където Бургас , там и Варна , все са си на морето . Толкова ги омая със сладки приказки и вицове , че слязоха на сутринта не където трябваше и после ги изпращахме на морската гара , където си хванаха луксозния кораб за на юг .
Започна се едно море пълно с емоции . С Наско плувахме здраво навътре в морето , ловяхме миди , по цял ден бяхме на плажа . Вечер по заведенията се бях изморил да слушам вицовете му , а те нямаха край . Един ден му казах , Наско , отсега нататък аз ще разказвам твоите вицове , а ти моите , така поне няма да ни е скучно . При вилата на Гяуров , изоставена и пропадаща от свачищата бяхме голяма компания . И пак в основата на всичко това бе той . Една вечер , бе към края на смяната Наско каза , хайде да отидем след това и в Слънчев бряг . Разбира се, отговорих аз.
Но първо бяха срещите с Бижара и Гого артиста , Русалка и мъжът й с фолцвагена-костенурка , Венета и приятелката й от Костенец , Васила и нейната дружка от Ямбол , другите действащи лица съм ги забравил.
Изнесохме се на стоп до Слънчев бряг . Там първата вечер аз спах в москвича на бащата на Елито . Откъде се запознахме с нея , не си спомням . После в бара на Интерконтинентал забихме едни ирландки , много си паднаха по нас . Една цветна снимка , това ни пратиха от север , когато си заминаха . Хайде до Инстамбул с корабчето , ни каниха те . Не можеха да повярват , че ние току –тъй не можем да се развяваме из света . А и имахме само няколко лева - метални , да ни дрънкат в джоба . Там бе и Вивата , май че тя ни пробута за две-три нощи без да плащаме в хотела .
Но всяко нещо си има край . Една сутрин излязохме на шосето за Бургас без цент в джоба , както обича да казва Наско . Ще те чакам в Черганово , на седем километра е от Казанлък , му рекох аз и се разделихме . Все пак сам е по- лесно за придвиждане .
След няколко часа бях вече заспал на леглото при баба ми на село . Тогава една усмивка ме разбуди , бе Наско . И този път успяхме , говореше тя .
Е , Наско , колко пъти сме се разделяли и събирали отново – безчет . Последното лято миналата година направихме незабравими преходи из Стара планина .На първия бяхме само двамата. Не ти ли бе скучно , ме попита един познат после , той просто не познаваше Наско . А който иска да ни види от тези прекрасни дни , нека да отвори www. bulgarian-mountains.com . Там са двата пътеписа , които написах и които дават бегла , но истинска представа за преживяното .

Всичко това нямаше да се случи , ако не беше този дребен , но жилав и пълен с енергия човек . Бате Наско , както го кръстиха в Телевизията , където работи вече тридесет години . Няма случай да го потърся и той да не каже , хайде да се видим . И после да говорим за отминалото , без да се стремим прекомерно към бъдещето . Та то и без да му се каним ще дойде , нали съученико от далечните години .


Да , това е бате Наско , човекът с голямото сърце , моят приятел .

Младият хижар - разказ

Излъчен на 16.05.2007 по Инфорадио

Тази година зимата закъсня . Високо в планината това беше добре за младия хижар . От половин година той живееше сам горе , бе си поставил амбициозната задача до пролетта да приключи с ремонта . Малкият заслон от години се рушеше , нямаше кой да посреща замръкналите туристи , а те не винаги можеха да разчетат правилно силите си . Заслончето поне ги спасяваше от студа и мрака . Младият мъж случайно бе станал хижар . Години наред работеше като готвач на отбора по ветроходство . Харесваше работата си , но честото отсъствие от къщи го бе разделило с жена му . Понякога взимаше малката си дъщеря по лагерите , покрай водата и вятъра момичето бе заобичала и него . Тя му липсваше .
Планината изведнъж го превзе, нуждаеше се от самотата , за да реши пътя си занапред . А и бе свикнал да помага на всеки , лагерите го срещаха с млади хора , той също все още бе млад и силен . Ще минат две – три години по чукарите и тогава отговорите ще дойдат сами .
Каменната сграда бе само с три помещения . Едното щеше да се превърне в малка кухня , от столовата ще се влиза в спалното , десетина нарове един над друг , но с всичко най- необходимо за една нощувка . Хижарят започна от прозорците , имаше приятели от града долу в равнината , направиха му алуминиева дограма . Бе странно да видиш тази малка каменна къщица , обградена с мочурляк , но горда с белите нови прозорци . Наровете бяха вече сковани, от военното поделение долу бе купил почти нови завивки и постелки . Няколко шарени парцалени черги от близкото село взе срещу помощта да осигури три-четири коша с дърва за две самотни жени , нямаше друг кой да им помогне . Приятелите му докараха голямо кюмбе и кюнци , готварска печка на дърва щеше да е в помощ на туристите , които обичат да приготвят нещо топло и си носят продукти . В хладния зимник отвън щеше да държи малко брашно , олио и сол . Оставаше да се погрижи за банята . Това го бавеше вече цял месец , а и трябваше да се справя сам с изкопаване на дренаж покрай заслончето . Нямаше за къде да бърза , всеки ден работата му я прекъсваха любопитни туристи , спрели тук за кратка почивка . Тогава хижарят се оживяваше, вадеше вино , черпеше с цигари и разказваше за себе си . Понякога ги изпращаше на около километър , за да им покаже пътя и да бъде по-малко време сам .
Вечерите му бяха най – трудни . Петромаксовата лампа хвърляше сенки по страниците на няколкото книги , с които залъгваше самотата . Бе поръчал да му осигурят малък агрегат , тогава ще има и телевизор за гостите , мечтаеше си той .
Този следобяд свърши рано с работата . Щеше да слиза по- долу , на час и половина път до голямата хижа . Там животът бе друг , оживен и разнообразен . Туристите бяха толкова различни , едни се качваха само да се напият , други обичаха риска през цялото време на годината и превземаха всички околни върхове . Но водопадът тук бе неповторим и всеки искаше да го види . Водата падаше от горе , бучеше , разбиваше се на пръски и пречупваше светлината в цветовете на дъгата . Мократа трева се омотаваше около краката , хладният въздух влизаше в ноздрите и те опияняваше . Скалите се надвесваха отгоре и те правеха смирен .
На тръгване времето се влоши бързо . Мъглата засла каменистата пътека и само опита го накара да тръгне . А и щяха да го чакат . Сестрата на колегата от долната хижа идваше да му помага , когато бе свободна от работата си в градчето . Бяха два дни и той искаше да се видят отново. Тя го караше да се чувства по- ведър , не че му липсваше женската компания , винаги горе завързваше познанства . Но сега бе различно .
Малко след като бе тръгнал срещна хергелето . Около две дузина полудиви коне се връщаха от прехода си до водата малко надолу . Там имаше една голяма локва , никога не пресъхваше , конете през ден- два прескачяха до нея . Този път младият мъж не видя черното конче , бе се родило малко късно , през началото на есента . Винаги около толкова бялата си майка , тичаше и пръхтеше , като винаги търсеше одобрението й . Бяха красиви заедно . Накрая на стадото сега хижарят забеляза кобилата , бе неспокойна . Цвилеше жално и протяжно , главата й се обръщаше често назад . Бе самотна .
След около половин час притъмня съвсем . Тогава покрай големия и стръмен завой надолу , малко под големия объл камък той го забеляза . Кончето бе притихнало , погледът му бе силно уплашен , трепереше цялото . Мъжът трудно се спусна до него , нямаше опасно счупване . Но бе с охлузен гръб и рана на шията . Трябваше му помощ .
В голямата хижа вече го чакаха . Имаше както винаги туристи , веселбата бе започнала . Младият хижар този път не седна на масата при тях . Хапна набързо сам , изпи едно вино и влезе в кухнята .Сестрата на колегата приготвяше вечеря за голямата група , която токущо бе пристигналала от близкия връх , трябваше да ги нахрани . Двамата не говориха много , ще се върна горе отново , й каза той . Усети как не й се искаше да се разделят тази вечер , но бе вече решил. След час потегли нагоре . В раницата носеше суха слама , имаше кошара наблизо . Бутилка с мляко му даде овчаря , за себе си взе пластмасово шише с вино . Около раницата завърза няколко стари войнишки одеяла , трябваше хубаво да завие кончето, нощта щеше да е мразовита . Звездите се бяха оцъклили , луната осветяваше пътеката , мъглата се бе вдигнала . След малко щеше да е при него . А на сутринта рано пак ще дойде да го види , горе в заслона имаше дебели въжета , ще го завърже и ще чака катърите . Два пъти в седмицата минаваха , водени от един човек от селото долу . Храната , бирата , хлябът се извозваха в големите кошове , натоварени на животните . Двамата щяха да се справят и изведат кончето горе , на пътеката . След няколко дни двете с майката отново ще са заедно .
Почти бе стигнал големия завой , когато заваля . Снегът отначало бе тих , но после бързо се завихри бурята , вятърът пронизваше и го караше да бърза . Отново съвсем притъмня , звездите се скриха под синьочерното небе , фенерът му едва пробиваше лъч покрай стъпките му .Дъхът замръзваше , бе тъмно и студено .Трябваше да се спусне при малкото .
Бе вече пристигнал до мястото . Усети как кончето диша и колко вярва ,че ще му помогне. И тогава стана лошото . Кракът му се подхлъзна , не можа да запази равновесие . Раницата го повлече , лакътя се удари в скалата , след това и главата . Струйката кръв му стопли устните , нищо страшно няма , си помисли хижарят . Усети как започнаха да бучат ушите , звездите от небето сякаш се наместиха досами лицето му . Минаваха му мисли за заслона , колко работа го чака още . Усмивката на дъщеря му изникна пред него и го накара да се чувства по- добре .
Дори да не може да се прибере сега , утре катърите рано ще минат , човекът от селото ще му помогне . Има и одеяла , ще изкара някак нощта .
След малко го обля странна топлина и му стана леко .

Снегът скриптеше под стъпките на трите животни . Парата около устите им се срещаше с мраза , трябваше някой да надделее . Конярът бе здраво намотал около себе си дебело одеяло , бе навързал катърите и яздеше напред . Тогава ги забеляза , почти покрити с навелия сняг . Мъжът и кончето бяха един до друг , около устата на животното бе замръзнала топла пяна . Червеното вино се бе разплискало между двамата , там снегът бе най – малко , камънаците не бяха го пуснали върху себе си . Бяха странно спокойни , сякаш сигурни че има кой да довърши започнато . Заслонът е почти готов , остава само банята и долния край на отводняването . Майката е силна , на лято ще има друго конче , може да е със звезда на челото , та нали през изминалата нощ пак се бе прояснило и няколко звезди се бяха отлепили от небето .
Ще има една и за все още неродения нов живот .


В памет на Митето .

петък, 7 март 2008 г.

Тази толкова стара история

Тази история е много стара, лична, но анонимността в чата ме кара да ви я разкажа.Преди няколко години случайно прочетох това стихотворение от Андрей Германов.
Писмата ти със пликовете сини
под свойта синя лампа във нощта
след толкова отминали години
отварям аз и бавно ги чета.
И своите. В учудване голямо
ме грабва чувството, че в тоя час
над свойто остро юношеско рамо
стоя, прозрял, с усмивка тъжна аз.
Как млада си била и колко зряла.
Как млад съм бил и аз. И как незрял!
Тогаз във всичко ти си ме разбрала,
а аз във нищо теб не съм разбрал.
И вече ми е безпределно ясно
коя била си ти, аз кой съм бил,
и кой тогава чувството прекрасно
с невинна юношеска е убил.
Като въздишка вън се стапя сводът.
Нощта е стара и часът е стар.
Сега съм вече умен, но животът
се пише във единствен екземпляр.
Това стихотворение сякаш бе писано за мен. Направо ме разтърси. Затова ви предлагам писмо на едно момиче до мен, писано март 1969 година. Бяхме на седемнадесет.
Скъпи мой,Отново лежа…Номерът мина….Много ми е тежко, за какво по специално не зная…Трябва да се преструвам, омръзна ми …Искам да си при мен. Понякога така страстно те желая - струва ми се, че се задъхвам… Радвам се, че не се случва, когато сме заедно, иначе мога да те лиша от скъпата ти девственост.Не ми се живее, не ми се прави нищо, бих могла да плача, а не мога, нещо така ужасно стяга гърлото ми… Иска ми се да заспя дълбоко, дълбоко, а когато се събудя всичко лошо да бъде сън. Не ти ли се е случвало да сънуваш и да се измъчваш ужасно, и когато се събудиш с облекчение да въздъхнеш - та то не било наистина. И слънцето да те препича някъде под лозите на баба ти и дядо ти.Ох това слънце, кога ще изгрее. До кога ще бъде така мрачно.Това време ужасно подтиска.Колко хубаво беше снощи след целия цирк с лекари, рецепти, наставления да си легнеш.Заравям лице в меката прохладна възглавница и се забравям , като в пропаст. И разбира се присънва ми се далечния хубав Кики.
Миличък Любо, какво ще стане с нас след 5, 10, 15 години.?През тези дни непрекъснато се самоизмъчвам със спомени. Моят скъп предишен Любо гоняма вече, не ми говори нежно и хубаво за пеперуди, за звезди и слънце…Но сега времето е друго/ естествено/ , самите ние сме се променили / сигурно/ , затова мислим за бременност, бебета и предпазни мерки. Защо се чувствам така самотна. Ето ,ти твърдиш, че ме обичаш, а не мога да почувствам тази любов, не може да ме сгрее.Любо, така ми се иска да пътешествам, да пътувам във влак с панталон и риза, да има приключения, не, не – да яздя кон из прериите, да ме преследват и конят да галопира. После да се явиш ти и да ме избавиш. Сигурно ще се смееш като прочетеш тези глупости, но аз често си измислям подобни неща. Е, не само такива невъзможни работи.Хайде, да не кажеш че съм абсолютно бебе-вчера си представях, че сме женени и т.н.Мъж, вчера като се връщах от училище видях едно много хубаво “нещо” на една витрина.И веднага започнах да се ядосвам, че не съм го видяла по-рано-щях да ти го подаря за рождения ден. После започнах да се успокоявам, че ще ти го купя за 18-тия рожден ден. Но 70-та година е толкова далеч…Ето сега знаеш горе-долу какво мисля , когато съм сама. Искам да знам същото и за теб.До сега не ми се е случвало да разбера какво мислят “мъжете” за момичетата си.Аз сигурно ще лежа до края на седмицата. Лекарят така каза. Ако не умра до тогава ще тевидя в неделя.
Толкова е скучно, напиши ми нещо , Любо.Целувам те хиляди пъти, мой хубав.
С нетърпение очаквам да те видя.
26 март 69 г.
И накрая отново Андрей Германов.
Ний срещаме се още рано-
съвсем еднакви.И връстници.
И под небе с любов огряно
разделяме се като птици.
И си отиваме, и двама
недоразбрали свойта мъка
и после в самотата няма
все носим странната разлъка.
А тъй е хубаво,когато
и двамата са още в полет:
мъжът във зрялото си лято
жената в ранната си пролет.
Не са ни хубаво разчели
И възрастите са прегради.
Мъжете трябва да са зрели.
Жените трябва да са млади.
Разказа тази история в поезия и проза Любомир Николов