сряда, 2 април 2008 г.

Созопол 98 - хронология

Неделя

Пристигнахме в 12 часа. В Созопол нямаше афиши за НЛО. Ще минем без тях. Обядвахме пица в “Каваците”.Стая 117. Следобяд бяхме на плажа-видяхме се с Ичо и Милена. Вечерта пеш, в Созопол за обратно влакчето не вървя, така че пак пеш. Вечеряхме в механата, в която бяхме с братовчедите. Разказвах на Стела за Черганово.

Понеделник

Вечерта останахме в “Каваците”- на попчета и бяло вино. Не го изпихме цялото-взехме го в хотела. Видяхме през деня лагера на червенокръстците-голям лагер, големи прояви.

Вторник

Бяхме вечерта в Созопол, но не ни харесаха заведенията, в 21 часа вечеряхме омлет в
“Смокините”.

Сряда

Видяхме се с Николай и Галя. Той много приказва, Стела не го харесва., не бе очарована от
него. Бяхме вечерта в “Барабското”, бе спокойно и страшно евтино. Вълните на морето
стихнаха, но ми отнесоха предния ден едното очило.

Четвъртък

Вечерта бе най-хубавата. С колата бяхме в Созопол- в Кирика. На ордьовър, калкан и барбун. Пихме 3 бири, после в ресторанта на пристанището аз се подхлъзнах. Паднах и си ожулих лакътя, Стела се уплаши, после се смяхме. На море сме.

Петък

Николай леко катастрофирал, със Стела бяхме на риба в “Смокините”. Хубаво беше.
Пламен ще ходи на басейн в Севлиево с една колежка, Таня се казва.
Сутринта се разходихме до голите-къмпинг “Веселие”. Страшно чисто, водата блести, къпахме се много.

Събота

Най трудния ден. Стела бе малко уморена, на мен ми се спеше. Вечерта бяхме в механа
“Стела”-хубаво беше, но порциите бяха малко малки. Върнахме се с такси.

Неделя

Минахме през Жеравна. Много интересно беше, но много горещо. В Търново се прибрахме
в 18 часа. Пътят Омуртаг- Котел бе гаден. В музея на Йовков седяхме на пейка в двора. Бе
интересно.

Разбира се, хубаво е на море

Остаряхме с още едно море.

вторник, 1 април 2008 г.

Почти истинска история - разказ

Една сутрин господин Цигулков се събуди в неочаквано за него благоразположение на духа . Провеждайки сутрешния си тоалет той подсвиркаше бодро и необичайно за самия себе си последния хит на фолкдивата Евана . Какво става с мен , опита се да се отрезви Цигулков , но напразно . Макар и леко фалшиво , мелодията сама излизаше от устата му .
Допивайки чашата безкофеиново кафе нашият герой се помъчи да си обясни това така различно на сериозния си и дори намръщен натюрел ежедневно настроение . Дали не се дължи пък на това , че предния ден бе намерил гуми втора употреба в стопанския двор на онова загубено предприятие , където вече трети ден бе заточен командировка . Или на така кръшната походка на младата счетоводителка от втория етаж , която прекаляваше с грима , но го бе удостоила с мъничко внимание през обедната си почивка . Ще я видим тази работа , си повтаряше той и дъвчеше сухия хляб преди да излезе на трудовия фронт така , както правеше вече двадесет и пет години .
Всъщност истинското име на този възпитан и не дотам лошо изглеждащ човечец бе Тиквоедев . Още като ученик в гимназиалните класове нашият човек се помъчи да разбере откъде идва тази недотам престижна фамилия . Родителите му бяха по своему горди с необи-чайното родово име и съвсем не обръщаха внимание на неговите оплаквания от подигравките на съучениците му . Героят ни все отлагаше сериозния разговор със тях по тази тема и така преди десетина години вече нямаше и как да разбере за това . Остана си сам и един ден се реши на смела постъпка . Просто си смени името . Цигулков му звучеше много артистично , а и нямаше чувство , че е предал създателите си . Та нали най-сладка бе тиквата-цигулка ,която редовно присъстваше на есенния им неделен обяд .
Работният ден протече съвсем рутинно . Към два часа хапна един претоплен сандвич с кайма – викаха му принцеса . Дори неговият непретенциозен вкус бе малко против това название на натопената в застояло олио филия , но какво пък това да не е Шератон . Така се успокояваше Цигулков , пушейки цигара след скромния обяд .Дори си припомни онези млади времена , когато с приятели , а дори и от женски пол бе в този изискан хотел на следобедно рандеву . Пиха бира „Кайзер” , май имаше някакъв нашумял немски сериал по телевизията тогава , където тази марка бе на особена почит . Всички напудрени и с идеален загар мъже пиеха бира „ Кайзер” – сякаш не съществуваше нещо друго . Та така и Цигулков се бе поне за мигове пренесъл в света на удоволствията … Ех , славни времена бяха , си мислеше дърпайки от цигарата той и си мечтаеше вече за редовната чашка мента преди вечерята в къщи .
Но дотогава трябваше да се случат толкова неща . Естествено нашето момче и не мислеше , че това ще се стовари точно на него .
Вече бе станало тъмно , когато почти изправената му походка го изведе на двадесетина метра от къщи . Точно пред входа на блока , където живееше , на неговото извоювано с годините паркомясто се белееше някаква друга , не неговата застаряла лимузина . А до нея лепната на асфалта с цвят електрик табелка го известяваше , че любимата му кола е преместена принудително поради неправилно паркиране . Отскоро улицата бе разширена с претенцията да стане по-удобна и движението улеснено , но какафонията бе станала още по-голяма .
Е сега ми се наруши месечният бюджет , си помисли веднага Цигулков . И къде ще паркирам за в бъдеще , изпадна в паника той . Решението да премести колата на охраняем паркинг не бе по силиците на заплатата му .
Изминалата нощ не спа добре . Присънваха му се някакви хора с униформи , дори току що избраният след местните избори кмет профуча бързо покрай прозорците му . Ще ми разваляш нивото на благосъстояние на електората с този трошляк , я да го разкараш преди да е станало късно, зъбеше му се той от съвсем новата кметска кола .
На другата сутрин Цигулков закъсня с пет минути за работа . От принудителния паркинг лесно придвижи колата си до къщи , но къде да паркира . Намърда се в крайчеца на тротоара пред новия магазин отсреща и с присвито сърце пое към службата – омразната командировка бе вече свършила .
До края на деня допусна две грешки в отчета по месечния баланс , които преди никога не правеше . Добре , че му остана време да провери направеното преди шефа да го заяде , само това сега му липсваше . Но пред къщи го чакаше нова изненада , някой конкурент по място бе одраскал лявата броня на колата му . Всичко това Цигулков тушира с една мента повече на вечеря , рядко си позволяваше така да се отпусне .
През следващия месец колата на нашият страдалец бе дигната още три пъти . Първо го натопи собственика на магазина отсреща за дрехи втора употреба . С половин метър колата му отнемала от така скъпоценното място за реклама точно пред входа . Вторият път паякът го захапа пак на предишното „негово ” място . Този навик с паркирането все пак бе изграждан доста години . При третия случай нашият човек се бе вече сприятелил с охраната на принудителния паркинг и дори се уговориха идната неделя да ловят риба заедно . Не че Цигулков имаше много опит в риболова , но едно приятелство в повече винаги си е от полза .
Годишният му паричен баланс обаче бе силно разклатен . Между четвъртия и шестия случай успя да изтегли кредит от банката , с която бе обвързан шефа му при минимална лихва . Така смело посрещна след половин година юбилейното си десето преместване на колата . Дори покани охраната от паркинга да го отпразнуват , все пак си е кръгло число . Прекараха си много приятно и весело .
След това Цигулков установи , че това напрежение с паркирането му е струвало пет-шест килограма в минус . А и косата му нещо бързо взе да оредява , съвпадение просто, се успокояваше той . Цялата си енергия бе вече съсредоточил в обявата за продажба на любимата си кола . Това решение взе много трудно и то защото къде ще търси извън работата социалните контакти . Така и пропусна чаканото повишение в службата , за което се стараеше през последните няколко години .
Изминаха още няколко месеца , в които Цигулков се бе вече обиграл в намиране на място за паркиране . За това време само два пъти закъсня за работа , връщайки се от принудителния паркинг . И когато си даде сметка , че случаите са точно дузина съдбата му се усмихна . Все пак животът си има и хубавите страни , си мислеше нашият човек когато почерпи приятеля охранител за избавлението си . Беше продал колата изненадващо изгодно на един млад колега от службата . Когато разбра , че и той е без гараж настроението му взе да се възвръща . Прибра се в къщи , като си тананикаше без да се усети поредния хит на попфолка , разбира се това на Евана .
Ех , ако знае само какво го чака колегата … Така за пръв път от година си легна почти доволен от живота си Цигулков .

Апартаментът - разказ

Този ден апартаментът щеше да се сбогува със своето минало . Това дълго време му се струваше невъзможно , все пак близо петдесет години минаха от деня , когато го построиха . Израстна в тих квартал , почти в края на София тогава . Сега си е направо център . Старият учител , който го построи казваше -отивам в града и се отправяше към обръщалото на трамвая , на петдесет метра от него . Кестените бяха обградили трамвайната линия , алеите с цветя бяха винаги цъфнали , тревата блестеше от утринната роса . Чак след две спирки започваше паважът . Градът бучеше с разнообразните си звуци толкова далеч от него . Сутрин апартаментът се будеше от чаткането на конски копита , все още имаше каруци да трополят из града . Следваха виковете на млекаря , той винаги бе внимателен , дори оставяше на прага на останалите къщици бутилките с мляко . Тази простичка идилия му се струваше , че ще продължи години . Само да знаеше какво го чака …
Всъщност първото нещо , от което апартаментът не беше доволен бе , че го построиха на партера. Та от височината на горните етажи той искаше да вижда облаците над Витоша и първия сняг по билото й , когато при него все още бе топло и есента се бе запътила бавно да си ходи .
Старият учител не бе чак толкова стар . Хората го обичаха и сигурно затова му слагаха пред името “ бай “ . Това караше внуците му да мислят колко много време има докато станат на неговите години . Дядо им , станал отрано пенсионер ги бе научил да четат и пишат далеч преди да тръгнат на училище . Израстнаха с книгите , понякога дори игрите на двора не им се виждаха така интересни . А пък колко се радваха , когато младият им чичо ги водеше из центъра .Шоколад или кино , ги питаше той и накрая получаваха и двете , каквото и да си бяха избрали .
Но годините си минаваха и един ден на мястото на кварталната кръчма апартаментът видя как зейна голяма дупка . Обградиха улицата с тараби , къщичките за ден изчезнаха . Вече не конския тропот и млекарят го будеха , а шума и боботенето на строителни машини След три години хотелът бе готов , на 22 етажа . Внуците на стария учител се бяха качвали по време на строежа чак горе , наистина града се виждаше като на длан . И колко различно бе всичко , но апартаментът винаги ги приземяваше , сякаш им казваше , този свят не е за вас . Трудно ще ви бъде да гледате нещата от високото .
Един ден старият учител си замина от апартамента . Нямаше да се върне , както това бе направил и младият чичо и то тогава , когато те растяха и най-много щеше да им липсва.Апартаментът задълго бе помръкнал и тази негова болка го правеше по-мрачен и дори малко нещастен .
Не че не се случваха и други неща . Първият студент на апартамента . Първата любов , която той усещаше по бащиното сако , което едното момче обличаше понякога . А после и първият войник , смешен и горд с обръснатата си глава . Или пък хубавата военна униформа , която рядко слагаше бащата и която го правеше още по-строен и го подмладяваше . А той си беше млад , но тичането по толкова много задачи бяха рано посипали сребро по косите му .
Понякога голямото момче се прибираше късно в къщи , бе самостоятелен и търсещ пътя си от малък . Апартаментът се безпокоеше за него , усещаше как само той му дава вяра за да преодолее големия свят около него и на другия ден отново да е силен . Родителите се тревожеха силно за сина си , който така проправяше път за по-малкия , те трудно искаха да повярват , че децата са пораснали.
Годините минаваха , вече студенти , момчетата не говореха много , но се усещаше всяка тяхна радост , мъка и колебания .Идваха и момичета при апартамента , едни за малко , други за по-дълго. Някои от тях бяха шумни , апартаментът си почиваше , когато те си отиваха . Други бяха мълчаливи , но присъствието им се усещаше дни наред .
И така се сменяха сезоните , една ранна пролет апартаментът отново осиротя . Тихата жена , толкова загрижена за семейството не се прибра от едно пътуване . Бяха останали само мъжете . Синът на стария учител започна да ходи постоянно с униформата , но бе някак пригърбен .
Само по изпушените цигари , когато му идваха колеги на гости можеше да се разбере колко му е трудно сега . Апартаментът искаше да помогне , приемаше различни хора , а и компании , само мъжете да не чувстват самотата . Но и на него му липсваха едва можещите стъпки на майката .
И тогава , загубил надежда той отново се оживи . Една след друга при него влязоха две жени . Та те си бяха момичета тогава . Смехът им , желанието да го променят и направят по-ведър му харесваше . А и дойдоха най- малките . Суетата около първото бебе на апартамента , дядовците, грижовната баба , въпреки непривичната градска среда , всичко това си бе ново за него и му харесваше . Може би е време да се забравят трудните години ?
И отново строежите започнаха . За една есен от кестените , алеите и тревата наоколо не остана нищо . Само бетон и асфалт , апартаментът се тресеше от тежестта на машините около него , трудно заспиваше и вече искаше да остане сам , неговите хора нека да намерят други пътища по света , той вече не можеше да им осигури спокойствието от преди години .
Дойде време и сина на стария учител да стане пенсионер .Внуците и грижата по тях го залъгваше, докато се разбра че малко се е грижил за себе си . Дълго се надяваше , че нещата ще са както преди и ще посреща самият той порасналите внуци , че ще остарее съвсем тук . Не му се заминаваше , не се предаваше до края . И тогава апартаментът се почувства наистина най- омъчнен и нещастен . Нямаше кой да излиза и да пуши цигара на малката му тераса , чакайки скъпите внучета . Да боядисва тежките му врати и черчеветата на прозорците , да говори как ще го прекрои и направи щастлив . Тогава разбра , че деня за прощаване предстой , всичко е въпрос на време .
И този момент бе вече дошъл , години след като нямаше кой да му се радва както преди . Все пак толкова трудно беше да повярва , че след всичко изживяно ще го изоставят . А това не беше лесно за внуците на стария учител . Та те са вече почти на неговите години , когато той прекрачи прага му за първи път . Трябваше им време те самите да се простят със всичко отминало .
Дали са го сторили ? Не може да са го забравили , си мисли и сега апартаментът . Радва се на новия си облик , лъскавите алуминиви дограми и тежка дъбова нова врата . Но той си остава апартаментът на стария учител . Та нали той го построи , заобича и каквото и да му се случи обичта ще я има винаги помежду тях , макар и останала там някъде в миналите дни . Има кой да си спомня с добро за онова време , така си мисли и сега този наш обичан апартамент .




В памет на всички , които са живели там и не са сред нас .

Брадат социализъм - една случка

Роден съм преди немалко години. Винаги съм вярвал, че моя дядо и баща са честни и справедливи хора, които са се борили за онзи строй. И съм се гордял със това.
Сега ще ви разкажа една история, която звучи невероятно, но си е едната истина.През цялото си следване и до днес съм с брада, преди 30 години черна, сега бяла. Беше 8-ми септември 1974 година. С моя приятел от института Графа привечер вървяхме по “Стамболийски” , когато ни спряха някакви отрядници. Къде са ви документите, кратка проверка и ни вкараха в районния клуб. Ние им се изрепчихме, те ни заплашиха, че не можем да се движим така- с брада аз, Графа с дълга коса и че ще ни опандизят в милицията . И представете си, викнаха някаква Уазка и ни стовариха на “Констадин Величков” в шесто управление. Баща ми служеше тогава в това районно към управлението на Противопожарната охрана - бе подполковник. И дежурният офицер ни попита къде работят родителите ни.
Моят отговор много, ама много го смути. Аз не му казах нито чина, нито длъжността , но по лицето му се изписа ужас. Да не би да са докарали сина на някоя голяма клечка и как ще се оправя тогава. Стана много внимателен и дори ни посъветва приятелски, че ще сме по-хубави ако се пострижем и обръснем.

Е това ако не се казва брадат социализъм, здраве му кажи.

Сън наяве - просто невероятно .

Беше лятната студентска сесия на 73 . В началото на април се бях разделил с Р.
Цял месец се чувствах много зле . След един изпит се разхождах покрай градинката в Лозенец , срещу НДК, и сега си е там . На края й има една църквичка , не и знам името .Тогава почувствах как сърцето ми започна силно да бие , имах чувство че Р. ще изникне отнякъде наблизо и отново ще сме заедно .Вечерта сънувах М. бременна , после същата нощ и Р. как минава покрай мен в учебна кола , искаше да става шофьор , знаех това още когато ходихме .
М. беше ученическата ми любов. Нямахме 16 , когато се запознахме . Бе на една ученическа екзкурзия в Банско, няколко души се оплетохме из планината , пратиха и местни да ни търсят. Имаше един татко на наша съученичка , бе се заиграл с класната ни , и те бяха с нас, та затова бързо бяха усетили липсата ни .
М. ме заведе в зала България на концерт. Не бях ходил . Моцарт , малка нощна музика .
Излязах от залата като препариран . След година и половина , в десети клас се преместих от Националната математическа паралелка в нейния клас . Не го прави , ми каза М., това ще е краят . Не можем да бъдем в един клас. Не я послушах , тогава ми бе много математиката, леката атлетика и М . Беше ми написала писмо/ така си пишехме тогава/ . Цялата му същност разбрах няколко години по- късно, след като се разделихме .
Трябваше да отида в по-нормален клас . Отидох и веднага станахме чужди . Може би вината си бе моя , но не можех да пренебрегна гордостта си . След два месеца на Панчарево на военното обучение бе сложила главата си на коленете ми . На никой от класа не направи впечатление. Осма гимназия имаше класове до Й , бяхме сума ти народ в гимназията. Може би искаше пак да сме както преди. Всичко бе свършило.

На другия ден след съня бях в центъра , в голямата тарапана на кръстовището на Раковска и Графа се разминах с М . Не ме забеляза . Бе бременна . Стори ми се много напрегната . Сънят ми се сбъдва , какво ли ме чака . Повече не я видях , знам само че живее в Белгия .
Това бе началото . Неволно се запътих към Солунска и Витошка , там в един магазин работеше една приятелка , Мар , с нея ходих десетина дни точно преди казармата.Баща й бе някаква клечка от ЦК , запознах се с нея на курорта Дружба на морето , където с Хари правихме разни магарии . Нищо особенно, допадахме си , но бе някяк странна , усещах го . Когато влязах в спортната рота , там сега е музеят “ Земята и хората “ ми идваше на свиждане . Но аз още първите дни й казах , че не искам да ме чака напразно и да си губи времето с мен две години . Имаше един от ротата , много ми се чуди , мацето ти е навито , защо я разкарваш . Даже заби приятелката й , която веднъж я придружаваше . Та Мар. го понесе не леко , но какво да се прави . После до Нова година няколко пъти ме канеше на гости у тях в Надежда /каква ирония/ .Тогава около Н.Г. я мернах пред магазина , бе бременна , разбира се не от мен , защото просто при нас това не стана . Значи е искала законно да роди , може би ме е и харесвала , сигурен съм .
Та влязох в този магазин , не знам какво ме накара . Мар. я нямаше , все пак бяха минали две години и половина . Но пред нейния щанд с гръб към мен бе Р., шумна както винаги , с някакво момче . Излязох навън и си казах , та това са десет минути , и около шестотин метра между двете срещи . Не ми стана много добре . В този милионен град , повече от съвпадение…
Сесията я взех твърде успешно , после с бате Наско отидохме на Дружба . Всичко течеше нормално , нови запознанства , приятелства от София . Последните дни заминахме за Слънчев бряг. Там първата вечер аз спах в един Москвич 403 . После още една – две нощи тук , там . Та животът продължаваше .
Късната есен отидох на концерт на Вили Кавалджиев във Физическия , срещу Семинарията . Не бе познат , той стана известен много след това , пя страхотно . Бях закъснял , през антракта се освободи място , седнах и се нацелих до Р. , не бях я забелязал . -Какво правиш , и пак шумна и енергична .- Къде са нашите мъже , имаше друг с нея , явно е бил излязал нанякъде .
“Знаеш ли, че като карах курсове за шофьор през юни , покрай църквичката в Лозенец те видях , минах покрай теб , нали ме видя и ти .” Разменихме баналности , концертът продължи .
Оттогава не съм я виждал . ” Тя остави в сърцето ми раничка , от която още боли” както е казал поета , малко големичка . Следваше задочно право , имаше къси поли , бе голямо шавъркало . Последните тролеи до кв. Хаджи Димитър , където живееше пет месеца бяха и мои .Ти май ще се изместиш скоро от Лозенец , каза ми един приятел , виждаше му се че нещата са сериозни . Няма такова нещо, отговорих му аз , но и не мислех , че след три месеца ще се разделим .

Моят приятел Наско - разказ

През есента на 66 година дворът на осма гимназия бе пълен с новогимназисти . Всички бяхме докарани с черни панталони и бели ризи . Затова силно се открояваше едно момче , с белоснежен панталон и трептящо чистобяла риза . Гласът му звънеше в големия двор на училището , смехът му заразяваше , очите му закачливо-дяволито се смееха . Стана ми отведнъж симпатичен . Следващите две години го засичах по коридорите , нито веднъж не бе по-различен от първия ден , когато го видях .
Веднъж в парка , където бях на тренировка го срещнах . Той бе на състезание по колокрос . Мъкнеше колелото с лекота , екипът му бе прилепнал на дребното , но силно тяло. И въпреки калта и прахоляка , трудния терен и умората видът му бе отново завладяващ . А и не пропусна да ме поздрави , усмихвайки се .
Това е Атанас . През пролетта на 69 се преместих от математическата гимназия в неговия “ И “ клас – и той като мен бе повтарял една година . Може би така е било писано да се срещнем . Влизайки в класа с една широка усмивка ме покани да седна до него на свободното място , сякаш го бе пазил за мен .
Оттогава до сега НАСКО Е НАЙ –БЛИЗКИЯТ МИ ПРИЯТЕЛ .
Дори сега , когато пиша това съдбата сякаш се намеси и клавиатурата сама изписа горното с главни букви . Да , Наско е с главни букви от онзи момент в осма гимназия до сега , дай- боже още дълги години .

Наско , за какво по- напред да пиша . За училищните дни , когато двамата брояхме дните до завършването и бала? Или за даскалицата по физика , която аз знаех че ще превземеш на матурата и ти давах кураж да се явиш . Та човек , който си прави сам малки транзисторчета , които и свирят на всичко отгоре , който си поправя електрическите уреди в къщи и от малък може да кара бащиния Трабантел , той не може да се плаши от една матура .
Или за онова пътуване до Пловдив с Вивата , тримата само да се размотаем из Филибето ?
А може би за казармените ти истории на границата и тревогата дълго след това дали правилно си постъпил , когато сте преследвали бегълците от Сливенската танкова бригада.
Не мога да реша откъде да започна , затова няма да искам да описвам всичко свързано с нашето приятелство – невъзможно е .

Беше първото ми лято като студент , след сесията с Наско заминахме на море в курорта “Дружба “ . Аз го чаках в Казанлък , бях пристигнал от Търново , където бях цял месец на студентска бригада . Бе късна вечер , когато се качих на влака София- Варна . Наско ми махаше от прозореца на купето , хайде започваме купона . И той започна с двете момичета , които бяха сбъркали влака и влязоха при нас . Наско веднага ги успокои , където Бургас , там и Варна , все са си на морето . Толкова ги омая със сладки приказки и вицове , че слязоха на сутринта не където трябваше и после ги изпращахме на морската гара , където си хванаха луксозния кораб за на юг .
Започна се едно море пълно с емоции . С Наско плувахме здраво навътре в морето , ловяхме миди , по цял ден бяхме на плажа . Вечер по заведенията се бях изморил да слушам вицовете му , а те нямаха край . Един ден му казах , Наско , отсега нататък аз ще разказвам твоите вицове , а ти моите , така поне няма да ни е скучно . При вилата на Гяуров , изоставена и пропадаща от свачищата бяхме голяма компания . И пак в основата на всичко това бе той . Една вечер , бе към края на смяната Наско каза , хайде да отидем след това и в Слънчев бряг . Разбира се, отговорих аз.
Но първо бяха срещите с Бижара и Гого артиста , Русалка и мъжът й с фолцвагена-костенурка , Венета и приятелката й от Костенец , Васила и нейната дружка от Ямбол , другите действащи лица съм ги забравил.
Изнесохме се на стоп до Слънчев бряг . Там първата вечер аз спах в москвича на бащата на Елито . Откъде се запознахме с нея , не си спомням . После в бара на Интерконтинентал забихме едни ирландки , много си паднаха по нас . Една цветна снимка , това ни пратиха от север , когато си заминаха . Хайде до Инстамбул с корабчето , ни каниха те . Не можеха да повярват , че ние току –тъй не можем да се развяваме из света . А и имахме само няколко лева - метални , да ни дрънкат в джоба . Там бе и Вивата , май че тя ни пробута за две-три нощи без да плащаме в хотела .
Но всяко нещо си има край . Една сутрин излязохме на шосето за Бургас без цент в джоба , както обича да казва Наско . Ще те чакам в Черганово , на седем километра е от Казанлък , му рекох аз и се разделихме . Все пак сам е по- лесно за придвиждане .
След няколко часа бях вече заспал на леглото при баба ми на село . Тогава една усмивка ме разбуди , бе Наско . И този път успяхме , говореше тя .
Е , Наско , колко пъти сме се разделяли и събирали отново – безчет . Последното лято миналата година направихме незабравими преходи из Стара планина .На първия бяхме само двамата. Не ти ли бе скучно , ме попита един познат после , той просто не познаваше Наско . А който иска да ни види от тези прекрасни дни , нека да отвори www. bulgarian-mountains.com . Там са двата пътеписа , които написах и които дават бегла , но истинска представа за преживяното .

Всичко това нямаше да се случи , ако не беше този дребен , но жилав и пълен с енергия човек . Бате Наско , както го кръстиха в Телевизията , където работи вече тридесет години . Няма случай да го потърся и той да не каже , хайде да се видим . И после да говорим за отминалото , без да се стремим прекомерно към бъдещето . Та то и без да му се каним ще дойде , нали съученико от далечните години .


Да , това е бате Наско , човекът с голямото сърце , моят приятел .

Младият хижар - разказ

Излъчен на 16.05.2007 по Инфорадио

Тази година зимата закъсня . Високо в планината това беше добре за младия хижар . От половин година той живееше сам горе , бе си поставил амбициозната задача до пролетта да приключи с ремонта . Малкият заслон от години се рушеше , нямаше кой да посреща замръкналите туристи , а те не винаги можеха да разчетат правилно силите си . Заслончето поне ги спасяваше от студа и мрака . Младият мъж случайно бе станал хижар . Години наред работеше като готвач на отбора по ветроходство . Харесваше работата си , но честото отсъствие от къщи го бе разделило с жена му . Понякога взимаше малката си дъщеря по лагерите , покрай водата и вятъра момичето бе заобичала и него . Тя му липсваше .
Планината изведнъж го превзе, нуждаеше се от самотата , за да реши пътя си занапред . А и бе свикнал да помага на всеки , лагерите го срещаха с млади хора , той също все още бе млад и силен . Ще минат две – три години по чукарите и тогава отговорите ще дойдат сами .
Каменната сграда бе само с три помещения . Едното щеше да се превърне в малка кухня , от столовата ще се влиза в спалното , десетина нарове един над друг , но с всичко най- необходимо за една нощувка . Хижарят започна от прозорците , имаше приятели от града долу в равнината , направиха му алуминиева дограма . Бе странно да видиш тази малка каменна къщица , обградена с мочурляк , но горда с белите нови прозорци . Наровете бяха вече сковани, от военното поделение долу бе купил почти нови завивки и постелки . Няколко шарени парцалени черги от близкото село взе срещу помощта да осигури три-четири коша с дърва за две самотни жени , нямаше друг кой да им помогне . Приятелите му докараха голямо кюмбе и кюнци , готварска печка на дърва щеше да е в помощ на туристите , които обичат да приготвят нещо топло и си носят продукти . В хладния зимник отвън щеше да държи малко брашно , олио и сол . Оставаше да се погрижи за банята . Това го бавеше вече цял месец , а и трябваше да се справя сам с изкопаване на дренаж покрай заслончето . Нямаше за къде да бърза , всеки ден работата му я прекъсваха любопитни туристи , спрели тук за кратка почивка . Тогава хижарят се оживяваше, вадеше вино , черпеше с цигари и разказваше за себе си . Понякога ги изпращаше на около километър , за да им покаже пътя и да бъде по-малко време сам .
Вечерите му бяха най – трудни . Петромаксовата лампа хвърляше сенки по страниците на няколкото книги , с които залъгваше самотата . Бе поръчал да му осигурят малък агрегат , тогава ще има и телевизор за гостите , мечтаеше си той .
Този следобяд свърши рано с работата . Щеше да слиза по- долу , на час и половина път до голямата хижа . Там животът бе друг , оживен и разнообразен . Туристите бяха толкова различни , едни се качваха само да се напият , други обичаха риска през цялото време на годината и превземаха всички околни върхове . Но водопадът тук бе неповторим и всеки искаше да го види . Водата падаше от горе , бучеше , разбиваше се на пръски и пречупваше светлината в цветовете на дъгата . Мократа трева се омотаваше около краката , хладният въздух влизаше в ноздрите и те опияняваше . Скалите се надвесваха отгоре и те правеха смирен .
На тръгване времето се влоши бързо . Мъглата засла каменистата пътека и само опита го накара да тръгне . А и щяха да го чакат . Сестрата на колегата от долната хижа идваше да му помага , когато бе свободна от работата си в градчето . Бяха два дни и той искаше да се видят отново. Тя го караше да се чувства по- ведър , не че му липсваше женската компания , винаги горе завързваше познанства . Но сега бе различно .
Малко след като бе тръгнал срещна хергелето . Около две дузина полудиви коне се връщаха от прехода си до водата малко надолу . Там имаше една голяма локва , никога не пресъхваше , конете през ден- два прескачяха до нея . Този път младият мъж не видя черното конче , бе се родило малко късно , през началото на есента . Винаги около толкова бялата си майка , тичаше и пръхтеше , като винаги търсеше одобрението й . Бяха красиви заедно . Накрая на стадото сега хижарят забеляза кобилата , бе неспокойна . Цвилеше жално и протяжно , главата й се обръщаше често назад . Бе самотна .
След около половин час притъмня съвсем . Тогава покрай големия и стръмен завой надолу , малко под големия объл камък той го забеляза . Кончето бе притихнало , погледът му бе силно уплашен , трепереше цялото . Мъжът трудно се спусна до него , нямаше опасно счупване . Но бе с охлузен гръб и рана на шията . Трябваше му помощ .
В голямата хижа вече го чакаха . Имаше както винаги туристи , веселбата бе започнала . Младият хижар този път не седна на масата при тях . Хапна набързо сам , изпи едно вино и влезе в кухнята .Сестрата на колегата приготвяше вечеря за голямата група , която токущо бе пристигналала от близкия връх , трябваше да ги нахрани . Двамата не говориха много , ще се върна горе отново , й каза той . Усети как не й се искаше да се разделят тази вечер , но бе вече решил. След час потегли нагоре . В раницата носеше суха слама , имаше кошара наблизо . Бутилка с мляко му даде овчаря , за себе си взе пластмасово шише с вино . Около раницата завърза няколко стари войнишки одеяла , трябваше хубаво да завие кончето, нощта щеше да е мразовита . Звездите се бяха оцъклили , луната осветяваше пътеката , мъглата се бе вдигнала . След малко щеше да е при него . А на сутринта рано пак ще дойде да го види , горе в заслона имаше дебели въжета , ще го завърже и ще чака катърите . Два пъти в седмицата минаваха , водени от един човек от селото долу . Храната , бирата , хлябът се извозваха в големите кошове , натоварени на животните . Двамата щяха да се справят и изведат кончето горе , на пътеката . След няколко дни двете с майката отново ще са заедно .
Почти бе стигнал големия завой , когато заваля . Снегът отначало бе тих , но после бързо се завихри бурята , вятърът пронизваше и го караше да бърза . Отново съвсем притъмня , звездите се скриха под синьочерното небе , фенерът му едва пробиваше лъч покрай стъпките му .Дъхът замръзваше , бе тъмно и студено .Трябваше да се спусне при малкото .
Бе вече пристигнал до мястото . Усети как кончето диша и колко вярва ,че ще му помогне. И тогава стана лошото . Кракът му се подхлъзна , не можа да запази равновесие . Раницата го повлече , лакътя се удари в скалата , след това и главата . Струйката кръв му стопли устните , нищо страшно няма , си помисли хижарят . Усети как започнаха да бучат ушите , звездите от небето сякаш се наместиха досами лицето му . Минаваха му мисли за заслона , колко работа го чака още . Усмивката на дъщеря му изникна пред него и го накара да се чувства по- добре .
Дори да не може да се прибере сега , утре катърите рано ще минат , човекът от селото ще му помогне . Има и одеяла , ще изкара някак нощта .
След малко го обля странна топлина и му стана леко .

Снегът скриптеше под стъпките на трите животни . Парата около устите им се срещаше с мраза , трябваше някой да надделее . Конярът бе здраво намотал около себе си дебело одеяло , бе навързал катърите и яздеше напред . Тогава ги забеляза , почти покрити с навелия сняг . Мъжът и кончето бяха един до друг , около устата на животното бе замръзнала топла пяна . Червеното вино се бе разплискало между двамата , там снегът бе най – малко , камънаците не бяха го пуснали върху себе си . Бяха странно спокойни , сякаш сигурни че има кой да довърши започнато . Заслонът е почти готов , остава само банята и долния край на отводняването . Майката е силна , на лято ще има друго конче , може да е със звезда на челото , та нали през изминалата нощ пак се бе прояснило и няколко звезди се бяха отлепили от небето .
Ще има една и за все още неродения нов живот .


В памет на Митето .