Признавам си , че оттавна не го долюбвам този комплекс . Още от 70- те , когато бе за богоизбрани . Аз можех да си позволя най- много море на Харманите с палатка , а преди казармата имах късмет да съм щастлив на по-народния Слънчев бряг . А не като някои синчета на отговорни другари , които не признаваха нищо друго освен „ Златните „ .
Егати златото ! Днес се върнах от едно служебно пътуване до Варна , което разбира се сам си финансирах . Бях три нощи в Кабакум , или за ориентир в един хотел до дома на Журналиста . Но се подлъгах и за час отскочих до прословутия курорт .
Какво да кажа . Първо навсякъде е оградено с въжета . Въжета , за да не паркираш до някой хотел , ако не си отседнал там . С копоя , който пази стриктно и вика паяка , ако случайно те е пропуснал , когато си нарушил така измамното спокойствие на почиващите в него . А пък тези въжета на плажа до брега направо ме разбиха . Въжето огражда като по конец наредените чадъри и шлезлонги , които да осигуряват сянка на „богатите „ чужденци . Защото кой нормален човек ще даде 27 лева на ден за такова удоволствие . На двадесет сантиметра опънати почти до водата , как го прескачат тези платежоспособни персони , особено като треснат две – три бири , не знам . Но знам , че влизат в морето не за да плуват , а да облекчат естествените си нужди след така евтината им и обичана напитка. Да стигнат до шамандурата , та то се иска и умение , и усърдие . Да не са луди .
А за тесните и обрасли с храсталаци и боклуци в тях алеи да не говорим . Важното е да се строи , да има румсървиз в стаята и масажен център и джакузи в хотела . А и басейни задължително , че то плажа им се явява твърде далеч .
Изтраях по- малко от час . И когато с облекчение се запътих към дивотията на плажа към пропадналата от свлачищата култова кръчма преди години „ Трифон Зарезан „ ме чакаше най- голямата изненада . Колата ми бе преместена от паяка на паркинга пред комплекса . Колко неразумно не си оставих петте левчета , за да спазя реда в комплекса ! Така ми каза служителя , който можеше със физиката си да обърне поне двама- трима от кандидатите за олимпийското злато по борба тази година .
- Но аз съм спрял извън комплекса , с какво съм нарушил правилника за МПС - изсъсках му аз , едвам сдържайки се да не влеза в неравна схватка с този бюстител на закона .
- Паркирал сте на тревна площ – все пак спазвайки учтивата форма на обръщение ми отговори той. – Хайде да не ми губите времето , а и аз вашето , така и така ще платите тези 46 лева .
- Каква тревна площ , че там където съм спрял от години не е пониквала тревица – му отговорих .
- На тротоарната площ сте спрели – продължи кандидат - олимпиеца .
- Аз видях само два счупени и хлътнали бордюра- отвърнах му .
- А знака до пешеходната пътека – ехидно ме погледна със синия си поглед .
- Да бе , видях го , но той бе двадесет метра след колата .
И тогава последва най- неоспоримият мотив . Като кинжал ми подейства .
- Търсете полицаите , те са дигнали колата . Те ще ви отговорят .
Хвърлих му петдесет лева , ако при следващото идване в този „прекрасен „ комплекс всичко около почивката ви е наред , то това дължите и на мен . Все пак си е пара това .
Преди две съботи имаше статия за кмета на Варна и неговите пристрастия към рокерите , водолазния спорт , тенисът на трева и още ред такива глупости . Та кмета бил казал , че и той обича моторите и си е моторджия , но трябва да има ред . И така присъединявайки се към една не дотам спокойна гилдия , дал им пример и настъпил ред и спокойствие във Варна . Толкова се умилих от това , че чак се просълзих . Ето какво е личният пример , който се дава от един „личен „ човек . Браво ! А такива като мен само пречат и рушат авторитета на нашето красиво и обхванато от такова гостоприемство към чужденците Черноморие .
И за да се самонакажа се хвърлих във водите на любимото ми море и само това , че плувах в дълбокото , далеч от брега с двамина наполовина на мойте години младежи ми възвърна покрусения дух . Може би ще доживея и друго време …Дали ?
неделя, 14 септември 2008 г.
вторник, 9 септември 2008 г.
Клио Петров учи български
Слънцето се прецеждаше през първите есенни листа , които нямаха надежда че ще живеят още дълго . Това време е най-коварно с лъжовната си топлина , която замайва и те кара да мислиш , че ще е вечна . Зеленото по дърветата се е застояло вече не малко дни и не ти се вярва , че скоро ще замине в друга багра и дори ще изчезне съвсем . Птичите гласове са малко неспокойни , ако се заслушаш в извивките им и можеш да доловиш промяната в тоналността . И въпреки , че това се повтаря всяка година някак си не ти се иска да е истина .
В един такъв обикновен ден леко прегърбен мъж на средна възраст се разхождаше с несигурна походка в малкия парк . Облечен в тъмна тениска , елече с къс ръкав и дънки с неопределен цвят , той изглеждаше чист и току що прясно обръснат . Може би го бе направил за да скрие малките бръчици и торбичките около очите си . А и погледът му бе не дотам избистрен като на човек , който предишната вечер е пил едно питие повече . И за което съвсем малко съжалява .
Още като го забелязах да приближава към нас разбрах , че ще ни заговори . Със жена ми се готвехме за дълго пътуване и това бе последният ден преди тръгването . Искахме да се разтоварим от напрежението през тези дни , което съпътства винаги една подготовка , за която не си съвсем готов . Защото не ти е ежедневие .
- Извинете за безпокойството , разбирате ли английски – ни попита боязливо непознатият . Беше застанал чинно на два метра от нас , сякаш не бе сигурен дали няма да усетим по дъха му опасното пристрастяване . Вече ни поднасяше джиесема си . Не че този език ни е силен , но нямаше как да откажем .
- От два месеца съм женен . Аз съм моряк , пътувам из света . На карнавала в Рио се запознахме – усмихваше се малко притеснено непознатият .
- Да ви се представя , казвам се Петров – сякаш театрално прозвучаха думите му.
Скитал се с корабите на Океански риболов доста години . През това време се разделил с жена си . Но децата го уважават и обикалят , когато се завърне в България . Те са вече големи , да са ми живи и здрави , наблегна на последните думи мъжът .
- При предишното пътуване имахме авария и трябваше да останем близо до Рио в Бразилия . Там я срещнах -вече широко се усмихваше .
- Какво ми пише , чакам малко пари , дали не е забравила за обещанието си . Тя сега започва да учи български , много е упорита и вече трябва да е напреднала доста. Само че моят нов рейс се бави нещо , искат ми куп изследвания докторите . Ама на мен нищо ми няма , здрав съм си аз .
Наистина в съобщението се говореше за някаква сума . Накрая след поздравите стоеше името й – Клио Петров .
- Ами тя ми е много мила . Преподава в едно училище , има триетажна къща и е разведена като мен – обясняваше морякът . Харесахме се ,бързо станаха работите при нас. Да ми е жива и здрава , наблегна отново на последните си думи той .
Попитахме го къде мисли да живее , все пак е на възраст и скоро не ще може да обикаля света .
- В Бразилия . Категоричен съм . Ето сега като се прибирах на летището такситата щяха да ме одерат . А живея наблизо , ей го къде е накварталът ми – посочи неопределено с леко премрежен поглед .
- Само да ми е жива и здрава – отново натърти думите си непознатият .
- Останалото ще се нареди , няма да се предаваме толкоз рано . Аз като гледам , май сме на една възраст - каза си годините непознатият .
После ни се поклони почти театрално . Пожела ни най-доброто и дано не ни е досадил много с присъствието си . Вече се отдалечяваше , когато се обърна изведнъж . Гласът му бе малко дрезгав .
- Само да ми е жива и здрава !
В един такъв обикновен ден леко прегърбен мъж на средна възраст се разхождаше с несигурна походка в малкия парк . Облечен в тъмна тениска , елече с къс ръкав и дънки с неопределен цвят , той изглеждаше чист и току що прясно обръснат . Може би го бе направил за да скрие малките бръчици и торбичките около очите си . А и погледът му бе не дотам избистрен като на човек , който предишната вечер е пил едно питие повече . И за което съвсем малко съжалява .
Още като го забелязах да приближава към нас разбрах , че ще ни заговори . Със жена ми се готвехме за дълго пътуване и това бе последният ден преди тръгването . Искахме да се разтоварим от напрежението през тези дни , което съпътства винаги една подготовка , за която не си съвсем готов . Защото не ти е ежедневие .
- Извинете за безпокойството , разбирате ли английски – ни попита боязливо непознатият . Беше застанал чинно на два метра от нас , сякаш не бе сигурен дали няма да усетим по дъха му опасното пристрастяване . Вече ни поднасяше джиесема си . Не че този език ни е силен , но нямаше как да откажем .
- От два месеца съм женен . Аз съм моряк , пътувам из света . На карнавала в Рио се запознахме – усмихваше се малко притеснено непознатият .
- Да ви се представя , казвам се Петров – сякаш театрално прозвучаха думите му.
Скитал се с корабите на Океански риболов доста години . През това време се разделил с жена си . Но децата го уважават и обикалят , когато се завърне в България . Те са вече големи , да са ми живи и здрави , наблегна на последните думи мъжът .
- При предишното пътуване имахме авария и трябваше да останем близо до Рио в Бразилия . Там я срещнах -вече широко се усмихваше .
- Какво ми пише , чакам малко пари , дали не е забравила за обещанието си . Тя сега започва да учи български , много е упорита и вече трябва да е напреднала доста. Само че моят нов рейс се бави нещо , искат ми куп изследвания докторите . Ама на мен нищо ми няма , здрав съм си аз .
Наистина в съобщението се говореше за някаква сума . Накрая след поздравите стоеше името й – Клио Петров .
- Ами тя ми е много мила . Преподава в едно училище , има триетажна къща и е разведена като мен – обясняваше морякът . Харесахме се ,бързо станаха работите при нас. Да ми е жива и здрава , наблегна отново на последните си думи той .
Попитахме го къде мисли да живее , все пак е на възраст и скоро не ще може да обикаля света .
- В Бразилия . Категоричен съм . Ето сега като се прибирах на летището такситата щяха да ме одерат . А живея наблизо , ей го къде е накварталът ми – посочи неопределено с леко премрежен поглед .
- Само да ми е жива и здрава – отново натърти думите си непознатият .
- Останалото ще се нареди , няма да се предаваме толкоз рано . Аз като гледам , май сме на една възраст - каза си годините непознатият .
После ни се поклони почти театрално . Пожела ни най-доброто и дано не ни е досадил много с присъствието си . Вече се отдалечяваше , когато се обърна изведнъж . Гласът му бе малко дрезгав .
- Само да ми е жива и здрава !
понеделник, 8 септември 2008 г.
НюЙоркски срещи
Ана – италианката от Бронкс
Кацнах на летище Кенеди , когато вечерта бе настъпила . НюЙорк ме посрещна с влажният си дъх и някакъв особен мирис на импрегрирани траверси . От таксито наблюдавах един съвсем различен свят , където никога не съм си мислел , че ще попадна . Все пак имаше на кого да разчитам , нали синът ми живее вече пет години в този космополитен град. И ето след час съм в къщата на Ана , улица Хугос №2371. Една сграда , строена през края на 19 век , на четири етажа с два апартамента всеки . Ана е собственичката на тази червена тухлена постройка , запомнила не малко житейски съдби . Както синът ми казва , намираме се в италианския миниквартал на Бронкс . Дори през две преки е ресторантчето, където е снимана онази сцена от „ Кръстника „ . В нея Ал Пачино скрива револвера си в тоалетната и застрелва двама от конкурентите на мафията . Та затова си мисля , че апартамента , който синът ми обитава сега навярно е приютявал някой от младите кръстници . Все пак сградата се държи и сега , с високите си тавани и отлично поддържан от хазяйката коридор , заключен от две входни врати . Навсякъде около нас мирише на храна , малките ресторантчета , фурните за хляб,откритите сергии на пазарчето . Това е през цялата седмица освен неделя , когато всичко освен „денонощния магазин „ на близкия ъгъл се затваря . Събота е денят , в който италианци идват от всички части на НюЙорк , за да си накупят така обичаните от тях храни , плодове и вино . Все пак Италия им е далече , а традициите вечни .
Ана е на 77 години , от млада живее в Америка , дошла е с мъжа си . Той от няколко години си е заминал от този свят , децата й я посещават веднъж седмично . Но тя си има своя дух , макар и рядко да излиза от своята крепост . В Манхатън ходи само да си плаща данъците .Добро момче е , така каза за сина ми . На втората сутрин ни почерпи с италиански сладки и ни се извини , че не може да ни приготви обяд , но малко здравето й… Нищо й няма според мен , да е жива и здрава .
Рейчъл – усмихната и млада
На третия ден посетихме Зоопарка в Бронкс , най – големият в НюЙорк . Посрещна ни амереканката Рейчъл- колежка на сина ми от университета Фордан. Според тукашните норми на поведение усмихнатия поздрав и прегръдките са задължителни . Все пак си мисля , че той доста е разказвал за нас , родителите му , а и те с нея са достатъчно близки приятели . Не знам къде е истината , но няма значение. Рейчъл е от щата НюЙорк , работи от две години към зоопарка , ходи и по света , посетила е Етиопия и Мексико тази година . Помогна ни с безплатни билети , пожела ни приятно изкарване през целия ни престой в Щатите . На шега го попитахме , защо не сте станали по- близки . Е , то не става по поръчка , а и тя харесва по- мургави . Та Пламене , като си така рус ще си търсиш късмета другаде .
Пол и Джейн – най-близките приятели на моя син
Пол е състудент и бивш съквартирант на сина ми . Той е от щата Монтана . Там живеят баба му и майка му . Имат неголямо ранчо . Много са религиозни . Коренът им е от Ирландия . Пол от няколко години има приятелка – Джейн . И тя е завършила университета Фордан . Тя пък има чичо , който живее в Ню Джърси . И така една неделя след като са били при него на гости минаха през улица Хугос № 2371 , за да се видим . Много са симпатични . Толкова ни се зарадваха , прегръдките и целувките разбира се бяха налице . Донесоха ни царевица , тези американци са луди по царевицата . Ходихме заедно до имението на Рузвелт извън Бронкс . После обядвахме в италиански ресторант и така няколкото часа минаха бързо .
Сега Пол работи и живее във Вашингтон . Сенаторът на щата Монтана го има за дясната си ръка. След техническият секретар следва Пол , съветник по юридическите въпроси . А с Джейн живеят отделно – преди сватбата не могат да се съберат заради тази тяхна религия . Смяхме се много , когато ни разказаха как при първото ходене в ранчото при семейството , за да се запознае то с Джейн се случило следното . Нямало чесън за салатата и тя го помолила да отскочи и купи някъде наблизо . Та до най- близкия супермаркет е три часа с кола , изненадал я отговорът на Пол . А на Коледа шофирали след полунощ по традиция до близката католическа църква- на петдесетина мили . Редовно се обзалагали колко коли ще срещнат по пътя си . Печелел този , който кажел най- малкото число , а то винаги било най- много две или три .
Джанкарло –съседът от италианския магазин .
Виждахме го всяка сутрин , защото минавахме покрай магазина му . Пазарувахме от хубавите му колбаси , нарязани на тънко , ухаещи на многото подправки и загънати прилежно в лъскава хартия . Няколко масички предоставяха възможност да хапнеш нещо италианско и да си избереш от толкова много вина и деликатеси . Приличаше на европейски с тентата си , пъстрата реклама и няколкото плаката и тениски с лика на певци и футболисти от Ботуша . Много симпатичен човек , младата му жена и той въртят семейния бизнес успешно , затова и толкова много клиенти го посещават в събота . Е , неделя си е ден за почивка , иначе той си е там – нисичък , с голо теме и неизменната усмивка .
Жени – от улица „ Опълченска „ до НюЙорк
С Жени сме съученици и приятели от детските години . Живеехме на улица „Опълченска „ № 38 в София . Не бяхме се виждали около тридесет години .
Жени е много силен човек , с много интересна съдба и е толкова сърдечна . В Америка е от 12 години . Синът й Иво заминава като ученик в лицей в Италия след конкурс . И после в щата Мисисипи като студент . Тогава Жени оставя нелошата си работа като инженер и заминава при него . Започва работа в една банка , учи английски и когато я повишават в службата , Иво се мести на работа в НюЙорк . Жени отново тръгва с него и започва да се занимава с недвижими имоти . Сега живее в Астория – квартал на Куинс , има собствен офис и авторитет сред клиентите си . А синът й се издига още повече , печели конкурс в Лондон и Жени от пет години е сама. Силна жена , с характер . Браво на теб , приятелко от най-скъпите за всеки човек детски години .
Срещнахме се в Рокфелер център . Наистина мила среща . Говорихме много за доброто старо време и за нейния син . А тя много харесва Пламен и му желае само успехи и здраве , защото и той като Иво си е поставил високи цели .
От Дженералелектрик билдинг НюЙорк е фантастичен .Направихме си много снимки и след няколко дни отново се видяхме . Разведе ни из квартала си , показа ни жилището и офиса си . А накрая компанията нарастна , доведе и трима млади хора , двете Весита и Жоро . Едното Веси е от Пловдив , другото от Враца , Жоро пък нещо средно междо столицата и Филибето . Бяхме в чешка градина- бирария . Наденички и бира в големи халби , младите хора от Манхатън обичат да идват тук , защото е толкова различно за тях . А за нас толкова близко , изкарахме си чудесно .
Благодаря ти Жени , някой ден пак ще се видим , нали !
Ели и Брад – сега във Вашингтон
Ели е от Пловдив , колежка и приятелка на Пламен от Софийския университет. Учиха Международни отношения . А Ели преди две години се ожени международно за американеца Брад . За хора като него казват , че е голям симпатяга и изглежда отлично за възраста си . Той работи в институт по геология , географски и сеизмични проучвания . Ценят го много , а той пък цени Ели , защото това си личи отвсякъде . И Ели е отдавна в Щатите . Вашингтон е петото място от страната , където сега живее . В момента пише дисертация по докторската си степен , с Брат са живели в щата Аризона , преди него да го преместят на тази престижна работа .
Пътувахме от НюЙорк до Вашингтон с рентакар . Двамата живеят на двадесет минути с кола от една от последните спирки на метрото – казва се Виена . Но по пътя до тях движението е толкова спокойно и регулирано . Когато се видяхме не се стърпях и им казах , та вие сте ни поканили на почивка . След така напрегнатия живот в НюЙорк зеленината , алеите и удобните двуетажни къщички с лятна градинка и барбекюто малко ми напомняше най-хубавите части на нашите курорти .
Но нямахме късмет да бъдем няколкото дни заедно . Заминаха за Мисисипи при бащата на Брад , който малко бил закъсал със здравето . Дано се оправи човекът .
Та така останахме в къщата им за няколко дни . С Брад ще ходим на хижа „Рай” догодина . Той веднъж е идвал в Пловдив . А и двамата с Ели обичат природата , разказваха ни за някакви големи каньони и за безкрайните скали в тази необятна Америка . Брат сега учи български , знае само „ Искаш ли биричка „ , хубаво и шопска салата . Аз мисля , че това е едно добро начало .
Много сме ви благодарни , хубаво семейство .
И какво остана
Може би да спомена този възчерничък мюсюлманин , продаващ на пресечката на нашата улица Хугос разни дреболии , с неговата сгъваема сергийка .Той всеки ден преди да хапне наобяд разпъваше килимчето за молитва . Или този на няколко пресечки от нас в инвалидната количка , протегнал чаша за милостиня . Или странника с накичената си до сантиметър бързоходка-също за трудно подвижни . Но освен всевъзможните значки не бе забравил Американското знаме. Сигурно Америката се грижи за него , щом специално и в автобусите , и в заведенията му се отварят винаги вратите . Или тази милееща за хипидвижението , тогава тинейджерка с китарата пред светлините на Таймсскуер . И голият каубой , по слипове през цялата година , с атлетично телосложение , ботуши и шапка на главата . С който през глава се снимаха туристите и който сигурно печелеше не лошо от това . Или младия певец в стил арен-би , обикалящ метрото и притежаващ не малък талант .
Е , за всичко не може да се разкаже . И това е достатъчно , нали !
Кацнах на летище Кенеди , когато вечерта бе настъпила . НюЙорк ме посрещна с влажният си дъх и някакъв особен мирис на импрегрирани траверси . От таксито наблюдавах един съвсем различен свят , където никога не съм си мислел , че ще попадна . Все пак имаше на кого да разчитам , нали синът ми живее вече пет години в този космополитен град. И ето след час съм в къщата на Ана , улица Хугос №2371. Една сграда , строена през края на 19 век , на четири етажа с два апартамента всеки . Ана е собственичката на тази червена тухлена постройка , запомнила не малко житейски съдби . Както синът ми казва , намираме се в италианския миниквартал на Бронкс . Дори през две преки е ресторантчето, където е снимана онази сцена от „ Кръстника „ . В нея Ал Пачино скрива револвера си в тоалетната и застрелва двама от конкурентите на мафията . Та затова си мисля , че апартамента , който синът ми обитава сега навярно е приютявал някой от младите кръстници . Все пак сградата се държи и сега , с високите си тавани и отлично поддържан от хазяйката коридор , заключен от две входни врати . Навсякъде около нас мирише на храна , малките ресторантчета , фурните за хляб,откритите сергии на пазарчето . Това е през цялата седмица освен неделя , когато всичко освен „денонощния магазин „ на близкия ъгъл се затваря . Събота е денят , в който италианци идват от всички части на НюЙорк , за да си накупят така обичаните от тях храни , плодове и вино . Все пак Италия им е далече , а традициите вечни .
Ана е на 77 години , от млада живее в Америка , дошла е с мъжа си . Той от няколко години си е заминал от този свят , децата й я посещават веднъж седмично . Но тя си има своя дух , макар и рядко да излиза от своята крепост . В Манхатън ходи само да си плаща данъците .Добро момче е , така каза за сина ми . На втората сутрин ни почерпи с италиански сладки и ни се извини , че не може да ни приготви обяд , но малко здравето й… Нищо й няма според мен , да е жива и здрава .
Рейчъл – усмихната и млада
На третия ден посетихме Зоопарка в Бронкс , най – големият в НюЙорк . Посрещна ни амереканката Рейчъл- колежка на сина ми от университета Фордан. Според тукашните норми на поведение усмихнатия поздрав и прегръдките са задължителни . Все пак си мисля , че той доста е разказвал за нас , родителите му , а и те с нея са достатъчно близки приятели . Не знам къде е истината , но няма значение. Рейчъл е от щата НюЙорк , работи от две години към зоопарка , ходи и по света , посетила е Етиопия и Мексико тази година . Помогна ни с безплатни билети , пожела ни приятно изкарване през целия ни престой в Щатите . На шега го попитахме , защо не сте станали по- близки . Е , то не става по поръчка , а и тя харесва по- мургави . Та Пламене , като си така рус ще си търсиш късмета другаде .
Пол и Джейн – най-близките приятели на моя син
Пол е състудент и бивш съквартирант на сина ми . Той е от щата Монтана . Там живеят баба му и майка му . Имат неголямо ранчо . Много са религиозни . Коренът им е от Ирландия . Пол от няколко години има приятелка – Джейн . И тя е завършила университета Фордан . Тя пък има чичо , който живее в Ню Джърси . И така една неделя след като са били при него на гости минаха през улица Хугос № 2371 , за да се видим . Много са симпатични . Толкова ни се зарадваха , прегръдките и целувките разбира се бяха налице . Донесоха ни царевица , тези американци са луди по царевицата . Ходихме заедно до имението на Рузвелт извън Бронкс . После обядвахме в италиански ресторант и така няколкото часа минаха бързо .
Сега Пол работи и живее във Вашингтон . Сенаторът на щата Монтана го има за дясната си ръка. След техническият секретар следва Пол , съветник по юридическите въпроси . А с Джейн живеят отделно – преди сватбата не могат да се съберат заради тази тяхна религия . Смяхме се много , когато ни разказаха как при първото ходене в ранчото при семейството , за да се запознае то с Джейн се случило следното . Нямало чесън за салатата и тя го помолила да отскочи и купи някъде наблизо . Та до най- близкия супермаркет е три часа с кола , изненадал я отговорът на Пол . А на Коледа шофирали след полунощ по традиция до близката католическа църква- на петдесетина мили . Редовно се обзалагали колко коли ще срещнат по пътя си . Печелел този , който кажел най- малкото число , а то винаги било най- много две или три .
Джанкарло –съседът от италианския магазин .
Виждахме го всяка сутрин , защото минавахме покрай магазина му . Пазарувахме от хубавите му колбаси , нарязани на тънко , ухаещи на многото подправки и загънати прилежно в лъскава хартия . Няколко масички предоставяха възможност да хапнеш нещо италианско и да си избереш от толкова много вина и деликатеси . Приличаше на европейски с тентата си , пъстрата реклама и няколкото плаката и тениски с лика на певци и футболисти от Ботуша . Много симпатичен човек , младата му жена и той въртят семейния бизнес успешно , затова и толкова много клиенти го посещават в събота . Е , неделя си е ден за почивка , иначе той си е там – нисичък , с голо теме и неизменната усмивка .
Жени – от улица „ Опълченска „ до НюЙорк
С Жени сме съученици и приятели от детските години . Живеехме на улица „Опълченска „ № 38 в София . Не бяхме се виждали около тридесет години .
Жени е много силен човек , с много интересна съдба и е толкова сърдечна . В Америка е от 12 години . Синът й Иво заминава като ученик в лицей в Италия след конкурс . И после в щата Мисисипи като студент . Тогава Жени оставя нелошата си работа като инженер и заминава при него . Започва работа в една банка , учи английски и когато я повишават в службата , Иво се мести на работа в НюЙорк . Жени отново тръгва с него и започва да се занимава с недвижими имоти . Сега живее в Астория – квартал на Куинс , има собствен офис и авторитет сред клиентите си . А синът й се издига още повече , печели конкурс в Лондон и Жени от пет години е сама. Силна жена , с характер . Браво на теб , приятелко от най-скъпите за всеки човек детски години .
Срещнахме се в Рокфелер център . Наистина мила среща . Говорихме много за доброто старо време и за нейния син . А тя много харесва Пламен и му желае само успехи и здраве , защото и той като Иво си е поставил високи цели .
От Дженералелектрик билдинг НюЙорк е фантастичен .Направихме си много снимки и след няколко дни отново се видяхме . Разведе ни из квартала си , показа ни жилището и офиса си . А накрая компанията нарастна , доведе и трима млади хора , двете Весита и Жоро . Едното Веси е от Пловдив , другото от Враца , Жоро пък нещо средно междо столицата и Филибето . Бяхме в чешка градина- бирария . Наденички и бира в големи халби , младите хора от Манхатън обичат да идват тук , защото е толкова различно за тях . А за нас толкова близко , изкарахме си чудесно .
Благодаря ти Жени , някой ден пак ще се видим , нали !
Ели и Брад – сега във Вашингтон
Ели е от Пловдив , колежка и приятелка на Пламен от Софийския университет. Учиха Международни отношения . А Ели преди две години се ожени международно за американеца Брад . За хора като него казват , че е голям симпатяга и изглежда отлично за възраста си . Той работи в институт по геология , географски и сеизмични проучвания . Ценят го много , а той пък цени Ели , защото това си личи отвсякъде . И Ели е отдавна в Щатите . Вашингтон е петото място от страната , където сега живее . В момента пише дисертация по докторската си степен , с Брат са живели в щата Аризона , преди него да го преместят на тази престижна работа .
Пътувахме от НюЙорк до Вашингтон с рентакар . Двамата живеят на двадесет минути с кола от една от последните спирки на метрото – казва се Виена . Но по пътя до тях движението е толкова спокойно и регулирано . Когато се видяхме не се стърпях и им казах , та вие сте ни поканили на почивка . След така напрегнатия живот в НюЙорк зеленината , алеите и удобните двуетажни къщички с лятна градинка и барбекюто малко ми напомняше най-хубавите части на нашите курорти .
Но нямахме късмет да бъдем няколкото дни заедно . Заминаха за Мисисипи при бащата на Брад , който малко бил закъсал със здравето . Дано се оправи човекът .
Та така останахме в къщата им за няколко дни . С Брад ще ходим на хижа „Рай” догодина . Той веднъж е идвал в Пловдив . А и двамата с Ели обичат природата , разказваха ни за някакви големи каньони и за безкрайните скали в тази необятна Америка . Брат сега учи български , знае само „ Искаш ли биричка „ , хубаво и шопска салата . Аз мисля , че това е едно добро начало .
Много сме ви благодарни , хубаво семейство .
И какво остана
Може би да спомена този възчерничък мюсюлманин , продаващ на пресечката на нашата улица Хугос разни дреболии , с неговата сгъваема сергийка .Той всеки ден преди да хапне наобяд разпъваше килимчето за молитва . Или този на няколко пресечки от нас в инвалидната количка , протегнал чаша за милостиня . Или странника с накичената си до сантиметър бързоходка-също за трудно подвижни . Но освен всевъзможните значки не бе забравил Американското знаме. Сигурно Америката се грижи за него , щом специално и в автобусите , и в заведенията му се отварят винаги вратите . Или тази милееща за хипидвижението , тогава тинейджерка с китарата пред светлините на Таймсскуер . И голият каубой , по слипове през цялата година , с атлетично телосложение , ботуши и шапка на главата . С който през глава се снимаха туристите и който сигурно печелеше не лошо от това . Или младия певец в стил арен-би , обикалящ метрото и притежаващ не малък талант .
Е , за всичко не може да се разкаже . И това е достатъчно , нали !
петък, 5 септември 2008 г.
Моят Ню Йорк .
Сега , два дни след завръщането си от този неповторим и зашеметяващ град бих казал какво ще ми липсва и с какво ще го запомня завинаги .
Започвам с Браян парк . Гледката през река Хъдзан към Ню Джърси , спокойствието и зеленината на главната му алея , тичащите хора по нея , частното яхтено пристанище със Световния Икономически център и разбира се , залезите . Слънцето се притаява зад билдингите на отсрещния бряг , силуетите на хората , разхождащи се покрай водата или танцуващите в такта на салсата , която звучи от импровизирана сцена в дъното на парка са така впечатляващи . А там на тротоарите пред нея хората се веселят и в този момент се пренасят в родината си , емоциите от това което виждаш те карат да заобичаш този отворен за всички мегаполис .
Сентрал парк , разбира се . С голямото струпване в тънка редица хора , чакащи по половин ден за откритото и безплатно , но ограничено по брой зрители представление на Бродуейската " Коса ." Или със закусващите , лежащи , седящи или тичащи по тревата , оградена с преграда от обикновена тел хора от най - различни националности . Със множеството артистични по душа и сърце музиканти , акробати или такива неподвижно застинали като истнински фигури на балерини , статуи на Свободата или просто мислители . Чакащи да те впечатлят толкова , че да се лишиш от така ненужните ти няколко долара в повече .
Метрополитен музей по Пето авеню . Там билета е по двадесет долара , но само като пожелание . Можеш да влезеш и за два . Но надали ще стигнат и няколко дни да разгледаш всичко . Египетската култура , съвременната американска и европейска живопис , средновековното оръжейно облекло и още толкова много неща , спиращи дъха . Да видиш оригинали на Пикасо , Роден , Сезан , Модилиани , Гоген , Моне и Мане . Невероятно е .
Рокфелер център с неповторимата му атмосфера . Височината на Дженералелектрик е зашеметяваща . В основите си малкия площад е превърнат сега на кафене , зимата на ледена площадка . Там може би единствено от всякъде другаде на масата ти носят и пепелници . Златната статуя със пръските около нея и палмите покрай каменните в кръг пейки .
Бруклинският мост със забързани туристи и велосипедисти по него . И със малката , сякаш притаена и отделена от тази шумотевица градинка с толкова човешките си измерения . Вечер около свечеряване Манхатън блесва със всевъзможните си светлини и се питаш как е възможно всичко това да съществува със целият си хаос и величие .
Малката Италия , улица спряна за автомобили , където ресторантите са един до друг , провесили маси над тротоара , където те канят с такава усмивка , че не можеш да устоиш . Или японския квартал с неповторимия си колорит , Сохото и не на последно място луксозните магазини по Пето авеню и Медисан парк авеню .
Ще завърша с унивеситетските кампоси , толкова просторни и зелени , със църквите в тях и големите спортни комплекси . Както и биологическата градина , така чиста , че това че няма кошчета за боклук просто не се забелязва .
Моят четириседмичен Ню Йорк .
Започвам с Браян парк . Гледката през река Хъдзан към Ню Джърси , спокойствието и зеленината на главната му алея , тичащите хора по нея , частното яхтено пристанище със Световния Икономически център и разбира се , залезите . Слънцето се притаява зад билдингите на отсрещния бряг , силуетите на хората , разхождащи се покрай водата или танцуващите в такта на салсата , която звучи от импровизирана сцена в дъното на парка са така впечатляващи . А там на тротоарите пред нея хората се веселят и в този момент се пренасят в родината си , емоциите от това което виждаш те карат да заобичаш този отворен за всички мегаполис .
Сентрал парк , разбира се . С голямото струпване в тънка редица хора , чакащи по половин ден за откритото и безплатно , но ограничено по брой зрители представление на Бродуейската " Коса ." Или със закусващите , лежащи , седящи или тичащи по тревата , оградена с преграда от обикновена тел хора от най - различни националности . Със множеството артистични по душа и сърце музиканти , акробати или такива неподвижно застинали като истнински фигури на балерини , статуи на Свободата или просто мислители . Чакащи да те впечатлят толкова , че да се лишиш от така ненужните ти няколко долара в повече .
Метрополитен музей по Пето авеню . Там билета е по двадесет долара , но само като пожелание . Можеш да влезеш и за два . Но надали ще стигнат и няколко дни да разгледаш всичко . Египетската култура , съвременната американска и европейска живопис , средновековното оръжейно облекло и още толкова много неща , спиращи дъха . Да видиш оригинали на Пикасо , Роден , Сезан , Модилиани , Гоген , Моне и Мане . Невероятно е .
Рокфелер център с неповторимата му атмосфера . Височината на Дженералелектрик е зашеметяваща . В основите си малкия площад е превърнат сега на кафене , зимата на ледена площадка . Там може би единствено от всякъде другаде на масата ти носят и пепелници . Златната статуя със пръските около нея и палмите покрай каменните в кръг пейки .
Бруклинският мост със забързани туристи и велосипедисти по него . И със малката , сякаш притаена и отделена от тази шумотевица градинка с толкова човешките си измерения . Вечер около свечеряване Манхатън блесва със всевъзможните си светлини и се питаш как е възможно всичко това да съществува със целият си хаос и величие .
Малката Италия , улица спряна за автомобили , където ресторантите са един до друг , провесили маси над тротоара , където те канят с такава усмивка , че не можеш да устоиш . Или японския квартал с неповторимия си колорит , Сохото и не на последно място луксозните магазини по Пето авеню и Медисан парк авеню .
Ще завърша с унивеситетските кампоси , толкова просторни и зелени , със църквите в тях и големите спортни комплекси . Както и биологическата градина , така чиста , че това че няма кошчета за боклук просто не се забелязва .
Моят четириседмичен Ню Йорк .
вторник, 29 юли 2008 г.
Лятото на 1968
Разбира се , че отлично си спомням това лято и фестивала . Все пак тогава бях на 16 години . Завърших 10 клас на осма гимназия и заради това , че спортувах не бях организиран в тези досадни и продължителни масовки с байрачета , ленти и други подобни на стадион „ Васил Левски „ .
Но аз ще разкажа как на самото откриване на фестивала се запознах с една млада чешка журналистка . Беше вечер , тя се бе забутала около уличките на стадиона , някъде около Перловската река . Бях излязъл с един съученик и когато я срещнахме ,тя ни помоли за помощ . Говорихме на руски , тя поназнайваше нещо от този език . Така разбрахме , че се е заблудила и я изпратихме до хотел „ Хемус „ , където бяха отседнали с колегите си . Говорихме си общи неща , бе много симпатична и весела , на 28 години . Името й съм го забравил . На другия ден й показахме забележителностите на София , центъра бе много чист и приятен по онова време .
Но на въпроса ни , какво става при вас , в Чехословакия тя коренно се променяше . Дистанцираше се , ставаше замислена и явно нетърпелива да сменим темата .Накрая ни молеше да не говорим повече за това , тя не знае нищо подробно и не иска да коментира . Явно я беше страх да не би да си навреди , изказвайки своето мнение .
Иначе фестивалът бе прекрасен . Това лято за пръв път виждах толкова млади и с настроение хора до късна вечер по улиците на София . Дори си спомням шитите от басма ризи с големи остри яки , целите на цветя , такава бе модата тогава . И панталоните чарлстон , всичко това ни караше да се чувстваме специални . А също и читалище „ Валентин Андреев „ с яките концерти , бе щастие да влезеш вътре , толкова много бяха желаещите . Такава музика на живо не бяхме чували до идването на толкова различни по националност състави .
С две думи тогава усетихме , че нещо се разчупва и трайно остава своя отпечатък върху жадните ни за информация и желание към другия свят навън млади души .
Знаехме вече , че един ден и ние ще бъдем част от този свят .
Така се чувствахме през онова незабравимо лято на 68 .
Но аз ще разкажа как на самото откриване на фестивала се запознах с една млада чешка журналистка . Беше вечер , тя се бе забутала около уличките на стадиона , някъде около Перловската река . Бях излязъл с един съученик и когато я срещнахме ,тя ни помоли за помощ . Говорихме на руски , тя поназнайваше нещо от този език . Така разбрахме , че се е заблудила и я изпратихме до хотел „ Хемус „ , където бяха отседнали с колегите си . Говорихме си общи неща , бе много симпатична и весела , на 28 години . Името й съм го забравил . На другия ден й показахме забележителностите на София , центъра бе много чист и приятен по онова време .
Но на въпроса ни , какво става при вас , в Чехословакия тя коренно се променяше . Дистанцираше се , ставаше замислена и явно нетърпелива да сменим темата .Накрая ни молеше да не говорим повече за това , тя не знае нищо подробно и не иска да коментира . Явно я беше страх да не би да си навреди , изказвайки своето мнение .
Иначе фестивалът бе прекрасен . Това лято за пръв път виждах толкова млади и с настроение хора до късна вечер по улиците на София . Дори си спомням шитите от басма ризи с големи остри яки , целите на цветя , такава бе модата тогава . И панталоните чарлстон , всичко това ни караше да се чувстваме специални . А също и читалище „ Валентин Андреев „ с яките концерти , бе щастие да влезеш вътре , толкова много бяха желаещите . Такава музика на живо не бяхме чували до идването на толкова различни по националност състави .
С две думи тогава усетихме , че нещо се разчупва и трайно остава своя отпечатък върху жадните ни за информация и желание към другия свят навън млади души .
Знаехме вече , че един ден и ние ще бъдем част от този свят .
Така се чувствахме през онова незабравимо лято на 68 .
събота, 26 юли 2008 г.
Нашето момче става на тридесет
Бях дете , когато моят дядо написа книга за участието си в Отечествената война . На първа страница той разказваше за това как баща ми Пламен се бил записал доброволец , за да участва и той в последната фаза на войната . С румено лице и пламенен поглед крачел в общия строй към казармите , въпреки невръстните си седемнадесет години . Нека да върви по своя път и дано да запази таси своя решителност и сила , завършваше дядо ми кратките си думи за сина си .
Така и аз ще напиша за моя син Пламен няколко думи . Той след месец ще навърши тридесет . Това си е една сериозна възраст . Не можеш да търсиш оправдание в младостта за някои свои грешни стъпки и неблагополучия . Защото пълнолетието отдавна е дошло и илюзията за вечната младост си е заминала с първите бели прокрадващи се кичури в косите . И с това да не можеш да разчиташ на приятелите си , които са се пръснали по света или оправдавайки се с това , че самите те имат вече деца и семейство , за което трябва да се грижат .
Синът ми се роди с името си . Нежен , с руси коси и сини като на дядо си и майка си очи . А когато израстна и се научи да чете книгите и атласите на света силно го привличаха . Така че никак не ни изненада , когато на дванадесет години в Москва , където бяхме на гости бе готов да ни преведе през Кремълския площад и метрото , за да се приберем в квартирата на нашите близки . Или когато в гимназиалните класове на екскурзия с класа си бе повел съучениците си през целия Париж с карта в ръка .
И ето го преди десетина години студент в Софийския университет . Тогава за пръв път бях горд с него , нали бе издържал изпитите и бе между първите , класирали се за специалността международни отношения . толкова е сериозен и амбициозен за възрастта си , така казваха наши приятели , които харесваха в него любознателността , интелекта и познанията за света . Аз като баща го мислех за още малък и неукрепнал . Но те го бяха правилно преценили .Та нали в това трудно време меркантилността и грубата настоятелност да успееш в живота се прихващаше толкова бързо от младите хора . Затова и той се отличаваше със своята последователност и стремеж единствено със знания да постигне реализирането на своите професионални стремежи .
Студентският живот бързо се изниза . С квартирите , студентските общежития и общите мечти с най–близките приятели . И с летните излитания за по няколко месеца до Вашингтон , където работеше като плувен спасител и където се завързваха толкова разнообразни познанства . За да дойде дипломирането и отново заминаването му . За втора магистратура по световна икономика в университета Фордам , НюЙорк .
Пламене , докога мислиш да се занимаваш с тези науки ? Твоите връстници кариера и пари направиха , така го запитах когато две години след това нарами и докторска защита на гърба си . Ами това мога , това правя , а и света се нуждае от висококвалифицирани специалисти , все още съм млад . Така ми отговори моят син .
И ето след месец той ще започне пета година науки в Щатите . За това време работеше и в една федерална банкова система , нали стипендията Фулбрайт , която спечели му осигуряваше само първата година безметежно битие . А там няма кой да ти помогне , ако не си помогнеш сам . Явно се справя , щом до сега и за момент не се е разколебал в избора си .
Пламене , сине мой . Няма с какво да ти помогна . Помагах ти и те учех , когато беше наполовина на моя ръст . В морето да плуваш , зад волана на колата или по високите поляни на планината , която ти толкова обичаш . А и няма какво да ти подаря толкова запомнящо се за твоя рожден ден . Но големият подарък ти сам можеш да си направиш . Щом са те поканили от две толкова престижни места в Европа на работа , значи са оценили твоя дългогодишен труд , усилия и възможности .
Затова мога да кажа , бъди жив и здрав и нека това , което искаш за бъдещето да ти се случи . От сърце ти го желая и знам , да , ти го заслужаваш .
Честит тридесетгодишен рожден ден , сине .
Гордея се с теб .
Баща ти .
Така и аз ще напиша за моя син Пламен няколко думи . Той след месец ще навърши тридесет . Това си е една сериозна възраст . Не можеш да търсиш оправдание в младостта за някои свои грешни стъпки и неблагополучия . Защото пълнолетието отдавна е дошло и илюзията за вечната младост си е заминала с първите бели прокрадващи се кичури в косите . И с това да не можеш да разчиташ на приятелите си , които са се пръснали по света или оправдавайки се с това , че самите те имат вече деца и семейство , за което трябва да се грижат .
Синът ми се роди с името си . Нежен , с руси коси и сини като на дядо си и майка си очи . А когато израстна и се научи да чете книгите и атласите на света силно го привличаха . Така че никак не ни изненада , когато на дванадесет години в Москва , където бяхме на гости бе готов да ни преведе през Кремълския площад и метрото , за да се приберем в квартирата на нашите близки . Или когато в гимназиалните класове на екскурзия с класа си бе повел съучениците си през целия Париж с карта в ръка .
И ето го преди десетина години студент в Софийския университет . Тогава за пръв път бях горд с него , нали бе издържал изпитите и бе между първите , класирали се за специалността международни отношения . толкова е сериозен и амбициозен за възрастта си , така казваха наши приятели , които харесваха в него любознателността , интелекта и познанията за света . Аз като баща го мислех за още малък и неукрепнал . Но те го бяха правилно преценили .Та нали в това трудно време меркантилността и грубата настоятелност да успееш в живота се прихващаше толкова бързо от младите хора . Затова и той се отличаваше със своята последователност и стремеж единствено със знания да постигне реализирането на своите професионални стремежи .
Студентският живот бързо се изниза . С квартирите , студентските общежития и общите мечти с най–близките приятели . И с летните излитания за по няколко месеца до Вашингтон , където работеше като плувен спасител и където се завързваха толкова разнообразни познанства . За да дойде дипломирането и отново заминаването му . За втора магистратура по световна икономика в университета Фордам , НюЙорк .
Пламене , докога мислиш да се занимаваш с тези науки ? Твоите връстници кариера и пари направиха , така го запитах когато две години след това нарами и докторска защита на гърба си . Ами това мога , това правя , а и света се нуждае от висококвалифицирани специалисти , все още съм млад . Така ми отговори моят син .
И ето след месец той ще започне пета година науки в Щатите . За това време работеше и в една федерална банкова система , нали стипендията Фулбрайт , която спечели му осигуряваше само първата година безметежно битие . А там няма кой да ти помогне , ако не си помогнеш сам . Явно се справя , щом до сега и за момент не се е разколебал в избора си .
Пламене , сине мой . Няма с какво да ти помогна . Помагах ти и те учех , когато беше наполовина на моя ръст . В морето да плуваш , зад волана на колата или по високите поляни на планината , която ти толкова обичаш . А и няма какво да ти подаря толкова запомнящо се за твоя рожден ден . Но големият подарък ти сам можеш да си направиш . Щом са те поканили от две толкова престижни места в Европа на работа , значи са оценили твоя дългогодишен труд , усилия и възможности .
Затова мога да кажа , бъди жив и здрав и нека това , което искаш за бъдещето да ти се случи . От сърце ти го желая и знам , да , ти го заслужаваш .
Честит тридесетгодишен рожден ден , сине .
Гордея се с теб .
Баща ти .
сряда, 16 юли 2008 г.
Стела , момичето със сините очи
Бяхме студенти . Eдно лято след изпитите гледахме лятната олимпиада . Но вече се бяхме наситили на спортните изяви , в частност аз на гимнастичката Нели Ким . И решихме , време е за море .
Със Митьо Влаев престигнахме първи в Приморско . Намерихме си едно копторче в центъра на селото , но бяхме доволни от хубавия двор с асмата . Там късно вечер пушехме последните цигари и гадаехме по звездите дали на другия ден ще става времето за плаж . След нас дойдоха Косьо и Галя , вече женени . Те се устроиха в една почивна станция , лукс за студенти по онова време . Галя бе спортна натура , Косьо обещаващ архитект . Аз и Митко учехме в Строителния институт . Дойдоха и Климбо и Весела , също бъдещи инженери . С тях бе и Иванка , сестрата на Весeто . И накрая за цвят с нас бе Елена , бъдещо светило на стоматологичната помощ .
Някъде към третия ден Ели ни каза , нещо липсва в компанията , извикала съм колежката си Стела от Търново . Нали ще я посрещнем както трябва , нищо че всичките сме софиянци . Да види , че не сме страшни и никак надути дори .
Така един следобяд в капанчето , което бяхме кръстили „ Пет без пет „ и където си пиехме първата малка водка за деня цялата група чакахме Стела . Още не бяхме си изпили питието и при нас седна момиче със дънкова пола , черна дълга коса и впечатляващи големи сини очи . Това беше тя , Стела . Толкова бяло лице и нежни ръце , мълчалива и вглъбена в себе си , така съм я запомнил от онзи летен ден .
Няколко дни времето бе чудно . С Митко плувахме редовно от Северния плаж до резиденция „ Перла „ . Наистина красива тогава с архитектурата си . Останалата тумба ни следваше по брега . Аз бях издействал едни купони за храна в един стол , изреждахме се всички без младото семейство да се храним с тях . Как ставаше тая работа , много ни бе забавно .
Но след това времето трайно се развали . По цял ден играехме на барбут , бридж и всякакви други игри на карти и зарове . Вечер разбира се бяхме първи на дансинга из кръчмите . Хитът бе песента „Чарли Чаплин и морето „ . И така дойде края на почивката . Разпиляхме се , Стела си замина почти бяла за в къщи .
След две три седмици в началото на септември ми се обади Косьо . Любо , отиди в ресторанта на хотел „ Хемус „ и запази шест места . Стела ще ни черпи , има рожден ден . С Митко Влаев доста се чудехме , това момиче с какво го бяхме превзели , че чак да ни води на ресторант . Явно умее да се отблагодарява за вниманието , което без да искаме сме му отдали на морето .
До декември излизахме заедно шестимата на кино или само ей така , на разходка . И тогава дойде осми декември , студентския празник . Косьо предложи да го изкараме в Копривщица при негов далечен роднина . Ерген , много готин и гостоприемен , така го описа . Няма да забравя подготовката за този осми декември . Момичетата купиха пържоли за цяла рота , ние пък май прекалихме с покупката на бутилки водка . Ама нали е празник .
Копривщица ни прие със спокойствието си и чистия въздух , със самобитната си възрожденска атмосфера . Първата вечер още бутилките с водка бяха скрити от Галя и Ели , но ние бързо се ориентирахме в тайното им скривалище . После хапване , танци до зори , Косьо така се развесели , че падна в чиниите с руската салата . Смяхме се много . Но посред нощ цигарите свършиха . Аз излязох да търся от някъде да купя , с мен дойде на малко въздух и Стела . И както пушехме на една пейка от новата доставка , аз я прегърнах и под копривщенската луна целунах .
Останалото , както се казва е история . На другото лято в Созопол пак бяхме същата компания . Една вечер със Стела до късно стояхме под звездите . И на другия ден казахме на групата . Довечера в механа „ Копривщица „ ще черпим . Беше 20 август , точно една година от срещата ни в „ Пет без пет „ . Просто съвпадение .
Много морета се изнизаха от тогава . Созопол все още е запазил нашите спомени . И ако някой запита кога е станало всичко това аз ще му отговоря така :
Какво значение има , щом жена ми за мен ще си остане завинаги млада като онова момиче с черната коса и големите сини очи .
Със Митьо Влаев престигнахме първи в Приморско . Намерихме си едно копторче в центъра на селото , но бяхме доволни от хубавия двор с асмата . Там късно вечер пушехме последните цигари и гадаехме по звездите дали на другия ден ще става времето за плаж . След нас дойдоха Косьо и Галя , вече женени . Те се устроиха в една почивна станция , лукс за студенти по онова време . Галя бе спортна натура , Косьо обещаващ архитект . Аз и Митко учехме в Строителния институт . Дойдоха и Климбо и Весела , също бъдещи инженери . С тях бе и Иванка , сестрата на Весeто . И накрая за цвят с нас бе Елена , бъдещо светило на стоматологичната помощ .
Някъде към третия ден Ели ни каза , нещо липсва в компанията , извикала съм колежката си Стела от Търново . Нали ще я посрещнем както трябва , нищо че всичките сме софиянци . Да види , че не сме страшни и никак надути дори .
Така един следобяд в капанчето , което бяхме кръстили „ Пет без пет „ и където си пиехме първата малка водка за деня цялата група чакахме Стела . Още не бяхме си изпили питието и при нас седна момиче със дънкова пола , черна дълга коса и впечатляващи големи сини очи . Това беше тя , Стела . Толкова бяло лице и нежни ръце , мълчалива и вглъбена в себе си , така съм я запомнил от онзи летен ден .
Няколко дни времето бе чудно . С Митко плувахме редовно от Северния плаж до резиденция „ Перла „ . Наистина красива тогава с архитектурата си . Останалата тумба ни следваше по брега . Аз бях издействал едни купони за храна в един стол , изреждахме се всички без младото семейство да се храним с тях . Как ставаше тая работа , много ни бе забавно .
Но след това времето трайно се развали . По цял ден играехме на барбут , бридж и всякакви други игри на карти и зарове . Вечер разбира се бяхме първи на дансинга из кръчмите . Хитът бе песента „Чарли Чаплин и морето „ . И така дойде края на почивката . Разпиляхме се , Стела си замина почти бяла за в къщи .
След две три седмици в началото на септември ми се обади Косьо . Любо , отиди в ресторанта на хотел „ Хемус „ и запази шест места . Стела ще ни черпи , има рожден ден . С Митко Влаев доста се чудехме , това момиче с какво го бяхме превзели , че чак да ни води на ресторант . Явно умее да се отблагодарява за вниманието , което без да искаме сме му отдали на морето .
До декември излизахме заедно шестимата на кино или само ей така , на разходка . И тогава дойде осми декември , студентския празник . Косьо предложи да го изкараме в Копривщица при негов далечен роднина . Ерген , много готин и гостоприемен , така го описа . Няма да забравя подготовката за този осми декември . Момичетата купиха пържоли за цяла рота , ние пък май прекалихме с покупката на бутилки водка . Ама нали е празник .
Копривщица ни прие със спокойствието си и чистия въздух , със самобитната си възрожденска атмосфера . Първата вечер още бутилките с водка бяха скрити от Галя и Ели , но ние бързо се ориентирахме в тайното им скривалище . После хапване , танци до зори , Косьо така се развесели , че падна в чиниите с руската салата . Смяхме се много . Но посред нощ цигарите свършиха . Аз излязох да търся от някъде да купя , с мен дойде на малко въздух и Стела . И както пушехме на една пейка от новата доставка , аз я прегърнах и под копривщенската луна целунах .
Останалото , както се казва е история . На другото лято в Созопол пак бяхме същата компания . Една вечер със Стела до късно стояхме под звездите . И на другия ден казахме на групата . Довечера в механа „ Копривщица „ ще черпим . Беше 20 август , точно една година от срещата ни в „ Пет без пет „ . Просто съвпадение .
Много морета се изнизаха от тогава . Созопол все още е запазил нашите спомени . И ако някой запита кога е станало всичко това аз ще му отговоря така :
Какво значение има , щом жена ми за мен ще си остане завинаги млада като онова момиче с черната коса и големите сини очи .
Абонамент за:
Публикации (Atom)