Комисия – Димитър Шарков , режисьор
- Хачо Бояджиев , мастит продуцент
- Митко Цонев – водещ
- още двама статисти безгласни
Накратко разговорът бе такъв :
Първо Хачо ме попита на колко съм години , едва ли не сякаш се е стреснал от бялата ми брада . После - какво съм работил и накрая сега какво работя . Всичко това можеше да прочете набързо от CV -то , когато отговарях на други въпроси .
После ме попита дали съм писал сценарий . Тук сбърках , като отговорих не , защото миналата година писах за конкурс на БТВ по зададена тема малко сценарийче за един конкурс .
И дали знам вицове . Аз му отговорих , че преди време сме си разказвали повече вицове , което си е истина .
После Шарков ме попита дали имам чувство за хумор , на което аз отговорих , мисля че имам . Сбърках , можеше да му кажа да прочете някои мои неща , които съм писал и сам да прецени .
- Как мислите да се развие предложението ви Адреналин - въпрос на Митко Цонев . Тук им казах , че за мен то има своите големи възможности с показване на красиви места от България , тъй като страната ни се хули в много медии , и това трябва да има своето противопоставяне .
- А не е ли строго профилирано това Адреналин - тогава им отговорих , че то е и за планините и морето . И им казах за едновремешните предавания Вертикална граница и Под небето на България .
- А няма ли опастност , печелейки младите да загубим другата публика - ме попита Митко Цонев . На което отвърнах , че сина ми е на 30 , баба му на 85 и че зная как когато нещо на младите се харесва , то става достояние и възбужда интерес и от възрастните . Разбира се , ако съществува връзка между поколенията .
След това Хачо ме попита мога ли да направя в десет реда анализ за последното предаване , но да не се повтарям с това , което съм написал . Шарков се намеси , че съм представил доста подробен анализ .
Започнах , като ги предупредих , че сигурно ще ми е трудно да кажа нещо ново . И от това какъв вид е предаването преминах направо на препоръките , как трябва да бъде с по-голяма динамика , с участие на повече неизвестни лица , защото на зрителя му е омръзнало едни и същи да обикалят всякаквите медии . На което Хачо отвърна , че то няма начин , така става .
Казах им , че ще е интересно ако различни популярни лица водят рубрика , която е с тема , различна от тяхната известност . Например Мадлен Алгафари , която има интересна поезия да представя неизвестни автори . Те ми отвърнаха , че тя достатъчно се пъха из медиите .
- Това е пример , не мислете че искам да я лансирам - отвърнах им .
Шарков ме попита , нашето предаване развлекателно ли трябва да бъде , или умно предаване . Аз му отвърнах , че мисля с откриването си то си е поставило задача да бъде на ръба на интересното и стойностното . Тогава Митко Цонев ме запита да посоча някое стойностно и умно предаване . На което аз се поколебах , бях неподготвен и му отговорих , че това е труден въпрос .
- Може би това на Азис , се протегна назад със ехиден смях той .
- За какво говорите - отвърнах му аз .
И тук последва една за мен Хачовска простотия . Дори за частица от секундата не му разбрах въпроса .
- Вие можете ли да свалите помощник-асистентката на Митко Цонев .
- Зависи как да разбирам въпроса ви . Ако го разтълкувам като задача да я сваля от екран е едно , а като жена друго . - казах аз .
- Като жена - отговори Хачо .
- Защото ако не съм сигурен , че е жена и се окаже мъж , хич не ме търсете за тази работа - му отговорих.
- Е как , той не я е виждал - започна се разговор между Цонев и Хачо и аз ги оставих да довършват .
Накрая имаше още заигравка между мен и Шарков , той каза че за съжаление не можем да продължим разговора . Аз им благодарих , че са ме изслушали и се излязох .
Мисля че Шарков бе с мен . Онези двамата против мен . Но не съм сигурен , никой не ти казва нищо . Дори мисля , че трябваше всички да пишем сценарий , а интервюто да е накрая , който се добере до третия кръг . Но това значеше да четат около 35 сценария , вместо осем-десет , а тях ги мързи и така им е по- лесно .
През цялото време всички пушеха като комини , не че аз не пуша .
Как мислите , пуснаха ли ме нататък ?
петък, 20 февруари 2009 г.
понеделник, 16 февруари 2009 г.
Съпричастност или безразличие , изберете сами - разказ
Преди две-три години намерих работа на един приятел . Той не е точно приятел , а отношенията ни са приятелски . Защото ни сближи един роднина , за който ще стане въпрос по- долу .
Та този мой приятел остана без работа . Нещо бе сгафил , бил брутален в работата си , пък после малко брутално бяха го изхвърлили от нея . И изведнъж след сигурната службичка – на улицата . То и аз тогава не бях кой- знае колко цъфнал и вързал . Но тази работа , която ми предложиха на мен аз му я преотстъпих . Защото не ми допадаше .Звъннах му по телефона . Два пъти ми благодари , истина е .
Започна той новата работа . Доволен беше , след половин година в къщи , а и парите бяха достатъчно , имайки впредвид колко часа на ден е ангажиран .
Сега внимание . Не че съм чакал да почерпи , ама редно си беше . Нищо такова . Споделих аз това с моя роднина , който ни запозна .
- Е , ти пък за две бири ли си - беше отговорът му .
Преди половин месец ми предложиха работа , но за нея се изискваше квалификация , която аз нямам . Така че пак не можах да се възползвам , иначе бих я приел . И аз като добро момче я предложих на моя роднина . Който като предния случай нямаше никаква ангажираност в този момент . Чакаше пари от предишния си работодател , ама според мен това е да чакаш от умрял писмо .
Ще има голямо черпене , ми каза ден след това . Започвам до седмица , в къщи сме ти много задължени . Е , стига сега , нали сме затова , да си помагаме – отвърнах му аз .
Две седмици , след като се бе осеферил на новото работно място бях поканен у тях . Семейно . То и без това ние в месеца поне веднъж си гостуваме , ту те у нас , ту ние у тях .
Знаем си ги в къщи какви са пинтии , ама можеше на ресторант да отидем . Аз голямо черпене го разбирам така . Не , че ще се олея за негова сметка , но обстановката е друга . Заслужава си .
Както и да е . Онзи ден изведнъж се наложи някой да ми направи една услуга .То се изискваше видеотехника или нещо подобно . Сетих се аз , че моя човек / с новата работа / може да помогне . Звъннах му , до утре по това време трябва да съм забравил за това , спешно ми е . Така му казах .
Не съм сигурен в какво състояние е техниката . Така пък ми отговори моя човек . Трябва да проверя .
- Е , не се коси толкова , звънни ми довечера , да съм наясно – успокоих го аз .
То на другия ден се оказа , че мога да мина и без тази машинарийка .
И до сега родата не ми се е обадил .
Ами почерпи човекът , да не би да ми е задължен за нещо .
Та този мой приятел остана без работа . Нещо бе сгафил , бил брутален в работата си , пък после малко брутално бяха го изхвърлили от нея . И изведнъж след сигурната службичка – на улицата . То и аз тогава не бях кой- знае колко цъфнал и вързал . Но тази работа , която ми предложиха на мен аз му я преотстъпих . Защото не ми допадаше .Звъннах му по телефона . Два пъти ми благодари , истина е .
Започна той новата работа . Доволен беше , след половин година в къщи , а и парите бяха достатъчно , имайки впредвид колко часа на ден е ангажиран .
Сега внимание . Не че съм чакал да почерпи , ама редно си беше . Нищо такова . Споделих аз това с моя роднина , който ни запозна .
- Е , ти пък за две бири ли си - беше отговорът му .
Преди половин месец ми предложиха работа , но за нея се изискваше квалификация , която аз нямам . Така че пак не можах да се възползвам , иначе бих я приел . И аз като добро момче я предложих на моя роднина . Който като предния случай нямаше никаква ангажираност в този момент . Чакаше пари от предишния си работодател , ама според мен това е да чакаш от умрял писмо .
Ще има голямо черпене , ми каза ден след това . Започвам до седмица , в къщи сме ти много задължени . Е , стига сега , нали сме затова , да си помагаме – отвърнах му аз .
Две седмици , след като се бе осеферил на новото работно място бях поканен у тях . Семейно . То и без това ние в месеца поне веднъж си гостуваме , ту те у нас , ту ние у тях .
Знаем си ги в къщи какви са пинтии , ама можеше на ресторант да отидем . Аз голямо черпене го разбирам така . Не , че ще се олея за негова сметка , но обстановката е друга . Заслужава си .
Както и да е . Онзи ден изведнъж се наложи някой да ми направи една услуга .То се изискваше видеотехника или нещо подобно . Сетих се аз , че моя човек / с новата работа / може да помогне . Звъннах му , до утре по това време трябва да съм забравил за това , спешно ми е . Така му казах .
Не съм сигурен в какво състояние е техниката . Така пък ми отговори моя човек . Трябва да проверя .
- Е , не се коси толкова , звънни ми довечера , да съм наясно – успокоих го аз .
То на другия ден се оказа , че мога да мина и без тази машинарийка .
И до сега родата не ми се е обадил .
Ами почерпи човекът , да не би да ми е задължен за нещо .
събота, 14 февруари 2009 г.
Двама - стихотворение
Той – на доста години .
Тя – на двойно по-малко .
Тя – богата на бъдеще .
Той – миналото само го радва .
Той – забързва се ходейки .
Тя – забавя се само при бягане .
Те двама оплитат съдбите си ,
като развързват душите стаени .
Тя – на двойно по-малко .
Тя – богата на бъдеще .
Той – миналото само го радва .
Той – забързва се ходейки .
Тя – забавя се само при бягане .
Те двама оплитат съдбите си ,
като развързват душите стаени .
петък, 13 февруари 2009 г.
Девалвация - разказ
Сенките им упорито не искаха да стоят на едно място . Искриците от последните за нощта цигари се разпиляваха по мокрия тротоар . В ръцете си държаха пластмасови кофички за кафе , пълни с последното малко . За единия коняк , за другия бял ром . Кафето го бяха изпили преди половин час в кухничката на единия . Жена му около полунощ ги бе оставила сами . Беше свикнала на тези им събирания , когато всичко започваше с доброто намерение да е само до последния автобус . И завършваше обикновенно с първия , когато вече имаха чувството , че са отново такива , каквито бяха преди толкова много години . Млади .
И затова сенките , отразяващи мъждукащата светлина от лампите на автобусната спирка леко се поклащаха . Докато първият курс на рейса пое единия от тях в студения си търбух . А другият пое с несигурна стъпка към къщи . Бе на петдесетина метра и за солидарност не се мушна веднага в леглото . Поколеба се между това дали да си свари кафе , но избра по- лесното . Наля си в кухничката едно последно малко и го изпи сам .
Автобусът стовари другия също пред къщи . Но това къщи от години не беше такова , като преди . Никой не живееше в апартамента . Само един студент-художник бе разпрострял стативите си от няколко години в едната стая . Другият го бе пуснал ей така , да наглежда имота . И да го откъсва от мислите му за миналото , когато трябваше да отсяда по някоя своя работа в бащиния си апартамент . А бащата от години го нямаше , беше си отишъл завинаги .
Другият не живееше в родния си град , така му тръгна животът . Но винаги , когато идваше насам се обаждаше на приятеля си и чуваше отсреща гласът му - Кога ще се видим .
И двамата се виждаха често , както бе станало и този път . Другият работеше с една фирма отдавна , този път мъкнеше в джоба си доста пари . Бе времето , когато всичко се превръщаше в твърда валута , иначе загиваш .
Сутринта започна и за двамата около десет . Единият наистина пи кафе , жена му бе излязла на работа . Напоследък не се разбираха добре , чак не му се обади да го види как е спал в малката кухничка .
Другият се надигна по – трудно . В хола на дивана му бе студено , акумулиращата печка не можеше да затопли още . Вчера , когато пристигна я бе включил , зимата още не беше си отишла . И когато призори си легна зъзнейки , хвърли върху тънкото одеяло и канадката си . Нямаше време да рови в третата стая , където бяха завивките от баща му . Сега съумя да измие зъбите си и се приготви да излиза . Трябваше да се отчита на фирмата , с която работеше от години . А и да купи малко стока . Колкото може да пренесе в автобуса , с който щеше да се прибере при семейството си . На двеста километра от тук , спомените винаги го притискаха .
Изтръпна , когато потърси в джобовете на канадката си парите . Бяха в плик , във вътрешния джоб на дрехата . Прерови пак , нямаше ги . Наистина липсваха .
Жена му . Само тя ме е преджобила , помисли си веднага той . Напоследък хич не се имат с жена си , направила го е нарочно .За да скара двамата приятели и така да си отмъсти . И тези техни събирания , не и е вече така приятно , както в младите години .
Другият се прибра същия ден на двеста километра при своите си хора . Без стока и без да се отчете на фирмата . Все пак печелеше достатъчно , тези пари трябваше да ги забрави . Още на другия ден прехвърли дължимото със запис .
Двамата продължаваха да се виждат . Но другият избягваше жена му . Все гледаше срещите им да са навън . Дори когато след година нещата между тях се пооправиха пак нещо не му даваше мира . Та от кухничката на спирката , в автобуса и после направо в студения хол . Къде може да е загубил плика , невъзможно е .
Минаха две години . Все мислеше да каже на приятеля си , но нещо го възпираше . И един ден отново остана да спи в бащиния си апартамент . Бе пролет , нямаше нужда да се завива с шубата си . А и жена му бе поръчала да види под дивана едни одеяла , още от баща му . Чиста вълна , бели , ръчно тъкани и малко ползвани . Отново ще има зима .
Другият дръпна облегалката на дивана и изнесе навън седалката . Дори се готвеше този път да изкара сам вечерта . Трябваше да му е удобно .
Първо го лъхна онзи все още силен мирис на нафталин . Против молците . Баща му хич не обичаше молците . Одеялата бяха чудесни .
И тогава видя плика . Беше престоял в гънката на облегалката , някъде низко вътре се бе мушнал . От студа онази нощ доста се бе въртял , за да се стопли . И пликът е отишъл на сигурно място . Извади парите – непокътнати .
Само девалвацията . Веднага хвана телефона .
- Кога ще се видим - чу гласа отсреща .
- Идвам , слагай масата .
След осем часа , някъде призори сенките им упорито не искаха да стоят на едно място . В ръцете си държаха пластмасови кофички , за единия с коняк . За другия с бял ром . Искриците от последните им цигари се стрелкаха към асфалта . Всичко беше както преди .
Този път не автобус , а такси раздели двамата . Така де , и без това си е девалвация , парите са да се харчат , а не да стоят под дивана .
И затова сенките , отразяващи мъждукащата светлина от лампите на автобусната спирка леко се поклащаха . Докато първият курс на рейса пое единия от тях в студения си търбух . А другият пое с несигурна стъпка към къщи . Бе на петдесетина метра и за солидарност не се мушна веднага в леглото . Поколеба се между това дали да си свари кафе , но избра по- лесното . Наля си в кухничката едно последно малко и го изпи сам .
Автобусът стовари другия също пред къщи . Но това къщи от години не беше такова , като преди . Никой не живееше в апартамента . Само един студент-художник бе разпрострял стативите си от няколко години в едната стая . Другият го бе пуснал ей така , да наглежда имота . И да го откъсва от мислите му за миналото , когато трябваше да отсяда по някоя своя работа в бащиния си апартамент . А бащата от години го нямаше , беше си отишъл завинаги .
Другият не живееше в родния си град , така му тръгна животът . Но винаги , когато идваше насам се обаждаше на приятеля си и чуваше отсреща гласът му - Кога ще се видим .
И двамата се виждаха често , както бе станало и този път . Другият работеше с една фирма отдавна , този път мъкнеше в джоба си доста пари . Бе времето , когато всичко се превръщаше в твърда валута , иначе загиваш .
Сутринта започна и за двамата около десет . Единият наистина пи кафе , жена му бе излязла на работа . Напоследък не се разбираха добре , чак не му се обади да го види как е спал в малката кухничка .
Другият се надигна по – трудно . В хола на дивана му бе студено , акумулиращата печка не можеше да затопли още . Вчера , когато пристигна я бе включил , зимата още не беше си отишла . И когато призори си легна зъзнейки , хвърли върху тънкото одеяло и канадката си . Нямаше време да рови в третата стая , където бяха завивките от баща му . Сега съумя да измие зъбите си и се приготви да излиза . Трябваше да се отчита на фирмата , с която работеше от години . А и да купи малко стока . Колкото може да пренесе в автобуса , с който щеше да се прибере при семейството си . На двеста километра от тук , спомените винаги го притискаха .
Изтръпна , когато потърси в джобовете на канадката си парите . Бяха в плик , във вътрешния джоб на дрехата . Прерови пак , нямаше ги . Наистина липсваха .
Жена му . Само тя ме е преджобила , помисли си веднага той . Напоследък хич не се имат с жена си , направила го е нарочно .За да скара двамата приятели и така да си отмъсти . И тези техни събирания , не и е вече така приятно , както в младите години .
Другият се прибра същия ден на двеста километра при своите си хора . Без стока и без да се отчете на фирмата . Все пак печелеше достатъчно , тези пари трябваше да ги забрави . Още на другия ден прехвърли дължимото със запис .
Двамата продължаваха да се виждат . Но другият избягваше жена му . Все гледаше срещите им да са навън . Дори когато след година нещата между тях се пооправиха пак нещо не му даваше мира . Та от кухничката на спирката , в автобуса и после направо в студения хол . Къде може да е загубил плика , невъзможно е .
Минаха две години . Все мислеше да каже на приятеля си , но нещо го възпираше . И един ден отново остана да спи в бащиния си апартамент . Бе пролет , нямаше нужда да се завива с шубата си . А и жена му бе поръчала да види под дивана едни одеяла , още от баща му . Чиста вълна , бели , ръчно тъкани и малко ползвани . Отново ще има зима .
Другият дръпна облегалката на дивана и изнесе навън седалката . Дори се готвеше този път да изкара сам вечерта . Трябваше да му е удобно .
Първо го лъхна онзи все още силен мирис на нафталин . Против молците . Баща му хич не обичаше молците . Одеялата бяха чудесни .
И тогава видя плика . Беше престоял в гънката на облегалката , някъде низко вътре се бе мушнал . От студа онази нощ доста се бе въртял , за да се стопли . И пликът е отишъл на сигурно място . Извади парите – непокътнати .
Само девалвацията . Веднага хвана телефона .
- Кога ще се видим - чу гласа отсреща .
- Идвам , слагай масата .
След осем часа , някъде призори сенките им упорито не искаха да стоят на едно място . В ръцете си държаха пластмасови кофички , за единия с коняк . За другия с бял ром . Искриците от последните им цигари се стрелкаха към асфалта . Всичко беше както преди .
Този път не автобус , а такси раздели двамата . Така де , и без това си е девалвация , парите са да се харчат , а не да стоят под дивана .
понеделник, 9 февруари 2009 г.
Стремежът на пролетта
Когато навън все още е студено , вятърът се стрелка между голите клони на дърветата и облаците сивеят чак до тъмномораво , в нас се опитва да покълне пламъчето на надеждата . Толкова много дни сме я съхранявали в себе си , че вече й е време да се разпукне . Не знаем какво ще изникне от това пробуждане , но очакваме да ни завладее и изведе до този устремен път , който ще ни покаже правилната посока .
Посоката , която сме загубили или все още не сме открили . Но за която след време ще можем да кажем , това е вярната и истинската .
Знаем , че понякога е късно за да е нова и така различна от тази , която сме следвали до сега . Но все пак това , че след зимата идва винаги пролет ни кара отново да се разлистим и макар , че корените ни са накорубени , жилави и обрасли с мъха на отминалото време пак се надяваме на млади филизи , от които да може да се родят плодове .
Плодовете на нашия винаги млад и пълен с надежда стремеж към промяна и това мъничко човешко щастие , от което всички се нуждаем .
Посоката , която сме загубили или все още не сме открили . Но за която след време ще можем да кажем , това е вярната и истинската .
Знаем , че понякога е късно за да е нова и така различна от тази , която сме следвали до сега . Но все пак това , че след зимата идва винаги пролет ни кара отново да се разлистим и макар , че корените ни са накорубени , жилави и обрасли с мъха на отминалото време пак се надяваме на млади филизи , от които да може да се родят плодове .
Плодовете на нашия винаги млад и пълен с надежда стремеж към промяна и това мъничко човешко щастие , от което всички се нуждаем .
петък, 6 февруари 2009 г.
Стихчета две
- Пролетно -
Едно бяло момиче - кокиче
пише бели стихове ,
в тях редовете са накъсани ,
както ми се къса душата
когато си мисля
колко отдавна съм мислил
за момичета ,
чак не ми се ще да е истина ,
когато чета белите й стихове .
- Рон - бонбон -
Вчера във един салон
черпиха ме със бонбон .
С вкус на мента и лимон ,
що напомни ми за Рон .
Нямам вече младост за бонбон ,
после кръвна захар , диабет , тромбон ?
Ама кат е толкоз сладък , шарен и с фасон ,
как да устоя усмивката на Рон !
Едно бяло момиче - кокиче
пише бели стихове ,
в тях редовете са накъсани ,
както ми се къса душата
когато си мисля
колко отдавна съм мислил
за момичета ,
чак не ми се ще да е истина ,
когато чета белите й стихове .
- Рон - бонбон -
Вчера във един салон
черпиха ме със бонбон .
С вкус на мента и лимон ,
що напомни ми за Рон .
Нямам вече младост за бонбон ,
после кръвна захар , диабет , тромбон ?
Ама кат е толкоз сладък , шарен и с фасон ,
как да устоя усмивката на Рон !
вторник, 3 февруари 2009 г.
И ми замириса на море - разказ
Знам , малко си е рано за морския бряг . Но за спомена не е . Защото той пътува в мислите ни , без да гледа през прозореца . На него не му трябва шапка , за да не премръзне . Нито крем с висок фактор , за да не се олюпи нежната му кожа . Трябва му само лек ветрец , дошъл сякаш изневиделица и подкарал сянката на миналото . Е , и за всеки случай една чиста носна кърпа , за да попие с крайчецата й няколкото сълзици , премрежили очите ни .
Лятото , когато навърших тринадесет за първи път видях морето . Много бях слушал от братовчедките ми за синьото море , жълтия гладък пясък , омесен с разноцветните мидени черупки и големите вълни , които се разбиват в краката им на самия морски бряг .
Това предстоеше и на мен да се случи .
Аз , брат ми и нашите родители заминахме на почивка в Приморско . Една лятна утрин нощният влак от София ни стовари на бургаската гара . И вече след топлите мекици пътувахме в разбрицания рейс към Приморско .Толкова дълъг ми се стори този път . Беше разбит , тесен и чакълест . И когато морето се ширна през клоните на крайпътните дървета и храсти си казах , аз съм щастливец .
От няколко години край минералните бани до нашето село бяха открили басейн . Там правехме с брат ми първите стъпки в плувния спорт . Но все някак си не бях готов да кажа ,мога да плувам . Под вода ми бе най- лесно , докато веднъж в дъбокото между двете страни на басейна не бях се уплашил и затърсил дъното . Добре , че веднага ме вдигнаха едни момчета , щях бая вода да изгълтам . И сега си казвах , няма начин да не се науча да плувам в морето . За какво иначе съм тръгнал толкова далече .
Настанихме се в южния край на Приморско . Във войнишки големи палатки по дванадесет човека наведнъж . Хранехме се в една масивна почивна станция наблизо . Вечерите гледахме светещите искрици от Международния лагер до Китен и слушахме разказите на по- големите момичета и момчета , които отскачаха често до там , където животът бе толкова различен .
Сутрин под строй цялото семейство се изнасяхме на плаж малко по- на юг , до устието на Дяволската река . Застилахме два чаршафа , забивахме четири издялани пръчки от близките шубраци и баща ни връзваше още един , по – голям за четирите му края . И сянката бе готова . Но в морето трябваше да влизаме под час . Стане ли 10 часа , чак тогава идваше отривистата команда – къпането разрешено . Голяма мъка бе да издържим до това време , но бащиния авторитет си го имаше , нямаше как .
На третия или четвъртия ден бях готов плувец . Солената вода ме държеше леко над вълните , почнах да плувам дори до шамандурата . За ужас на майка ни , която само топеше краката си на брега . Но ние с брат ми бяхме страшни . Без пояси , плавници и други глезотии . Вече морето си беше нашата стихия .
Един ден брат ми като по- голям направи едно плуване край брега , за което на никой не каза . И когато след около час се завърна в базовия ни лагер баща ми здраво му зачерви врата с една яка тупаница . Вече двамата с майка ми бяха пребледнели и това , че го видяха да се връща невредим изобщо не ги трогна .
Вечерите след оскъдните вечери бяха най – сладки с редовната разходка по единствената голяма улица на селцето . С пуканки в ръка или круши в книжни кесии , четиримата май тогава от много време не бяхме толкова щастливи .
Баща ни намери отнякъде кукички и корди . Отсякохме три пръчки и въдиците бяха готови . Тази Дяволска река беше пълна с рибочета . А на мен се падна късмета да уловя най – едрата ,около една педя истинска и жива риба . Имам една снимка с нея , където съм се ухилил с най – широката и дяволита усмивка на истински победител . Само не можех тогава да си обясня защо баща ни накара и брат ми да позира с моя улов . Е , той си бе с доста по- сдържан , че даже и леко намръщен поглед .
Ама скоро след това ми се изясни всичко . И то стана тогава , когато вече знаех , толкова морета ми предстоят . Но зад гърба ми бе останало първото ми , толкова чакано и незабравимо море , както и първото и единствено мое детство , което сега ме кара да мисля за вълните , за брат ми и Международният лагер в Приморско .
И за толкова далеч останали във времето , нашите скъпи родители .
Лятото , когато навърших тринадесет за първи път видях морето . Много бях слушал от братовчедките ми за синьото море , жълтия гладък пясък , омесен с разноцветните мидени черупки и големите вълни , които се разбиват в краката им на самия морски бряг .
Това предстоеше и на мен да се случи .
Аз , брат ми и нашите родители заминахме на почивка в Приморско . Една лятна утрин нощният влак от София ни стовари на бургаската гара . И вече след топлите мекици пътувахме в разбрицания рейс към Приморско .Толкова дълъг ми се стори този път . Беше разбит , тесен и чакълест . И когато морето се ширна през клоните на крайпътните дървета и храсти си казах , аз съм щастливец .
От няколко години край минералните бани до нашето село бяха открили басейн . Там правехме с брат ми първите стъпки в плувния спорт . Но все някак си не бях готов да кажа ,мога да плувам . Под вода ми бе най- лесно , докато веднъж в дъбокото между двете страни на басейна не бях се уплашил и затърсил дъното . Добре , че веднага ме вдигнаха едни момчета , щях бая вода да изгълтам . И сега си казвах , няма начин да не се науча да плувам в морето . За какво иначе съм тръгнал толкова далече .
Настанихме се в южния край на Приморско . Във войнишки големи палатки по дванадесет човека наведнъж . Хранехме се в една масивна почивна станция наблизо . Вечерите гледахме светещите искрици от Международния лагер до Китен и слушахме разказите на по- големите момичета и момчета , които отскачаха често до там , където животът бе толкова различен .
Сутрин под строй цялото семейство се изнасяхме на плаж малко по- на юг , до устието на Дяволската река . Застилахме два чаршафа , забивахме четири издялани пръчки от близките шубраци и баща ни връзваше още един , по – голям за четирите му края . И сянката бе готова . Но в морето трябваше да влизаме под час . Стане ли 10 часа , чак тогава идваше отривистата команда – къпането разрешено . Голяма мъка бе да издържим до това време , но бащиния авторитет си го имаше , нямаше как .
На третия или четвъртия ден бях готов плувец . Солената вода ме държеше леко над вълните , почнах да плувам дори до шамандурата . За ужас на майка ни , която само топеше краката си на брега . Но ние с брат ми бяхме страшни . Без пояси , плавници и други глезотии . Вече морето си беше нашата стихия .
Един ден брат ми като по- голям направи едно плуване край брега , за което на никой не каза . И когато след около час се завърна в базовия ни лагер баща ми здраво му зачерви врата с една яка тупаница . Вече двамата с майка ми бяха пребледнели и това , че го видяха да се връща невредим изобщо не ги трогна .
Вечерите след оскъдните вечери бяха най – сладки с редовната разходка по единствената голяма улица на селцето . С пуканки в ръка или круши в книжни кесии , четиримата май тогава от много време не бяхме толкова щастливи .
Баща ни намери отнякъде кукички и корди . Отсякохме три пръчки и въдиците бяха готови . Тази Дяволска река беше пълна с рибочета . А на мен се падна късмета да уловя най – едрата ,около една педя истинска и жива риба . Имам една снимка с нея , където съм се ухилил с най – широката и дяволита усмивка на истински победител . Само не можех тогава да си обясня защо баща ни накара и брат ми да позира с моя улов . Е , той си бе с доста по- сдържан , че даже и леко намръщен поглед .
Ама скоро след това ми се изясни всичко . И то стана тогава , когато вече знаех , толкова морета ми предстоят . Но зад гърба ми бе останало първото ми , толкова чакано и незабравимо море , както и първото и единствено мое детство , което сега ме кара да мисля за вълните , за брат ми и Международният лагер в Приморско .
И за толкова далеч останали във времето , нашите скъпи родители .
Абонамент за:
Публикации (Atom)
