Тогава бях на дванадесет. Бе лято, в Банкя имаше пионерски лагер. За тези, които не знаят пионерите бяха още непорастнали комсомолци и вече достатъчно дългучи, че да седят чавдарчета. Пионерите вече бяха „ узрели” за повика на времето, затова от синьо цвета на връзките им бе вече преминал в ярко червено. Като, ох щях да кажа като Партията. Е, вече го казах.
Лагерът бе десетина дни. Не беше никак лошо, при все че повечето време бяхме заточени в училищния двор. Защото се хранехме в стола на даскалото, а спахме в класните му стаи. Като полеви лагер. Из двора винаги имаше някакви игри, излизахме и за няколко часа из поляните нагоре, под строй разбира се. Но най- хубаво бе, когато през един висок прозорец няколко дечурлига прониквахме в спортния салон. А той защо бе затворен, кой да ти каже. Вътре играехме на всичките баскетболни кошове и хандбални врати, явно още оттогава груповия начин на живот не ми е бил много присърце.
И така дойдохме до последния ден от лагерните дни. А той бе наситен със събития. Първо имаше лагерно състезание по лека атлетика. Вече предполагате какво ще кажа, само на хвърлене на топка не се представих убедително. Ама с тези тънки, макар и вече с очертани бицепчета ръце накъде ще се меря с „горилите” . А ги имаше достатъчно, пубертета яко бе гепил доста от нас. Но аз бях някак крехък като физика, май и сега не съм по-различен.
Та разбих ги на спринт, дълъг скок и на последната дисциплина, обиколка на училището. То да имаше някаква конкуренция поне, откроявах се с две глави над останалите. После ми дадоха три от общо четирите награди. Някакви бисквити, фланелка и нещо друго. Но изведнъж момиченцата почнаха през целия ден да ме оглеждат много закачливо.
Имаше и екип от документалното кино, след състезанията даскалите ме избраха да показвам някакви упражнения на всички, нещо като утринна ведрина. Така ли се казваше? Камерата засне както моите победи, така и как ръководех целия народ да прави гимнастика като луд. Така и не видях после това филмче.
И тук започва интересното. Вечерта на лагерен огън започнахмве танци и веселие. А през същата пролет моят чичо се бе оженил. На сватбата му, която бе в кръчма „ Балкански” бяхме само най- близките. Няма да я знаете тази кръчма, на нейно място дигнаха след няколко години хотел „Хемус.” Около десет човека , аз , брат ми и едно по-малко момиченце. Така направих първите си стъпки в тангото, бе ми чудно, че музиката някак те кара да я следваш, но и да почувстваш тази тревожна близост с момичето до теб. Значи вече си порастнал.
И тогава край лагерния огън аз цялата вечер танцувах с едно много хубаво момиче, то ме бе избрало от всичките момчета, все мен ме канеше на танц. А и аз много го харесвах още от преди. Просто не можех да повярвам, че това се случва на мен.
Малко преди края на вечерта разбрах какво е това ревност. Как стана, сам не мога да си го обясня. Партньорката ми бе вече в ръцете на друг, беше тръбача на лагера. Нали ги знаете тези тръбачи какво самочувствие имат, а и бе разтропано това момче, то си личеше. Така му викахме всички - Тръбача.
Музикантът надви спортиста. А може би онова невинно детенце кокетираше и се подготвяше за бъдещите си победи, то и природата му го е искала още оттогава.
Вечерта си легнах огорчен. На другия ден до гарата бяха заедно, мойто момиче и тръбачът. Той се готвеше да остава и за другата смяна. Изпращаше гаджето си на влака, така го почувствах всичко това в онези дни.
Бях сигурен, че ако и мен оставят в лагера да показвам сутрин упражнения пред сънените още момчета и момичета ще тренирам хвърляне на топка до прималяване. Вместо да играя в двора или да се промушвам през прозореца във физкултурния салон.
И накрая ще ги бия тези слабаци на всичко, дори на хвърляне на топка.
И тогава да видим момичето вечерта пред огъня, което вече аз ще избера дали ще ме смени за някакъв си тръбач. И какво може той, да надува инструмента.
Въздухар със въздухар такъв!
четвъртък, 12 март 2009 г.
сряда, 11 март 2009 г.
Днес е малко особен ден- не е разказ
Днес е малко особен ден за мен. Усещам как губя почва под краката си. То и преди време тя е била хлъзгава, ама сега ми се струва, че се свлича яко. Около мен остават някои неща, които винаги съм мислел, че мога да управлявам. Но се оказва, че за кой ли път съм се лъгал в себе си. Или че съм се самозаблуждавал, което си е по-вярно.
Направих си една папка, където сложих 20 снимки. Сега като ги пусна на слайд, чак свят ми се завива. Такава младост лъха от тези снимки, и си мисля, времето ли бе така пролетно преди две години. То че аз бях по-млад, това си е ясно. Но не вярвам толкова да съм се състарил за това време, че да има някаква особена разлика с преди.
Или всичко е въпрос на някакви наши състояние, на някакви необясними и недотам изследвани от самите нас състояния на духа, които нямат нищо общо с възрастта.
Кой знае, може и да е просто съвпадение на желанието ни да сме по-различни от това, което сме. Тоест или да сме по-млади, или да сме по-умни житейски.
А опитът е толкова важен, колкото сме по-несигурни в каквото и да било. Защото докато трупаме опит, той живота превалял със ситни капки, че чак не сме го усетили.
Усещаме го, когато се случи непоправимото. И не с нас, и не с близките ни. Защото тогава има само мъка, няма време от разсъждения. А с комшиите или с познатите, с които намесата, че ги познаваме е много по-малка , отколкото с тези, които наричаме свои приятели или пък с които се наричаме семейство. И с които ни свързват общи спомени, емоции или трудности, в които сме се подкрепяли взаимно.
Под апартамента, където живея дойде онази с косата. Ама как, то нямаше никакви видими причини, казват някои около нас. А аз мисля, че причината е една, просто животът е житейски изживян, десетилетките не са малко, нищо повече не можем да очакваме.
Затова ще се престоря, че денят е хубав и той наистина ще стане такъв. Отивам да пия едно вино, при все че е малко рано. Защото все още мога да се заблуждавам, че всичко добро наистина предстои.
И от много повтаряне, ще взема да си повярвам. А дали ще се случи, Божа работа, както винаги са казвали старите хора. И аз ще казвам така, но не сега.
Наздраве!
Направих си една папка, където сложих 20 снимки. Сега като ги пусна на слайд, чак свят ми се завива. Такава младост лъха от тези снимки, и си мисля, времето ли бе така пролетно преди две години. То че аз бях по-млад, това си е ясно. Но не вярвам толкова да съм се състарил за това време, че да има някаква особена разлика с преди.
Или всичко е въпрос на някакви наши състояние, на някакви необясними и недотам изследвани от самите нас състояния на духа, които нямат нищо общо с възрастта.
Кой знае, може и да е просто съвпадение на желанието ни да сме по-различни от това, което сме. Тоест или да сме по-млади, или да сме по-умни житейски.
А опитът е толкова важен, колкото сме по-несигурни в каквото и да било. Защото докато трупаме опит, той живота превалял със ситни капки, че чак не сме го усетили.
Усещаме го, когато се случи непоправимото. И не с нас, и не с близките ни. Защото тогава има само мъка, няма време от разсъждения. А с комшиите или с познатите, с които намесата, че ги познаваме е много по-малка , отколкото с тези, които наричаме свои приятели или пък с които се наричаме семейство. И с които ни свързват общи спомени, емоции или трудности, в които сме се подкрепяли взаимно.
Под апартамента, където живея дойде онази с косата. Ама как, то нямаше никакви видими причини, казват някои около нас. А аз мисля, че причината е една, просто животът е житейски изживян, десетилетките не са малко, нищо повече не можем да очакваме.
Затова ще се престоря, че денят е хубав и той наистина ще стане такъв. Отивам да пия едно вино, при все че е малко рано. Защото все още мога да се заблуждавам, че всичко добро наистина предстои.
И от много повтаряне, ще взема да си повярвам. А дали ще се случи, Божа работа, както винаги са казвали старите хора. И аз ще казвам така, но не сега.
Наздраве!
сряда, 4 март 2009 г.
Песента на старата латерна - разказ * Стиховете са на Р.К.
Не можеше да се каже кой е по-стар, латерната или стария латернаджия.
Всяка пролет той изкарваше инструмента си по калдаръмените улички на стария град, колелата му тупуртяха в тон с леката песен на птиците и така до късна есен. Той бе един старец с побеляла брада, вечно намусен и много мълчалив. Оживяваха го само хората, които след като се бяха изморили от обикаляне из възрожденските къщи спираха при него за почивка и разглеждаха любимата му латерна. Някои от тях си поръчваха една-две мелодии, снимаха се за спомен с красивата музикална кутия и си заминаваха по пътя. Понякога той се дразнеше от любопитните им погледи. Особено когато искаха само да снимат, а не да слушат вълшебната музика. Тогава старецът ядовито бързаше да закрие с поизмърсен бял чаршаф латерната, с която не мисляше, че някой ден ще се раздели. В ранния следобед посядваше на едно малко столче, което носеше със себе си. Слънцето обгаряше избелялата му брада, мирисът на цъфналите цветя наоколо и уханието на старата клонеста смокиня насреща му помагаха да се отпусне за малко и да забрави за вече нерадостния си живот.
На малкия площад с латерната имаше и други хора, които го оживяваха. Една симпатична жена на отсрещния ъгъл продаваше локум, захарен памук, солени фъстъци и цветен сироп. Нейният малък син от ранна пролет щъкаше напред-назад с очуканото си велосипедче. Но калдаръместият терен никак не бе склонен да му помага и затова често малкия присядаше до латернаджията с насинени колена. А когато стария евреин му подари устна хармоника, детето съвсем забрави велосипеда. Музиката е в кръвта му, мислеше за Момчето старецът и се радваше, че някой му прави компания в дългия ден. А и затова напоследък хората по-често се застояваха около него, поръчваха си музика и се радваха на топлите й звуци. Ръчката на латерната се въртеше, песента излизаше от кутията и обикаляше из малкото площадче, пригласяше й хармониката на Момчето. Огнената му червена коса, късите панталони и щръкнали уши, старецът с бялата брада и намръщеният поглед - двамата се разбираха без много думи.
Често покрай латерната минаваше и Момичето. То бе с ясни сини очи, държеше винаги в ръце стръкче цвете, маргаритка или някое градинско лаленце. Дългите му пръсти се присягаха да погалят латерната, усмивката му затопляше за миг стареца и след малко кривата уличка насреща го привикваше по неговите си работи. Старецът бе забелязал, че понякога носи книга със стихове в ръцете си, може би и то обичаше да реди мелодии с думи.
Художника имаше ателие по диагонал на площадчето. Млад , с разрошена коса и черна брада, винаги засмян и готов да обяснява на туристите какво могат още да видят в тази стара част на града. Често разполагаше статива си навън и само внезапно рукналия дъжд можеше да го накара да се скрие в магазинчето си. Рисуваше без да гледа наоколо, с неизменната цигара в уста и с поглед, който те кара да не го безпокоиш в това негово вдъхновение. А нещата му, макар и добри трудно се харчеха. Старецът си мислеше, че понякога Художника подарява картините си само за да се чувства щастлив, че ще донесат радост някому.
Покрай латерната поне веднъж в седмицата минаваше и Младият поет. Стискаше тънките си стихосбирки, присядаше на рибарското столче, което мъкнеше, закачено на колана си и неловко зачиташе някое свое стихотворение. Искаше да се хареса на туристите, но те бяха вече пригладнели от много юркане по калдаръмите и рядко му обръщаха внимание.
Един ден старият латернаджия забеляза някакво оживление около площадчето. Наред с глинените чаши, стомни и бърдучета, изкарани на открито в единия край на площадчето, под узряващата смокиня се изправи микрофон. Младият поет бе с бяла риза, бузите му грееха, няколко негови приятели го бяха заобиколили, щеше да представя новата си стихосбирка. Дойде и Художника, вече се появи и Момичето. Момчето с огнената си коса щъкаше между тях, бе изоставил за малко приятеля си - латернаджията. Нали щеше да има представление.
И то започна със стиховете на Младия поет. Вълшебната музика на латерната не издържа на предизвикателството и огласи малкото площадче. Старецът въртеше безпир ръчката, едвам дочувайки това, за което поета разказваше в стиховете си. Когато старите му изкорубени пръсти изтръпнаха от въртене той седна да си отдъхне и тогава чу гласа на Момичето. То се бе изправило пред микрофона, косите му се ветрееха около бялото лице, а гласа едва доловимо трепереше .
Тишината се промъква притомена
към моя двор, по мойте стъпъла,
налудничева, силно упоена
от питието в бара „ Пошлота „
....................................................
Поглежда ме, краката ми прегръща
и проси ме да влезе удома.
Глава към мене питащо обръща,
днес никой ли не иска Тишина .
Изведнъж всичко се притаи, Момчето спря да щъка насам-натам, Художника не смееше дори да запали цигара, Младият поет гледаше в захлас Момичето. А то продължаваше :
Към края ли на битките отивам
на хълмчето сред бойното поле.
Или за мъничко почивка имам
преди да дойдат нови врагове ?
.....................................................
Към края ли на битките отивам?
Сега е мир в сърцето ми почти,
но меча верен още не прибирам,
за да се боря ако враг ме връхлети.
След този ден старият латернаджия не бе така намръщен и толкова мълчалив. Туристите вече го дразнеха по-малко, бе склонен да прощава дребните им прищевки. А Момичето по-често взе да се появява покрай площадчето и вече се спираше пред ателието на Художника за по-дълго. Един ден рукна силен дъжд, гръмотевици изгониха бързо малкото минаващи екскурзианти, фотоапаратите им не можаха да направят снимките,които щяха да им напомнят за пеещия инструмент. Момичето влезе при Художника на сушина, мина половин час, докато небето отново се проясни. И тогава с разноцветната дъга се появиха усмивките на двамата - бяха излезли от ателието, хванати за ръка. Художника хлопна кепениците на магазина, момичето погали старата латерна и двамата се запътиха към стария амфитеатър, там на високото, на края на стария град .
А старецът отново завъртя ръчката.
Така мина лятото. Цветята прецъфтяваха, клонестата смокиня роди ухаещи и големи смокини, косата на Момчето се изсветли леко, Младият поет вече готвеше новата си стихосбирка.
А старият евреин се готвеше да си заминава от площада за дълго. Имаше племенник, който живееше извън страната от много години. Отдавна бе го поканил да изкара старините си при него и старецът най-после се бе съгласил. А обичаната му латерна – ами Момчето с огнената коса растеше и толкова обичаше музиката. Щеше да е първокласник, но това нямаше да го раздели с песента.
Бе последният ден, в който старият латернаджия излезе на площадчето. Тогава той забеляза Момичето да се разхожда наоколо с един мъж, дори му се стори отдалеч, че е някой друг млад човек, фигурата не бе на Художника. Но когато те приближиха заедно и Момичето погали старата латерна с дългите си пръсти, той видя Мъжа с нея. Бе на средна възраст, личеше си някак, че не е от града, но се познава с Момичето отдавна. Той бе с побеляла брада и чак неестествено запазена с цвят на кестен, оредяваща около челото коса. Имаше все още младежка външност и разказваше как това лято е покорил върховете на планината, която толкова обича и която носи от години в сърцето си. И как снега по северните й грамадни струпеи не се топи през цялата година.
Момичето го слушаше и се усмихваше.
Така дойде есента и животът на малкото площадче замря с идването на дългата зима.
Едно лято след пет години върховете на планината отново бяха првлекли Мъжа, който през това време често си спомняше за Момичето. Тревата бе все още зелена, полудиви коне препускаха по тясната пътека към Голямата локва на водопой, камънаците бяха покрити с мек мъх, клека поемаше бавните стъпки на Мъжа, когато вятърът засвири покрай ушите му .
Свиреше със мелодията на старата латерна. Поверие е, като чуеш песен на латерна да си спомниш някоя стара, истинска своя любов. Мъжа се спря, извади шише с вода, отпи и тихо въздъхна. Неговата стара любов бе много, много далече във времето. Сякаш по- близко бе площадчето с латерната, чиято ръчка въртеше сега Момчето, бе пораснало, червените коси се ветрееха в ритъма на песента, Момичето току що бе погалило стария инструмент и бе влязло заедно с едно малко детенце в ателието на Художника, който напоследък рисуваше едно и също. Едно Момиче и едно малко детенце, със сини очи и бяло лице.
Един ден и те ще си спомнят за своята стара любов, щом чуят песента на латерната. Но за тях все още има много време – си помисли усмихвайки се Мъжа и продължи да се катери към любимите си планински върхове .
Всяка пролет той изкарваше инструмента си по калдаръмените улички на стария град, колелата му тупуртяха в тон с леката песен на птиците и така до късна есен. Той бе един старец с побеляла брада, вечно намусен и много мълчалив. Оживяваха го само хората, които след като се бяха изморили от обикаляне из възрожденските къщи спираха при него за почивка и разглеждаха любимата му латерна. Някои от тях си поръчваха една-две мелодии, снимаха се за спомен с красивата музикална кутия и си заминаваха по пътя. Понякога той се дразнеше от любопитните им погледи. Особено когато искаха само да снимат, а не да слушат вълшебната музика. Тогава старецът ядовито бързаше да закрие с поизмърсен бял чаршаф латерната, с която не мисляше, че някой ден ще се раздели. В ранния следобед посядваше на едно малко столче, което носеше със себе си. Слънцето обгаряше избелялата му брада, мирисът на цъфналите цветя наоколо и уханието на старата клонеста смокиня насреща му помагаха да се отпусне за малко и да забрави за вече нерадостния си живот.
На малкия площад с латерната имаше и други хора, които го оживяваха. Една симпатична жена на отсрещния ъгъл продаваше локум, захарен памук, солени фъстъци и цветен сироп. Нейният малък син от ранна пролет щъкаше напред-назад с очуканото си велосипедче. Но калдаръместият терен никак не бе склонен да му помага и затова често малкия присядаше до латернаджията с насинени колена. А когато стария евреин му подари устна хармоника, детето съвсем забрави велосипеда. Музиката е в кръвта му, мислеше за Момчето старецът и се радваше, че някой му прави компания в дългия ден. А и затова напоследък хората по-често се застояваха около него, поръчваха си музика и се радваха на топлите й звуци. Ръчката на латерната се въртеше, песента излизаше от кутията и обикаляше из малкото площадче, пригласяше й хармониката на Момчето. Огнената му червена коса, късите панталони и щръкнали уши, старецът с бялата брада и намръщеният поглед - двамата се разбираха без много думи.
Често покрай латерната минаваше и Момичето. То бе с ясни сини очи, държеше винаги в ръце стръкче цвете, маргаритка или някое градинско лаленце. Дългите му пръсти се присягаха да погалят латерната, усмивката му затопляше за миг стареца и след малко кривата уличка насреща го привикваше по неговите си работи. Старецът бе забелязал, че понякога носи книга със стихове в ръцете си, може би и то обичаше да реди мелодии с думи.
Художника имаше ателие по диагонал на площадчето. Млад , с разрошена коса и черна брада, винаги засмян и готов да обяснява на туристите какво могат още да видят в тази стара част на града. Често разполагаше статива си навън и само внезапно рукналия дъжд можеше да го накара да се скрие в магазинчето си. Рисуваше без да гледа наоколо, с неизменната цигара в уста и с поглед, който те кара да не го безпокоиш в това негово вдъхновение. А нещата му, макар и добри трудно се харчеха. Старецът си мислеше, че понякога Художника подарява картините си само за да се чувства щастлив, че ще донесат радост някому.
Покрай латерната поне веднъж в седмицата минаваше и Младият поет. Стискаше тънките си стихосбирки, присядаше на рибарското столче, което мъкнеше, закачено на колана си и неловко зачиташе някое свое стихотворение. Искаше да се хареса на туристите, но те бяха вече пригладнели от много юркане по калдаръмите и рядко му обръщаха внимание.
Един ден старият латернаджия забеляза някакво оживление около площадчето. Наред с глинените чаши, стомни и бърдучета, изкарани на открито в единия край на площадчето, под узряващата смокиня се изправи микрофон. Младият поет бе с бяла риза, бузите му грееха, няколко негови приятели го бяха заобиколили, щеше да представя новата си стихосбирка. Дойде и Художника, вече се появи и Момичето. Момчето с огнената си коса щъкаше между тях, бе изоставил за малко приятеля си - латернаджията. Нали щеше да има представление.
И то започна със стиховете на Младия поет. Вълшебната музика на латерната не издържа на предизвикателството и огласи малкото площадче. Старецът въртеше безпир ръчката, едвам дочувайки това, за което поета разказваше в стиховете си. Когато старите му изкорубени пръсти изтръпнаха от въртене той седна да си отдъхне и тогава чу гласа на Момичето. То се бе изправило пред микрофона, косите му се ветрееха около бялото лице, а гласа едва доловимо трепереше .
Тишината се промъква притомена
към моя двор, по мойте стъпъла,
налудничева, силно упоена
от питието в бара „ Пошлота „
....................................................
Поглежда ме, краката ми прегръща
и проси ме да влезе удома.
Глава към мене питащо обръща,
днес никой ли не иска Тишина .
Изведнъж всичко се притаи, Момчето спря да щъка насам-натам, Художника не смееше дори да запали цигара, Младият поет гледаше в захлас Момичето. А то продължаваше :
Към края ли на битките отивам
на хълмчето сред бойното поле.
Или за мъничко почивка имам
преди да дойдат нови врагове ?
.....................................................
Към края ли на битките отивам?
Сега е мир в сърцето ми почти,
но меча верен още не прибирам,
за да се боря ако враг ме връхлети.
След този ден старият латернаджия не бе така намръщен и толкова мълчалив. Туристите вече го дразнеха по-малко, бе склонен да прощава дребните им прищевки. А Момичето по-често взе да се появява покрай площадчето и вече се спираше пред ателието на Художника за по-дълго. Един ден рукна силен дъжд, гръмотевици изгониха бързо малкото минаващи екскурзианти, фотоапаратите им не можаха да направят снимките,които щяха да им напомнят за пеещия инструмент. Момичето влезе при Художника на сушина, мина половин час, докато небето отново се проясни. И тогава с разноцветната дъга се появиха усмивките на двамата - бяха излезли от ателието, хванати за ръка. Художника хлопна кепениците на магазина, момичето погали старата латерна и двамата се запътиха към стария амфитеатър, там на високото, на края на стария град .
А старецът отново завъртя ръчката.
Така мина лятото. Цветята прецъфтяваха, клонестата смокиня роди ухаещи и големи смокини, косата на Момчето се изсветли леко, Младият поет вече готвеше новата си стихосбирка.
А старият евреин се готвеше да си заминава от площада за дълго. Имаше племенник, който живееше извън страната от много години. Отдавна бе го поканил да изкара старините си при него и старецът най-после се бе съгласил. А обичаната му латерна – ами Момчето с огнената коса растеше и толкова обичаше музиката. Щеше да е първокласник, но това нямаше да го раздели с песента.
Бе последният ден, в който старият латернаджия излезе на площадчето. Тогава той забеляза Момичето да се разхожда наоколо с един мъж, дори му се стори отдалеч, че е някой друг млад човек, фигурата не бе на Художника. Но когато те приближиха заедно и Момичето погали старата латерна с дългите си пръсти, той видя Мъжа с нея. Бе на средна възраст, личеше си някак, че не е от града, но се познава с Момичето отдавна. Той бе с побеляла брада и чак неестествено запазена с цвят на кестен, оредяваща около челото коса. Имаше все още младежка външност и разказваше как това лято е покорил върховете на планината, която толкова обича и която носи от години в сърцето си. И как снега по северните й грамадни струпеи не се топи през цялата година.
Момичето го слушаше и се усмихваше.
Така дойде есента и животът на малкото площадче замря с идването на дългата зима.
Едно лято след пет години върховете на планината отново бяха првлекли Мъжа, който през това време често си спомняше за Момичето. Тревата бе все още зелена, полудиви коне препускаха по тясната пътека към Голямата локва на водопой, камънаците бяха покрити с мек мъх, клека поемаше бавните стъпки на Мъжа, когато вятърът засвири покрай ушите му .
Свиреше със мелодията на старата латерна. Поверие е, като чуеш песен на латерна да си спомниш някоя стара, истинска своя любов. Мъжа се спря, извади шише с вода, отпи и тихо въздъхна. Неговата стара любов бе много, много далече във времето. Сякаш по- близко бе площадчето с латерната, чиято ръчка въртеше сега Момчето, бе пораснало, червените коси се ветрееха в ритъма на песента, Момичето току що бе погалило стария инструмент и бе влязло заедно с едно малко детенце в ателието на Художника, който напоследък рисуваше едно и също. Едно Момиче и едно малко детенце, със сини очи и бяло лице.
Един ден и те ще си спомнят за своята стара любов, щом чуят песента на латерната. Но за тях все още има много време – си помисли усмихвайки се Мъжа и продължи да се катери към любимите си планински върхове .
петък, 27 февруари 2009 г.
Сънища - разказ
Събуди се толкова леко и неочаквано, още не знаеше, че сънят го е напуснал. По лицето му кротко се стичаха сълзи, усети топлината по бузите си. Не знаеше реалност ли е това, или неспокойната мрежа на сънищата го държи още в плетката си . Очите му се насочиха напред в отсрещната стена и тогава разбра, че е някъде в средата между сън и действителност. Цветовете бяха ярки и наситени, очертаваха така познатото лице на този, пред когото всяка година се прекланяха милиони, та и милиарди човеци. Изпитото лице, брадата, блестящия поглед , лице на вестител и мъченик.
И да дойде тук, при мен , та кой ден е днес, помисли си все още насън той. Очите отсреща го гледаха около минута, бяха силно вторачени и го изгаряха с някакъв укор, от който не можеше да избяга. След това лицето се разми, настана особена тишина и той разбра, че се е събудил.
Погледна календара и тогава нещо го присви в стомаха. Точно година от деня, в който баща му си отиде. Някак си бе забравил за това. Тогава му бе трудно, макар че нещата бяха отдавна ясни и за двамата. Накрая толкова дни само синият му поглед, така ясен и бистър го държеше силен, да беше се предал отдавна без този поглед. И когато вече всичко бе въпрос на дни се появи отнякъде една женица, която да помага в трудния му ден, а и да не бъде съвсем сам , когато трябва да посрещне смъртта.
Тази жена беше дребна, миловидна, на годините на баща му. За един ден всичко в стаята, от която той половин година не бе излизал се промени. Бе по-чиста, проветрива, дори стана някак си уютна. Промениха се и баща и син, вече бяха някак си смирени и спокойно очакваха раздялата . И една вечер, когато жената си бе отишла, а той бе в съседната на бащата стая нещо прониза отведнъж сърцето му. Бе легнал малко да си отдъхне и тази болка в гърдите веднага накара сълзите сами да тръгнат. Отиде при баща си, промълви тихо - татко , и захлупи клепачатите му.
Беше останал сам.
Преди седмица сънува странен сън - крадци бяха влезли в апартамента на баща му. Отдавна той живееше на двеста километра в друг град. Сестра му със семейството си работеше в чужбина , апартамента от година бе празен . Тогава в съня видя всичката покъщина обърната наопъки. Злато, злато търсят, така го посрещна синът му на входа в коридора на апартамента. Как бе попаднало там момчето му, не бе ясно . Но нали това е сън. На сутринта забрави вече всичко, но преди това го сподели с жена си.
А преди два дни след работа тя го посрещна с думите, сънят ти се сбъдна. Не можа да се сети за какво говори. Крадци са разбили вратата и са влезли вътре. Нищо не са взели, но трябва да отидеш веднага, обадиха ми се комшиите от блока. Търсели са нещо скъпо, но не са го намерили, така му каза жена му.
Беше много тъжно това, което завари. Сякаш някой ти е бъркал в душата, така се почувства. Цял ден не излезе от къщи, докато всичко отново дойде на мястото си. А вечерта легна късно, бе излязъл с приятел да се разтуши малко от този неприятен инцидент.
И сега всичко това за миг премина през погледа му. Стана му ясно, че никога не ще разбере истина ли бе това, което го озари тази сутрин. Или бе само трудно преминаване от съня към реалността.
Но вече се почувства спокоен. И когато се надвеси с червена роза над вечното жилище на баща си, неволно се усмихна. Бе ранна пролет, птичките огласяха с настроението си тишината наоколо, земята дишаше вече освободена от зимния студ. Няколко сухи златни листа предпазваха от все още неотишлия си мраз двата синчеца, които се бяха показали из под пръстта .
В това нямаше съмнение, гледаше го синият, бистър и ясен поглед на баща му.
И да дойде тук, при мен , та кой ден е днес, помисли си все още насън той. Очите отсреща го гледаха около минута, бяха силно вторачени и го изгаряха с някакъв укор, от който не можеше да избяга. След това лицето се разми, настана особена тишина и той разбра, че се е събудил.
Погледна календара и тогава нещо го присви в стомаха. Точно година от деня, в който баща му си отиде. Някак си бе забравил за това. Тогава му бе трудно, макар че нещата бяха отдавна ясни и за двамата. Накрая толкова дни само синият му поглед, така ясен и бистър го държеше силен, да беше се предал отдавна без този поглед. И когато вече всичко бе въпрос на дни се появи отнякъде една женица, която да помага в трудния му ден, а и да не бъде съвсем сам , когато трябва да посрещне смъртта.
Тази жена беше дребна, миловидна, на годините на баща му. За един ден всичко в стаята, от която той половин година не бе излизал се промени. Бе по-чиста, проветрива, дори стана някак си уютна. Промениха се и баща и син, вече бяха някак си смирени и спокойно очакваха раздялата . И една вечер, когато жената си бе отишла, а той бе в съседната на бащата стая нещо прониза отведнъж сърцето му. Бе легнал малко да си отдъхне и тази болка в гърдите веднага накара сълзите сами да тръгнат. Отиде при баща си, промълви тихо - татко , и захлупи клепачатите му.
Беше останал сам.
Преди седмица сънува странен сън - крадци бяха влезли в апартамента на баща му. Отдавна той живееше на двеста километра в друг град. Сестра му със семейството си работеше в чужбина , апартамента от година бе празен . Тогава в съня видя всичката покъщина обърната наопъки. Злато, злато търсят, така го посрещна синът му на входа в коридора на апартамента. Как бе попаднало там момчето му, не бе ясно . Но нали това е сън. На сутринта забрави вече всичко, но преди това го сподели с жена си.
А преди два дни след работа тя го посрещна с думите, сънят ти се сбъдна. Не можа да се сети за какво говори. Крадци са разбили вратата и са влезли вътре. Нищо не са взели, но трябва да отидеш веднага, обадиха ми се комшиите от блока. Търсели са нещо скъпо, но не са го намерили, така му каза жена му.
Беше много тъжно това, което завари. Сякаш някой ти е бъркал в душата, така се почувства. Цял ден не излезе от къщи, докато всичко отново дойде на мястото си. А вечерта легна късно, бе излязъл с приятел да се разтуши малко от този неприятен инцидент.
И сега всичко това за миг премина през погледа му. Стана му ясно, че никога не ще разбере истина ли бе това, което го озари тази сутрин. Или бе само трудно преминаване от съня към реалността.
Но вече се почувства спокоен. И когато се надвеси с червена роза над вечното жилище на баща си, неволно се усмихна. Бе ранна пролет, птичките огласяха с настроението си тишината наоколо, земята дишаше вече освободена от зимния студ. Няколко сухи златни листа предпазваха от все още неотишлия си мраз двата синчеца, които се бяха показали из под пръстта .
В това нямаше съмнение, гледаше го синият, бистър и ясен поглед на баща му.
сряда, 25 февруари 2009 г.
Купонът на един галфон - стихотворение
Снощи във един салон
спретнахме си ний купон.
Вино, танци-манци, Шатовалон,
сутринта главата цепи се като балон.
Снимки разни, сякаш сме на първия балкон,
бели зъби, песни, викове кат с мегафон.
Днес изпращам аз лика си пак на Мон,
млада, хубава, без грамче силикон.
Но каква е тази побърквация,
всичко туй римувам го със Мон.
Заприличал съм / каква излагация/,
от белобрада чичка на един голям галфон .
спретнахме си ний купон.
Вино, танци-манци, Шатовалон,
сутринта главата цепи се като балон.
Снимки разни, сякаш сме на първия балкон,
бели зъби, песни, викове кат с мегафон.
Днес изпращам аз лика си пак на Мон,
млада, хубава, без грамче силикон.
Но каква е тази побърквация,
всичко туй римувам го със Мон.
Заприличал съм / каква излагация/,
от белобрада чичка на един голям галфон .
вторник, 24 февруари 2009 г.
Разказът - разказ
Влязох в тази кръчма, защото нямаше друга наблизо. Бях минал доста път до това забутано градче, само да видя ще мога ли да се моткам по пътищата като едно време. Без цел и посока. С няколко банкноти в джоба, чифт бельо и чорапи в малкия сак. Колата паркирах отвън, алармата стресна неколцината възрастни жени, седнали на следобедна раздумка в запустялата градинка, където две-три малки деца се мъчеха да си
създадат радост с помощта на разбитите люлки и тревясалия пясъчник.
Няколко лица се обърнаха към мен, бързо прецениха, че не съм интересен и продължиха да пушат мълчаливо над иначе чистите дървени маси. Всичко беше познато и провинциално. Стари календари с усмихнати хубавици, един плакат с кандидати за местната власт и няколко прокъсани обяви за работа някъде в Испания или Гърция . Явно лесния гурбет бързо е привлякъл младите, не виждах човек под четиридесетте да убива времето тук, нито около малкия площад навън.
Бира и супа топчета, менюто не ме впечатли, за да поръчам друго. Вече преглъщах последните залъци, бирата беше студена и само колата отвън ме спря да изпия още една. Не мислех да оставам повече тук, наблизо имаше малък манастир, където можеше да пренощувам. Винаги съм обичал тихата, просмукана с мирис на свещи, тамян и червясало дърво хладна и леко сумрачна обстановка в тези вековни обители. Наблизо се спускаше искрящ водопад, гората бе мека и достъпна. Под хладната й широкопола дреха, далеч от шумотевицата на големия град, така двата дни щяха да минат неусетно.
Преди да тръгна в малката ниша до тезгяха с напитките видях маса с компютър. На стената встрани бе окачен лист с надпис – Интернет. Привлякъл бях погледите с изненадата си, до мен се настани човек на мойта възраст, готов да ми обясни всичко. После се появиха две бири, чиния с кебапчета и разказът започна .
Дъщерята на кръчмаря преди година инсталирала компютъра. Баща й не могъл да откаже, разчитал на помощта й да се справят с клиентите и в задимената кръчма навлязъл големият свят. Момичето било младо и хубаво, страняло от малкото свои приятелки. Винаги сядала до компютъра, когато работата не била много, дълго и след последния клиент. Не споделяла с никой къде и какво намира в този монитор и по какви пътища обича да пришпорва мечтите си. От време на време усилено чаткала по клавиатурата и след това лицето й било пребледняло и унесено. Това продължило цяла година, докато преди месец компютърът замлъкнал. Баща й не могъл да разбере къде е заминала и дали ще му се обади скоро. Била взела от къщи само новите си дрехи, няколко книги и един атлас на света, била го купила от малката книжарница в града. Не взела спестяванията, които баща й направил, за да посрещне идващия зет. Наоколо нямало такова момче, но за всеки случай. Обичал я е посвоему, толкова можел да направи за нея.
От тогава в кръчмата не влизали много клиенти. Бащата не можел да се справя с всичко, бил разтроен от неизвестността и не мислел за работата. Преди две седмици отново го видели спокоен и някак си доволен. Разчуло се, че е научил радостна вест. Градът е една шепа, всичко бързо се научава. Казала му го момче от съседната махала, то си идвало при техните всяка седмица от големия град наблизо, работело за компютърна фирма. Негови колеги разпознали дъщерята на кръчмаря. Сайтът бил списван във Франция, може би в Германия, не били сигурни. Както не били сигурни дали е сайт за запознанства или в него се изявяват поети и писатели. Защото не разполагали с много време да го разгледат. А после момчето не могло да го възстанови отново.
И сега след малко тук зад компютъра щяло да седне младо момиче. Кръчмарят го намерил отнякъде, искал от него да се рови пет-шест часа из чуждите сайтове, дал му голяма и цветна снимка на дъщеря си, само да не я пропусне. Защото информацията е достъпна за всеки, но и недостижима понякога.
Което обаче било чудно, че и това момиче бързо започнало да прилича на неговата дъщеря, станало вглъбено и мълчаливо. Също започнало да чатка по клавишите припряно и след това изглеждало замислено и лицето му било бледо като лятната луна при пълнолуние. Хората говорели, че и то наскоро се готви да замине. Не било сигурно, но тук хората са малко суеверни, такова съвпадение не могли да изтълкуват другояче.
Бирените бутилки изтракаха върху дървената маса, казвайки ни, че вече са празни. Видях кръчмарят да си гледа часовника, време е да се появи момичето и да седне зад компютъра. Видях леко напрежение в погледа му, дали вече е разбрал, че тази вечер мониторът може да не блесне. И тогава трябва да търси ново момиче ли ...
И аз не бях сигурен дали двете бири няма да ми се отразят на шофирането. И тук може да се пренощува, добри хора има навсякъде. Поръчах трета бира. Тогава разбрах, че всички чакаме тези две момичета. Сякаш нашите съдби, както тази на кръчмаря зависят от това дали ще се появят момичетата тук тази вечер.
Или отново ще трябва да измислим някакво чакане, светът е динамичен и бърз, но човек не може да живее лесно без нещо или някого да чака. Дори без да е сигурен дали след това ще каже, заслужаваше си чакането.
създадат радост с помощта на разбитите люлки и тревясалия пясъчник.
Няколко лица се обърнаха към мен, бързо прецениха, че не съм интересен и продължиха да пушат мълчаливо над иначе чистите дървени маси. Всичко беше познато и провинциално. Стари календари с усмихнати хубавици, един плакат с кандидати за местната власт и няколко прокъсани обяви за работа някъде в Испания или Гърция . Явно лесния гурбет бързо е привлякъл младите, не виждах човек под четиридесетте да убива времето тук, нито около малкия площад навън.
Бира и супа топчета, менюто не ме впечатли, за да поръчам друго. Вече преглъщах последните залъци, бирата беше студена и само колата отвън ме спря да изпия още една. Не мислех да оставам повече тук, наблизо имаше малък манастир, където можеше да пренощувам. Винаги съм обичал тихата, просмукана с мирис на свещи, тамян и червясало дърво хладна и леко сумрачна обстановка в тези вековни обители. Наблизо се спускаше искрящ водопад, гората бе мека и достъпна. Под хладната й широкопола дреха, далеч от шумотевицата на големия град, така двата дни щяха да минат неусетно.
Преди да тръгна в малката ниша до тезгяха с напитките видях маса с компютър. На стената встрани бе окачен лист с надпис – Интернет. Привлякъл бях погледите с изненадата си, до мен се настани човек на мойта възраст, готов да ми обясни всичко. После се появиха две бири, чиния с кебапчета и разказът започна .
Дъщерята на кръчмаря преди година инсталирала компютъра. Баща й не могъл да откаже, разчитал на помощта й да се справят с клиентите и в задимената кръчма навлязъл големият свят. Момичето било младо и хубаво, страняло от малкото свои приятелки. Винаги сядала до компютъра, когато работата не била много, дълго и след последния клиент. Не споделяла с никой къде и какво намира в този монитор и по какви пътища обича да пришпорва мечтите си. От време на време усилено чаткала по клавиатурата и след това лицето й било пребледняло и унесено. Това продължило цяла година, докато преди месец компютърът замлъкнал. Баща й не могъл да разбере къде е заминала и дали ще му се обади скоро. Била взела от къщи само новите си дрехи, няколко книги и един атлас на света, била го купила от малката книжарница в града. Не взела спестяванията, които баща й направил, за да посрещне идващия зет. Наоколо нямало такова момче, но за всеки случай. Обичал я е посвоему, толкова можел да направи за нея.
От тогава в кръчмата не влизали много клиенти. Бащата не можел да се справя с всичко, бил разтроен от неизвестността и не мислел за работата. Преди две седмици отново го видели спокоен и някак си доволен. Разчуло се, че е научил радостна вест. Градът е една шепа, всичко бързо се научава. Казала му го момче от съседната махала, то си идвало при техните всяка седмица от големия град наблизо, работело за компютърна фирма. Негови колеги разпознали дъщерята на кръчмаря. Сайтът бил списван във Франция, може би в Германия, не били сигурни. Както не били сигурни дали е сайт за запознанства или в него се изявяват поети и писатели. Защото не разполагали с много време да го разгледат. А после момчето не могло да го възстанови отново.
И сега след малко тук зад компютъра щяло да седне младо момиче. Кръчмарят го намерил отнякъде, искал от него да се рови пет-шест часа из чуждите сайтове, дал му голяма и цветна снимка на дъщеря си, само да не я пропусне. Защото информацията е достъпна за всеки, но и недостижима понякога.
Което обаче било чудно, че и това момиче бързо започнало да прилича на неговата дъщеря, станало вглъбено и мълчаливо. Също започнало да чатка по клавишите припряно и след това изглеждало замислено и лицето му било бледо като лятната луна при пълнолуние. Хората говорели, че и то наскоро се готви да замине. Не било сигурно, но тук хората са малко суеверни, такова съвпадение не могли да изтълкуват другояче.
Бирените бутилки изтракаха върху дървената маса, казвайки ни, че вече са празни. Видях кръчмарят да си гледа часовника, време е да се появи момичето и да седне зад компютъра. Видях леко напрежение в погледа му, дали вече е разбрал, че тази вечер мониторът може да не блесне. И тогава трябва да търси ново момиче ли ...
И аз не бях сигурен дали двете бири няма да ми се отразят на шофирането. И тук може да се пренощува, добри хора има навсякъде. Поръчах трета бира. Тогава разбрах, че всички чакаме тези две момичета. Сякаш нашите съдби, както тази на кръчмаря зависят от това дали ще се появят момичетата тук тази вечер.
Или отново ще трябва да измислим някакво чакане, светът е динамичен и бърз, но човек не може да живее лесно без нещо или някого да чака. Дори без да е сигурен дали след това ще каже, заслужаваше си чакането.
петък, 20 февруари 2009 г.
Модерният сценарий за един отминал конкурс/гротеска в две действия действия/ -разказ
Действащи лица и изпълнители:
1.Дачо Ваксаджиев – мастит продуцент с тиранти - ръководител на комисията .
2.Тидимир Сонев , с прякор Карпуза - говорител на комисията .
3.Тидимир Жарков - режисьор на продукция .
4.Делена Кънчева , застаряваща актриса – кандидат в конкурса .
5.Брадат Миролюбов , късно прохождащ писател – кандидат в конкурса .
6.Момче от Мебелна къща , - кандидат в конкурса .
7.Момиче симпатично , с бебе на три месеца - и то кандидат също .
8.Момиче амбициозно , много плямпащо - също кандидат в конкурса .
9.Набелязаният мълчаливец на средна възраст - кандидат в конкурса .
10.Организатор – редакторка , много симпатична
И масовка от още тридесет кандидати .
Мизанцен – постна обстановка на 12 етаж от сграда в центъра на София , всеки се досеща коя е . За по- мързеливите в мисленето – до мостът на пернатите хищни птици .
Кратко съдържание на първо действие :
След упорито дирене комисията събира четиридесет амбициозно-наивни млади кандидати . Сред тях за цвят кани няколко около средната възраст , като си набелязва по обясними причини един от тях . Всеки влиза по един . Цари непринудена атмосфера всред чакащите в коридора , комисията пуши като комин сред люта зима , чак алармата по противопожарна безопастност , аха да се задейства . След упорита битка се отделят около осем кандидата , които ще участват във второ действие .
Начало първо действие :
Д.В. - Вие къде с това бебе , това да не е ясла , ние тук сериозни неща имаме да вършим .
Момиче симпатично - Но аз мислех , че работата ще е надомна , при това развитие на съвременния АдиЕсел , къде е проблема – проплаква момичето .
Т.С. – Да влезе следващият .
Влиза момчето от мебелната къща .
М.Ж. – Я момче , така си дошъл , тук на секцията е разхалацана поличката и вратичката към барчето за питиетата . Стегни я , нали си носиш отверка , пък ние ще те лашнем във второ действие .
М. от М.къща - Но аз искам да видите нещата , с които кандидатствам , има толкова гегове , които съм написал ...
Д.В. – Е , не се мори друг път толкова , ние тук за какво сме , що мебел има да сглобяваш - и вади пластмасови чаши за сутрешното уиски .
Т.С. – Стегна ли болтовете , минаваш във второ действие , следващият моля .
Пристъпя напето застаряващата актриса .
Д.В. – Охо , Кънчева , няма да се забрави твойто участие в онуй разсъбличане преди тридесет години , голяма роля изигра , така бях впечатлен , такъв подтекст , такова присъствие . / Ама сега приличаш на сушена смокиня , почти да го каже . /
Д.К. – Изкуството е вечно , мастере – глези се кокетно .
Т.С. – Минаваш , кво да та правим , айде бегай .
Влиза Брадат Миролюбов , с уважение и леко напрежение пред тези колоси .
Д.В. – А бе ти си готин , ама защо не си боядисваш брадата , с тази бяла украска закъде си тръгнал . Аз тъй правя и виж , все още вървя .
Т.С. – Кажи едно умно предаване , да ти видим колко ти е акъла !
Б.М. – Труден въпрос ми задавате , то от чалгащина и игри за забогатяване май не остава място ...
Т.С. – Хайде , хайде , ами какво да правиш , искат хората и това си е .
Д.В. – Я сега аз друга да те питам , тук имаме една асистентка , можеш ли я опъна ...
Б. М. – Ама моля ви , аз имам жена , децата ми са вече големи .
Д.Ж. – Абе кой те пита какво имаш , тук СМЕ ШОУ – марш в къщи .
Тук Д.В. вика организатор – редакторката да влезе .
Д.В. – Я миче , кажи на оня Набелязания направо да идва за второ действие , той така и така само мълчи . Кво ще научим повече от този пукъл .
Накрая преди масовката влиза плямпащото момиче .
М.Плямпащо – Добър ден , как сте , аз съм много файн . И такива смели идеи в облеклото , как сте се барнали , я да видим какъв ще го крепя аз тука , ама да не би да си помислите нещо , аз съм на трудов договор , то и тук ако тъй ме назначите ще е супер , ама ако знаете като идвах с градския транспорт каква чалгаджийница стана , той шоферът много пекан , яко , купон ... какво казваш готин ...
Д.В. – Аре стига , идваш на второ действие , че ни спука тъпанчетата .
Кратко съдържание на второ действие
След обяда във ведомственото барче комисията придремва на столовете , коминът пуши на поразия . Влизат заедно допуснатите до второ действие . Комисията им задава задача , рисунка по избор на свободна тематика с графит върху стените . И разказване на мръсни вицове.
Накрая маха двама статисти от масовката , които са допуснати да минат само за да има все пак някаква елиминация .
Начало второ действие
Вицовете тук не се поместват , все пак свободно слово , но всяко нещо си има граници .
Рисунките сякаш са копие на тази класика от обществените тоалетни през ренесанса на това неувяхващо изкуство .
Д.В. – Колеги , нали вече може да се наричаме така . Предстои ви отговорна , тежка , но завладяваща със своето значение работа . Ние ще ви казваме как , какво и кога . От вас се изисква да имате добър слух и добра памет , за да има после накрая на месеца какво да приберете като мангизи . Ясен ли съм ...
Т.С. – И ако някой не е разбрал , много обичам карпуз с мастика , може и анасонлийка . Идва сезона на карпуза , сезона на мастичката е целогодишен . Правете си изводите сами . Да си нямаме после , ама не бях , ама не разбрах , опичайте си главите .
Д.К. – Може ли едно въпросче , само едничко – кърши свойте дънки закачливо .
М.Ж. – Казвай , Дели , все пак живеем в свободна страна , нали !
Д.К. – Как гледате на секса на работното място , уважаема комисия .
Комисията в хор :
– Ха , дойдохме си на думата . Освежава , ободрява . Да се захващаме за работа .
Започва се работа немедленно , редуваща се с освежаващи и ободряващи движения .
Накрая Завеса . След нея комисията се запътва към ведомственото барче , след тази изморителна селекция й се полага меко кресло и чаша в ръка .
Чуват се доволните последни реплики на Д.В.
- Да избутаме още малко , една , две години , парите ще стигнат за толкова . После ще му мислим .
Мнението се приема от останалите двама без възражение .
1.Дачо Ваксаджиев – мастит продуцент с тиранти - ръководител на комисията .
2.Тидимир Сонев , с прякор Карпуза - говорител на комисията .
3.Тидимир Жарков - режисьор на продукция .
4.Делена Кънчева , застаряваща актриса – кандидат в конкурса .
5.Брадат Миролюбов , късно прохождащ писател – кандидат в конкурса .
6.Момче от Мебелна къща , - кандидат в конкурса .
7.Момиче симпатично , с бебе на три месеца - и то кандидат също .
8.Момиче амбициозно , много плямпащо - също кандидат в конкурса .
9.Набелязаният мълчаливец на средна възраст - кандидат в конкурса .
10.Организатор – редакторка , много симпатична
И масовка от още тридесет кандидати .
Мизанцен – постна обстановка на 12 етаж от сграда в центъра на София , всеки се досеща коя е . За по- мързеливите в мисленето – до мостът на пернатите хищни птици .
Кратко съдържание на първо действие :
След упорито дирене комисията събира четиридесет амбициозно-наивни млади кандидати . Сред тях за цвят кани няколко около средната възраст , като си набелязва по обясними причини един от тях . Всеки влиза по един . Цари непринудена атмосфера всред чакащите в коридора , комисията пуши като комин сред люта зима , чак алармата по противопожарна безопастност , аха да се задейства . След упорита битка се отделят около осем кандидата , които ще участват във второ действие .
Начало първо действие :
Д.В. - Вие къде с това бебе , това да не е ясла , ние тук сериозни неща имаме да вършим .
Момиче симпатично - Но аз мислех , че работата ще е надомна , при това развитие на съвременния АдиЕсел , къде е проблема – проплаква момичето .
Т.С. – Да влезе следващият .
Влиза момчето от мебелната къща .
М.Ж. – Я момче , така си дошъл , тук на секцията е разхалацана поличката и вратичката към барчето за питиетата . Стегни я , нали си носиш отверка , пък ние ще те лашнем във второ действие .
М. от М.къща - Но аз искам да видите нещата , с които кандидатствам , има толкова гегове , които съм написал ...
Д.В. – Е , не се мори друг път толкова , ние тук за какво сме , що мебел има да сглобяваш - и вади пластмасови чаши за сутрешното уиски .
Т.С. – Стегна ли болтовете , минаваш във второ действие , следващият моля .
Пристъпя напето застаряващата актриса .
Д.В. – Охо , Кънчева , няма да се забрави твойто участие в онуй разсъбличане преди тридесет години , голяма роля изигра , така бях впечатлен , такъв подтекст , такова присъствие . / Ама сега приличаш на сушена смокиня , почти да го каже . /
Д.К. – Изкуството е вечно , мастере – глези се кокетно .
Т.С. – Минаваш , кво да та правим , айде бегай .
Влиза Брадат Миролюбов , с уважение и леко напрежение пред тези колоси .
Д.В. – А бе ти си готин , ама защо не си боядисваш брадата , с тази бяла украска закъде си тръгнал . Аз тъй правя и виж , все още вървя .
Т.С. – Кажи едно умно предаване , да ти видим колко ти е акъла !
Б.М. – Труден въпрос ми задавате , то от чалгащина и игри за забогатяване май не остава място ...
Т.С. – Хайде , хайде , ами какво да правиш , искат хората и това си е .
Д.В. – Я сега аз друга да те питам , тук имаме една асистентка , можеш ли я опъна ...
Б. М. – Ама моля ви , аз имам жена , децата ми са вече големи .
Д.Ж. – Абе кой те пита какво имаш , тук СМЕ ШОУ – марш в къщи .
Тук Д.В. вика организатор – редакторката да влезе .
Д.В. – Я миче , кажи на оня Набелязания направо да идва за второ действие , той така и така само мълчи . Кво ще научим повече от този пукъл .
Накрая преди масовката влиза плямпащото момиче .
М.Плямпащо – Добър ден , как сте , аз съм много файн . И такива смели идеи в облеклото , как сте се барнали , я да видим какъв ще го крепя аз тука , ама да не би да си помислите нещо , аз съм на трудов договор , то и тук ако тъй ме назначите ще е супер , ама ако знаете като идвах с градския транспорт каква чалгаджийница стана , той шоферът много пекан , яко , купон ... какво казваш готин ...
Д.В. – Аре стига , идваш на второ действие , че ни спука тъпанчетата .
Кратко съдържание на второ действие
След обяда във ведомственото барче комисията придремва на столовете , коминът пуши на поразия . Влизат заедно допуснатите до второ действие . Комисията им задава задача , рисунка по избор на свободна тематика с графит върху стените . И разказване на мръсни вицове.
Накрая маха двама статисти от масовката , които са допуснати да минат само за да има все пак някаква елиминация .
Начало второ действие
Вицовете тук не се поместват , все пак свободно слово , но всяко нещо си има граници .
Рисунките сякаш са копие на тази класика от обществените тоалетни през ренесанса на това неувяхващо изкуство .
Д.В. – Колеги , нали вече може да се наричаме така . Предстои ви отговорна , тежка , но завладяваща със своето значение работа . Ние ще ви казваме как , какво и кога . От вас се изисква да имате добър слух и добра памет , за да има после накрая на месеца какво да приберете като мангизи . Ясен ли съм ...
Т.С. – И ако някой не е разбрал , много обичам карпуз с мастика , може и анасонлийка . Идва сезона на карпуза , сезона на мастичката е целогодишен . Правете си изводите сами . Да си нямаме после , ама не бях , ама не разбрах , опичайте си главите .
Д.К. – Може ли едно въпросче , само едничко – кърши свойте дънки закачливо .
М.Ж. – Казвай , Дели , все пак живеем в свободна страна , нали !
Д.К. – Как гледате на секса на работното място , уважаема комисия .
Комисията в хор :
– Ха , дойдохме си на думата . Освежава , ободрява . Да се захващаме за работа .
Започва се работа немедленно , редуваща се с освежаващи и ободряващи движения .
Накрая Завеса . След нея комисията се запътва към ведомственото барче , след тази изморителна селекция й се полага меко кресло и чаша в ръка .
Чуват се доволните последни реплики на Д.В.
- Да избутаме още малко , една , две години , парите ще стигнат за толкова . После ще му мислим .
Мнението се приема от останалите двама без възражение .
Абонамент за:
Публикации (Atom)
