Божидар Томов го познавам от ученическите си години. Отидох в редакцията на вестник " Средношколско знаме" , той завеждаше спортния отдел. Беше много готин-слаб, с тъмни очила с диоптър, и аз бях с такива. Гласът му беше гърлен, беше много непосредствен и веднага скъсяваше дистанцията между нас, учениците и себе си.
Зададе ми няколко задачи, интервюта, дописки, веднъж помести няколко мои изречения за есенната ученическа бригада на гимназията в село Старо Железаре- Пловдивско. Дори помня какво натраках пред него, не пипна и дума. "В тези топли есенни дни" и т.н.
После ми възложи нещо сериозно, да напиша статия за Йордан Радичков. Помотах се, бях се стъписал малко. И така минаха двадесетина дни, когато видях във вестника , че друго момче е имало същата задача-беше се справило по-бързо от мен. Стана ми неудобно и не се мернах в редакцията повече. Какъв съм бил глупав!
С годините бях му забравил малкото име, когато преди месец четох нещо за него, и си казах, да , той е! Работил бил в Радио Христо Ботев-сектор Хумор, сатира и забава. В Интернет имаше и негова снимка, същият, с побеляла брада. Май мойта е по-бяла.
Миналата седмица отидох в радиото да го потърся, много исках да го видя. Бил напуснал, не го знаят къде е.
Божидареее, Томов, редакторе мой средношколски! Обади се, добре си, нали!
Готин си, както преди, сигурен съм!
петък, 12 юни 2009 г.
понеделник, 8 юни 2009 г.
Слънчевият Митко - разказ
Реката се беше разпънала на няколко километра от малкия планински град, в който освен стръмния площад с каменните плочи и паметника на антифашиста, останал до сега като по чудо непокътнат, нямаше друго да напомня за градския живот. Няколкото магазина на мястото на едновремешните дюкяни, сменили капандурите с алуминиева дограма, избелелите рекламни чадъри пред малката кръчма и мостчето към малкия стадион. Това беше центърът. В който откакто построиха обходния път, заради големите камиони, рядко се показваше непознат човек. Затова едно ранно лято местните хора, пиейки бира по здрачяване се учудиха на един слаб, брадясал млад мъж, който носеше шарена торба, от тези по два лева, които събират толкова много, но пък се късат на първата седмица. Рейс от големия град имаше няколко пъти в деня, с последния по здрачяване се изхлузи непознатия и се заоглежда, без да бърза.
- Как се реши, да не би да търсиш някого- го попитаха любителите на бирата.
- Пощаджията, дето има вила горе, по реката, него търся- им отговори брадясалия, извади евтини цигари и поседна до тях.
- Ааа, туй ще е Велко бе, той и телефон си е прекарал там горе до реката, нали са няколко виладжиите вече - се обади един позамачкан, съсухрен дядка, пъргаво скочи и започна да обяснява на новодошлия как да стигне там, при реката и вилните колиби.
Защото вече десетина години онова място, дето никой не го търсеше след връщането на земеделските земи беше окупирано от неколцина хора около пенсионната възраст. Които се бяха обединили в стремежа да избягат от градския шум, на тези години колкото по-далеч от него, толкова по-дълго ще живеят, така си мислеха. И затова си бяха прекарали ток, като бяха изправили няколко бетонни стълба и всяка пролет пристягаха разрушения от зимата дървен мост, който ги отвеждаше през реката до техните нови имоти. Един пенсиониран учител по музика, един пчелар, първият от заселниците, след това пощаджията, който дори домъкна ръждясала телефонна кабинка, следваше нагоре под склона единствения местен от близкото градче, бай Иван ловджията. Защото всички други бяха от големия град, на двадесетина километра в равнината. А насреща, през голямата ливада, разпердушинена на няколко части, с която всяка пролет се мъчеха да изкарат нещо възстановените й собственици, засаждайки я с люцерна или царевица, се ширеше в бяла тухлена къща на етаж и половина един фелдшер. Той винаги идваше с жена си, много работеха по градината отпред, изкарваха големи мъхести ягоди, ранни домати под найлон, а на есен царевичака покрай новата мрежеста телена ограда надвишаваше човешки бой.
Натам се запъти Митко, брадясъл, слаб, с шарена торба през рамо. В която беше натъпкал малко дрехи и един стар транзистор, който по чудо още свиреше. Така се казваше гостът на пощаджията. Никой не разбра откъде точно е родом, откъде идва и как се е запознал с Пощаджията. Наше момче, така го представи на комшиите си Велко, нещо с жена си не се разбират, та ще поживее при мене, да пази имота. И Митко вече почти месец посрещаше слънцето там горе, край реката, обикаляше ливадите наоколо, береше гъби, челядинки и печурки много имаше нагоре, чак до мешовата гора, на час път от вилните места. Виладжиите се събираха заедно само в почивните дни, единствено Учителя по музика идваше всеки ден, със самоделно направеното си моторче, беше взел колелото на порасналия си внук, беше му сложил усилваща верига и някакъв руски малък двигател и пърпореше с него от големия град. Сутрин и вечер. Затова Митко се сприятели най-бързо с него, когато не му се излизаше нагоре за гъби или не се изтягаше по голите камъни край малката, ленна река, блатясала и зеленясала по краищата си, тогава идваше при Учителя. Пушеше евтините си цигари, помагаше му при връзване на доматите, понякога заедно пълнеха две качета с джанки, червени, жълти, изпопадали покрай реката или пък с черничеви плодове, които брусеха в големи найлони, одърпани по края, прокъсани и прани в оскъдната лятна вода под дървения мост. И се готвеха за първата варка, Учителя освен от музика разбираше от още много неща. От една стара пералня беше направил казан, отнякъде беше взел стъклена серпентина, капака уплътняваше с тесто и по цял ден се опушваше покрай огъня, опитвайки с малка чашка първака, замезвайки с първите домати, които поливаше с една самоделна помпа. Тя често се запушваше от блатистите треви, които бавно плуваха под мързеливата вода, която с мъка се проточваше нагоре по набръчканите стари маркучи, често си пробиваше тънки процепи през тях и църкореше на всички страни, омесвайки вечер своите звуци с тези на щурците. Тогава Учителя нахлузваше старите си рибарски ботуши, плюеше потта, капеща от бялата му глава, и търпеливо се мъчеше да изчисти помпата. И после с Митко присядаха навън, слънцето вече се беше закротило зад скалите над покривите на малките вили, миризмата на шипките, на бурените, тревата и синия камък по доматите и варта по кривите плодни дръвчета се омесваше с тази на запаления огън, после на жарта, а накрая с тази на евтиния прорязан салам или на омесените с лук, хляб и кайма кюфтета, и подхващаха музиката. Защото и двамата бяха музиканти. Митко изваждаше от джоба си една очукана окарина, Учителя измъкваше саморъчно направената от своя стар акордеон йоника, включваше я към един дълъг разклонител, сядаха пред ръчно скованата от дъски и забита в земята маса, и в това забутано място започваше концертът. Звуците се сливаха с полъха на вечерния вятър, с виенето на кучетата от близкото село и кашлянето на бухалите, с тихия, незабележим ромот на реката, която чак сега след дългия топъл ден се разбързваше. А когато имаха публика, когато Пощаджията и понякога Пчеларя, Фелдшера или Ловджията идваха с трикраки столчета в ръка, тогава двамата подбираха най-силния си репертоар и гласовете им, дрезгави и леко пияни издаваха радостта от изминалия ден и от това, че не са сами. Фенерът над металната площадка на самоделната къщурка на Учителя разпръскваше жълти снопове, около тях обикаляха мушици и бръмбари, паяжините около асмата, която никога не даваше плод прозираха в синкав цвят и луната надничаше с кръглото си лице да види, от какво толкова са доволни и щастливи тия попреминали живота си човеци. В чиято компания Митко си беше едно брадясало момче, с една очукана окарина и стар транзистор, който обаче свиреше.
Един неделен ден всички виладжии нещо си работеха по работата, когато в късния следобяд видяха Слънчевият Митко да се спуска край голямата поляна, нямаше дрехи върху себе си. Беше само по един прокъсан потник и в черен, замуглен бански, обут с гумени цървули, мъкнеше на гръб някакъв вързоп. А в другата ръка по-малък, потта се стичаше по челото му, но беше доволен, това си личеше отдалеч. Беше намерил голямо гъбено находище, не беше се подготвил с шарената си торба, затова някак си беше омотал гъбите в захабената синя куртка и панталона си.
- От печурки тревата няма къде да поникне, такова нещо не бях виждал, изведнъж ги съзрях, гъбите бяха една връз друга, под бодливите храсти, край камънаците, навсякъде. Една беше колкото автомобилна гума, но беше вече преминала, остана ми в ръцете, уж здрава, леко жълтеникава, но пълна с чeрволяк. То затова не е хубаво да се отличаваш от другите, само при нея се бяха отбили гадинките, язък, беше сигурно над два килограма- вече се смееше Митко, доволен, че е успял да се измайтапи с Учителя, с Пощаджията и Ловджията, дори със стария Пчелар, който се беше заселил пръв по тези места. Само Фелдшера не успя да излъже, той прекопаваше ягодите, а жена му плевеше картофите, затова не му обърнаха никакво внимание.
Тази вечер покрай печените гъби и изпитите бири всички разбраха, че Слънчевият Митко има жена и дъщеря, живеят в малък градец покрай големия комбинат, който бълва пушек и сивкав прах, от който в гърдите на Митко се настанила някаква жаба. И затова докторът му казал, бягай горе под планината, че иначе скоро дъщеря ти ще остане без татко. И затова дошъл тук, при тези добри хора, както той в очите ги нарече. И след което, запалвайки отново от евтините си цигари се окашля, и от дима ли, или от спомена за близките, които от месец не бе виждал, в очите му се настаниха сълзи, които той побурза да отпрати, като засмука отново окарината.
- Че Митко, остави тези цигари, бре! И пари потрошваш за тях, пък и подхранват жабата- се обади Иван ловджията, щом песента завърши.
- На кой каквото е писано- усмихна се брадясалият Митко и подхвана друга мелодия, Учителя засвири с него, малко уморени от вечерта, скоро всички се разотидоха.
Лятото беше превалило средата си, когато Учителя извади акациев мед и се готвеше отново да вари джанковица. Митко му помагаше, но си личеше, че нещо не му дава мира. По-рядко подхващаше окарината, дори понякога изобщо не идваше , за да се види с приятелите си, които покрай приказки за маната по доматите, гроздето и подготовката за идващата есен не се и сещаха за него. Само че все някой от тях накрая се удряше по челото и казваше, абе нещо го мъчи Митко, вече не е онзи Слънчевия Митко, тежи му нещо на сърцето, ама не си го казва какво е. И отново се разотиваха по вилите си, като се надяваха следващия път окарината да свири заедно с йониката на Учителя, друго е да са си дует.
Учителя свари джанковицата отново сам, Митко си беше заминал по своя край за няколко дни. Излезе гъста, жълта и пивка. Е, малко нагарчаше на костилки, ама кой да ги отделя от плода, то само това ли е работата, ами доматите, краставиците, че и пипер като револвер се беше родил тази година от тази наносна и песъчлива почва. Старият пчелар пък беше разпродал кошерите си, готвеше се да напуска това място, дъщеря му щеше да се грижи за остатъка на дните му. Така, че когато след няколко дни Митко отново пристигна, всички много му се зарадваха. Беше избръснат до синьо, беше с чисти, макар и поизмачкани от пътуването дрехи. Вечерта се бяха събрали отново, този път при Фелдшера, той пък се готвеше да заминава в чужбина на гурбет, давали много пари там зад граница, после щял да прибере при себе си и жена си. Велко пощаджията и Иван ловджията много му се чудеха, за какво са ти пустите пари, я виж какви големи домати и сладко грозде си изкарал, а царевицата ще ти стигне и прасенце за зимата да си отчуваш, му говореха те. Но бързо се отказаха да го разкандардисват, щом разбраха, че вече има задграничен паспорт, и всички документи са му готови за заминаването. И тогава Митко се изправи, прокашля се и им каза:
- Още месец ще сме заедно, пък после, ще видим. Жената нещо не ме иска, изпрати ме за последно, щяла да си търси друг живот с дъщерята. То онзи пушек и на нея ли да повлияе, ако и тя хване някоя жаба, кой ще гледа момичето- сякаш я оправдаваше Слънчевият Митко. Пък аз все някак ще се оправя, един приятел ми е обещал да ме вземе със себе си, има ферма за развъждане на охлюви. Този бизнес сега навлиза у нас, знаете ли западняците как си падат по охлювите, ще валят големите пари, ще му помагам, пък може и аз да се замогна. И да започна нещо свое. Чух, че червеите са много на мода, хвърляш ги в лехи от оборски тор, те го преработват, после той става екологичен и чист, само вода се иска, често да поливаш. Пък и много се влияят от музиката, окарината като им свири, ще ядат, ще преработват, чак ушите ще им пукат от зор- смееше се вече с неговата си усмивка Митко.
И така лятото вече си заминаваше, не искаше да си тръгва, затова понякога слънцето беше толкова жарко, че всички се криеха по дълбоките сенки, дори Учителя беше се изморил от поливане, плевене и пощене на боба, доматите и пипера, полягваше си повечко, напръстника с джанковицата на обяд го приспиваше за няколко часа, Фелдшера вече беше заминал зад граница, беше започнал да прави големите пари, царевицата му беше започнала да съхне, ама той за една царевица ли е? И Старият пчелар го нямаше, кошерите му ги натовариха един ден някакви яки мъже, взеха и всичките му пчелни такъми, дограмата, която щеше да подменя и я беше приготвил, и нея взеха. Така, че вилната зона малко се беше обескостила, откъм материална база и откъм жива сила. Но Митко още не си заминаваше, нещо приятелят му имал временни затруднения, ама щял скоро да му се обади, да не губи кураж. И Пощаджията малко накриво бе започнал да го гледа, то приятелство, приятелство, ама сиренето си е с пари...
Една вечер Учителя и Митко бяха отново заедно. Наоколо по вилите нямаше жив човек. Този път нямаше музика, и двамата усещаха, че лятото си заминава. А и голямата компания с него. И бяха малко тъжни. Изпиха по една-две чашки с ракия, после си разделиха една бира, останала като по чудо от предишните им събирания.
- Е, Митко, да си лягаме, брат. И утре е ден.
- Добре, Учителю, то на мен още не ми се спи, ама ще те оставям.
И се разделиха, само до сутринта. Луната се беше оцъклила, звездите кръжаха около нея, щурците щурееха мелодиите си, бухалът бухаше своята кашлица, кучетата се бяха усмирили, когато нещо в Учителя трепна, на сън му се изви нещо като дълга змия или смок, задави го и го събуди. Беше тихо. Стори му се, че окарината на Митко нещо припява, ама май само му се стори. И отново легна и се унесе в съня си, в старческия си, доволен от съществуването си сън.
Наскоро минах оттам, реката отново си пробива път през голите големи камъни, влачейки бавно и мързеливо водите си. Защото отново е лято, защото отново вият нощем кучета, и пеят щурци. И бухат бухали. Къщите на виладжиите изнемогват от изминалото време, няма го Учителя, Пощаджията е прибрал дори телефонната си будка, Ловджията не идва с гончетата си отдавна по тези места. А Фелдшера прави сигурно големи пари на запад, кой знае.
Но се знае, че Слънчевият Митко е забравен от мнозина. На сутринта Учителя не го беше срещнал наоколо, надвечер отишъл да го види, все пак малко да се разтушат двамата. Митко се бил уплел с едно дълго въже, бил намерил отнякъде ножче, бил се обръснал, и дори бил с чиста риза, май нова била. Окарината била положена внимателно до него, старият транзистор мъцал последните си звуци, колкото да заглуши мъката, която била притаена в душата му и от която мъка не бил могъл да се отърси. Въпреки, че Слънцето всяка сутрин, цяло лято надничало в сините му очи, огрявайки брадясалото му лице. Изглежда не било достатъчно, да освети надеждите му, и да му даде нова сила, с която да посрещне това, което го очаква. Защото по-светли от Слънцето са детските очи, които да те гледат, по-топли от лъчите му са женските ръце, които да те погалят, макар и не толкова често, но истински. И когато това вече не може да се случва, и когато имаш жаба в гърдите си, макар да ти викат Слънчевият Митко, ти понякога се предаваш и макар да е грехота, сам се запътваш към един може би по-уреден и щастлив свят.
Както беше сторил със своя път Митко, който беше едно брадясало момче, с една очукана окарина. И с един прякор, който не беше много му помогнал. Но който много му отиваше.
08.06.2009 Любомир Николов
- Как се реши, да не би да търсиш някого- го попитаха любителите на бирата.
- Пощаджията, дето има вила горе, по реката, него търся- им отговори брадясалия, извади евтини цигари и поседна до тях.
- Ааа, туй ще е Велко бе, той и телефон си е прекарал там горе до реката, нали са няколко виладжиите вече - се обади един позамачкан, съсухрен дядка, пъргаво скочи и започна да обяснява на новодошлия как да стигне там, при реката и вилните колиби.
Защото вече десетина години онова място, дето никой не го търсеше след връщането на земеделските земи беше окупирано от неколцина хора около пенсионната възраст. Които се бяха обединили в стремежа да избягат от градския шум, на тези години колкото по-далеч от него, толкова по-дълго ще живеят, така си мислеха. И затова си бяха прекарали ток, като бяха изправили няколко бетонни стълба и всяка пролет пристягаха разрушения от зимата дървен мост, който ги отвеждаше през реката до техните нови имоти. Един пенсиониран учител по музика, един пчелар, първият от заселниците, след това пощаджията, който дори домъкна ръждясала телефонна кабинка, следваше нагоре под склона единствения местен от близкото градче, бай Иван ловджията. Защото всички други бяха от големия град, на двадесетина километра в равнината. А насреща, през голямата ливада, разпердушинена на няколко части, с която всяка пролет се мъчеха да изкарат нещо възстановените й собственици, засаждайки я с люцерна или царевица, се ширеше в бяла тухлена къща на етаж и половина един фелдшер. Той винаги идваше с жена си, много работеха по градината отпред, изкарваха големи мъхести ягоди, ранни домати под найлон, а на есен царевичака покрай новата мрежеста телена ограда надвишаваше човешки бой.
Натам се запъти Митко, брадясъл, слаб, с шарена торба през рамо. В която беше натъпкал малко дрехи и един стар транзистор, който по чудо още свиреше. Така се казваше гостът на пощаджията. Никой не разбра откъде точно е родом, откъде идва и как се е запознал с Пощаджията. Наше момче, така го представи на комшиите си Велко, нещо с жена си не се разбират, та ще поживее при мене, да пази имота. И Митко вече почти месец посрещаше слънцето там горе, край реката, обикаляше ливадите наоколо, береше гъби, челядинки и печурки много имаше нагоре, чак до мешовата гора, на час път от вилните места. Виладжиите се събираха заедно само в почивните дни, единствено Учителя по музика идваше всеки ден, със самоделно направеното си моторче, беше взел колелото на порасналия си внук, беше му сложил усилваща верига и някакъв руски малък двигател и пърпореше с него от големия град. Сутрин и вечер. Затова Митко се сприятели най-бързо с него, когато не му се излизаше нагоре за гъби или не се изтягаше по голите камъни край малката, ленна река, блатясала и зеленясала по краищата си, тогава идваше при Учителя. Пушеше евтините си цигари, помагаше му при връзване на доматите, понякога заедно пълнеха две качета с джанки, червени, жълти, изпопадали покрай реката или пък с черничеви плодове, които брусеха в големи найлони, одърпани по края, прокъсани и прани в оскъдната лятна вода под дървения мост. И се готвеха за първата варка, Учителя освен от музика разбираше от още много неща. От една стара пералня беше направил казан, отнякъде беше взел стъклена серпентина, капака уплътняваше с тесто и по цял ден се опушваше покрай огъня, опитвайки с малка чашка първака, замезвайки с първите домати, които поливаше с една самоделна помпа. Тя често се запушваше от блатистите треви, които бавно плуваха под мързеливата вода, която с мъка се проточваше нагоре по набръчканите стари маркучи, често си пробиваше тънки процепи през тях и църкореше на всички страни, омесвайки вечер своите звуци с тези на щурците. Тогава Учителя нахлузваше старите си рибарски ботуши, плюеше потта, капеща от бялата му глава, и търпеливо се мъчеше да изчисти помпата. И после с Митко присядаха навън, слънцето вече се беше закротило зад скалите над покривите на малките вили, миризмата на шипките, на бурените, тревата и синия камък по доматите и варта по кривите плодни дръвчета се омесваше с тази на запаления огън, после на жарта, а накрая с тази на евтиния прорязан салам или на омесените с лук, хляб и кайма кюфтета, и подхващаха музиката. Защото и двамата бяха музиканти. Митко изваждаше от джоба си една очукана окарина, Учителя измъкваше саморъчно направената от своя стар акордеон йоника, включваше я към един дълъг разклонител, сядаха пред ръчно скованата от дъски и забита в земята маса, и в това забутано място започваше концертът. Звуците се сливаха с полъха на вечерния вятър, с виенето на кучетата от близкото село и кашлянето на бухалите, с тихия, незабележим ромот на реката, която чак сега след дългия топъл ден се разбързваше. А когато имаха публика, когато Пощаджията и понякога Пчеларя, Фелдшера или Ловджията идваха с трикраки столчета в ръка, тогава двамата подбираха най-силния си репертоар и гласовете им, дрезгави и леко пияни издаваха радостта от изминалия ден и от това, че не са сами. Фенерът над металната площадка на самоделната къщурка на Учителя разпръскваше жълти снопове, около тях обикаляха мушици и бръмбари, паяжините около асмата, която никога не даваше плод прозираха в синкав цвят и луната надничаше с кръглото си лице да види, от какво толкова са доволни и щастливи тия попреминали живота си човеци. В чиято компания Митко си беше едно брадясало момче, с една очукана окарина и стар транзистор, който обаче свиреше.
Един неделен ден всички виладжии нещо си работеха по работата, когато в късния следобяд видяха Слънчевият Митко да се спуска край голямата поляна, нямаше дрехи върху себе си. Беше само по един прокъсан потник и в черен, замуглен бански, обут с гумени цървули, мъкнеше на гръб някакъв вързоп. А в другата ръка по-малък, потта се стичаше по челото му, но беше доволен, това си личеше отдалеч. Беше намерил голямо гъбено находище, не беше се подготвил с шарената си торба, затова някак си беше омотал гъбите в захабената синя куртка и панталона си.
- От печурки тревата няма къде да поникне, такова нещо не бях виждал, изведнъж ги съзрях, гъбите бяха една връз друга, под бодливите храсти, край камънаците, навсякъде. Една беше колкото автомобилна гума, но беше вече преминала, остана ми в ръцете, уж здрава, леко жълтеникава, но пълна с чeрволяк. То затова не е хубаво да се отличаваш от другите, само при нея се бяха отбили гадинките, язък, беше сигурно над два килограма- вече се смееше Митко, доволен, че е успял да се измайтапи с Учителя, с Пощаджията и Ловджията, дори със стария Пчелар, който се беше заселил пръв по тези места. Само Фелдшера не успя да излъже, той прекопаваше ягодите, а жена му плевеше картофите, затова не му обърнаха никакво внимание.
Тази вечер покрай печените гъби и изпитите бири всички разбраха, че Слънчевият Митко има жена и дъщеря, живеят в малък градец покрай големия комбинат, който бълва пушек и сивкав прах, от който в гърдите на Митко се настанила някаква жаба. И затова докторът му казал, бягай горе под планината, че иначе скоро дъщеря ти ще остане без татко. И затова дошъл тук, при тези добри хора, както той в очите ги нарече. И след което, запалвайки отново от евтините си цигари се окашля, и от дима ли, или от спомена за близките, които от месец не бе виждал, в очите му се настаниха сълзи, които той побурза да отпрати, като засмука отново окарината.
- Че Митко, остави тези цигари, бре! И пари потрошваш за тях, пък и подхранват жабата- се обади Иван ловджията, щом песента завърши.
- На кой каквото е писано- усмихна се брадясалият Митко и подхвана друга мелодия, Учителя засвири с него, малко уморени от вечерта, скоро всички се разотидоха.
Лятото беше превалило средата си, когато Учителя извади акациев мед и се готвеше отново да вари джанковица. Митко му помагаше, но си личеше, че нещо не му дава мира. По-рядко подхващаше окарината, дори понякога изобщо не идваше , за да се види с приятелите си, които покрай приказки за маната по доматите, гроздето и подготовката за идващата есен не се и сещаха за него. Само че все някой от тях накрая се удряше по челото и казваше, абе нещо го мъчи Митко, вече не е онзи Слънчевия Митко, тежи му нещо на сърцето, ама не си го казва какво е. И отново се разотиваха по вилите си, като се надяваха следващия път окарината да свири заедно с йониката на Учителя, друго е да са си дует.
Учителя свари джанковицата отново сам, Митко си беше заминал по своя край за няколко дни. Излезе гъста, жълта и пивка. Е, малко нагарчаше на костилки, ама кой да ги отделя от плода, то само това ли е работата, ами доматите, краставиците, че и пипер като револвер се беше родил тази година от тази наносна и песъчлива почва. Старият пчелар пък беше разпродал кошерите си, готвеше се да напуска това място, дъщеря му щеше да се грижи за остатъка на дните му. Така, че когато след няколко дни Митко отново пристигна, всички много му се зарадваха. Беше избръснат до синьо, беше с чисти, макар и поизмачкани от пътуването дрехи. Вечерта се бяха събрали отново, този път при Фелдшера, той пък се готвеше да заминава в чужбина на гурбет, давали много пари там зад граница, после щял да прибере при себе си и жена си. Велко пощаджията и Иван ловджията много му се чудеха, за какво са ти пустите пари, я виж какви големи домати и сладко грозде си изкарал, а царевицата ще ти стигне и прасенце за зимата да си отчуваш, му говореха те. Но бързо се отказаха да го разкандардисват, щом разбраха, че вече има задграничен паспорт, и всички документи са му готови за заминаването. И тогава Митко се изправи, прокашля се и им каза:
- Още месец ще сме заедно, пък после, ще видим. Жената нещо не ме иска, изпрати ме за последно, щяла да си търси друг живот с дъщерята. То онзи пушек и на нея ли да повлияе, ако и тя хване някоя жаба, кой ще гледа момичето- сякаш я оправдаваше Слънчевият Митко. Пък аз все някак ще се оправя, един приятел ми е обещал да ме вземе със себе си, има ферма за развъждане на охлюви. Този бизнес сега навлиза у нас, знаете ли западняците как си падат по охлювите, ще валят големите пари, ще му помагам, пък може и аз да се замогна. И да започна нещо свое. Чух, че червеите са много на мода, хвърляш ги в лехи от оборски тор, те го преработват, после той става екологичен и чист, само вода се иска, често да поливаш. Пък и много се влияят от музиката, окарината като им свири, ще ядат, ще преработват, чак ушите ще им пукат от зор- смееше се вече с неговата си усмивка Митко.
И така лятото вече си заминаваше, не искаше да си тръгва, затова понякога слънцето беше толкова жарко, че всички се криеха по дълбоките сенки, дори Учителя беше се изморил от поливане, плевене и пощене на боба, доматите и пипера, полягваше си повечко, напръстника с джанковицата на обяд го приспиваше за няколко часа, Фелдшера вече беше заминал зад граница, беше започнал да прави големите пари, царевицата му беше започнала да съхне, ама той за една царевица ли е? И Старият пчелар го нямаше, кошерите му ги натовариха един ден някакви яки мъже, взеха и всичките му пчелни такъми, дограмата, която щеше да подменя и я беше приготвил, и нея взеха. Така, че вилната зона малко се беше обескостила, откъм материална база и откъм жива сила. Но Митко още не си заминаваше, нещо приятелят му имал временни затруднения, ама щял скоро да му се обади, да не губи кураж. И Пощаджията малко накриво бе започнал да го гледа, то приятелство, приятелство, ама сиренето си е с пари...
Една вечер Учителя и Митко бяха отново заедно. Наоколо по вилите нямаше жив човек. Този път нямаше музика, и двамата усещаха, че лятото си заминава. А и голямата компания с него. И бяха малко тъжни. Изпиха по една-две чашки с ракия, после си разделиха една бира, останала като по чудо от предишните им събирания.
- Е, Митко, да си лягаме, брат. И утре е ден.
- Добре, Учителю, то на мен още не ми се спи, ама ще те оставям.
И се разделиха, само до сутринта. Луната се беше оцъклила, звездите кръжаха около нея, щурците щурееха мелодиите си, бухалът бухаше своята кашлица, кучетата се бяха усмирили, когато нещо в Учителя трепна, на сън му се изви нещо като дълга змия или смок, задави го и го събуди. Беше тихо. Стори му се, че окарината на Митко нещо припява, ама май само му се стори. И отново легна и се унесе в съня си, в старческия си, доволен от съществуването си сън.
Наскоро минах оттам, реката отново си пробива път през голите големи камъни, влачейки бавно и мързеливо водите си. Защото отново е лято, защото отново вият нощем кучета, и пеят щурци. И бухат бухали. Къщите на виладжиите изнемогват от изминалото време, няма го Учителя, Пощаджията е прибрал дори телефонната си будка, Ловджията не идва с гончетата си отдавна по тези места. А Фелдшера прави сигурно големи пари на запад, кой знае.
Но се знае, че Слънчевият Митко е забравен от мнозина. На сутринта Учителя не го беше срещнал наоколо, надвечер отишъл да го види, все пак малко да се разтушат двамата. Митко се бил уплел с едно дълго въже, бил намерил отнякъде ножче, бил се обръснал, и дори бил с чиста риза, май нова била. Окарината била положена внимателно до него, старият транзистор мъцал последните си звуци, колкото да заглуши мъката, която била притаена в душата му и от която мъка не бил могъл да се отърси. Въпреки, че Слънцето всяка сутрин, цяло лято надничало в сините му очи, огрявайки брадясалото му лице. Изглежда не било достатъчно, да освети надеждите му, и да му даде нова сила, с която да посрещне това, което го очаква. Защото по-светли от Слънцето са детските очи, които да те гледат, по-топли от лъчите му са женските ръце, които да те погалят, макар и не толкова често, но истински. И когато това вече не може да се случва, и когато имаш жаба в гърдите си, макар да ти викат Слънчевият Митко, ти понякога се предаваш и макар да е грехота, сам се запътваш към един може би по-уреден и щастлив свят.
Както беше сторил със своя път Митко, който беше едно брадясало момче, с една очукана окарина. И с един прякор, който не беше много му помогнал. Но който много му отиваше.
08.06.2009 Любомир Николов
вторник, 2 юни 2009 г.
Последните писма- разказ
Вече не вярвам, че ще се обади. И защо да го прави, какво има, че да се надявам. Последните месеци повечето пъти аз съм й се обаждал. Е, в началото не беше така, и двамата се търсехме, понякога писмата ни пристигаха по едно и също време. Понякога бързахме да говорим и двамата, разказвахме за себе си, за миналото си, за плановете си, за бъдещето си. Не за някакво далечно бъдеще, а за предстоящия съботен ден, за идващото пътуване в почивните дни, за поляната, по която сме карали колело и която ни е водела към гората. Или към скалата горе, на върха на възвишението над града. И за дъжда, който ни е мокрил косите, когато изведнъж се изсипва и замита с топлия си мокър дъх прашния асфалт или напуканата, обрасла с трева и лайкучка пътека. И за песента, която започваме да крещим в захлас, защото сме сами под облаците, вятъра и падащите гръмотевици, които ни карат да потръпваме от възторг. Или за морето и големите вълни, под които обичаме да се хвърляме без страх, а после тялото ни да се преобръща на всички посоки, когато нещо ни пробожда под гърдите, докато отново различим горе от долу, въздух от вода, дъно от небе, и след секунди отново да се гмуркаме под новата вълна.
Няма да се обади, рядко вече се обажда. Не, че няма какво да си кажем, а точно заради това. Защото след казаните неща настъпва красива пауза, настъпва очакване, това не може толкова време да продължава така, трябва нещо друго да настъпи. А то не е възможно. Или по-скоро не е прието да е възможно, скандално е, направо си е жива лудост. Кой нормален човек би го възприел като разумно, като нещо, което ще се разбере и подкрепи.
Невъзможно е, няма да стане, няма смисъл да се надявам, няма да се обади...
Не, ще й пиша, пък тя ако иска да ми отговаря.
- Здравей , аз съм....
----- ------
Вече не вярвам, че иска да му се обаждам. И защо да го правя, така си казва сигурно, последните месеци той ми се обажда, така е. Е, в началото не беше така, и двамата искахме да си говорим, и двамата така често си пишехме, че писмата ни пристигаха по едно и също време. Понякога и двамата бързахме да говорим за себе си, за миналото, за бъдещите няколко дни. За това, къде ще пътуваме по празниците, за това къде сме били, по полетата или някъде на високото, където птиците кръжат самотни, но горди над главите ни, и където мокрият дъжд ни се стоварва с хладните си капки върху ни, как тогава се усмихваме широко и викаме, само за да чуем ехото някъде около себе си, и да се колебаем от коя посока пристига най-бързо то. И когато светкавиците продират сивото небе, после гръмовете да ни карат да се надвикваме с тях, докато гласовете ни се продерат и отмалели да потръпваме от възторг. И морето, когато бързаме да се гмурнем под вълните, очаквайки новите, по-големи вълни да ни изплашат толкова, че с мъка да излизаме на брега, и водата да ни блъска в гърба, карайки ни да падаме по очи и да търсим после въздух, небе и светлина. А след това отново да се обърнем и се затичаме към вълните.
Няма да се обадя, няма защо да го правя. Няма какво да си кажем, да, след казаното идва красиво мълчание, но то не може да продължава вечно. Трябва да настъпи друго, а то е невъзможно, то е жива лудост, то е откачено и скандализиращо всички около нас.
Никой няма да ни подкрепи, никой няма да ни разбере. Няма защо да му се обаждам, ще си пишем само преди празниците, за да си казваме само хубави неща...
Не, ще му пиша, поне още веднъж ще го направя...
- Здравей, аз съм ...
02.06.2009 Любомир Николов
Няма да се обади, рядко вече се обажда. Не, че няма какво да си кажем, а точно заради това. Защото след казаните неща настъпва красива пауза, настъпва очакване, това не може толкова време да продължава така, трябва нещо друго да настъпи. А то не е възможно. Или по-скоро не е прието да е възможно, скандално е, направо си е жива лудост. Кой нормален човек би го възприел като разумно, като нещо, което ще се разбере и подкрепи.
Невъзможно е, няма да стане, няма смисъл да се надявам, няма да се обади...
Не, ще й пиша, пък тя ако иска да ми отговаря.
- Здравей , аз съм....
----- ------
Вече не вярвам, че иска да му се обаждам. И защо да го правя, така си казва сигурно, последните месеци той ми се обажда, така е. Е, в началото не беше така, и двамата искахме да си говорим, и двамата така често си пишехме, че писмата ни пристигаха по едно и също време. Понякога и двамата бързахме да говорим за себе си, за миналото, за бъдещите няколко дни. За това, къде ще пътуваме по празниците, за това къде сме били, по полетата или някъде на високото, където птиците кръжат самотни, но горди над главите ни, и където мокрият дъжд ни се стоварва с хладните си капки върху ни, как тогава се усмихваме широко и викаме, само за да чуем ехото някъде около себе си, и да се колебаем от коя посока пристига най-бързо то. И когато светкавиците продират сивото небе, после гръмовете да ни карат да се надвикваме с тях, докато гласовете ни се продерат и отмалели да потръпваме от възторг. И морето, когато бързаме да се гмурнем под вълните, очаквайки новите, по-големи вълни да ни изплашат толкова, че с мъка да излизаме на брега, и водата да ни блъска в гърба, карайки ни да падаме по очи и да търсим после въздух, небе и светлина. А след това отново да се обърнем и се затичаме към вълните.
Няма да се обадя, няма защо да го правя. Няма какво да си кажем, да, след казаното идва красиво мълчание, но то не може да продължава вечно. Трябва да настъпи друго, а то е невъзможно, то е жива лудост, то е откачено и скандализиращо всички около нас.
Никой няма да ни подкрепи, никой няма да ни разбере. Няма защо да му се обаждам, ще си пишем само преди празниците, за да си казваме само хубави неща...
Не, ще му пиша, поне още веднъж ще го направя...
- Здравей, аз съм ...
02.06.2009 Любомир Николов
събота, 30 май 2009 г.
Предложението- фейлетон
В редакцията плахо пристъпи млад мъж, нямаше тридесет години. Огледа секретарката, която упорито не вдигаше поглед от компютъра и се окашля.
- Имам едно предложение към вашия вестник.
- Слушам ви- отвърна сякаш компютърът, погледът на секретарката оставаше вперен в монитора.
- Все пак искам да говоря с главния редактор- вече по-уверено каза момчето.
- В Окръжният комитет на Партията е, трябва да го изчакате. Но не вярвам да се върне скоро. Предстоят избори. Нашият вестник е в подкрепа на най-голямата политическа сила, ако не знаете- продължи невъзмутимо да пердаши по клавиатурата секретарката.
Младият мъж отново се смути. Та нали в последните двадесет години партийният печат се бе оттеглил от журналистиката. И какъв е този Окръжен комитет. Нещо не му стана ясен отговорът на дамата на средна възраст, която още не бе приела тези години като част от изминалата й младост. Защото тясната, къса пола и широкото деколте не бяха съобразени със застаряващата й плът.
- Ще почакам, все пак денят сега започва – и седна във фоайето като разлисти последния брой на издавания всекидневник, чието име започваше доста необичайно.
„ Сигурност в безвремието”, едно доста претенциозно и провокиращо заглавие.
Бяха минали почти два часа, когато един запотен и с оредяваща коса човек насочи пълното си тяло към кабинета, огледа мимоходом младия мъж, който бе разпилял последните броеве от ръководения от него вестник, изкомандва секретарката да му донесе кафе и хлътна в дъбовата врата насреща. След десетина минути тя вдигна вътрешния телефон, измънка нещо и покани момчето при Главния.
- Заповядайте, какво предложение имате към нас- извади кутия цигари и облегнал се на кожената облегалка на президентския си стол впери поглед в новодошлия главният.
- Искам да ви предложа своята помощ в отразяване на кандидатизборната кампания- започна младият мъж. Завършил съм преди две години журналистика, но две години бях на работа във Кипър, по-точно в селското стопанство. Мисля, че имам идеи как по-ясно и точно да информирате читателя в тази сложна плетеница от главоблъсканици, която винаги по такова време той трябва да разгадава.
- Че в Кипър кога на полето го усвоихте този занаят- полюбопитства главният.
- Ами ринах боклуците на говедата, те не миришат по-различно от предизборните обещания, така че опитът ми е безценен- вече с уверен глас каза младият мъж.
Главният беше така изненадан, че пепелта от цигарата му се разпръсна върху разхвърляното с агитационни материали бюро, дори започна да хълца.
- Разликата е в това, че оборският тор е все пак полезен, докато обещанията на политиците дори са вредни за обществото. И това е трудното на избирателя, аз ще му помогна да разчисти своите Авгиеви обори, работа само за мен. Ще карам наред.
- И водите на коя река ще ги почисти, на Алфей или Пеней – спомни си с мъка древната митология главният.
- Е, това е най-важният въпрос. Защото да съберем в едно корито недоволството на народа и го насочим в правилната посока, за двадесет години никой не е съумял това- младият мъж вече се готвеше да напусне кабинета на главния, недоволен от недоверието му.
- Я да минат и тези избори, че после ще помислим по предложението ти, става ли- подаде му ръка на вратата охранения и залисял ръководител на тази мощна медия. – Все пак политиците са платили авансово, не е коректно , ние сме уважаван вестник, надпартиен.
После затвори вратата след момчето, седна на огромния стол, отново запуши и леко се замисли. А бе има зрънце във всичкото това, но какво ще стане със „ Сигурност в безвремието”, с нашата вярна аудитория. Не ми трябва таралеж в гащите. И се провикна към секретарката.
- Миме, я донеси още едно кафе, но по-силно. Работа ме чака, здрава работа!
31. 05. 2009 Любомир Николов
- Имам едно предложение към вашия вестник.
- Слушам ви- отвърна сякаш компютърът, погледът на секретарката оставаше вперен в монитора.
- Все пак искам да говоря с главния редактор- вече по-уверено каза момчето.
- В Окръжният комитет на Партията е, трябва да го изчакате. Но не вярвам да се върне скоро. Предстоят избори. Нашият вестник е в подкрепа на най-голямата политическа сила, ако не знаете- продължи невъзмутимо да пердаши по клавиатурата секретарката.
Младият мъж отново се смути. Та нали в последните двадесет години партийният печат се бе оттеглил от журналистиката. И какъв е този Окръжен комитет. Нещо не му стана ясен отговорът на дамата на средна възраст, която още не бе приела тези години като част от изминалата й младост. Защото тясната, къса пола и широкото деколте не бяха съобразени със застаряващата й плът.
- Ще почакам, все пак денят сега започва – и седна във фоайето като разлисти последния брой на издавания всекидневник, чието име започваше доста необичайно.
„ Сигурност в безвремието”, едно доста претенциозно и провокиращо заглавие.
Бяха минали почти два часа, когато един запотен и с оредяваща коса човек насочи пълното си тяло към кабинета, огледа мимоходом младия мъж, който бе разпилял последните броеве от ръководения от него вестник, изкомандва секретарката да му донесе кафе и хлътна в дъбовата врата насреща. След десетина минути тя вдигна вътрешния телефон, измънка нещо и покани момчето при Главния.
- Заповядайте, какво предложение имате към нас- извади кутия цигари и облегнал се на кожената облегалка на президентския си стол впери поглед в новодошлия главният.
- Искам да ви предложа своята помощ в отразяване на кандидатизборната кампания- започна младият мъж. Завършил съм преди две години журналистика, но две години бях на работа във Кипър, по-точно в селското стопанство. Мисля, че имам идеи как по-ясно и точно да информирате читателя в тази сложна плетеница от главоблъсканици, която винаги по такова време той трябва да разгадава.
- Че в Кипър кога на полето го усвоихте този занаят- полюбопитства главният.
- Ами ринах боклуците на говедата, те не миришат по-различно от предизборните обещания, така че опитът ми е безценен- вече с уверен глас каза младият мъж.
Главният беше така изненадан, че пепелта от цигарата му се разпръсна върху разхвърляното с агитационни материали бюро, дори започна да хълца.
- Разликата е в това, че оборският тор е все пак полезен, докато обещанията на политиците дори са вредни за обществото. И това е трудното на избирателя, аз ще му помогна да разчисти своите Авгиеви обори, работа само за мен. Ще карам наред.
- И водите на коя река ще ги почисти, на Алфей или Пеней – спомни си с мъка древната митология главният.
- Е, това е най-важният въпрос. Защото да съберем в едно корито недоволството на народа и го насочим в правилната посока, за двадесет години никой не е съумял това- младият мъж вече се готвеше да напусне кабинета на главния, недоволен от недоверието му.
- Я да минат и тези избори, че после ще помислим по предложението ти, става ли- подаде му ръка на вратата охранения и залисял ръководител на тази мощна медия. – Все пак политиците са платили авансово, не е коректно , ние сме уважаван вестник, надпартиен.
После затвори вратата след момчето, седна на огромния стол, отново запуши и леко се замисли. А бе има зрънце във всичкото това, но какво ще стане със „ Сигурност в безвремието”, с нашата вярна аудитория. Не ми трябва таралеж в гащите. И се провикна към секретарката.
- Миме, я донеси още едно кафе, но по-силно. Работа ме чака, здрава работа!
31. 05. 2009 Любомир Николов
петък, 29 май 2009 г.
Седмицата в три събития
Какво трябва да се случи още, за да се убедим, че обществото ни е на много погрешен път. Двата дни траур каква компенсация могат да бъдат за близките на тези шестнадесет българи, на които Спасовден донесе най-лошото, неочакваното сбогуване с живота. Дали в края на своя житейски път, или в началото от стъпалата на шестнадесетте, това ни разтресе много по-силно от земетресението в Македония предишната седмица. Защото който не е разбрал, аз ще го кажа, причината е в нашата духовна нищета като хора, като общност, семейна или обществена. Тази нищета ще я задминем много трудно, и заради това трябва най-много да ни боли. Оправдаваме се с прехода, който продължава двадесет години. Беше ни най-лесно да оплюем и разрушим всичко от миналото, като се заблуждавахме, че лесно ще намерим други, морални и материални ценности. И започнахме да мислим само за пари, за възможността да се облажим чрез малки или по-големи далавери. Да мислим за „оцеляването си” – каква грозна дума. А това няма как да стане, щом сме продали без съпротива, дори с готовност душата си за няколко сребърника. И сега, когато се върнем назад, 14 – те войничета, децата и река Лим, катастрофата край Бяла и 16-те загубени живота, изгорелите вагони с 8-те жертви край Червен бряг, това не ни ли е достатъчно! А това, че по пътищата за година загиват десет пъти повече хора от тези по магистралите на Англия, това е шокиращо!
Защото всички с някакъв вътрешен мазохизъм, с удивителна лекота и дори с насмешка към проявите на честността в различните й измерения приемаме приказките „ За къде си мой човек, без свой човек!” , „ Всяко зло за добро” , „Преклонена глава сабя не я сече” , „ Аз на тебе, ти на мене” и толкова други. Защото сме свикнали, че така е било и така ще бъде. А трябва, ако искаме нещо да се промени само едно за начало, да се вгледаме в огледалото и да си кажем, докога ще се самозаблуждаваме. Докога ще подхранваме некадърността, алчността, лицемерието, глупостта и израсналата като раково образование около тях корупция.
Трябва да вземем острия нож, да стиснем зъби и да режем. И да започнем от себе си! Колкото и да боли!
Ако не го направим, ще ни заболи още повече, дали нас, дали децата ни, дали родителите ни, но няма да ни се размине! Стига сме си навирали главите в пясъка, все пак трябва да бъдем ЧОВЕЦИ !
Тази седмица Синята коалиция не можа да постигне целта си, регистрацията в ЦИК предстои да се отстоява пред различни инстанции. Но за обикновения човек е ясно, новото е все още незабравеното старо. Жълти, червени, сини, дори и да са пемпени, този дядо на село или тази пенсионирана учителка в града, тези хора, които чакат държавата да ги подпомага с по-евтини животоспасяващи лекарства, какво ги грее, те вече са станали далтонисти. И за да почнат да разпознават цвета ще трябва нещо, за което по-горе си говорехме. А тези, които ще ни представляват в Европейския парламент надали ще оборят статистиката, че попадат във тази една трета, от която нищо не зависи! До доказване на противното!
Това, че Бербатов за втори път не взе Европейската купа, едва ли сега ни се струва толкова фатално! И все пак идва и друга година, каза в интервю той.
А за нас, дали ще дойде другото време?!
30.05.2009 Любомир Николов
Защото всички с някакъв вътрешен мазохизъм, с удивителна лекота и дори с насмешка към проявите на честността в различните й измерения приемаме приказките „ За къде си мой човек, без свой човек!” , „ Всяко зло за добро” , „Преклонена глава сабя не я сече” , „ Аз на тебе, ти на мене” и толкова други. Защото сме свикнали, че така е било и така ще бъде. А трябва, ако искаме нещо да се промени само едно за начало, да се вгледаме в огледалото и да си кажем, докога ще се самозаблуждаваме. Докога ще подхранваме некадърността, алчността, лицемерието, глупостта и израсналата като раково образование около тях корупция.
Трябва да вземем острия нож, да стиснем зъби и да режем. И да започнем от себе си! Колкото и да боли!
Ако не го направим, ще ни заболи още повече, дали нас, дали децата ни, дали родителите ни, но няма да ни се размине! Стига сме си навирали главите в пясъка, все пак трябва да бъдем ЧОВЕЦИ !
Тази седмица Синята коалиция не можа да постигне целта си, регистрацията в ЦИК предстои да се отстоява пред различни инстанции. Но за обикновения човек е ясно, новото е все още незабравеното старо. Жълти, червени, сини, дори и да са пемпени, този дядо на село или тази пенсионирана учителка в града, тези хора, които чакат държавата да ги подпомага с по-евтини животоспасяващи лекарства, какво ги грее, те вече са станали далтонисти. И за да почнат да разпознават цвета ще трябва нещо, за което по-горе си говорехме. А тези, които ще ни представляват в Европейския парламент надали ще оборят статистиката, че попадат във тази една трета, от която нищо не зависи! До доказване на противното!
Това, че Бербатов за втори път не взе Европейската купа, едва ли сега ни се струва толкова фатално! И все пак идва и друга година, каза в интервю той.
А за нас, дали ще дойде другото време?!
30.05.2009 Любомир Николов
понеделник, 25 май 2009 г.
Седмицата в три събития
Последният ден от изминалата седмица ни донесе най-българския празник, с който винаги ще се гордеем. Защото още дядо Вазов е казал:
„ че и ний сме дали нещо на света
и на вси славяне книги да четат.”
Празник на славянската писменост, на българската просвета и култура- това за нас е 24-ти май. И ако можем да сме благодарни на Светите братя Кирил и Методий, то не по-малка е заслугата на първите им последователи. Климент, Наум, Ангеларий, Горазд и Сава. Идвайки в България те срещат подкрепата на цар Борис I-ви. На 27 юли ще честваме техния общ празник- църковния празник Свети Седмочисленици.
Буквите, глаголицата и кирилицата, без тях всичката борба на българите за опазване на националната идентичност е немислима. Защото само със словото, със знанието и писмото биха могли да се запазят стремленията на непокорния дух за независимост, желанието за църковна самостоятелност и просветна дейност през Възраждането, когато от църковен празникът прераства в светски и почита просветата и училището. Тачат го възрожденската имиграция, заточениците в Диарбекир, всички близки до зараждащата революционна борба българи, радетели за националното, културно и икономическо издигане на нацията ни.
Затова този празник ни е скъп. И защото е през най-красивия пролетен месец, който символизира надеждата, и защото шествията на малките ученици през площадите на този ден никога няма да стихнат. А най-накрая, по младежки ентусиазирани от срещата си след толкова години ще развяват знаменца и възрастните. И всички ще се радваме, че сме се родили българи, че имаме писменост, че имаме история. Защото с миналата си история можем да се гордеем много повече, отколкото с настоящата. И затова този празник може да се нарече неофициалния национален празник на нас, българите.
На 17 май официално стартира предизборната кампания. Която тази година е задължена да отдели 20 % от агитационните си материали за логото „Купуването и продаването на гласове се счита за престъпление”. Дано това изискване промени предишните практики и изборите протекат по един по-различен от миналите години начин.
За около двадесетте квоти на Българския Европарламент ще се сблъскат интересите на тринадесет политически партии и коалиции, както и един независим кандидат. И ако червената партия излиза с желание „за презареждане”, лидерът на ГЕРБ може би трябва да излезе сред народа с мотото ”прегипсиране”. Защото надеждите и вярата в правилната политика на държава и управляващи са силно прекършени. А ще е трудно да се надяваме на по-голяма изборна активност, защото и сега навлизаме в сезона на гъбите. Които понякога са по-малко коварни от обещанията на омръзналите ни отдавна лица на българските политици.
В средата на седмицата си отдъхнахме, разбирайки че ДНК е отхвърлила бащинството на тринадесетгодишния Алфи, който се радваше на дъщеричката си заедно с две години по-голямата от него майка, Шантал. Ние сме заедно вече две години, казал той пред журналистите. Аксилерация, ама в този случай ни идва малко в повече! Алфи напразно се възгордял от ранния си родителски дълг, баща се оказал петнадесетгодишният Тайлър. Тя младата майка била по-разкрепостена в ранните си сексуални връзки, оттам дошло объркането. Е, то две години повече са много нещо в житейския опит. Бащата и майката на петнадесет, това моралната Великобритания вече е склонна да приеме. А ние да се радваме, осигурихме си две години спокойствие, както копираме западния свят ще трябва да се безпокоим за децата си чак, когато станат около шестнадесетгодишни. Западът пак беше благосклонен към нас, обичат ни хората и това си е!
25.05.2009 Любомир Николов
„ че и ний сме дали нещо на света
и на вси славяне книги да четат.”
Празник на славянската писменост, на българската просвета и култура- това за нас е 24-ти май. И ако можем да сме благодарни на Светите братя Кирил и Методий, то не по-малка е заслугата на първите им последователи. Климент, Наум, Ангеларий, Горазд и Сава. Идвайки в България те срещат подкрепата на цар Борис I-ви. На 27 юли ще честваме техния общ празник- църковния празник Свети Седмочисленици.
Буквите, глаголицата и кирилицата, без тях всичката борба на българите за опазване на националната идентичност е немислима. Защото само със словото, със знанието и писмото биха могли да се запазят стремленията на непокорния дух за независимост, желанието за църковна самостоятелност и просветна дейност през Възраждането, когато от църковен празникът прераства в светски и почита просветата и училището. Тачат го възрожденската имиграция, заточениците в Диарбекир, всички близки до зараждащата революционна борба българи, радетели за националното, културно и икономическо издигане на нацията ни.
Затова този празник ни е скъп. И защото е през най-красивия пролетен месец, който символизира надеждата, и защото шествията на малките ученици през площадите на този ден никога няма да стихнат. А най-накрая, по младежки ентусиазирани от срещата си след толкова години ще развяват знаменца и възрастните. И всички ще се радваме, че сме се родили българи, че имаме писменост, че имаме история. Защото с миналата си история можем да се гордеем много повече, отколкото с настоящата. И затова този празник може да се нарече неофициалния национален празник на нас, българите.
На 17 май официално стартира предизборната кампания. Която тази година е задължена да отдели 20 % от агитационните си материали за логото „Купуването и продаването на гласове се счита за престъпление”. Дано това изискване промени предишните практики и изборите протекат по един по-различен от миналите години начин.
За около двадесетте квоти на Българския Европарламент ще се сблъскат интересите на тринадесет политически партии и коалиции, както и един независим кандидат. И ако червената партия излиза с желание „за презареждане”, лидерът на ГЕРБ може би трябва да излезе сред народа с мотото ”прегипсиране”. Защото надеждите и вярата в правилната политика на държава и управляващи са силно прекършени. А ще е трудно да се надяваме на по-голяма изборна активност, защото и сега навлизаме в сезона на гъбите. Които понякога са по-малко коварни от обещанията на омръзналите ни отдавна лица на българските политици.
В средата на седмицата си отдъхнахме, разбирайки че ДНК е отхвърлила бащинството на тринадесетгодишния Алфи, който се радваше на дъщеричката си заедно с две години по-голямата от него майка, Шантал. Ние сме заедно вече две години, казал той пред журналистите. Аксилерация, ама в този случай ни идва малко в повече! Алфи напразно се възгордял от ранния си родителски дълг, баща се оказал петнадесетгодишният Тайлър. Тя младата майка била по-разкрепостена в ранните си сексуални връзки, оттам дошло объркането. Е, то две години повече са много нещо в житейския опит. Бащата и майката на петнадесет, това моралната Великобритания вече е склонна да приеме. А ние да се радваме, осигурихме си две години спокойствие, както копираме западния свят ще трябва да се безпокоим за децата си чак, когато станат около шестнадесетгодишни. Западът пак беше благосклонен към нас, обичат ни хората и това си е!
25.05.2009 Любомир Николов
сряда, 20 май 2009 г.
Жени за Варшава-разказ
В късния следобед към офиса му се бяха запътили две жени. Мъжът се беше изтегнал на дървената ръчно скована пейка, мъчеше се да открие смисъла в стиховете на млада поетеса, направила дебюта си в литературното списание, което се издаваше над осем десетилетия. Неговият съставител едва ли щеше да е доволен от стихотворните й напъни.
Изправи се и ги посрещна, русата побърза да протегне ръка, тя ще е водеща от двете, бързо я прецени той. От скоро се нанесе в този малък офис, сградата бе нова, коридорите се осветяваха от стъкления таван, сутрин през големите витрини слънцето влизаше по-жарко, отколкото беше навън. Но пък имаше спокойствие, едва няколко бяха заетите помещения. Хората нямат пари за бизнес, замисълът на архитекта беше чудесен, но времето неподходящо за смели начинания. За сега той беше доволен, че се нанесе тук.
- Ние сме тези жени, с които преди два дни разговаряхте- започна русата, бяха се настанили на дървената пейка.
Не ги помнеше. Обаждания имаше много, срещи в офиса по-малко, а заминаващите се брояха на пръсти. Работа в завода за компютри във Варшава- беше сложил цветна реклама още на входа на сградата. И обяви в местния вестник, които излизаха два пъти седмично.
- Казах ви за най-важното изисквания на директора на завода, нали! Млади хора, за съжаление не мога да поема ангажимент с вашето заминаване- тактично не спомена за възрастта им мъжът.
Тук се намеси втората, косата й бе опъната зад кръглото лице.
- Работачки сме, не сме капризни и сме ходили на екскурзия в Европа, ще се оправим. Всякаква работа сме готови да поемем, виждате ни, сериозни жени сме.
- И двете сме на борсата, бяхме тридесет години в едно строително предприятие, тя ми беше счетоводителка, аз ръководех плановия отдел. Искаме да намерим възможности за няколко години напред. На по петдесет и пет години сме- отново взе инциативата в свои ръце русата.
- Готови сме на всякаква работа, нямаме семейни ангажименти, аз имам дъщеря студентка, сама като замина навън ще мога да се грижа за нея. Но не искаме да тръгваме за Гърция или Испания ей така, на сляпо. Все пак не сме млади. Искаме сигурност. И сме готови да си платим допълнително, само да направите изключение и да заминем. Ще намерим начин да ви платим.
Мъжът се засмя, бяха му симпатични.
- Ще почерпите по една бира, но как да ви помогна, не зависи от мен. Директорът иска млади хора, стагнацията е навсякъде, затова може да избира. Мога да ви дам телефона му във Варшава, ако ви одобри, ако можете да го убедите... Но ще ви замоля кандидатурата си да подготвите при мен, при все, че не очаквам да направи компромис. Все пак пробвайте.
Подаде им два листа, където имаше всичко нужно по кандидатстването.
- Документите пътуват по електронен път, ако ви одобрят и нямате възможност да ги оформите, аз ще ви ги подготвя. Срещу двадесет лева.
След няколко минути русата отново подаде ръката си.
- Бяхте много внимателен, много ви благодарим. Интелегентен човек сте, имаме ви доверие, ще направим всичко , което зависи от нас.
Отдалечиха се по дългия, светъл и празен коридор. Бяха се запътили не след мечтите си, но бяха тръгнали, не виждаха друг изход. Бяха сигурни в опита си, който едва ли щеше да им послужи повече. Защото бяха готови да се захванат с всякаква работа, само да е сигурна. И да е платена, толкова, колкото да може едната да помага на студентката. А другата, може пък да е готова да тръгне с нея ей така, за кураж. Понякога по-оперените се нуждаят повече от подкрепа, все пак са приятелки.
Тридесет години бяха изкарали в онова предприятие, което от половин година се беше разпиляло. Трудно се пилее толкова имане, това сега беше окончателно станало. Добре, че не са разпилели достойнството си, или поне така им се иска да бъде. Това си каза мъжът, метна поетесата на дървената пейка и затвори половин час по-рано офиса.
И утре е ден. Може пък да е по-различен от днешния, когато две жени бяха дошли при него, за да му кажат, че искат да станат жените на Варшава. Но не като онези на писателя със чадъра, а просто едни обикновени жени, които искат да покажат и там своето достойнство.
20.05.2009 Любомир Николов
Изправи се и ги посрещна, русата побърза да протегне ръка, тя ще е водеща от двете, бързо я прецени той. От скоро се нанесе в този малък офис, сградата бе нова, коридорите се осветяваха от стъкления таван, сутрин през големите витрини слънцето влизаше по-жарко, отколкото беше навън. Но пък имаше спокойствие, едва няколко бяха заетите помещения. Хората нямат пари за бизнес, замисълът на архитекта беше чудесен, но времето неподходящо за смели начинания. За сега той беше доволен, че се нанесе тук.
- Ние сме тези жени, с които преди два дни разговаряхте- започна русата, бяха се настанили на дървената пейка.
Не ги помнеше. Обаждания имаше много, срещи в офиса по-малко, а заминаващите се брояха на пръсти. Работа в завода за компютри във Варшава- беше сложил цветна реклама още на входа на сградата. И обяви в местния вестник, които излизаха два пъти седмично.
- Казах ви за най-важното изисквания на директора на завода, нали! Млади хора, за съжаление не мога да поема ангажимент с вашето заминаване- тактично не спомена за възрастта им мъжът.
Тук се намеси втората, косата й бе опъната зад кръглото лице.
- Работачки сме, не сме капризни и сме ходили на екскурзия в Европа, ще се оправим. Всякаква работа сме готови да поемем, виждате ни, сериозни жени сме.
- И двете сме на борсата, бяхме тридесет години в едно строително предприятие, тя ми беше счетоводителка, аз ръководех плановия отдел. Искаме да намерим възможности за няколко години напред. На по петдесет и пет години сме- отново взе инциативата в свои ръце русата.
- Готови сме на всякаква работа, нямаме семейни ангажименти, аз имам дъщеря студентка, сама като замина навън ще мога да се грижа за нея. Но не искаме да тръгваме за Гърция или Испания ей така, на сляпо. Все пак не сме млади. Искаме сигурност. И сме готови да си платим допълнително, само да направите изключение и да заминем. Ще намерим начин да ви платим.
Мъжът се засмя, бяха му симпатични.
- Ще почерпите по една бира, но как да ви помогна, не зависи от мен. Директорът иска млади хора, стагнацията е навсякъде, затова може да избира. Мога да ви дам телефона му във Варшава, ако ви одобри, ако можете да го убедите... Но ще ви замоля кандидатурата си да подготвите при мен, при все, че не очаквам да направи компромис. Все пак пробвайте.
Подаде им два листа, където имаше всичко нужно по кандидатстването.
- Документите пътуват по електронен път, ако ви одобрят и нямате възможност да ги оформите, аз ще ви ги подготвя. Срещу двадесет лева.
След няколко минути русата отново подаде ръката си.
- Бяхте много внимателен, много ви благодарим. Интелегентен човек сте, имаме ви доверие, ще направим всичко , което зависи от нас.
Отдалечиха се по дългия, светъл и празен коридор. Бяха се запътили не след мечтите си, но бяха тръгнали, не виждаха друг изход. Бяха сигурни в опита си, който едва ли щеше да им послужи повече. Защото бяха готови да се захванат с всякаква работа, само да е сигурна. И да е платена, толкова, колкото да може едната да помага на студентката. А другата, може пък да е готова да тръгне с нея ей така, за кураж. Понякога по-оперените се нуждаят повече от подкрепа, все пак са приятелки.
Тридесет години бяха изкарали в онова предприятие, което от половин година се беше разпиляло. Трудно се пилее толкова имане, това сега беше окончателно станало. Добре, че не са разпилели достойнството си, или поне така им се иска да бъде. Това си каза мъжът, метна поетесата на дървената пейка и затвори половин час по-рано офиса.
И утре е ден. Може пък да е по-различен от днешния, когато две жени бяха дошли при него, за да му кажат, че искат да станат жените на Варшава. Но не като онези на писателя със чадъра, а просто едни обикновени жени, които искат да покажат и там своето достойнство.
20.05.2009 Любомир Николов
Абонамент за:
Публикации (Atom)