Седем месеца ми отне този окончателен резултат- 44 заглавия,/ 39 разказа и 5 пътеписа/, обединени в сборник разкази със заглавие
--ЛОДКИ през ЗИМАТА--
От къде идва заглавието ли, от разказа " Животът е низ от картини".
Третата картина е на лодки, които таят в себе си надежда за още плаване.
"""Една вечер сред пъстрите картини край кея забеляза тъгата в тези самотни лодки. Бяха преживели много и дали отново ще навлязат в лятното море. Това синьо по платното бе дори сиво, имаше хлад в блясъка му. Всяка лодка гледаше в своята посока, закотвена здраво до брега. Тогава си спомни един филм за много стар рибар, който цял ден се бореше с надеждата си, че ще сполучи този път. Беше сам в откритото море. Но тази самота не му пречеше да бъде силен. Такива бяха и тези лодки, тъжни и самотни, но му се струваше, че не са загубили вярата за още плаване .
Студено море и пропити с тъга и надежда лодки.
Това са трите му обичани картини.
Любовта.
Приятелството.
Самотата. """"
А дали "моите лодки" ще си останат само на пристана, или ще доплават до читателя, това зависи и от вас.
ЗА КОЕТО ПРЕДВАРИТЕЛНО ВИ БЛАГОДАРЯ !
събота, 7 ноември 2009 г.
сряда, 4 ноември 2009 г.
Сезонът на господин Цигулков-разказ
Изминалият месец донесе много промени в монотонния живот на господин Цигулков. Сякаш неочаквана пътеводна звезда го преведе през трудното му битие и го насочи към нови, неочаквани брегове. Наистина есента беше в края си, плажните ивици пустееха, вятърът разпиляваше последните им спомени от лятото, скътани край дюните. И когато зимата се канеше да изгони малкото останали слънчеви дни, за да покрие с кожуха си навред, случи се неочакваното.
Една вечер Цигулков отиде на театър, не беше стъпвал с години в храма на Мелпомена. Беше се снабдил с покана, щеше да присъства на премиерата на българска пиеса, чийто автор още по своето време сякаш беше предугадил, че и в наши дни ще е така актуална. Това беше едно разнообразие за него, и гладко обръснат, докаран с вехтия си костюм, вече чакаше вдигането на завесата. До него, задъхвайки се и леко подсмърчайки, се настани жена на средна възраст, с очила и дребно телосложение. Извини му се за закъснението, извади две предпазни маски и му предложи едната.
- Ще бъде жалко, ако пострадате покрай моята настинка- мило се обърна към Цигулков дамата. Това много го изненада, та кой го е грижа за ближния в това забързано време.
В антракта двамата отново се случиха пред бюфета един до друг, и тогава тя го запита как му се струва пиесата.
- На мен слабостта ми е българската драматургия, от началото на миналия век. А вие, какво харесвате? - усмихна му се дамата, маската пречеше на Цигулков да види напълно лицето й.
- Амии- запъна се той в отговора си. И за да покаже някаква заинтересованост, сам не разбра как допълни- Скандинавска литература, Ибсен.
- А Кнут Хамсунг, какво мислиш за творчеството му? - вече на ти премина ценителката на класическата българска драматургия.
В този момент звънецът подкани зрителите за второто действие, и така отърва Цигулков от недоумението му, кой пък беше този Хамсунг.
След театъра двамата се разделиха, нещо му подсказваше, че тя може да иска да се видят отново, може и извън театъра. Но не му достигна смелост да попита. Само беше разбрал, че работи в очното отделение на болницата, обича да пише стихове, дори има издадени две стихосбирки..
На другия ден изненадата на Цигулков беше още по-голяма. Една негова близка го препоръча на директора на игралната зала, която в неговия град събираше спортни и музикални прояви, изложби и дори литературни чествания. Е, работата не беше особено престижна, имаше група по осигуряването на безопастността и реда в залата, такава беше. Но можеше да започне веднага. И Цигулков не се поколеба за минута, все пак на борсата не му беше по-престижно.
Още първата седмица, когато проверяваше на входа билетите за предстоящия концерт на Ливи Иланова, тази неостаряваща прима на естрадното, че по-хард изкуство, Цигулков съзря поетесата. Беше отново сама, предпазната маска я нямаше на лицето й, което беше миловидно, дори красиво. Този път не се поколеба нито за миг, след концерта тя го изчака в кафенето насреща, и ето вече месец бяха заедно. Наистина театралният живот в града не беше много силен, но въпреки това Цигулков отдели от скромните си спестявания за нов костюм, който сякаш го подмлади с десетина години. Поетесата дори някак го освободи от прекомерната му скованост, новите колеги от работата му бързо разбраха, къде и с кого прекарва вечерите, че и нощите си. И дори не подозираха колко самотен е бил преди онази есенна премиера, която беше на път да промени живота му.
И сега, месец след концерта на нашата неостаряваща Ливи, Цигулков бързаше с червена роза в ръка и през минута напипваше малката кутийка, украсена с цветна панделка, която беше скрил в джоба на новия си костюм. И си мислеше за онези няколко незабравими есенни дни в годините на младостта си, като ученик,студент или няколко години по-късно, когато изненадващо се беше влюбвал. Защото при него това се случваше винаги през есента, сякаш това чувство щеше да го предпазва от настъпващия зимен студ. Това наистина ставаше така, но пък защо винаги се разделяше с момичетата си през пролетта, и каква е тази закономерност и несправедливост. Новият зараждащ се живот му отнемаше скъпите момичета, дали те бързаха за другаде или той беше вече привикнал с тяхното съществуване и устремът към тях се беше притъпил, това не им можеше и сега, след толкова години да си обясни.
Но беше сигурен в едно. Пролетта беше много далече. И затова беше написал едно стихотворение, с което щеше да изненада поетесата.
„ Написах ти писмо,
то мушна се нанякъде.
Нищо, утре пак ще го изровя.
От ъгълчетата на своята душа
за теб букет от обич аз ще свия.
За да ме топли,
за да те топли,
когато зимата отново
ни загърне в спомена .
Но туй ще стане после,
сега все още есен е ! „
И за уроците на пролетта Цигулков не искаше да мисли. Може пък с времето да го е научила на нещо, за което и сам не подозира, усмихваше се той на червената роза, която скоро щеше да е в ръцете на една поетеса, макар написала само две стихосбирки. Но променила изцяло живота му.
04.10.2009 Любомир Николов
Една вечер Цигулков отиде на театър, не беше стъпвал с години в храма на Мелпомена. Беше се снабдил с покана, щеше да присъства на премиерата на българска пиеса, чийто автор още по своето време сякаш беше предугадил, че и в наши дни ще е така актуална. Това беше едно разнообразие за него, и гладко обръснат, докаран с вехтия си костюм, вече чакаше вдигането на завесата. До него, задъхвайки се и леко подсмърчайки, се настани жена на средна възраст, с очила и дребно телосложение. Извини му се за закъснението, извади две предпазни маски и му предложи едната.
- Ще бъде жалко, ако пострадате покрай моята настинка- мило се обърна към Цигулков дамата. Това много го изненада, та кой го е грижа за ближния в това забързано време.
В антракта двамата отново се случиха пред бюфета един до друг, и тогава тя го запита как му се струва пиесата.
- На мен слабостта ми е българската драматургия, от началото на миналия век. А вие, какво харесвате? - усмихна му се дамата, маската пречеше на Цигулков да види напълно лицето й.
- Амии- запъна се той в отговора си. И за да покаже някаква заинтересованост, сам не разбра как допълни- Скандинавска литература, Ибсен.
- А Кнут Хамсунг, какво мислиш за творчеството му? - вече на ти премина ценителката на класическата българска драматургия.
В този момент звънецът подкани зрителите за второто действие, и така отърва Цигулков от недоумението му, кой пък беше този Хамсунг.
След театъра двамата се разделиха, нещо му подсказваше, че тя може да иска да се видят отново, може и извън театъра. Но не му достигна смелост да попита. Само беше разбрал, че работи в очното отделение на болницата, обича да пише стихове, дори има издадени две стихосбирки..
На другия ден изненадата на Цигулков беше още по-голяма. Една негова близка го препоръча на директора на игралната зала, която в неговия град събираше спортни и музикални прояви, изложби и дори литературни чествания. Е, работата не беше особено престижна, имаше група по осигуряването на безопастността и реда в залата, такава беше. Но можеше да започне веднага. И Цигулков не се поколеба за минута, все пак на борсата не му беше по-престижно.
Още първата седмица, когато проверяваше на входа билетите за предстоящия концерт на Ливи Иланова, тази неостаряваща прима на естрадното, че по-хард изкуство, Цигулков съзря поетесата. Беше отново сама, предпазната маска я нямаше на лицето й, което беше миловидно, дори красиво. Този път не се поколеба нито за миг, след концерта тя го изчака в кафенето насреща, и ето вече месец бяха заедно. Наистина театралният живот в града не беше много силен, но въпреки това Цигулков отдели от скромните си спестявания за нов костюм, който сякаш го подмлади с десетина години. Поетесата дори някак го освободи от прекомерната му скованост, новите колеги от работата му бързо разбраха, къде и с кого прекарва вечерите, че и нощите си. И дори не подозираха колко самотен е бил преди онази есенна премиера, която беше на път да промени живота му.
И сега, месец след концерта на нашата неостаряваща Ливи, Цигулков бързаше с червена роза в ръка и през минута напипваше малката кутийка, украсена с цветна панделка, която беше скрил в джоба на новия си костюм. И си мислеше за онези няколко незабравими есенни дни в годините на младостта си, като ученик,студент или няколко години по-късно, когато изненадващо се беше влюбвал. Защото при него това се случваше винаги през есента, сякаш това чувство щеше да го предпазва от настъпващия зимен студ. Това наистина ставаше така, но пък защо винаги се разделяше с момичетата си през пролетта, и каква е тази закономерност и несправедливост. Новият зараждащ се живот му отнемаше скъпите момичета, дали те бързаха за другаде или той беше вече привикнал с тяхното съществуване и устремът към тях се беше притъпил, това не им можеше и сега, след толкова години да си обясни.
Но беше сигурен в едно. Пролетта беше много далече. И затова беше написал едно стихотворение, с което щеше да изненада поетесата.
„ Написах ти писмо,
то мушна се нанякъде.
Нищо, утре пак ще го изровя.
От ъгълчетата на своята душа
за теб букет от обич аз ще свия.
За да ме топли,
за да те топли,
когато зимата отново
ни загърне в спомена .
Но туй ще стане после,
сега все още есен е ! „
И за уроците на пролетта Цигулков не искаше да мисли. Може пък с времето да го е научила на нещо, за което и сам не подозира, усмихваше се той на червената роза, която скоро щеше да е в ръцете на една поетеса, макар написала само две стихосбирки. Но променила изцяло живота му.
04.10.2009 Любомир Николов
понеделник, 19 октомври 2009 г.
Чадърът на господин Цигулков - разказ
В днешния ден нещастие сполетя господин Цигулков. Разсеяността му изигра лоша шега- остана без любимия си чадър, който беше купил от едно посещение на Павликенския битак още в първите дни на демокрацията. Тогава все още имаше хубава и доходна работа, много пътуваше из окръга, рекламирайки едни неръждаеми тенджери под налягане, които местния военен завод беше започнал да произвежда. За да спаси от трудовата борса малкото хора, останали по работните си места. Този чадър беше полусгъваем, с кокаляна дръжка, вече изтънели спици и прокъсан от вятъра и дъжда плат. Но пък му служеше вярно вече петнадесетина години. Той и Цигулков за това време се беше доста променил. Походката му бе станала още по-плаха, гледаше да не стъпи накриво, вече беше загубил вяра в медицинското обслужване. И тези потребителски ли, лекарски ли пътеки, кой знае към какво тресавище можеха да го завлекат, без да се усети. Погледът му боязливо обхождаше големите и лъскави коли, които фучаха покрай него всеки път, когато излизаше от къщи. Пресечките ги взимаше тичешком, дори чувстваше някакво угризение, че може да им застане на пътя и така да попречи на големия бизнес, който чакаше притежателите им. Защото не е лесно да въртиш голям бизнес, пипе се иска за това, як врат и още нещо, в което той не беше сигурен какво е. Навярно и никога нямаше да разбере, щеше да е доволен да си намери само каква да е работа, защото от известно време беше безработен. Отдавна не пътуваше с рекламните брошури и мостри, тенджерите вече не се търсеха, както преди. Военния завод беше ограбен до шушка, сега някакъв грък го беше купил от военното ведомство и се готвеше да го превърне в птицеферма. И то за производство на щрауси. Много се търсят на запад тези птици, месото им е лишено от всякакъв холестерол, защото много обичат да тичат на воля и да си завират главите в пясъка, когато не им изнася. Затова гъркът беше взел на едни смешни цени този голям и печеливш в близкото минало завод, който разполагаше с декари за тичане, че чак в излишък. Но от много глава не боли. Бизнесът иска да му е широко около врата.
Главата на нашия Цигулков обаче често го наболяваше от мисли, а и от недояждане. Няколко пъти се намеси в спора за едно вакантно място в общинската фирма в града, която наблюдаваше дали бизнесмените плащат за рекламните табелки покрай големите си офиси, магазини, че и малки фабрики. Градът вече се бе прочул с вафлените си босове, които дори построиха големи хотели на близкия хълм, където редом с историческите крепости от старопрестолните години пъчеха гърди мрамор, врачански камък, дърво, стъкло и неръждавейка, струпани в куп и извисили снага с превъзходство над тези жалки отломки от миналото. Певачки от цялата страна идваха тук да кършат снага, че и попяваха, понякога не чак толкова лошо. Но надеждата да е под крилото на местната власт не трая дълго, защото на това място едно шоколадено величие намърда поредното си крехко и нежно завоевание. Което щеше да продължи да идва на работното си място, докато го нагласят в музикалния бизнес. Защото момичето освен дълги крака имаше и още нещо- талант, макар и спорен, но търпящ развитие. Освен със силикон, щяха да му инплантират и гласови струни, съвременната медицина беше достигнала неподозирани висоти. И така Цигулков отново беше останал само с надеждата си.
До днешния ден, когато една обява в местната преса го беше накарала да повярва отново в красотата на живота. Търсеха се хора за работа, над средната възраст, отговорни и разполагащи с много свободно време. Нямаше друго изискване, освен да притежават колкото се може по-стари и прокъсани, но със здрави механизми чадъри. И макар и сезонна, тази работа можеше отново да събуди ясния и бистър поглед на Цигулков, че и походката му щеше да стане по-изправена, а и горда може би. Някакъв млад художник се беше прибрал от чужбина, щял да прави на историческите хълмове около града инсталации. Искаше навярно нещо да подскаже, че освен с английския чадър от не-толкова близкото минало, имаме и с друго какво да станем известни като нация. Това модерно изкуство вече никого не учудваше, понякога дори биваше и харесвано от някои млади, а и около средната възраст персони, които искаха да са в крак с времето. И в частност с голямото модернистично творчество. Есенният дъжд се опитваше да пощади насъбралите се съмишленици на Цигулков, които се бяха скупчили на каменистия площад, чакайки указанията на художника как да навлязат в дебрите на голямото изкуство. И когато вече беше минал час-два, изведнъж небето се раздра, разтрещя, вятърът поде нависоко и надалеко някои смело разперени чадъра, между които и този на Цигулков. Който се беше размечтал от внезапно променения и скучен свой живот, и така беше изпуснал от поглед чадъра си, беше го оставил настрани, за да отпочинат вкоченелите му от протягане ръце.
И сега, връщайки се от тази древна крепост край града, в студеното си малко жилище, той се бе замислил какъв ще е този чадър, който закриля тези бизнесмени, силиконови хубавици и общински величия. Колко здрави и надеждни са спиците им, плата им, механизма им, който се гъне във всички посоки и винаги ги предпазва от сянка, дъжд, вятър, че и от малки и по-големи камъни. И докога такива като него ще разчитат на своя петнадесетгодишен, че и по-стар, прокъсан, избелял, захабен и дори вече безполезен чадър. Който дори в днешния, уж наглед ведър и пълен с надежда ден го беше предал, литвайки далеч нагоре, в облаците.
И как ще живее сега без тази почти безполезна вещ, с какво ще я замести. Или трябва да се хване, заедно с тези свои съмишленици, с които щяха да правят инсталациите, и да изскубнат здравите, импрегрираните и с мощните механизми и спици чадъри от ръцете на бизнеса, силикона и общинските дюмбели. Да видят и те, както всички простосмъртни, как се живее само с един прокъсан чадър над главата, че понякога и без него. И дъждът, вятърът, слънцето, градушката и светкавиците как бързо ще ги отрезвят. Чак ще им се завие свят, така, както никога не са се въртели. И дори може би ще им се прииска да попаднат във миналото, във все още романтичното време на Шербургските чадъри.
Главата на нашия Цигулков обаче често го наболяваше от мисли, а и от недояждане. Няколко пъти се намеси в спора за едно вакантно място в общинската фирма в града, която наблюдаваше дали бизнесмените плащат за рекламните табелки покрай големите си офиси, магазини, че и малки фабрики. Градът вече се бе прочул с вафлените си босове, които дори построиха големи хотели на близкия хълм, където редом с историческите крепости от старопрестолните години пъчеха гърди мрамор, врачански камък, дърво, стъкло и неръждавейка, струпани в куп и извисили снага с превъзходство над тези жалки отломки от миналото. Певачки от цялата страна идваха тук да кършат снага, че и попяваха, понякога не чак толкова лошо. Но надеждата да е под крилото на местната власт не трая дълго, защото на това място едно шоколадено величие намърда поредното си крехко и нежно завоевание. Което щеше да продължи да идва на работното си място, докато го нагласят в музикалния бизнес. Защото момичето освен дълги крака имаше и още нещо- талант, макар и спорен, но търпящ развитие. Освен със силикон, щяха да му инплантират и гласови струни, съвременната медицина беше достигнала неподозирани висоти. И така Цигулков отново беше останал само с надеждата си.
До днешния ден, когато една обява в местната преса го беше накарала да повярва отново в красотата на живота. Търсеха се хора за работа, над средната възраст, отговорни и разполагащи с много свободно време. Нямаше друго изискване, освен да притежават колкото се може по-стари и прокъсани, но със здрави механизми чадъри. И макар и сезонна, тази работа можеше отново да събуди ясния и бистър поглед на Цигулков, че и походката му щеше да стане по-изправена, а и горда може би. Някакъв млад художник се беше прибрал от чужбина, щял да прави на историческите хълмове около града инсталации. Искаше навярно нещо да подскаже, че освен с английския чадър от не-толкова близкото минало, имаме и с друго какво да станем известни като нация. Това модерно изкуство вече никого не учудваше, понякога дори биваше и харесвано от някои млади, а и около средната възраст персони, които искаха да са в крак с времето. И в частност с голямото модернистично творчество. Есенният дъжд се опитваше да пощади насъбралите се съмишленици на Цигулков, които се бяха скупчили на каменистия площад, чакайки указанията на художника как да навлязат в дебрите на голямото изкуство. И когато вече беше минал час-два, изведнъж небето се раздра, разтрещя, вятърът поде нависоко и надалеко някои смело разперени чадъра, между които и този на Цигулков. Който се беше размечтал от внезапно променения и скучен свой живот, и така беше изпуснал от поглед чадъра си, беше го оставил настрани, за да отпочинат вкоченелите му от протягане ръце.
И сега, връщайки се от тази древна крепост край града, в студеното си малко жилище, той се бе замислил какъв ще е този чадър, който закриля тези бизнесмени, силиконови хубавици и общински величия. Колко здрави и надеждни са спиците им, плата им, механизма им, който се гъне във всички посоки и винаги ги предпазва от сянка, дъжд, вятър, че и от малки и по-големи камъни. И докога такива като него ще разчитат на своя петнадесетгодишен, че и по-стар, прокъсан, избелял, захабен и дори вече безполезен чадър. Който дори в днешния, уж наглед ведър и пълен с надежда ден го беше предал, литвайки далеч нагоре, в облаците.
И как ще живее сега без тази почти безполезна вещ, с какво ще я замести. Или трябва да се хване, заедно с тези свои съмишленици, с които щяха да правят инсталациите, и да изскубнат здравите, импрегрираните и с мощните механизми и спици чадъри от ръцете на бизнеса, силикона и общинските дюмбели. Да видят и те, както всички простосмъртни, как се живее само с един прокъсан чадър над главата, че понякога и без него. И дъждът, вятърът, слънцето, градушката и светкавиците как бързо ще ги отрезвят. Чак ще им се завие свят, така, както никога не са се въртели. И дори може би ще им се прииска да попаднат във миналото, във все още романтичното време на Шербургските чадъри.
четвъртък, 1 октомври 2009 г.
Вятърничево- разказ
Дойде с вятъра, ей така, без да я очаквам. Той си знае работата, ми казваше преди години една приятелка. Ама аз много-много не й вярвах. Не, че не ми се беше случвало. Разбира се. Но чак така, ненадейно, вихрено, не. А може би съм забравил, все пак отдавна беше. Хайде да не си спомням, ще излезе, че винаги така е идвала, с вятъра. Да, времето лекува, и затова дори преиначава някои неща. Защо ли, не съм длъжен да зная.
А как си отиде, пак с вятъра. Изведнъж. Ненадейно. Не, не беше неочаквано, но като свикнем с нея, мислим си, винаги ще е с нас. Или с мен поне. То не е ли същото. Може би. Не знам, не съм сигурен.
И сега къде ще я гоня. То вятър гони ли се. Е, аз съм се надбягвал с него, така е. Но това беше отдавна. Бях млад, и просто нямаше с кой да си меря силата. Не си спомням, аз ли го надбягвах, той ли мене. Но винаги ми беше интересно, как така аз се задъхвам накрая, а той, не … А може би малко и съм го изморявал, кой знае.
Но сега не съм млад. То и стар не съм. Май съм в най-гадната възраст. Нито рак, нито щука, така ли се казваше. Косата ми още я има, но не е като преди. Брадата вече не е черна, ама не е и направо бяла. А бе с две думи, нито съм в началото, нито съм в края. Да се връщам, не става. Напред да драпам, от какъв зор. Но да мисля, че мога да очаквам вятъра с нещо да ме изненада, твърде не ми се вярва. Трябва да се примиря.
Но как да стане. Нещо не ми се получава. А и си мисля, дали аз съм причината да си отиде. Или само ми се е сторило, че е дошла. Пък тя просто се е поспряла покрай мен, нямало е за къде да бърза. Кой знае. Е, няма да се тормозя повече. Не, малко се самозалъгвам, но само малко… ще го преживея, нищо не е станало.
А бе с две думи, вятърничава работа! И малко като че ли моя си !
А как си отиде, пак с вятъра. Изведнъж. Ненадейно. Не, не беше неочаквано, но като свикнем с нея, мислим си, винаги ще е с нас. Или с мен поне. То не е ли същото. Може би. Не знам, не съм сигурен.
И сега къде ще я гоня. То вятър гони ли се. Е, аз съм се надбягвал с него, така е. Но това беше отдавна. Бях млад, и просто нямаше с кой да си меря силата. Не си спомням, аз ли го надбягвах, той ли мене. Но винаги ми беше интересно, как така аз се задъхвам накрая, а той, не … А може би малко и съм го изморявал, кой знае.
Но сега не съм млад. То и стар не съм. Май съм в най-гадната възраст. Нито рак, нито щука, така ли се казваше. Косата ми още я има, но не е като преди. Брадата вече не е черна, ама не е и направо бяла. А бе с две думи, нито съм в началото, нито съм в края. Да се връщам, не става. Напред да драпам, от какъв зор. Но да мисля, че мога да очаквам вятъра с нещо да ме изненада, твърде не ми се вярва. Трябва да се примиря.
Но как да стане. Нещо не ми се получава. А и си мисля, дали аз съм причината да си отиде. Или само ми се е сторило, че е дошла. Пък тя просто се е поспряла покрай мен, нямало е за къде да бърза. Кой знае. Е, няма да се тормозя повече. Не, малко се самозалъгвам, но само малко… ще го преживея, нищо не е станало.
А бе с две думи, вятърничава работа! И малко като че ли моя си !
петък, 11 септември 2009 г.
Старата къща - разказ
Беше се сгушила между новите триетажни къщи, които по-скоро приличаха на хотели. По цялата дължина на улицата само тя беше останала, напомняйки за старото време. Когато в дворчетата, окъпани в цветя, асми и смокинови дръвчета, край дървените маси привечер се накачулваха курортистите. Защото и кръчмите тогава не бяха толкова много, колкото сега. Това сближаваше летовниците с хазяите, и така се създаваха приятелства за дълги години.
Морето все още беше същото, макар че можеше да се види само от терасите на големите триетажни хотели. По цялата улица бяха паркирани коли, тротоарите отесняваха летем от многото народ, който от сутрин до късна вечер шляпаше по джапанки с чадъри, пояси и надуваеми топки в ръце. Площадът долу в края на улицата беше превзет от сергии, отрупани с какви ли не джунджюрии, плажни кърпи, казани с варена царевица, ателиета с евтини бижута и картини на улични художници, които настояваха да запаметят на платното си незабравимите искри в очите на минувачите, защото все пак наоколо е лято, море и ваканция.
Малката къща беше скоро варосана, покривът и се беше наклонил на една страна, но не течеше, малкият двор беше отрупан с отдавна неизползвани предмети, но си имаше цветна алея от саксии с червени мушката, в средата с една голяма маса, постлана с мушама. Червено и бяло грозде беше надвиснало над алеята, а голямата смокиня до оградата беше натежала от плодове. Баба Анастасия вече отдавна не беше жива, за да й се радва. И да вари сладко, с което да черпи летните си гости. Или да присяда навън, на трикрако столче, цялата в черно, със забрадка на главата, която да покрива белите й коси. Сега по улицата отдавна не сядаха стари жени, то никой не е излизаше по тротоарите, работата в къщите-хотели не беше малко и свършваше чак когато се изтечеше лятото.
Двете дъщери на баба гъркиня не бяха имали късмет да се оженят. Така си мина времето за тях, не че не бяха както трябва. Напротив, хубавици бяха като млади. Нямаше по-добри гмуркачки от тях покрай скалите, откъдето скубеха големи миди и ловяха едри раци с белите си ръце. А какви гозби правеха от тях, затова дълги години дворът им беше пълен с гости, бяха управни и много приветливи с всички двете сестри. Но с времето нещата се промениха, новото строителство бързо завзе цялата улица и скоро къщицата им се оказа единствената оцеляла от онези, спокойните години, в които всеки познаваше баба Анастасия и дъщерите й Пепа и Леца. И двете работеха в консервената фабрика от години, трудолюбиви бяха и никой от градчето не можеше да каже лоша дума за тях.
Последните десетина години няколко строителни предприемачи се бяха заканили да им бутнат къщицата. И да им дадат в замяна два апартамента, че и магазин на долния етаж им предлагаха. Сестрите все се опъваха. И така са си добре, нямат ни дете, ни коте. За какво им е да се лишат от дворчето с асмата и със старата смокиня, която още помнеше майка им, гъркинята. След тях да става, каквото ще става. Имат племенници, те са млади, те ще се оправят после с имота. Но сега, само през трупа им, така им отговаряха Пепа и Леца.
Само че напоследък по-младата взе да се колебае. То не е толкова лошо, може и повече наематели да пускат лятото. Кой сега предпочита чешмата и тоалетната да е в двора, отдавна бяха минали онези години, когато хората се радваха на морето и това им беше достатъчно.
- Пепо ма, я да помислим още веднъж- беше се обърнала два-три пъти към кака си по-малката.
- Голяма съм от тебе, ще ме слушаш. Не ни трябва на баир лозе - гълчеше я Пепа и така дойде миналата пролет. Когато около шията й се появи някаква буца, беше малка, едва се напипваше в началото. Но после всичко тръгна на зле, и когато дойде есента, Леца остана сама в малката, току-що варосана къща. Къщата на гъркинята баба Анастасия, къщата на Пепа и Леца, двете майсторки- гмуркачки, сега вече беше само нейна. От което всяка вечер сълзите й напираха, без да се усети.
А предприемачите изчакаха четиридесетте дена и веднага я наобиколиха с нови предложения. Те бяха подразбрали, че малката сестра е склонна да си даде имота, и бяха вече сигурни, че ще успеят. Все пак около четиристотин квадрата беше мястото, като цирей им се набиваше от толкова години в очите.
- Нека да дойде пролетта, сега идва зима, оставете ме с мъката си. Пък после, живот и здраве…
Така ги отпрати и този път Леца.
Зимата бързо премина. Дойде отново зеления цвят по смокинята, асмата пусна филизи, мушкатата направиха първите си пъпки, прибрани в антрето на къщата, сега отново се радваха на въздух и простор. И в началото на април, в първия пролетен топъл ден на гости на малката къща, при Леца дойдоха едни непознати хора. Двамата, мъж и жена, бяха почти на нейната възраст, с тях от колата слязоха млади момче и момиче с двегодишно хлапе. Седнаха на дървената маса край цветята, тя побърза да ги почерпи със сладко от смокини. И когато се взря в смеещите им погледи, изведнъж ги позна.
От онова лято бяха минали тридесет години. Бяха ходили заедно по скалите, бяха яли миди с ориз и варени раци на същата тази маса. А след два месеца двете сестри им бяха пратили за сватбата паламуд и сладко от смокини. Защото в техния двор, в една топла звездна вечер едно момче и едно момиче, заедно с приятелите си, с баба Анастасия, с Пепа и Леца, се бяха сгодили. Ей тъй, на шега. И така вече толкова години.
- Това е синът, това е снахата, това е внучето- каза й мъжът. Те живеят сега в чужбина, дошли са за месец при нас. Искаха да ги разходим по старите места. За нас твоята къща е специална.
След няколко дни Леца отново отказа на предприемачите. Дали спомена, който не беше угаснал в едновремешните й приятели от онова лято беше я накарал да промени решението си. Или може би той е бил само поводът, който да й нашепне, че макар и времената да са толкова различни от преди, докато я има старата къща ще я има и баба гъркиня, ще я има и хубавата й сестрица Пепа, ще я има и нея самата.
Пък докога, Божа работа. После племенниците да решават.
11.09.2009 Любомир Николов
Морето все още беше същото, макар че можеше да се види само от терасите на големите триетажни хотели. По цялата улица бяха паркирани коли, тротоарите отесняваха летем от многото народ, който от сутрин до късна вечер шляпаше по джапанки с чадъри, пояси и надуваеми топки в ръце. Площадът долу в края на улицата беше превзет от сергии, отрупани с какви ли не джунджюрии, плажни кърпи, казани с варена царевица, ателиета с евтини бижута и картини на улични художници, които настояваха да запаметят на платното си незабравимите искри в очите на минувачите, защото все пак наоколо е лято, море и ваканция.
Малката къща беше скоро варосана, покривът и се беше наклонил на една страна, но не течеше, малкият двор беше отрупан с отдавна неизползвани предмети, но си имаше цветна алея от саксии с червени мушката, в средата с една голяма маса, постлана с мушама. Червено и бяло грозде беше надвиснало над алеята, а голямата смокиня до оградата беше натежала от плодове. Баба Анастасия вече отдавна не беше жива, за да й се радва. И да вари сладко, с което да черпи летните си гости. Или да присяда навън, на трикрако столче, цялата в черно, със забрадка на главата, която да покрива белите й коси. Сега по улицата отдавна не сядаха стари жени, то никой не е излизаше по тротоарите, работата в къщите-хотели не беше малко и свършваше чак когато се изтечеше лятото.
Двете дъщери на баба гъркиня не бяха имали късмет да се оженят. Така си мина времето за тях, не че не бяха както трябва. Напротив, хубавици бяха като млади. Нямаше по-добри гмуркачки от тях покрай скалите, откъдето скубеха големи миди и ловяха едри раци с белите си ръце. А какви гозби правеха от тях, затова дълги години дворът им беше пълен с гости, бяха управни и много приветливи с всички двете сестри. Но с времето нещата се промениха, новото строителство бързо завзе цялата улица и скоро къщицата им се оказа единствената оцеляла от онези, спокойните години, в които всеки познаваше баба Анастасия и дъщерите й Пепа и Леца. И двете работеха в консервената фабрика от години, трудолюбиви бяха и никой от градчето не можеше да каже лоша дума за тях.
Последните десетина години няколко строителни предприемачи се бяха заканили да им бутнат къщицата. И да им дадат в замяна два апартамента, че и магазин на долния етаж им предлагаха. Сестрите все се опъваха. И така са си добре, нямат ни дете, ни коте. За какво им е да се лишат от дворчето с асмата и със старата смокиня, която още помнеше майка им, гъркинята. След тях да става, каквото ще става. Имат племенници, те са млади, те ще се оправят после с имота. Но сега, само през трупа им, така им отговаряха Пепа и Леца.
Само че напоследък по-младата взе да се колебае. То не е толкова лошо, може и повече наематели да пускат лятото. Кой сега предпочита чешмата и тоалетната да е в двора, отдавна бяха минали онези години, когато хората се радваха на морето и това им беше достатъчно.
- Пепо ма, я да помислим още веднъж- беше се обърнала два-три пъти към кака си по-малката.
- Голяма съм от тебе, ще ме слушаш. Не ни трябва на баир лозе - гълчеше я Пепа и така дойде миналата пролет. Когато около шията й се появи някаква буца, беше малка, едва се напипваше в началото. Но после всичко тръгна на зле, и когато дойде есента, Леца остана сама в малката, току-що варосана къща. Къщата на гъркинята баба Анастасия, къщата на Пепа и Леца, двете майсторки- гмуркачки, сега вече беше само нейна. От което всяка вечер сълзите й напираха, без да се усети.
А предприемачите изчакаха четиридесетте дена и веднага я наобиколиха с нови предложения. Те бяха подразбрали, че малката сестра е склонна да си даде имота, и бяха вече сигурни, че ще успеят. Все пак около четиристотин квадрата беше мястото, като цирей им се набиваше от толкова години в очите.
- Нека да дойде пролетта, сега идва зима, оставете ме с мъката си. Пък после, живот и здраве…
Така ги отпрати и този път Леца.
Зимата бързо премина. Дойде отново зеления цвят по смокинята, асмата пусна филизи, мушкатата направиха първите си пъпки, прибрани в антрето на къщата, сега отново се радваха на въздух и простор. И в началото на април, в първия пролетен топъл ден на гости на малката къща, при Леца дойдоха едни непознати хора. Двамата, мъж и жена, бяха почти на нейната възраст, с тях от колата слязоха млади момче и момиче с двегодишно хлапе. Седнаха на дървената маса край цветята, тя побърза да ги почерпи със сладко от смокини. И когато се взря в смеещите им погледи, изведнъж ги позна.
От онова лято бяха минали тридесет години. Бяха ходили заедно по скалите, бяха яли миди с ориз и варени раци на същата тази маса. А след два месеца двете сестри им бяха пратили за сватбата паламуд и сладко от смокини. Защото в техния двор, в една топла звездна вечер едно момче и едно момиче, заедно с приятелите си, с баба Анастасия, с Пепа и Леца, се бяха сгодили. Ей тъй, на шега. И така вече толкова години.
- Това е синът, това е снахата, това е внучето- каза й мъжът. Те живеят сега в чужбина, дошли са за месец при нас. Искаха да ги разходим по старите места. За нас твоята къща е специална.
След няколко дни Леца отново отказа на предприемачите. Дали спомена, който не беше угаснал в едновремешните й приятели от онова лято беше я накарал да промени решението си. Или може би той е бил само поводът, който да й нашепне, че макар и времената да са толкова различни от преди, докато я има старата къща ще я има и баба гъркиня, ще я има и хубавата й сестрица Пепа, ще я има и нея самата.
Пък докога, Божа работа. После племенниците да решават.
11.09.2009 Любомир Николов
сряда, 9 септември 2009 г.
Изповедта на една смокиня- разказ
- О, страннико не толкова млад, аз тебе те познавам . Вече петнадесетина години всяко лято се качваш на моята корона. Когато дойде за пръв път при мен, брадата ти беше черна. Сега виждам, бяла е. Но бялото много ти отива. То и аз се промених за тези години, ето едната ми страна вече започва да изсъхва. Не знам от що е, може би защото наблизо фучи шосето с тези вечно бързащи летовници. Но по-вероятно е от дима и пушека на новото строителство, което ме е обградило. Всяка пролет вече си мисля, че може да ми е последна. Отляво хотел на четири етажа, отдясно паркинг и склад за дървен материал. А петдесетина години тук, при мен си беше истинска райска градина. С лозята, които раждаха вкусно и едро грозде, с къпинака и сочните къпини, с прасковните дръвчета и буйната, зелена през цялото лято трева. Идваха стопаните от близкия град с магарешки каруци, връзваха дългоушковците да пасат около тях и зарязваха, окопаваха, пръскаха, а после наесен пристигаха с жените и децата си, защото гроздята нямаха обиране. То и градът беше толкова различен от сега. С малките, но подредени къщи с цветни дворове и с няколкото големи ресторанта, където лятото се веселяха курортистите, макар в менюто да имаше само кебапчета и мешана скара. И с любезните хазяи, които бяха готови да заведат гостите си край скалите, на няколкостотин метра от мен, да наловят миди и вечер покрай ракията и студеното бяло вино да им покажат, че това е най-хубавото мезе тук, край морето. И лятно кино имаше там, между Стария и Новия град, около него миришеше на печена царевица, пуканки и захарен памук. Че това не беше ли достатъчно на хората, все още се чудя. Защото преди двадесетина години всичко тръгна наопъки.
- Защо ли, ще запиташ. Какво да питаш, аз тебе те познавам, ти също предпочиташ старото време, сигурна съм. Ако не беше така, сега щеше да се излежаваш по онези грозни балдахини на плажа, да пиеш вносна студена бира и да влизаш в морето, само за да можеш да си поръчаш още. А ти, макар и не млад, предпочиташ да навлезеш в дълбокото, да се засилиш срещу вълните, срещу вятъра и чайките, да се обърнеш по гръб и да гледаш небето и облаците, които така кротко са се надвесили над синьото море. Или да плуваш до близките скали, после да се гмурнеш около прорязващите им, обрасли с водорасли и миди ръбове, да откъснеш няколко по-едри, и след час да излезеш на брега и да ги оставиш сами да се отворят на слънцето. Но не балдахините и силната музика ме тревожат, а тези хотели, които са се надвесили над самия пясък. И до тях, басейни. То си ми е смешно, морето на десетина крачки, пък някои хора се изтягат и плацикат на двадесетина квадрата в сладката вода. Наместо да се втурнат към вълните, към хоризонта, към безкрая, отново бързат да поставят някакви рамки около себе си. Сакън, да не им влезе пясък в дъто, или космато раче да ги ощипе, камо ли медуза да ги парне на някое нежно място.
- Та това хората, са много особени същества, страннико не толкова млад! Ето погледни онзи, военния хотел. Знам, и ти преди петнадесетина години беше там със семейството си. И на какво сега прилича цялата тази просторна и толкова удобна с големите си стаи, с цветната си градина и асмите къща за почивка. Били я продали на някакъв арабин, той пък на други големци, някакви врътки правят, то ценна е тази земя, милиони щяло да й вземат. Ама докато ги вземат, то тя започна да мухлясва, да буренясва и да се руши. Лакомията е голямо нещо, от мен го знай, страннико не млад. Ама ти си го знаеш. Затова те наблюдавам толкова години, едно клонче или листо не си ми откъснал. И береш само толкова, колкото ще ти стигне, и за косовете, и за някои други хора, които ще дойдат при мен мислиш. Но никой не идва, никой… А къмпинга, нали го видя. Разпердушинен, ограден с тараби и бодлива тел. То новите хотели, удобството е в тях, съгласна съм. Но наоколо всичко е буренясало, каваците отсечени, старите бунгала разрушени, тъга има във всичко това, ама кой го вижда сега. Ще се сетят хората, че не може така, но вече е непоправимо!
- Ама аз знам, ти пак ще дойдеш, живот и здраве. Аз съм ти скъпа, отдавна го знам. И дано и догодина да се видим, белобрадо ми момче! Защото животът, от мен да го знаеш, е една голяма илюзия. Днес мислиш, че си на върха, утре може да си долу. Както сега си се покачил на сухите ми клони, мислиш, че си здраво стъпил, че нищо не може да те разклати. А здравото може и да е прогнило, да е кухо, и за миг да се строполиш някъде долу, че и врата да си счупиш. Но ти не ламтиш за богатства, сигурен съм, няма да го допуснеш. Ето, вече си набра достатъчно, нали. Едри, сочни, дъхави и сладки. Тъмносини, разпукани от слънцето, и нека да ти е сладко.
- И хайде, умната и до другото лято !
09.09.2009 Любомир Николов
- Защо ли, ще запиташ. Какво да питаш, аз тебе те познавам, ти също предпочиташ старото време, сигурна съм. Ако не беше така, сега щеше да се излежаваш по онези грозни балдахини на плажа, да пиеш вносна студена бира и да влизаш в морето, само за да можеш да си поръчаш още. А ти, макар и не млад, предпочиташ да навлезеш в дълбокото, да се засилиш срещу вълните, срещу вятъра и чайките, да се обърнеш по гръб и да гледаш небето и облаците, които така кротко са се надвесили над синьото море. Или да плуваш до близките скали, после да се гмурнеш около прорязващите им, обрасли с водорасли и миди ръбове, да откъснеш няколко по-едри, и след час да излезеш на брега и да ги оставиш сами да се отворят на слънцето. Но не балдахините и силната музика ме тревожат, а тези хотели, които са се надвесили над самия пясък. И до тях, басейни. То си ми е смешно, морето на десетина крачки, пък някои хора се изтягат и плацикат на двадесетина квадрата в сладката вода. Наместо да се втурнат към вълните, към хоризонта, към безкрая, отново бързат да поставят някакви рамки около себе си. Сакън, да не им влезе пясък в дъто, или космато раче да ги ощипе, камо ли медуза да ги парне на някое нежно място.
- Та това хората, са много особени същества, страннико не толкова млад! Ето погледни онзи, военния хотел. Знам, и ти преди петнадесетина години беше там със семейството си. И на какво сега прилича цялата тази просторна и толкова удобна с големите си стаи, с цветната си градина и асмите къща за почивка. Били я продали на някакъв арабин, той пък на други големци, някакви врътки правят, то ценна е тази земя, милиони щяло да й вземат. Ама докато ги вземат, то тя започна да мухлясва, да буренясва и да се руши. Лакомията е голямо нещо, от мен го знай, страннико не млад. Ама ти си го знаеш. Затова те наблюдавам толкова години, едно клонче или листо не си ми откъснал. И береш само толкова, колкото ще ти стигне, и за косовете, и за някои други хора, които ще дойдат при мен мислиш. Но никой не идва, никой… А къмпинга, нали го видя. Разпердушинен, ограден с тараби и бодлива тел. То новите хотели, удобството е в тях, съгласна съм. Но наоколо всичко е буренясало, каваците отсечени, старите бунгала разрушени, тъга има във всичко това, ама кой го вижда сега. Ще се сетят хората, че не може така, но вече е непоправимо!
- Ама аз знам, ти пак ще дойдеш, живот и здраве. Аз съм ти скъпа, отдавна го знам. И дано и догодина да се видим, белобрадо ми момче! Защото животът, от мен да го знаеш, е една голяма илюзия. Днес мислиш, че си на върха, утре може да си долу. Както сега си се покачил на сухите ми клони, мислиш, че си здраво стъпил, че нищо не може да те разклати. А здравото може и да е прогнило, да е кухо, и за миг да се строполиш някъде долу, че и врата да си счупиш. Но ти не ламтиш за богатства, сигурен съм, няма да го допуснеш. Ето, вече си набра достатъчно, нали. Едри, сочни, дъхави и сладки. Тъмносини, разпукани от слънцето, и нека да ти е сладко.
- И хайде, умната и до другото лято !
09.09.2009 Любомир Николов
петък, 28 август 2009 г.
За живота на една смокиня
След седмица ще я посетя. Дано да е жива и здрава. Много ми е скъпа. Не е красавица, но е много чаровна. И всяко лято ражда големи, сочни и дъхави плодове.
Запознахме се през онова незабравимо американско лято. Моето семейство беше за две седмици на хотел "Смокините" . Всяка сутрин след футболните ни победи по коридорите на хотела дрънчаха кутийките с бира " Кайзер" , които приятелят ми Хари внасяше от Европата. И които камериерките изхвърляха с почуда, защото количествата бяха сериозни.
И тогава, на една разходка с изтрезвителна цел, сред близките шубраци аз я открих. Самотна, но горда, някак си достолепна. Листата и плодовете й ухаеха от далеч. Никой не й обръщаше внимание, шосето наблизо фучеше с бързия си ритъм, плажът живееше своя ваканционен живот. А тя навярно тъгуваше за времето, когато е била оградена с прасковни дръвчета, с малинови храсти и дузина силни лозарски корена.
Може и някое дървено бунгало да се е гушило под ниската й гъста сянка.
Следващите десетина години всяко лято ходех при нея. Сутрин, когато слънцето все още е милостиво и лъчите му не прегарят кожата, росата по ниските бурени мокри сандалите, а бодливите къпини оставят трънчетата си по дланите и лактите, аз й идвах на гости. Понякога се катерех по изкорубената й снага, на високото бяха разпукнатите синьочерни плодове, които залепваха гъстия си сок по пръстите ми. Осите не бяха враждебни и снизходително отстъпваха настрани, защото плодовете нямаха чет. И така се връщах в хотелската стая, пиехме кафе и денят започваше с безгрижния вкус на узрели смокини.
Преди близо три години, един ден нещо трепна в мен, някакъв спомен може би, някакво желание да кажа, колко съм й благодарен. За два часа написах " Смокиновото дърво" . Тя е моя прототип. Жива е, такава ще е винаги, защото поне в спомена ми ще съществува.
Макар, че имам силно съмнение. Не съм я виждал от две години. Беше оградена от бетонови триетажни хотели. С които някои хора се надяват да спечелят много пари.
Знам, дните й са преброени. Дали тази, или другата година. А може би вече я няма. Но се надявам, сега в края на лятото, отново да я видя.
Винаги се надяваме на нещо.
28.08.2009 Любомир Николов
Запознахме се през онова незабравимо американско лято. Моето семейство беше за две седмици на хотел "Смокините" . Всяка сутрин след футболните ни победи по коридорите на хотела дрънчаха кутийките с бира " Кайзер" , които приятелят ми Хари внасяше от Европата. И които камериерките изхвърляха с почуда, защото количествата бяха сериозни.
И тогава, на една разходка с изтрезвителна цел, сред близките шубраци аз я открих. Самотна, но горда, някак си достолепна. Листата и плодовете й ухаеха от далеч. Никой не й обръщаше внимание, шосето наблизо фучеше с бързия си ритъм, плажът живееше своя ваканционен живот. А тя навярно тъгуваше за времето, когато е била оградена с прасковни дръвчета, с малинови храсти и дузина силни лозарски корена.
Може и някое дървено бунгало да се е гушило под ниската й гъста сянка.
Следващите десетина години всяко лято ходех при нея. Сутрин, когато слънцето все още е милостиво и лъчите му не прегарят кожата, росата по ниските бурени мокри сандалите, а бодливите къпини оставят трънчетата си по дланите и лактите, аз й идвах на гости. Понякога се катерех по изкорубената й снага, на високото бяха разпукнатите синьочерни плодове, които залепваха гъстия си сок по пръстите ми. Осите не бяха враждебни и снизходително отстъпваха настрани, защото плодовете нямаха чет. И така се връщах в хотелската стая, пиехме кафе и денят започваше с безгрижния вкус на узрели смокини.
Преди близо три години, един ден нещо трепна в мен, някакъв спомен може би, някакво желание да кажа, колко съм й благодарен. За два часа написах " Смокиновото дърво" . Тя е моя прототип. Жива е, такава ще е винаги, защото поне в спомена ми ще съществува.
Макар, че имам силно съмнение. Не съм я виждал от две години. Беше оградена от бетонови триетажни хотели. С които някои хора се надяват да спечелят много пари.
Знам, дните й са преброени. Дали тази, или другата година. А може би вече я няма. Но се надявам, сега в края на лятото, отново да я видя.
Винаги се надяваме на нещо.
28.08.2009 Любомир Николов
Абонамент за:
Публикации (Atom)