Господин Цигулков написа книга. Но не някоя научна, с която да вземе Нобелова награда в областта на модерните технологии или генното инженерство. А най-обикновена, с петдесетина разказа. Той Цигулков винаги си е падал малко романтик, че и в повече дори. Но след като около театралната постановка срещна поетесата, с която дори сключи брак / за предбрачен договор дори не му и дойде на ум/, нещо му дойде истинската муза. Едно издателство в града му помогна, като му отпусна тримесечен кредит, и така „Залез в пясъчните пустини” зае редицата на художествената литература редом с толкова български автори, как щеше да се преборва с тях, Цигулков не беше си поставил такава задача.
Първите три дни продаде три книги. Купиха ги местната бакалка, която бе възхитена от неговото ново амплоа. Изобщо не я стресна цената, каза, че много обича да се приспива вечер с български автори. Аман от розови романчета, аман ! То всичко в тях е ясно, още на втората страница. А тези нашумели касови продажби, ето сега на един, който се забърка с някакъв шифър, с Ватикана, с шестия печат ли беше, него ще го представят във всички големи, че и по-малки градове. И у нас, разбира се! И какво толкова харесват в него, дивеше се бакалката пред Цигулков. Да, техника на писане, многообразие от ситуации, заплетени комбинации, чак ще те заболи глава, ако следиш всички сюжетни линии. Но авторът така навлязъл в детайлите на съвременното достижение на технологии в описанията си, че човек се пита, абе дали той самия не движи света с изобретенията си. Не, много ми е скучен и сложен, я да видя ти какво си сътворил.
И така беше впечатлена от новото му амплоа, че освен десетачката, която му плати, направи и отстъпка на зелените маслини с бадем, които Цигулков редовно купуваше за поетесата. Тя си падаше много по тази комбинация. И с малко водка, разбира се.
Другите две книги обаче продаде почти без печалба. Нямаше как, неговия директор, както винаги взе да се пазари, дори беше недоволен на 30 % отстъпка, която Цигулков му предложи. Все пак уважение към началството, няма как.
Трета книга я взе заради илюстрациите на корицата едно момче от входа, на него новоизлюпеният писател нямаше как с радост да му отбие от цената.
На втория ден реши да се похвали пред една стара приятелка от семейството, тя много се изненада от неговото ново амплоа. Прочете за ден подарената й книга, и надвечер му звънна по телефона:
- Цигулков, браво, много ми хареса. Но много лична бе, аз не бих я написала по такъв начин. И на мен ми се иска да напиша нещо, но това време, все не достига. Аз ще издам и на по-хубава хартия, офсета вече не е модерен.
Познатата оглавяваше някакво отделение на местната болница и веднага прехвърли разговора към новата книга на д-р Едикойси, който имал многогодишна практика, разказите му били взети направо от действителния живот. По този косвен начин тя визира с упрек някои шашави идеи в произведението на Цигулков, сигурен беше той в това.
А на третия ден младият писател, но не като анатомично тяло, а като новопоявил се автор на мощния книжен български пазар, посети личната си очна докторка, която се изненада от това, което чу. Защото и пред нея Цигулков не се стърпя да спомене за красивото си и така обичано издание, което мислеше, че все пак ще се хареса на някои хора. А и с докторката се познаваше още от кандидатстудентските изпити по биология преди двадесетина години.
- Хубаво, хубаво, -бързо премина нейния ентусиазъм от тази приятна за ухото новина. И когато Цигулков й се похвали, че по БББ, този нов телевизионен блок, ръководен от местни бизнесмени, ще се появи неговата книга, забелязана вече от някои другари-господа, тя побърза да го прекъсне.
- Да, да, а ти знаеш ли, че бях на Сейшелските? Ооо, ще ти разправям, не, ще ви разправям, непременно елате с поетесата, на всяка цена. Каква екзотика, какъв стандарт, каква екология и благосъстояние, нямам думи – така завърши тирадата си докторката.
И сега Цигулков се замисли за това, какво е важното в живота, и кое, не толкова. А след като застрахователката на застарелия автомобил, който караше поетесата възкликна
” Ауу, цели десет лева, ще върви ли в книжарниците бе, Цигулков ? ”, това му се стори толкова спонтанно и някак си обзето с безпокойство за инвазията над читателя, че Цигулков си каза. Не, втора книга, не. По-добре до Сейшелите, е, поне до остров Тасос, но пари за своя книга- никога вече. Може би, защото не знаеше какво му предстои в днешния толкова топъл есенен ден, на който чак пясъчните пустини щяха да завидят за красотата му.
20.11. 2009 Любомир Николов
четвъртък, 19 ноември 2009 г.
сряда, 18 ноември 2009 г.
Необратимост- стихотворение
-- Необратимост --
Есен ли е, или е ранна зима.
Какво значение- дъждът раним е.
По светлите ми скули,
по бръчките около очите,
по тези неостарели спомени,
които някак все ме карат
да се надявам аз...на юли !
Но не на този в календара,
защото случилото се не връща.
Защо пък не на туй, в душата,
което,
както ,
да, тогава,
съвсем наивно, и без чадър,
с дъжда студен, или пък топъл,
все искаше да се прегръща !
13. 11. 2009 Любомир Николов
Есен ли е, или е ранна зима.
Какво значение- дъждът раним е.
По светлите ми скули,
по бръчките около очите,
по тези неостарели спомени,
които някак все ме карат
да се надявам аз...на юли !
Но не на този в календара,
защото случилото се не връща.
Защо пък не на туй, в душата,
което,
както ,
да, тогава,
съвсем наивно, и без чадър,
с дъжда студен, или пък топъл,
все искаше да се прегръща !
13. 11. 2009 Любомир Николов
четвъртък, 12 ноември 2009 г.
събота, 7 ноември 2009 г.
КНИГАТА ми "ЛОДКИ ПРЕЗ ЗИМАТА"
Седем месеца ми отне този окончателен резултат- 44 заглавия,/ 39 разказа и 5 пътеписа/, обединени в сборник разкази със заглавие
--ЛОДКИ през ЗИМАТА--
От къде идва заглавието ли, от разказа " Животът е низ от картини".
Третата картина е на лодки, които таят в себе си надежда за още плаване.
"""Една вечер сред пъстрите картини край кея забеляза тъгата в тези самотни лодки. Бяха преживели много и дали отново ще навлязат в лятното море. Това синьо по платното бе дори сиво, имаше хлад в блясъка му. Всяка лодка гледаше в своята посока, закотвена здраво до брега. Тогава си спомни един филм за много стар рибар, който цял ден се бореше с надеждата си, че ще сполучи този път. Беше сам в откритото море. Но тази самота не му пречеше да бъде силен. Такива бяха и тези лодки, тъжни и самотни, но му се струваше, че не са загубили вярата за още плаване .
Студено море и пропити с тъга и надежда лодки.
Това са трите му обичани картини.
Любовта.
Приятелството.
Самотата. """"
А дали "моите лодки" ще си останат само на пристана, или ще доплават до читателя, това зависи и от вас.
ЗА КОЕТО ПРЕДВАРИТЕЛНО ВИ БЛАГОДАРЯ !
--ЛОДКИ през ЗИМАТА--
От къде идва заглавието ли, от разказа " Животът е низ от картини".
Третата картина е на лодки, които таят в себе си надежда за още плаване.
"""Една вечер сред пъстрите картини край кея забеляза тъгата в тези самотни лодки. Бяха преживели много и дали отново ще навлязат в лятното море. Това синьо по платното бе дори сиво, имаше хлад в блясъка му. Всяка лодка гледаше в своята посока, закотвена здраво до брега. Тогава си спомни един филм за много стар рибар, който цял ден се бореше с надеждата си, че ще сполучи този път. Беше сам в откритото море. Но тази самота не му пречеше да бъде силен. Такива бяха и тези лодки, тъжни и самотни, но му се струваше, че не са загубили вярата за още плаване .
Студено море и пропити с тъга и надежда лодки.
Това са трите му обичани картини.
Любовта.
Приятелството.
Самотата. """"
А дали "моите лодки" ще си останат само на пристана, или ще доплават до читателя, това зависи и от вас.
ЗА КОЕТО ПРЕДВАРИТЕЛНО ВИ БЛАГОДАРЯ !
сряда, 4 ноември 2009 г.
Сезонът на господин Цигулков-разказ
Изминалият месец донесе много промени в монотонния живот на господин Цигулков. Сякаш неочаквана пътеводна звезда го преведе през трудното му битие и го насочи към нови, неочаквани брегове. Наистина есента беше в края си, плажните ивици пустееха, вятърът разпиляваше последните им спомени от лятото, скътани край дюните. И когато зимата се канеше да изгони малкото останали слънчеви дни, за да покрие с кожуха си навред, случи се неочакваното.
Една вечер Цигулков отиде на театър, не беше стъпвал с години в храма на Мелпомена. Беше се снабдил с покана, щеше да присъства на премиерата на българска пиеса, чийто автор още по своето време сякаш беше предугадил, че и в наши дни ще е така актуална. Това беше едно разнообразие за него, и гладко обръснат, докаран с вехтия си костюм, вече чакаше вдигането на завесата. До него, задъхвайки се и леко подсмърчайки, се настани жена на средна възраст, с очила и дребно телосложение. Извини му се за закъснението, извади две предпазни маски и му предложи едната.
- Ще бъде жалко, ако пострадате покрай моята настинка- мило се обърна към Цигулков дамата. Това много го изненада, та кой го е грижа за ближния в това забързано време.
В антракта двамата отново се случиха пред бюфета един до друг, и тогава тя го запита как му се струва пиесата.
- На мен слабостта ми е българската драматургия, от началото на миналия век. А вие, какво харесвате? - усмихна му се дамата, маската пречеше на Цигулков да види напълно лицето й.
- Амии- запъна се той в отговора си. И за да покаже някаква заинтересованост, сам не разбра как допълни- Скандинавска литература, Ибсен.
- А Кнут Хамсунг, какво мислиш за творчеството му? - вече на ти премина ценителката на класическата българска драматургия.
В този момент звънецът подкани зрителите за второто действие, и така отърва Цигулков от недоумението му, кой пък беше този Хамсунг.
След театъра двамата се разделиха, нещо му подсказваше, че тя може да иска да се видят отново, може и извън театъра. Но не му достигна смелост да попита. Само беше разбрал, че работи в очното отделение на болницата, обича да пише стихове, дори има издадени две стихосбирки..
На другия ден изненадата на Цигулков беше още по-голяма. Една негова близка го препоръча на директора на игралната зала, която в неговия град събираше спортни и музикални прояви, изложби и дори литературни чествания. Е, работата не беше особено престижна, имаше група по осигуряването на безопастността и реда в залата, такава беше. Но можеше да започне веднага. И Цигулков не се поколеба за минута, все пак на борсата не му беше по-престижно.
Още първата седмица, когато проверяваше на входа билетите за предстоящия концерт на Ливи Иланова, тази неостаряваща прима на естрадното, че по-хард изкуство, Цигулков съзря поетесата. Беше отново сама, предпазната маска я нямаше на лицето й, което беше миловидно, дори красиво. Този път не се поколеба нито за миг, след концерта тя го изчака в кафенето насреща, и ето вече месец бяха заедно. Наистина театралният живот в града не беше много силен, но въпреки това Цигулков отдели от скромните си спестявания за нов костюм, който сякаш го подмлади с десетина години. Поетесата дори някак го освободи от прекомерната му скованост, новите колеги от работата му бързо разбраха, къде и с кого прекарва вечерите, че и нощите си. И дори не подозираха колко самотен е бил преди онази есенна премиера, която беше на път да промени живота му.
И сега, месец след концерта на нашата неостаряваща Ливи, Цигулков бързаше с червена роза в ръка и през минута напипваше малката кутийка, украсена с цветна панделка, която беше скрил в джоба на новия си костюм. И си мислеше за онези няколко незабравими есенни дни в годините на младостта си, като ученик,студент или няколко години по-късно, когато изненадващо се беше влюбвал. Защото при него това се случваше винаги през есента, сякаш това чувство щеше да го предпазва от настъпващия зимен студ. Това наистина ставаше така, но пък защо винаги се разделяше с момичетата си през пролетта, и каква е тази закономерност и несправедливост. Новият зараждащ се живот му отнемаше скъпите момичета, дали те бързаха за другаде или той беше вече привикнал с тяхното съществуване и устремът към тях се беше притъпил, това не им можеше и сега, след толкова години да си обясни.
Но беше сигурен в едно. Пролетта беше много далече. И затова беше написал едно стихотворение, с което щеше да изненада поетесата.
„ Написах ти писмо,
то мушна се нанякъде.
Нищо, утре пак ще го изровя.
От ъгълчетата на своята душа
за теб букет от обич аз ще свия.
За да ме топли,
за да те топли,
когато зимата отново
ни загърне в спомена .
Но туй ще стане после,
сега все още есен е ! „
И за уроците на пролетта Цигулков не искаше да мисли. Може пък с времето да го е научила на нещо, за което и сам не подозира, усмихваше се той на червената роза, която скоро щеше да е в ръцете на една поетеса, макар написала само две стихосбирки. Но променила изцяло живота му.
04.10.2009 Любомир Николов
Една вечер Цигулков отиде на театър, не беше стъпвал с години в храма на Мелпомена. Беше се снабдил с покана, щеше да присъства на премиерата на българска пиеса, чийто автор още по своето време сякаш беше предугадил, че и в наши дни ще е така актуална. Това беше едно разнообразие за него, и гладко обръснат, докаран с вехтия си костюм, вече чакаше вдигането на завесата. До него, задъхвайки се и леко подсмърчайки, се настани жена на средна възраст, с очила и дребно телосложение. Извини му се за закъснението, извади две предпазни маски и му предложи едната.
- Ще бъде жалко, ако пострадате покрай моята настинка- мило се обърна към Цигулков дамата. Това много го изненада, та кой го е грижа за ближния в това забързано време.
В антракта двамата отново се случиха пред бюфета един до друг, и тогава тя го запита как му се струва пиесата.
- На мен слабостта ми е българската драматургия, от началото на миналия век. А вие, какво харесвате? - усмихна му се дамата, маската пречеше на Цигулков да види напълно лицето й.
- Амии- запъна се той в отговора си. И за да покаже някаква заинтересованост, сам не разбра как допълни- Скандинавска литература, Ибсен.
- А Кнут Хамсунг, какво мислиш за творчеството му? - вече на ти премина ценителката на класическата българска драматургия.
В този момент звънецът подкани зрителите за второто действие, и така отърва Цигулков от недоумението му, кой пък беше този Хамсунг.
След театъра двамата се разделиха, нещо му подсказваше, че тя може да иска да се видят отново, може и извън театъра. Но не му достигна смелост да попита. Само беше разбрал, че работи в очното отделение на болницата, обича да пише стихове, дори има издадени две стихосбирки..
На другия ден изненадата на Цигулков беше още по-голяма. Една негова близка го препоръча на директора на игралната зала, която в неговия град събираше спортни и музикални прояви, изложби и дори литературни чествания. Е, работата не беше особено престижна, имаше група по осигуряването на безопастността и реда в залата, такава беше. Но можеше да започне веднага. И Цигулков не се поколеба за минута, все пак на борсата не му беше по-престижно.
Още първата седмица, когато проверяваше на входа билетите за предстоящия концерт на Ливи Иланова, тази неостаряваща прима на естрадното, че по-хард изкуство, Цигулков съзря поетесата. Беше отново сама, предпазната маска я нямаше на лицето й, което беше миловидно, дори красиво. Този път не се поколеба нито за миг, след концерта тя го изчака в кафенето насреща, и ето вече месец бяха заедно. Наистина театралният живот в града не беше много силен, но въпреки това Цигулков отдели от скромните си спестявания за нов костюм, който сякаш го подмлади с десетина години. Поетесата дори някак го освободи от прекомерната му скованост, новите колеги от работата му бързо разбраха, къде и с кого прекарва вечерите, че и нощите си. И дори не подозираха колко самотен е бил преди онази есенна премиера, която беше на път да промени живота му.
И сега, месец след концерта на нашата неостаряваща Ливи, Цигулков бързаше с червена роза в ръка и през минута напипваше малката кутийка, украсена с цветна панделка, която беше скрил в джоба на новия си костюм. И си мислеше за онези няколко незабравими есенни дни в годините на младостта си, като ученик,студент или няколко години по-късно, когато изненадващо се беше влюбвал. Защото при него това се случваше винаги през есента, сякаш това чувство щеше да го предпазва от настъпващия зимен студ. Това наистина ставаше така, но пък защо винаги се разделяше с момичетата си през пролетта, и каква е тази закономерност и несправедливост. Новият зараждащ се живот му отнемаше скъпите момичета, дали те бързаха за другаде или той беше вече привикнал с тяхното съществуване и устремът към тях се беше притъпил, това не им можеше и сега, след толкова години да си обясни.
Но беше сигурен в едно. Пролетта беше много далече. И затова беше написал едно стихотворение, с което щеше да изненада поетесата.
„ Написах ти писмо,
то мушна се нанякъде.
Нищо, утре пак ще го изровя.
От ъгълчетата на своята душа
за теб букет от обич аз ще свия.
За да ме топли,
за да те топли,
когато зимата отново
ни загърне в спомена .
Но туй ще стане после,
сега все още есен е ! „
И за уроците на пролетта Цигулков не искаше да мисли. Може пък с времето да го е научила на нещо, за което и сам не подозира, усмихваше се той на червената роза, която скоро щеше да е в ръцете на една поетеса, макар написала само две стихосбирки. Но променила изцяло живота му.
04.10.2009 Любомир Николов
понеделник, 19 октомври 2009 г.
Чадърът на господин Цигулков - разказ
В днешния ден нещастие сполетя господин Цигулков. Разсеяността му изигра лоша шега- остана без любимия си чадър, който беше купил от едно посещение на Павликенския битак още в първите дни на демокрацията. Тогава все още имаше хубава и доходна работа, много пътуваше из окръга, рекламирайки едни неръждаеми тенджери под налягане, които местния военен завод беше започнал да произвежда. За да спаси от трудовата борса малкото хора, останали по работните си места. Този чадър беше полусгъваем, с кокаляна дръжка, вече изтънели спици и прокъсан от вятъра и дъжда плат. Но пък му служеше вярно вече петнадесетина години. Той и Цигулков за това време се беше доста променил. Походката му бе станала още по-плаха, гледаше да не стъпи накриво, вече беше загубил вяра в медицинското обслужване. И тези потребителски ли, лекарски ли пътеки, кой знае към какво тресавище можеха да го завлекат, без да се усети. Погледът му боязливо обхождаше големите и лъскави коли, които фучаха покрай него всеки път, когато излизаше от къщи. Пресечките ги взимаше тичешком, дори чувстваше някакво угризение, че може да им застане на пътя и така да попречи на големия бизнес, който чакаше притежателите им. Защото не е лесно да въртиш голям бизнес, пипе се иска за това, як врат и още нещо, в което той не беше сигурен какво е. Навярно и никога нямаше да разбере, щеше да е доволен да си намери само каква да е работа, защото от известно време беше безработен. Отдавна не пътуваше с рекламните брошури и мостри, тенджерите вече не се търсеха, както преди. Военния завод беше ограбен до шушка, сега някакъв грък го беше купил от военното ведомство и се готвеше да го превърне в птицеферма. И то за производство на щрауси. Много се търсят на запад тези птици, месото им е лишено от всякакъв холестерол, защото много обичат да тичат на воля и да си завират главите в пясъка, когато не им изнася. Затова гъркът беше взел на едни смешни цени този голям и печеливш в близкото минало завод, който разполагаше с декари за тичане, че чак в излишък. Но от много глава не боли. Бизнесът иска да му е широко около врата.
Главата на нашия Цигулков обаче често го наболяваше от мисли, а и от недояждане. Няколко пъти се намеси в спора за едно вакантно място в общинската фирма в града, която наблюдаваше дали бизнесмените плащат за рекламните табелки покрай големите си офиси, магазини, че и малки фабрики. Градът вече се бе прочул с вафлените си босове, които дори построиха големи хотели на близкия хълм, където редом с историческите крепости от старопрестолните години пъчеха гърди мрамор, врачански камък, дърво, стъкло и неръждавейка, струпани в куп и извисили снага с превъзходство над тези жалки отломки от миналото. Певачки от цялата страна идваха тук да кършат снага, че и попяваха, понякога не чак толкова лошо. Но надеждата да е под крилото на местната власт не трая дълго, защото на това място едно шоколадено величие намърда поредното си крехко и нежно завоевание. Което щеше да продължи да идва на работното си място, докато го нагласят в музикалния бизнес. Защото момичето освен дълги крака имаше и още нещо- талант, макар и спорен, но търпящ развитие. Освен със силикон, щяха да му инплантират и гласови струни, съвременната медицина беше достигнала неподозирани висоти. И така Цигулков отново беше останал само с надеждата си.
До днешния ден, когато една обява в местната преса го беше накарала да повярва отново в красотата на живота. Търсеха се хора за работа, над средната възраст, отговорни и разполагащи с много свободно време. Нямаше друго изискване, освен да притежават колкото се може по-стари и прокъсани, но със здрави механизми чадъри. И макар и сезонна, тази работа можеше отново да събуди ясния и бистър поглед на Цигулков, че и походката му щеше да стане по-изправена, а и горда може би. Някакъв млад художник се беше прибрал от чужбина, щял да прави на историческите хълмове около града инсталации. Искаше навярно нещо да подскаже, че освен с английския чадър от не-толкова близкото минало, имаме и с друго какво да станем известни като нация. Това модерно изкуство вече никого не учудваше, понякога дори биваше и харесвано от някои млади, а и около средната възраст персони, които искаха да са в крак с времето. И в частност с голямото модернистично творчество. Есенният дъжд се опитваше да пощади насъбралите се съмишленици на Цигулков, които се бяха скупчили на каменистия площад, чакайки указанията на художника как да навлязат в дебрите на голямото изкуство. И когато вече беше минал час-два, изведнъж небето се раздра, разтрещя, вятърът поде нависоко и надалеко някои смело разперени чадъра, между които и този на Цигулков. Който се беше размечтал от внезапно променения и скучен свой живот, и така беше изпуснал от поглед чадъра си, беше го оставил настрани, за да отпочинат вкоченелите му от протягане ръце.
И сега, връщайки се от тази древна крепост край града, в студеното си малко жилище, той се бе замислил какъв ще е този чадър, който закриля тези бизнесмени, силиконови хубавици и общински величия. Колко здрави и надеждни са спиците им, плата им, механизма им, който се гъне във всички посоки и винаги ги предпазва от сянка, дъжд, вятър, че и от малки и по-големи камъни. И докога такива като него ще разчитат на своя петнадесетгодишен, че и по-стар, прокъсан, избелял, захабен и дори вече безполезен чадър. Който дори в днешния, уж наглед ведър и пълен с надежда ден го беше предал, литвайки далеч нагоре, в облаците.
И как ще живее сега без тази почти безполезна вещ, с какво ще я замести. Или трябва да се хване, заедно с тези свои съмишленици, с които щяха да правят инсталациите, и да изскубнат здравите, импрегрираните и с мощните механизми и спици чадъри от ръцете на бизнеса, силикона и общинските дюмбели. Да видят и те, както всички простосмъртни, как се живее само с един прокъсан чадър над главата, че понякога и без него. И дъждът, вятърът, слънцето, градушката и светкавиците как бързо ще ги отрезвят. Чак ще им се завие свят, така, както никога не са се въртели. И дори може би ще им се прииска да попаднат във миналото, във все още романтичното време на Шербургските чадъри.
Главата на нашия Цигулков обаче често го наболяваше от мисли, а и от недояждане. Няколко пъти се намеси в спора за едно вакантно място в общинската фирма в града, която наблюдаваше дали бизнесмените плащат за рекламните табелки покрай големите си офиси, магазини, че и малки фабрики. Градът вече се бе прочул с вафлените си босове, които дори построиха големи хотели на близкия хълм, където редом с историческите крепости от старопрестолните години пъчеха гърди мрамор, врачански камък, дърво, стъкло и неръждавейка, струпани в куп и извисили снага с превъзходство над тези жалки отломки от миналото. Певачки от цялата страна идваха тук да кършат снага, че и попяваха, понякога не чак толкова лошо. Но надеждата да е под крилото на местната власт не трая дълго, защото на това място едно шоколадено величие намърда поредното си крехко и нежно завоевание. Което щеше да продължи да идва на работното си място, докато го нагласят в музикалния бизнес. Защото момичето освен дълги крака имаше и още нещо- талант, макар и спорен, но търпящ развитие. Освен със силикон, щяха да му инплантират и гласови струни, съвременната медицина беше достигнала неподозирани висоти. И така Цигулков отново беше останал само с надеждата си.
До днешния ден, когато една обява в местната преса го беше накарала да повярва отново в красотата на живота. Търсеха се хора за работа, над средната възраст, отговорни и разполагащи с много свободно време. Нямаше друго изискване, освен да притежават колкото се може по-стари и прокъсани, но със здрави механизми чадъри. И макар и сезонна, тази работа можеше отново да събуди ясния и бистър поглед на Цигулков, че и походката му щеше да стане по-изправена, а и горда може би. Някакъв млад художник се беше прибрал от чужбина, щял да прави на историческите хълмове около града инсталации. Искаше навярно нещо да подскаже, че освен с английския чадър от не-толкова близкото минало, имаме и с друго какво да станем известни като нация. Това модерно изкуство вече никого не учудваше, понякога дори биваше и харесвано от някои млади, а и около средната възраст персони, които искаха да са в крак с времето. И в частност с голямото модернистично творчество. Есенният дъжд се опитваше да пощади насъбралите се съмишленици на Цигулков, които се бяха скупчили на каменистия площад, чакайки указанията на художника как да навлязат в дебрите на голямото изкуство. И когато вече беше минал час-два, изведнъж небето се раздра, разтрещя, вятърът поде нависоко и надалеко някои смело разперени чадъра, между които и този на Цигулков. Който се беше размечтал от внезапно променения и скучен свой живот, и така беше изпуснал от поглед чадъра си, беше го оставил настрани, за да отпочинат вкоченелите му от протягане ръце.
И сега, връщайки се от тази древна крепост край града, в студеното си малко жилище, той се бе замислил какъв ще е този чадър, който закриля тези бизнесмени, силиконови хубавици и общински величия. Колко здрави и надеждни са спиците им, плата им, механизма им, който се гъне във всички посоки и винаги ги предпазва от сянка, дъжд, вятър, че и от малки и по-големи камъни. И докога такива като него ще разчитат на своя петнадесетгодишен, че и по-стар, прокъсан, избелял, захабен и дори вече безполезен чадър. Който дори в днешния, уж наглед ведър и пълен с надежда ден го беше предал, литвайки далеч нагоре, в облаците.
И как ще живее сега без тази почти безполезна вещ, с какво ще я замести. Или трябва да се хване, заедно с тези свои съмишленици, с които щяха да правят инсталациите, и да изскубнат здравите, импрегрираните и с мощните механизми и спици чадъри от ръцете на бизнеса, силикона и общинските дюмбели. Да видят и те, както всички простосмъртни, как се живее само с един прокъсан чадър над главата, че понякога и без него. И дъждът, вятърът, слънцето, градушката и светкавиците как бързо ще ги отрезвят. Чак ще им се завие свят, така, както никога не са се въртели. И дори може би ще им се прииска да попаднат във миналото, във все още романтичното време на Шербургските чадъри.
четвъртък, 1 октомври 2009 г.
Вятърничево- разказ
Дойде с вятъра, ей така, без да я очаквам. Той си знае работата, ми казваше преди години една приятелка. Ама аз много-много не й вярвах. Не, че не ми се беше случвало. Разбира се. Но чак така, ненадейно, вихрено, не. А може би съм забравил, все пак отдавна беше. Хайде да не си спомням, ще излезе, че винаги така е идвала, с вятъра. Да, времето лекува, и затова дори преиначава някои неща. Защо ли, не съм длъжен да зная.
А как си отиде, пак с вятъра. Изведнъж. Ненадейно. Не, не беше неочаквано, но като свикнем с нея, мислим си, винаги ще е с нас. Или с мен поне. То не е ли същото. Може би. Не знам, не съм сигурен.
И сега къде ще я гоня. То вятър гони ли се. Е, аз съм се надбягвал с него, така е. Но това беше отдавна. Бях млад, и просто нямаше с кой да си меря силата. Не си спомням, аз ли го надбягвах, той ли мене. Но винаги ми беше интересно, как така аз се задъхвам накрая, а той, не … А може би малко и съм го изморявал, кой знае.
Но сега не съм млад. То и стар не съм. Май съм в най-гадната възраст. Нито рак, нито щука, така ли се казваше. Косата ми още я има, но не е като преди. Брадата вече не е черна, ама не е и направо бяла. А бе с две думи, нито съм в началото, нито съм в края. Да се връщам, не става. Напред да драпам, от какъв зор. Но да мисля, че мога да очаквам вятъра с нещо да ме изненада, твърде не ми се вярва. Трябва да се примиря.
Но как да стане. Нещо не ми се получава. А и си мисля, дали аз съм причината да си отиде. Или само ми се е сторило, че е дошла. Пък тя просто се е поспряла покрай мен, нямало е за къде да бърза. Кой знае. Е, няма да се тормозя повече. Не, малко се самозалъгвам, но само малко… ще го преживея, нищо не е станало.
А бе с две думи, вятърничава работа! И малко като че ли моя си !
А как си отиде, пак с вятъра. Изведнъж. Ненадейно. Не, не беше неочаквано, но като свикнем с нея, мислим си, винаги ще е с нас. Или с мен поне. То не е ли същото. Може би. Не знам, не съм сигурен.
И сега къде ще я гоня. То вятър гони ли се. Е, аз съм се надбягвал с него, така е. Но това беше отдавна. Бях млад, и просто нямаше с кой да си меря силата. Не си спомням, аз ли го надбягвах, той ли мене. Но винаги ми беше интересно, как така аз се задъхвам накрая, а той, не … А може би малко и съм го изморявал, кой знае.
Но сега не съм млад. То и стар не съм. Май съм в най-гадната възраст. Нито рак, нито щука, така ли се казваше. Косата ми още я има, но не е като преди. Брадата вече не е черна, ама не е и направо бяла. А бе с две думи, нито съм в началото, нито съм в края. Да се връщам, не става. Напред да драпам, от какъв зор. Но да мисля, че мога да очаквам вятъра с нещо да ме изненада, твърде не ми се вярва. Трябва да се примиря.
Но как да стане. Нещо не ми се получава. А и си мисля, дали аз съм причината да си отиде. Или само ми се е сторило, че е дошла. Пък тя просто се е поспряла покрай мен, нямало е за къде да бърза. Кой знае. Е, няма да се тормозя повече. Не, малко се самозалъгвам, но само малко… ще го преживея, нищо не е станало.
А бе с две думи, вятърничава работа! И малко като че ли моя си !
Абонамент за:
Публикации (Atom)