Харалампи е офицер от запаса. Авторитетът си той гради вече двадесетина и няколко години. По-скоро градеше, докато не излезе в пенсия. Дадоха му тринадесет заплати, от поделението го наградиха с часовник и грамота, и му удариха шута отзад.
Първите няколко месеца Харалампито се шматкаше като муха без глава в града, ходеше за риба, чоплеше семки на градския стадион, гледайки местният отбор как тренира, с надежда да се добере до професионалната група. Но всичко това взе да му омръзва. И тогава се запита, какво ще прави сега, на чия кауза ще отдава чест.
Мимето е жената на Харалампи. Взеха се по любов, и то по голяма любов. Що рози й подаряваше младия лейтенант, що храсти окърши край оградата на поделението, където току-що беше станал взводен командир, що боза и пасти я черпи в градската сладкарница, преди да им засвири Менделсона покрай ушенцата. Дадоха им голям ведомствен апартамент, не усетиха как с годините го изплатиха. Мимето завърши за медсестра, една уважавана и хуманна професия. Работеше в градската болница, но нещата напоследък много се промениха. Вече касинката на главата и бялата престилка, ама хич не я привличаха.
И така един ден Харалампи остана сам в големия апартамент. Дъщерята, вече женена, работеше някъде в големия град, а Мимето беше заминала за Ирландия. Там много я искаха, щеше да сменя памперсите на бабките и дядковците, които лятото щяха да идват по нашето Черноморие, за да си харчат остатъка от пенсиите. Остатък, остатък, ама хич нямаше да им е зле, щото цените по морето са високи за Мимето и Харалампито, но не и за северните народи. Те там сякаш ги копаят тези пари, лири ли са, шилинги ли са, някакси са май други пари.
Бяха минали две години, когато за пръв път Мимето си взе отпуск от старческия дом на северните народи, и се прибра за две седмици при офицера от запаса. Апартаментът беше заприличал на кочина. Харалампито някак си беше намерил работа като охранител в една гръцка банка, ама току-що го бяха изръчкали оттам. Защото беше загубил навика да ходи навреме и трезвен на работа, и един ден нещо беше сгазил лука. Едни хашлаци, с чорапи на главите, отмъкнаха от салона бая пари, и то под носа му. Хванаха ги начаса, но той загуби работата си. И сега, брадясал, по потник и мрежести обувки, по цял ден пиеше бира с кварталния пияница, вече трудно можеше човек да ги различи, кой е човекът, командвал цяло поделение, и кой цял живот не се е командвал от друго, освен от чашката.
На Мимето й дойде много тази почивка.
- Или влизай в пътя, или ще ти спра авоарите. Ще видиш отсега нататък лири и шилинги през крив макарон- беше го заплашила на тръгване тя, в яда си с лек английски акцент.
- И чувам, нещо на едноръките машинки висиш по цял ден. Да беше се захванал с някоя фльорца, по нямаше да ме е яд. Опичай си акъла, да не станем за смях на стари години пред комшиите- скръцна му със зъби вместо страстна целувка на изпроводяк тя.
Войнишкото в Харалампито обаче не се беше още пречупило, и той продължи да си я кара по своята. Успя да заблуди благоверната, че е станал друг човек, и тя след година вече мислеше да го взима при себе си. Все някаква работа щеше да му намери, да не е куц или застарял, че да й лежи на двете ръце отсега.
И когато визата му беше готова, Харалампи взе да си стяга багажа, с явно нежелание. Беше се мъчил на курс по английски, първо ниво, бъкел не му влезе в главата, ама там, на място другояче се усвоява езика, успокояваше се той. А при едноръките ходеше редовно, и така една вечер отиде за последно, да се сбогува с тях. И тогава му тръгна, като на сляпо куче тоягите. Монетите дрънкаха безпир след всяко дръпване на ръчката, апаратът звънеше като южноафрикански вувузел, Харалампи се беше изпотил чак до козирката от вълнение.
- Патка с патка, ще ме купува за някакви паунди ли, шилинги ли, нейната вяра- боботеше по адрес на жена си с пиянски глас и тъпчеше банкнотите в джоба. Наоколо го гледаха със завист, когато изведнъж краката му се подкосиха, дясната му ръка изтръпна, пяна запени небръснатото му лице и той се строполи на пода.
Идните дни изминаха като през мъгла за Харалампито. Когато се свести, над главата му беше надвиснала една бяла касинка, но не на Мимето. В джобовете му нямаше и един лев, някой беше побързал да го обере до шушка. Дъщеря му си дойде от големия град, когато го изписваха от болницата, удари една прахосмукачка на апартамента, записа го на социален патрондаш и отпраши обратно при семейството си. Мимето не дойде да го види, по същото време беше заминала на остров Аруба, където обгрижваше две симпатични и запазени бабички от приюта, които се чудеха как да си харчат парите. Все пак и на нея не й беше лесно, бабушкерите обикаляха казината, залагаха щури пари, оглеждаха младите мъже и никак не ги беше еня, че Харалампито бере душа и се нуждае от грижовната си, добричка съпруга. Нали си плащаха, и то добре си плащаха с техните лири и шилинги.
И сега, вече втори месец той стои на дивана в хола, подпрян на една мека възглавница, гледа в една точка и с надежда чака възстановяването си. Защото Харалампито вярва в родната медицина, в грижите на социалния патрондаш вярва, дори вярва и в Мимето, която ще му прости и този път, и един ден северните народи ще го приемат в редиците си.
Те там, на север, са истински алтруисти, затова са стигнали толкова надалеч.
Ама и Харалампито ще стигне, ето вчера дори успя сам да се дотътри до тоалетната. Още малко, и отново ще е както преди, с авторитет и половина дори. Само първите крачки ще са му проблем, нататък всичко ще е много по-лесно.
08.07.2010 Любомир Николов
четвъртък, 8 юли 2010 г.
вторник, 6 юли 2010 г.
Моят пиар да му мисли!
Изпратих четиридесет разказа с предложение за издаване на сборник. И получих рецензия.
А, и отказ, разбира се под нея.
ЗА РАЗКАЗИТЕ НА ЛЮБОМИР НИКОЛОВ
Не зная доколко могат да бъдат наречени разкази нещата на Любомир Николов. Някои от тях са наброски, някакви кратички размисли, други са малко по-обемни. Интересното е, че точно разказването в тях ги прави не-разкази. Вижда се, че на автора не му е трудно да пише. Обаче трудното за него е да каже. Доста фриволно употребява писатели и заглавия, разбира се перифразирани. Забележима е липсата на идея, и не защото нещата са кратки и многобройни, а защото по принцип не е наясно какво и иска ли въобще да каже.
“Старият учител не бе толкова стар. Хората го обичаха и сигурно затова му слагаха пред името “бай”. Това караше внуците му да мислят колко много време има, докато стигнат неговите години. Дядо им, отрано станал пенсионер, ги беше научил да четат и пишат далеч преди да тръгнат на училище. Израснаха с книгите, понякога дори игрите на двора не им се виждаха така интересни. А колко се радваха, когато младият им чичо ги водеше из центъра. Шоколад или кино, ги питаше той и накрая получаваха и двете, каквото и да си бяха избрали”. / “Апартаментът”/
Ето, така разказва Любомир Николов. Непретенциозно, спокойно, равно, наистина разказва. Вероятно всичко това е случило се, истинско и твърде съкровено за автора. Но въпросът е доколко то би било съкровено за читателя. Когато авторът не излиза от малкия си свят, той няма как да влезе в големия. Тук е проблемът на Любомир Николов. И художеството няма значение или просто губи смисъла си в тази атмосфера на безпроблемност. Звученето е тривиално, слогът е тъй познат, сив и неразличим. Няма го другият, различният, работещият със словото писател. Когато решиш, че най-сетне си попаднал на нещо свежо и оригинално, авторът бърза да те потопи в нищото. Мисля, че не е този начинът да се направи добра литература. Мисля също така, че пред Любомир Николов все още седи възможността да напише добри неща. Трябва само да го пожелае истински, а не да превръща книгите се в пособие по всичкология. Той има дарба, която обаче не е в развитие. Ако се харесва такъв, няма проблем, и Нарцис се е харесвал. Видял съм много писатели, които са се давили в думите си. Надявам се г-н Николов да надмогне това и да напише добрите си разкази.
Н.З.
Първо да попитам, той постарал ли се е да прочете нещо от шестте разказа, които са публикувани в книжка 9-10/ 2009 и 3-4/2010 на списание "Пламък". Не вярвам.
Спрял се е на разказа " Апартаментът". Цитирам мнението на Н.З.
"Ето, така разказва Любомир Николов. Непретенциозно, спокойно, равно, наистина разказва. Вероятно всичко това е случило се, истинско и твърде съкровено за автора. Но въпросът е доколко то би било съкровено за читателя. Когато авторът не излиза от малкия си свят, той няма как да влезе в големия. Тук е проблемът на Любомир Николов. И художеството няма значение или просто губи смисъла си в тази атмосфера на безпроблемност. Звученето е тривиално, слогът е тъй познат, сив и неразличим. Няма го другият, различният, работещият със словото писател."
СВЕТЪТ на три поколения, живяли в един апартамент Н.З. нарича това " малкия свят". На него това не му е нужно, той търси" Големия" свят, интересно ми е какво разбира под това, света на мутрите, на фолкзвездите, на лъжовната жертвоготовност за идеите на Партията ли, защото по-голямата част от живота си Н.З. е живял под нейното ръководство, несъмнено.
"Доста фриволно употребява писатели и заглавия, разбира се перифразирани."
Дали Н.З. знае смисъла на думата " фриволно" , много се съмнявам. И по това, че един разказ е кръстен по подобие на разказа " Джени, жена по природа", това ли му дава право да прави такива заключения. Георги Господинов в романа си " Обикновен роман" не само цитира известни имена, а и цели пасажи от произведенията им. Не, че това ме е впечатлило, напротив.
" Превръща книгите си в подобие по всичкология".
Най-интересният коментар. Може би Н.З. е очаквал класифициран, логичен и научнообоснован подбор на теми и заглавия, рамкирани и одобрени от БДСтандарт.
" Забележима е липсата на идея, и не защото нещата са кратки и многобройни, а защото по принцип не е наясно какво и иска ли въобще да каже." Друга част от рецензията.
Браво бе, господин рецезенте. Значи трябва да има увод, развръзка и заключение, така ли? Да сте чували нещо за късия разказ. За вас това навярно е "наброска" ( егати чуждицата) , или пък кратички размисли.
Е, не всеки може да е с гениално творчество като Вас, господин Н.З.
А, и отказ, разбира се под нея.
ЗА РАЗКАЗИТЕ НА ЛЮБОМИР НИКОЛОВ
Не зная доколко могат да бъдат наречени разкази нещата на Любомир Николов. Някои от тях са наброски, някакви кратички размисли, други са малко по-обемни. Интересното е, че точно разказването в тях ги прави не-разкази. Вижда се, че на автора не му е трудно да пише. Обаче трудното за него е да каже. Доста фриволно употребява писатели и заглавия, разбира се перифразирани. Забележима е липсата на идея, и не защото нещата са кратки и многобройни, а защото по принцип не е наясно какво и иска ли въобще да каже.
“Старият учител не бе толкова стар. Хората го обичаха и сигурно затова му слагаха пред името “бай”. Това караше внуците му да мислят колко много време има, докато стигнат неговите години. Дядо им, отрано станал пенсионер, ги беше научил да четат и пишат далеч преди да тръгнат на училище. Израснаха с книгите, понякога дори игрите на двора не им се виждаха така интересни. А колко се радваха, когато младият им чичо ги водеше из центъра. Шоколад или кино, ги питаше той и накрая получаваха и двете, каквото и да си бяха избрали”. / “Апартаментът”/
Ето, така разказва Любомир Николов. Непретенциозно, спокойно, равно, наистина разказва. Вероятно всичко това е случило се, истинско и твърде съкровено за автора. Но въпросът е доколко то би било съкровено за читателя. Когато авторът не излиза от малкия си свят, той няма как да влезе в големия. Тук е проблемът на Любомир Николов. И художеството няма значение или просто губи смисъла си в тази атмосфера на безпроблемност. Звученето е тривиално, слогът е тъй познат, сив и неразличим. Няма го другият, различният, работещият със словото писател. Когато решиш, че най-сетне си попаднал на нещо свежо и оригинално, авторът бърза да те потопи в нищото. Мисля, че не е този начинът да се направи добра литература. Мисля също така, че пред Любомир Николов все още седи възможността да напише добри неща. Трябва само да го пожелае истински, а не да превръща книгите се в пособие по всичкология. Той има дарба, която обаче не е в развитие. Ако се харесва такъв, няма проблем, и Нарцис се е харесвал. Видял съм много писатели, които са се давили в думите си. Надявам се г-н Николов да надмогне това и да напише добрите си разкази.
Н.З.
Първо да попитам, той постарал ли се е да прочете нещо от шестте разказа, които са публикувани в книжка 9-10/ 2009 и 3-4/2010 на списание "Пламък". Не вярвам.
Спрял се е на разказа " Апартаментът". Цитирам мнението на Н.З.
"Ето, така разказва Любомир Николов. Непретенциозно, спокойно, равно, наистина разказва. Вероятно всичко това е случило се, истинско и твърде съкровено за автора. Но въпросът е доколко то би било съкровено за читателя. Когато авторът не излиза от малкия си свят, той няма как да влезе в големия. Тук е проблемът на Любомир Николов. И художеството няма значение или просто губи смисъла си в тази атмосфера на безпроблемност. Звученето е тривиално, слогът е тъй познат, сив и неразличим. Няма го другият, различният, работещият със словото писател."
СВЕТЪТ на три поколения, живяли в един апартамент Н.З. нарича това " малкия свят". На него това не му е нужно, той търси" Големия" свят, интересно ми е какво разбира под това, света на мутрите, на фолкзвездите, на лъжовната жертвоготовност за идеите на Партията ли, защото по-голямата част от живота си Н.З. е живял под нейното ръководство, несъмнено.
"Доста фриволно употребява писатели и заглавия, разбира се перифразирани."
Дали Н.З. знае смисъла на думата " фриволно" , много се съмнявам. И по това, че един разказ е кръстен по подобие на разказа " Джени, жена по природа", това ли му дава право да прави такива заключения. Георги Господинов в романа си " Обикновен роман" не само цитира известни имена, а и цели пасажи от произведенията им. Не, че това ме е впечатлило, напротив.
" Превръща книгите си в подобие по всичкология".
Най-интересният коментар. Може би Н.З. е очаквал класифициран, логичен и научнообоснован подбор на теми и заглавия, рамкирани и одобрени от БДСтандарт.
" Забележима е липсата на идея, и не защото нещата са кратки и многобройни, а защото по принцип не е наясно какво и иска ли въобще да каже." Друга част от рецензията.
Браво бе, господин рецезенте. Значи трябва да има увод, развръзка и заключение, така ли? Да сте чували нещо за късия разказ. За вас това навярно е "наброска" ( егати чуждицата) , или пък кратички размисли.
Е, не всеки може да е с гениално творчество като Вас, господин Н.З.
петък, 2 юли 2010 г.
Чичо ми алпиниста, чичо ми естета и документалиста.
Днес ще ви разкажа за чичо си. По-точно, ще ви запозная с него. Защото за този човек мога да говоря много. И пак ще бъде недостатъчно.
С брат ми много го обичахме. И той нас. Деляха ни само някакви си седемнадесет-двадесет години. Той беше чаровен, понякога красив, винаги с чувство за хумор, дрехите му миришеха на тютюн и на мъжка сила, макар че физиката му беше дори крехка.
Любимата му приказка към нас беше: " Който каже А, трябва да каже и Б". При него нямаше средно положение, живееше и се отдаваше на работата си, на страстите си, дори на пороците си безрезервно и до край.
Чичо ми работеше в " Студия за документални филми". Беше оператор, стигнал до тук от обикновен осветител. Първите " Фокуси" са снимани от него. Това бяха малки филмчета, давани в края на кинопрегледите, винаги насочени точно, със злъч и неподозирана смелост към " недъзите в обществото ни".
Освен това беше и алпинист. Ето вижте го с камерата.
През средата на 60- те беше организирана първата високопланинска експедиция до Кавказ, връх Елбрус. Чичо ми беше там, но поради недоброто му здраве не му позволиха да покори върха.
Красив е, нали !
Вторият отдясно на ляво е чичо ми Чавдар.
Ето го пак !
Веднъж дойде с бъдещата си жена, майката на братовчедка ми Верина, на една моя тренировка на стадион " Спорт", там сега е зона Б5. Имахме някакви контролни бягания на 60 метра.
- Любар, аз знаех, че си много добър, но ти си просто чудесен- зачервиха ми се ушите от срам и гордост след тези негови думи, бяха изгледали с момичето си цялата тренировка.
И ми купи шоколад " Крава", голям, струваше цяло състояние. И на брат ми купи, тогава не разбирах защо.
Това беше единственият голям шоколад, който получих през детството си.
И когато аз, през 66-та година подобрих републиканския рекорд на 80 метра с препятствия, този рекорд нарекох пред себе си подарък към чичо ми.
А той не можа да ме види. Защото предишната година си беше отишъл от този свят, само на тридесет и две години. Медицината тогава не можеше да му помогне. Сега - може и да може.
Чичо Чавдаре, четиридесет и пет години, откакто те няма.
Обичам те !
Vessislava каза...
Ех, Любар! Покланям се пред паметта на този човек, който също е дал своя принос за това да те познаваме такъв, какъвто си. Той ще живее, докато ви има вас - хората, които събуждате спомените за него и ни позволявате да се докоснем до тази, както вече ме убеди, чудесна личност. Поклон пред него и благодарност към теб!
29 юни 2010 20:50
Любомир Николов каза...
Веси, много ти благодаря за това, което си написала.
И друго. Сега твоят блог е в светъл фон. Надявам се по-често да го посещавам и чета.
Че нали знаеш, " цветето в окото"...
Голеееееми поздрави!
29 юни 2010 22:58
peniashki_plashkov каза...
Здравей,Любо!
Поклон пред светлата памет на този прекрасен човек.
Нека спомените за него да топлят всички вас!
Николай
01 юли 2010 04:35
Любомир Николов каза...
Да, благодаря ти, че така сърдечно си почувствал светлото име на чичо ми!
Поздрави Николай, бъди здрав!
вторник, 8 юни 2010 г.
Пиета - разказ
С брат ми седим на пластмасови столове в парка, отпиваме от студените бири и малко сме се умълчали. Черпи ме той, това е втората ни среща за една седмица. Край нас се движат деца, кучета, майки с детски колички, млади момичета дъвчат пуканки, хванали момчетата си подръка. И по белия пух, докосващ косите и лицата ни, усещаме лятото. Не сме остарели, само малко сме се променили. Моята брада е бяла, неговата коса има пепеляв метален блясък. Челата ни са открити, но не съвсем, стройни сме почти както през младите години, да се чуди човек как сме се опазили досега. Той си идва веднъж на три-четири години, от двадесетина живее на двадесет и три часа път със самолет през океана.
Наблизо е моето жилище, през парка е неговото, което купи при предишното си идване. Вече два часа сме заедно. Ще се разделяме.
И тъкмо ставам, той ми казва да почакам. Вади портфейла си и аз разбирам какво ще последва.
- Мисля да ти дам тези пари. Сто евро.
- За какво- питам го аз.
- Ами ето така- ръката му вече е протегната към мене.
Поемам парите, с дланта си посягам към брадата му за внезапна милувка, отклонявам си погледа, защото усещам влагата в очите си. Не искам да го погледна, сигурен съм, че и на него му е влязло нещо под клепачите. Но изведнъж, за миг почти, сякаш лицето му е досущ като това на баща ни. И ръката му е сякаш същата, която толкова пъти се е протягала, за да ни помогне.
Разделяме се след минути. Вървя по улицата под зелените кестени, коли и хора се движат наоколо, не усещам нищо около себе си. И за сетен път разбирам, че въпреки случаите, когато взаимно сме се огорчавали, с брат ми сме били винаги едно цяло. Свързва ни баща ни.
На другия ден си купувам книгата ” Париж завинаги”, на Бредбъри. Обичам разказите му, преди четиридесетина години за петнадесетия ми рожден ден получих от брат си подарък, книгата ”Марсиански хроники”. Стоя на пейка в големия парк, в центъра на града, тук всяко място за мен има моята си история. Витоша е насреща ми, ако протегна ръка, почти ще я докосна. И се зачитам в един разказ, ” Пиета през лятото”. Там младия Рей, заедно с брат си и баща си, два дни са неразделно около гастролиращия в родното им място цирк. Лъвове, десетки слонове, стотици коне, акробати, шатри, бутилки с кока-кола. Които малкото момче пренася по цял ден. Стъклото тежи, касите не свършват, но пък после покрай манежа е така вълнуващо!
И на втората вечер след представлението, на път за вкъщи, младото момче заспива в ръцете на баща си. Той го носи по дългия над една миля път до дома им. И когато на другата вечер, цяла нощ и цял ден спал, изтощено от емоции и умора, изведнъж му се премрежват очите от благодарност, то промълвява:
- Благодаря ти, татко, благодаря ти!
- За какво- с блестящ поглед го пита баща му.
И си спомням за един горещ летен ден преди двадесет и пет години. Морето беше изцедило силите на сина ми, току що навършил седем години. Беше се разболял, майка му искаше да се прибираме вкъщи, по средата на отпуската.
- Нека да видя цирка, тогава може. Искам да го видя- с мъка говореше момчето ми. С лице, нежен като на момиче, с руси коси и дълги крака, със ясен син поглед.
Вечерта отидохме под голямата шатра, на представление. Стоеше на коленете ми, бузите му пламтяха, меката му коса докосваше гърдите ми, и въпреки, че беше болен, аз бях щастлив. Конете и маймуните на манежа, клоуните със смешните си цветни дрехи и нестихващите номера, акробатите, всичко това преминаваше покрай мен като на сън. Защото се бях вторачил в това детенце, което не откъсваше погледа си, вперено напред към тази невероятна магия. И благодарно, че сме му позволили да е част от нея.
И на другата сутрин той, синът ми, беше съвсем здрав. После аз се учих да карам сърф, нарязах стъпалата си с острите ръбове на мидите, ходех вързан с кърпа на краката по пясъка по плажа. Това не ми пречеше да влизам във водата, синът ми беше с гумени възглавници около ръцете, тогава го научих да плува. И да яде печени миди на тенекия, солта изсъхваше бяла и вкусна около месото на мидата, двамата се чувствахме истински мъже.
И сега си мисля, всеки има своята пиета. Не всеки го признава, но всички притежаваме някаква своя си, различна от тази на другия. И само трябва една случайна книга, един гастролиращ цирк, или една ръка, протегната към нас, за да си я припомним.
08.06.2010. Любомир Николов
Наблизо е моето жилище, през парка е неговото, което купи при предишното си идване. Вече два часа сме заедно. Ще се разделяме.
И тъкмо ставам, той ми казва да почакам. Вади портфейла си и аз разбирам какво ще последва.
- Мисля да ти дам тези пари. Сто евро.
- За какво- питам го аз.
- Ами ето така- ръката му вече е протегната към мене.
Поемам парите, с дланта си посягам към брадата му за внезапна милувка, отклонявам си погледа, защото усещам влагата в очите си. Не искам да го погледна, сигурен съм, че и на него му е влязло нещо под клепачите. Но изведнъж, за миг почти, сякаш лицето му е досущ като това на баща ни. И ръката му е сякаш същата, която толкова пъти се е протягала, за да ни помогне.
Разделяме се след минути. Вървя по улицата под зелените кестени, коли и хора се движат наоколо, не усещам нищо около себе си. И за сетен път разбирам, че въпреки случаите, когато взаимно сме се огорчавали, с брат ми сме били винаги едно цяло. Свързва ни баща ни.
На другия ден си купувам книгата ” Париж завинаги”, на Бредбъри. Обичам разказите му, преди четиридесетина години за петнадесетия ми рожден ден получих от брат си подарък, книгата ”Марсиански хроники”. Стоя на пейка в големия парк, в центъра на града, тук всяко място за мен има моята си история. Витоша е насреща ми, ако протегна ръка, почти ще я докосна. И се зачитам в един разказ, ” Пиета през лятото”. Там младия Рей, заедно с брат си и баща си, два дни са неразделно около гастролиращия в родното им място цирк. Лъвове, десетки слонове, стотици коне, акробати, шатри, бутилки с кока-кола. Които малкото момче пренася по цял ден. Стъклото тежи, касите не свършват, но пък после покрай манежа е така вълнуващо!
И на втората вечер след представлението, на път за вкъщи, младото момче заспива в ръцете на баща си. Той го носи по дългия над една миля път до дома им. И когато на другата вечер, цяла нощ и цял ден спал, изтощено от емоции и умора, изведнъж му се премрежват очите от благодарност, то промълвява:
- Благодаря ти, татко, благодаря ти!
- За какво- с блестящ поглед го пита баща му.
И си спомням за един горещ летен ден преди двадесет и пет години. Морето беше изцедило силите на сина ми, току що навършил седем години. Беше се разболял, майка му искаше да се прибираме вкъщи, по средата на отпуската.
- Нека да видя цирка, тогава може. Искам да го видя- с мъка говореше момчето ми. С лице, нежен като на момиче, с руси коси и дълги крака, със ясен син поглед.
Вечерта отидохме под голямата шатра, на представление. Стоеше на коленете ми, бузите му пламтяха, меката му коса докосваше гърдите ми, и въпреки, че беше болен, аз бях щастлив. Конете и маймуните на манежа, клоуните със смешните си цветни дрехи и нестихващите номера, акробатите, всичко това преминаваше покрай мен като на сън. Защото се бях вторачил в това детенце, което не откъсваше погледа си, вперено напред към тази невероятна магия. И благодарно, че сме му позволили да е част от нея.
И на другата сутрин той, синът ми, беше съвсем здрав. После аз се учих да карам сърф, нарязах стъпалата си с острите ръбове на мидите, ходех вързан с кърпа на краката по пясъка по плажа. Това не ми пречеше да влизам във водата, синът ми беше с гумени възглавници около ръцете, тогава го научих да плува. И да яде печени миди на тенекия, солта изсъхваше бяла и вкусна около месото на мидата, двамата се чувствахме истински мъже.
И сега си мисля, всеки има своята пиета. Не всеки го признава, но всички притежаваме някаква своя си, различна от тази на другия. И само трябва една случайна книга, един гастролиращ цирк, или една ръка, протегната към нас, за да си я припомним.
08.06.2010. Любомир Николов
четвъртък, 27 май 2010 г.
Опит за летене - разказ
Мисля, че отново съм готов да полетя. Винаги съм бил един мечтател, който си измисля най-откачените мечти, макар че черният цвят на брадата ми отдавна е преминал в чистобял. И когато се погледна в огледалото, си казвам, какво различно виждам в него, само някакъв цветен нюанс, я да си помечтая още малко. И това продължава с години.
Първото ми летене беше над червената писта на стадиона, когато за половин ден преминах на два пъти границата на републиканския рекорд за юноши в моята дисциплина. Направих го, без да се вглеждам в напрегнатите лица на противниците, дори не можех да ги запомня. Навярно защото винаги са били зад гърба ми. Имах чувството, че тази писта ще бъде с мен до края на живота ми. И сега понякога сънувам състезанието, в което вятърът не може да ме стигне, крачките ми са бързи, леки, искам още и още. И така си летя, с добрината в себе си, обичам целия свят, и птиците, и мравките, и костенурките. А и хората.
За втори път ми се случи да летя, когато в една ноемврийска вечер едно момиче ме заведе в зала ” България” на камерен концерт. Не бях ходил до тогава. Излязох от салона като вцепенен. Но чувствах как са ми израснали крилe, с които съм готов да прекося най- големите морета, дори океани. И разбира се, с това момиче върху тях. Не, че то си нямаше крила, имаше си, може би бяха по-силни и укрепнали от моите. Но аз си мислех, че са по-крехки, и така не разбрах как го нараних, а после да летим заедно вече беше невъзможно.
Най- трудният ми полет беше, когато половин година бях сам с баща ми. Може да прозвучи някак нелогично, но в този тежък момент имах много сили за летене. И когато ме поглеждаше с ясния си син поглед,( единственото, което му беше останало ), това ми се струваше достатъчно, за да съм готов да литна отново. Нагоре, надалече, напред в неизвестното, когато той вече няма да го има. Този момент щеше да настъпи толкова скоро, и как щях да се ориентирам в тъмното или в ослепителното бяло на бъдещето, ако ги нямаше тези бистри сини очи, които сякаш ми казваха: Сине, ти можеш, ти си силен, ти ще успееш и без мен.
Бяха минали десетина години оттогава. Когато нещо изненадващо ми се случи, летях в мислите си, в чувствата си, в надеждите си, в обичта си. И когато светлините на града една по една заблещукаха в краката ни, отгоре на скалите, ние двамата бяхме готови за полет. Не, ние летяхме, макар толкова различни в миналото си, в годините си, в обкръжението си. Но еднакви в чувството, че тази синкава мартенска вечер е само наша, за да сложи началото на общото и поединично летене в облаците на мечтите ни.
И преди половин година отново почувствах, че летя. Бях хванал малките пръстчета на новороденото, частица от мен самия. Гледах синия му поглед, ясен като този на баща ми, светъл като на жена ми, устремен сякаш като на сина ми. И си казах, въпреки, че досега съм бил един мечтател, който си е мислил, че може да лети, аз наистина съм долетял някъде далеч. Може да е невидимо, може да е нелогично за мнозина, но в живота ми е имало скъпи за мен мигове на откъсване от материалното, от притеглянето на страха, изгодата, себеизтъкването и пресметливостта. И това откъсване е било само заради това, че съм един откачен мечтател, едно побеляло момче, което отново е готово да полети.
Макар, че мнозина биха ми казали, стига с твоя стремеж към високото, към неизвестното, към нереалното. Погледни си годините, какво си въобразяваш.
А аз не си въобразявам нищо.
Просто обичам да летя.
26.05.2010 Любомир Николов
Първото ми летене беше над червената писта на стадиона, когато за половин ден преминах на два пъти границата на републиканския рекорд за юноши в моята дисциплина. Направих го, без да се вглеждам в напрегнатите лица на противниците, дори не можех да ги запомня. Навярно защото винаги са били зад гърба ми. Имах чувството, че тази писта ще бъде с мен до края на живота ми. И сега понякога сънувам състезанието, в което вятърът не може да ме стигне, крачките ми са бързи, леки, искам още и още. И така си летя, с добрината в себе си, обичам целия свят, и птиците, и мравките, и костенурките. А и хората.
За втори път ми се случи да летя, когато в една ноемврийска вечер едно момиче ме заведе в зала ” България” на камерен концерт. Не бях ходил до тогава. Излязох от салона като вцепенен. Но чувствах как са ми израснали крилe, с които съм готов да прекося най- големите морета, дори океани. И разбира се, с това момиче върху тях. Не, че то си нямаше крила, имаше си, може би бяха по-силни и укрепнали от моите. Но аз си мислех, че са по-крехки, и така не разбрах как го нараних, а после да летим заедно вече беше невъзможно.
Най- трудният ми полет беше, когато половин година бях сам с баща ми. Може да прозвучи някак нелогично, но в този тежък момент имах много сили за летене. И когато ме поглеждаше с ясния си син поглед,( единственото, което му беше останало ), това ми се струваше достатъчно, за да съм готов да литна отново. Нагоре, надалече, напред в неизвестното, когато той вече няма да го има. Този момент щеше да настъпи толкова скоро, и как щях да се ориентирам в тъмното или в ослепителното бяло на бъдещето, ако ги нямаше тези бистри сини очи, които сякаш ми казваха: Сине, ти можеш, ти си силен, ти ще успееш и без мен.
Бяха минали десетина години оттогава. Когато нещо изненадващо ми се случи, летях в мислите си, в чувствата си, в надеждите си, в обичта си. И когато светлините на града една по една заблещукаха в краката ни, отгоре на скалите, ние двамата бяхме готови за полет. Не, ние летяхме, макар толкова различни в миналото си, в годините си, в обкръжението си. Но еднакви в чувството, че тази синкава мартенска вечер е само наша, за да сложи началото на общото и поединично летене в облаците на мечтите ни.
И преди половин година отново почувствах, че летя. Бях хванал малките пръстчета на новороденото, частица от мен самия. Гледах синия му поглед, ясен като този на баща ми, светъл като на жена ми, устремен сякаш като на сина ми. И си казах, въпреки, че досега съм бил един мечтател, който си е мислил, че може да лети, аз наистина съм долетял някъде далеч. Може да е невидимо, може да е нелогично за мнозина, но в живота ми е имало скъпи за мен мигове на откъсване от материалното, от притеглянето на страха, изгодата, себеизтъкването и пресметливостта. И това откъсване е било само заради това, че съм един откачен мечтател, едно побеляло момче, което отново е готово да полети.
Макар, че мнозина биха ми казали, стига с твоя стремеж към високото, към неизвестното, към нереалното. Погледни си годините, какво си въобразяваш.
А аз не си въобразявам нищо.
Просто обичам да летя.
26.05.2010 Любомир Николов
Внучето на дядо- стихотворение
Малкото момче Никола,
всичко има си детето.
Пръстчетата вече са порасли,
пери ги със сила до небето.
Смее се със глас на ” баба Кикерица ”,
проследява с поглед към небето всяка птица.
Дъвче вкусно, скоростно бисквитка,
а лицето му е чисто като бяла питка.
Днеска баба, мама, а и дядо,
мажат го с боя по длани и стъпала.
После книжката като с печат той оцветява,
след пет-шест години ще е силен като хала.
От сега момиченцата с интерес поглежда,
закачливо и със обич ги разглежда.
Ще е хубав, умен и чаровен,
и към своята сестричка ( боже, дай я ),
наш Никола ще е най- грижовен!
27.05.2010.
всичко има си детето.
Пръстчетата вече са порасли,
пери ги със сила до небето.
Смее се със глас на ” баба Кикерица ”,
проследява с поглед към небето всяка птица.
Дъвче вкусно, скоростно бисквитка,
а лицето му е чисто като бяла питка.
Днеска баба, мама, а и дядо,
мажат го с боя по длани и стъпала.
После книжката като с печат той оцветява,
след пет-шест години ще е силен като хала.
От сега момиченцата с интерес поглежда,
закачливо и със обич ги разглежда.
Ще е хубав, умен и чаровен,
и към своята сестричка ( боже, дай я ),
наш Никола ще е най- грижовен!
27.05.2010.
петък, 14 май 2010 г.
Доброто в нас- тема за размишления
Наскоро видях в един сайт обявен конкурс за написване на разказ на тема” Доброто в нас”.
Аз такива конкурси, където се пише по определена тема, въобще не ги долюбвам. Публикациите не трябва да са отпечатвани на хартиен или електронен носител. Така гласи едно от изискванията.
Ех, че натруфени думи. И какво, приемат такива, които са написани на папирус ли? Или някъде, издълбани по скалните образования, скрити от човешки поглед.
Както и да е. Няма да участвам, въобще такива начинания са едно голяма заблуда. И ще дам подобен пример. Тази година един мой приятел ( Стефо, нали може така да те назова), ми даде препоръка за летния семинар в Созопол под надслова” Творческото писане”.
Дотук добре. Но преди това бях помолил един много известен в момента (и млад автор, който живее в чужбина) за препоръка. Беше чел две мои неща, и беше се изказал окуражаващо за тях.
- Извинете, но вече някъде съм обещал на мой познат, за същия семинар. И мен, чудно защо, не ме допуснаха миналата година при тях. Така, че, сори…
Здраве да е. Стефо пък не беше обещавал другиму, и ето, отново нещата се уредиха.
А преди три седмици разбрах, че един от петимата българи, които са одобрени за семинара, е младият автор, който ми отказа препоръката.
Можеше да бъде по-искрен с мен, така си мисля сега.
--- ---- ---- -----------
От два месеца се занимавам с нещо ново за мен, от което крайната цел е изкарване на пари. Тръгнах аз натам, насам. И отново направих грешка.
Делово запознах мой много близък роднина с новото начинание.
- Трябва да вярваш в успеха, да си постоянен, да си коректен и точен в работата си. Ще помагаме- така в няколко думи се изказа жена му, не помня съвсем ярките литературни клишета, с които обагри речта си. Нали самата тя е литератор, завършила е българска филология. То тази специалност навремето беше последния пристан за кандидатите за висше, но няма да се задълбочаваме на този факт сега.
Мина месец, обадих се на моя човек за помощ. Така, както я получи от мен миналата година, без да очаква това. Бях му намерих работа, от която не може да е недоволен. Все пак поне малко ми е задължен, освен човешкото разбиране за взаимопомощ - наивно си мислех.
- Ама знаеш ли, нямам пари. Много в труден момент искаш такова нещо от мен.
- За петнадесет лева се касае, отстъпка от себе си ти давам, какво ги правиш тези пари, човеко. И пенсия имаш, и заплата- не се стърпях да му кажа.
- Че и получаваш нещо насреща, не се колебай, помисли и ми се обади- така завърших разговора.
Сякаш да чакаш от умрял писмо, такъв беше резултатът.
Така, че напоследък си мисля за поговорката, не прави нечакано и не пожелано добро. За да не се върне като бумеранг при теб, но с обратен знак.
А иначе доброто си е в нас. Особено на думи, или пък когато идват празници и влизайки в църквата, палим свещица, и на излизане подхвърляме някоя дребна монета в протегнатите ръце на просяците навън.
Какво пък, светът никога не е бил толкова див и суров, защо пък аз да нося агнешка кожа, с добротата не сме за никъде, така си мислим.
Може би в другия живот, там ще бъдем по-добри.
Аз такива конкурси, където се пише по определена тема, въобще не ги долюбвам. Публикациите не трябва да са отпечатвани на хартиен или електронен носител. Така гласи едно от изискванията.
Ех, че натруфени думи. И какво, приемат такива, които са написани на папирус ли? Или някъде, издълбани по скалните образования, скрити от човешки поглед.
Както и да е. Няма да участвам, въобще такива начинания са едно голяма заблуда. И ще дам подобен пример. Тази година един мой приятел ( Стефо, нали може така да те назова), ми даде препоръка за летния семинар в Созопол под надслова” Творческото писане”.
Дотук добре. Но преди това бях помолил един много известен в момента (и млад автор, който живее в чужбина) за препоръка. Беше чел две мои неща, и беше се изказал окуражаващо за тях.
- Извинете, но вече някъде съм обещал на мой познат, за същия семинар. И мен, чудно защо, не ме допуснаха миналата година при тях. Така, че, сори…
Здраве да е. Стефо пък не беше обещавал другиму, и ето, отново нещата се уредиха.
А преди три седмици разбрах, че един от петимата българи, които са одобрени за семинара, е младият автор, който ми отказа препоръката.
Можеше да бъде по-искрен с мен, така си мисля сега.
--- ---- ---- -----------
От два месеца се занимавам с нещо ново за мен, от което крайната цел е изкарване на пари. Тръгнах аз натам, насам. И отново направих грешка.
Делово запознах мой много близък роднина с новото начинание.
- Трябва да вярваш в успеха, да си постоянен, да си коректен и точен в работата си. Ще помагаме- така в няколко думи се изказа жена му, не помня съвсем ярките литературни клишета, с които обагри речта си. Нали самата тя е литератор, завършила е българска филология. То тази специалност навремето беше последния пристан за кандидатите за висше, но няма да се задълбочаваме на този факт сега.
Мина месец, обадих се на моя човек за помощ. Така, както я получи от мен миналата година, без да очаква това. Бях му намерих работа, от която не може да е недоволен. Все пак поне малко ми е задължен, освен човешкото разбиране за взаимопомощ - наивно си мислех.
- Ама знаеш ли, нямам пари. Много в труден момент искаш такова нещо от мен.
- За петнадесет лева се касае, отстъпка от себе си ти давам, какво ги правиш тези пари, човеко. И пенсия имаш, и заплата- не се стърпях да му кажа.
- Че и получаваш нещо насреща, не се колебай, помисли и ми се обади- така завърших разговора.
Сякаш да чакаш от умрял писмо, такъв беше резултатът.
Така, че напоследък си мисля за поговорката, не прави нечакано и не пожелано добро. За да не се върне като бумеранг при теб, но с обратен знак.
А иначе доброто си е в нас. Особено на думи, или пък когато идват празници и влизайки в църквата, палим свещица, и на излизане подхвърляме някоя дребна монета в протегнатите ръце на просяците навън.
Какво пък, светът никога не е бил толкова див и суров, защо пък аз да нося агнешка кожа, с добротата не сме за никъде, така си мислим.
Може би в другия живот, там ще бъдем по-добри.
Абонамент за:
Публикации (Atom)