Вече втора седмица никому неизвестният писател Н.Л. работеше като хигиенист в гимназията, която по някаква ирония на съдбата завърши преди четиридесет години 11 ” щ ” клас. Не, че тази работа беше мечтата на живота му. За успокоение в заповедта за назначение не пишеше чистач или прислужник, а модерното-хигиенист. Метеше и миеше пода, бършеше прах, чистеше тоалетните и изхвърляше боклуците на младата подрастваща смяна. Когато накрая на деня присядаше да си почине, от умора или от напиращите спомени по младостта, в тъмния коридор се усмихваше ученическата му любов, с малко раздърпана черна престилка и разкопчана якичка около бялата шия. Искаше му се да притича към нея, изправяше се на крака и добре, че болката в ставите бързо го отрезняваше и връщаше към реалността.
Преди месец изненадващо беше получил награда от конкурса на един известен литературен сайт за написване на кратък разказ. И докато обясни на редакторите каква е истината, парите дойдоха по пощата. Каза си, щом са се объркали, аз ли да ги мисля, и похарчи бързо хиляда и стоте лева. Плати данъка за гарсониерата, в която живееше, че не беше го плащал три години, после парното и тока, даде на племенника си малко сума, за да отиде момчето на море, останалите не разбра къде се изпариха. А след десетина дни редакторите на сайта си поискаха парите обратно. Станало е грешка, все пак наградихме разказа на твоя съименник, ти изобщо не си участвал, така му казаха те. Н.Л. изпадна в голямо затруднение. Единствените му доходи бяха малката рента от двете наследствени лозя някъде из Карнобатско, за които доскоро дори и не подозираше. Ами това са хиляда и сто лева, как да ги възвърне.
Но щастието отново му се усмихна. Директорката на гимназията му беше позната от клуба по рейки, който малко известният писател посещаваше от време на време. Е, работата не беше престижна, но за половин година щеше да изплати дълга си към литературния сайт. Дано не му сложат и лихви, че сега лихвеният процент май започнал да се катери бързо нагоре, мислеше си Н.Л., бършейки с препарат умивалните, тоалетните ги беше оставил за най-накрая. И някак работата дори вече не му тежеше, с нетърпение чакаше да привърши с нея.
И да седне отново за час време на ученическия чин. Беше започнал да пише роман, този на собствения си живот. Ученическата стая му влияеше твърде зареждащо на творчеството. Не че животът му беше достоен да завладее читателя. Ама кой знае, то всичко търпи украса и фантазия. И някой ден наистина е станал известен. И тогава може палачинката да се обърне, да наградят съименника му, известния Н.Л. по погрешка. Да се оправя както си знае, то мимолетното щастието не е казано, че идва само при неизвестните, както стана при него. На всекиго можа да се случи.
02.09.2010 Любомир Николов
четвъртък, 2 септември 2010 г.
сряда, 4 август 2010 г.
Муза в горещината-разказ
Както си стоях на сянка, при мен приседна моята муза. От четири години ме търпи, вече си е част от самия мене. Така си мислех, ама нещо май нещата съвсем не са били толкова розови.
- Ей, моичкия, докога ще те нося на гърба си- сладко прозвучава гласът й. Ама някакси с една метална нотка, в жегавата маряня не толкова дружелюбно.
- А, че с какво толкова съм те разочаровал- питам невинно аз.
- Ами другите музи, с които другарувам, отдавна станаха известни, и по приеми ходят, и на летни семинари в Созопол се пекат на плажа, пък аз какво- притичвам от година покрай една малка твоя книжка, и това си е. Вече не ти вярвам, че ще ме въведеш във висшето писателско, или поетично общество. Загубих ти доверие.
Тук вече започнах да се безпокоя не на шега. Аз я мислех за по-скромна, пък тя какви планове си е чертала пред себе си. И има нещо друго, без муза за къде съм. Не вярвам, че мога сам да се справя с писането. То като си помисля, на нея дължа всичката си, колкото и да е скромна популярност.
- Добре де - питам я аз. – Знаеш ми приятелските чувства, които изпитвам към теб. То си се събрахме съвсем неочаквано, ама и съвсем безкористно, така си мисля. Ти беше запленена от моята спонтанност и откритост, аз пък малко бях загубил ума и дума по твоята слънчева младост. И какво сега, раздяла ли ще има- с надежда да не се случи това я поглеждам с присвити от слънчевите лъчи очи.
- Давам ти два месеца, не повече- категорична е музата. – Знаеш ли колко много такива като тебе, че и по-добри дори, ме чакат да надникна през рамото им. И да ги вдъхновявам. Че с теб какво, ще взема вече да атрофирам, и после как ще си намеря пътя другаде. Като те гледам, хич зор не си даваш, и нещо май вече за нищо не ставаш. Пишеш ги едни откачени, отвлечени, малко сантиментални, малко романтични. А бе кой сега ти иска романтика, всеки е отправил поглед напред, навън, нагоре. Я се осъзнай, докато е време.
И се връцна с кръшна походка, откъде я извади в тази жега, чудя й се. И ме остави сам.
Та ако нещо напоследък нямам ищах за писане, не е в мен причината.
А в музата, че ме е изоставила, нейната кожа. Ама аз не й се сърдя, така де, няма да си губи времето с мен, тя е млада, талантлива, нормално е да има високи цели. Да си следва пътя, аз и без муза ще преживея някакси. И това, дето съм го написал, да не е малко, благодарен съм й и за това.
Пък знае ли човек, изненадващо може някой ден да се завърне. Или пък някоя друга, може и не с толкова искрящи очи, но все пак муза, да надникне през рамото ми. И тогава вардете се, литературни корифей, да не ви взема акъла.
Е, малко се изсилих, ама нали човек с едната вяра живее!
Хайде, доскоро и да ви е музав целият август!
04.08.2010 Любомир Николов
- Ей, моичкия, докога ще те нося на гърба си- сладко прозвучава гласът й. Ама някакси с една метална нотка, в жегавата маряня не толкова дружелюбно.
- А, че с какво толкова съм те разочаровал- питам невинно аз.
- Ами другите музи, с които другарувам, отдавна станаха известни, и по приеми ходят, и на летни семинари в Созопол се пекат на плажа, пък аз какво- притичвам от година покрай една малка твоя книжка, и това си е. Вече не ти вярвам, че ще ме въведеш във висшето писателско, или поетично общество. Загубих ти доверие.
Тук вече започнах да се безпокоя не на шега. Аз я мислех за по-скромна, пък тя какви планове си е чертала пред себе си. И има нещо друго, без муза за къде съм. Не вярвам, че мога сам да се справя с писането. То като си помисля, на нея дължа всичката си, колкото и да е скромна популярност.
- Добре де - питам я аз. – Знаеш ми приятелските чувства, които изпитвам към теб. То си се събрахме съвсем неочаквано, ама и съвсем безкористно, така си мисля. Ти беше запленена от моята спонтанност и откритост, аз пък малко бях загубил ума и дума по твоята слънчева младост. И какво сега, раздяла ли ще има- с надежда да не се случи това я поглеждам с присвити от слънчевите лъчи очи.
- Давам ти два месеца, не повече- категорична е музата. – Знаеш ли колко много такива като тебе, че и по-добри дори, ме чакат да надникна през рамото им. И да ги вдъхновявам. Че с теб какво, ще взема вече да атрофирам, и после как ще си намеря пътя другаде. Като те гледам, хич зор не си даваш, и нещо май вече за нищо не ставаш. Пишеш ги едни откачени, отвлечени, малко сантиментални, малко романтични. А бе кой сега ти иска романтика, всеки е отправил поглед напред, навън, нагоре. Я се осъзнай, докато е време.
И се връцна с кръшна походка, откъде я извади в тази жега, чудя й се. И ме остави сам.
Та ако нещо напоследък нямам ищах за писане, не е в мен причината.
А в музата, че ме е изоставила, нейната кожа. Ама аз не й се сърдя, така де, няма да си губи времето с мен, тя е млада, талантлива, нормално е да има високи цели. Да си следва пътя, аз и без муза ще преживея някакси. И това, дето съм го написал, да не е малко, благодарен съм й и за това.
Пък знае ли човек, изненадващо може някой ден да се завърне. Или пък някоя друга, може и не с толкова искрящи очи, но все пак муза, да надникне през рамото ми. И тогава вардете се, литературни корифей, да не ви взема акъла.
Е, малко се изсилих, ама нали човек с едната вяра живее!
Хайде, доскоро и да ви е музав целият август!
04.08.2010 Любомир Николов
четвъртък, 22 юли 2010 г.
Плажовете на младостта
Кои са най-добрите плажове ли? Ами няма и съмнение, това са плажовете на младостта.
Когато само това, че има къде да спиш ти е достатъчно. Когато ти е достатъчно голямата компания да се е разположила на маса в ресторанта, където няма друго, освен мешана скара, шопска салата и почти топла бира. Столовете са плетени, покривките изгорели от цигари, залезът обаче е неповторим. Цялото ти тяло е изгоряло, на втората ракия вече светът ти изглежда прекрасен. А на сутринта дълго плуваш навътре в морето, белите зайчета скачат върху тялото ти, искаш по-скоро да ти олекне главата, която малко тежи, и отново всичко в деня ти да започне отначало.
Морето, което не е за 55 часа, а е за десет пъти повече. Време, достатъчно за да смениш два пъти кожата си, да се взираш в очите на момичето си, че дори и да се удавиш в погледа й. Макар, че си отличен плувец.
И някоя вечер, там на масата под асмата или смокинята в двора на хазяйката, изведнъж казваш едни думи, които ти звучат на самия теб странно, казваш ги сякаш на шега, отсреща те гледат с учудваща и широка усмивка. И после цялата нощ се будиш, сякаш за да се убедиш, че това, за което сте си говорили е реално и е истина.
И после какво, ами приятелят ти фотограф те щрака, докаран си с костюм, тя с бяла рокля, всички ви се радват, ти все още си казваш, няма шега, няма измама.
И после в идващите много години винаги се връщаш там, където са плажовете на младостта. Където е тя, където си все още ти, където никой освен вас двамата не може да разбере защо, макар и за 55 часа, отново сте при морето.
Защото това е било предначертано изглежда, защото момичето, облякло твойта тениска след плажа, хванало те за ръка, сега отново те държи за нея. Е, не толкова често, но винаги, когато се завръщате при " Плажовете на младостта".
Защото в този момент сте същите, защото в този момент отново сте млади. Независимо, че видът ви е толкова различен, че дори не можете да се познаете, по-точно не можете да повярвате, че това се е случило.
Защото кога беше, да, беше едва вчера, преди някакви си тридесет и три години.
четвъртък, 8 юли 2010 г.
Възход и падение-разказ
Харалампи е офицер от запаса. Авторитетът си той гради вече двадесетина и няколко години. По-скоро градеше, докато не излезе в пенсия. Дадоха му тринадесет заплати, от поделението го наградиха с часовник и грамота, и му удариха шута отзад.
Първите няколко месеца Харалампито се шматкаше като муха без глава в града, ходеше за риба, чоплеше семки на градския стадион, гледайки местният отбор как тренира, с надежда да се добере до професионалната група. Но всичко това взе да му омръзва. И тогава се запита, какво ще прави сега, на чия кауза ще отдава чест.
Мимето е жената на Харалампи. Взеха се по любов, и то по голяма любов. Що рози й подаряваше младия лейтенант, що храсти окърши край оградата на поделението, където току-що беше станал взводен командир, що боза и пасти я черпи в градската сладкарница, преди да им засвири Менделсона покрай ушенцата. Дадоха им голям ведомствен апартамент, не усетиха как с годините го изплатиха. Мимето завърши за медсестра, една уважавана и хуманна професия. Работеше в градската болница, но нещата напоследък много се промениха. Вече касинката на главата и бялата престилка, ама хич не я привличаха.
И така един ден Харалампи остана сам в големия апартамент. Дъщерята, вече женена, работеше някъде в големия град, а Мимето беше заминала за Ирландия. Там много я искаха, щеше да сменя памперсите на бабките и дядковците, които лятото щяха да идват по нашето Черноморие, за да си харчат остатъка от пенсиите. Остатък, остатък, ама хич нямаше да им е зле, щото цените по морето са високи за Мимето и Харалампито, но не и за северните народи. Те там сякаш ги копаят тези пари, лири ли са, шилинги ли са, някакси са май други пари.
Бяха минали две години, когато за пръв път Мимето си взе отпуск от старческия дом на северните народи, и се прибра за две седмици при офицера от запаса. Апартаментът беше заприличал на кочина. Харалампито някак си беше намерил работа като охранител в една гръцка банка, ама току-що го бяха изръчкали оттам. Защото беше загубил навика да ходи навреме и трезвен на работа, и един ден нещо беше сгазил лука. Едни хашлаци, с чорапи на главите, отмъкнаха от салона бая пари, и то под носа му. Хванаха ги начаса, но той загуби работата си. И сега, брадясал, по потник и мрежести обувки, по цял ден пиеше бира с кварталния пияница, вече трудно можеше човек да ги различи, кой е човекът, командвал цяло поделение, и кой цял живот не се е командвал от друго, освен от чашката.
На Мимето й дойде много тази почивка.
- Или влизай в пътя, или ще ти спра авоарите. Ще видиш отсега нататък лири и шилинги през крив макарон- беше го заплашила на тръгване тя, в яда си с лек английски акцент.
- И чувам, нещо на едноръките машинки висиш по цял ден. Да беше се захванал с някоя фльорца, по нямаше да ме е яд. Опичай си акъла, да не станем за смях на стари години пред комшиите- скръцна му със зъби вместо страстна целувка на изпроводяк тя.
Войнишкото в Харалампито обаче не се беше още пречупило, и той продължи да си я кара по своята. Успя да заблуди благоверната, че е станал друг човек, и тя след година вече мислеше да го взима при себе си. Все някаква работа щеше да му намери, да не е куц или застарял, че да й лежи на двете ръце отсега.
И когато визата му беше готова, Харалампи взе да си стяга багажа, с явно нежелание. Беше се мъчил на курс по английски, първо ниво, бъкел не му влезе в главата, ама там, на място другояче се усвоява езика, успокояваше се той. А при едноръките ходеше редовно, и така една вечер отиде за последно, да се сбогува с тях. И тогава му тръгна, като на сляпо куче тоягите. Монетите дрънкаха безпир след всяко дръпване на ръчката, апаратът звънеше като южноафрикански вувузел, Харалампи се беше изпотил чак до козирката от вълнение.
- Патка с патка, ще ме купува за някакви паунди ли, шилинги ли, нейната вяра- боботеше по адрес на жена си с пиянски глас и тъпчеше банкнотите в джоба. Наоколо го гледаха със завист, когато изведнъж краката му се подкосиха, дясната му ръка изтръпна, пяна запени небръснатото му лице и той се строполи на пода.
Идните дни изминаха като през мъгла за Харалампито. Когато се свести, над главата му беше надвиснала една бяла касинка, но не на Мимето. В джобовете му нямаше и един лев, някой беше побързал да го обере до шушка. Дъщеря му си дойде от големия град, когато го изписваха от болницата, удари една прахосмукачка на апартамента, записа го на социален патрондаш и отпраши обратно при семейството си. Мимето не дойде да го види, по същото време беше заминала на остров Аруба, където обгрижваше две симпатични и запазени бабички от приюта, които се чудеха как да си харчат парите. Все пак и на нея не й беше лесно, бабушкерите обикаляха казината, залагаха щури пари, оглеждаха младите мъже и никак не ги беше еня, че Харалампито бере душа и се нуждае от грижовната си, добричка съпруга. Нали си плащаха, и то добре си плащаха с техните лири и шилинги.
И сега, вече втори месец той стои на дивана в хола, подпрян на една мека възглавница, гледа в една точка и с надежда чака възстановяването си. Защото Харалампито вярва в родната медицина, в грижите на социалния патрондаш вярва, дори вярва и в Мимето, която ще му прости и този път, и един ден северните народи ще го приемат в редиците си.
Те там, на север, са истински алтруисти, затова са стигнали толкова надалеч.
Ама и Харалампито ще стигне, ето вчера дори успя сам да се дотътри до тоалетната. Още малко, и отново ще е както преди, с авторитет и половина дори. Само първите крачки ще са му проблем, нататък всичко ще е много по-лесно.
08.07.2010 Любомир Николов
Първите няколко месеца Харалампито се шматкаше като муха без глава в града, ходеше за риба, чоплеше семки на градския стадион, гледайки местният отбор как тренира, с надежда да се добере до професионалната група. Но всичко това взе да му омръзва. И тогава се запита, какво ще прави сега, на чия кауза ще отдава чест.
Мимето е жената на Харалампи. Взеха се по любов, и то по голяма любов. Що рози й подаряваше младия лейтенант, що храсти окърши край оградата на поделението, където току-що беше станал взводен командир, що боза и пасти я черпи в градската сладкарница, преди да им засвири Менделсона покрай ушенцата. Дадоха им голям ведомствен апартамент, не усетиха как с годините го изплатиха. Мимето завърши за медсестра, една уважавана и хуманна професия. Работеше в градската болница, но нещата напоследък много се промениха. Вече касинката на главата и бялата престилка, ама хич не я привличаха.
И така един ден Харалампи остана сам в големия апартамент. Дъщерята, вече женена, работеше някъде в големия град, а Мимето беше заминала за Ирландия. Там много я искаха, щеше да сменя памперсите на бабките и дядковците, които лятото щяха да идват по нашето Черноморие, за да си харчат остатъка от пенсиите. Остатък, остатък, ама хич нямаше да им е зле, щото цените по морето са високи за Мимето и Харалампито, но не и за северните народи. Те там сякаш ги копаят тези пари, лири ли са, шилинги ли са, някакси са май други пари.
Бяха минали две години, когато за пръв път Мимето си взе отпуск от старческия дом на северните народи, и се прибра за две седмици при офицера от запаса. Апартаментът беше заприличал на кочина. Харалампито някак си беше намерил работа като охранител в една гръцка банка, ама току-що го бяха изръчкали оттам. Защото беше загубил навика да ходи навреме и трезвен на работа, и един ден нещо беше сгазил лука. Едни хашлаци, с чорапи на главите, отмъкнаха от салона бая пари, и то под носа му. Хванаха ги начаса, но той загуби работата си. И сега, брадясал, по потник и мрежести обувки, по цял ден пиеше бира с кварталния пияница, вече трудно можеше човек да ги различи, кой е човекът, командвал цяло поделение, и кой цял живот не се е командвал от друго, освен от чашката.
На Мимето й дойде много тази почивка.
- Или влизай в пътя, или ще ти спра авоарите. Ще видиш отсега нататък лири и шилинги през крив макарон- беше го заплашила на тръгване тя, в яда си с лек английски акцент.
- И чувам, нещо на едноръките машинки висиш по цял ден. Да беше се захванал с някоя фльорца, по нямаше да ме е яд. Опичай си акъла, да не станем за смях на стари години пред комшиите- скръцна му със зъби вместо страстна целувка на изпроводяк тя.
Войнишкото в Харалампито обаче не се беше още пречупило, и той продължи да си я кара по своята. Успя да заблуди благоверната, че е станал друг човек, и тя след година вече мислеше да го взима при себе си. Все някаква работа щеше да му намери, да не е куц или застарял, че да й лежи на двете ръце отсега.
И когато визата му беше готова, Харалампи взе да си стяга багажа, с явно нежелание. Беше се мъчил на курс по английски, първо ниво, бъкел не му влезе в главата, ама там, на място другояче се усвоява езика, успокояваше се той. А при едноръките ходеше редовно, и така една вечер отиде за последно, да се сбогува с тях. И тогава му тръгна, като на сляпо куче тоягите. Монетите дрънкаха безпир след всяко дръпване на ръчката, апаратът звънеше като южноафрикански вувузел, Харалампи се беше изпотил чак до козирката от вълнение.
- Патка с патка, ще ме купува за някакви паунди ли, шилинги ли, нейната вяра- боботеше по адрес на жена си с пиянски глас и тъпчеше банкнотите в джоба. Наоколо го гледаха със завист, когато изведнъж краката му се подкосиха, дясната му ръка изтръпна, пяна запени небръснатото му лице и той се строполи на пода.
Идните дни изминаха като през мъгла за Харалампито. Когато се свести, над главата му беше надвиснала една бяла касинка, но не на Мимето. В джобовете му нямаше и един лев, някой беше побързал да го обере до шушка. Дъщеря му си дойде от големия град, когато го изписваха от болницата, удари една прахосмукачка на апартамента, записа го на социален патрондаш и отпраши обратно при семейството си. Мимето не дойде да го види, по същото време беше заминала на остров Аруба, където обгрижваше две симпатични и запазени бабички от приюта, които се чудеха как да си харчат парите. Все пак и на нея не й беше лесно, бабушкерите обикаляха казината, залагаха щури пари, оглеждаха младите мъже и никак не ги беше еня, че Харалампито бере душа и се нуждае от грижовната си, добричка съпруга. Нали си плащаха, и то добре си плащаха с техните лири и шилинги.
И сега, вече втори месец той стои на дивана в хола, подпрян на една мека възглавница, гледа в една точка и с надежда чака възстановяването си. Защото Харалампито вярва в родната медицина, в грижите на социалния патрондаш вярва, дори вярва и в Мимето, която ще му прости и този път, и един ден северните народи ще го приемат в редиците си.
Те там, на север, са истински алтруисти, затова са стигнали толкова надалеч.
Ама и Харалампито ще стигне, ето вчера дори успя сам да се дотътри до тоалетната. Още малко, и отново ще е както преди, с авторитет и половина дори. Само първите крачки ще са му проблем, нататък всичко ще е много по-лесно.
08.07.2010 Любомир Николов
вторник, 6 юли 2010 г.
Моят пиар да му мисли!
Изпратих четиридесет разказа с предложение за издаване на сборник. И получих рецензия.
А, и отказ, разбира се под нея.
ЗА РАЗКАЗИТЕ НА ЛЮБОМИР НИКОЛОВ
Не зная доколко могат да бъдат наречени разкази нещата на Любомир Николов. Някои от тях са наброски, някакви кратички размисли, други са малко по-обемни. Интересното е, че точно разказването в тях ги прави не-разкази. Вижда се, че на автора не му е трудно да пише. Обаче трудното за него е да каже. Доста фриволно употребява писатели и заглавия, разбира се перифразирани. Забележима е липсата на идея, и не защото нещата са кратки и многобройни, а защото по принцип не е наясно какво и иска ли въобще да каже.
“Старият учител не бе толкова стар. Хората го обичаха и сигурно затова му слагаха пред името “бай”. Това караше внуците му да мислят колко много време има, докато стигнат неговите години. Дядо им, отрано станал пенсионер, ги беше научил да четат и пишат далеч преди да тръгнат на училище. Израснаха с книгите, понякога дори игрите на двора не им се виждаха така интересни. А колко се радваха, когато младият им чичо ги водеше из центъра. Шоколад или кино, ги питаше той и накрая получаваха и двете, каквото и да си бяха избрали”. / “Апартаментът”/
Ето, така разказва Любомир Николов. Непретенциозно, спокойно, равно, наистина разказва. Вероятно всичко това е случило се, истинско и твърде съкровено за автора. Но въпросът е доколко то би било съкровено за читателя. Когато авторът не излиза от малкия си свят, той няма как да влезе в големия. Тук е проблемът на Любомир Николов. И художеството няма значение или просто губи смисъла си в тази атмосфера на безпроблемност. Звученето е тривиално, слогът е тъй познат, сив и неразличим. Няма го другият, различният, работещият със словото писател. Когато решиш, че най-сетне си попаднал на нещо свежо и оригинално, авторът бърза да те потопи в нищото. Мисля, че не е този начинът да се направи добра литература. Мисля също така, че пред Любомир Николов все още седи възможността да напише добри неща. Трябва само да го пожелае истински, а не да превръща книгите се в пособие по всичкология. Той има дарба, която обаче не е в развитие. Ако се харесва такъв, няма проблем, и Нарцис се е харесвал. Видял съм много писатели, които са се давили в думите си. Надявам се г-н Николов да надмогне това и да напише добрите си разкази.
Н.З.
Първо да попитам, той постарал ли се е да прочете нещо от шестте разказа, които са публикувани в книжка 9-10/ 2009 и 3-4/2010 на списание "Пламък". Не вярвам.
Спрял се е на разказа " Апартаментът". Цитирам мнението на Н.З.
"Ето, така разказва Любомир Николов. Непретенциозно, спокойно, равно, наистина разказва. Вероятно всичко това е случило се, истинско и твърде съкровено за автора. Но въпросът е доколко то би било съкровено за читателя. Когато авторът не излиза от малкия си свят, той няма как да влезе в големия. Тук е проблемът на Любомир Николов. И художеството няма значение или просто губи смисъла си в тази атмосфера на безпроблемност. Звученето е тривиално, слогът е тъй познат, сив и неразличим. Няма го другият, различният, работещият със словото писател."
СВЕТЪТ на три поколения, живяли в един апартамент Н.З. нарича това " малкия свят". На него това не му е нужно, той търси" Големия" свят, интересно ми е какво разбира под това, света на мутрите, на фолкзвездите, на лъжовната жертвоготовност за идеите на Партията ли, защото по-голямата част от живота си Н.З. е живял под нейното ръководство, несъмнено.
"Доста фриволно употребява писатели и заглавия, разбира се перифразирани."
Дали Н.З. знае смисъла на думата " фриволно" , много се съмнявам. И по това, че един разказ е кръстен по подобие на разказа " Джени, жена по природа", това ли му дава право да прави такива заключения. Георги Господинов в романа си " Обикновен роман" не само цитира известни имена, а и цели пасажи от произведенията им. Не, че това ме е впечатлило, напротив.
" Превръща книгите си в подобие по всичкология".
Най-интересният коментар. Може би Н.З. е очаквал класифициран, логичен и научнообоснован подбор на теми и заглавия, рамкирани и одобрени от БДСтандарт.
" Забележима е липсата на идея, и не защото нещата са кратки и многобройни, а защото по принцип не е наясно какво и иска ли въобще да каже." Друга част от рецензията.
Браво бе, господин рецезенте. Значи трябва да има увод, развръзка и заключение, така ли? Да сте чували нещо за късия разказ. За вас това навярно е "наброска" ( егати чуждицата) , или пък кратички размисли.
Е, не всеки може да е с гениално творчество като Вас, господин Н.З.
А, и отказ, разбира се под нея.
ЗА РАЗКАЗИТЕ НА ЛЮБОМИР НИКОЛОВ
Не зная доколко могат да бъдат наречени разкази нещата на Любомир Николов. Някои от тях са наброски, някакви кратички размисли, други са малко по-обемни. Интересното е, че точно разказването в тях ги прави не-разкази. Вижда се, че на автора не му е трудно да пише. Обаче трудното за него е да каже. Доста фриволно употребява писатели и заглавия, разбира се перифразирани. Забележима е липсата на идея, и не защото нещата са кратки и многобройни, а защото по принцип не е наясно какво и иска ли въобще да каже.
“Старият учител не бе толкова стар. Хората го обичаха и сигурно затова му слагаха пред името “бай”. Това караше внуците му да мислят колко много време има, докато стигнат неговите години. Дядо им, отрано станал пенсионер, ги беше научил да четат и пишат далеч преди да тръгнат на училище. Израснаха с книгите, понякога дори игрите на двора не им се виждаха така интересни. А колко се радваха, когато младият им чичо ги водеше из центъра. Шоколад или кино, ги питаше той и накрая получаваха и двете, каквото и да си бяха избрали”. / “Апартаментът”/
Ето, така разказва Любомир Николов. Непретенциозно, спокойно, равно, наистина разказва. Вероятно всичко това е случило се, истинско и твърде съкровено за автора. Но въпросът е доколко то би било съкровено за читателя. Когато авторът не излиза от малкия си свят, той няма как да влезе в големия. Тук е проблемът на Любомир Николов. И художеството няма значение или просто губи смисъла си в тази атмосфера на безпроблемност. Звученето е тривиално, слогът е тъй познат, сив и неразличим. Няма го другият, различният, работещият със словото писател. Когато решиш, че най-сетне си попаднал на нещо свежо и оригинално, авторът бърза да те потопи в нищото. Мисля, че не е този начинът да се направи добра литература. Мисля също така, че пред Любомир Николов все още седи възможността да напише добри неща. Трябва само да го пожелае истински, а не да превръща книгите се в пособие по всичкология. Той има дарба, която обаче не е в развитие. Ако се харесва такъв, няма проблем, и Нарцис се е харесвал. Видял съм много писатели, които са се давили в думите си. Надявам се г-н Николов да надмогне това и да напише добрите си разкази.
Н.З.
Първо да попитам, той постарал ли се е да прочете нещо от шестте разказа, които са публикувани в книжка 9-10/ 2009 и 3-4/2010 на списание "Пламък". Не вярвам.
Спрял се е на разказа " Апартаментът". Цитирам мнението на Н.З.
"Ето, така разказва Любомир Николов. Непретенциозно, спокойно, равно, наистина разказва. Вероятно всичко това е случило се, истинско и твърде съкровено за автора. Но въпросът е доколко то би било съкровено за читателя. Когато авторът не излиза от малкия си свят, той няма как да влезе в големия. Тук е проблемът на Любомир Николов. И художеството няма значение или просто губи смисъла си в тази атмосфера на безпроблемност. Звученето е тривиално, слогът е тъй познат, сив и неразличим. Няма го другият, различният, работещият със словото писател."
СВЕТЪТ на три поколения, живяли в един апартамент Н.З. нарича това " малкия свят". На него това не му е нужно, той търси" Големия" свят, интересно ми е какво разбира под това, света на мутрите, на фолкзвездите, на лъжовната жертвоготовност за идеите на Партията ли, защото по-голямата част от живота си Н.З. е живял под нейното ръководство, несъмнено.
"Доста фриволно употребява писатели и заглавия, разбира се перифразирани."
Дали Н.З. знае смисъла на думата " фриволно" , много се съмнявам. И по това, че един разказ е кръстен по подобие на разказа " Джени, жена по природа", това ли му дава право да прави такива заключения. Георги Господинов в романа си " Обикновен роман" не само цитира известни имена, а и цели пасажи от произведенията им. Не, че това ме е впечатлило, напротив.
" Превръща книгите си в подобие по всичкология".
Най-интересният коментар. Може би Н.З. е очаквал класифициран, логичен и научнообоснован подбор на теми и заглавия, рамкирани и одобрени от БДСтандарт.
" Забележима е липсата на идея, и не защото нещата са кратки и многобройни, а защото по принцип не е наясно какво и иска ли въобще да каже." Друга част от рецензията.
Браво бе, господин рецезенте. Значи трябва да има увод, развръзка и заключение, така ли? Да сте чували нещо за късия разказ. За вас това навярно е "наброска" ( егати чуждицата) , или пък кратички размисли.
Е, не всеки може да е с гениално творчество като Вас, господин Н.З.
петък, 2 юли 2010 г.
Чичо ми алпиниста, чичо ми естета и документалиста.
Днес ще ви разкажа за чичо си. По-точно, ще ви запозная с него. Защото за този човек мога да говоря много. И пак ще бъде недостатъчно.
С брат ми много го обичахме. И той нас. Деляха ни само някакви си седемнадесет-двадесет години. Той беше чаровен, понякога красив, винаги с чувство за хумор, дрехите му миришеха на тютюн и на мъжка сила, макар че физиката му беше дори крехка.
Любимата му приказка към нас беше: " Който каже А, трябва да каже и Б". При него нямаше средно положение, живееше и се отдаваше на работата си, на страстите си, дори на пороците си безрезервно и до край.
Чичо ми работеше в " Студия за документални филми". Беше оператор, стигнал до тук от обикновен осветител. Първите " Фокуси" са снимани от него. Това бяха малки филмчета, давани в края на кинопрегледите, винаги насочени точно, със злъч и неподозирана смелост към " недъзите в обществото ни".
Освен това беше и алпинист. Ето вижте го с камерата.
През средата на 60- те беше организирана първата високопланинска експедиция до Кавказ, връх Елбрус. Чичо ми беше там, но поради недоброто му здраве не му позволиха да покори върха.
Красив е, нали !
Вторият отдясно на ляво е чичо ми Чавдар.
Ето го пак !
Веднъж дойде с бъдещата си жена, майката на братовчедка ми Верина, на една моя тренировка на стадион " Спорт", там сега е зона Б5. Имахме някакви контролни бягания на 60 метра.
- Любар, аз знаех, че си много добър, но ти си просто чудесен- зачервиха ми се ушите от срам и гордост след тези негови думи, бяха изгледали с момичето си цялата тренировка.
И ми купи шоколад " Крава", голям, струваше цяло състояние. И на брат ми купи, тогава не разбирах защо.
Това беше единственият голям шоколад, който получих през детството си.
И когато аз, през 66-та година подобрих републиканския рекорд на 80 метра с препятствия, този рекорд нарекох пред себе си подарък към чичо ми.
А той не можа да ме види. Защото предишната година си беше отишъл от този свят, само на тридесет и две години. Медицината тогава не можеше да му помогне. Сега - може и да може.
Чичо Чавдаре, четиридесет и пет години, откакто те няма.
Обичам те !
Vessislava каза...
Ех, Любар! Покланям се пред паметта на този човек, който също е дал своя принос за това да те познаваме такъв, какъвто си. Той ще живее, докато ви има вас - хората, които събуждате спомените за него и ни позволявате да се докоснем до тази, както вече ме убеди, чудесна личност. Поклон пред него и благодарност към теб!
29 юни 2010 20:50
Любомир Николов каза...
Веси, много ти благодаря за това, което си написала.
И друго. Сега твоят блог е в светъл фон. Надявам се по-често да го посещавам и чета.
Че нали знаеш, " цветето в окото"...
Голеееееми поздрави!
29 юни 2010 22:58
peniashki_plashkov каза...
Здравей,Любо!
Поклон пред светлата памет на този прекрасен човек.
Нека спомените за него да топлят всички вас!
Николай
01 юли 2010 04:35
Любомир Николов каза...
Да, благодаря ти, че така сърдечно си почувствал светлото име на чичо ми!
Поздрави Николай, бъди здрав!
вторник, 8 юни 2010 г.
Пиета - разказ
С брат ми седим на пластмасови столове в парка, отпиваме от студените бири и малко сме се умълчали. Черпи ме той, това е втората ни среща за една седмица. Край нас се движат деца, кучета, майки с детски колички, млади момичета дъвчат пуканки, хванали момчетата си подръка. И по белия пух, докосващ косите и лицата ни, усещаме лятото. Не сме остарели, само малко сме се променили. Моята брада е бяла, неговата коса има пепеляв метален блясък. Челата ни са открити, но не съвсем, стройни сме почти както през младите години, да се чуди човек как сме се опазили досега. Той си идва веднъж на три-четири години, от двадесетина живее на двадесет и три часа път със самолет през океана.
Наблизо е моето жилище, през парка е неговото, което купи при предишното си идване. Вече два часа сме заедно. Ще се разделяме.
И тъкмо ставам, той ми казва да почакам. Вади портфейла си и аз разбирам какво ще последва.
- Мисля да ти дам тези пари. Сто евро.
- За какво- питам го аз.
- Ами ето така- ръката му вече е протегната към мене.
Поемам парите, с дланта си посягам към брадата му за внезапна милувка, отклонявам си погледа, защото усещам влагата в очите си. Не искам да го погледна, сигурен съм, че и на него му е влязло нещо под клепачите. Но изведнъж, за миг почти, сякаш лицето му е досущ като това на баща ни. И ръката му е сякаш същата, която толкова пъти се е протягала, за да ни помогне.
Разделяме се след минути. Вървя по улицата под зелените кестени, коли и хора се движат наоколо, не усещам нищо около себе си. И за сетен път разбирам, че въпреки случаите, когато взаимно сме се огорчавали, с брат ми сме били винаги едно цяло. Свързва ни баща ни.
На другия ден си купувам книгата ” Париж завинаги”, на Бредбъри. Обичам разказите му, преди четиридесетина години за петнадесетия ми рожден ден получих от брат си подарък, книгата ”Марсиански хроники”. Стоя на пейка в големия парк, в центъра на града, тук всяко място за мен има моята си история. Витоша е насреща ми, ако протегна ръка, почти ще я докосна. И се зачитам в един разказ, ” Пиета през лятото”. Там младия Рей, заедно с брат си и баща си, два дни са неразделно около гастролиращия в родното им място цирк. Лъвове, десетки слонове, стотици коне, акробати, шатри, бутилки с кока-кола. Които малкото момче пренася по цял ден. Стъклото тежи, касите не свършват, но пък после покрай манежа е така вълнуващо!
И на втората вечер след представлението, на път за вкъщи, младото момче заспива в ръцете на баща си. Той го носи по дългия над една миля път до дома им. И когато на другата вечер, цяла нощ и цял ден спал, изтощено от емоции и умора, изведнъж му се премрежват очите от благодарност, то промълвява:
- Благодаря ти, татко, благодаря ти!
- За какво- с блестящ поглед го пита баща му.
И си спомням за един горещ летен ден преди двадесет и пет години. Морето беше изцедило силите на сина ми, току що навършил седем години. Беше се разболял, майка му искаше да се прибираме вкъщи, по средата на отпуската.
- Нека да видя цирка, тогава може. Искам да го видя- с мъка говореше момчето ми. С лице, нежен като на момиче, с руси коси и дълги крака, със ясен син поглед.
Вечерта отидохме под голямата шатра, на представление. Стоеше на коленете ми, бузите му пламтяха, меката му коса докосваше гърдите ми, и въпреки, че беше болен, аз бях щастлив. Конете и маймуните на манежа, клоуните със смешните си цветни дрехи и нестихващите номера, акробатите, всичко това преминаваше покрай мен като на сън. Защото се бях вторачил в това детенце, което не откъсваше погледа си, вперено напред към тази невероятна магия. И благодарно, че сме му позволили да е част от нея.
И на другата сутрин той, синът ми, беше съвсем здрав. После аз се учих да карам сърф, нарязах стъпалата си с острите ръбове на мидите, ходех вързан с кърпа на краката по пясъка по плажа. Това не ми пречеше да влизам във водата, синът ми беше с гумени възглавници около ръцете, тогава го научих да плува. И да яде печени миди на тенекия, солта изсъхваше бяла и вкусна около месото на мидата, двамата се чувствахме истински мъже.
И сега си мисля, всеки има своята пиета. Не всеки го признава, но всички притежаваме някаква своя си, различна от тази на другия. И само трябва една случайна книга, един гастролиращ цирк, или една ръка, протегната към нас, за да си я припомним.
08.06.2010. Любомир Николов
Наблизо е моето жилище, през парка е неговото, което купи при предишното си идване. Вече два часа сме заедно. Ще се разделяме.
И тъкмо ставам, той ми казва да почакам. Вади портфейла си и аз разбирам какво ще последва.
- Мисля да ти дам тези пари. Сто евро.
- За какво- питам го аз.
- Ами ето така- ръката му вече е протегната към мене.
Поемам парите, с дланта си посягам към брадата му за внезапна милувка, отклонявам си погледа, защото усещам влагата в очите си. Не искам да го погледна, сигурен съм, че и на него му е влязло нещо под клепачите. Но изведнъж, за миг почти, сякаш лицето му е досущ като това на баща ни. И ръката му е сякаш същата, която толкова пъти се е протягала, за да ни помогне.
Разделяме се след минути. Вървя по улицата под зелените кестени, коли и хора се движат наоколо, не усещам нищо около себе си. И за сетен път разбирам, че въпреки случаите, когато взаимно сме се огорчавали, с брат ми сме били винаги едно цяло. Свързва ни баща ни.
На другия ден си купувам книгата ” Париж завинаги”, на Бредбъри. Обичам разказите му, преди четиридесетина години за петнадесетия ми рожден ден получих от брат си подарък, книгата ”Марсиански хроники”. Стоя на пейка в големия парк, в центъра на града, тук всяко място за мен има моята си история. Витоша е насреща ми, ако протегна ръка, почти ще я докосна. И се зачитам в един разказ, ” Пиета през лятото”. Там младия Рей, заедно с брат си и баща си, два дни са неразделно около гастролиращия в родното им място цирк. Лъвове, десетки слонове, стотици коне, акробати, шатри, бутилки с кока-кола. Които малкото момче пренася по цял ден. Стъклото тежи, касите не свършват, но пък после покрай манежа е така вълнуващо!
И на втората вечер след представлението, на път за вкъщи, младото момче заспива в ръцете на баща си. Той го носи по дългия над една миля път до дома им. И когато на другата вечер, цяла нощ и цял ден спал, изтощено от емоции и умора, изведнъж му се премрежват очите от благодарност, то промълвява:
- Благодаря ти, татко, благодаря ти!
- За какво- с блестящ поглед го пита баща му.
И си спомням за един горещ летен ден преди двадесет и пет години. Морето беше изцедило силите на сина ми, току що навършил седем години. Беше се разболял, майка му искаше да се прибираме вкъщи, по средата на отпуската.
- Нека да видя цирка, тогава може. Искам да го видя- с мъка говореше момчето ми. С лице, нежен като на момиче, с руси коси и дълги крака, със ясен син поглед.
Вечерта отидохме под голямата шатра, на представление. Стоеше на коленете ми, бузите му пламтяха, меката му коса докосваше гърдите ми, и въпреки, че беше болен, аз бях щастлив. Конете и маймуните на манежа, клоуните със смешните си цветни дрехи и нестихващите номера, акробатите, всичко това преминаваше покрай мен като на сън. Защото се бях вторачил в това детенце, което не откъсваше погледа си, вперено напред към тази невероятна магия. И благодарно, че сме му позволили да е част от нея.
И на другата сутрин той, синът ми, беше съвсем здрав. После аз се учих да карам сърф, нарязах стъпалата си с острите ръбове на мидите, ходех вързан с кърпа на краката по пясъка по плажа. Това не ми пречеше да влизам във водата, синът ми беше с гумени възглавници около ръцете, тогава го научих да плува. И да яде печени миди на тенекия, солта изсъхваше бяла и вкусна около месото на мидата, двамата се чувствахме истински мъже.
И сега си мисля, всеки има своята пиета. Не всеки го признава, но всички притежаваме някаква своя си, различна от тази на другия. И само трябва една случайна книга, един гастролиращ цирк, или една ръка, протегната към нас, за да си я припомним.
08.06.2010. Любомир Николов
Абонамент за:
Публикации (Atom)