Една вечер, когато се прибираше от работа, Страхил Страшимиров почувства, че с тялото му става нещо странно. Беше сякаш набъбнало, кръгло, виолетово на цвят и някак си гладко. На голямо напрежение съм подложен напоследък, замисли се той, оглеждайки се в огледалото на асансьора преди да влезе в луксозния си апартамент.
Вечерта премина както обикновено. Домашната помощница, жена на средна възраст с магистърска степен по философия, беше приготвила любимото му телешко със сини сливи. С.С. отвори бутилка мерло с мек остатъчен вкус на череша и след десерта потъна в коженото кресло на своя кабинет, обвит от нежния дим на обичаните си хавайски пури.
- Как мина денят ти - вяло го запита през тапицираната врата жена му, вече заета със започващото по плазмения екран шоу.
- Чудесно – промънка С.С. и потъна в размисъл.
На другата сутрин точно в осем служебният мерцедес го очакваше пред блока. В асансьора малкото момиченце от съседния етаж се беше вторачило в лицето на Страхил, като че ли искаше да го запита нещо. Но пък баба му, която го водеше всяка сутрин на детска градина в отсрещната улица, не показа някакво неодобрение от вида му.
Беше вече следобяд, когато любовницата на С.С. с настоятелно позвъняване по мобилния му телефон го информира за своето присъствие.
- Страшко, много ми е домъчняло за теб, муцко… - прозвуча глезено гласът й.
Страхил се оправда с набързо измислена бизнес среща, която ще прерасне в обилна вечеря по късните часове и бързо затвори.
- Ще трябва да я сменям, много досадна взе да става- промълви той и извика секретарката си, от която нямаше никаква нужда. Само да се полюбува на дългите й крака, което успя малко да го разтовари от изнурителния работен ден.
Следващите два дни С.С. разбра, че с тялото му става наистина нещо необяснимо.Не чувстваше гръбнака си, дори когато се превиваше доземи да завърже връзките на новите си италиански трандафори. Костюмите му бяха изведнъж отеснели и дори вечер след горещата вана забелязваше някаква странна слуз по бежовата испанска теракота. Обезпокои се не на шега, и реши на другата сутрин да посети психоаналитика си, защо плаща по сто евро на сеанс от толкова години. И което е най-странно, видът му на пръв поглед изобщо не се беше променил. Същият ден, в обедната почивка се опита да скъса с любовницата си.
- Ах ти, нищожно мекотело- беше изкрещяла с театрален глас тя, приковавайки погледа на избраните посетители в елитния ирландски бар върху себе си.
- Две години си загубих с теб, за те чакам да се разделиш с жена си! Само с вносни парцалки и две-три почивки на Малдивите ще те запомня, долен плужек. Ама няма да ти се размине - театрално изви глас тя и напусна бясна заведението.
- Ще й мине, още следващата седмица ще ме забрави. Така се успокояваше С.С. , докато привършваше с френския малък коняк и крема Брюле. Все пак го чакаше още доста работа.
През нощта не спа добре и на закуска, преглъщайки вяло от любимите си кифлички с пармезан, пред очите му сякаш се надигна голяма морска вълна. Дори му се стори, че някак настойчиво и загрижено го кани за дълга и силна прегръдка.
Посещението при психоаналитика не му донесе успокоение. Трябва да разберем откъде имаш това чувство, беше му казал той. Пък с останалото сам трябва да се справиш.
И така започнаха сеансите. В близките две седмици С.С. си припомняше някои забравени вече случки от своя живот. Хипнозата му помагаше да се отпусне и на забавен каданс отново да преживее събития от миналото си.
Ето, разделя се с любимото момиче. Вече се е дипломирал, и за да започне работа във външнотърговска централа, се жени за дъщерята на шефа. Която е първа приятелка на неговата голяма любов. Прави го съзнателно и непоколебимо. Каквото и да му струва това.
В службата напредва бързо. След две години загърбва най-близкия си колега, и с умели маневри прави така, че новият началник-отдел става самият С.С. Цената е едно загубено приятелство.
След още няколко години вече е на работа в чужбина, и когато от сходна фирма му предлагат висока служба, апартамент и служебна кола, за да стане част от екипа, не се и замисля. Разбира се, срещу информацията, до която само той има достъп. Това му коства охладняване в семейството, от което най-много страда дъщеря му. Която толкова бързо расте.
И образа на измъчения му баща, настанен в елитна клиника в чужбина в края на живота си. Но не успял да се сбогува със сина си, който предпочита Малдивите, решил да се порадва на живота, докато е все още млад.
На петнадесетия ден С.С. се отказа от лечението, което го беше натоварило с минала вина и сегашни угризения. Все пак трябва да мисли и за настоящето, а спомените за станалото само му пречеха.
- Докторе, какъв е шансът да си възвърна предишната форма, вече трябва да сменям целия си гардероб. Като някаква мешка съм станал, разпухната и сълзлива.
- Не си само ти с тази диагноза напоследък. Наглед ви няма нищо, това е най-трудното за определяне на ефективно лечение. Нищо не може да се направи, медицината е безсилна.
Страхил напусна кабинета обезкуражен. Взе си тридневен отпуск, и се затвори в кабинета си. Дори телешкото със сини сливи не му се услаждаше вече. Хавайските пури го дразнеха с нежния си аромат, търсеше утеха само във френския коняк, от който се беше снабдил в изобилие.
И купил си Болшая съветска енциклопедия, до ранни зори изследваше водния свят на медузите. Където пишеше: ” Медузите нямат мозък, но нервната им система им позволява да усещат и да реагират бързо на външни дразнения, като светлина и разни миризми. Хранят се с малки риби или планктон, който улавят с пипалата си. Трябва да се избягват в морето, защото изпускат отрова която дразни кожата. Кубовидната медуза е много опасна-инжектира отровата си,поразяваща нервната система и кръвните клетки. Популацията й бързо се разраства и досега се откриват все повече и повече видове.”
Ако е речено морската вълна да го отнесе някой ден, поне да е подготвен теоретически.
20.01.2011. Любомир Николов
четвъртък, 20 януари 2011 г.
петък, 10 декември 2010 г.
"Спортпалас" се мести при баба и дядо на село- спомен
Точно преди четиридесет години бях новобранец в Спортната школа, там от всички сгради сега е останала само тази на музея ”Земята и хората”. Клетвата отмина и в началото на декември всички лекоатлети заминаха на лагер за десетина дни в ” Спортпалас”, на Златните пясъци. Само аз и адашът Любомир Пранджев не се уредихме, казаха ни, че за нас не достигат средства. Явно нямаха доверие в нас, че ще оправдаем армейската чорба. Обаче ни пуснаха извън казармата, като бяхме помолени от треньорите да не се показваме пред началниците, че да не стане беля. Особено за мен много се безпокояха. Все пак тогава живеех срещу хотел ”Хемус”, на двеста метра от поделението. Нямаше друг от цялата българска армия, който да е толкова близо до родния си дом, нямаше съмнение в това.
И така, адашът замина за Благоевград, при родителите си. А аз на село, при баба и дядо. На осем километра от Казанлък. Сутрин ставах и след закуска се качвах на селския рейс до града. Защото трябваше да тренирам, и то двуразово, сутрин и вечер. Стадионът в Казанлък е на северния край, беше си съвсем приличен. Което ми беше много странно, там видях един комшия, един дувар ни делеше на село. Казваше се Лютви. Няколко години беше по-голям от мен, и вече в националния мъжки отбор за спринтовите бягания. Та с него тренирах, но най-вече сам като щур обикалях пистата.
На втория или третия ден обаче се поддадох на изкушението, да ходя само веднъж на стадиона. То отделно, че баба сутрин ме коткаше с греяна ракийка, трудно й отстоявах. А вечер дядо ми точеше от червеното вино в запотена каничка, на печката цвърчяха наденички или прясно заколено пиле, в моя чест. Старците тогава бяха около седемдесетте. Моето гостуване за тях беше голяма радост.
А последните два-три дни дори не стъпих на стадиона. На приказка с дядо, на усмихната раздумка с баба, вечер с няколко роднински наборчета, първо в единия, после в другия. Спортният режим нещо не се връзваше със бумтящата печка, мезетата, туршийката и ракийката.
И така минаха десетината дни, и когато се прибрахме в школата, какво да видим. Аз не толкова, но адашът Пранджев беше яко издул бузите. Голям смях падна с него, треньорът ни - Бомбата му викаха всички, направо се втрещи. Беше качил почти седем-осем килограма. Явно неговата разкладка е била далеч по-голяма от бабината.
Така, че не му връзвайте кусур на Дембелето. Майтапя се, разбира се. Ето, и ние тогава сме нарушавали спортния режим. Макар, че десет от казармените дни ги изкарахме вкъщи, това не се отрази на боеспособността на българската армия, сигурен съм в това.
10.12.2010 Любомир Николов
И така, адашът замина за Благоевград, при родителите си. А аз на село, при баба и дядо. На осем километра от Казанлък. Сутрин ставах и след закуска се качвах на селския рейс до града. Защото трябваше да тренирам, и то двуразово, сутрин и вечер. Стадионът в Казанлък е на северния край, беше си съвсем приличен. Което ми беше много странно, там видях един комшия, един дувар ни делеше на село. Казваше се Лютви. Няколко години беше по-голям от мен, и вече в националния мъжки отбор за спринтовите бягания. Та с него тренирах, но най-вече сам като щур обикалях пистата.
На втория или третия ден обаче се поддадох на изкушението, да ходя само веднъж на стадиона. То отделно, че баба сутрин ме коткаше с греяна ракийка, трудно й отстоявах. А вечер дядо ми точеше от червеното вино в запотена каничка, на печката цвърчяха наденички или прясно заколено пиле, в моя чест. Старците тогава бяха около седемдесетте. Моето гостуване за тях беше голяма радост.
А последните два-три дни дори не стъпих на стадиона. На приказка с дядо, на усмихната раздумка с баба, вечер с няколко роднински наборчета, първо в единия, после в другия. Спортният режим нещо не се връзваше със бумтящата печка, мезетата, туршийката и ракийката.
И така минаха десетината дни, и когато се прибрахме в школата, какво да видим. Аз не толкова, но адашът Пранджев беше яко издул бузите. Голям смях падна с него, треньорът ни - Бомбата му викаха всички, направо се втрещи. Беше качил почти седем-осем килограма. Явно неговата разкладка е била далеч по-голяма от бабината.
Така, че не му връзвайте кусур на Дембелето. Майтапя се, разбира се. Ето, и ние тогава сме нарушавали спортния режим. Макар, че десет от казармените дни ги изкарахме вкъщи, това не се отрази на боеспособността на българската армия, сигурен съм в това.
10.12.2010 Любомир Николов
сряда, 24 ноември 2010 г.
Вино от баберка, като кръв тъмночервено- разказ
Гъсто е, силно е, с тежък аромат. Удря направо в главата, но на другия ден се чувстваш по-бодър от всякога. Най- добрият сорт за вино от баберка е кабернето. От личен опит го знам.
Дачо Кантонера го уволниха от железниците преди двадесетина години. Остана си на село, в бащината къща. Кирпичена, на един етаж, три стаи една след друга. Постегна покрива, вароса стените, разчисти обраслия с тръни двор, после изкопа кладенец, за да има поливна вода. И заживя сам всред тишината на дългите вечери, огласяни само от кучешкия лай и песента на щурците. Апартамента в града остави на жена си, която го напусна малко след това. Нямаха деца, което направи по-лека раздялата. Само понякога, провесил мъжкото си пране на дългата тел между двете черници в края на двора, си мислеше, че не е лошо да си намери някоя самотница като него. Но времето си минаваше неусетно и това не се случи.
Есента, на границата със зимата, беше за Дачо време за баберка. Сутрин мъглата все още пъплеше по изораните коловози на селския път нагоре, към големия лозов масив при скалите, а той вече беше напълнил половин найлонов чувал със сухи чепки грозде. Ръцете му се обагряха в тъмночервено, лепнеха от сладост, а осите обикаляха небръснатото му лице. Забърсваше потта от челото си, и малко след пладне сядаше между редовете да хапне сирене, домати и евтина наденица, която често купуваше на вересия от селския магазин. Надвечер слънцето огряваше превития му гръб, зад който надолу по пътя влачеше една дървена триколка, натоварена с десетина чували баберка. Лозята бяха вече стари, но все още раждаха и нямаха обиране. Още същата вечер опушваше с вряла вода голямата бъчва, добавяше вода към смачканите в един очукан леген чепки, и каталясал се унасяше в доволния си вече самотен сън.
Една ранна декемврийска нощ, тъкмо виното беше вече прекипяло и тихо зрееше в пресипаните малки бъчонки в пристройката до старата къща, ухото му долови приглушен кучешки лай, по скоро жално хриптене, навярно имаше хора в двора. Нахлузи ботушите, взе брадвата, опряна на прага, и излезе навън. Кучето му се беше умърлушило, на главата си имаше голяма рана. Звездите ярко светеха, месечината се хилеше, извита като сърп около тях, и тогава видя двете сенки, които изнасяха на смълчаната улица пълните буренца. Извика след тях, нещо златно проблесна около врата на единия. После изведнъж усети как му притъмня пред очите, ударен отзад в тила с нещо метално и твърдо. Когато се съвзе, кръвта му беше напоила ризата, усети сладкия й вкус в устата си, беше гъста и с аромат на вино от баберка. Помъчи се да си припомни лицата на двамата, и внезапно си каза, това със синджира беше на онзи младия пияница от края на селото, който не излиза от кръчмата вече цяла година. А чака дете, беше разбрал това случайно, когато предния ден си купуваше хляб на площада и го видя с трима негови авери. Пиеха бира, седнали направо на разбития тротоар пред магазина.
Ванко се роди два дни след онази нощ. На втория месец забелязаха, че на гърба си има белег, сякаш изсъхнала чепка грозде. Растеше заедно с него, и след няколко години децата му сложиха прякора Кабернето. Но не беше само това. Момчето имаше умни очи, беше здраво, но заекваше и странеше дори от приятелите си. После майка му замина за Гърция, остави го в ръцете на винаги пияния му баща, който дори не се интересуваше как е в училище малкият. Така израсна до пети клас, когато един ден почука на вратата на Дачо.
- Ще ми дадеш ли вино, имам пари да ти платя.
- Не си ли малък, за да пиеш - му се сопна Кантонера, тъкмо почиваше от плевенето на няколкото реда царевица, която беше посял в двора си.
- За баща ми е, ще ме пребие, ако се върна без вино. Твоето било по-хубаво от магазинското, така казва- протегна ръката си Ванко, стискайки в ръце банкнота от пет евро.
Парите, които му праща майката, веднага се досети Дачо и се запъти към избата. Дървената порта изскърца зад момчето, когато изведнъж се учуди, ами малкият дори не се запъна в разговора, както винаги. Каква ли ще е тази работа.
Изминаха три-четири години, идването на есента не тревожеше толкова много вече побелелият Дачо. Нагоре в лозята идваше да му помага младият му приятел, Ванко. Момчето рядко приказваше, но си личеше, че расте умен и работлив. Искаше, като порасне, да замине при майка си да й помага и да дели с нея самотата в пустата му чужбина.
- И това ще стане, сине- погалваше го с напуканите си ръце Дачо и незабележимо от него въздъхваше.
Един ден, в края на лятото, мъжът облече най-здравите си и чисти дрехи, взе селския рейс и отиде в големия град. В джоба си беше сложил плик, омотан със тънък сезал. Вътре грижливо бяха сгънати двеста евро. Наложи се доста да почака, когато влезе при гледачката. Една стара жена, но с ясен, тежък и остър поглед.
- А, ти за момчето ли си дошъл- направо започна тя. Ще го излекувам, бъди рахат, ти само идните три седмици недей с никой да говориш, останалото остави на мен. Носиш ли парите, иначе няма да стане.
Идващите двадесетина дни никой не видя Дачо да излиза от къщи. Комшиите, дошли за малко да го навестят, дори го помислиха за онемял. И така на четвъртата седмица в селото се разчу, че Ванко проговорил, сякаш никога не бил заеквал. Дори петното на гърба му било започнало да се изличава. Странна работа, си казваха хората, как ли стана тази работа, ама нали всяко чудо за три дни…
Един ден, преди есенната баберка, при Кантонера дойде Ванко.
- Чичо Дачо, заминавам, вече съм на осемнадесет. Ще ти пиша, само не знам кой ще ти помогне за лозето. Но догодина, живот и здраве, тук съм за седмица, ще ти помагам пак. Че ти къде си без виното от баберка.
И сега навън отново е зима. Той стои пред малката маса, на която има сирене, последните откъснати домати, почти зелени, и евтината наденица, купена на вересия от селския магазин. Но в чашата му отново искри с тежкия си аромат виното от баберка. В ръцете си държи плик, селската поща този път го е зарадвала, както никога до сега. Слага очилата си, започва да чете, и нещо му премрежва погледа, бърза да изтрие очите си и сякаш чува гласа на Ванко.
” - Чичо Дачо, с мама сме много добре, вече започвам трети месец тук, при нея. Лесно си намерих работа, дори се харесах с едно момиче, и то от нашите села наблизо, случайност някаква. В неделя обикновено излизаме навън, тук морето е по-топло от нашето. Не че съм ходил на нашето, но така разправят. Понякога си поръчваме освен храна, и бутилка вино. Бяло или червено. Те тукашните вина са много хубави.
- Но чичо Дачо, никой не прави такова силно, ароматно и гъсто вино, като твоето. Вино от баберка, майстор си ненадминат, това да го знаеш. Обещал съм догодина, като си дойда на село, да взема една бутилка насам. Да разберат всички, кой е чичо Дачо и какво вино умее да прави. И то от баберка, а нямам си на представа какво ще бъде, ако го направиш от истинско грозде.
- Поздрави от твоя син, Ванко.”
В чашата се търкулнаха две кротки сълзи, и дали от тях, но за първи път от онази декемврийска нощ вкусът на виното беше само на грозде, дори и цветът му се стори друг.
Не беше цвят като кръв тъмночервена. Беше само цвят тъмносин, на баберка от истинско грозде.
24.11.2010 Любомир Николов
Дачо Кантонера го уволниха от железниците преди двадесетина години. Остана си на село, в бащината къща. Кирпичена, на един етаж, три стаи една след друга. Постегна покрива, вароса стените, разчисти обраслия с тръни двор, после изкопа кладенец, за да има поливна вода. И заживя сам всред тишината на дългите вечери, огласяни само от кучешкия лай и песента на щурците. Апартамента в града остави на жена си, която го напусна малко след това. Нямаха деца, което направи по-лека раздялата. Само понякога, провесил мъжкото си пране на дългата тел между двете черници в края на двора, си мислеше, че не е лошо да си намери някоя самотница като него. Но времето си минаваше неусетно и това не се случи.
Есента, на границата със зимата, беше за Дачо време за баберка. Сутрин мъглата все още пъплеше по изораните коловози на селския път нагоре, към големия лозов масив при скалите, а той вече беше напълнил половин найлонов чувал със сухи чепки грозде. Ръцете му се обагряха в тъмночервено, лепнеха от сладост, а осите обикаляха небръснатото му лице. Забърсваше потта от челото си, и малко след пладне сядаше между редовете да хапне сирене, домати и евтина наденица, която често купуваше на вересия от селския магазин. Надвечер слънцето огряваше превития му гръб, зад който надолу по пътя влачеше една дървена триколка, натоварена с десетина чували баберка. Лозята бяха вече стари, но все още раждаха и нямаха обиране. Още същата вечер опушваше с вряла вода голямата бъчва, добавяше вода към смачканите в един очукан леген чепки, и каталясал се унасяше в доволния си вече самотен сън.
Една ранна декемврийска нощ, тъкмо виното беше вече прекипяло и тихо зрееше в пресипаните малки бъчонки в пристройката до старата къща, ухото му долови приглушен кучешки лай, по скоро жално хриптене, навярно имаше хора в двора. Нахлузи ботушите, взе брадвата, опряна на прага, и излезе навън. Кучето му се беше умърлушило, на главата си имаше голяма рана. Звездите ярко светеха, месечината се хилеше, извита като сърп около тях, и тогава видя двете сенки, които изнасяха на смълчаната улица пълните буренца. Извика след тях, нещо златно проблесна около врата на единия. После изведнъж усети как му притъмня пред очите, ударен отзад в тила с нещо метално и твърдо. Когато се съвзе, кръвта му беше напоила ризата, усети сладкия й вкус в устата си, беше гъста и с аромат на вино от баберка. Помъчи се да си припомни лицата на двамата, и внезапно си каза, това със синджира беше на онзи младия пияница от края на селото, който не излиза от кръчмата вече цяла година. А чака дете, беше разбрал това случайно, когато предния ден си купуваше хляб на площада и го видя с трима негови авери. Пиеха бира, седнали направо на разбития тротоар пред магазина.
Ванко се роди два дни след онази нощ. На втория месец забелязаха, че на гърба си има белег, сякаш изсъхнала чепка грозде. Растеше заедно с него, и след няколко години децата му сложиха прякора Кабернето. Но не беше само това. Момчето имаше умни очи, беше здраво, но заекваше и странеше дори от приятелите си. После майка му замина за Гърция, остави го в ръцете на винаги пияния му баща, който дори не се интересуваше как е в училище малкият. Така израсна до пети клас, когато един ден почука на вратата на Дачо.
- Ще ми дадеш ли вино, имам пари да ти платя.
- Не си ли малък, за да пиеш - му се сопна Кантонера, тъкмо почиваше от плевенето на няколкото реда царевица, която беше посял в двора си.
- За баща ми е, ще ме пребие, ако се върна без вино. Твоето било по-хубаво от магазинското, така казва- протегна ръката си Ванко, стискайки в ръце банкнота от пет евро.
Парите, които му праща майката, веднага се досети Дачо и се запъти към избата. Дървената порта изскърца зад момчето, когато изведнъж се учуди, ами малкият дори не се запъна в разговора, както винаги. Каква ли ще е тази работа.
Изминаха три-четири години, идването на есента не тревожеше толкова много вече побелелият Дачо. Нагоре в лозята идваше да му помага младият му приятел, Ванко. Момчето рядко приказваше, но си личеше, че расте умен и работлив. Искаше, като порасне, да замине при майка си да й помага и да дели с нея самотата в пустата му чужбина.
- И това ще стане, сине- погалваше го с напуканите си ръце Дачо и незабележимо от него въздъхваше.
Един ден, в края на лятото, мъжът облече най-здравите си и чисти дрехи, взе селския рейс и отиде в големия град. В джоба си беше сложил плик, омотан със тънък сезал. Вътре грижливо бяха сгънати двеста евро. Наложи се доста да почака, когато влезе при гледачката. Една стара жена, но с ясен, тежък и остър поглед.
- А, ти за момчето ли си дошъл- направо започна тя. Ще го излекувам, бъди рахат, ти само идните три седмици недей с никой да говориш, останалото остави на мен. Носиш ли парите, иначе няма да стане.
Идващите двадесетина дни никой не видя Дачо да излиза от къщи. Комшиите, дошли за малко да го навестят, дори го помислиха за онемял. И така на четвъртата седмица в селото се разчу, че Ванко проговорил, сякаш никога не бил заеквал. Дори петното на гърба му било започнало да се изличава. Странна работа, си казваха хората, как ли стана тази работа, ама нали всяко чудо за три дни…
Един ден, преди есенната баберка, при Кантонера дойде Ванко.
- Чичо Дачо, заминавам, вече съм на осемнадесет. Ще ти пиша, само не знам кой ще ти помогне за лозето. Но догодина, живот и здраве, тук съм за седмица, ще ти помагам пак. Че ти къде си без виното от баберка.
И сега навън отново е зима. Той стои пред малката маса, на която има сирене, последните откъснати домати, почти зелени, и евтината наденица, купена на вересия от селския магазин. Но в чашата му отново искри с тежкия си аромат виното от баберка. В ръцете си държи плик, селската поща този път го е зарадвала, както никога до сега. Слага очилата си, започва да чете, и нещо му премрежва погледа, бърза да изтрие очите си и сякаш чува гласа на Ванко.
” - Чичо Дачо, с мама сме много добре, вече започвам трети месец тук, при нея. Лесно си намерих работа, дори се харесах с едно момиче, и то от нашите села наблизо, случайност някаква. В неделя обикновено излизаме навън, тук морето е по-топло от нашето. Не че съм ходил на нашето, но така разправят. Понякога си поръчваме освен храна, и бутилка вино. Бяло или червено. Те тукашните вина са много хубави.
- Но чичо Дачо, никой не прави такова силно, ароматно и гъсто вино, като твоето. Вино от баберка, майстор си ненадминат, това да го знаеш. Обещал съм догодина, като си дойда на село, да взема една бутилка насам. Да разберат всички, кой е чичо Дачо и какво вино умее да прави. И то от баберка, а нямам си на представа какво ще бъде, ако го направиш от истинско грозде.
- Поздрави от твоя син, Ванко.”
В чашата се търкулнаха две кротки сълзи, и дали от тях, но за първи път от онази декемврийска нощ вкусът на виното беше само на грозде, дори и цветът му се стори друг.
Не беше цвят като кръв тъмночервена. Беше само цвят тъмносин, на баберка от истинско грозде.
24.11.2010 Любомир Николов
вторник, 16 ноември 2010 г.
Спирка " Незабравка" - разказ
„ В мойта памет смътно светят
ранни гарови бюфети с дъх на прегоряла ръж.
Под клепачите ми пари дим от евтини цигари,
от сбогуване с другари под замисления дъжд.”
Тя е високо в планината. Цялата в напукана и олющена мазилка, с чукче и камбанка под стряхата. С варосани камъчета покрай изкорубените счупени базалтови плочи, с пресъхнала помпа и зелено мъхесто корито. И с малко остарелия си началник, който посреща и изпраща пъхтящия от височината локомотив. Облечен е с поизмачкана униформа, на куртката винаги липсва по някое пиринчено копче, с шапка на главата, под която е вързал на конска опашка посивялата си коса. Слаб, изпънал се като струна за няколкото минути, които му дават силата да живее. И така години наред. По десетина пъти на ден, до късна вечер и от ранна сутрин.
Но днес е различен. Някак сериозно достолепен, същевременно благ и дори загадъчно усмихнат. Въпреки, че този ден е последният. За неговата спирка ” Незабравка”, а и за него самия. Тя е вече излишна. Влаковете не ще почиват тук, за да се разбързат после надолу към долината. Сградата ще започне съвсем да се руши под тежестта на вятъра, снега и времето. И малко хора ще си спомнят за нея, защото е нямало с какво да я запомнят навярно.
Освен групите от учениците пролет и есен, нарамили раниците и неизменната китара, водени от няколкото учителки и учителят-водач, който ще ги преведе през тихите планински пътеки до близката хижа. А те са винаги шумни, гладни за подвизи и нетърпеливи за бъдещето. Някои от тях на следващия ден ще са хванати за ръка, когато чакат обратно влака на изтърбушените пейки пред спирката. Други ще са доволни, че незабелязано от учителите са се изкачили на стръмния скалист връх над хижата, а трети все още опиянени от първата бутилка коняк, изпита под влажната сянка на високите борове, където са се почувствали големи.
Може би ще я помнят и онези двама, които един зимен ден, снежен и много студен, трябваше да останат тук до идването на автобуса, който щеше да ги остави до по-голямата гара надолу, откъдето да продължат пътя си. Защото жиците над линията се бяха откъснали, натежали от големите ледени висулки. И тогава, разхождайки се до смесения магазин в отсрещната махала, бяха видели едни запокитени новенички ъглови легла. А бяха младоженци и в тясната им квартира щяха да стоят много добре. Затова той остана да спи на дървената пейка край кюмбето в студената чакалня, за да пази леглата през целия идващ ден. А тя се върна в късния следобед с пари, за да натоварят заедно радостта си на влака от тази малка спирка Незабравима.
И голобрадото войниче, което незнайно защо се беше залутало извън ротата си в Балкана, намерило топлината и сушината на спирката, и то навярно не ще я забрави. И после, въпреки двудневния арест и наказанието да чисти тоалетните на поделението цял месец, след уволнението щеше да се връща тук отново и отново цяло лято. При онова русоляво момиче от отсрещната махала, с което есента бяха заминали заедно далеч в големия град долу в равнината.
А затворникът, който една тъмна вечер беше разбил вратата на гаровия бюфет, изтощен от глад и жажда, той навярно ще иска да я забрави, но няма да може. На сутринта го бяха намерили вътре с омазани от вафлени трохи уста, заспал дълбоко на дървените счупени столове, а около него се търкаляха шишетата с изпита жълта лимонада. Беше забравил да си тръгне.
Но най-много ще я помнят онези двама, които в един зноен ден неочаквано бяха слезли на тази малка спирка. Жената беше започнала да ражда, трябваше това да стане след два месеца, но малкото същество не искаше да ги пита. И тогава в късната нощ писъкът на линейката, дошла от големия град, се сля с плача на едно малко, но здраво момиченце. Което също ще помни онова време, защото името му я даде спирката - Незабравка.
Колко спирки ще помним, когато вече не ще ги има, зависи от нас. Понякога и без да сме сигурни, че нещо са ни дали, друг път защото наистина животът ни се състои от наглед малки, но толкова важни и съдбовни спирки. И защото те ни бележат пътя, до дома, до приятелите, до най-близкия човек. И защото сме сигурни, че щом има пътища за пътуване, значи сме длъжни да ги извървим.
А кой е виждал път без спирки, има го само в безкрая, където ще бъдем безплътни и вечни. Ще бъдем неуморими, ефирни и страшно безспирни.
" Димни гари, димни ниви,
дето в утрините сиви сеем малки семена.
После те покълват в бели срещи
или пък в раздели, с образи и имена.”
16.11. 2010. Любомир Николов
ранни гарови бюфети с дъх на прегоряла ръж.
Под клепачите ми пари дим от евтини цигари,
от сбогуване с другари под замисления дъжд.”
Тя е високо в планината. Цялата в напукана и олющена мазилка, с чукче и камбанка под стряхата. С варосани камъчета покрай изкорубените счупени базалтови плочи, с пресъхнала помпа и зелено мъхесто корито. И с малко остарелия си началник, който посреща и изпраща пъхтящия от височината локомотив. Облечен е с поизмачкана униформа, на куртката винаги липсва по някое пиринчено копче, с шапка на главата, под която е вързал на конска опашка посивялата си коса. Слаб, изпънал се като струна за няколкото минути, които му дават силата да живее. И така години наред. По десетина пъти на ден, до късна вечер и от ранна сутрин.
Но днес е различен. Някак сериозно достолепен, същевременно благ и дори загадъчно усмихнат. Въпреки, че този ден е последният. За неговата спирка ” Незабравка”, а и за него самия. Тя е вече излишна. Влаковете не ще почиват тук, за да се разбързат после надолу към долината. Сградата ще започне съвсем да се руши под тежестта на вятъра, снега и времето. И малко хора ще си спомнят за нея, защото е нямало с какво да я запомнят навярно.
Освен групите от учениците пролет и есен, нарамили раниците и неизменната китара, водени от няколкото учителки и учителят-водач, който ще ги преведе през тихите планински пътеки до близката хижа. А те са винаги шумни, гладни за подвизи и нетърпеливи за бъдещето. Някои от тях на следващия ден ще са хванати за ръка, когато чакат обратно влака на изтърбушените пейки пред спирката. Други ще са доволни, че незабелязано от учителите са се изкачили на стръмния скалист връх над хижата, а трети все още опиянени от първата бутилка коняк, изпита под влажната сянка на високите борове, където са се почувствали големи.
Може би ще я помнят и онези двама, които един зимен ден, снежен и много студен, трябваше да останат тук до идването на автобуса, който щеше да ги остави до по-голямата гара надолу, откъдето да продължат пътя си. Защото жиците над линията се бяха откъснали, натежали от големите ледени висулки. И тогава, разхождайки се до смесения магазин в отсрещната махала, бяха видели едни запокитени новенички ъглови легла. А бяха младоженци и в тясната им квартира щяха да стоят много добре. Затова той остана да спи на дървената пейка край кюмбето в студената чакалня, за да пази леглата през целия идващ ден. А тя се върна в късния следобед с пари, за да натоварят заедно радостта си на влака от тази малка спирка Незабравима.
И голобрадото войниче, което незнайно защо се беше залутало извън ротата си в Балкана, намерило топлината и сушината на спирката, и то навярно не ще я забрави. И после, въпреки двудневния арест и наказанието да чисти тоалетните на поделението цял месец, след уволнението щеше да се връща тук отново и отново цяло лято. При онова русоляво момиче от отсрещната махала, с което есента бяха заминали заедно далеч в големия град долу в равнината.
А затворникът, който една тъмна вечер беше разбил вратата на гаровия бюфет, изтощен от глад и жажда, той навярно ще иска да я забрави, но няма да може. На сутринта го бяха намерили вътре с омазани от вафлени трохи уста, заспал дълбоко на дървените счупени столове, а около него се търкаляха шишетата с изпита жълта лимонада. Беше забравил да си тръгне.
Но най-много ще я помнят онези двама, които в един зноен ден неочаквано бяха слезли на тази малка спирка. Жената беше започнала да ражда, трябваше това да стане след два месеца, но малкото същество не искаше да ги пита. И тогава в късната нощ писъкът на линейката, дошла от големия град, се сля с плача на едно малко, но здраво момиченце. Което също ще помни онова време, защото името му я даде спирката - Незабравка.
Колко спирки ще помним, когато вече не ще ги има, зависи от нас. Понякога и без да сме сигурни, че нещо са ни дали, друг път защото наистина животът ни се състои от наглед малки, но толкова важни и съдбовни спирки. И защото те ни бележат пътя, до дома, до приятелите, до най-близкия човек. И защото сме сигурни, че щом има пътища за пътуване, значи сме длъжни да ги извървим.
А кой е виждал път без спирки, има го само в безкрая, където ще бъдем безплътни и вечни. Ще бъдем неуморими, ефирни и страшно безспирни.
" Димни гари, димни ниви,
дето в утрините сиви сеем малки семена.
После те покълват в бели срещи
или пък в раздели, с образи и имена.”
16.11. 2010. Любомир Николов
понеделник, 18 октомври 2010 г.
Перфектният бизнесплан- разказ
Господин Н. е бизнесмен. Това му се отдава с лекота. Още от студентските години, когато изучава атомна физика в бившия Съюз. Мъкне лекарства и матрьошки към България, а обратно се навлича в три ката кожуси, които продава за щури пари, изкарал медицинска тапия, че страда от рядко заболяване и трябва тялото му да е винаги на топло. Така избутва петте години, а после дисертация дори защитава, но идва демокрацията и господин Н. попада изцяло в свои води. Започва да търгува с консерви, флоатно стъкло от Украйна, кибрит със смотани опаковки, на които няма цветни картинки на голи мацки или футболни величия, но пък от три клечки две все пак палят.
Само че напоследък бизнесът много се променя. Навлиза в нормалните си коловози, където дребните далавери не вървят. Жена му започва да мрънка, че само лежи на стара слава. Тогава господин Н. си взима дългосрочна командировка до латвийските републики, прави бизнес план за внос на риба - щука, есетра, моруна, латвийски сом и чер хайвер. Е, има една малка подробност, трябват му пари, и то доста пари. У нас банките искат предишна атестация за дейността му, да отпуснат кредита, който ще го направи много богат. И така нещата удрят на камък, вече трета година обикаля по силовите структури, народните представители и дори европейските фондове. Но все още никой не се доверява на перфектно изпипания му бизнес-план.
Един ден, както снове из големите търговски вериги, нароени напоследък като птичи гнезда, за да е в крак с конкуренцията, господин Н. си взима пет-шест кила рядка риба, внесена от Финландия или Естония. И какъвто си е лакомник, получава хранително отравяне. Взимат го в болница, но забравя втория си джиесем вкъщи на холната масичка. Така жена му научава, че по време на дългата двугодишна командировка, за да не се чувства сам, си е завъдил любовница, която му е родила дете, и много се надява господин Н. да остави родната бизнесатмосфера и да замине при нея, за да заживеят като истинско семейство.
Затова когато се прибира в своето панелно жилище, господин Н. с изненада разбира, че бравата на входната врата е сменена. След седмица време бизнесменът Н. мигрира към земите, където преди време е хвърлил хайвера си, но на границата му се случва да се запознае с директора на една нова прибалтийска банка, която сега стъпва на българска територия. Харесват се взаимно, или така им се струва, опиянени от студеното бяло вино и пържената дунавска риба. Начертават общ план за действие, господин Н. му дава аванс хиляда евро за общото дело, и всеки поема по пътя си.
И както решава да прекоси Черно море до Одеса, а после да отпраши на север, господин Н. се качва с оскъдните си вече пари на товарен кораб, който ще го отведе до устието на река Дунав. И то съвсем нелегално, никой не забелязва това. Но късно през нощта нещо му прилошава, дали от студеното вино, или от пържената риба, така и не разбира. Надвесва се над водата, за да му олекне, но внезапно тласък от разпенената незнайно защо обагрена в червено река го изпраща там долу, при дунавските сомове, които с готовност го обгрижват, за да не се чувства нещастен и сам.
И всяка от двете му жени започва да си мисли, че все пак може и да е щастлив при другата, ако сега се появи внезапно на прага им, са готови дори да му поднесат и чер хайвер.
В името на доброто старо време.
18.10.2010 Любомир Николов
Само че напоследък бизнесът много се променя. Навлиза в нормалните си коловози, където дребните далавери не вървят. Жена му започва да мрънка, че само лежи на стара слава. Тогава господин Н. си взима дългосрочна командировка до латвийските републики, прави бизнес план за внос на риба - щука, есетра, моруна, латвийски сом и чер хайвер. Е, има една малка подробност, трябват му пари, и то доста пари. У нас банките искат предишна атестация за дейността му, да отпуснат кредита, който ще го направи много богат. И така нещата удрят на камък, вече трета година обикаля по силовите структури, народните представители и дори европейските фондове. Но все още никой не се доверява на перфектно изпипания му бизнес-план.
Един ден, както снове из големите търговски вериги, нароени напоследък като птичи гнезда, за да е в крак с конкуренцията, господин Н. си взима пет-шест кила рядка риба, внесена от Финландия или Естония. И какъвто си е лакомник, получава хранително отравяне. Взимат го в болница, но забравя втория си джиесем вкъщи на холната масичка. Така жена му научава, че по време на дългата двугодишна командировка, за да не се чувства сам, си е завъдил любовница, която му е родила дете, и много се надява господин Н. да остави родната бизнесатмосфера и да замине при нея, за да заживеят като истинско семейство.
Затова когато се прибира в своето панелно жилище, господин Н. с изненада разбира, че бравата на входната врата е сменена. След седмица време бизнесменът Н. мигрира към земите, където преди време е хвърлил хайвера си, но на границата му се случва да се запознае с директора на една нова прибалтийска банка, която сега стъпва на българска територия. Харесват се взаимно, или така им се струва, опиянени от студеното бяло вино и пържената дунавска риба. Начертават общ план за действие, господин Н. му дава аванс хиляда евро за общото дело, и всеки поема по пътя си.
И както решава да прекоси Черно море до Одеса, а после да отпраши на север, господин Н. се качва с оскъдните си вече пари на товарен кораб, който ще го отведе до устието на река Дунав. И то съвсем нелегално, никой не забелязва това. Но късно през нощта нещо му прилошава, дали от студеното вино, или от пържената риба, така и не разбира. Надвесва се над водата, за да му олекне, но внезапно тласък от разпенената незнайно защо обагрена в червено река го изпраща там долу, при дунавските сомове, които с готовност го обгрижват, за да не се чувства нещастен и сам.
И всяка от двете му жени започва да си мисли, че все пак може и да е щастлив при другата, ако сега се появи внезапно на прага им, са готови дори да му поднесат и чер хайвер.
В името на доброто старо време.
18.10.2010 Любомир Николов
сряда, 29 септември 2010 г.
Човекът, който нямаше лице- разказ
Няма как да го запомните, и да е минал покрай вас. И утре отново да го срещнете, как ще го различите, та той няма лице. По дрехите не става, сезоните се менят, модата бързо скача нанякъде, не живее зле, че да износва едни и същи дрехи. Навярно си има достатъчно тоалети, здрави обувки също, въпреки че съм сигурен, не обича да скача из локвите след пролетния дъжд. Не съм сигурен дали изобщо обича нещо или някого, дали изпитва задоволство, или радост, или пък през сърцето му понякога пробягва кратка въздишка. И ако това е така, как да го разбера, та той няма лице.
Кога ли го е загубил, не вярвам да е толкова разсеян, има ли такъв човек, който да не помни лицето си, по-точно да го е забравил при някаква среща, или пък да го е скрил зад ъгъла в стаята си, преди да излезе навън всред хората. Колко ли му е трудно да върви из града, и с какви очи ви гледа, като си няма лице. Или пък минава по един и същ маршрут, който е най-безопасен за самия него. И така с години, и от сън да го вдигнеш не ще се обърка, толкова пъти го е минавал, че и със затворени очи да тръгне, отново ще върви със сигурни твърди крачки. А, забравих, че и очи навярно няма, щом няма лице…
Не, че моето лице е нещо особено. Но си е мое. И е на мястото си. Въпреки, че онзи ден поискаха да го сменя, за да ме вземат на работа. По точно, да си обръсна брадата. Тя пък за какво ти е, ще каже някой. Ама ако я махна, дали ще си позная лицето, че аз не съм го виждал от сума ти години. Може и да ме досрамее, като го видя. Ще си помисля, по-точно няма какво да мисля, те в други ден освен да си сменя лицето може да поискат и душата да си подменя, за по-нова и различна.
Затова, мислейки за всичко това го забелязах, човекът, който си ходеше без лице. Навярно преди много време си е казал, че само неприятности може да си има, друго ще е да си живее без лице. Някак по-универсален и дистанциран е животът така, та той е достатъчно кратък, за да го усложняваме, и така е направил този избор още дори преди да e запомнил лицето си.
Мисля някой ден, ако случайно пак го срещна, да го запитам за всичко това. Но дали ще го разпозная, и дали няма да се обиди. Може би така ще разбера и нещо друго, дали му е останала душа, след толкова много години, в които вече е свикнал да живее сам със себе си, но без лице.
29.09.2010 Любомир Николов
Кога ли го е загубил, не вярвам да е толкова разсеян, има ли такъв човек, който да не помни лицето си, по-точно да го е забравил при някаква среща, или пък да го е скрил зад ъгъла в стаята си, преди да излезе навън всред хората. Колко ли му е трудно да върви из града, и с какви очи ви гледа, като си няма лице. Или пък минава по един и същ маршрут, който е най-безопасен за самия него. И така с години, и от сън да го вдигнеш не ще се обърка, толкова пъти го е минавал, че и със затворени очи да тръгне, отново ще върви със сигурни твърди крачки. А, забравих, че и очи навярно няма, щом няма лице…
Не, че моето лице е нещо особено. Но си е мое. И е на мястото си. Въпреки, че онзи ден поискаха да го сменя, за да ме вземат на работа. По точно, да си обръсна брадата. Тя пък за какво ти е, ще каже някой. Ама ако я махна, дали ще си позная лицето, че аз не съм го виждал от сума ти години. Може и да ме досрамее, като го видя. Ще си помисля, по-точно няма какво да мисля, те в други ден освен да си сменя лицето може да поискат и душата да си подменя, за по-нова и различна.
Затова, мислейки за всичко това го забелязах, човекът, който си ходеше без лице. Навярно преди много време си е казал, че само неприятности може да си има, друго ще е да си живее без лице. Някак по-универсален и дистанциран е животът така, та той е достатъчно кратък, за да го усложняваме, и така е направил този избор още дори преди да e запомнил лицето си.
Мисля някой ден, ако случайно пак го срещна, да го запитам за всичко това. Но дали ще го разпозная, и дали няма да се обиди. Може би така ще разбера и нещо друго, дали му е останала душа, след толкова много години, в които вече е свикнал да живее сам със себе си, но без лице.
29.09.2010 Любомир Николов
четвъртък, 2 септември 2010 г.
Щастието, мимолетно и кратко - кратък разказ
Вече втора седмица никому неизвестният писател Н.Л. работеше като хигиенист в гимназията, която по някаква ирония на съдбата завърши преди четиридесет години 11 ” щ ” клас. Не, че тази работа беше мечтата на живота му. За успокоение в заповедта за назначение не пишеше чистач или прислужник, а модерното-хигиенист. Метеше и миеше пода, бършеше прах, чистеше тоалетните и изхвърляше боклуците на младата подрастваща смяна. Когато накрая на деня присядаше да си почине, от умора или от напиращите спомени по младостта, в тъмния коридор се усмихваше ученическата му любов, с малко раздърпана черна престилка и разкопчана якичка около бялата шия. Искаше му се да притича към нея, изправяше се на крака и добре, че болката в ставите бързо го отрезняваше и връщаше към реалността.
Преди месец изненадващо беше получил награда от конкурса на един известен литературен сайт за написване на кратък разказ. И докато обясни на редакторите каква е истината, парите дойдоха по пощата. Каза си, щом са се объркали, аз ли да ги мисля, и похарчи бързо хиляда и стоте лева. Плати данъка за гарсониерата, в която живееше, че не беше го плащал три години, после парното и тока, даде на племенника си малко сума, за да отиде момчето на море, останалите не разбра къде се изпариха. А след десетина дни редакторите на сайта си поискаха парите обратно. Станало е грешка, все пак наградихме разказа на твоя съименник, ти изобщо не си участвал, така му казаха те. Н.Л. изпадна в голямо затруднение. Единствените му доходи бяха малката рента от двете наследствени лозя някъде из Карнобатско, за които доскоро дори и не подозираше. Ами това са хиляда и сто лева, как да ги възвърне.
Но щастието отново му се усмихна. Директорката на гимназията му беше позната от клуба по рейки, който малко известният писател посещаваше от време на време. Е, работата не беше престижна, но за половин година щеше да изплати дълга си към литературния сайт. Дано не му сложат и лихви, че сега лихвеният процент май започнал да се катери бързо нагоре, мислеше си Н.Л., бършейки с препарат умивалните, тоалетните ги беше оставил за най-накрая. И някак работата дори вече не му тежеше, с нетърпение чакаше да привърши с нея.
И да седне отново за час време на ученическия чин. Беше започнал да пише роман, този на собствения си живот. Ученическата стая му влияеше твърде зареждащо на творчеството. Не че животът му беше достоен да завладее читателя. Ама кой знае, то всичко търпи украса и фантазия. И някой ден наистина е станал известен. И тогава може палачинката да се обърне, да наградят съименника му, известния Н.Л. по погрешка. Да се оправя както си знае, то мимолетното щастието не е казано, че идва само при неизвестните, както стана при него. На всекиго можа да се случи.
02.09.2010 Любомир Николов
Преди месец изненадващо беше получил награда от конкурса на един известен литературен сайт за написване на кратък разказ. И докато обясни на редакторите каква е истината, парите дойдоха по пощата. Каза си, щом са се объркали, аз ли да ги мисля, и похарчи бързо хиляда и стоте лева. Плати данъка за гарсониерата, в която живееше, че не беше го плащал три години, после парното и тока, даде на племенника си малко сума, за да отиде момчето на море, останалите не разбра къде се изпариха. А след десетина дни редакторите на сайта си поискаха парите обратно. Станало е грешка, все пак наградихме разказа на твоя съименник, ти изобщо не си участвал, така му казаха те. Н.Л. изпадна в голямо затруднение. Единствените му доходи бяха малката рента от двете наследствени лозя някъде из Карнобатско, за които доскоро дори и не подозираше. Ами това са хиляда и сто лева, как да ги възвърне.
Но щастието отново му се усмихна. Директорката на гимназията му беше позната от клуба по рейки, който малко известният писател посещаваше от време на време. Е, работата не беше престижна, но за половин година щеше да изплати дълга си към литературния сайт. Дано не му сложат и лихви, че сега лихвеният процент май започнал да се катери бързо нагоре, мислеше си Н.Л., бършейки с препарат умивалните, тоалетните ги беше оставил за най-накрая. И някак работата дори вече не му тежеше, с нетърпение чакаше да привърши с нея.
И да седне отново за час време на ученическия чин. Беше започнал да пише роман, този на собствения си живот. Ученическата стая му влияеше твърде зареждащо на творчеството. Не че животът му беше достоен да завладее читателя. Ама кой знае, то всичко търпи украса и фантазия. И някой ден наистина е станал известен. И тогава може палачинката да се обърне, да наградят съименника му, известния Н.Л. по погрешка. Да се оправя както си знае, то мимолетното щастието не е казано, че идва само при неизвестните, както стана при него. На всекиго можа да се случи.
02.09.2010 Любомир Николов
Абонамент за:
Публикации (Atom)