петък, 1 юли 2011 г.

Моят първи юли

…Тичам, тичам по влажния пясък, очите ми са разтворени, косата ми е разпиляна, брадата ми е черна, сърцето ми е пълно, морето се е заиграло като на шега с чайки и гларуси, синкавите медузи ги прескачам леко, червеният диск се е подал над хоризонта, скоро ще стане яркожълт, вятърът ме гали с хладния си дъх, две сини очи още спят в бунгалото, иде ми да литна, препъвам се в изоставените дворци от пясък, острите мидени черупки ме отпращат по-встрани от разхвърляните пръски на вълните, куче се въргаля в плиткото, смокините, липите и каваците зеленеят встрани и по-горе, пораснало момиче е обгърнало тънките си крака и гледа напред към безкрая, старец и старица трудно пристъпят към дюните, водораслите се оплитат около пръстите на ходилата ми, шезлонгите правят първите дири по гладкото, виковете на царевичарите са още в късните им сънища, музика напира в гърдите ми, втурвам се с вдигнати колене през каменистото дъно, вече плувам като делфин към шамандурата, обръщам се по гръб, за да видя птиците как летят високо в безбрежното, после отново потапям глава в синьозелената вода, разбивам с чело белите зайчета, сам съм, около мен няма никой, а имам целия свят, и си казвам…
„ Ах, дано не сънувам…”

1.07.2011. Любомир Николов

понеделник, 13 юни 2011 г.

Вярвате ли в извънземни -за разказите на Петър Марчев

Не знам дали ако прочетете новата книга с разкази на Петър Марчев ще промените мнението си за съществуването им. Някои вярват, други не. Но пък заглавието
” Извънземното от Долна Митрополия” звучи достатъчно абсурдно и дори подвеждащо. Защото всичко, за което авторът разказва e взето направо от истинския живот. Е, поднесено с фино чувство за хумор и голяма доза самоирония.
Авторът ни представя своите разкази с невероятното хрумване да ги озаглави по подобие на някои световни произведения. Започва с класическото „ Под игото”, минава през ” Война и мир” и „Малкият принц”, после се спира ” По пътя” , за да завърши накрая с ” Мамино детенце”.
Петър Марчев е много смешен автор. Стилът му е такъв, хумор, самоирония, минали събития, световни и регионални, както и днешни човешки надлъгвания и прегрешения, всичко това изобилства в разказите. Ако не цялата, то половината световна литература ни докосва с ярките щрихи на писанията му. На моменти обаче разказвачът няма никаква пощада към четящия. Показва обикновени, истински със своята силна болка истории, както ги е видял и почувствал.
Порасналото момче, простило след дълги години на приятеля на своя баща, неволно отнел живота му. Баба Костовица, погубила живота си, за да предпази от хорски приказки своя син Косьо. Благо и неговият неблагодарен приятел. Близнатото по челото недъгаво момче, проходило внезапно, за да се отблагодари на пенсионираната учителка, направила всичко, за да доведе при него надеждата. Комшийките баба Петковица и баба Райковица, които се скарват за едното нищо, а после колко мъка произтича от това.
Такива са героите на Петър Марчев. Първични, обичащи, мразещи, страдащи, прощаващи, но и вярващи. В това, че могат да променят ако не целия свят, то поне себе си към по-добро. Но нека най-напред се научат да обичат истински.
А колко от нещата, така скъпи и ценни за едно отминало време намира читателя в книгата. Дънките „Levis”, „Coca cola”-та и нейното българско подобие „Алтай”-я, руския „Москвич”, големия шоколад”Крава”, грамофонните тави с музиката на Назарет и Пърпъл.
И събитията през 68-ма в Чехословакия, и пътуването до светите места на Атон, и гюловото масло на казанлъшката долина, и още, и още…
Това е един свят, събран в сто и тридесет страници.
Светът на Петър Марчев, един човек който помни миналото. И който силно вярва в бъдещето. За което трябва да се пътува с вдигната глава.
А този свят е и нашият свят, което прави книгата му толкова близка до сърцата ни.


13.06.2011 Любомир Николов Николов

сряда, 1 юни 2011 г.

Eжедневие-разказ

Виждам го как пресича улицата. Леко притичва, замята дългите си ръце и крака, навежда се да прибере в близкото кошче някоя захвърлена хартия. Около дългото му тяло се е омотал възмръсничък шлифер. Вади гребен и сресва в движение белите си коси, после отново се забързва напред. Вече ми се струва, че няма закъде да е толкова устремен, трябва да е от година-две пенсионер. Сам е като кукувица.
Пуши цигара, като отхвърля с резки движения дългите си черни коси. Боядисва се, навярно. Когато е обута в дънки, те са прилепнали плътно по стегнатото й тяло. Знае го и понякога затова излиза навън, да й се любуват. Може след време да не е така стройна, но това време е далеч. Около нея понякога кръжат няколко момчета, или някое момиче, с което сякаш се състезават по красота и младост.
Всяка сутрин мете пред големия комплекс, който управлява от години. И притежава. ” Няма ли на кой да дадеш пет лева да те отмени, пада ти авторитета”-пошегувах се веднъж. Не схвана закачката.” И на мен ми се иска някой да ми даде” – така ми отвърна. Сам е от четири-пет години, дъщеря му няма май вече шанс да се ожени, на тази възраст… Кой знае, то много на хубаво не е винаги хубаво…
Сякаш се редуват край кофите. Единият е с колело, към нея платформа. Събира желязо. Може и някой стар непотребен електрически уред. Случва се и да работят, не вярвам на това да разчита. Другият е с дълга русоляво-бяла коса и торби в ръцете си. Пуши цигара всяка минута, пръстите му са жълти, сякаш кафяв кехлибар. Ноктите неизрязани и мръсни. Душата му…не знам, не знам…
Отсреща офисът е винаги пълен. Млада е, с високи токчета, за красива не може да се каже. Но пък е ефектна, сигурно защото печели добре. Не съм сигурен дали не се лъжа, един ден я видях да се муши всред стоките с намаления наблизо. Или пък си е краста някаква.
Ако не съм в настроение, правя се че не го забелязвам и минавам на другия тротоар. Вече не е шеф, но е достатъчно многословен, чак досаден. Жена му го изостави преди години, защо ли, не бяха в първа младост. Синът му прибра момиче с две деца, как не се побърка не знам. Май вече е свикнал. Дрехите му са опърпани, няма кой да ги изглади, но пък е винаги гладко обръснат. Абе старец си е вече.
Костюмът и вратовръзката са задължителни в делничния ден. Винаги е бил на добре платена работа, кметството, банките, някакви консорциуми напоследък. Внимателен е с хората, без съмнение. Е, има имоти не само в града, така се говори. Да са му честити, нищо лошо не ми е направил. Макар, че жена му можеше да бъде по-любезна един ден, когато подавах документи за онзи конкурс, но нейсе…
Вече години не си показва носа навън. Какво му стана на този човек, имаше си всичко. Жена му бая се е измъчила с него, но не го показва. Защо така стана, говорят се най-различни работи, сигурно има нещо вярно, всяка крушка си има и опашка.

Колко ли много съм се променил, какъв бях преди тридесет години, откакто живея тук. Половин живот, ужас.
Излизам на терасата да пуша. Замислям се и връщам папиросата в кутията.
Много цигари пуша напоследък.
Ще трябва да ги откажа.
Абе, един живот живеем, я да не се задълбочавам. Огънчето проблясква в настъпващия мрак.

Всеки път я виждам с баба си, вече е голяма, пък с баба си… Ами като майка й…

Заминал си е още един ден.


01.06.2011. Любомир Николов

вторник, 3 май 2011 г.

Литературният клуб - разказ

Пролетта е много подходящ сезон за разчистване на ненужните вехтории. След като си се забутал за няколко часа в прашното и полутъмно мазе, после всичко ти изглежда някак си пречистено. Сякаш бреме ти е паднало от плещите. И си готов отново да трупаш, да трупаш…
Преди два месеца натоварих в колата три кашона с хартия и спрях в края на града, където за много клошари пункта за изкупуване си е нещо като работен офис. И както разтоварвах старите вестници, списания и папките с всевъзможните отчети и бумащини на вече закритата ми фирма, жената зад кантара възкликна:
- Я, ама аз в това списание преди двадесет години съм публикувала мои стихотворения.
Неусетно се разговорихме. На това място най-малко очаквах такъв разговор. И накрая си казахме един на друг, трябва отново да го направим. Нали и аз имам публикации там, че и с главния редактор се познавам. Много приятен и мил човек.
Не мина и една седмица, когато отново отидох до пункта. Този път в едната ръка носех плик, натъпкан с промоционалните предложения на големите вериги, с които са пълни пощенските ни кутии напоследък. А с другата държах двете списания, в които се изявявах като надежден автор. Не казвам млад, защото не би било вярно. Жената зад кантара се беше приготвила с нейните неща. И започна едно литературно четене, първо тя, после аз. И какво да видим, край нас кукнали няколко клошари, отправили внимателно поглед и слух, жадни сякаш за култура. Това много ни впечатли. И така започнахме веднъж седмично да се обогатяваме взаимно с духовното. Все пак животът е труден, но без извисеността на творческата мисъл и дори приповдигнатия патос закъде сме.
Най-изненадващо към нас се присъединиха двама. Един пенсиониран учител по български език и литература, и един по-млад несретник, на който годините обаче трудно се определяха под брадясалото му лице и мръсните дрехи. Но пък очите му, такъв пламък избухваше в тях, когато вадеше от джоба си омачканите листа и започваше да рецитира. Направо си беше роден талант, ако питате мене.
Беше минал месец и нашата група наброяваше вече десетина литератори. Дори си избрахме тричленно ръководство и гласувахме минимален членски внос, за да организираме бъдещите си мероприятия. Работата ставаше сериозна. Към групата се прикрепи и един непризнат от гилдията самоук художник. Така в края на втория месец издадохме първия си вестник, илюстрациите бяха негови. Наистина само от четири страници и с ограничен тираж, но така се започва. Началото винаги е трудно.
Имаме големи планове. Идва лято, денят става дълъг. След работно време клубът ни ще отваря врати два пъти седмично за всякакви таланти. Мислим на полянката зад пункта да сковем една малка естрада с дървени пейки. Луната ще ни свети, все пак всички се борим за нов, екологично чист свят. Обединява ни не печалбата от предадената хартия, а грижата за природата. Затова плануваме шествие против решението на общинския съвет да се изсече малката горичка наблизо в полза на поредното строително безумие. И други намерения имаме, но ще ги запазя засега в тайна.
На последното ни събираме поставихме въпроса как да се казва нашия литературен клуб. Може би ” Клуб на хартиените таланти”. Но сме готови за всякакви предложения, така че смело чакаме идеи отвън. А защо да не се регистрираме като сдружение с нестопанска цел, за да можем и банкова сметка да си открием. Все пак могат да се намерят и доброжелатели, които да ни спонсорират.
Моята приятелка зад кантара ми сподели, че оборотът й е нараснал двойно. При нея вече идват клошари от целия град. Е, малко им е по-труден и дълъг пътят, а и личните печалби страдат понякога от пропиляното за литература време.
- Но пък изкуството иска жертви - така с усмивка й отговорих аз, под одобрителния поглед на няколко новоприети и ентусиазирани членове на нашия клуб. Като си прибирах двата лева от поредния дневен предаден хартиен плик. Скоро непотребна хартийка не ще остане вкъщи, а и съседните мазета обходих. Но това изобщо не ме тревожи. Нали гледаме към бъдещето все пак.
И накрая да не ме попитате истина ли е всичко това. Ами нали във всяко литературно произведение има и художествена измислица. Ако много настоявате за отговор, така бих ви отвърнал.

03.05.2011 Любомир Николов

вторник, 12 април 2011 г.

Бомба сме, хазяйке-разказ

Пролетният ден е мрачен, настроението ми особено. Има го, а защо, да ме пита някой. Продажбите в офиса се броят на пръсти, наскоро започнах една възраст, която ще промени първата цифра на годините ми. Ако е живот и здраве. Все пак да си млад е по-свежо, и то сега, когато очите на пролетните момичета светят с друг блясък.
- И аз имам същата кола, хиляда и четиристотин кубика ли е вашата- чувам глас зад гърба си.
Не бързам да се обърна. Завинтвам ръждясалия болт на планката, която държи акумулатора и внимавам да не си обеля пръстите. Както това стана, когато го свалях преди два дни. Колата е на петнадесетина години, но все още има хляб в нея. Помагам на една приятелка, с която ме свързват хиляди спомени. От планинското им село, от морските курорти преди години, когато пиехме бира и ядяхме кралски скариди под искрящите звезди, с малко наивната в, че сме големите бизнесмени. И от планинските преходи нагоре по върховете, когато децата ни бяха малки. И когато бяхме четирима, без да се броят мальоците. Вече десетина години сме трима, тя, жена ми и аз. За съжаление.
- О, не съм сигурен, на една близка е -отговарям аз и виждам мъж на средна възраст, явно търси тема на разговор.
- Не знам кой път да поема, звезди посред бял ден ми докара този доктор с диагнозата си. Казваха ми приятели, че съм се променил и отслабнал, ама чак пък това да ми се случи, диабет!
- От диабет до диабет има разлика- това ми идва наум, макар да се усещам колко нескопосано звучи това мое успокоение за непознатия.
Поликлиниката е на няколко метра от нас, над входа й са се разпукали зелените листа на кестените, насреща в парка жълтото, бялото и розовото по клоните на храстите са в изобилие. Скоро ще идва лятото.
- Да, сега хапчета ли, болница ли, клинични пътеки или каквото там, идея си нямам.
Непознатият е среден на ръст, с леко жълтеникаво лице, гладко избръснат и с чисто яке, на гърба на което има фирмен надпис.
- Знам от къде се взе всичко това, от седем месеца съм на борсата. Работих като шофьор към голяма транспортна фирма, но ни съкратиха. Където и да отида, все едно и също. Щели да назначат млад човек, днес пак ми го казаха. А имам опита, прекосил съм цялата страна, и по европейските пътища съм пустосвал.
Вече съм влязъл в корсичката, завъртам контактния ключ и чувам гласа на двигателя. Не му личи, че цяла зима е мълчал. Работи като часовник. Значи, спасихме се от нов акумулатор, днес сме на далавера стотина лева. Старият го бях закачил на ръждясалия си изправител, имам го от преди много години, когато бръмчах с един запорожец къде ли не.
- На колко години сте- питам човека до мен.
Не мога пръв да прескоча учтивата форма на обръщение в разговори с непознати. Може би, защото не съм склонен да фамилиарнича и да стеснявам дистанцията. Това в бизнеса ми е пречело навярно, щом той ме изостави преди няколко години.
- А вие какво работите- пита ме набора, като ми се извинява. След като сме разбрали, че е три години по-млад от мен, му отговарям с усмивка.
- Аа, свободна професия, ето това.
Заключвам колата и се отправям към входа на поликлиниката, където нашата приятелка си вади хляба, като продава медицински принадлежности.
- Извинявайте, ако ви съм досадил- сбогува се непознатият.- Все пак не знам на кое небе съм днес.
- Хубава работа, нищо не е станало. Ами кураж, и много вяра, това трябва да имате.- Пак звуча по същия неубедителен начин, но друго не ми идва на устата.

Горе на третия етаж моята дружка ме следи отдалеч. С леко напрежение в погледа през стъклената врата. Бързам да се захиля.
- Бомба сме, хазяйке! Пали като млада булка. Не, като тебе пали, от раз!
С усмивка се прегръщаме и с поздрави към нейната отдавнашна съученичка и приятелка се прибирам вкъщи. Макар и не в офиса, днес съм изкарал почти стотина лева.
А и пролет е, как да сме иначе, освен - бомбаааа!

12.04.2011 Любомир Николов

вторник, 5 април 2011 г.

Шантави първоаприлски истории

01.04.2009
Вече два месеца съм без работа. Като си помисля, не е много. Защото тридесет години съм имал. Без да броя двете в казармата, най-свидните ми. Лошото е, че не мога нищо да правя. Не мога да бъда инженер, отдавна беше. След демокрацията станах търговец, иначе щях да умра от глад. Така се случи. Не мога да бъда бояджия, какъвто работех през лятото, когато учех в гимназията, имам алергия от боите. Не мога да бъда и таксиметров шофьор, не ми подхожда на отстъпчивия характер. Ще съм вечно в загуба.
Тогава какво искам. Искам да бъда хижар. На някоя ведомствена хижа, каквито имаше преди години. Те бяха много спретнати и чисти. А да бъда такъв в сегашните хижи, не! Много обичам да ходя по Балкана, но там бита за повече от няколко дни не ми допада. Не съм такъв единак, да мога да се заточа на 1500 метра над морето.
А, друго мога да правя, да пиша глупости, но не толкова големи. Защото ако можех да ги пиша такива, щяха да ме вземат там, където с наивността си се натиснах преди месец, в едно телевизионно шоу. Много сериозен им се сторих, та аз не съм такъв.
А защо съм без работа. Защото не исках да бачкам по 11 часа на ден за три стотачки. И то при тези, с които започвах бизнеса преди петнадесет години. Те станаха хора, аз станах безработен. Като не мога да лъжа на поразия, така ми се пада.
Сега на какво се надявам. На това, като вървя по улицата да намеря златна жилка, да я патентовам и да потекат пари. Голеееми пари. За да мога спокойно да си чаткам по клавиатурата и да не ми се налага да търпя амбициите на бъдещия си шеф и антуража му. Защото шеф ли ще е, ако няма около себе си благожелатели и натегачи, които да ти правят живота горчив. Такъв аз не познавам.
С две думи, все ще намеря някаква работа. Ако имате в предвид някой, който търси човек, който нищо не умее, обадете се. Веднага започвам, но не за три стотачки! Трябва да се развиваме в кариерата, нали!

01.04.2010
Вече година съм без работа. Намалих цигарите, намалих пиенето, отскоро станах и вегетарианец. Колата си не карам, праскам пеш из целия град. Нали трябва да се живее здравословно.

01.04. 2011
Вече два месеца съм на работа. Отново за три стотачки. Е, не е престижна, но е с големи перспективи. Охрана на обект, на пет километра извън града. Какво трябва да правя. Денем да гоня бездомните кучета. Нощем да броя звездите и да се взирам в луната. Имам си и кабинка, метър на два. Зимата вече е зад гърба ми, няма да зинзирикам като папуняк, вечер ще се радвам на гласа на щурците. И е много здравословно да се ходи пеша, отиване и връщане се събират петнадесетина километра. Мога и колело да си купя, ако спестявам цяла година. Идва ми да запея от радост дори!
Преди седмица си набавих от битака един малък хидравличен крик. И като дойде полунощ, обръщам кабинката лежежком, изваждам скритото в близките храсти походно легло, мятам две войнишки одеяла на гърба си, и пей сърце! Отдавам се на мечти.
Ще попитате за перспективите. Ами измислил съм го. Първо, идва сезонът на копривата и дивите гъби. Прехраната за половината месец ми е в кърпа вързана. И нещо друго съм решил. Ще си направя в дерето срещу обекта свое частно стопанство. Започвам със стотина квадрата. Ще отглеждам калифорнийски червеи. Наблизо е депото за хранителните отпадъци, там от заведенията се изхвърлят тонове храна. Народът е станал много придиричив, пък и явно кризата вече е отминала и не е толкова гладен. А червеите не са претенциозни, само вода им трябва, в дерето вода бол. И тор е нужен, ама то цялото близко село е едно торище. Ще ядат пустите му калифорнийци, ще преработват, че чак ушите ще им пукат от зор. Чувал съм, че на музика страшно бързо наддават и много екологичен става обработения от тях биохумус.
Та сега имам само един проблем. Не мога да реша, за колело ли да събирам пари от заплатата, или за някоя свръхмощна уредба. И друго, дали червеите ще предпочитат Моцарт и Вивалди, или нашите фолкдиви Евана, Леана или Молина.
Но и на това се намира решението, животът учи на всичко.

11.03.2011 Любомир Николов

сряда, 9 март 2011 г.

Печалбата-разказ

На кръстопътя срещу пазара Жула продава чорапи. Стърчи по цял ден, подскача от крак на крак, подсмърча и току през час пали цигара. Чорапите ги е опнала върху два празни кашона, в които преди година са пристигнали почти узрели банани от Еквадор. Опаковани по пет еднакви чифта, черни, кафяви или сиви, за по два лева, какво му плащаш. Има и цветни, и по-луксозни, има и дълги, почти до коляното. Те пък са три чифта, и пак на същата цена.
За цял ден Жула изкарва петнадесетина лева. Не се оплаква, стигат й за цигари, за хляб, и за евтино червило. Не за нея, за порасналата й дъщеря Лола, която понякога я замества зад кашоните. Малката е отхвърчала, вече я заглеждат похотливо мургавелите, с които майка и дъщеря обитават бараките накрая на града. Но го правят само вечер, защото през деня желязото и кабелите са по-важни от усмивката на Лола.
Покрай Жула през ден минава черен, голям и лъскав джип. Явно върши важна работа, ама тя не знае каква. Един ден, когато Лола е над чорапите, някакъв охранен тип със златни ланци слиза на тротоара, оглежда стоката, оглежда Лола, и след минути двата празни кашона от еквадорските банани се въргалят свободно от вятъра. Джипът се отправя към бараките в края на града, където Жула вари боб с наденица. Този със златните ланци й пъха няколко петдесетолевки в скъсаната пазва и изчезва с мръсна газ надалече.
Жула гледа парите и смята с третото си отделение колко пари е изкарала.
И все още не й е ясно дали изгодно е продала стоката си. Защото има едно съмнение, че и до Еквадор да стигне, пак няма повече да види усмивката на Лола.


09.03.2011 Любомир Николов