Монах Селестиян- разказ

Снегът беше навсякъде. Бяло, бяло, бяло… Колата ми беше здраво закъсала в преспите, нямах достатъчно гориво и вече се виждах как замръзвам като новогодишна ледена висулка в този пущинак. Някъде нагоре трябваше да е онази махала, към която бях тръгнал. На гости на един стар приятел, с който не бяхме се виждали от много години. Нещо ми беше предизвикало любопитството, какво го е накарало да се забие сякаш вдън земята. Видяхме се малко преди Новата година, на коледния базар в родния ми град. Не можах да го позная. Беше се прегърбил, лицето му беше насечено и сбръчкано, но с някакъв мек топъл поглед в очите. Стори ми се много странно всичко това, все пак бизнесът му вървеше така силно преди време. Пътуваше из Европата много по-често, отколкото аз идвах по родните си места. Завършихме гимназия заедно, толкова години оттогава… Затова бях приел поканата.
Телефонът нямаше обхват, ръката ми леко кървеше, бях се ожулил когато слагах веригите още там, долу в ниското. В колата имах само малко вода и една бутилка уиски, все пак да не тръгвам с празни ръце. С две думи, яко бях загазил.
Вече се свечеряваше, слънцето за няколко минути беше пробило мътните облаци и ми беше дало малката надежда, че и този път ще се отърва леко. Но после червеният му диск се сниши зад синкавите високи върхове и ме обзе тиха паника. Защо ли ми трябваше този екшън…
Изведнъж го видях, първо чух скриптенето на стъпките по твърдия сняг, после черния силует, и най-накрая едрото, брадясало лице пред прошарената дълга коса, хваната на опашка отзад. Идеше ми да го разцелувам.
- Добра стига, братко – изфъфли мъжът и сложи бризентовата си раница на земята. Извади кутия с цигари и я протегна към мен.
- Къде по тези места- изпусна синкав дим нагоре той и тогава разбрах, че това си е божи човек, без съмнение.
Видях дънките, които се подавах под черната дълга дреха, и малкия дървен кръст около врата му.
- Аз съм монах Селестиян, там горе в порутения манастир служа на Бога- имаше мъжко лице и пожълтели от тютюна зъби, нещо говорът му беше неясен. Може и да нямаше петдесет.
Тръгнахме нагоре. Големите му стъпала, обути в галоши и навуща правеха пъртина, по която се стремях да стъпвам. Говореше ми нещо, което нито ясно чувах, нито разбирах. Какво значение има, късметът не ми беше изневерил и този път.

След час едва се виждаше нещо на пет метра от нас. Обувките ми вече бяха мокри, в раницата ми се подмятаха чифт бельо и бутилката уиски, два пъти почивахме за по една цигара.
- Аз съм наркоман, дай ми кафе и цигари. Виж, алкохол не близвам - беше казал монах Селестиян с широката си усмивка. И за това, че се спуска в града само за това, и да купи от чаршията нова икона. Всеки път.
- В седмицата слизам два пъти- значи в годината стотина икони си купува, сметнах наум аз.
- За това си давам парите, слава на Бога, не се оплаквам. Всичко ми е дадено, нямам нужда от нищо- едвам разчетох думите му.
Изведнъж замириса на дим, видях мъждукащи светлинки някъде встрани, и разбрах, че сме стигнали.
- Там е махалата, твоя човек го познавам. Добър човек, имаме се много, идва при мен понякога. Ако искаш, можеш и в манастира да пренощуваш. Но той е на час път нагоре - този път ясно чух поканата му.
Сбогувахме се. Идеше ми да го прегърна.
- Бог да е с теб, братко – и закрачи с широки стъпки нагоре в тъмното.

Два часа след това, пред огъня на камината и пукащите дърва, с топлината на греяното вино и умората от всичко, което се случи през последните часове, забравих да попитам приятеля си за монах Селестиян. Разбрах само, че е бил женен. Нещо ми говореше, че такъв добър човек не може да се е разделил с жена си. Сигурно някаква болест или нещастна случка я е отнела от него, това ми се струваше най-вероятно. Но кой знае, съдбите човешки са всякакви. И като си помисля, моят приятел е на час път до манастира, за какво да ходи толкова често нагоре.
Да не би и той един ден да се засели там, какво ли е намислил. Но нямах право да попитам, все пак душата човешка трябва да я пазим, а не да бъркаме с пръсти около нея.
И накрая, завит с топлите бели губери, всред тази смразяващо чиста и красива природа, само думите на монах Селестиян звучаха някъде в отлитащото ми съзнание.
”- Довиждане, и Бог да е с теб, братко!”
Който и да си, да бъде и с теб, добри ми човеко, така си помислих и сънят ме обгърна целия.

---- ----- ----- ----- -----

Беше вече лято. Един ден отново се запътих към махалата, в която се беше заселил моят приятел. Пък и да се срещна с монах Селестиян… Малкият изоран път беше огрян от слънцето, обграден с цъфтящи шипкови и къпинови храсти. Слънцето галеше гората наоколо, птичките пееха, животът беше хубав. В раницата си отново бях сложил бутилка уиски. Лесно паркирах пред къщата с голямата дървена порта, почуках, огледах се наоколо и разбрах, че нещо тук се е променило. Приятелят ми го нямаше, тревата в двора беше избуяла високо, нямаше следи от живот около къщата, в която зимата така щастливо бeше завършило моето премеждие.
И тръгнах нагоре пеша до манастира. След близо час влязох в монашеската обител. С гръб към портата, наобиколен от няколко малки кутрета, дялкаше нещо от дърво човек с тъмни дрехи, дори не се обърна да види кой нарушава спокойствието на това свято място. Миришеше на здравец, пчели жужаха наоколо, долавяше се ухание на тамян.
- Добра стига, братко- поздравих и с учудване видях, че това не е монах Селестиян.
Беше моят стар приятел, все така приведен, с насечено лице и с още по-топъл и благ поглед.

В края на зимата отвели брата Селестиян отново в затвора, откъдето преди години бил избягал. Осъден за убийство на жена си, може би от силна любов, или от ревност, и как не бил могъл да се справи със себе си в онзи момент, когато му причерняло пред очите. И в затвора станал много набожен. После надхитрил надзирателите и потънал вдън земя. До преди половин година, когато на чаршията, около магазина за икони, го арестували отново.
Но манастирът не останал за дълго сам.
- Пътят към Бога е дълъг, но решението за извървяването му при всеки е различно. Решил съм да не бързам, когато брат Селестиян излезе от затвора, тогава ще реша. Може и аз да приема монашество – така завърши разказа моя приятел от толкова миналото време.
- Икони дълбая, стремя се на седмицата по две да измайсторя. Нали не пуша, защо да се спускам до града напразно- усмихна ми се с благата си усмивка той.

А неговият разказ, кога ли ще го науча, се питах. Но нали душата човешка трябва да я пазим чиста, не посмях да задам този въпрос сега.
Може би някой ден, мислех си на следващата утрин, провирайки се по стръмната тясна пътека всред високите вековни борове.
И изведнъж се спрях, сепна ме една мисъл... Хм,знае ли човек каква съдба го чака.


10.01.2012 Любомир Николов

Благодаря ти - стихотворение

Черен пушек отскоро
в едното око ми заплува.
Светлината нехае, и бавно
се промушва отвън.

Надеждата да те видя
отново, дали ще изплува.
Или вече се дави безгласно
в моите кратки сълзи насън.

Сърцето обаче не ще да рискува,
изпраща своя спасителен пояс.
Усещам лято, жълт пясък, зрели смокини
с вкус на младост предишна.

И с почуда се питам, дали
аз сляп съм в момента.
Или отново съм онзи, който всяка нощ
своето момиче целува, макар че е сън.



02.12.2011 Любомир Николов

Младостта е за младите- разказ

По улицата върви споменът, а аз след него. В ръцете си държа списание с три мои разказа, главният редактор отново ми се е доверил. Сивите сгради са надвиснали с олющените си фасади, тротоарите са все така неравни, а базалтовите плочи плачат за подмяна. Подминавам скитник, който прилежно дипли велпапе върху раздрънканата си количка, все пак цигарите и бирата ще са подсигурени. Гледам си в краката, за да не настъпя някоя мина, заложена от улично или домашно куче. Есенното слънце се муши през провисналото пране по балконите, минавам шумната улица след няколко минути чакане, и прекосявам Перловската река. Дъговидното мостче е срещу мен, и изведнъж ми се приисква да се покатеря на тесния му парапет. И така да премина отсреща. Както правех, когато с ученическата си чанта минавах по два пъти оттук всеки ден. Но се спирам по средата му, разлиствам миришещите на печат бели страници на списанието, няма за къде да бързам. След малко усещам как около мен се изнизват група момчета и момичета с цветни шалчета и пластмасови шишета бира в ръце. И виждам насреща трима млади полицаи как ги проверяват дали са толкова безопасни, или в джобовете си са скрили димки и бомбички, с които да дадат сила на любимия отбор. Ще има футболно дерби след час, сещам се за това и се отказвам от внезапното си намерение да се катеря по парапетите. Все пак уважавам органите на реда, макар че се случва да съм недоволен от действията и методите им.
Пресичам отново булеварда, от дясно остава барелефа на този, чийто име носи моята улица. Да, такава си е, макар че преди доста години я напуснах. Какво да се прави, тогава ми се струваше, че ще е временно. Ама някой беше казал, че често временното има постоянен характер… Наоколо мирише на есен, на домашни туршии, на дюли и на нещо, което не мога да определя. Може би на смътното ми желание в края на улицата да ме посрещне хладния и мрачен уют на дома, който изоставих тогава… Дърветата са отправили короните си нагоре, отдавна не са подкастрени. Кварталната поща я няма, сега на нейно място се шири козметичен салон. Уличните гранитни павета са се изкорубили на всички страни, единствено магазинът за трикотаж си е все там, на ъгъла.
След десетина минути прекосявам големия булевард, вдясно е МОЛ-а, вляво грамадните и цветни нови сгради на успяващия бизнес. Преди там имаше градинка, ама кой да ти я запази. Нищо вече не е същото.
Сега вървя по булевард ”Арсеналски”, високите зелени тополи отдавна са изсечени. Плувният комплекс ми се струва доста овехтял, добре че преди него вдясно паркът си е все същият. Пак прекосявам малко мостче, то е останало от мойто време, когато бързах за тренировки на червената писта в близкия стадион. После навлизам в Южния парк, фонтанът и настилката около него се подновяват, Витоша се синее насреща. И след няколко минути съм вкъщи. Около малкото ми блокче са останали няколко самотни дворчета с малки къщета, дървените огради са изнемощели, черчеветата на прозорците са изгнили, цари тих безпорядък около входните им врати. И тяхното време ще дойде, така си мисля.
Нищо вече не е същото.

Малко преди полунощ се качвам на колата и след една пряка наближавам светофара, направо блещука червено, надясно зелено. Бързо се мушвам след зеленото,то преминава в червено за част от секундата. И на метри след кръстовището отзад примигват дълги светлини, после в огледалото за обратно виждане съзирам синия въртящ се буркан, сирената все пак не е много стряскаща. Спирам и на ум се чудя себе си ли да благославям, или човека с униформата, който учтиво ми се представя.
- Лейтенант Едикой си, документите за проверка. Преминахте на червено.
- Съжалявам, бързам за летището, синът ми се прибира за няколко дни- нещо ми подсказва, че ще ми се размине. Гледам го как се взира в шофьорската ми книжка.
Следва минута мълчание, после той протяга ръка, късметлия съм.
- Значи бързате за аерогарата, карайте внимателно.

След час на изхода за пристигащите се изнизват пътниците от двата последни полета за деня. Млади, някои не толкова, други дори без багаж, вървят и не се оглеждат. Четвърти се взират в малкото посрещачи, за да видят близките си. И тогава се показва синът ми, бута количка с три големи куфара. На най-горния се е разположил неговият син, няма и две години още. Вече е новият ден, но малкият няма око за сън. Косата му е паднала над очите, лицето му е бледо и нежно, също копие на баща си. Сякаш беше вчера.
Прегръщаме се, щипвам бузите на синеочкото и не знам защо, мостчето с парапета ми се явява пред очите. Не, не ще се покатеря по него вече. Не, че няма да мога. Сигурен съм в това.
А защото си казвам, да, младостта е за младите.


04.11.2011 Любомир Николов

Разходка в Стария град- разказ

Стоя пред входа на панаира, с лице към булеварда и залязващото мартенско слънце. Колата, изминала около двеста километра, съм паркирал в малка уличка отсреща. В джоба на изтърканото ми кожено яке има мартеница. За нея.
Пред мен на около двадесет метра изскача момиче, с бяло поло и черно манто. С високо вдигната ръка, походката й е почти момчешка. Прегръщаме се.
Подавам мартеницата. Тя протяга длан, в нея има червенобяла лента за здраве.
- Може и на глезена – ми казва, аз се колебая, усмивката й ме е пронизала.
Вървим по моста към Стария град. Реката е отразила първите проблясъци на вечерните светлини, около нас шуми градът, вече се изкачваме по стъпалата нагоре. Изведнъж става тихо, чуваме собствените си стъпки. Времето е спряло. Световете ни са се докоснали, моят е изостанал, нейният е избързал. Звездите на небето ни се радват, жълтата луна се усмихва, топлият предпролетен вятър ни докосва съучастнически. Калдъръмът под краката е станал гладък от тихото движение на сенките ни. Говорим за приятелства, за млади наивни любови, за планински пътеки и лунни нощни разходки.
Говорим за всичко.
-- -- -- --
Минавам подлеза, насреща ми е входът на панаира. Отведнъж го съзирам. Висок, но не много, бялата брада контрастира с кестенява права коса. Махам му с ръка, след миг се прегръщаме.
- Когато пресичах подлеза, все още не те познавах - дарявам му усмивка.
Подава ми мартеница, увивам я около китката си и търся неговата.
Вървим по моста към Стария град. Походката му е почти момчешка. Под нас реката е отразила блясъците на настъпващата вечер. Изкачваме се по каменните стъпала нагоре, чемширите ухаят, часовниковата кула в далечината затрептява и нарушава тишината. Времето сякаш е спряло. Паралелните ни светове са се преплели. Край нас в синкавия здрач звучи мелодия на латерна, ние танцуваме валс. Бледата луна ни се радва, звездите се усмихват, а предпролетният вятър ни гали съучастнически. Сенките ни тихо се плъзват по неравния калдъръм. Говорим за нас, за приятелства, за млади и стари любови, за снежни планински върхове и топли безлюдни плажове.
Говорим за всичко.
И вече знам, че винаги ще си говорим.


18.10.2011. Любомир Николов

Публикация номер двеста

Тук може би е мястото за един силен разказ, или поне стихотворение.
Няма да чакам, за да го напиша и да го номерирам-номер двеста!
Ще кажа нещо, сякаш съм зад микрофона и получавам някоя престижна награда /блажени са вярващите/.

Чудно как си тече времето, пет години, откакто прописах. И всичко е в тези постинги, добро, не-дотам, а понякога/ надявам се/ отлично.
На кой съм благодарен, ами той/ или тя/ са тук в това, за което съм разказвал.
И ако имам късмета някой ден да се разпознаят всред нещата ми/ в което много се съмнявам/, ще бъда най-доволен.

Писането е особено занимание. За мен остава чудно и очарователно как ни сближава, и как носи утеха, сълзи и удоволствие на толкова различни и съвсем непознати, дори и на другия край на света хора. И защото това ми се е случвало неведнъж, ще кажа накрая само едно:

БЛАГОДАРЯ, ЧЕ ПРОЧЕТОХТЕ!
НАДЯВАМ СЕ ДА ИМА ОЩЕ!

Егаси, не мой позна туй Харбанаси...

Днес набрах си шипки, трънки и глогинки.
Станах в ранен час, пийнах билков чай с малинки.
Утрото намигна ми, кимнах му с усмивка.
И добрах се със трабанта… в райската градинка.

И какво да видя, горе над градчето.
Бизнесът цъфти, та върже яко, смело.
Къщи вдига, сякаш кули гонят те небето.
И едни огради ширнал, опаковал цяло село.

Джипове и черни лимузини, сякаш на изложба.
Аз къде съм тръгнал с таз социалистична рожба.
И какви басейни, водни стройни кавалкади.
Ах, душата да е яка, че не смогвам с никакви рокади…

Цъкам си със зъби, после дръпнах се надясно.
Ама все край тез грамади нещо ми е тясно.
Че си викам, късно е да правиш мой човек, химери.
Я си бягай бързо към полето, завист да те не намери.

И сега тоз плод в червено, синьо и пембено.
Вино ли ще става, сок или пък мармалад в зелено.
Цветове да има, шарено да бъде, сладост да изпъква.
А пък Харбанаси… да не ми се толкоз във очи намъква!



18.09.2011. Любомир Николов

Моята смокиня

Преди десет дни спрях колата пред входа на ”Каваците”. Прекосих прашното шосе, навлязох всред буренака и къпинака, бях обул маратонките специално за тази ни среща. Не бях я виждал от преди две години, и не бях сигурен дали е още жива. Все пак строителството е навсякъде.
Беше се килнала сякаш на една страна. Около нея тръни и буреняк. Короната й сякаш се беше смалила. Клоните й изсъхнали оттук, оттам. Но пак се държи, милата. И ражда както едно време, няма спиране. Покатерих се по ръбатата й снага, колко пъти съм го правил. Щом и това мога, значи и аз още ставам, си казах. А плодовете й, какъв аромат! Много смокини съм изял за десетината години, когато летувах на този къмпинг, но от нейните по-дъхави и сладки няма.
Не се задържах много при нея. Предишни лета през ден я посещавах. Не си и взех довиждане, миналото си е минало. А бъдещето никой не знае чие притежание е.
Изведнъж почувствах, че повече няма какво да ми даде.
Просто защото ми е дала твърде много, дали тя знае това...
И както прекосявах шосето, ми се стори че дочувам шепота й:
- Ще се върнеш, приятелю, ще се върнеш отново при мен.

Може и да ми се е сторило. Но поисках наистина да стане така.
Силно го поисках!


12.09.2011. Любомир Николов