Райският залив

Лятото си заминава, и отново ме пробожда същата сладка болка. Тъгувам по пясъците на Райския залив, които са се смесили с бетона и боклуците от новото строителство. Лозята отдавна ги няма, направили са място на грозни мраморни басейни, надвиснали над вълните и учудения поглед на чайките. Прашният път с обраслите къпинови храсти е изместен от грозен и скучен асфалт, нарязан от шахти и отходни канали. Каменни причудливи огради са заградили благополучието на незнайно как забогатели парвенюта, които не вярвам поне веднъж да са се хвърлили от скалите надолу в бурното море. Накупили са си бензинови косачки, над които се гърбят, за да постигнат зелената гладкост на английската морава. На която да опънат шатрите вечер, и да се излеврят с дебелашко задоволство над студените чаши с уиски.

А аз си спомням за зеления цвят на ментата, омесена с кристалите на млечната мастика, която пиехме направо от шишето, наблюдавайки червения диск на слънцето, който се спускаше толкова близо зад гладките хълмове. За горещата ръждясала тенекия, върху която цвърчяха отворени големите черни миди. За смокиновите дървета, които с горещия си сладък дъх омайваха повече от евтината светла наливна бира. И за бунгалата тип ” кучи” колиби, папурените стени на малкото капанче в края до тесните алеи на ”Каваците”, и за онова време, когато сутрин най-естественото нещо беше да се потопиш с леко натежала глава в гладката безбрежност на синьото. И всичко да започне отначало.
Липсват ми тези толкова прости неща, които са само в чернобелите снимки от стария ми албум и от няколкото останали от онова време цветни пощенски картички.

Или може би най-ясно казано, тъгувам за младостта си.


23.09.2012 Любомир Николов

За достойнството-разказ

Беше вторник, тъкмо затварях книжарницата. Срещу мен един мъж ми поиска осемдесет стотинки. Разказа ми набързо как се бил заключил вкъщи, трябвало да си отиде в близкото село за резервните ключове. Гледам го, един оръфан, с мръсни маратонки и бозаво дънково яке. Липсваха му няколко предни зъба.
- Нали сме комшии, живея в съседния блок. Жена ми преди няколко години почина- намеси и личната си трагедия той.
- Защо не поискаш от съседите. Днес никой не влезе в магазина- му отвърнах аз.
- Още не са се върнали от работа, ще изпусна последния рейс – май нещо послъгваше, така ми се стори.
Първо му отказах. После си викам, може да е в безизходица, да бъдем човечни. И му дадох един лев.
- Утре ще ти го върна, ако искаш вземи личната ми карта.
- Не ми трябва документа ти, свърши си работата - отговорих му, а той веднага се затича насреща на приказка с един негов познат, който си палеше свещ пред храма.
На другата сутрин си купувах вестник, гледам го хортува си нещо с продавачката.
- Какво става, комшу- го закачих.
- А, тъкмо при теб съм тръгнал, след малко ще дойда.
Няма го вече трети ден. Може пък да се е заключил на село, и да няма пари да си дойде в града, за да ми върне дълга си.
Достойнството вече не струва и левче.

Вчера жена на моята възраст дойде в книжарницата, интересуваше се от една работа в чужбина, която предлагам. В завод на поточна линия. Била с висше образование, от няколко години се чуди как да свърже двата края. Били я съкратили и толкова време, на никъде. Веднага попита за заплащането.
- Две и половина евро на час- отговорих аз.
- Ха, за петстотин евро да блъскам цял месец някъде на майната си. По-добре да си дам апартамента под наем и да отида на село. Там все няма да остана гладна. Ама ми е рано да ставам селянка, все още.
Гледам я, една опърпана, некрасива, ама с големи претенции.
И с достойнство, струващо повече от петстотин евро.

21.09.2012 Любомир Николов

Отложената благодарност-разказ

Видях ги, бяха дълго време в параклиса. Младо момиче и жена на средна възраст, струпали около себе си доста багаж. Вече ги бях забравил, когато гласът на момичето ме извади от унеса, не мислех за нищо в този горещ августовски ден.
- Може ли да си оставим куфарите при вас. За десетина минути.
От половин година съм тук, в книжарницата до параклиса. На ден я продам някоя икона, книга или сребърно кръстче, я не. Не бързам да стана богат, с вярата и нещастието на хората не се забогатява. Така си мисля, макар че ми се иска да имам повече клиенти. Няма страшно, ще дойде слънце и на нашата улица. Вяра да имаш, това е важното. Резултатът не е от значение.
Зад гърба на младото момиче надникна и майка му. Стори ми се нещо стегната и замислена. Интересни хора, къде са тръгнали с тези куфари.
- Вие от къде сте, не сте от града сякаш.
- Пътуваме от София. Ще отидем до поликлиниката.
Поликлиниката е на малко повече от стотина метра. Тук, в центъра на града е всичко, полицията, градския парк, големите магазини и няколкото лъскави заведения, където винаги има кой да яде и пие. А отвън, на плочите пред бялата фасада на параклиса често сядат просяци, някои притеснени, други нахални, трети безразлични. Шарен свят.
- Десетина минути за поликлиника не са ли малко- не ми се искаше да им правя тази услуга, момичето ми се усмихна и заедно с майка си бързо се отдалечиха.
Беше минал почти час, когато затворих магазина, двете жени да ме чакат, след два часа отново съм тук. Нямат друг избор.

Не бях отворил още вратата, когато момичето цъфна пред мен отново с усмивка. Едро, самоуверено, не филмова звезда, но в никой случай не и грозно. Младостта винаги е красива.
-Извинявайте за неудобството, създадохме ви грижи.
Попитах я как и защо са дошли тук, в столицата няма ли добри лекари... Разговорихме се. Майка й била доктор, лекувала един известен господин, който го знае целия град. На устата ми беше да кажа, че го познавам много добре. За такива като него най-добре е да използваш цитата : " Попадна в затвора, и стана човек." Е, това беше отдавна, сега е крупен бизнесмен с три-четири хотела. Поне аз толкова знам. И явно са дошли да му върнат визитата ли, малко неясна ми беше тяхната история. Какво значение има това.
- Всичко наред ли мина- я запитах накрая.
Малко се забави с отговора.
- Да, няма проблеми. Ще пътуваме довечера с автобуса обратно.
- Можете да си изберете нещо, някоя икона, или нещо друго. За да не ви глобявам за багажа- пошегувах се аз.
- Ще дойдем след малко, сега обядваме, пък и мама трябва да се преоблече. Ето аз си избрах икона на свети Мина, той е моят закрилник. Ако вземем и нещо друго, ще ни направите ли отстъпка- попита момичето, след като цената на иконата изобщо не го впечатли.
- Е, вие елате, пък пак ще говорим-тя беше вече на вратата, двете й ръце дърпаха пълните с багаж куфари по горещите плочи пред магазина. И отново се усмихна.

След три часа затворих. Утре отново ще съм там, ще минават хора, познати, непознати, млади или не толкова, някои направо стари. Всеки с проблемите си. И повечето, ако влязат при мен, ще са с най-добри намерения. Да си вземат нещо, за спомен, за подарък, най-вече за здраве.
И както това момиче и тази жена на средна възраст, веднага ще забравят какво са си обещали. Защото на себе си го дължат, надеждата и страданието вървят ръка за ръка. Мисля си, ако всичко ни е наред, за какво ни е надежда. Много пъти сами се лишаваме от нея, загърбвайки несгодите си. Които са ни отминали. И си мислим, че няма да ни сполетят отново. А те са неизбежни, защото сме програмирани да страдаме много повече, отколкото да живеем в радостта си. И това е ценното в нея.
Като това младо и усмихнато момиче. Което надали ще се върне отново в книжарницата.
Е, в този или някой друг подобен параклис, не съм сигурен.

30.08.2012 Любомир Николов

Небрюкселска дантела

След месец в Брюксел аз ще се разходя,
с маратонки ярки втора употреба, с побелял перчем.
И ” Манекена Пис ” ще съзерцавам със Володя,
ний двамата сме европейци, но все пак не съвсем.

Площадът ” Гран Плас” ще свети в яркосиньо,
вечерната луна ще хвърля своя си бароков плам.
Ухание на сладки, топли шоколади и бургундско вино
ще ми посочи изтънелия портфейл презрян.

Коремът ми ще курка закачливо,
но пък в очите ми ще блика светлина.
О, цветенца цветни със усмивка докачлива,
там в Брюксел ни похвалили, каква бе таз съдба!


30.06.2012 Любомир Николов

Тази неделя, онези години - разказ

Ще стана рано, липите навън ще ме събудят, слънцето ще прилича на яйчен жълтък. Ще изляза около осем, ще прекося пътния възел и ще се наредя на касата. Гарата ще бъде чиста и красива. Билетът ще бъде в две посоки, до село и на другия ден обратно. В купето ще се правя, че чета вестник, а ще гледам втренчено през прозореца към детството си. Дядо, баба, майка, лели и сваковци, всички ще са там. Ще бъда босоногият хлапак, дошъл за лятото от Голямото село с пухтящия черен локомотив. Около мен ще бъдат селските момчета, които са ме очаквали цялата дълга пролет, защото с мен ще бъде и кожената топка. Те отново ще ме обичат, че как иначе, като отново ще съм най-добрият на зелената морава, където с четири обли камъка ще очертаем вратите, а с тесли и търнокопи ще обградим чертите на игрището, което не ще допуска дългоухи магарета, крещящи мисирки и летящи патици, от сутрин до здрач. Ще бъдем с избелели черни гащета, с изподрани ръце и обелени колене, с голи рамене, а под вишните наблизо ще крием стотинките, с които каталясали и потни ще пием после жълта лимонада, шишетата ще са с онези стъклени топчета, които като се отворят, в момчешките ни стомаси ще се спускат мехурчета и щастието пред залязващото червено слънце ще е пълно.
После ще дойде моята спирка. Ще си припомня, че от толкова много години не съм слизал на нея, въздухът ще мирише на траверси, ще е вече почти пладне, ще запаля цигара и ще си спомня късовете тютюн, които крадяхме от запасите на дядо ни. Ще мина край голямото корито на канала, цялото напукано и обрасло с коприва и тръни. Ще си кажа, ех, колко е малко, и ще си припомня как се бухахме с главите напред в тези два-три метра, правейки се, че можем да плуваме. Ще дочуя кресливия глас на баба ни, която ни гълчеше, защото бяхме истински разбойници. После ще мина край стопанския двор, където се хвърляхме от високите греди на хамбарите надолу в хладното жито, потъвайки до над коляното, ще премина край каменните стобори на близката ракиджийница, на които карахме машинни обръчи с извита тел, ще дочуя песента от свистенето на метала, равномерен и ускоряващ с бързината на нозете ни. И после ще пия вода от каменната чешма, която не смогваше на стомните, които момчетиите пълнехме. Ще откъсна няколко черници от крайпътните дървета, и вече ще си бъда отново вкъщи.
Ще ме посрещне братовчед ми, зад него леко прегърбена ще е леля ми. Ще се прегърнем, може би само ще се здрависаме. Аз ще се правя, че не се вълнувам толкова, отново ще запаля цигара, под асмите и край нацъфтeлите божури и хризантеми. После ще се появи и брат ми, пътувал не като мен стотина, а хиляди километри. Тримата ще седнем на дървена маса, постлана с мушама на шарки с ягоди и череши. Ще ядем печено пиле, ще пием бира, ще говорим за децата си, по-малко за жените си, а най-малко за нас самите. После ще се разходим до парцела в края на селото, където братовчед ни ще ни покаже прасковата си градина. Ние с брат ми ще си помислим, че все пак тази градина би могла да бъде на някой от нас, но няма нищо да кажем. Аз ще им припомня как от тук дядо ни веднъж ме изпрати за вкъщи, дъждовният облак ме застигна по пътя, бях фърфалак, лицето ми се омаца с прах и сълзи. После добри хора ме заведоха у дома. „Малкото ми софиянче”-беше ме прегърнала баба ни, отново се усмихвах. А после ще се изправим пред църквата в средата на селото, ще си припомним за близките и далечни комшии, не вярвам някой от тях да ни разпознае с брат ми. И вечерта, когато залезът ще прикрие емоциите ни, ще си направим снимка, седнали на дървената пейка пред къщата. Къщата на дядо и баба, на моето детство, на моите спомени.
На другата сутрин ще се събудя отново рано, една сълза ще ми е застинала на окото, ще я замажа с длан, и ще изляза навън. Липите, черешите, вишните и белият бъз ще ме ударят с тежкия си мирис, после ще закусваме, без да бързаме. Ще помълчим, аз пак ще пуша, леля ми ще ни каже колко всичко вече е отминало за нея. А аз ще си мисля, че за мен си е отминало още повече.
И накрая следобяд ще побързам отново към гарата. Но първо ще мина край моята черешова градина. За няколко мига отново ще съм на конската каруца, косата ще ми се ветрее, прав ще държа юздите. После ще сляза надолу до дерето, зеленото кайначе ще излъчва хлад, водата ще е все така студена. Няма да късам череши, тя цялата от години е изгоряла. Но си е моята, от дядо ми, че през майка ми и накрая приютила се при мен. Дали ще бъда добър стопанин, съмнявам се.
После ще се кача на влака, ще седна в купето и с облекчение ще си кажа, толкова хубаво беше преди, добре правя, че така рядко се връщам там. Ако е по-често, очите ми ще са все на мокро място, както е казал поетът.
А аз неговите стихове обичам да ги чета още от онези години.

12.06.2012 Любомир Николов

Питонът Тошка, петлето Павелчо и костенурката Милка-разказ

Високият блок е на четиринадесет етажа. Едроплощен кофраж, три входа по пет апартамента на плоча. Всякакви хора живеят в него, когато се разминават пред малката зелена алея встрани или покрай паркираните автомобили отзад, дори не се поздравяват. Три улични кучета, жълто, черно и мръсно бяло, са се приютили под стряхата на онзи гараж отпред, в който бездомници предават стара хартия. Там нощуват двама бродяги, с побелели бради и изтрити дънки. Една зимна вечер подпалват дървената му врата, явно изпитите бири са доста в повече, не се усещат как жълтите пламъци покрай неизгасените им цигари бързо и съскащо започват да ближат нагоре по простряното бельо пред фасадата на блока. Домоуправителят на втори вход обаче бди на поста си, подгонен от нерадостни мисли покрай скорошното си съкращение като снабдител в една общинска фирма, чиито кирливи ризи са излезли на светло. И всичко се разминава с едно пребоядисване на външните стени до към петия етаж. И добре, че е така. Защото нагоре алуминиевите дограми и климатиците говорят за друг социален статус на обитателите им. От който на виновниците силно би могло да им се подпалят задниците.
След тази случка акциите на домоуправителя-спасител се вдигат толкова, че той се явява като кандидат за щатен пазител на блоковата общност. Тръгва по инстанции, вади си свидетелство за съдимост и такова, с което да удостовери, че е клинично здрав, не е хив позитивен и дори зъбния статус му е на ниво, по-високо от средното за страната, и в частност на квартала.
И тогава се явява една спънка, наглед незабележима. Която е в противоречие с морала му на домоуправител.
Във втори вход на третия етаж, в един пролетен ден, по-скоро ранна сутрин, се обажда наперения глас на млад петел. Да, точно така, все още неукрепнал, но ясен и почти звънлив. Кандидатът за щатната бройка изчаква няколко дни, за да се увери, че слухът му не го лъже, и с твърда ръка започва да звъни на грозната метална врата, зад която идва този провокативен и компрометиращ образцовия блок звук. Отваря му с неохота един възрастен мъж, кани го между изтънелите тапетни стени на хола си и го черпи с домашна вишновка. Оказва се, че домакинът преди няколко дни се е отбил до Женския пазар, откъдето на промоция си е купил младата птица. С помощта на която да избяга от самотата си. И дори я е кръстил Павелчо, на единствения си син, който от няколко години се е запилял някъде из полетата на Испания, да си дири там прехраната и късмета. След тези железни аргументи кандидат-домоуправителя излиза на стълбищната клетка малко разколебан, все пак нали главната му задача ще да е в услуга на съкооператорите си. Отсега ли да започне да се конфронтира с тях…
На другия ден в асансьора се качва почти свежа жена на средна възраст, привързала с кожена каишка крака на едра костенурка. И когато кандидатът за домоуправител галантно й отваря вратата на първия етаж, за да се разминат, изведнъж хлъцва от изненада. Най-вече от разказа й, колко сама се чувства от година, откакто малката й дъщеря се е пренесла някъде във Флорида, за да кара магистърска степен по орнитология. Която се казва Милка, както и е кръстено това симпатично корубесто и безобидно тревопасно. А треви около блока-бол.
Най-големият шок обаче тепърва предстои. Случва се в края на седмицата, когато пред металната врата на втори вход кандидат-щатния домоуправител едва е събрал нужния кворум за провеждане на учредително събрание, на което той ще издигне единствената си кандидатура. И тогава военният пенсионер Иванов, с бодра стъпка и увит питон около врата си прогонва половината жени и по-плашливите мъже от така трудно събралото се мнозинство. Жена му била го напуснала наскоро, и той не можел да свикне с тази неочаквана свобода около врата си. Та затова… А че я обича все още, то я ясно. Затова е кръстил питона с това звучно женско име, името на доскорошната си благоверна… Любов, какво да я правиш, едва отървал се от силния шок си мисли кандидат-домоуправителят. И изкарва една безсънна нощ в размисъл.
А на следващия ден тича до общината, за да оттегли кандидатурата си. Все пак моралът и съвестта му са несъвместими с нарушенията на правилника. Ще остане нещатен, и така ще бъде полезен на съкооператорите си. За едни пари ли е той…
Макар, че с това безработицата в големия град ще се запази на предишното си равнище.
Но какво е там някаква си статистика. Важното е човещината.


20.05.2012 Любомир Николов

Пред прага на храма-книга на Стефан Бонев

Познавам Стефан Бонев от публикациите му в blog.bg . Веднага ми допадна стила му на писане, красивия литературен език, умението да разказва обикновени истории по необикновен начин. Има поезия в разказите му, в които умело води действителността в друго измерение, където всичко отново е реално и истинско. Накрая читателят вече забравя откъде е тръгнал, метафората и гротеската са овладени и напълно разбираеми, а отговорите са оставени за решение от тези, които искат и могат да навлязат в неговия паралелен свят.
Книгата се състои от три раздела с поетични заглавия, а пилотният разказ, ”Пътят към обителта”, е истински шедьовър. В него главният герой намира един съвсем различен от своя предишен живот, и всичко това става дори без неговото желание. Но пък посрещнат с мъдрост, не с примирение, а с увереността, че точно така е трябвало да се случи. Да се дистанцира от динамиката и стреса на предишния си бит и намери упование във вярата и простите неща, с които природата ни заобикаля, .
Следващият разказ завършва с изречението ” Всичко е Божа работа”. А разделът е озаглавен ” Докосване, звук и аромат”, на едноименния разказ за човека с белия бастун, на който не остава нищо друго, освен да се наслаждава на света чрез тези си възприятия. А
” Уморени вълни” ни кара да си спомним и за някои хора, които без съмнение не сме дооценили и затова загубили с времето.
Вторият раздел е кръстен на едно писмо за надежда. За съжаление изпратено твърде късно. Но може би това е подтекста на повествованието, трябва да съхраним надеждата до последния си дъх. Как иначе ще можем да живеем… Или пък старите очила, така привързани към своя собственик, че трудно могат да се примирят с раздялата. Защото животът, добър или не-толкова, е вече изживян.
Последният раздел разкази се казва ” Забраненият плод”. Много вкусно заглавие, без съмнение. В него има една зелена стипчива ябълка, която бива изядена малко преди така неочакваната развръзка за главния герой. И един буркан, който вместо да съхранява любимия си компот с ягоди или малини, бива натъпкан с мазни хартийки, миришещи на мръсотия. Уж парите не миришели…
Но най-интересни неща разказва един стар и много препатил молив, който сам пише. Извиквайки едно време, което може би само наглед си е заминало. Но какво, ще разберете, ако прочетете самия разказ.

Стефан Бонев не е агресивен писател. Той е един мечтател, който мечтае за реални неща. Но така преплита минало, настояще и бъдеще, както това може да стане само във въображението и в мечтите.
А всички, по-малко или повече, обичаме да мечтаем, нали!


25.04.2012 Любомир Николов