Ставам, мия си зъбите, закусвам, обувам си обувките. Излизам, навън е все същото красиво, ако не се счита грозното. В офиса си правя кафе, изпивам го с безразличие. Около обяд тегля ключа, никой не е влязъл при мен. Аз пък влизам в книжарницата, която е на двеста метра над парка, който се ветрее в есенните си багрила.
И тогава я виждам. Дълга коса, чисто лице, топли очи. Крехко тяло, ръце с бледи вени по китките. Разлистват някаква книга. Млада е, толкова млада. Колебая се, но я заговарям.
- Не се обадихте, навярно сте намерили друго решение.
Не ме разпознава. Припомням ѝ предишната ни среща в офиса.
Тогава се изчервява незабелязано.
- Не, не ми дължите извинения – виждам как лицето ѝ придобива отново предишния си прозрачен цвят.
Искала е да ми се обади, не било учтиво все пак, била е задължена да го направи.
- Не, няма нищо, важното е, че сте намерили разрешение - отново я успокоявам.
Излизам преди нея от книжарницата. Оглеждам се да пресека тротоара, не искам да я притеснявам.
Отново влизам в офиса. Наближава обедната почивка, но не бързам.
Непривично за мен, не се усещам как си правя ново кафе.
И чудно, този път ми се струва толкова ароматно.
Не знам защо, поглеждам опаковката. Срокът на годност отдавна му е изтекъл.
Объркали са нещо датите, така си казвам и се усмихвам.
29.11.2012 Любомир Николов
четвъртък, 29 ноември 2012 г.
четвъртък, 11 октомври 2012 г.
Спомен за Емил
Тази нощ сънувах Емил, мой приятел и състудент. Сънувах го млад и красив, бяхме някъде по високите етажи на една стъклена сграда, градът беше в краката ни. Говореше тихо, учтиво, внимателно, такъв, какъвто е бил винаги.
Емил почина преди шест години, последните няколко беше болен от лоша болест. Но не преставаше да работи, за двадесет и пет години като строителен проектант беше построил доста жилищни сгради. По едно време щях да му бъда нещо като авторски надзор, не можеше вече да се катери по високите етажи. Но аз изглежда нямах мотивацията да се връщам към професията. Както се казва, бях изтървал влака. Всичко си остана само в сферата на общите желания.
Емил беше заклет непушач. Пийваше си много малко, само веднъж го бях видял да се омае от алкохола, на студентската есенна бригада във втори курс. Тогава една колежка леко му беше завъртяла главата, навярно това беше причината. За него нямаше друго, освен семейството, къщата и работата. Това не значи, че не обръщаше внимание на себе си. Ходеше винаги с чисти дрехи, беше си направо ” денди”. Прякорът му още от ученическите години беше ” Графа”, който носеше с достойнство.
Моят приятел беше много разсъдлив, дори предпазлив в действията си. Често като студенти двамата ходехме на кино. ” Ама няма ли да вали, да си взема ли чадър?”- ме питаше той, а живееше на двеста метра от булевард ”Витоша” и четирите кина в района му бяха на една крачка разстояние.
На лекции присъстваше редовно, нямаше пропуснат въпрос от конспектите, когато ни предстоеше изпит. Аз пък винаги около една десета от материала направо го прескачах. После в работата си беше безупречен, и много, много амбициозен.
С две думи, младеж мечта, сериозен, целеустремен, талантлив и културен. Както жена ми обича да казва, защо не ми се падна такъв и на мен, а трябва да живея с твоите безразсъдства, липсващи амбиции и момчешки изпълнения.
То всичко хубаво, ама сега като си помисля, по добре щеше, освен да си носи новите дрехи, да ходи по-често на курорти, на екскурзии, на забавления. И дори да се беше напил няколко пъти, нямаше да е зле.
Накратко казано, трябваше повече да си гледа живота. Защото никой не знае кога и как…А при него това се случи твърде рано, милият.
11.10.2012 Любомир Николов
Емил почина преди шест години, последните няколко беше болен от лоша болест. Но не преставаше да работи, за двадесет и пет години като строителен проектант беше построил доста жилищни сгради. По едно време щях да му бъда нещо като авторски надзор, не можеше вече да се катери по високите етажи. Но аз изглежда нямах мотивацията да се връщам към професията. Както се казва, бях изтървал влака. Всичко си остана само в сферата на общите желания.
Емил беше заклет непушач. Пийваше си много малко, само веднъж го бях видял да се омае от алкохола, на студентската есенна бригада във втори курс. Тогава една колежка леко му беше завъртяла главата, навярно това беше причината. За него нямаше друго, освен семейството, къщата и работата. Това не значи, че не обръщаше внимание на себе си. Ходеше винаги с чисти дрехи, беше си направо ” денди”. Прякорът му още от ученическите години беше ” Графа”, който носеше с достойнство.
Моят приятел беше много разсъдлив, дори предпазлив в действията си. Често като студенти двамата ходехме на кино. ” Ама няма ли да вали, да си взема ли чадър?”- ме питаше той, а живееше на двеста метра от булевард ”Витоша” и четирите кина в района му бяха на една крачка разстояние.
На лекции присъстваше редовно, нямаше пропуснат въпрос от конспектите, когато ни предстоеше изпит. Аз пък винаги около една десета от материала направо го прескачах. После в работата си беше безупречен, и много, много амбициозен.
С две думи, младеж мечта, сериозен, целеустремен, талантлив и културен. Както жена ми обича да казва, защо не ми се падна такъв и на мен, а трябва да живея с твоите безразсъдства, липсващи амбиции и момчешки изпълнения.
То всичко хубаво, ама сега като си помисля, по добре щеше, освен да си носи новите дрехи, да ходи по-често на курорти, на екскурзии, на забавления. И дори да се беше напил няколко пъти, нямаше да е зле.
Накратко казано, трябваше повече да си гледа живота. Защото никой не знае кога и как…А при него това се случи твърде рано, милият.
11.10.2012 Любомир Николов
четвъртък, 4 октомври 2012 г.
Кръговрат-разказ
Художникът рисуваше картина. Беше надвесен над платното, палитрата му светеше разноцветно. С пестеливи движения нанасяше боята, присвиваше очи и ръката му отново описваше кръгове. Беше стъпил бос върху излъсканото дюшеме. Косата му светлееше, върху русата му брада се бяха спрели ситни капки пот. Една рижава котка го наблюдаваше, спокойно приседнала до вратата на задните си крака. Еднообразието не я изморяваше, нямаше за къде да бърза. Картината се рисуваше сякаш сама, художникът само я направляваше, сменяйки понякога ръцете си. Наоколо миришеше на боя, на терпентин, на талаш и дърво. Малки, големи, с тесни и широки рамки, сини, зелени, червени и черни, картините го бяха обгърнали целия.
Художникът рисуваше картина. Морето беше далеч, старите къщи бяха с един бряг по-близо, смокините даваха последните си плодове за това лято, което се беше приютило в ателието на сушина.
И тогава той влезе, подпирайки се с алуминиев бял бастун.
- Може ли да погледам- попита, вперил синия си поглед някъде надалеч.
- Разгледайте, не мога да ви обърна повече внимание – отговори му художникът.
Старецът се насочи най-напред към една голяма картина, на която две лодки се бяха протегнали в очакване да стихнат вълните, които се разбиваха в скалите. Рибарските мрежи бяха захвърлени в единия им край и чакаха да бъдат закърпени. Вятърът пилееше мокрия пясък и се блъскаше в полета на чайките. Дълго стоя пред нея. После обиколи навсякъде, винаги усещаше морето по платната, което сякаш го примамваше със своите бучащи или галещи звуци. Накрая разгъна със силни възлести ръце едно трикрако столче и седна да си почине.
А художникът продължаваше да рисува.
Циганското лято продължи дълго. Младият мъж вече беше свикнал с ежедневното потракване на бастуна по излъсканото дюшеме. Старецът не говореше много. Бил рибар петдесетина години. Но вече е стар и живее при дъщеря си, далеч от морето.
- Не, не ми липсва, а и сега имам твоите картини- беше казал веднъж, скривайки с жилеста длан една издайническа сълза.
- Внукът ми е обещал, напролет ще ме заведе при моя кей. И ще влезем навътре, навътре, много далеч. Ще хвърлим мрежите, ще ни гали вятърът, и тогава може и отново да прогледна, нали слънцето ми взе очите. Сега може и да ми ги върне, за какво са му на него.
И тогава художникът спря да рисува морето. То и нямаше място в ателието му за повече платна. Минаваха дни, без да докосне четката. Но пък старецът стана по-разговорлив, и такива истории разказваше... Понякога влизах при тях, виждах как пламък блестеше в двата чифта очи. Стоях прав край вратата, с рижата котка пазехме тишина, сякаш се бяхме наговорили. После излизах навън, и през нощта сънувах синьото море и червеното слънце. Вече мислех за лятото, и за дървените обшивки на старите къщи край брега, поели силния дъх на смокините.
Предстоеше дългата зима.
След която художникът отново започна да рисува морето. Старецът му беше завещал алуминиевия си бастун. И една лодка там, някъде на един кей, която само се нуждае от притягане, боядисване и нови рибарски мрежи. Морето е същото, въпреки че брегът е доста по-различен от онова, неговото време, когато е влизал далеч до хоризонта.
И ние с художника сме други. Имаме планове лятото да стегнем куфарите. Ще вземем рижата котка, тя ще ни чака на брега.
Ще изкараме и циганското лято. Не, няма да сме самотни.
С нас ще бъде синият виждащ поглед на стареца.
Картините и разказите малко ще почакат.
До другата зима.
04.10.2012 Любомир Николов
Художникът рисуваше картина. Морето беше далеч, старите къщи бяха с един бряг по-близо, смокините даваха последните си плодове за това лято, което се беше приютило в ателието на сушина.
И тогава той влезе, подпирайки се с алуминиев бял бастун.
- Може ли да погледам- попита, вперил синия си поглед някъде надалеч.
- Разгледайте, не мога да ви обърна повече внимание – отговори му художникът.
Старецът се насочи най-напред към една голяма картина, на която две лодки се бяха протегнали в очакване да стихнат вълните, които се разбиваха в скалите. Рибарските мрежи бяха захвърлени в единия им край и чакаха да бъдат закърпени. Вятърът пилееше мокрия пясък и се блъскаше в полета на чайките. Дълго стоя пред нея. После обиколи навсякъде, винаги усещаше морето по платната, което сякаш го примамваше със своите бучащи или галещи звуци. Накрая разгъна със силни възлести ръце едно трикрако столче и седна да си почине.
А художникът продължаваше да рисува.
Циганското лято продължи дълго. Младият мъж вече беше свикнал с ежедневното потракване на бастуна по излъсканото дюшеме. Старецът не говореше много. Бил рибар петдесетина години. Но вече е стар и живее при дъщеря си, далеч от морето.
- Не, не ми липсва, а и сега имам твоите картини- беше казал веднъж, скривайки с жилеста длан една издайническа сълза.
- Внукът ми е обещал, напролет ще ме заведе при моя кей. И ще влезем навътре, навътре, много далеч. Ще хвърлим мрежите, ще ни гали вятърът, и тогава може и отново да прогледна, нали слънцето ми взе очите. Сега може и да ми ги върне, за какво са му на него.
И тогава художникът спря да рисува морето. То и нямаше място в ателието му за повече платна. Минаваха дни, без да докосне четката. Но пък старецът стана по-разговорлив, и такива истории разказваше... Понякога влизах при тях, виждах как пламък блестеше в двата чифта очи. Стоях прав край вратата, с рижата котка пазехме тишина, сякаш се бяхме наговорили. После излизах навън, и през нощта сънувах синьото море и червеното слънце. Вече мислех за лятото, и за дървените обшивки на старите къщи край брега, поели силния дъх на смокините.
Предстоеше дългата зима.
След която художникът отново започна да рисува морето. Старецът му беше завещал алуминиевия си бастун. И една лодка там, някъде на един кей, която само се нуждае от притягане, боядисване и нови рибарски мрежи. Морето е същото, въпреки че брегът е доста по-различен от онова, неговото време, когато е влизал далеч до хоризонта.
И ние с художника сме други. Имаме планове лятото да стегнем куфарите. Ще вземем рижата котка, тя ще ни чака на брега.
Ще изкараме и циганското лято. Не, няма да сме самотни.
С нас ще бъде синият виждащ поглед на стареца.
Картините и разказите малко ще почакат.
До другата зима.
04.10.2012 Любомир Николов
неделя, 23 септември 2012 г.
Райският залив
Лятото си заминава, и отново ме пробожда същата сладка болка. Тъгувам по пясъците на Райския залив, които са се смесили с бетона и боклуците от новото строителство. Лозята отдавна ги няма, направили са място на грозни мраморни басейни, надвиснали над вълните и учудения поглед на чайките. Прашният път с обраслите къпинови храсти е изместен от грозен и скучен асфалт, нарязан от шахти и отходни канали. Каменни причудливи огради са заградили благополучието на незнайно как забогатели парвенюта, които не вярвам поне веднъж да са се хвърлили от скалите надолу в бурното море. Накупили са си бензинови косачки, над които се гърбят, за да постигнат зелената гладкост на английската морава. На която да опънат шатрите вечер, и да се излеврят с дебелашко задоволство над студените чаши с уиски.
А аз си спомням за зеления цвят на ментата, омесена с кристалите на млечната мастика, която пиехме направо от шишето, наблюдавайки червения диск на слънцето, който се спускаше толкова близо зад гладките хълмове. За горещата ръждясала тенекия, върху която цвърчяха отворени големите черни миди. За смокиновите дървета, които с горещия си сладък дъх омайваха повече от евтината светла наливна бира. И за бунгалата тип ” кучи” колиби, папурените стени на малкото капанче в края до тесните алеи на ”Каваците”, и за онова време, когато сутрин най-естественото нещо беше да се потопиш с леко натежала глава в гладката безбрежност на синьото. И всичко да започне отначало.
Липсват ми тези толкова прости неща, които са само в чернобелите снимки от стария ми албум и от няколкото останали от онова време цветни пощенски картички.
Или може би най-ясно казано, тъгувам за младостта си.
23.09.2012 Любомир Николов
петък, 21 септември 2012 г.
За достойнството-разказ
Беше вторник, тъкмо затварях книжарницата. Срещу мен един мъж ми поиска осемдесет стотинки. Разказа ми набързо как се бил заключил вкъщи, трябвало да си отиде в близкото село за резервните ключове. Гледам го, един оръфан, с мръсни маратонки и бозаво дънково яке. Липсваха му няколко предни зъба.
- Нали сме комшии, живея в съседния блок. Жена ми преди няколко години почина- намеси и личната си трагедия той.
- Защо не поискаш от съседите. Днес никой не влезе в магазина- му отвърнах аз.
- Още не са се върнали от работа, ще изпусна последния рейс – май нещо послъгваше, така ми се стори.
Първо му отказах. После си викам, може да е в безизходица, да бъдем човечни. И му дадох един лев.
- Утре ще ти го върна, ако искаш вземи личната ми карта.
- Не ми трябва документа ти, свърши си работата - отговорих му, а той веднага се затича насреща на приказка с един негов познат, който си палеше свещ пред храма.
На другата сутрин си купувах вестник, гледам го хортува си нещо с продавачката.
- Какво става, комшу- го закачих.
- А, тъкмо при теб съм тръгнал, след малко ще дойда.
Няма го вече трети ден. Може пък да се е заключил на село, и да няма пари да си дойде в града, за да ми върне дълга си.
Достойнството вече не струва и левче.
Вчера жена на моята възраст дойде в книжарницата, интересуваше се от една работа в чужбина, която предлагам. В завод на поточна линия. Била с висше образование, от няколко години се чуди как да свърже двата края. Били я съкратили и толкова време, на никъде. Веднага попита за заплащането.
- Две и половина евро на час- отговорих аз.
- Ха, за петстотин евро да блъскам цял месец някъде на майната си. По-добре да си дам апартамента под наем и да отида на село. Там все няма да остана гладна. Ама ми е рано да ставам селянка, все още.
Гледам я, една опърпана, некрасива, ама с големи претенции.
И с достойнство, струващо повече от петстотин евро.
21.09.2012 Любомир Николов
- Нали сме комшии, живея в съседния блок. Жена ми преди няколко години почина- намеси и личната си трагедия той.
- Защо не поискаш от съседите. Днес никой не влезе в магазина- му отвърнах аз.
- Още не са се върнали от работа, ще изпусна последния рейс – май нещо послъгваше, така ми се стори.
Първо му отказах. После си викам, може да е в безизходица, да бъдем човечни. И му дадох един лев.
- Утре ще ти го върна, ако искаш вземи личната ми карта.
- Не ми трябва документа ти, свърши си работата - отговорих му, а той веднага се затича насреща на приказка с един негов познат, който си палеше свещ пред храма.
На другата сутрин си купувах вестник, гледам го хортува си нещо с продавачката.
- Какво става, комшу- го закачих.
- А, тъкмо при теб съм тръгнал, след малко ще дойда.
Няма го вече трети ден. Може пък да се е заключил на село, и да няма пари да си дойде в града, за да ми върне дълга си.
Достойнството вече не струва и левче.
Вчера жена на моята възраст дойде в книжарницата, интересуваше се от една работа в чужбина, която предлагам. В завод на поточна линия. Била с висше образование, от няколко години се чуди как да свърже двата края. Били я съкратили и толкова време, на никъде. Веднага попита за заплащането.
- Две и половина евро на час- отговорих аз.
- Ха, за петстотин евро да блъскам цял месец някъде на майната си. По-добре да си дам апартамента под наем и да отида на село. Там все няма да остана гладна. Ама ми е рано да ставам селянка, все още.
Гледам я, една опърпана, некрасива, ама с големи претенции.
И с достойнство, струващо повече от петстотин евро.
21.09.2012 Любомир Николов
четвъртък, 30 август 2012 г.
Отложената благодарност-разказ
Видях ги, бяха дълго време в параклиса. Младо момиче и жена на средна възраст, струпали около себе си доста багаж. Вече ги бях забравил, когато гласът на момичето ме извади от унеса, не мислех за нищо в този горещ августовски ден.
- Може ли да си оставим куфарите при вас. За десетина минути.
От половин година съм тук, в книжарницата до параклиса. На ден я продам някоя икона, книга или сребърно кръстче, я не. Не бързам да стана богат, с вярата и нещастието на хората не се забогатява. Така си мисля, макар че ми се иска да имам повече клиенти. Няма страшно, ще дойде слънце и на нашата улица. Вяра да имаш, това е важното. Резултатът не е от значение.
Зад гърба на младото момиче надникна и майка му. Стори ми се нещо стегната и замислена. Интересни хора, къде са тръгнали с тези куфари.
- Вие от къде сте, не сте от града сякаш.
- Пътуваме от София. Ще отидем до поликлиниката.
Поликлиниката е на малко повече от стотина метра. Тук, в центъра на града е всичко, полицията, градския парк, големите магазини и няколкото лъскави заведения, където винаги има кой да яде и пие. А отвън, на плочите пред бялата фасада на параклиса често сядат просяци, някои притеснени, други нахални, трети безразлични. Шарен свят.
- Десетина минути за поликлиника не са ли малко- не ми се искаше да им правя тази услуга, момичето ми се усмихна и заедно с майка си бързо се отдалечиха.
Беше минал почти час, когато затворих магазина, двете жени да ме чакат, след два часа отново съм тук. Нямат друг избор.
Не бях отворил още вратата, когато момичето цъфна пред мен отново с усмивка. Едро, самоуверено, не филмова звезда, но в никой случай не и грозно. Младостта винаги е красива.
-Извинявайте за неудобството, създадохме ви грижи.
Попитах я как и защо са дошли тук, в столицата няма ли добри лекари... Разговорихме се. Майка й била доктор, лекувала един известен господин, който го знае целия град. На устата ми беше да кажа, че го познавам много добре. За такива като него най-добре е да използваш цитата : " Попадна в затвора, и стана човек." Е, това беше отдавна, сега е крупен бизнесмен с три-четири хотела. Поне аз толкова знам. И явно са дошли да му върнат визитата ли, малко неясна ми беше тяхната история. Какво значение има това.
- Всичко наред ли мина- я запитах накрая.
Малко се забави с отговора.
- Да, няма проблеми. Ще пътуваме довечера с автобуса обратно.
- Можете да си изберете нещо, някоя икона, или нещо друго. За да не ви глобявам за багажа- пошегувах се аз.
- Ще дойдем след малко, сега обядваме, пък и мама трябва да се преоблече. Ето аз си избрах икона на свети Мина, той е моят закрилник. Ако вземем и нещо друго, ще ни направите ли отстъпка- попита момичето, след като цената на иконата изобщо не го впечатли.
- Е, вие елате, пък пак ще говорим-тя беше вече на вратата, двете й ръце дърпаха пълните с багаж куфари по горещите плочи пред магазина. И отново се усмихна.
След три часа затворих. Утре отново ще съм там, ще минават хора, познати, непознати, млади или не толкова, някои направо стари. Всеки с проблемите си. И повечето, ако влязат при мен, ще са с най-добри намерения. Да си вземат нещо, за спомен, за подарък, най-вече за здраве.
И както това момиче и тази жена на средна възраст, веднага ще забравят какво са си обещали. Защото на себе си го дължат, надеждата и страданието вървят ръка за ръка. Мисля си, ако всичко ни е наред, за какво ни е надежда. Много пъти сами се лишаваме от нея, загърбвайки несгодите си. Които са ни отминали. И си мислим, че няма да ни сполетят отново. А те са неизбежни, защото сме програмирани да страдаме много повече, отколкото да живеем в радостта си. И това е ценното в нея.
Като това младо и усмихнато момиче. Което надали ще се върне отново в книжарницата.
Е, в този или някой друг подобен параклис, не съм сигурен.
30.08.2012 Любомир Николов
- Може ли да си оставим куфарите при вас. За десетина минути.
От половин година съм тук, в книжарницата до параклиса. На ден я продам някоя икона, книга или сребърно кръстче, я не. Не бързам да стана богат, с вярата и нещастието на хората не се забогатява. Така си мисля, макар че ми се иска да имам повече клиенти. Няма страшно, ще дойде слънце и на нашата улица. Вяра да имаш, това е важното. Резултатът не е от значение.
Зад гърба на младото момиче надникна и майка му. Стори ми се нещо стегната и замислена. Интересни хора, къде са тръгнали с тези куфари.
- Вие от къде сте, не сте от града сякаш.
- Пътуваме от София. Ще отидем до поликлиниката.
Поликлиниката е на малко повече от стотина метра. Тук, в центъра на града е всичко, полицията, градския парк, големите магазини и няколкото лъскави заведения, където винаги има кой да яде и пие. А отвън, на плочите пред бялата фасада на параклиса често сядат просяци, някои притеснени, други нахални, трети безразлични. Шарен свят.
- Десетина минути за поликлиника не са ли малко- не ми се искаше да им правя тази услуга, момичето ми се усмихна и заедно с майка си бързо се отдалечиха.
Беше минал почти час, когато затворих магазина, двете жени да ме чакат, след два часа отново съм тук. Нямат друг избор.
Не бях отворил още вратата, когато момичето цъфна пред мен отново с усмивка. Едро, самоуверено, не филмова звезда, но в никой случай не и грозно. Младостта винаги е красива.
-Извинявайте за неудобството, създадохме ви грижи.
Попитах я как и защо са дошли тук, в столицата няма ли добри лекари... Разговорихме се. Майка й била доктор, лекувала един известен господин, който го знае целия град. На устата ми беше да кажа, че го познавам много добре. За такива като него най-добре е да използваш цитата : " Попадна в затвора, и стана човек." Е, това беше отдавна, сега е крупен бизнесмен с три-четири хотела. Поне аз толкова знам. И явно са дошли да му върнат визитата ли, малко неясна ми беше тяхната история. Какво значение има това.
- Всичко наред ли мина- я запитах накрая.
Малко се забави с отговора.
- Да, няма проблеми. Ще пътуваме довечера с автобуса обратно.
- Можете да си изберете нещо, някоя икона, или нещо друго. За да не ви глобявам за багажа- пошегувах се аз.
- Ще дойдем след малко, сега обядваме, пък и мама трябва да се преоблече. Ето аз си избрах икона на свети Мина, той е моят закрилник. Ако вземем и нещо друго, ще ни направите ли отстъпка- попита момичето, след като цената на иконата изобщо не го впечатли.
- Е, вие елате, пък пак ще говорим-тя беше вече на вратата, двете й ръце дърпаха пълните с багаж куфари по горещите плочи пред магазина. И отново се усмихна.
След три часа затворих. Утре отново ще съм там, ще минават хора, познати, непознати, млади или не толкова, някои направо стари. Всеки с проблемите си. И повечето, ако влязат при мен, ще са с най-добри намерения. Да си вземат нещо, за спомен, за подарък, най-вече за здраве.
И както това момиче и тази жена на средна възраст, веднага ще забравят какво са си обещали. Защото на себе си го дължат, надеждата и страданието вървят ръка за ръка. Мисля си, ако всичко ни е наред, за какво ни е надежда. Много пъти сами се лишаваме от нея, загърбвайки несгодите си. Които са ни отминали. И си мислим, че няма да ни сполетят отново. А те са неизбежни, защото сме програмирани да страдаме много повече, отколкото да живеем в радостта си. И това е ценното в нея.
Като това младо и усмихнато момиче. Което надали ще се върне отново в книжарницата.
Е, в този или някой друг подобен параклис, не съм сигурен.
30.08.2012 Любомир Николов
събота, 30 юни 2012 г.
Небрюкселска дантела
След месец в Брюксел аз ще се разходя,
с маратонки ярки втора употреба, с побелял перчем.
И ” Манекена Пис ” ще съзерцавам със Володя,
ний двамата сме европейци, но все пак не съвсем.
Площадът ” Гран Плас” ще свети в яркосиньо,
вечерната луна ще хвърля своя си бароков плам.
Ухание на сладки, топли шоколади и бургундско вино
ще ми посочи изтънелия портфейл презрян.
Коремът ми ще курка закачливо,
но пък в очите ми ще блика светлина.
О, цветенца цветни със усмивка докачлива,
там в Брюксел ни похвалили, каква бе таз съдба!
30.06.2012 Любомир Николов
Абонамент за:
Публикации (Atom)