Преди малко една приятелка ми съобщи, че в големите магазини ще пускат за продажба известна марка туристически обувки. Много надеждни, за зиме и лете, за сняг, дъжд, кал и вятър. Истински самоходки. С две думи, обувки за шампиони. Цената им ли, не ме питайте…
Аз също от известно време търся обувки, единственото условие е да бъдат четиридесет и шести номер. Може и да са втора употреба, но да са здрави. Ще ги подаря на местния клошар. Той по цял ден клечи пред двете църкви в квартала. Висок, едър, със сплъстени коси под плетената мръсна шапка, с дълга прошарена брада. Малко над петдесетгодишен, видимо боязлив, макар че гласът му наподобява добре работеща дърворезачка. Протяга синкавите си едри ръце към минаващите по тротоара, стиска пластмасова кофичка от кафе и проси дребни стотинки.
- Нямаш ли някое лозе, или някоя нива, за да я прекопая- всеки път ме пита той.
- А, и аз съм като тебе, гол като пушка - така му отговарям, като си мисля, че солидарността ми ще направи поне за момент по-лека участта му.
- Не ми изглеждаш на човек, който страда от лишения - незлобливо ми говори просякът.
Работил е в Кремиковци, имал двадесет и седем годишен стаж. Но от десет години здраво го е закършил, това се вижда отдалеч. Единствените му разходи за деня са два лева и половина за автобусни билети, настанил се е в една стара порутена къща в близкото село. Без ток, без баня, без радио. С две думи, живот-мечта.
Зимата е облечен с един от онези монголски кожуси, с които преди тридесетина и повече години всеки уважаващ се български студент в Съюза беше направил следването си доста по-безметежно. Имах един приятел, намъкваше на гърба си по два-три, така минаваше границата. Ех, време славно, ех, минало невъзвратимо…
- А нямаш ли някои обувки, че в тази зима- винаги ме пита той и сочи краката си.
- Не, че няма нови в магазина, ама петнадесет лева, много пари са това.
Какви ще са тези обувки с такава цена, идея си нямам.
Големите му нозе са омотани във вълнени навуща, нахлузил е стари прокъсани цървули. Студено, топло, всеки ден е с тях, единствените му бързоходки.
- А защо не се разходиш горе, до военното училище. Там все ще се намерят някои стари кубинки и за теб – така му казах веднъж.
- Ха, че кой ще ми обърне внимание. Пък и три-четири километра са до горе, с тези патрачиви крака…
Така, че може сега някой, който ще прочете това горе, да ми се обади и да зарадвам ”моя” просяк без време. Какво пък, нали сме милостиви, такава ни е природата, си мисля.
Може да не са съвсем нови, но пък за него ще са съвсем добре. Направо ще се почувства с тях като истински състезател. Много негови събратя биха му завидели.
Че то, с неговата съдба, той си е направо за световен шампион!
23.01.2013 Любомир Николов
сряда, 23 януари 2013 г.
четвъртък, 10 януари 2013 г.
Ягодовите сънища-разказ
Сънувам поле с диви ягоди. Понякога е гора, в която неусетно съм се загубил. Цялата е просечена, слънцето светлее в малките островчета, обрасли с папрат и къпинак. Прозрачни паяжини обгръщат ръцете и раменете ми. Подсвирквам си с уста, пълна с ягодов сок, който тече надолу по брадата ми. Стъпвам по туфи от зелен килим, глухарчета се поклащат в такт с несръчната ми мелодия, кълвач равномерно трака по кухините на дърветата, надушвам лисичи стъпки из пречупените от ветровете клони на ниските храсталаци. Чувствам се здрав и силен, и не усещам как превит над червените топчести плодове се изнизва младостта ми.
Каква ти младост, брадата ми е съвсем побеляла, едното коляно прищраква в ритъма на остроклюна, очите ми сълзят от многото взиране, главата ми се мотае от мириса на ягодовата гора, устните ми са напукани от жажда.
Една сълза напира някъде под клепача ми.
Посягам към шишето в раницата, и тогава се събуждам.
До мен жена ми чете книга.
-Усмихваше се насън, какво сънува-пита ме тя.
- А, мои си работи, забравих вече- отговарям аз.
Ще ме разконспирира, така си мисля.
Май че е време да сменя ягодите с малини.
10.01.2013 Любомир Николов
четвъртък, 29 ноември 2012 г.
Кафе с изминал срок на годност
Ставам, мия си зъбите, закусвам, обувам си обувките. Излизам, навън е все същото красиво, ако не се счита грозното. В офиса си правя кафе, изпивам го с безразличие. Около обяд тегля ключа, никой не е влязъл при мен. Аз пък влизам в книжарницата, която е на двеста метра над парка, който се ветрее в есенните си багрила.
И тогава я виждам. Дълга коса, чисто лице, топли очи. Крехко тяло, ръце с бледи вени по китките. Разлистват някаква книга. Млада е, толкова млада. Колебая се, но я заговарям.
- Не се обадихте, навярно сте намерили друго решение.
Не ме разпознава. Припомням ѝ предишната ни среща в офиса.
Тогава се изчервява незабелязано.
- Не, не ми дължите извинения – виждам как лицето ѝ придобива отново предишния си прозрачен цвят.
Искала е да ми се обади, не било учтиво все пак, била е задължена да го направи.
- Не, няма нищо, важното е, че сте намерили разрешение - отново я успокоявам.
Излизам преди нея от книжарницата. Оглеждам се да пресека тротоара, не искам да я притеснявам.
Отново влизам в офиса. Наближава обедната почивка, но не бързам.
Непривично за мен, не се усещам как си правя ново кафе.
И чудно, този път ми се струва толкова ароматно.
Не знам защо, поглеждам опаковката. Срокът на годност отдавна му е изтекъл.
Объркали са нещо датите, така си казвам и се усмихвам.
29.11.2012 Любомир Николов
И тогава я виждам. Дълга коса, чисто лице, топли очи. Крехко тяло, ръце с бледи вени по китките. Разлистват някаква книга. Млада е, толкова млада. Колебая се, но я заговарям.
- Не се обадихте, навярно сте намерили друго решение.
Не ме разпознава. Припомням ѝ предишната ни среща в офиса.
Тогава се изчервява незабелязано.
- Не, не ми дължите извинения – виждам как лицето ѝ придобива отново предишния си прозрачен цвят.
Искала е да ми се обади, не било учтиво все пак, била е задължена да го направи.
- Не, няма нищо, важното е, че сте намерили разрешение - отново я успокоявам.
Излизам преди нея от книжарницата. Оглеждам се да пресека тротоара, не искам да я притеснявам.
Отново влизам в офиса. Наближава обедната почивка, но не бързам.
Непривично за мен, не се усещам как си правя ново кафе.
И чудно, този път ми се струва толкова ароматно.
Не знам защо, поглеждам опаковката. Срокът на годност отдавна му е изтекъл.
Объркали са нещо датите, така си казвам и се усмихвам.
29.11.2012 Любомир Николов
четвъртък, 11 октомври 2012 г.
Спомен за Емил
Тази нощ сънувах Емил, мой приятел и състудент. Сънувах го млад и красив, бяхме някъде по високите етажи на една стъклена сграда, градът беше в краката ни. Говореше тихо, учтиво, внимателно, такъв, какъвто е бил винаги.
Емил почина преди шест години, последните няколко беше болен от лоша болест. Но не преставаше да работи, за двадесет и пет години като строителен проектант беше построил доста жилищни сгради. По едно време щях да му бъда нещо като авторски надзор, не можеше вече да се катери по високите етажи. Но аз изглежда нямах мотивацията да се връщам към професията. Както се казва, бях изтървал влака. Всичко си остана само в сферата на общите желания.
Емил беше заклет непушач. Пийваше си много малко, само веднъж го бях видял да се омае от алкохола, на студентската есенна бригада във втори курс. Тогава една колежка леко му беше завъртяла главата, навярно това беше причината. За него нямаше друго, освен семейството, къщата и работата. Това не значи, че не обръщаше внимание на себе си. Ходеше винаги с чисти дрехи, беше си направо ” денди”. Прякорът му още от ученическите години беше ” Графа”, който носеше с достойнство.
Моят приятел беше много разсъдлив, дори предпазлив в действията си. Често като студенти двамата ходехме на кино. ” Ама няма ли да вали, да си взема ли чадър?”- ме питаше той, а живееше на двеста метра от булевард ”Витоша” и четирите кина в района му бяха на една крачка разстояние.
На лекции присъстваше редовно, нямаше пропуснат въпрос от конспектите, когато ни предстоеше изпит. Аз пък винаги около една десета от материала направо го прескачах. После в работата си беше безупречен, и много, много амбициозен.
С две думи, младеж мечта, сериозен, целеустремен, талантлив и културен. Както жена ми обича да казва, защо не ми се падна такъв и на мен, а трябва да живея с твоите безразсъдства, липсващи амбиции и момчешки изпълнения.
То всичко хубаво, ама сега като си помисля, по добре щеше, освен да си носи новите дрехи, да ходи по-често на курорти, на екскурзии, на забавления. И дори да се беше напил няколко пъти, нямаше да е зле.
Накратко казано, трябваше повече да си гледа живота. Защото никой не знае кога и как…А при него това се случи твърде рано, милият.
11.10.2012 Любомир Николов
Емил почина преди шест години, последните няколко беше болен от лоша болест. Но не преставаше да работи, за двадесет и пет години като строителен проектант беше построил доста жилищни сгради. По едно време щях да му бъда нещо като авторски надзор, не можеше вече да се катери по високите етажи. Но аз изглежда нямах мотивацията да се връщам към професията. Както се казва, бях изтървал влака. Всичко си остана само в сферата на общите желания.
Емил беше заклет непушач. Пийваше си много малко, само веднъж го бях видял да се омае от алкохола, на студентската есенна бригада във втори курс. Тогава една колежка леко му беше завъртяла главата, навярно това беше причината. За него нямаше друго, освен семейството, къщата и работата. Това не значи, че не обръщаше внимание на себе си. Ходеше винаги с чисти дрехи, беше си направо ” денди”. Прякорът му още от ученическите години беше ” Графа”, който носеше с достойнство.
Моят приятел беше много разсъдлив, дори предпазлив в действията си. Често като студенти двамата ходехме на кино. ” Ама няма ли да вали, да си взема ли чадър?”- ме питаше той, а живееше на двеста метра от булевард ”Витоша” и четирите кина в района му бяха на една крачка разстояние.
На лекции присъстваше редовно, нямаше пропуснат въпрос от конспектите, когато ни предстоеше изпит. Аз пък винаги около една десета от материала направо го прескачах. После в работата си беше безупречен, и много, много амбициозен.
С две думи, младеж мечта, сериозен, целеустремен, талантлив и културен. Както жена ми обича да казва, защо не ми се падна такъв и на мен, а трябва да живея с твоите безразсъдства, липсващи амбиции и момчешки изпълнения.
То всичко хубаво, ама сега като си помисля, по добре щеше, освен да си носи новите дрехи, да ходи по-често на курорти, на екскурзии, на забавления. И дори да се беше напил няколко пъти, нямаше да е зле.
Накратко казано, трябваше повече да си гледа живота. Защото никой не знае кога и как…А при него това се случи твърде рано, милият.
11.10.2012 Любомир Николов
четвъртък, 4 октомври 2012 г.
Кръговрат-разказ
Художникът рисуваше картина. Беше надвесен над платното, палитрата му светеше разноцветно. С пестеливи движения нанасяше боята, присвиваше очи и ръката му отново описваше кръгове. Беше стъпил бос върху излъсканото дюшеме. Косата му светлееше, върху русата му брада се бяха спрели ситни капки пот. Една рижава котка го наблюдаваше, спокойно приседнала до вратата на задните си крака. Еднообразието не я изморяваше, нямаше за къде да бърза. Картината се рисуваше сякаш сама, художникът само я направляваше, сменяйки понякога ръцете си. Наоколо миришеше на боя, на терпентин, на талаш и дърво. Малки, големи, с тесни и широки рамки, сини, зелени, червени и черни, картините го бяха обгърнали целия.
Художникът рисуваше картина. Морето беше далеч, старите къщи бяха с един бряг по-близо, смокините даваха последните си плодове за това лято, което се беше приютило в ателието на сушина.
И тогава той влезе, подпирайки се с алуминиев бял бастун.
- Може ли да погледам- попита, вперил синия си поглед някъде надалеч.
- Разгледайте, не мога да ви обърна повече внимание – отговори му художникът.
Старецът се насочи най-напред към една голяма картина, на която две лодки се бяха протегнали в очакване да стихнат вълните, които се разбиваха в скалите. Рибарските мрежи бяха захвърлени в единия им край и чакаха да бъдат закърпени. Вятърът пилееше мокрия пясък и се блъскаше в полета на чайките. Дълго стоя пред нея. После обиколи навсякъде, винаги усещаше морето по платната, което сякаш го примамваше със своите бучащи или галещи звуци. Накрая разгъна със силни възлести ръце едно трикрако столче и седна да си почине.
А художникът продължаваше да рисува.
Циганското лято продължи дълго. Младият мъж вече беше свикнал с ежедневното потракване на бастуна по излъсканото дюшеме. Старецът не говореше много. Бил рибар петдесетина години. Но вече е стар и живее при дъщеря си, далеч от морето.
- Не, не ми липсва, а и сега имам твоите картини- беше казал веднъж, скривайки с жилеста длан една издайническа сълза.
- Внукът ми е обещал, напролет ще ме заведе при моя кей. И ще влезем навътре, навътре, много далеч. Ще хвърлим мрежите, ще ни гали вятърът, и тогава може и отново да прогледна, нали слънцето ми взе очите. Сега може и да ми ги върне, за какво са му на него.
И тогава художникът спря да рисува морето. То и нямаше място в ателието му за повече платна. Минаваха дни, без да докосне четката. Но пък старецът стана по-разговорлив, и такива истории разказваше... Понякога влизах при тях, виждах как пламък блестеше в двата чифта очи. Стоях прав край вратата, с рижата котка пазехме тишина, сякаш се бяхме наговорили. После излизах навън, и през нощта сънувах синьото море и червеното слънце. Вече мислех за лятото, и за дървените обшивки на старите къщи край брега, поели силния дъх на смокините.
Предстоеше дългата зима.
След която художникът отново започна да рисува морето. Старецът му беше завещал алуминиевия си бастун. И една лодка там, някъде на един кей, която само се нуждае от притягане, боядисване и нови рибарски мрежи. Морето е същото, въпреки че брегът е доста по-различен от онова, неговото време, когато е влизал далеч до хоризонта.
И ние с художника сме други. Имаме планове лятото да стегнем куфарите. Ще вземем рижата котка, тя ще ни чака на брега.
Ще изкараме и циганското лято. Не, няма да сме самотни.
С нас ще бъде синият виждащ поглед на стареца.
Картините и разказите малко ще почакат.
До другата зима.
04.10.2012 Любомир Николов
Художникът рисуваше картина. Морето беше далеч, старите къщи бяха с един бряг по-близо, смокините даваха последните си плодове за това лято, което се беше приютило в ателието на сушина.
И тогава той влезе, подпирайки се с алуминиев бял бастун.
- Може ли да погледам- попита, вперил синия си поглед някъде надалеч.
- Разгледайте, не мога да ви обърна повече внимание – отговори му художникът.
Старецът се насочи най-напред към една голяма картина, на която две лодки се бяха протегнали в очакване да стихнат вълните, които се разбиваха в скалите. Рибарските мрежи бяха захвърлени в единия им край и чакаха да бъдат закърпени. Вятърът пилееше мокрия пясък и се блъскаше в полета на чайките. Дълго стоя пред нея. После обиколи навсякъде, винаги усещаше морето по платната, което сякаш го примамваше със своите бучащи или галещи звуци. Накрая разгъна със силни възлести ръце едно трикрако столче и седна да си почине.
А художникът продължаваше да рисува.
Циганското лято продължи дълго. Младият мъж вече беше свикнал с ежедневното потракване на бастуна по излъсканото дюшеме. Старецът не говореше много. Бил рибар петдесетина години. Но вече е стар и живее при дъщеря си, далеч от морето.
- Не, не ми липсва, а и сега имам твоите картини- беше казал веднъж, скривайки с жилеста длан една издайническа сълза.
- Внукът ми е обещал, напролет ще ме заведе при моя кей. И ще влезем навътре, навътре, много далеч. Ще хвърлим мрежите, ще ни гали вятърът, и тогава може и отново да прогледна, нали слънцето ми взе очите. Сега може и да ми ги върне, за какво са му на него.
И тогава художникът спря да рисува морето. То и нямаше място в ателието му за повече платна. Минаваха дни, без да докосне четката. Но пък старецът стана по-разговорлив, и такива истории разказваше... Понякога влизах при тях, виждах как пламък блестеше в двата чифта очи. Стоях прав край вратата, с рижата котка пазехме тишина, сякаш се бяхме наговорили. После излизах навън, и през нощта сънувах синьото море и червеното слънце. Вече мислех за лятото, и за дървените обшивки на старите къщи край брега, поели силния дъх на смокините.
Предстоеше дългата зима.
След която художникът отново започна да рисува морето. Старецът му беше завещал алуминиевия си бастун. И една лодка там, някъде на един кей, която само се нуждае от притягане, боядисване и нови рибарски мрежи. Морето е същото, въпреки че брегът е доста по-различен от онова, неговото време, когато е влизал далеч до хоризонта.
И ние с художника сме други. Имаме планове лятото да стегнем куфарите. Ще вземем рижата котка, тя ще ни чака на брега.
Ще изкараме и циганското лято. Не, няма да сме самотни.
С нас ще бъде синият виждащ поглед на стареца.
Картините и разказите малко ще почакат.
До другата зима.
04.10.2012 Любомир Николов
неделя, 23 септември 2012 г.
Райският залив
Лятото си заминава, и отново ме пробожда същата сладка болка. Тъгувам по пясъците на Райския залив, които са се смесили с бетона и боклуците от новото строителство. Лозята отдавна ги няма, направили са място на грозни мраморни басейни, надвиснали над вълните и учудения поглед на чайките. Прашният път с обраслите къпинови храсти е изместен от грозен и скучен асфалт, нарязан от шахти и отходни канали. Каменни причудливи огради са заградили благополучието на незнайно как забогатели парвенюта, които не вярвам поне веднъж да са се хвърлили от скалите надолу в бурното море. Накупили са си бензинови косачки, над които се гърбят, за да постигнат зелената гладкост на английската морава. На която да опънат шатрите вечер, и да се излеврят с дебелашко задоволство над студените чаши с уиски.
А аз си спомням за зеления цвят на ментата, омесена с кристалите на млечната мастика, която пиехме направо от шишето, наблюдавайки червения диск на слънцето, който се спускаше толкова близо зад гладките хълмове. За горещата ръждясала тенекия, върху която цвърчяха отворени големите черни миди. За смокиновите дървета, които с горещия си сладък дъх омайваха повече от евтината светла наливна бира. И за бунгалата тип ” кучи” колиби, папурените стени на малкото капанче в края до тесните алеи на ”Каваците”, и за онова време, когато сутрин най-естественото нещо беше да се потопиш с леко натежала глава в гладката безбрежност на синьото. И всичко да започне отначало.
Липсват ми тези толкова прости неща, които са само в чернобелите снимки от стария ми албум и от няколкото останали от онова време цветни пощенски картички.
Или може би най-ясно казано, тъгувам за младостта си.
23.09.2012 Любомир Николов
петък, 21 септември 2012 г.
За достойнството-разказ
Беше вторник, тъкмо затварях книжарницата. Срещу мен един мъж ми поиска осемдесет стотинки. Разказа ми набързо как се бил заключил вкъщи, трябвало да си отиде в близкото село за резервните ключове. Гледам го, един оръфан, с мръсни маратонки и бозаво дънково яке. Липсваха му няколко предни зъба.
- Нали сме комшии, живея в съседния блок. Жена ми преди няколко години почина- намеси и личната си трагедия той.
- Защо не поискаш от съседите. Днес никой не влезе в магазина- му отвърнах аз.
- Още не са се върнали от работа, ще изпусна последния рейс – май нещо послъгваше, така ми се стори.
Първо му отказах. После си викам, може да е в безизходица, да бъдем човечни. И му дадох един лев.
- Утре ще ти го върна, ако искаш вземи личната ми карта.
- Не ми трябва документа ти, свърши си работата - отговорих му, а той веднага се затича насреща на приказка с един негов познат, който си палеше свещ пред храма.
На другата сутрин си купувах вестник, гледам го хортува си нещо с продавачката.
- Какво става, комшу- го закачих.
- А, тъкмо при теб съм тръгнал, след малко ще дойда.
Няма го вече трети ден. Може пък да се е заключил на село, и да няма пари да си дойде в града, за да ми върне дълга си.
Достойнството вече не струва и левче.
Вчера жена на моята възраст дойде в книжарницата, интересуваше се от една работа в чужбина, която предлагам. В завод на поточна линия. Била с висше образование, от няколко години се чуди как да свърже двата края. Били я съкратили и толкова време, на никъде. Веднага попита за заплащането.
- Две и половина евро на час- отговорих аз.
- Ха, за петстотин евро да блъскам цял месец някъде на майната си. По-добре да си дам апартамента под наем и да отида на село. Там все няма да остана гладна. Ама ми е рано да ставам селянка, все още.
Гледам я, една опърпана, некрасива, ама с големи претенции.
И с достойнство, струващо повече от петстотин евро.
21.09.2012 Любомир Николов
- Нали сме комшии, живея в съседния блок. Жена ми преди няколко години почина- намеси и личната си трагедия той.
- Защо не поискаш от съседите. Днес никой не влезе в магазина- му отвърнах аз.
- Още не са се върнали от работа, ще изпусна последния рейс – май нещо послъгваше, така ми се стори.
Първо му отказах. После си викам, може да е в безизходица, да бъдем човечни. И му дадох един лев.
- Утре ще ти го върна, ако искаш вземи личната ми карта.
- Не ми трябва документа ти, свърши си работата - отговорих му, а той веднага се затича насреща на приказка с един негов познат, който си палеше свещ пред храма.
На другата сутрин си купувах вестник, гледам го хортува си нещо с продавачката.
- Какво става, комшу- го закачих.
- А, тъкмо при теб съм тръгнал, след малко ще дойда.
Няма го вече трети ден. Може пък да се е заключил на село, и да няма пари да си дойде в града, за да ми върне дълга си.
Достойнството вече не струва и левче.
Вчера жена на моята възраст дойде в книжарницата, интересуваше се от една работа в чужбина, която предлагам. В завод на поточна линия. Била с висше образование, от няколко години се чуди как да свърже двата края. Били я съкратили и толкова време, на никъде. Веднага попита за заплащането.
- Две и половина евро на час- отговорих аз.
- Ха, за петстотин евро да блъскам цял месец някъде на майната си. По-добре да си дам апартамента под наем и да отида на село. Там все няма да остана гладна. Ама ми е рано да ставам селянка, все още.
Гледам я, една опърпана, некрасива, ама с големи претенции.
И с достойнство, струващо повече от петстотин евро.
21.09.2012 Любомир Николов
Абонамент за:
Публикации (Atom)