Един ден с аромат на липа-разказ

Априлският ден се опитваше да вкара пролетния въздух в мрачния дълъг коридор на масивната сграда. Бледите слънчеви лъчи плахо се провираха през високите малки прозорци, но не можеха да достигнат студената напукана мозайка на пода. Стените не бяха боядисвани от години. На втория етаж беше кабинета на декана. Пред вратата му постоянно имаше група студенти, които бяха шумни и винаги безгрижни. Младото момиче, което работеше от няколко месеца като негова секретарка, се стараеше да си върши задълженията както трябва. Но все пак се надяваше да е тук само временно.
Беше късен следобяд, студентите се бяха усмирили нанякъде. На вратата се почука и при нея влезе мъж в не първа младост. Направо можеше да ѝ бъде дядо, макар че имаше спортна фигура. Косата му беше още кестенява, в контраст с изцяло бялата наскоро оформена брада.
- Какво желаете - попита го момичето, хора на неговата възраст рядко прекрачваха този праг.
- Навярно тук се пазят архивите на служителите, които са били във факултета на работа. По-точно на вашата длъжност. Преди четиридесет години.
Секретарката отново го изгледа с безразличие. Но когато разбра, че говори не за себе си, интересът ѝ се засили.
- Тук работеше Росица Георгиева, на двадесет и една години. Следваше задочно право, не вярвам това да има някакво значение. Ако може да получа тогавашния ѝ адрес.
- Но това е информация, която не мога да дам. Вие какъв сте ѝ - попита го младата секретарка. – И аз следвам задочно право, какво съвпадение...
- Бяхме приятели тогава. Само това.
Мъжът се беше загледал през прозореца. Навън короната на стройна липа току-що беше тръгнала да се разлиства. След две седмици щеше да бъде цялата в зелено.
- Тази липа ние сме я засаждали. За да ѝ ухае в пролетните дни. Колко е израсла - тихо, сякаш на себе си каза мъжът.
- И какво стана после - на момичето му стана интересно. Няма да е било обикновено приятелство, така си помисли. Беше скръстила крака, все пак работният ден беше зад гърба ѝ.
- Нищо. Разделихме се скоро след това.
Настъпи мълчание. ”Много е упорит”, си помисли момичето, след това стана от стола и от високия дървен шкаф в ъгъла на стаята извади някакви стари оръфани картонени папки. Започна да ги преглежда една по една. След няколко минути в ръцете ѝ остана само една, хартиена и тънка.
- Може би това Ви трябва. Но моля да си остане между нас. – Вече пишеше адреса на малка фирмена бланка.
- Много Ви благодаря. И успех на идващата сесия - пожела ѝ мъжът, усмивката му беше спокойна и мека. После тихо затвори вратата.
” Какъв странен човек”, си помисли секретарката, облече мантото си, прекоси мрачния коридор и излезе на улицата. Вече го беше забравила.

Месец и половина след това слънцето вече достигаше напуканата мозайка в тъмния коридор. Младата секретарка си имаше достатъчно работа покрай идващата лятна сесия. Липата беше цъфнала с големи жълтеникави гроздове, мирисът ѝ се чувстваше дори когато прозорецът беше затворен. А на короната ѝ бяха свили гнездо два бели щъркела. Студентската шумотевица не ги смущаваше. Редуваха се, търпеливо приседнали в гнездото, щяха да си имат малки, навярно.
И тогава в края на деня той отново почука на вратата ѝ. В първия момент не можа да реагира. Но когато се усмихна, тя веднага го разпозна.
- Аз пак Ви безпокоя – извини ѝ се мъжът – Помните ме, нали…
- Какво се получи, наред ли е всичко – момичето го гледаше с питащи очи.
- Разбира се. Но на адреса, който ми дадохте, вече има построен голям фирмен магазин. Къщата, която търсех, е съборена. Много добре си я спомням…Нищо не може да се направи.
- Съжалявам. Много е задушно тук, ще отворя прозореца.
Уханието на жълтата липа нахлу в стаята. Двамата стояха един до друг. Мъжът извади от джоба на якето си визитна картичка.
- А може би тя ще дойде, за да оформи документите си около пенсионирането. Все пак време ни е вече. И тогава Ви моля да ми се обадите.
После отново със спокойна усмивка излезе от стаята. Но преди това се обърна и сякаш на себе си каза:
- А Вие не се преуморявайте. Вижте каква красива липа имате под прозореца си. Ако постоите половин час под клоните ѝ, ще усетите, че обстоятелствата около вас не са от най-лошите, а светът не е толкова несправедлив. Тъй като е здравомислеща и земна, липата е много полезна за представителите на въздушните знаци, които често хвърчат из облаците - тя ги заземява и връща към реалността. Не дели хората на добри и лоши - готова е да помогне на всеки, който я приближи с мъдростта и интуицията си..
И тихо затвори вратата.

Момичето постоя малко, мислеше над думите му. После затвори прозореца. Все пак работното време си беше отишло. Навън щъркелите се бяха раздвижили, издаваха възбудено радостта си, малките се бяха излюпили. Пролетта беше в силата си. Идваше лятото, есента беше толкова далеч…
После взе визитката. На нея пишеше: Никола Любенов, член на Съюза на писателите. Дори нямаше телефон. Повъртя я от двете ѝ страни, понечи да я захвърли в кошчето. Но размисли, взе от бюрото малък телбод, свали една оръфана зелена тънка папка от високия шкаф в ъгъла на стаята и с усмивка я щракна към нея.
”Ей, това писателите са странни птици”, си каза младото момиче, прекосявайки дългия мрачен коридор. Излезе на улицата, където слънцето си играеше със забързаните минувачи.
Може би вече го беше забравила.


17.04.2013 Любомир Николов

Седмицата в три събития

Тази седмица служебното правителство имаше не леката задача да посочи, кои са целевите групи от населението, които най-много се нуждаят от подпомагане от държавата, тоест от пари. Това сподели пред журналисти вицепремиерът и социален министър Деяна Костадинова. Дали са го сторили министрите, остава за нас загадка. А живо ни интересува, защото всички ние имаме деца, ученици, или възрастни родители. Някои от нас са безработни. Та целевата помощ за месец април щяла да е 65 лева. Каква щедрост!
Министърката допълни също, че с увеличението на пенсиите от 1 април част от пенсионерите, които досега са получавали енергийни помощи, ще бъдат ощетени, тъй като ще излязат извън праговете. Костадинова е категорична, че това ще бъде променено. Трай бабо, за хубост, е казал народът! Пенсионерите пък нямало как да разчитат на повишаване на пенсиите, защото бюджета не позволява. Трябвало законодателна промяна. А това не е по възможностите на служебното правителство.
Има и предложения, че би могъл да се разпредели ресурсът за инвестиции на държавата към социални помощи. Ако се посегне към инвестициите, това води до фалит на фирми, бизнесът няма да е съгласен с това, ще доведе и до загуба на работни места. С една дума, желание има, но няма възможност. Това вече сме го играли, си мисли народът, притиснат от дългата зима, високите цени на тока и парното, и липсата на реални перспективи за повишаване на доходите му.

Интронизацията на новия папа се излъчи по националната телевизия преди няколко дни. По неочакван начин папа Франциск показа отношението си към хората, изпаднали в бедност. В първите редове, наред с лидерите от цял свят като личен гост на папата е бил и един събирач на боклук от Буенос Айрес, предаде БНТ.
"Имах честта да пътувам с делегацията, а после папа Франциск искаше да бъдем в привилегированата зона, където щеше да е семейството му, защото и ние се чувстваме като негово семейство, бедни работници, които се борят за правата на бедните", сподели Серхио Санчес. Тази новина не би трябвало да впечатли нас, българите. Та и нашият току-що избран патриарх Неофит показа внимание и заинтересованост към здравето на един от народа, посещавайки го в първите дни на управлението си в Правителствената болница. Ами нали там всеки нуждаещ се може да получи медицинска помощ. Е, има една незначителна подробност, да има направление от личния лекар, ако има такъв. И малко пари, да плати за престоя си. Но това са подробности.

Българският футбол изправя глава. В петък националният отбор победи убедително групата от Малта. Защо не тима ли? Ами професията на почти всички играчи е така разноцветна … Общ работник, математик, счетоводител, и някакви други труженици, били получавали цели 25 евро след края на всяка тренировка. Че и тренирали по два пъти на седмица. Сметнете го, това се равнява почти на средната заплата у нас. Какво ще ги жалим, заслужаваха си да им надуем шушоните.
Е, те и екс депутатите сега си имат проблеми. Масово се записват на борсите по труда, има да се мъчат с тези малко над хиляда лева български девалвирали левчета. И това ще е цяла година, ако не си намерят постоянна работа. Но това е друга тема. Макар, че горките са свързани поне с първото събитие, което беляза изминалата вече наистина пролетна седмица.


23.03.2013 Любомир Николов

Театърът на живота-разказ

Седнал съм пред компютъра, за да пиша разказ. Свечерява се. Навън е по-топло, отколкото в стаята ми. Изключил съм всички радиатори в апартамента, освен малкия в банята. Там, излегнала се във ваната, чете жена ми. Какво да правиш, нали съм кавалер, за мен все няма ред… Закусил съм обилно с чаша чай от мащерка, миналото лято имах щастието да се кача за един ден на Стара планина. И две филийки, намазани с маргарин. За вечерта ще подготвя гала вечеря, пилешки фенери на скара и тъмна бира, пусната на промоция в един хипермаркет в квартала. Обядът съм го прескочил, важното е духът да е висок, останалото е просто физиология.
Вече съм напреднал със сюжетната нишка. Главният ми герой е раздвоен между страстта си към спортните автомобили и парещата внезапна любов към новата си колежка, силиконовка хубавица, която чете през обедната почивка Киргегор в оригинал. Все още не знам в каква посока да му насоча усилията, жените или колите. Той е млад, успяващ в служебната кариера висшист, който обича лятно време да прекарва дългата си отпуска някъде по Малдивите. Оборудвал се е с всичките такъми, които са нужни за подводно гмуркане. Но дали да го гмурна в обятията на силиконката, още не съм решил. Все пак не всеки чете онзи екзистенциалист, и то в оригинал. Да не му се случи някоя непредвидена случка, и после аз да нося отговорност за разпиления му млад живот…
Внезапно ми звъни джиесемът. Казвам така, защото кой пък се интересува от моята персона, застаряващ интелектуалец с незавидно настояще и неясно бъдеще. А, шефът е. Съобщава ми, че до лятото фирмата няма да има нужда от моите услуги, спокойно да си карам неплатената отпуска. Стомахът ми започва да курка, не само от глад…
Важен е творческият импулс, бързо се успокоявам и отново вторачвам очи в компютъра. Мониторът обаче тихо е застинал. Проверявам всички кабели и накрая се сещам, че не съм платил сметката към Енергото. Поглеждам календара на стената. С червени кръгове съм обградил половината дни на месеца, то не са плащания, не са чудо. И пак съм отървал срока…Ама, че са чевръсти, тяхната кожа еонова ли, чезова ли, или дявол знае каква.
Влизам в банята да търся утеха, разбирайте пари, от жена ми. Тя кротко е задрямала, радиаторът излъчва мека топлина, един посребрен кичур проблясва край челото й. Няма да я безпокоя, така си казвам.
Ще допиша разказа на свещ. Важното е, че музата ми не е избягала зад граница.
Този Киргегор кой ли беше, се питам, седнал на тясното диванче в кухнята. Отсреща светлините на магистралата блестят с всичката си прелест. Разхищение, ама приятно. Скоро там рязаха лентички някакви мъже с черни костюми и стилни вратовръзки. Те дали знаят, че маргаринът съдържа фосфатидни концентрати, които разрушават червените кръвни телца. Скоро пък ние ще им резнем главите…
Нещо мисълта ми започва да се разпилява, ще завърша разказа утре, на дневна светлина.

А бе, има нещо гнило в Дания, на кого ли пък беше тази реплика!




10.02.2013 Любомир Николов

С червени маратонки, с изтъркани джинси-разказ

Днес с останалите пари купих маратонки на едно момче, абитуриент. Избра си червени на цвят. Лицето му е бледо, ще се открояват. Дънките му са избелели, значи модерни. Една приятелка му е класна ръководителка, тя го доведе. Разговорихме се. Искал да кандидатства висше, но семейството му нямало средства, за да го издържа. Затова щяло първо да работи една-две години, после да учи. Посъветвах го добре да размисли, все пак бъдещето е в неговите ръце.
Така ли е всъщност? Какъв шанс имат такива като него, без всякаква подкрепа зад гърба си.
Дано да има късмет!
А, какви пари ли? Ами тези сто долара, които една българка ми изпрати. Тя сега живее в Щатите. Познаваме се само от един сайт за поезия. Има поетична душа, със сигурност. Те бяха за "моя" просяк, но аз предпочетох половината сума да я дам за някой млад, все още не обременен от несгодите на живота младеж.
И накрая си спомних как преди шестнадесет години синът ми завършваше. Вървяхме по булевард " Витоша", влизахме в магазините, за да си избере дънки. И по едно време му казах: " Ще ти купя два чифта за петдесет долара. Не мога да дам тези пари само за един чифт, търси по-евтини." Малко се понамръщи, но нищо не ми отговори. После си хареса сако и обувки, беше много красив на бала си.
Сега той е в Брюксел, и май вече ми е ”купил” поне двадесетина чифта дънки. И то от по-скъпите. Преди шест години му ходих за месец на гости в Ню Йорк. Води ме и във Вашингтон. Преди три години разгледах Белгия, видях Амстердам, миналото лято и Париж, че и захапах малко от Германия.
Та си мисля, ако това момче с бледото лице има късмет, тези червените маратонки до къде ще го доведат, кой знае. Може и до небето да го вдигнат.
Дай Боже да стане така, дай Боже!

23.03.2013 Любомир Николов

Четистъпен амфибрахий-стихотворение

Прочетох и написах коментар.
Написах одобрение.
Написах мъничко съмнение.
И в отговор получих силно раздразнение.

„Че как така се спъваш ти накрая,
четиристъпен амфибрахий,
това от малка аз го зная.
Ако не ти харесват моите шедьоври,
бутонче там отгоре има.
И стига с тез маньоври.”

Така ме сряза мойта скъпа дружка,
насочвайки към мен словесната си пушка.
Изхвърли ме от ложето си поетично.
Какво, че сме споделяли неща,
тъй искрено и патетично…

Сега, във този ден на прошка,
как искам аз да я римувам със...кокошка.


17.03.2013 Любомир Николов

Обувки за шампиони-разказ

Преди малко една приятелка ми съобщи, че в големите магазини ще пускат за продажба известна марка туристически обувки. Много надеждни, за зиме и лете, за сняг, дъжд, кал и вятър. Истински самоходки. С две думи, обувки за шампиони. Цената им ли, не ме питайте…
Аз също от известно време търся обувки, единственото условие е да бъдат четиридесет и шести номер. Може и да са втора употреба, но да са здрави. Ще ги подаря на местния клошар. Той по цял ден клечи пред двете църкви в квартала. Висок, едър, със сплъстени коси под плетената мръсна шапка, с дълга прошарена брада. Малко над петдесетгодишен, видимо боязлив, макар че гласът му наподобява добре работеща дърворезачка. Протяга синкавите си едри ръце към минаващите по тротоара, стиска пластмасова кофичка от кафе и проси дребни стотинки.
- Нямаш ли някое лозе, или някоя нива, за да я прекопая- всеки път ме пита той.
- А, и аз съм като тебе, гол като пушка - така му отговарям, като си мисля, че солидарността ми ще направи поне за момент по-лека участта му.
- Не ми изглеждаш на човек, който страда от лишения - незлобливо ми говори просякът.
Работил е в Кремиковци, имал двадесет и седем годишен стаж. Но от десет години здраво го е закършил, това се вижда отдалеч. Единствените му разходи за деня са два лева и половина за автобусни билети, настанил се е в една стара порутена къща в близкото село. Без ток, без баня, без радио. С две думи, живот-мечта.
Зимата е облечен с един от онези монголски кожуси, с които преди тридесетина и повече години всеки уважаващ се български студент в Съюза беше направил следването си доста по-безметежно. Имах един приятел, намъкваше на гърба си по два-три, така минаваше границата. Ех, време славно, ех, минало невъзвратимо…

- А нямаш ли някои обувки, че в тази зима- винаги ме пита той и сочи краката си.
- Не, че няма нови в магазина, ама петнадесет лева, много пари са това.
Какви ще са тези обувки с такава цена, идея си нямам.
Големите му нозе са омотани във вълнени навуща, нахлузил е стари прокъсани цървули. Студено, топло, всеки ден е с тях, единствените му бързоходки.
- А защо не се разходиш горе, до военното училище. Там все ще се намерят някои стари кубинки и за теб – така му казах веднъж.
- Ха, че кой ще ми обърне внимание. Пък и три-четири километра са до горе, с тези патрачиви крака…

Така, че може сега някой, който ще прочете това горе, да ми се обади и да зарадвам ”моя” просяк без време. Какво пък, нали сме милостиви, такава ни е природата, си мисля.
Може да не са съвсем нови, но пък за него ще са съвсем добре. Направо ще се почувства с тях като истински състезател. Много негови събратя биха му завидели.
Че то, с неговата съдба, той си е направо за световен шампион!


23.01.2013 Любомир Николов

Ягодовите сънища-разказ

Сънувам поле с диви ягоди. Понякога е гора, в която неусетно съм се загубил. Цялата е просечена, слънцето светлее в малките островчета, обрасли с папрат и къпинак. Прозрачни паяжини обгръщат ръцете и раменете ми. Подсвирквам си с уста, пълна с ягодов сок, който тече надолу по брадата ми. Стъпвам по туфи от зелен килим, глухарчета се поклащат в такт с несръчната ми мелодия, кълвач равномерно трака по кухините на дърветата, надушвам лисичи стъпки из пречупените от ветровете клони на ниските храсталаци. Чувствам се здрав и силен, и не усещам как превит над червените топчести плодове се изнизва младостта ми.
Каква ти младост, брадата ми е съвсем побеляла, едното коляно прищраква в ритъма на остроклюна, очите ми сълзят от многото взиране, главата ми се мотае от мириса на ягодовата гора, устните ми са напукани от жажда.
Една сълза напира някъде под клепача ми.
Посягам към шишето в раницата, и тогава се събуждам.
До мен жена ми чете книга.
-Усмихваше се насън, какво сънува-пита ме тя.
- А, мои си работи, забравих вече- отговарям аз.

Ще ме разконспирира, така си мисля.
Май че е време да сменя ягодите с малини.


10.01.2013 Любомир Николов