събота, 21 септември 2013 г.
Де да беше разказ -разказ
Днес разбрах, че съм един дъртак загубен!
Преди пет часа от издателството ми пратиха страниран файл на моята книга. Всичко добре, но гледам, на една страница се поместват 33 вместо 37 реда, и 50 вместо 55 символа. Както пожелах при поръчката.
Веднага заподозрях, че нещо не са добре нещата. Отидох до офиса им и какъвто съм карък, натъкнах се на малкия шеф, който е син на баш шефа. Едно неприятно същество на около тридесет години, което преди четири години си беше показало нахалните зъби. Още тогава ми се правеше на големия професионалист.
- Вижте - бързо чукна с калкулатора някакви цифри наглецът - като не сте доволен, дължите ми петдесет и три лева за странирането. Направете си го сам. Опитах се отново да му обясня, но той не ме остави да му кажа, че може да допълни съдържанието с няколко нови разказа. И страницата да изглежда така, както аз съм я поръчал. Странирането било въпрос на един час, какво си въобразявам.
- Още от самото начало преди няколко години сте ми неприятен с претенциите си - вече здраво беше повишил тон, та нали фирмата му е бащиния.
- Защо не ми го казахте, когато поръчвах книгата - с всичката си наивност попитах аз.
И тогава стана нещо, което ме изуми.
- Идиот! –кресна той – С теб ли ще се занимавам- и тресна хилавия си юмрук с все сила по бюрото, как не си счупи пръстчетата, не знам.
- В такъв случай няма какво да говорим- станах аз и на вратата ме застигна неговото определение за моята скромна персона.
- ДЪРТАК ЗАГУБЕН!
Не му останах длъжен, нарекох го със действителното му име. Ненормалник смотан.
Така моята книга остана някъде в бъдещето.
А, ако ме попитате, издателството се казва „ Рабеф”. Кой съм аз с моите глупости, че да имам претенции. Там какви величия са печатали…
20.09.2013. Любомир Николов
сряда, 18 септември 2013 г.
Мостът - разказ
Често си мисля за него. Пролетта пътувах с колата, и защо не спрях да го снимам, сам не разбрах. Навярно е от онези времена, когато Балкана е бил прекосяван само с коне и каруци, не вярвам да е от времето на автомобилите. Малък, каменен, тесен, обрасъл с мъх и папрати. В подстъпите на Балкана. Може и кървавото писмо да е минало през него, кой да ми каже. Разходката беше в един прекрасен ден, обиколих две чисти и спретнати градчета, влязох в няколко къщи с асми и снимки на велики българи. Но през цялото време имах чувството, че нещо съм пропуснал.
Така преди години за пръв и последен път се скарах с баща ми. По-скоро разговарях нетърпеливо и не му спестих някои истини. А той не заслужаваше това, беше вече ясно, че няма да го бъде още дълго. Оставих го в малкия апартамент, беше ми казал, че на другия ден иска да отиде при пчелите си, два кошера, които даваха тъмен и ароматен мед. Отскоро се беше захванал с това свое хоби, нямаше вече сили да обикаля баирите за гъби и горски плодове. Беше си купил две книги за пчеларството. Още ги пазя, нещо не ми дава сили да ги изхвърля… И това в едно село под връх Богдан, където е минало младостта му.
На другата сутрин отидох в апартамента, надявах се да не е заминал. Нямаше го, беше си оправил леглото, както винаги, и на мен ми се насълзиха очите. Взех един бял лист, и написах нещо кратко, с което се надявах да забравим за предишната вечер. После ми стана ясно, че с това нищо няма да променя. Та той е баща ми, винаги ми е прощавал…И скъсах листа.
Сега си спомням как преди тридесетина години, в един красив и непознат град, където се бяхме заточили с жена ми като отшелници цели две години, аз я оставих, за да свърша нещо, което съм забравил вече. И от прозореца на автобуса, в който се качих, видях как се отдалечава, с едни смешни дървени сандали, без да се обръща назад. Все пак се бяхме разделили за няколко часа. И тогава изведнъж извиках на шофьора, че трябва да сляза. Почувствах го толкова силно, че чак ме заболя… настигнах я, тя се усмихна и денят беше прекрасен. А работата, която имах да върша, не се сещам за кога я отложих.
Преди седмица слязох от влака, в центъра на града, на централния голям и хубав площад майки разхождаха децата си. Беше ранна вечер, всичко наоколо ми беше така познато, все пак това е градът на моето детство. Седнах на една пейка и усетих как към мен се отправиха едни блестящи очи. Той беше с мръсни дънки, дрипава риза и брада, не виждала скоро бръснач. Тъкмо бях запалил цигара.
- Ще ти дам, сега ще говоря по телефона- отговорих му, изпреварвайки молбата му.
Търпеливо ме изчака, прегънал колене на съседната пейка, за да не ме безпокои. Когато свърших краткия разговор, протегна ръка. В нея имаше един лев и няколко жълти монети.
- Не мога да ти дам пари, ето ти цигара, същото е.
Усетих разочарованието му, но все пак намери сили да ми благодари.
- Няма нищо, нали утре аз мога да ти поискам. Тук имам братовчед, но вратата на къщата е заключена, а не му знам телефона. Има при кой да отида - казах му и направих няколко крачки.
- Така е, защо пък да не стане така - отговори ми той, без да си вярва много, че ще дочака такъв ден, в който може да почерпи, пък макар и една цигара.
Но нали все пак двамата му запазихме достойнството…
На другия ден, на път за вкъщи, пак си мислех за моста.
Трябва да отида, няма нужда да чакам да изскочи някаква работа за вършене в онзи край.
Просто ще отида да го видя. Ще сляза от колата, и без да бързам ще му направя няколко снимки. И тогава, когато го видите как изглежда, ще се съгласите с мен, че си е заслужавал пътя, който така трудно понякога минаваме.
Макар, че в сравнение с човешкия живот той е толкова кратък.
18.09.2013 Любомир Николов
Така преди години за пръв и последен път се скарах с баща ми. По-скоро разговарях нетърпеливо и не му спестих някои истини. А той не заслужаваше това, беше вече ясно, че няма да го бъде още дълго. Оставих го в малкия апартамент, беше ми казал, че на другия ден иска да отиде при пчелите си, два кошера, които даваха тъмен и ароматен мед. Отскоро се беше захванал с това свое хоби, нямаше вече сили да обикаля баирите за гъби и горски плодове. Беше си купил две книги за пчеларството. Още ги пазя, нещо не ми дава сили да ги изхвърля… И това в едно село под връх Богдан, където е минало младостта му.
На другата сутрин отидох в апартамента, надявах се да не е заминал. Нямаше го, беше си оправил леглото, както винаги, и на мен ми се насълзиха очите. Взех един бял лист, и написах нещо кратко, с което се надявах да забравим за предишната вечер. После ми стана ясно, че с това нищо няма да променя. Та той е баща ми, винаги ми е прощавал…И скъсах листа.
Сега си спомням как преди тридесетина години, в един красив и непознат град, където се бяхме заточили с жена ми като отшелници цели две години, аз я оставих, за да свърша нещо, което съм забравил вече. И от прозореца на автобуса, в който се качих, видях как се отдалечава, с едни смешни дървени сандали, без да се обръща назад. Все пак се бяхме разделили за няколко часа. И тогава изведнъж извиках на шофьора, че трябва да сляза. Почувствах го толкова силно, че чак ме заболя… настигнах я, тя се усмихна и денят беше прекрасен. А работата, която имах да върша, не се сещам за кога я отложих.
Преди седмица слязох от влака, в центъра на града, на централния голям и хубав площад майки разхождаха децата си. Беше ранна вечер, всичко наоколо ми беше така познато, все пак това е градът на моето детство. Седнах на една пейка и усетих как към мен се отправиха едни блестящи очи. Той беше с мръсни дънки, дрипава риза и брада, не виждала скоро бръснач. Тъкмо бях запалил цигара.
- Ще ти дам, сега ще говоря по телефона- отговорих му, изпреварвайки молбата му.
Търпеливо ме изчака, прегънал колене на съседната пейка, за да не ме безпокои. Когато свърших краткия разговор, протегна ръка. В нея имаше един лев и няколко жълти монети.
- Не мога да ти дам пари, ето ти цигара, същото е.
Усетих разочарованието му, но все пак намери сили да ми благодари.
- Няма нищо, нали утре аз мога да ти поискам. Тук имам братовчед, но вратата на къщата е заключена, а не му знам телефона. Има при кой да отида - казах му и направих няколко крачки.
- Така е, защо пък да не стане така - отговори ми той, без да си вярва много, че ще дочака такъв ден, в който може да почерпи, пък макар и една цигара.
Но нали все пак двамата му запазихме достойнството…
На другия ден, на път за вкъщи, пак си мислех за моста.
Трябва да отида, няма нужда да чакам да изскочи някаква работа за вършене в онзи край.
Просто ще отида да го видя. Ще сляза от колата, и без да бързам ще му направя няколко снимки. И тогава, когато го видите как изглежда, ще се съгласите с мен, че си е заслужавал пътя, който така трудно понякога минаваме.
Макар, че в сравнение с човешкия живот той е толкова кратък.
18.09.2013 Любомир Николов
сряда, 24 юли 2013 г.
Протестите и господин Цигулков-разказ
Лятото беше в своя заник, а господин Цигулков не можеше да се отърве от едно свое силно притеснение. Вече два месеца всяка вечер пред Орлов мост и по протежение на канала Перловец, че чак до Военна академия, млади, красиви и интелегентни момчета и момичета изразяваха своя протест. Демокрацията е хубаво нещо-мислеше си Цигулков. Но в този случай към него тя не се проявяваше никак демократично.
Истината е, че всеки момент от издателство „ Ф” щяха да привършват с коректурата, и после за два-три дни книгата с разкази „ Шантави истории” щеше да излезе от печат. Той Цигулков имаше големи колебания дали да си прави този труд. Не става дума за написването на разказите. Та те сами се пишеха, нашият човек само трак-тракаше по клавиатурата, като дори от време-навреме зяпаше през прозореца младите момичета, които прекосяваха шумната и забързана улица, и после разказчето - готово. То и момчета я прекосяваха, ама към тях вниманието му беше някак замъглено.
Съмненията на пишещия бяха свързани с трудното време, в което живеем. И в това, дали няма да е непремерен риск самоиздаването, няма ли опасност неговият тригодишен труд да не намери своята добра оценка от читателите. Не, че с първата му книга това се беше случило. Напротив, „Залез в пясъчните пустини” донесе много положителни емоции, одобрение и дори мили приятелства на своя автор. Е, това беше преди четири години, тогава правителството беше здраво стъпило на краката си. И Цигулков продаде на представянето на книгата си около петдесет бройки. Нещо, за което не беше мечтал и в най-смелите си сънища, колкото и шаблонно това да звучи.
Ще попитате, какво общо има правителството, Орлов мост и канала Перловец в тази история. Ами много е просто. В тази зона се намира книжарският център, където Цигулков е решил да представя книгата си. И ако нещо полицията, или пък специалните части, не дай Боже …Хората как ще се доберат до този симпатичен център, пълен с книги, в който има и салон за любителите на писаното слово. Където с бяло вино, сладки и малко сухи мезета Цигулков иска да посрещне своите почитатели. И как мислите, какво правителство му трябва на този мил човечец сега. Слабо и нестабилно, което вече втори месец е изкарало младите и интелигентните по улиците и площадите. Или онова силно, авторитетно, бойко като на Борис Бойков, което така добре се справяше, докато един февруарски ден…Ама тази история и непротестиращите я знаят, няма сега да я разказвам.
Затова аз имам една молба към протестиращите. Мили хора, братя и сестри, момичета и момчета. Моля Ви, нека до края на септември всичко да е свършило.
- Или да сте го гътнали това нестабилно правителство.
- Или Вие да сте се отказали от протестите, все пак три месеца стигат, нали!
Защото запомнете:
В края на септември, до Военната академия, през булеварда!
П Р Е Д С Т А В Я Н Е на книгата
ШАНТАВИ ИСТОРИИ - разкази
автор: г-н Цигулков
П.П. Всички събития са съвсем реални
25.07.2013
Любомир Николов
Истината е, че всеки момент от издателство „ Ф” щяха да привършват с коректурата, и после за два-три дни книгата с разкази „ Шантави истории” щеше да излезе от печат. Той Цигулков имаше големи колебания дали да си прави този труд. Не става дума за написването на разказите. Та те сами се пишеха, нашият човек само трак-тракаше по клавиатурата, като дори от време-навреме зяпаше през прозореца младите момичета, които прекосяваха шумната и забързана улица, и после разказчето - готово. То и момчета я прекосяваха, ама към тях вниманието му беше някак замъглено.
Съмненията на пишещия бяха свързани с трудното време, в което живеем. И в това, дали няма да е непремерен риск самоиздаването, няма ли опасност неговият тригодишен труд да не намери своята добра оценка от читателите. Не, че с първата му книга това се беше случило. Напротив, „Залез в пясъчните пустини” донесе много положителни емоции, одобрение и дори мили приятелства на своя автор. Е, това беше преди четири години, тогава правителството беше здраво стъпило на краката си. И Цигулков продаде на представянето на книгата си около петдесет бройки. Нещо, за което не беше мечтал и в най-смелите си сънища, колкото и шаблонно това да звучи.
Ще попитате, какво общо има правителството, Орлов мост и канала Перловец в тази история. Ами много е просто. В тази зона се намира книжарският център, където Цигулков е решил да представя книгата си. И ако нещо полицията, или пък специалните части, не дай Боже …Хората как ще се доберат до този симпатичен център, пълен с книги, в който има и салон за любителите на писаното слово. Където с бяло вино, сладки и малко сухи мезета Цигулков иска да посрещне своите почитатели. И как мислите, какво правителство му трябва на този мил човечец сега. Слабо и нестабилно, което вече втори месец е изкарало младите и интелигентните по улиците и площадите. Или онова силно, авторитетно, бойко като на Борис Бойков, което така добре се справяше, докато един февруарски ден…Ама тази история и непротестиращите я знаят, няма сега да я разказвам.
Затова аз имам една молба към протестиращите. Мили хора, братя и сестри, момичета и момчета. Моля Ви, нека до края на септември всичко да е свършило.
- Или да сте го гътнали това нестабилно правителство.
- Или Вие да сте се отказали от протестите, все пак три месеца стигат, нали!
Защото запомнете:
В края на септември, до Военната академия, през булеварда!
П Р Е Д С Т А В Я Н Е на книгата
ШАНТАВИ ИСТОРИИ - разкази
автор: г-н Цигулков
П.П. Всички събития са съвсем реални
25.07.2013
Любомир Николов
сряда, 3 юли 2013 г.
Дневник на протеста
Ден Първи
И аз ще протестирам. Но от утре. Днес ме мързи. Плюс това, вече съм си пил дневната доза кафе. И съм малко поизморен, защото ходих на Кауфланд за евтино кисело мляко. През Арбанаси, че чак в Горна. И не върви, с тези мазоли по краката. Ама ще ги накисна във гореща вода, с малко морска сол. Запасих се пак от там, за есента, за кацата със зеле. И за утре съм готов. Ще изляза пред Общината, и дори може да легна пред вратата й. Защото знам, че предстои назначение на нови няколко длъжности, щели да заместят двама-трима военни дъртака, които носят тъмни блейзери и дават информация дали кмета ще има приемен ден, или секретарката му е овластена да те пусне по пързалката. Както стана при миналия кмет. Докато се добера до него, мина месец. После само дето не ми предложи кафе. Беше много любезен. Гледаше ме в очите и ме лъжеше. Аз пък го гледах в охраненото тяло, и кимах, че му вярвам. Та така. Ако искат, утре местните журналисти да заповядат. Ще давам интервю, няма да се опъвам.
Само не съм решил за какво да протестирам. Но утрото е по-мъдро от вечерта. Да живее протеста!
Ден Втори
И днес не ми се протестира. Ще попитате, ама ти беше толкова сигурен вчера. Така е, бях. Но днес на ливадите край Куцина и в мешавите гори на Керека ще излязат гъби. Имаше валежи тези дни, времето се стопли до обичайните температури, вчера цял ден беше слънчево. Идеални фактори за големи гъбени находки! Да, хубаво е да се протестира. Но ще трябва и ДА СЕ ЯДЕ. Затова след минути хващам стопа на север, опосквам поляните, пълня торбата с челядинки и полски печурки. И по обяд отново на стоп-до Керека. Там ще гоня манатарката-класна гъба, става и за готвене, и за сушене. Пък ако имам късмет да намеря и царствената гъба-булката, елате ме вижте! Може и на пазара да се мерна, макар че нямам разрешително. Че то сега това задължително ли е? Нали риба най-добре се лови в мътна вода. Те общинарите отдавна са си оплели кошницата. Ама аз днес да си напълня моята.
А протестът може да почака. В Софето луд умора няма, протестират и заради мен. Пък утре -нов ден, нов протест!
Хайде, и до протестиране!
Ден Трети
Тази сутрин станах рано, сякаш да посрещам Джулая. Навън въздуха свеж, птичките нежно звучат, слънцето вече изскача от хоризонта, а на мен ми е едно такова протестно…И си казах, стига с тази провинция, тук не ще намеря поле за изява. Заминавам за столицата, ще пия кафе на жълтите павета и ще тръбя с вувузела, дето ми го донесе братокът преди няколко години от Южна Африка. Той е в черния континент, а пък си живее като белите хора. Но това е друга история…
Направих си един-два сандвича за из път и бегом към автогарата. Но какъв късмет, отново греда. Бръкнах в банкомата с двете си карти, равносметката беше нулева! Та нали скоро плащах годишния данък като самоосигуряващ се, данъка за колата, изравнителната сметка за парното и дори някаква глоба от Общината за разходка на куче в забранената зона на градския парк. Аз куче нямам от петнадесет години, сега обжалвам, ама делото се бави вече втори месец. То важното е „ония” дела да вървят, моята е лесна. Лесна, лесна, ама и днес май ще съм извън протеста. И ще ви кажа защо. В провинцията са много заспали нещата. Ето вижте, в един морски град, много по-голям от нашия, се събирали около петдесет човека. Че то по същото време в градския делфинариум има толкова хора.
И както привърших този хронологичен ред на мисли, които ме владеят вече трети ден, ми дойде една прекрасна идея. Вчера видях по ТВ-то, че група ентусиасти наели автобус, платили курса и запрашили за Софето. Щото били от югозапада, на стотина километра от епицентъра на събитията. Да прелеят свежа кръв, символично говоря, разбира се! Е,
интервюиращата този ентусиазъм ни сподели, че половината хора дори не разбрали кой е този благодетел, дето финансирал пътуването им. Ама защо да се задълбочават, важното е да се веят знамена!
Затова отново ще тичам на автогарата. Нали имаше един такъв слоган, първо в София, после и в други градове. Може и тук да се появи подобен почин.
До скоро писане и до протестни срещи зад опашката на коня, ако ме разбирате за какво говоря!
03.07.2013 Любомир Николов
И аз ще протестирам. Но от утре. Днес ме мързи. Плюс това, вече съм си пил дневната доза кафе. И съм малко поизморен, защото ходих на Кауфланд за евтино кисело мляко. През Арбанаси, че чак в Горна. И не върви, с тези мазоли по краката. Ама ще ги накисна във гореща вода, с малко морска сол. Запасих се пак от там, за есента, за кацата със зеле. И за утре съм готов. Ще изляза пред Общината, и дори може да легна пред вратата й. Защото знам, че предстои назначение на нови няколко длъжности, щели да заместят двама-трима военни дъртака, които носят тъмни блейзери и дават информация дали кмета ще има приемен ден, или секретарката му е овластена да те пусне по пързалката. Както стана при миналия кмет. Докато се добера до него, мина месец. После само дето не ми предложи кафе. Беше много любезен. Гледаше ме в очите и ме лъжеше. Аз пък го гледах в охраненото тяло, и кимах, че му вярвам. Та така. Ако искат, утре местните журналисти да заповядат. Ще давам интервю, няма да се опъвам.
Само не съм решил за какво да протестирам. Но утрото е по-мъдро от вечерта. Да живее протеста!
Ден Втори
И днес не ми се протестира. Ще попитате, ама ти беше толкова сигурен вчера. Така е, бях. Но днес на ливадите край Куцина и в мешавите гори на Керека ще излязат гъби. Имаше валежи тези дни, времето се стопли до обичайните температури, вчера цял ден беше слънчево. Идеални фактори за големи гъбени находки! Да, хубаво е да се протестира. Но ще трябва и ДА СЕ ЯДЕ. Затова след минути хващам стопа на север, опосквам поляните, пълня торбата с челядинки и полски печурки. И по обяд отново на стоп-до Керека. Там ще гоня манатарката-класна гъба, става и за готвене, и за сушене. Пък ако имам късмет да намеря и царствената гъба-булката, елате ме вижте! Може и на пазара да се мерна, макар че нямам разрешително. Че то сега това задължително ли е? Нали риба най-добре се лови в мътна вода. Те общинарите отдавна са си оплели кошницата. Ама аз днес да си напълня моята.
А протестът може да почака. В Софето луд умора няма, протестират и заради мен. Пък утре -нов ден, нов протест!
Хайде, и до протестиране!
Ден Трети
Тази сутрин станах рано, сякаш да посрещам Джулая. Навън въздуха свеж, птичките нежно звучат, слънцето вече изскача от хоризонта, а на мен ми е едно такова протестно…И си казах, стига с тази провинция, тук не ще намеря поле за изява. Заминавам за столицата, ще пия кафе на жълтите павета и ще тръбя с вувузела, дето ми го донесе братокът преди няколко години от Южна Африка. Той е в черния континент, а пък си живее като белите хора. Но това е друга история…
Направих си един-два сандвича за из път и бегом към автогарата. Но какъв късмет, отново греда. Бръкнах в банкомата с двете си карти, равносметката беше нулева! Та нали скоро плащах годишния данък като самоосигуряващ се, данъка за колата, изравнителната сметка за парното и дори някаква глоба от Общината за разходка на куче в забранената зона на градския парк. Аз куче нямам от петнадесет години, сега обжалвам, ама делото се бави вече втори месец. То важното е „ония” дела да вървят, моята е лесна. Лесна, лесна, ама и днес май ще съм извън протеста. И ще ви кажа защо. В провинцията са много заспали нещата. Ето вижте, в един морски град, много по-голям от нашия, се събирали около петдесет човека. Че то по същото време в градския делфинариум има толкова хора.
И както привърших този хронологичен ред на мисли, които ме владеят вече трети ден, ми дойде една прекрасна идея. Вчера видях по ТВ-то, че група ентусиасти наели автобус, платили курса и запрашили за Софето. Щото били от югозапада, на стотина километра от епицентъра на събитията. Да прелеят свежа кръв, символично говоря, разбира се! Е,
интервюиращата този ентусиазъм ни сподели, че половината хора дори не разбрали кой е този благодетел, дето финансирал пътуването им. Ама защо да се задълбочават, важното е да се веят знамена!
Затова отново ще тичам на автогарата. Нали имаше един такъв слоган, първо в София, после и в други градове. Може и тук да се появи подобен почин.
До скоро писане и до протестни срещи зад опашката на коня, ако ме разбирате за какво говоря!
03.07.2013 Любомир Николов
вторник, 28 май 2013 г.
Баща ми отново беше в Южния парк-разказ
Срещнах го, наистина. Седеше леко прегърбен на дървената пейка, пушеше цигара, която изгаряше пръстите му. Защото разговаряше с мен. Аз стоях до него прав и нетърпелив.
- Твоята е лесна- каза накрая баща ми. Ами аз, вече съм на шестдесет…
Отсреща Витоша беше зелена и чиста. Белите снежни преспи бяха като малки носни кърпи, готови всеки момент да се разпръснат из синевата, и само спомена за тях щеше да ми напомня за изминалата студена зима. Пухчетата на тополите се разхождаха във весел танц около нас, докосваха се около гладкото му избръснато лице и той бърчеше устни. И не преставаше да говори, гледайки някъде назад, където беше останала майка ми. Държеше се, но знаех колко му е тежко през тези години. Беше смешен и много мил.
На шестдесет, та сега аз съм на толкова. И се чувствам като онзи хлапак, който понякога гледаше да е по-далеч от него, защото имаше в бележника четворка, или пък беше запалил първата си цигара. На абитуриентския ми бал ми подари кутия вносни папироси, той самият не пушеше. До онова време, когато останахме без нея… Какъв подарък само…
… Внук ми се затича към мен и ме дръпна за ръката. Беше за пръв път само с мен, в Южния парк.
- Къде е мами – устните му се свиха в окачване, готов да се разплаче.
- Сега, сега – прегърнах го аз…
- И тя ще дойде тук, и татко ти ще дойде, и баба ти също. Нека обаче да отидем на скачащия батут - му отвърнах аз и го поведох през алеята.
След минути вече се смееше, косите му се пилееха настрани и нагоре, беше забравил, макар и за кратко какво му липсва.
А баща ми винаги ще е тук, седнал на някоя пейка, с цигара в ръка. Малко над шестдесетте.
Видяхме се, отново се видяхме.
28.05.2013 Любомир Николов
- Твоята е лесна- каза накрая баща ми. Ами аз, вече съм на шестдесет…
Отсреща Витоша беше зелена и чиста. Белите снежни преспи бяха като малки носни кърпи, готови всеки момент да се разпръснат из синевата, и само спомена за тях щеше да ми напомня за изминалата студена зима. Пухчетата на тополите се разхождаха във весел танц около нас, докосваха се около гладкото му избръснато лице и той бърчеше устни. И не преставаше да говори, гледайки някъде назад, където беше останала майка ми. Държеше се, но знаех колко му е тежко през тези години. Беше смешен и много мил.
На шестдесет, та сега аз съм на толкова. И се чувствам като онзи хлапак, който понякога гледаше да е по-далеч от него, защото имаше в бележника четворка, или пък беше запалил първата си цигара. На абитуриентския ми бал ми подари кутия вносни папироси, той самият не пушеше. До онова време, когато останахме без нея… Какъв подарък само…
… Внук ми се затича към мен и ме дръпна за ръката. Беше за пръв път само с мен, в Южния парк.
- Къде е мами – устните му се свиха в окачване, готов да се разплаче.
- Сега, сега – прегърнах го аз…
- И тя ще дойде тук, и татко ти ще дойде, и баба ти също. Нека обаче да отидем на скачащия батут - му отвърнах аз и го поведох през алеята.
След минути вече се смееше, косите му се пилееха настрани и нагоре, беше забравил, макар и за кратко какво му липсва.
А баща ми винаги ще е тук, седнал на някоя пейка, с цигара в ръка. Малко над шестдесетте.
Видяхме се, отново се видяхме.
28.05.2013 Любомир Николов
понеделник, 27 май 2013 г.
24-и май
В таз сутрин, тъй тържествена, просветна, светла,
по улицата две бледи сенки тихо изпълзяват.
Шасито старо на количка бебешка тя бута,
той смело скача в кофите за смет.
Пластмасови шишета празни, светлосини
със марков етикет, от вино, от вода, или оцет…
И после във чувала от зебло натъпкани,
за днес нормата им вече е почти на шест…
Два хляба, цигари люти, и бутилка със ракия,
а може би и малко плодове…
Дали ще им остане за буквар и цветнички моливи,
тя дъщерята през септември в първи клас нали ще е.
И тез, Кирила, Методи и Наума,
дали ще ги познава занапред.
Или ръцете малки, много мръсни, ще се ровят,
тъй както татко, тъй както от години също мама,
в препълнените, щедри градски кофи смет…
27.05.2013 Любомир Николов
сряда, 17 април 2013 г.
Един ден с аромат на липа-разказ
Априлският ден се опитваше да вкара пролетния въздух в мрачния дълъг коридор на масивната сграда. Бледите слънчеви лъчи плахо се провираха през високите малки прозорци, но не можеха да достигнат студената напукана мозайка на пода. Стените не бяха боядисвани от години. На втория етаж беше кабинета на декана. Пред вратата му постоянно имаше група студенти, които бяха шумни и винаги безгрижни. Младото момиче, което работеше от няколко месеца като негова секретарка, се стараеше да си върши задълженията както трябва. Но все пак се надяваше да е тук само временно.
Беше късен следобяд, студентите се бяха усмирили нанякъде. На вратата се почука и при нея влезе мъж в не първа младост. Направо можеше да ѝ бъде дядо, макар че имаше спортна фигура. Косата му беше още кестенява, в контраст с изцяло бялата наскоро оформена брада.
- Какво желаете - попита го момичето, хора на неговата възраст рядко прекрачваха този праг.
- Навярно тук се пазят архивите на служителите, които са били във факултета на работа. По-точно на вашата длъжност. Преди четиридесет години.
Секретарката отново го изгледа с безразличие. Но когато разбра, че говори не за себе си, интересът ѝ се засили.
- Тук работеше Росица Георгиева, на двадесет и една години. Следваше задочно право, не вярвам това да има някакво значение. Ако може да получа тогавашния ѝ адрес.
- Но това е информация, която не мога да дам. Вие какъв сте ѝ - попита го младата секретарка. – И аз следвам задочно право, какво съвпадение...
- Бяхме приятели тогава. Само това.
Мъжът се беше загледал през прозореца. Навън короната на стройна липа току-що беше тръгнала да се разлиства. След две седмици щеше да бъде цялата в зелено.
- Тази липа ние сме я засаждали. За да ѝ ухае в пролетните дни. Колко е израсла - тихо, сякаш на себе си каза мъжът.
- И какво стана после - на момичето му стана интересно. Няма да е било обикновено приятелство, така си помисли. Беше скръстила крака, все пак работният ден беше зад гърба ѝ.
- Нищо. Разделихме се скоро след това.
Настъпи мълчание. ”Много е упорит”, си помисли момичето, след това стана от стола и от високия дървен шкаф в ъгъла на стаята извади някакви стари оръфани картонени папки. Започна да ги преглежда една по една. След няколко минути в ръцете ѝ остана само една, хартиена и тънка.
- Може би това Ви трябва. Но моля да си остане между нас. – Вече пишеше адреса на малка фирмена бланка.
- Много Ви благодаря. И успех на идващата сесия - пожела ѝ мъжът, усмивката му беше спокойна и мека. После тихо затвори вратата.
” Какъв странен човек”, си помисли секретарката, облече мантото си, прекоси мрачния коридор и излезе на улицата. Вече го беше забравила.
Месец и половина след това слънцето вече достигаше напуканата мозайка в тъмния коридор. Младата секретарка си имаше достатъчно работа покрай идващата лятна сесия. Липата беше цъфнала с големи жълтеникави гроздове, мирисът ѝ се чувстваше дори когато прозорецът беше затворен. А на короната ѝ бяха свили гнездо два бели щъркела. Студентската шумотевица не ги смущаваше. Редуваха се, търпеливо приседнали в гнездото, щяха да си имат малки, навярно.
И тогава в края на деня той отново почука на вратата ѝ. В първия момент не можа да реагира. Но когато се усмихна, тя веднага го разпозна.
- Аз пак Ви безпокоя – извини ѝ се мъжът – Помните ме, нали…
- Какво се получи, наред ли е всичко – момичето го гледаше с питащи очи.
- Разбира се. Но на адреса, който ми дадохте, вече има построен голям фирмен магазин. Къщата, която търсех, е съборена. Много добре си я спомням…Нищо не може да се направи.
- Съжалявам. Много е задушно тук, ще отворя прозореца.
Уханието на жълтата липа нахлу в стаята. Двамата стояха един до друг. Мъжът извади от джоба на якето си визитна картичка.
- А може би тя ще дойде, за да оформи документите си около пенсионирането. Все пак време ни е вече. И тогава Ви моля да ми се обадите.
После отново със спокойна усмивка излезе от стаята. Но преди това се обърна и сякаш на себе си каза:
- А Вие не се преуморявайте. Вижте каква красива липа имате под прозореца си. Ако постоите половин час под клоните ѝ, ще усетите, че обстоятелствата около вас не са от най-лошите, а светът не е толкова несправедлив. Тъй като е здравомислеща и земна, липата е много полезна за представителите на въздушните знаци, които често хвърчат из облаците - тя ги заземява и връща към реалността. Не дели хората на добри и лоши - готова е да помогне на всеки, който я приближи с мъдростта и интуицията си..
И тихо затвори вратата.
Момичето постоя малко, мислеше над думите му. После затвори прозореца. Все пак работното време си беше отишло. Навън щъркелите се бяха раздвижили, издаваха възбудено радостта си, малките се бяха излюпили. Пролетта беше в силата си. Идваше лятото, есента беше толкова далеч…
После взе визитката. На нея пишеше: Никола Любенов, член на Съюза на писателите. Дори нямаше телефон. Повъртя я от двете ѝ страни, понечи да я захвърли в кошчето. Но размисли, взе от бюрото малък телбод, свали една оръфана зелена тънка папка от високия шкаф в ъгъла на стаята и с усмивка я щракна към нея.
”Ей, това писателите са странни птици”, си каза младото момиче, прекосявайки дългия мрачен коридор. Излезе на улицата, където слънцето си играеше със забързаните минувачи.
Може би вече го беше забравила.
17.04.2013 Любомир Николов
Абонамент за:
Публикации (Atom)