Хари много си падаше по заведенията. Нещо повече, не можеше да живее без тях. Любимото заведение му беше сладкарница ” Феята”. Там той беше у дома си. Живееше на триста метра наблизо, поне през ден беше там. Всички сервитьорки го познаваха. Той пък им знаеше малките имена, много го уважаваха. Лятото обичахме да се качваме на най-горната тераса, панорамата от там много ни помагаше да не пестим с поръчките. Не се спирахме. Хари често оставяше неплатени сметки за другия ден. Никога не подвеждаше жените, които ни обслужваха. Те му имаха пълно доверие.
Хари имаше много изпитана система да си набавя пари. Дълговете си въртеше в кръга на приятелите си. Взимаше от един, за да върне на друг. Често ухилената му физиономия цъфваше под моя прозорец до хотел” Хемус”. Нямаше как да му откажа. Една вечер се прибирах по” Елин Пелин” за в къщи. Отвън на масите в механа ”Под липите” кънтеше смехът му, знаеше много вицове и умееше да ги разказва. Стана ми малко кофти, имаше да ми връща тридесет лева, а не беше ме извикал в компанията си. Бързо ми мина. Веднъж отново беше заборчлял. Тогава му казах, хайде да отидем четиримата в ресторанта на парк хотел ”Москва”. Ще черпиш и дълга ти ще бъде опростен. Той само това чакаше, беше вече семеен. Харесвах приятелката на жена му, парите си нямаше да видя скоро, поне да направим една изискана софра. Добре си изкарахме.
Хари много обичаше да ходи по ресторанти. ”Ропотамо” тогава си беше на много високо ниво. Запазването на маса беше задължително. Вечерите с него бяха много тържествени. Обличаше костюм, беше много галантен и мил с всички, от сервитьорите до жените, които продаваха цветя в по-късните часове. Задължително купуваше на всички дами, с които седяхме на една маса. Обичаше много да купува лотарийни билети. Вече бяхме в бизнеса, една вечер в ” Старата механа” в Търново изкупи всички билети, около петдесетина, от една женица. Тя беше с малък дефект в придвижването.
- Да ви помогна, къде да ходите по това късно време- с усмивка й каза Хари. Тя беше много учудена на този си късмет.
Най-големите излизания по заведенията бяха, когато бизнеса ни цъфтеше. За Хари заведенията служеха за място на работни срещи, за опознаване с новите партньори или за отпускане след тежкия ден, когато сделките висяха на косъм. Или отваряха пътища за нови хоризонти. В преносния, а и в буквалния смисъл. ”Рич”,”33 стола”, Мексиканския ресторант, Чешкия клуб или новите заведения в квартала му. Винаги, когато идвах във фирмата му знаех как ще завърши работния ден. Хари имаше познания по всички марки питиета, можеше да конкурира всеки етимолог с познанията си. Разхождаше се без да се замисли из цялото меню, отпред и от горе на дясно, после на обратно от долу нагоре. Вечерта завършваше в някое кафене, бар или с по бира във фоайето на хотела, в който бе отседнал, когато ми идваше на работно гости. Много обичаше да идва в Арбанаси, никога не си правеше тънки сметки, когато сядахме на маса.
Хари много обичаше компаниите, той умееше да ги създава.Събираше около себе си най-невероятни птици. Бивши спортисти, провалили се бизнесмени, приятели от детството, които отдавна са напуснали махалата или България. Разговаряше с тях по всякакви теми, често предлагаше помощта си, беше отворен за нов бизнес. Чувството му, кога се говорят празни приказки или кога нещата са сериозни никога не го напускаше. ”Парите са, за да се харчат” -беше мотото му още от ученическите години. Никога не отказваше да помогне с финансиране, за да решиш някои временни затруднения. Стига да си спечелил доверието му. И да си го задържал, разбира се.
Преди много години, когато започвах бизнеса бяхме пак във” Феята”. Два дни бяхме говорили как да пробия в бизнеса. Накрая го изпратих до тях.
- Да влезем в ”Ропотамо”, да поиграем на ротативките –предложи с усмивка Хари. Беше останал без стотинка в джоба. Току що беше платил сметката в любимото му заведение.
Извадих последните си няколко лева и му ги дадох. Не ми беше особено драго да задоволя това му пристрастие към едноръките. Загубихме, разбира се.
- Е, ти нали имаш сега нов бизнес, парите сами ще потекат. -успокояваше ме както винаги той.
Да отидеш на заведение с Хари, това си беше преживяване.
Както всичко, с което беше изпълнен денят му. Докато дойде най-чаканото време.
Времето за сладкарница”Феята” или ресторант” Ропотамо”. Случвало се е за няколко часа да се разпишем и на двете места. Пишеше повечето Хари, с яркия си незабравим почерк.
30.04.2009 Любомир Николов
СЛЕДВА: Университета и Хари
четвъртък, 30 април 2009 г.
сряда, 29 април 2009 г.
Аз, Хари и Роко -разказ
На седемнадесет всичко е прекрасно. Както бе прекрасен денят в началото на май, когато аз, Хари и Роко се натоварихме на влака за Лакатник, щяхме да ставаме пещерняци. Бяхме взели една дебела черга, фенер, въже и малко сандвичи. Искахме нови емоции, колко му е да се спуснеш стотина метра надолу в тъмната паст на тази пещеричка, детска работа.
Входът на пещерата ни се стори доста запустял. Не се колебахме дълго, Хари като най-опитен каза:
- Да скрием документите и парите под някой камък, да не би да ги изръсим някъде из тъмното.
Така още в началото оставихме този излишен товар и поехме безстрашно навътре. След петдесетина метра пред нас зейна голяма цепнатина, вързахме с въжето Роко като най-лек и го пратихме пръв да я преодолява. Той веднага хлътна в низкото и усетихме долу как водата зловещо шуми.
- Рокоооо – ревнахме с Хари в един глас.
- Жив съъъъм – ни отвърна гласът му от тъмнината, сякаш се готвеше да рецитира стиха на Веселин Ханчев милият. – Само се налъбих грлъбината – и до сега не може да казва Р като хората, хем му е неговата буква сладурестият Роко. С голям зор го извадихме, нищо му нямаше. Помоткахме се наоколо, желанието за подвизи се бе изпарило.
- Я да излезем навън и да му треснем по една-две бири, пък после ще видим - изкомандва ни Хари, ние само това чакахме.
Но на изхода ни чакаше изненада. Паспортът на нашия водач и парите, които бяхме оставили липсваха. Явно някой ги е надушил и така плановете ни се промениха. Погледнахме какви стотинки са ни останали, вече минаваше пладне. Събрахме колкото да купим на Роко билет за влака до София и го изпратихме за подкрепления. Финансови, а и в жива сила. Ние с Хари останахме без пукнат цент в джоба, както обича да казва бат,Наско, но това е друга история.
Свечеряваше се, когато поехме да се раздвижим малко по шосето на север. Мръкналото се небе ни похлупи на една поляна, звездите мъждукаха, само за да не чувстваме напълно сами. Чергата я омотахме около себе си и се престорихме, че спим. На разсъмване ни освежи лек дъждец. Схванатите си кокали затътрихме към гарата, там със слънцето се появи и Роко. Подкреплението бе сериозно, едно момиче и пет-шест момчета. Пари за бира и за обратния влак до София. В купето групата бе в стихията си. Блъскахме силно гласовете си в насрещния прозорец, огледалото и пейзажите от Родината, закачени по стените на купето щяха да паднат. Акомпанираше ни китара, колко струни скъсахме до София, не си спомням. Но си спомням големият хит - „Две кебабчета крилати” . Много яка песен, както казват сега младите.
Представи си како Пено живо пиле да умре
после пак да се съвземе и да почне да кълве.
Кон излязал на полето, глътнал въздух и умрял,
Възкачил се на небето и какво ли там видял ?
Две кебабчета крилати христоматия четат.
Скелет костите си клати и ги слуша как дрънчат.
На другата година отново тримата заминахме за Слънчев бряг. Имахме карта с две легла, добре че Роко ходеше упорито в Бургас при някакво гадже. То си заслужаваше вниманието. Ние с Хари бяхме над тези неща, цялото море изкарахме с едни англичани. Хари ги беше упътил из комплекса, тъкмо бяха пристигнали. Бяха млади, ама за нас тогава си бяха в солидна възраст. Една двойка, един много готин – Дейв, нямаше четиридесет и още един симпатяга. Вечер праскахме мастичка, после шуменска малка биричка, голям хит за онова време. И пак отново. Прибирахме се по нощите, прескачайки през отворения прозорец на първия етаж, където бе стаята ни. Накрая на почивката разбрахме, че през цялото време входната врата на комплекса е била отключена. Магариите ни бяха не малко, но се открояваше една. Хари се изсили, че може да кара водни ски. Една сутрин поехме към кея със ските. С англичаните, разбира се. Моят човек щеше да им показва първите стъпки в този така модерен за онова време спорт.
- Хари, ти карал ли си водни ски- го попитах.
- Не съм, ама то си е като зимните- ми отговори, знаех какво ще последва.
- А зимните владееш ли- вече очаквах отговора му.
- Неее- избухна той в неговия си, Хариев смях.
Добре, че излезе голямо вълнение и честта ни бе спасена.
Хари обиколи Европа с неговия бизнес, сега нещо се е спрял. Няма да е задълго, познавам си го.
Роко стана художник, той беше такъв още тогава. Двамата приключват тематична колекция за българските манастири, които Роко нарисува в последните години. Много манастири са пребродили заедно.
Аз какво, май нищо не станах. Поне съм сигурен, че най-добре си спомням от тримата онова време, онези щуротии и онази песен- Две кебабчета крилати.
Има я в Интернет, проверете, много свежарско звучи. И нас ни има.
Не сме отдавна онези момчета, иначе сме си същите. А какви, не смея да категоризирам.
06.03.2009 Любомир Николов
СЛЕДВА: "Феята, Ропотамо и Хари"
Входът на пещерата ни се стори доста запустял. Не се колебахме дълго, Хари като най-опитен каза:
- Да скрием документите и парите под някой камък, да не би да ги изръсим някъде из тъмното.
Така още в началото оставихме този излишен товар и поехме безстрашно навътре. След петдесетина метра пред нас зейна голяма цепнатина, вързахме с въжето Роко като най-лек и го пратихме пръв да я преодолява. Той веднага хлътна в низкото и усетихме долу как водата зловещо шуми.
- Рокоооо – ревнахме с Хари в един глас.
- Жив съъъъм – ни отвърна гласът му от тъмнината, сякаш се готвеше да рецитира стиха на Веселин Ханчев милият. – Само се налъбих грлъбината – и до сега не може да казва Р като хората, хем му е неговата буква сладурестият Роко. С голям зор го извадихме, нищо му нямаше. Помоткахме се наоколо, желанието за подвизи се бе изпарило.
- Я да излезем навън и да му треснем по една-две бири, пък после ще видим - изкомандва ни Хари, ние само това чакахме.
Но на изхода ни чакаше изненада. Паспортът на нашия водач и парите, които бяхме оставили липсваха. Явно някой ги е надушил и така плановете ни се промениха. Погледнахме какви стотинки са ни останали, вече минаваше пладне. Събрахме колкото да купим на Роко билет за влака до София и го изпратихме за подкрепления. Финансови, а и в жива сила. Ние с Хари останахме без пукнат цент в джоба, както обича да казва бат,Наско, но това е друга история.
Свечеряваше се, когато поехме да се раздвижим малко по шосето на север. Мръкналото се небе ни похлупи на една поляна, звездите мъждукаха, само за да не чувстваме напълно сами. Чергата я омотахме около себе си и се престорихме, че спим. На разсъмване ни освежи лек дъждец. Схванатите си кокали затътрихме към гарата, там със слънцето се появи и Роко. Подкреплението бе сериозно, едно момиче и пет-шест момчета. Пари за бира и за обратния влак до София. В купето групата бе в стихията си. Блъскахме силно гласовете си в насрещния прозорец, огледалото и пейзажите от Родината, закачени по стените на купето щяха да паднат. Акомпанираше ни китара, колко струни скъсахме до София, не си спомням. Но си спомням големият хит - „Две кебабчета крилати” . Много яка песен, както казват сега младите.
Представи си како Пено живо пиле да умре
после пак да се съвземе и да почне да кълве.
Кон излязал на полето, глътнал въздух и умрял,
Възкачил се на небето и какво ли там видял ?
Две кебабчета крилати христоматия четат.
Скелет костите си клати и ги слуша как дрънчат.
На другата година отново тримата заминахме за Слънчев бряг. Имахме карта с две легла, добре че Роко ходеше упорито в Бургас при някакво гадже. То си заслужаваше вниманието. Ние с Хари бяхме над тези неща, цялото море изкарахме с едни англичани. Хари ги беше упътил из комплекса, тъкмо бяха пристигнали. Бяха млади, ама за нас тогава си бяха в солидна възраст. Една двойка, един много готин – Дейв, нямаше четиридесет и още един симпатяга. Вечер праскахме мастичка, после шуменска малка биричка, голям хит за онова време. И пак отново. Прибирахме се по нощите, прескачайки през отворения прозорец на първия етаж, където бе стаята ни. Накрая на почивката разбрахме, че през цялото време входната врата на комплекса е била отключена. Магариите ни бяха не малко, но се открояваше една. Хари се изсили, че може да кара водни ски. Една сутрин поехме към кея със ските. С англичаните, разбира се. Моят човек щеше да им показва първите стъпки в този така модерен за онова време спорт.
- Хари, ти карал ли си водни ски- го попитах.
- Не съм, ама то си е като зимните- ми отговори, знаех какво ще последва.
- А зимните владееш ли- вече очаквах отговора му.
- Неее- избухна той в неговия си, Хариев смях.
Добре, че излезе голямо вълнение и честта ни бе спасена.
Хари обиколи Европа с неговия бизнес, сега нещо се е спрял. Няма да е задълго, познавам си го.
Роко стана художник, той беше такъв още тогава. Двамата приключват тематична колекция за българските манастири, които Роко нарисува в последните години. Много манастири са пребродили заедно.
Аз какво, май нищо не станах. Поне съм сигурен, че най-добре си спомням от тримата онова време, онези щуротии и онази песен- Две кебабчета крилати.
Има я в Интернет, проверете, много свежарско звучи. И нас ни има.
Не сме отдавна онези момчета, иначе сме си същите. А какви, не смея да категоризирам.
06.03.2009 Любомир Николов
СЛЕДВА: "Феята, Ропотамо и Хари"
Гимназията и Хари - разказ
С Хари се срещнахме в осма гимназия. Аз бях десети, той девети клас. На Националната математическа паралелка. Беше в двора на училището, на ”Шишман”. Дойде при мен и каза, ти си онзи, който ни мачкаше на спринт и препятствия на републиканското. Не го помнех, аз тези след мен никога не можах да запомня. А те бяха много. Хари беше добър лекоатлет, но не гледаше сериозно, че бъдещето му е в спорта. Беше много ухилен, с бяла кожа, малко избелени вежди и кестенява, даже рижаво-руса къдрава коса. След това се разболях, повторих годината и първите дни в новия клас седях със Севдалин на един чин. После се преместих при Хари. Фатална грешка.
Хари е най-обаятелната личност, която познавам. Тогава в онези години беше изключително нестандартен. Познаваше цялата гимназия и целия квартал, където живееше. Имаше изключителни знания по английски, немски, литература и философия. Математиката му се отдаваше с пълна сила. Но беше страшно темпераметен. Не можеше да стои на едно място, беше бунтар. На есенната бригада в Старо Железаре, до Пловдив аз бях със Севдалин на квартира. Хари беше с Румен или Стефан-чадото, май с първия. На гарата в Пловдив чакахме автобуса за селото. Тогава се сприятелихме. Говорихме за Селинджър-” Спасителят в ръжта” и за Уйлям Голдмън -”Златният храм”. Там двамата герои, Зок и Рейндмънд стават много близки, още със запознансвото си. Велики книги.
- Имаш ли цигари- го попитах. Бяхме почти на седемнадесет.
- Не ме разсмивай- извади кутия цигари той. – Я да отидем наблизо да вземем още.
Хари беше голяма панта. След бригадата се организирахме една неделя да прескочим до Панчарево. С нас бяха две двойки, негови приятели от махалата. Дойде и гаджето на Румен, след този ден стана мое гадже. За кратко, което беше нормално. А гаджето на Хари не дойде, той със слизането от автобуса направи десант до тамошната бакалия и цъфна след минути с бутилка ром. От 750 грама. Не бях много по алкохола, това ми беше бойното кръщение. Полегнахме в горичката, след като се наситихме да гледаме лодки, лебеди и вода. Бутилката беше наполовина изпита, настроението ни достигна върха. Но крачките вече не бяха така уверени. В късния следобед излязохме на шосето аз, Хари и моето ново гадже. Двете двойки отдавна ни бяха напуснали, бяха се стреснали навярно от рома. Или имаха да вършат по-важна работа. Мислехме да се прибираме до София пеш, Хари се метна почти в движение на един автобус и извика, че майка му щяла да го представя на новия учител по английски. А на нея не минаваха разни номера, с авторитет си беше жената. Остави ни сами. Не бяхме сигурни в походката си, момичето се сеферяса по-бързо от мен. До София набивахме крак, там вече бях свеж като маруля.
Хари винаги имаше пищови на контролните по математика. Учихме неща, с които се занимаваха студентите в математическия факултет, не беше лесно. Преподаваха ни асистенти и доценти, правехме често контролни работи. Хари идваше подготвен, носеше тетрадки с всички развити теми. И една празна, която после подменяше. Не значи, че не владееше материала, искаше да е изряден.
В края на втория срок, през месец март настъпи голям проблем. Хилехме се в час като луди, не можехме да стоим сериозни на чина. Пубертета ни гонеше яко. Аз се преместих в обикновен клас, много ми беше математиката, атлетиката и моето момиче, не това от Панчарево. На математиката държах най-малко, така се разделихме.
Хари беше пълен с идеи. Една от тях беше да ходим отново на Панчарево двамата, да спим на палатка и да изчакаме цялото даскало, което щеше да довтаса на редовните занятия по Военно обучение. Това бяха дните преди да завършим десети клас. Аз намерих една хималайка и същата вечер се срещнахме на Цариградското. Но обстановката се беше променила, в къщи въздухът беше се разгорещил яко, казах му че не мога да тръгна, баща ми ще побеснее. Тогава Хари дръпна палатката от ръцете ми и извика : ”Чао, беше ми много приятно!”
Сам и пеша отпраши към набелязания бивак. Около десет километра. На другата сутрин го намерихме в гората, леко измръзнал, в чудесно настроение.
Същото лято аз, Хари и Роко отидохме в Банкя да печелим пари. Цанихме се на някакви изкопи при един виладжия, жена му и малката дъщеря бяха с него на обекта. Майката на детето непрекъснато го следеше да не идва при нас, да не би да го научим на лоши думички. Вечерта мазолите по ръцете ни бяха оценени на четири лева за всеки от нас. Стори ни се жива експлоатация, но ще продължаваме, окуражаваше ни Хари. Бяхме се уговорили да не ходим следващия ден, да починем малко. След два дни му се обадих. Хари беше заминал на море с майка си. Аз не го преживях много трагично и със Севдалин заминах на Каваците. С колелета и хималайката от Павел баня до морето, за обратно не ни стигна куражът, натоварихме се на влака. Цялото море изкарах с надеждата , че компанията на майка му не може да се сравни с тази на Севдо, който беше не по-малка фога. А с Харалампито, този чаровник със заразителната усмивка и вечния оптимизъм предстояха много морета.
29.04.2009 Любомир Николов
СЛЕДВА Аз, Хари, Роко и две кебабчета крилати.
Хари е най-обаятелната личност, която познавам. Тогава в онези години беше изключително нестандартен. Познаваше цялата гимназия и целия квартал, където живееше. Имаше изключителни знания по английски, немски, литература и философия. Математиката му се отдаваше с пълна сила. Но беше страшно темпераметен. Не можеше да стои на едно място, беше бунтар. На есенната бригада в Старо Железаре, до Пловдив аз бях със Севдалин на квартира. Хари беше с Румен или Стефан-чадото, май с първия. На гарата в Пловдив чакахме автобуса за селото. Тогава се сприятелихме. Говорихме за Селинджър-” Спасителят в ръжта” и за Уйлям Голдмън -”Златният храм”. Там двамата герои, Зок и Рейндмънд стават много близки, още със запознансвото си. Велики книги.
- Имаш ли цигари- го попитах. Бяхме почти на седемнадесет.
- Не ме разсмивай- извади кутия цигари той. – Я да отидем наблизо да вземем още.
Хари беше голяма панта. След бригадата се организирахме една неделя да прескочим до Панчарево. С нас бяха две двойки, негови приятели от махалата. Дойде и гаджето на Румен, след този ден стана мое гадже. За кратко, което беше нормално. А гаджето на Хари не дойде, той със слизането от автобуса направи десант до тамошната бакалия и цъфна след минути с бутилка ром. От 750 грама. Не бях много по алкохола, това ми беше бойното кръщение. Полегнахме в горичката, след като се наситихме да гледаме лодки, лебеди и вода. Бутилката беше наполовина изпита, настроението ни достигна върха. Но крачките вече не бяха така уверени. В късния следобед излязохме на шосето аз, Хари и моето ново гадже. Двете двойки отдавна ни бяха напуснали, бяха се стреснали навярно от рома. Или имаха да вършат по-важна работа. Мислехме да се прибираме до София пеш, Хари се метна почти в движение на един автобус и извика, че майка му щяла да го представя на новия учител по английски. А на нея не минаваха разни номера, с авторитет си беше жената. Остави ни сами. Не бяхме сигурни в походката си, момичето се сеферяса по-бързо от мен. До София набивахме крак, там вече бях свеж като маруля.
Хари винаги имаше пищови на контролните по математика. Учихме неща, с които се занимаваха студентите в математическия факултет, не беше лесно. Преподаваха ни асистенти и доценти, правехме често контролни работи. Хари идваше подготвен, носеше тетрадки с всички развити теми. И една празна, която после подменяше. Не значи, че не владееше материала, искаше да е изряден.
В края на втория срок, през месец март настъпи голям проблем. Хилехме се в час като луди, не можехме да стоим сериозни на чина. Пубертета ни гонеше яко. Аз се преместих в обикновен клас, много ми беше математиката, атлетиката и моето момиче, не това от Панчарево. На математиката държах най-малко, така се разделихме.
Хари беше пълен с идеи. Една от тях беше да ходим отново на Панчарево двамата, да спим на палатка и да изчакаме цялото даскало, което щеше да довтаса на редовните занятия по Военно обучение. Това бяха дните преди да завършим десети клас. Аз намерих една хималайка и същата вечер се срещнахме на Цариградското. Но обстановката се беше променила, в къщи въздухът беше се разгорещил яко, казах му че не мога да тръгна, баща ми ще побеснее. Тогава Хари дръпна палатката от ръцете ми и извика : ”Чао, беше ми много приятно!”
Сам и пеша отпраши към набелязания бивак. Около десет километра. На другата сутрин го намерихме в гората, леко измръзнал, в чудесно настроение.
Същото лято аз, Хари и Роко отидохме в Банкя да печелим пари. Цанихме се на някакви изкопи при един виладжия, жена му и малката дъщеря бяха с него на обекта. Майката на детето непрекъснато го следеше да не идва при нас, да не би да го научим на лоши думички. Вечерта мазолите по ръцете ни бяха оценени на четири лева за всеки от нас. Стори ни се жива експлоатация, но ще продължаваме, окуражаваше ни Хари. Бяхме се уговорили да не ходим следващия ден, да починем малко. След два дни му се обадих. Хари беше заминал на море с майка си. Аз не го преживях много трагично и със Севдалин заминах на Каваците. С колелета и хималайката от Павел баня до морето, за обратно не ни стигна куражът, натоварихме се на влака. Цялото море изкарах с надеждата , че компанията на майка му не може да се сравни с тази на Севдо, който беше не по-малка фога. А с Харалампито, този чаровник със заразителната усмивка и вечния оптимизъм предстояха много морета.
29.04.2009 Любомир Николов
СЛЕДВА Аз, Хари, Роко и две кебабчета крилати.
вторник, 28 април 2009 г.
Едно необикновено пътуване-разказ
Денят беше от шантав, по-шантав. Събуди се неочаквано рано, свари кафе и реши, че трябва да хване първия влак за морето. В края на май няма нищо по-желано от настъпващия морски сезон. Плажът е съблякъл зимната си дреха, чадърите са разперили пауновата си окраска, масите със застлани цветни покривки чакат първите клиенти, около заведенията е чисто и дори счупените и хлътнали плочи са подменени с нови. Сутрин и вечер цветята в оградените с камъчета кашпи се разхлаждат с дълги маркучи, които накрая измиват прахоляка и наслоения от вятъра боклук, който е фучал през дългата зима. Защото е знаел, че с пролетта и той ще си отиде. Фунийките на петуниите и калибрахите са изправили главици на всички посоки, някои с виолетови, други с червени или розови шапки, излезли са навън и сякаш са спрели да си починат, преди да е дошло жежкото лято. През пролетта вятърът е започнал да флиртува, запленен от все по-топлите лъчи на слънцето. Заиграл се е нацъфтелите люлякови храсти, разрошил е зелената дреха на тревата и е преметнал белите пухчета на тополите навътре по крайбрежните улици. И вече е по-спокоен, не иска да беснее повече, нагрят от ранното лятно слънце. Само надвечер отново малко обезумява и обагря в синьозелено вълните на морето, които с нетърпение се разбиват по ръбовете на скалите или се разделят със слузестите водорасли, с които застилат мокрия пясък. А на сутринта ласките на слънцето ги изсветляват до прозрачно зелено, между тях шават малки рачета и комари, оплели крачета в силно стисналите, но неузрели мидени черупки.
По морето имаше свои обекти, щеше да съчетае разходките около брега с отлаганите цяла пролет обиколки на няколкото хотела, които трябваше да изчакат другия сезон, когато ще са готови да посрещнат първите гости.
Пътуваше както обикновено в първа класа. Колата не можеше да му даде петчасовото спокойствие, през което нямаше да мисли за нищо. По средата на пътуването влакът премина покрай малката гара, на която всяка есен в детството се разделяше със света на летните игри и безгрижието. Обраснала с висок бръшлян, с избеляла фасада и ръчнатата помпа отстрани, която беше отдавна пресъхнала, с металното чукче под висящата камбана и белите варосани стволове на тополите около нея. Такава, каквато я помнеше от години. Но без пътниците, които я огласяха всяка сутрин и вечер, запътили се на десетина километра към града, в който работата чакаше селските им силни ръце. И стадионът беше още там, буренясъл, с разкривени дървени диреци, върху които бяха провиснали гредите, върху които сега бяха накацали черни врани и ято врабчета.
На една от малкото спирки в купето влезе млада жена. Остави малкия си ръчен багаж, извади списание и задряма веднага, скрила лицето си зад него. Беше хубава, но хубостта й скрита от грима и силното червило. След минути го помоли да отвори прозореца, свежия въздух нахлу в купето, когато неочаквано го покани в ресторант-вагона. Наближаваше обяд, последният час от пътуването до морската гара ще премине по-бързо, беше му се усмихнала тя.
Във ресторанта тя си поръча джин с много лед и плато с мезета за двамата.
- Аз черпя, не се притеснявай-пак му се усмихна и запали цигара, косата й обгърна лицето и струйката дим се прецеди през червеното на устните и косите й.
Когато влакът пристигна, часовникът показваше малко след дванадесет. Двамата прекосиха перона, отвън я чакаше млад мъж, видът му беше спокоен, уверено я прегърна и поведе към колата.
- Заповядай с нас- се обърна към него тя и отново му се усмихна с ослепителна усмивка.
- Ще те закараме до центъра, навярно там отиваш- кръстоса дългите си крака на предната седалка тя и отново запали цигара.
Той не можеше да си обясни какво го накара да се качи в колата. Не обичаше да общува с непознати. Беше вече около средната възраст, когато илюзиите на младостта са отдавна отминали, но стремежът към непознатото, към очарованието на неочакваното е все още силен.
Тогава не си помисли тези неща, нямаше време да мисли. Качи се отзад, сложи малката пътна чанта до себе си и се загледа в минувачите, някои от тях бяха угрижени, други делови, а лицата на младите момичета му се сториха много красиви. Походките им го караха да съжалява, че времето лети толкова бързо.
И се постара отново да не мисли за нищо.
СЛЕДВА
28.04.2009 Любомир Николов
По морето имаше свои обекти, щеше да съчетае разходките около брега с отлаганите цяла пролет обиколки на няколкото хотела, които трябваше да изчакат другия сезон, когато ще са готови да посрещнат първите гости.
Пътуваше както обикновено в първа класа. Колата не можеше да му даде петчасовото спокойствие, през което нямаше да мисли за нищо. По средата на пътуването влакът премина покрай малката гара, на която всяка есен в детството се разделяше със света на летните игри и безгрижието. Обраснала с висок бръшлян, с избеляла фасада и ръчнатата помпа отстрани, която беше отдавна пресъхнала, с металното чукче под висящата камбана и белите варосани стволове на тополите около нея. Такава, каквато я помнеше от години. Но без пътниците, които я огласяха всяка сутрин и вечер, запътили се на десетина километра към града, в който работата чакаше селските им силни ръце. И стадионът беше още там, буренясъл, с разкривени дървени диреци, върху които бяха провиснали гредите, върху които сега бяха накацали черни врани и ято врабчета.
На една от малкото спирки в купето влезе млада жена. Остави малкия си ръчен багаж, извади списание и задряма веднага, скрила лицето си зад него. Беше хубава, но хубостта й скрита от грима и силното червило. След минути го помоли да отвори прозореца, свежия въздух нахлу в купето, когато неочаквано го покани в ресторант-вагона. Наближаваше обяд, последният час от пътуването до морската гара ще премине по-бързо, беше му се усмихнала тя.
Във ресторанта тя си поръча джин с много лед и плато с мезета за двамата.
- Аз черпя, не се притеснявай-пак му се усмихна и запали цигара, косата й обгърна лицето и струйката дим се прецеди през червеното на устните и косите й.
Когато влакът пристигна, часовникът показваше малко след дванадесет. Двамата прекосиха перона, отвън я чакаше млад мъж, видът му беше спокоен, уверено я прегърна и поведе към колата.
- Заповядай с нас- се обърна към него тя и отново му се усмихна с ослепителна усмивка.
- Ще те закараме до центъра, навярно там отиваш- кръстоса дългите си крака на предната седалка тя и отново запали цигара.
Той не можеше да си обясни какво го накара да се качи в колата. Не обичаше да общува с непознати. Беше вече около средната възраст, когато илюзиите на младостта са отдавна отминали, но стремежът към непознатото, към очарованието на неочакваното е все още силен.
Тогава не си помисли тези неща, нямаше време да мисли. Качи се отзад, сложи малката пътна чанта до себе си и се загледа в минувачите, някои от тях бяха угрижени, други делови, а лицата на младите момичета му се сториха много красиви. Походките им го караха да съжалява, че времето лети толкова бързо.
И се постара отново да не мисли за нищо.
СЛЕДВА
28.04.2009 Любомир Николов
понеделник, 27 април 2009 г.
Ако пиша роман, ще започва така
- Романът на един живян живот – роман
Предговор
Част I- ва Комунизъм
Част II-ра Прехода
Част III- а Демокрация
Епилог
Предговор
За някои животът, това са направените пари. За други, мадамите, които е обръщал някъде из паркове, в луксозни хотели или на плажа, така че гъза му се е напълнил с пясък. Имах един колега, коцкар си падаше. Отдаваше му се. Много обичаше да разказва как на Витоша яко натиснал една. Била късна есенна вечер. ”Постилай шубата” – нямала търпение хубавицата. ” А шубата била нова, от обработена свинска кожа, още си я носеше човекът. С долари беше я купувал, от ” Кореком”.
- Да не ме е яхал лудият – смееше се доволно, разказвайки не веднъж цялата история той. Свършили работа прави, не било много удобно. Но все пак си е бройка.
Аз за пари и жени няма да говоря. Защото съм беден като църковна мишка. Най-много пари съм виждал, когато разделихме с брат ми големия апартамент. Този на разстояние една туба бензин от центъра, както ме подиграваха тия капанци във Втора армия, гаубичарите. Десет месеца се измъчих с тях, накрая им станах приятел. Защото разбраха, че не се слагам на никой. Този апартамент беше не на туба, на запалка разстояние от НДК- и сега е там. Но без мене.
Другия, малкия апартамент продадох, татко ми го беше прехвърлил на мое име преживе, парите на брат ми бях изтеглил от някаква банка, където престояха три месеца. И в нотариата на Попа се изтипосах с тридесет хилядарки. Не в джоба, във вътрешния джоб на дънковото си елече с късите ръкави. Дето беше на почти сто години, купих го в Созопол в добрите времена, когато правех хубави пари. Предвидливо взех две безопасни, да не се разпилеят гущерите. Три часа се мотах из центъра на София, после отидох и ги тръснах почти всички на едни глупаци, как им се вързах тогава, не разбрах. Да ми строят жилище, сто и тридесет квадрата, като че ли бях милионер с многодетно семейство. Бях си въобразил, че само това ми липсва. Като че ли всичко останало ми е на шест.
И за мадами не ще говоря. Когато бях на петнадесет се влюбих. После винаги сравнявах това чувство дали ще се повтори. Е, не се повтори бая време, май въобще, аз тогава загубих скорост, мойте аверчета блъскаха мацките, аз бях над тези неща. Или поне така казваха. После не можах да наваксам, късно ми се отвори парашутът. Веднъж бях поканил в къщи приятелката на онова момиче, в което се бях влюбил, вече бяхме разделени. Натискахме се на онези влакнести одеяла, после като я изпращах чистих фандъци от панталоните си по целия път до тях, нали съм кавалер. Но по едно време се бях дръпнал и започнал да й говоря колко съм бил щастлив с приятелката й. И че само за нея мисля.
- Няма да стигнеш далеч с тези приказки- погали ме тя по бузата, радвайки се какво съм изкопаемо.
Така, че очертава се една скука...
Предговор
Част I- ва Комунизъм
Част II-ра Прехода
Част III- а Демокрация
Епилог
Предговор
За някои животът, това са направените пари. За други, мадамите, които е обръщал някъде из паркове, в луксозни хотели или на плажа, така че гъза му се е напълнил с пясък. Имах един колега, коцкар си падаше. Отдаваше му се. Много обичаше да разказва как на Витоша яко натиснал една. Била късна есенна вечер. ”Постилай шубата” – нямала търпение хубавицата. ” А шубата била нова, от обработена свинска кожа, още си я носеше човекът. С долари беше я купувал, от ” Кореком”.
- Да не ме е яхал лудият – смееше се доволно, разказвайки не веднъж цялата история той. Свършили работа прави, не било много удобно. Но все пак си е бройка.
Аз за пари и жени няма да говоря. Защото съм беден като църковна мишка. Най-много пари съм виждал, когато разделихме с брат ми големия апартамент. Този на разстояние една туба бензин от центъра, както ме подиграваха тия капанци във Втора армия, гаубичарите. Десет месеца се измъчих с тях, накрая им станах приятел. Защото разбраха, че не се слагам на никой. Този апартамент беше не на туба, на запалка разстояние от НДК- и сега е там. Но без мене.
Другия, малкия апартамент продадох, татко ми го беше прехвърлил на мое име преживе, парите на брат ми бях изтеглил от някаква банка, където престояха три месеца. И в нотариата на Попа се изтипосах с тридесет хилядарки. Не в джоба, във вътрешния джоб на дънковото си елече с късите ръкави. Дето беше на почти сто години, купих го в Созопол в добрите времена, когато правех хубави пари. Предвидливо взех две безопасни, да не се разпилеят гущерите. Три часа се мотах из центъра на София, после отидох и ги тръснах почти всички на едни глупаци, как им се вързах тогава, не разбрах. Да ми строят жилище, сто и тридесет квадрата, като че ли бях милионер с многодетно семейство. Бях си въобразил, че само това ми липсва. Като че ли всичко останало ми е на шест.
И за мадами не ще говоря. Когато бях на петнадесет се влюбих. После винаги сравнявах това чувство дали ще се повтори. Е, не се повтори бая време, май въобще, аз тогава загубих скорост, мойте аверчета блъскаха мацките, аз бях над тези неща. Или поне така казваха. После не можах да наваксам, късно ми се отвори парашутът. Веднъж бях поканил в къщи приятелката на онова момиче, в което се бях влюбил, вече бяхме разделени. Натискахме се на онези влакнести одеяла, после като я изпращах чистих фандъци от панталоните си по целия път до тях, нали съм кавалер. Но по едно време се бях дръпнал и започнал да й говоря колко съм бил щастлив с приятелката й. И че само за нея мисля.
- Няма да стигнеш далеч с тези приказки- погали ме тя по бузата, радвайки се какво съм изкопаемо.
Така, че очертава се една скука...
неделя, 26 април 2009 г.
Шестото небе - разказ
В квартала, където господин Цигулков живееше построиха нов, модерен блок. На седем етажа, скосяванията нагоре извисиха още два мансардни. А от източния му край, срещу парка на нивото на тротоара се изправиха големи витрини на магазини и офиси. Напълниха се още преди хората да се нанесат. Един магазин за дървена многопластова дограма, изцяло от африкански материал, за имотни клиенти. Един малък, приветлив хранителен магазин, който работеше до късно вечерта. И където продавачките бяха момичета на двадесетина години с къси тишърки, много усмихнати. После се нанесоха тези с агенцията за недвижими имоти, какво продаваха, на Цигулков не му беше ясно. В тази икономическа криза пазарът на недвижимостта си оставаше доста рискова операция.
Дълго време последният офис, на самия ъгъл на блока оставаше празен. Все пак пет евро за квадратен метър наем са много пари в днешно време. Другите магазини дали са на собственици или под наем, Цигулков беше доволен от момичетата с тишърките и този въпрос не го интересуваше.
И една сутрин хората от квартала видяха голяма, цветна реклама, окачена през нощта, офисът щеше да отвори врати същия ден.
” Магазин за намиране и откриване на мечти”
Това накара минаващите покрай новия офис да се почувстват странно. Блокът беше на главна улица, скоростта на колите бе ограничена поради големия завой надолу, затова дори шофьорите можеха спокойно да я разгледат. В офиса нямаше обзавеждане, само пет-шест посетителски стола и голяма маса със стъклен плот и метални крака. И една голяма ваза, но в нея цветя нямаше. Две млади жени се виждаха постоянно, един мъж малко над средна възраст идваше по няколко пъти на ден и говореше с тях. Но за кратко, повечето време беше извън магазина за мечти.
В квартала бързо свикнаха с необичайната дейност на наемателите. Над масата, на бялата стена беше окачено разрешителното на фирмата, с обсег на действие и дата на регистрация. За голямо учудване на всички, които щяха да се взрат в написаното, дейността беше само една, оказана на рекламата отвън. Намиране и откриване на мечти. И най-долу още една, малко чудновата, реконструиране и ремонт на самотни вятърни мелници. Цигулков не си спомняше някога в радиус на стотина километра да е виждал такава чудесия, само по морето беше се захласнал по едни вятърни платна, когато продаде дядовата нива и си позволи за седмица да се раздели с утъпкания ритъм на своето ежедневие. А собственик на фирмата беше човекът над средна възраст, с къса побеляла брада. Той имаше спортна походка, макар да накуцваше заради малко изтънялото си коляно. Изглежда мечтата му да бъде спортист го беше малко травмирала, затова незабележимо накуцваше.
Първи се престрашиха да влязат в магазина мъж и жена на неопределена възраст. Искаха да разберат защо мечтите им не се сбъдват, а и напоследък са започнали да се различават дори. Момичетата усмихнато им отговориха, че при тях такива въпроси не могат да получат своя отговор. Защото професионалната квалификация и дейността им е в друга насока. Да помогнат хората да намерят изгубените си мечти. Или да открият нови. А за осъществяването им, да потърсят друга фирма със сходна дейност, може тя да им помогне.
Двойката на неопределена възраст напусна магазина видимо недоволна от отговора.
На другия ден се появи младо момиче с къса коса, дънки на тънкото й тяло и много грим около очите. Плакала е сутринта, изглежда често се събужда с плач. Така реши мъжът над средната възраст, той го посрещна. Младите жени не бяха пристигнали в магазина, повишаваха квалификацията си някъде, все пак отскоро бяха навлезли в тази професия, това си личеше по усмивките, с които искаха да насърчат посетителите.
Момичето беше недоволно, че все още не може да се спре на някоя своя мечта, родителите й се месели непрекъснато и не одобрявали избора й. А той бил толкова различен, самото то не било наясно със себе си. Мъжът й предложи два варианта, момичето каза, че ще си помисли.
Третият ден протече много напрегнато. Първо изненадващо влязоха двама клошари, прочели рекламата и си спомнили, че и те някога са имали мечти. Младите и тях посрещнаха с усмивка. А те бяха първите доволни клиенти, излезли от магазина. Защото не бяха претенциозни и като не можаха да си спомнят за какво са мечтали в миналото, веднага приеха новата си мечта. А тя беше просто да бъдат щастливи. Трудна работа, но все пак толкова ясна и не искаща никакви усилия. То често щастието е при нас, така сме свикнали с него, че дори не го забелязваме. Дори понякога го бъркаме почти с нещастието, особено ако не сме били наясно с мечтите си.
След това влязоха трима охранители, доста охранени. Платиха кеш, бързаха за някаква акция. Но минавайки видели и си казали, че какво беше това мечта. Мерседесът ни е мерцедес, ланците са ни златни, вечер си поркаме уиски с фъстъчки, на бар ходим сами, там мацките само нас чакат. Труден живот водим, забравихме да мечтаем, дали няма други мечти, които пропускаме.
Двама влюбени в момичетата си и един самовлюбен също влязоха в магазина. Мечтата на първите двама беше да запазят момичетата си, при таза конкуренция от охранители това не беше никак сигурно. Младите жени ги посъветваха да им помогнат да открият нови мечти, да не се окажат неподготвени. Платиха си, обещаха да помислят. На другия ден единия дойде още с отварянето на офиса, решил да се натегне и завел момичето си на бар. А сега вече се надява на нова мечта. Другият още мисли, навярно и той ще последва първия. Един като провлачи крак. А самовлюбения за нищо на света не искаше да се разделя със своята мечта винаги да се харесва, напоследък обаче това му убягвало. Бил свикнал от малък с нея, а и родителите доста го поощрявали. Усмихнато му бе отказана помощ, не беше доволен, но самовлюбчиво си тръгна, щял да търси друга, по-опитна фирма.
Този ден най-тежък беше случаят с местния политик, издигнал се бързо от редови ресторантьор в спалните вагони на БДЖ-то в реклама на спален чувал по банките на парламента. За втори мандат проспиваше с успех дните си в бялата сграда, съединението прави силата беше мотото му. Затова ставаше много усърден при гласуването, ако можеше да вдига освен двете си ръце в съгласие с парламентарната група и двата си крака нагоре, само така щеше да е сигурен, че е постигнал мечтите си. То за него се говореше, че често вдига крака, но на друго място, сигурно авторитетно ги вдига, всички виждаха лъскавата му машина, която го беше докарала в родния град за среща с избирателите. Да оправдае командировъчните и налови пресен шаран от рибарника при близкия язовир изглежда идваше. Никой точно не знаеше кой стопанисва този занемарен водохранилник, но освен да се перат черги в тепавицата на горния му край и доста пари май се бяха изпрали покрай него.
И той не си тръгна особено доволен, но поне този път си плати, не сбърка магазина за мечти с вечерния коктейл, който неговите поддържници щяха да организират в негова чест същата вечер.
А най-много ги развесели този млад поет, който с разрошени коси и отвеян поглед се промуши в магазина, вече младите жени брояха дневния оборот. За трети ден не беше никак зле. Сетил се отведнъж, че от мечти по стихосбирката, която иска да издаде загубил музата си. То една муза, опърпана някаква, чорлава, ама пак муза, като няма друга.
Е, тук едната млада жена направи компромис със професионалните си задължения и обеща да му помогне, да намине утре. Другата после я изгледа.
- Ти май го хареса поетчето.
- Е, и то душа носи, може пък аз да му стана муза, колко му е - засмя се, доволна че още може да се интересува не само от ланци първата. А има право да помисли и за себе си. Имаше мечта да се задоми, поне това не беше забравила, то щеше да е резил, с тази професия...
А в това време мъжът над средната възраст си мислеше да се възкачи на седмото, поне на шестото небе всред облаците. Но да не е сам, беше поръчал в рекламната агенция наблизо голям трансперант, канеше всички на възраст от една до сто и една годишна възраст.
Освен по ремонт и поддръжка на самотни вятърни мелници той беше и специалист по откачени мечти.
Беше му интересно, година вече беше на пазара с този си продукт, нямаше резултат до сега. Имаше много запитвания, но резултат нямаше, хората искаха да си поговорят с него в офис. Хората искат да бъдат авторитетно обслужени, дори да бъдат излъгани, друго си е да ги излъжеш в офис. А не някъде из парка.
И сега си беше поставил задача, да види колко желаещи ще се явят, когато им предложи новата мечта.
Да се покачат там горе, при звездите, където няма охранители, няма депутати, няма излъгани мечти. А където има дух, където има живот, където не е нужно да мечтаеш, защото ще имаш всичко. Надяваше се да не е сам, защото и той беше само един мечтател.
Там горе , на седмото, или поне на шестото небе!
26.06.2009 Любомир Николов
Дълго време последният офис, на самия ъгъл на блока оставаше празен. Все пак пет евро за квадратен метър наем са много пари в днешно време. Другите магазини дали са на собственици или под наем, Цигулков беше доволен от момичетата с тишърките и този въпрос не го интересуваше.
И една сутрин хората от квартала видяха голяма, цветна реклама, окачена през нощта, офисът щеше да отвори врати същия ден.
” Магазин за намиране и откриване на мечти”
Това накара минаващите покрай новия офис да се почувстват странно. Блокът беше на главна улица, скоростта на колите бе ограничена поради големия завой надолу, затова дори шофьорите можеха спокойно да я разгледат. В офиса нямаше обзавеждане, само пет-шест посетителски стола и голяма маса със стъклен плот и метални крака. И една голяма ваза, но в нея цветя нямаше. Две млади жени се виждаха постоянно, един мъж малко над средна възраст идваше по няколко пъти на ден и говореше с тях. Но за кратко, повечето време беше извън магазина за мечти.
В квартала бързо свикнаха с необичайната дейност на наемателите. Над масата, на бялата стена беше окачено разрешителното на фирмата, с обсег на действие и дата на регистрация. За голямо учудване на всички, които щяха да се взрат в написаното, дейността беше само една, оказана на рекламата отвън. Намиране и откриване на мечти. И най-долу още една, малко чудновата, реконструиране и ремонт на самотни вятърни мелници. Цигулков не си спомняше някога в радиус на стотина километра да е виждал такава чудесия, само по морето беше се захласнал по едни вятърни платна, когато продаде дядовата нива и си позволи за седмица да се раздели с утъпкания ритъм на своето ежедневие. А собственик на фирмата беше човекът над средна възраст, с къса побеляла брада. Той имаше спортна походка, макар да накуцваше заради малко изтънялото си коляно. Изглежда мечтата му да бъде спортист го беше малко травмирала, затова незабележимо накуцваше.
Първи се престрашиха да влязат в магазина мъж и жена на неопределена възраст. Искаха да разберат защо мечтите им не се сбъдват, а и напоследък са започнали да се различават дори. Момичетата усмихнато им отговориха, че при тях такива въпроси не могат да получат своя отговор. Защото професионалната квалификация и дейността им е в друга насока. Да помогнат хората да намерят изгубените си мечти. Или да открият нови. А за осъществяването им, да потърсят друга фирма със сходна дейност, може тя да им помогне.
Двойката на неопределена възраст напусна магазина видимо недоволна от отговора.
На другия ден се появи младо момиче с къса коса, дънки на тънкото й тяло и много грим около очите. Плакала е сутринта, изглежда често се събужда с плач. Така реши мъжът над средната възраст, той го посрещна. Младите жени не бяха пристигнали в магазина, повишаваха квалификацията си някъде, все пак отскоро бяха навлезли в тази професия, това си личеше по усмивките, с които искаха да насърчат посетителите.
Момичето беше недоволно, че все още не може да се спре на някоя своя мечта, родителите й се месели непрекъснато и не одобрявали избора й. А той бил толкова различен, самото то не било наясно със себе си. Мъжът й предложи два варианта, момичето каза, че ще си помисли.
Третият ден протече много напрегнато. Първо изненадващо влязоха двама клошари, прочели рекламата и си спомнили, че и те някога са имали мечти. Младите и тях посрещнаха с усмивка. А те бяха първите доволни клиенти, излезли от магазина. Защото не бяха претенциозни и като не можаха да си спомнят за какво са мечтали в миналото, веднага приеха новата си мечта. А тя беше просто да бъдат щастливи. Трудна работа, но все пак толкова ясна и не искаща никакви усилия. То често щастието е при нас, така сме свикнали с него, че дори не го забелязваме. Дори понякога го бъркаме почти с нещастието, особено ако не сме били наясно с мечтите си.
След това влязоха трима охранители, доста охранени. Платиха кеш, бързаха за някаква акция. Но минавайки видели и си казали, че какво беше това мечта. Мерседесът ни е мерцедес, ланците са ни златни, вечер си поркаме уиски с фъстъчки, на бар ходим сами, там мацките само нас чакат. Труден живот водим, забравихме да мечтаем, дали няма други мечти, които пропускаме.
Двама влюбени в момичетата си и един самовлюбен също влязоха в магазина. Мечтата на първите двама беше да запазят момичетата си, при таза конкуренция от охранители това не беше никак сигурно. Младите жени ги посъветваха да им помогнат да открият нови мечти, да не се окажат неподготвени. Платиха си, обещаха да помислят. На другия ден единия дойде още с отварянето на офиса, решил да се натегне и завел момичето си на бар. А сега вече се надява на нова мечта. Другият още мисли, навярно и той ще последва първия. Един като провлачи крак. А самовлюбения за нищо на света не искаше да се разделя със своята мечта винаги да се харесва, напоследък обаче това му убягвало. Бил свикнал от малък с нея, а и родителите доста го поощрявали. Усмихнато му бе отказана помощ, не беше доволен, но самовлюбчиво си тръгна, щял да търси друга, по-опитна фирма.
Този ден най-тежък беше случаят с местния политик, издигнал се бързо от редови ресторантьор в спалните вагони на БДЖ-то в реклама на спален чувал по банките на парламента. За втори мандат проспиваше с успех дните си в бялата сграда, съединението прави силата беше мотото му. Затова ставаше много усърден при гласуването, ако можеше да вдига освен двете си ръце в съгласие с парламентарната група и двата си крака нагоре, само така щеше да е сигурен, че е постигнал мечтите си. То за него се говореше, че често вдига крака, но на друго място, сигурно авторитетно ги вдига, всички виждаха лъскавата му машина, която го беше докарала в родния град за среща с избирателите. Да оправдае командировъчните и налови пресен шаран от рибарника при близкия язовир изглежда идваше. Никой точно не знаеше кой стопанисва този занемарен водохранилник, но освен да се перат черги в тепавицата на горния му край и доста пари май се бяха изпрали покрай него.
И той не си тръгна особено доволен, но поне този път си плати, не сбърка магазина за мечти с вечерния коктейл, който неговите поддържници щяха да организират в негова чест същата вечер.
А най-много ги развесели този млад поет, който с разрошени коси и отвеян поглед се промуши в магазина, вече младите жени брояха дневния оборот. За трети ден не беше никак зле. Сетил се отведнъж, че от мечти по стихосбирката, която иска да издаде загубил музата си. То една муза, опърпана някаква, чорлава, ама пак муза, като няма друга.
Е, тук едната млада жена направи компромис със професионалните си задължения и обеща да му помогне, да намине утре. Другата после я изгледа.
- Ти май го хареса поетчето.
- Е, и то душа носи, може пък аз да му стана муза, колко му е - засмя се, доволна че още може да се интересува не само от ланци първата. А има право да помисли и за себе си. Имаше мечта да се задоми, поне това не беше забравила, то щеше да е резил, с тази професия...
А в това време мъжът над средната възраст си мислеше да се възкачи на седмото, поне на шестото небе всред облаците. Но да не е сам, беше поръчал в рекламната агенция наблизо голям трансперант, канеше всички на възраст от една до сто и една годишна възраст.
Освен по ремонт и поддръжка на самотни вятърни мелници той беше и специалист по откачени мечти.
Беше му интересно, година вече беше на пазара с този си продукт, нямаше резултат до сега. Имаше много запитвания, но резултат нямаше, хората искаха да си поговорят с него в офис. Хората искат да бъдат авторитетно обслужени, дори да бъдат излъгани, друго си е да ги излъжеш в офис. А не някъде из парка.
И сега си беше поставил задача, да види колко желаещи ще се явят, когато им предложи новата мечта.
Да се покачат там горе, при звездите, където няма охранители, няма депутати, няма излъгани мечти. А където има дух, където има живот, където не е нужно да мечтаеш, защото ще имаш всичко. Надяваше се да не е сам, защото и той беше само един мечтател.
Там горе , на седмото, или поне на шестото небе!
26.06.2009 Любомир Николов
събота, 25 април 2009 г.
Махала Лозенец -разказ
Защо ли се издавам колко съм остарял. Но Бърнард Шоу е казал, това е единственият начин да живеем дълго. А животът не е чак толкова лошо нещо!
Когато за пръв път живях в Лозенец, бях много малък. Писал съм за това няколко разказа. А в квартала има три улици, по които всеки ден минавах от 65-та до 70-та година. Защото махалата, това са тези улици. Когато завършиш училище света се разтваря за теб. Махалата отеснява. За добро или лошо.
Улица ”Крум Попов”. До хотел Хемус, на края в ляво. Една могилка, трева, глухарчета, дървена ограда. Не бях лозенския Том Сойер, събориха я бързо след като се преместихме да живеем там, на ъгъла със сегашния ” Свети Наум”. Могилката изравниха, за да паркират волга-комби, фолгцваген-костенурка и един таралясник. Там живееха инженери, доктори и военен пенсионер-учител. Дядо ми. За онова време хора с позиции в обществото. Всяка година някой заминаваше за чужбина или Африка. Тогава черния континент не го смятахме за добро място, където да те изпрати съдбата. Съседите отсреща вкупом забягнаха във Франция, имахме ги за продажници. Ние не бягахме, ние бяхме хора на властта. По точно на идеята, която властта използваше.
Нашата улица настрани чупеше в пряка, после идваше ” Розова долина” , по която ходех докато завърша 8-клас. Имаше едно момиче, Лорета се казваше, живееше в къща на същата улица, беше в съседен клас. Около месец се рових в телефонния указател, за да намеря телефона й. Мислех си, не може да живее в такава хубава къща и да няма телефон. Сигурно от това окьоравях, от взиране. Едно друго момиче ми се беше обадило по телефона, пусна ми Бийтълс. Аз на края й казах да не си хаби друг път двете стотинки за телефон, с непознати не разговарям. Като завършихме годината бях на спортен лагер и за пръв път отидох на среща. На улица ”Витоша”, пред кино ” Млада гвардия”. Беше спортистка като мен. Чаках цяло лято да ми пише писмо, бях на село. После разбрах, че се заиграла с едни по-големи от мен, страдах три седмици и половина.
По ” Крум Попов” и после по ”Миджур” ходех за ръчен хляб. Фурната беше на ъгъла, в края на улицата. Докато се върна, една трета от единия хляб липсваше. Улица ”Миджур” беше
малко бижу тогава. С двуетажни къщи, с дворчета, с мирис на люляк и дюли в късната есен.
Так минаха две-три години. Понякога сутрин се втурвах за вестник ” Спорт” горе, до Семинарията. Или долу, на ” Евлоги Георгиев”. До обръщалото на двойката се намираше Пионерския дворец. Вътре имаше много хубав стадион, малък и много поддържан. Аз спортувах на ”Раковски”, където късно вечер чакахме единицата до площад ” Баба Неделя”. Сега там е мастадонтът НДК. Есента късахме мушмолите, които надвисваха през дворовете към пътя от главния вход на стадиона до трамвайната спирка, където пиехме боза. В големи или по-малки чаши, резлива или сладка. А на площад ”Баба Неделя” вече миеха улиците, качвахме се с билет за три стотинки, с прехвърляне на шестицата, или на девятката, ако първа дойде. Аз слизах на последната спирка, хотел ” Хемус” го нямаше още. В къщи ме чакаше салата и пържена мерлуза, понякога варени кремвирши.
Така стигнах единадесети клас. Тогава имах един съученик, скъп приятел, живееше на улица ” Елин Пелин”, на обръщалото. В блок, където на приземно ниво имаше книжарничка Експеранто. Много исках да си купя нещо от тази книжарница, никога нямах пари да го направя. Липите отиваха чак до кръчмата ” Под липите”, цъфтяха, после прецъфтяваха, кафявия им цвят засипваше тротоарите и цялата улица, дърветата правеха гъсти сенки, минавахме под тях като през арка. За да стигнем ” Борисовата градина”, тогава ” Парка на свободата”. Където имаше криви огледала, мълък асфалтов подиум, там колелата се въртяха в кръг. От голямо, до вътрешното най-малко. Никога не се качвах на тези колела, нямах пари. Научих се да карам на село, за един следобяд. Вече направо на голямо дамско колело без рамка. Бях достатъчно голям, бях пораснал.
В района на площад ” Журналист”, тогава ”Йорданка Чанкова”, след това ”Николова” имаше две кръчми. Едната, когато бях студент във ВИСИ беше кварталното ни заведение. Наричахме го ” Гъза на слона”, точно на ьгъла на улицата. Срещу него имаше едно кафене, там пиехме бира, вече бяхме големи. А нагоре бяха”Русалка”, ”Ливърпул” и ” Тенекиите”, култови заведения за онова време. Там водехме момичетата си.
Но върха си беше механа ”Под липите”. Където профуквахме всичките пари, които спечелвахме от есенните студентски бригади. Там пиехме преди и след изпити, никой не гледаше взети ли са или не. Обикновено ги вземахме. Но това стана после.
В осма гимназия учеше синът на просветния министър. Завършвахме гимназия. Той беше заключен на една вила от баща си по време на матурата. Да няма достъп до съучениците си, само на него щеше да каже задачите, които трябваше да се паднат на изпита.
И това не помогна, цялата гимназия ги научи час преди матурата. Как стана това, никой не разбра.
И дойдоха кандидатстудентските изпити. Нашата тайфа имаше стратегия и тактика, отивахме на сражение. Първо се записахме десетина човека един след друг, за да ни сложат в една стая. Успяхме.
Първият изпит беше по физика. Цялата тумба се бяхме събрали на ” Ситняково”, тарторът ни живееше там. Цяло лято редувахме решаването на задачи у тях, вечер водка във”Феята” отсреща. За ресторант ”Ропотамо” само можехме да си мечтаем.
От всички възможни страни през половин час се спускаха изпитните въпроси и задачи. Някъде към два часа след полунощ аз се предадох, отидох през Парка в тъмното до леглото си при хотел ”Хемус”. Беше вече три часа, когато си легнах. На изпита пуснаха съвсем други теми. Справихме се някак, макар и недоспали.
Дойде изпита по математика. Нещата се повториха. Но към полунощ усетих, че последната тема със задачите, които трябваше да решаваме на другия ден ми е много позната. Разлистих един стар сборник, някой ги беше повторил дословно и пуснал за заблуда на противника. Лягам си, така казах на приятелите. Този път през Парка бях с велосипед. Да спестя време за малко сън. Но им обещах, на ”Елин Пелин” моят приятел е близък с един друг съученик, който пък е неразделен със сина на министъра. И в четири и половина станах и му дръннах една жица.
” Идвай”-ми каза моят човек. За минути бях на площад ” Журналист”, по ” Крум Попов”, после по ” Миджур”, задачите бяха с решенията си пред нас. Но когато започнахме да разучаваме най-трудната дойде неговият приятел. ” Изчезвай”, ми каза моят човек, кофти е да те види. Така награбих колелото и финиширах в Ситняково. Тумбата яко хъркаше, развиделяваше се. Едвам ги събудих, някои довтасаха от близките блокове, събрахме се всички. Двете задачи не бяха трудни, но все пак имахме нещо наготово.
На самия изпит третата задача яко ни затрудни. И когато се мотках с разни частни случаи, да залъжа провераяващия, екзаминаторът излезе за минута, трябваше да огледа навън. В стаята настана хаос. Всички се надвиквахме, питахме се кой я е сломил, пущината. Медианата, медианата, крещаше най-добрия от нас, тарторът от Ситняково. След минута отново настана тишина. Погледнах отново задачата и след две седмици имах оценка отличен.
Такава беше махалата. Няма да пиша повече за нея, нито за миналото. А бъдещето, никой не му е господар. Владеем единствено спомените.
И само настоящето има значение. Всичко останало е пепел. Която понякога ни изгаря.
24.04.2009 Любомир Николов
Когато за пръв път живях в Лозенец, бях много малък. Писал съм за това няколко разказа. А в квартала има три улици, по които всеки ден минавах от 65-та до 70-та година. Защото махалата, това са тези улици. Когато завършиш училище света се разтваря за теб. Махалата отеснява. За добро или лошо.
Улица ”Крум Попов”. До хотел Хемус, на края в ляво. Една могилка, трева, глухарчета, дървена ограда. Не бях лозенския Том Сойер, събориха я бързо след като се преместихме да живеем там, на ъгъла със сегашния ” Свети Наум”. Могилката изравниха, за да паркират волга-комби, фолгцваген-костенурка и един таралясник. Там живееха инженери, доктори и военен пенсионер-учител. Дядо ми. За онова време хора с позиции в обществото. Всяка година някой заминаваше за чужбина или Африка. Тогава черния континент не го смятахме за добро място, където да те изпрати съдбата. Съседите отсреща вкупом забягнаха във Франция, имахме ги за продажници. Ние не бягахме, ние бяхме хора на властта. По точно на идеята, която властта използваше.
Нашата улица настрани чупеше в пряка, после идваше ” Розова долина” , по която ходех докато завърша 8-клас. Имаше едно момиче, Лорета се казваше, живееше в къща на същата улица, беше в съседен клас. Около месец се рових в телефонния указател, за да намеря телефона й. Мислех си, не може да живее в такава хубава къща и да няма телефон. Сигурно от това окьоравях, от взиране. Едно друго момиче ми се беше обадило по телефона, пусна ми Бийтълс. Аз на края й казах да не си хаби друг път двете стотинки за телефон, с непознати не разговарям. Като завършихме годината бях на спортен лагер и за пръв път отидох на среща. На улица ”Витоша”, пред кино ” Млада гвардия”. Беше спортистка като мен. Чаках цяло лято да ми пише писмо, бях на село. После разбрах, че се заиграла с едни по-големи от мен, страдах три седмици и половина.
По ” Крум Попов” и после по ”Миджур” ходех за ръчен хляб. Фурната беше на ъгъла, в края на улицата. Докато се върна, една трета от единия хляб липсваше. Улица ”Миджур” беше
малко бижу тогава. С двуетажни къщи, с дворчета, с мирис на люляк и дюли в късната есен.
Так минаха две-три години. Понякога сутрин се втурвах за вестник ” Спорт” горе, до Семинарията. Или долу, на ” Евлоги Георгиев”. До обръщалото на двойката се намираше Пионерския дворец. Вътре имаше много хубав стадион, малък и много поддържан. Аз спортувах на ”Раковски”, където късно вечер чакахме единицата до площад ” Баба Неделя”. Сега там е мастадонтът НДК. Есента късахме мушмолите, които надвисваха през дворовете към пътя от главния вход на стадиона до трамвайната спирка, където пиехме боза. В големи или по-малки чаши, резлива или сладка. А на площад ”Баба Неделя” вече миеха улиците, качвахме се с билет за три стотинки, с прехвърляне на шестицата, или на девятката, ако първа дойде. Аз слизах на последната спирка, хотел ” Хемус” го нямаше още. В къщи ме чакаше салата и пържена мерлуза, понякога варени кремвирши.
Така стигнах единадесети клас. Тогава имах един съученик, скъп приятел, живееше на улица ” Елин Пелин”, на обръщалото. В блок, където на приземно ниво имаше книжарничка Експеранто. Много исках да си купя нещо от тази книжарница, никога нямах пари да го направя. Липите отиваха чак до кръчмата ” Под липите”, цъфтяха, после прецъфтяваха, кафявия им цвят засипваше тротоарите и цялата улица, дърветата правеха гъсти сенки, минавахме под тях като през арка. За да стигнем ” Борисовата градина”, тогава ” Парка на свободата”. Където имаше криви огледала, мълък асфалтов подиум, там колелата се въртяха в кръг. От голямо, до вътрешното най-малко. Никога не се качвах на тези колела, нямах пари. Научих се да карам на село, за един следобяд. Вече направо на голямо дамско колело без рамка. Бях достатъчно голям, бях пораснал.
В района на площад ” Журналист”, тогава ”Йорданка Чанкова”, след това ”Николова” имаше две кръчми. Едната, когато бях студент във ВИСИ беше кварталното ни заведение. Наричахме го ” Гъза на слона”, точно на ьгъла на улицата. Срещу него имаше едно кафене, там пиехме бира, вече бяхме големи. А нагоре бяха”Русалка”, ”Ливърпул” и ” Тенекиите”, култови заведения за онова време. Там водехме момичетата си.
Но върха си беше механа ”Под липите”. Където профуквахме всичките пари, които спечелвахме от есенните студентски бригади. Там пиехме преди и след изпити, никой не гледаше взети ли са или не. Обикновено ги вземахме. Но това стана после.
В осма гимназия учеше синът на просветния министър. Завършвахме гимназия. Той беше заключен на една вила от баща си по време на матурата. Да няма достъп до съучениците си, само на него щеше да каже задачите, които трябваше да се паднат на изпита.
И това не помогна, цялата гимназия ги научи час преди матурата. Как стана това, никой не разбра.
И дойдоха кандидатстудентските изпити. Нашата тайфа имаше стратегия и тактика, отивахме на сражение. Първо се записахме десетина човека един след друг, за да ни сложат в една стая. Успяхме.
Първият изпит беше по физика. Цялата тумба се бяхме събрали на ” Ситняково”, тарторът ни живееше там. Цяло лято редувахме решаването на задачи у тях, вечер водка във”Феята” отсреща. За ресторант ”Ропотамо” само можехме да си мечтаем.
От всички възможни страни през половин час се спускаха изпитните въпроси и задачи. Някъде към два часа след полунощ аз се предадох, отидох през Парка в тъмното до леглото си при хотел ”Хемус”. Беше вече три часа, когато си легнах. На изпита пуснаха съвсем други теми. Справихме се някак, макар и недоспали.
Дойде изпита по математика. Нещата се повториха. Но към полунощ усетих, че последната тема със задачите, които трябваше да решаваме на другия ден ми е много позната. Разлистих един стар сборник, някой ги беше повторил дословно и пуснал за заблуда на противника. Лягам си, така казах на приятелите. Този път през Парка бях с велосипед. Да спестя време за малко сън. Но им обещах, на ”Елин Пелин” моят приятел е близък с един друг съученик, който пък е неразделен със сина на министъра. И в четири и половина станах и му дръннах една жица.
” Идвай”-ми каза моят човек. За минути бях на площад ” Журналист”, по ” Крум Попов”, после по ” Миджур”, задачите бяха с решенията си пред нас. Но когато започнахме да разучаваме най-трудната дойде неговият приятел. ” Изчезвай”, ми каза моят човек, кофти е да те види. Така награбих колелото и финиширах в Ситняково. Тумбата яко хъркаше, развиделяваше се. Едвам ги събудих, някои довтасаха от близките блокове, събрахме се всички. Двете задачи не бяха трудни, но все пак имахме нещо наготово.
На самия изпит третата задача яко ни затрудни. И когато се мотках с разни частни случаи, да залъжа провераяващия, екзаминаторът излезе за минута, трябваше да огледа навън. В стаята настана хаос. Всички се надвиквахме, питахме се кой я е сломил, пущината. Медианата, медианата, крещаше най-добрия от нас, тарторът от Ситняково. След минута отново настана тишина. Погледнах отново задачата и след две седмици имах оценка отличен.
Такава беше махалата. Няма да пиша повече за нея, нито за миналото. А бъдещето, никой не му е господар. Владеем единствено спомените.
И само настоящето има значение. Всичко останало е пепел. Която понякога ни изгаря.
24.04.2009 Любомир Николов
Абонамент за:
Публикации (Atom)
