В редакцията плахо пристъпи млад мъж, нямаше тридесет години. Огледа секретарката, която упорито не вдигаше поглед от компютъра и се окашля.
- Имам едно предложение към вашия вестник.
- Слушам ви- отвърна сякаш компютърът, погледът на секретарката оставаше вперен в монитора.
- Все пак искам да говоря с главния редактор- вече по-уверено каза момчето.
- В Окръжният комитет на Партията е, трябва да го изчакате. Но не вярвам да се върне скоро. Предстоят избори. Нашият вестник е в подкрепа на най-голямата политическа сила, ако не знаете- продължи невъзмутимо да пердаши по клавиатурата секретарката.
Младият мъж отново се смути. Та нали в последните двадесет години партийният печат се бе оттеглил от журналистиката. И какъв е този Окръжен комитет. Нещо не му стана ясен отговорът на дамата на средна възраст, която още не бе приела тези години като част от изминалата й младост. Защото тясната, къса пола и широкото деколте не бяха съобразени със застаряващата й плът.
- Ще почакам, все пак денят сега започва – и седна във фоайето като разлисти последния брой на издавания всекидневник, чието име започваше доста необичайно.
„ Сигурност в безвремието”, едно доста претенциозно и провокиращо заглавие.
Бяха минали почти два часа, когато един запотен и с оредяваща коса човек насочи пълното си тяло към кабинета, огледа мимоходом младия мъж, който бе разпилял последните броеве от ръководения от него вестник, изкомандва секретарката да му донесе кафе и хлътна в дъбовата врата насреща. След десетина минути тя вдигна вътрешния телефон, измънка нещо и покани момчето при Главния.
- Заповядайте, какво предложение имате към нас- извади кутия цигари и облегнал се на кожената облегалка на президентския си стол впери поглед в новодошлия главният.
- Искам да ви предложа своята помощ в отразяване на кандидатизборната кампания- започна младият мъж. Завършил съм преди две години журналистика, но две години бях на работа във Кипър, по-точно в селското стопанство. Мисля, че имам идеи как по-ясно и точно да информирате читателя в тази сложна плетеница от главоблъсканици, която винаги по такова време той трябва да разгадава.
- Че в Кипър кога на полето го усвоихте този занаят- полюбопитства главният.
- Ами ринах боклуците на говедата, те не миришат по-различно от предизборните обещания, така че опитът ми е безценен- вече с уверен глас каза младият мъж.
Главният беше така изненадан, че пепелта от цигарата му се разпръсна върху разхвърляното с агитационни материали бюро, дори започна да хълца.
- Разликата е в това, че оборският тор е все пак полезен, докато обещанията на политиците дори са вредни за обществото. И това е трудното на избирателя, аз ще му помогна да разчисти своите Авгиеви обори, работа само за мен. Ще карам наред.
- И водите на коя река ще ги почисти, на Алфей или Пеней – спомни си с мъка древната митология главният.
- Е, това е най-важният въпрос. Защото да съберем в едно корито недоволството на народа и го насочим в правилната посока, за двадесет години никой не е съумял това- младият мъж вече се готвеше да напусне кабинета на главния, недоволен от недоверието му.
- Я да минат и тези избори, че после ще помислим по предложението ти, става ли- подаде му ръка на вратата охранения и залисял ръководител на тази мощна медия. – Все пак политиците са платили авансово, не е коректно , ние сме уважаван вестник, надпартиен.
После затвори вратата след момчето, седна на огромния стол, отново запуши и леко се замисли. А бе има зрънце във всичкото това, но какво ще стане със „ Сигурност в безвремието”, с нашата вярна аудитория. Не ми трябва таралеж в гащите. И се провикна към секретарката.
- Миме, я донеси още едно кафе, но по-силно. Работа ме чака, здрава работа!
31. 05. 2009 Любомир Николов
събота, 30 май 2009 г.
петък, 29 май 2009 г.
Седмицата в три събития
Какво трябва да се случи още, за да се убедим, че обществото ни е на много погрешен път. Двата дни траур каква компенсация могат да бъдат за близките на тези шестнадесет българи, на които Спасовден донесе най-лошото, неочакваното сбогуване с живота. Дали в края на своя житейски път, или в началото от стъпалата на шестнадесетте, това ни разтресе много по-силно от земетресението в Македония предишната седмица. Защото който не е разбрал, аз ще го кажа, причината е в нашата духовна нищета като хора, като общност, семейна или обществена. Тази нищета ще я задминем много трудно, и заради това трябва най-много да ни боли. Оправдаваме се с прехода, който продължава двадесет години. Беше ни най-лесно да оплюем и разрушим всичко от миналото, като се заблуждавахме, че лесно ще намерим други, морални и материални ценности. И започнахме да мислим само за пари, за възможността да се облажим чрез малки или по-големи далавери. Да мислим за „оцеляването си” – каква грозна дума. А това няма как да стане, щом сме продали без съпротива, дори с готовност душата си за няколко сребърника. И сега, когато се върнем назад, 14 – те войничета, децата и река Лим, катастрофата край Бяла и 16-те загубени живота, изгорелите вагони с 8-те жертви край Червен бряг, това не ни ли е достатъчно! А това, че по пътищата за година загиват десет пъти повече хора от тези по магистралите на Англия, това е шокиращо!
Защото всички с някакъв вътрешен мазохизъм, с удивителна лекота и дори с насмешка към проявите на честността в различните й измерения приемаме приказките „ За къде си мой човек, без свой човек!” , „ Всяко зло за добро” , „Преклонена глава сабя не я сече” , „ Аз на тебе, ти на мене” и толкова други. Защото сме свикнали, че така е било и така ще бъде. А трябва, ако искаме нещо да се промени само едно за начало, да се вгледаме в огледалото и да си кажем, докога ще се самозаблуждаваме. Докога ще подхранваме некадърността, алчността, лицемерието, глупостта и израсналата като раково образование около тях корупция.
Трябва да вземем острия нож, да стиснем зъби и да режем. И да започнем от себе си! Колкото и да боли!
Ако не го направим, ще ни заболи още повече, дали нас, дали децата ни, дали родителите ни, но няма да ни се размине! Стига сме си навирали главите в пясъка, все пак трябва да бъдем ЧОВЕЦИ !
Тази седмица Синята коалиция не можа да постигне целта си, регистрацията в ЦИК предстои да се отстоява пред различни инстанции. Но за обикновения човек е ясно, новото е все още незабравеното старо. Жълти, червени, сини, дори и да са пемпени, този дядо на село или тази пенсионирана учителка в града, тези хора, които чакат държавата да ги подпомага с по-евтини животоспасяващи лекарства, какво ги грее, те вече са станали далтонисти. И за да почнат да разпознават цвета ще трябва нещо, за което по-горе си говорехме. А тези, които ще ни представляват в Европейския парламент надали ще оборят статистиката, че попадат във тази една трета, от която нищо не зависи! До доказване на противното!
Това, че Бербатов за втори път не взе Европейската купа, едва ли сега ни се струва толкова фатално! И все пак идва и друга година, каза в интервю той.
А за нас, дали ще дойде другото време?!
30.05.2009 Любомир Николов
Защото всички с някакъв вътрешен мазохизъм, с удивителна лекота и дори с насмешка към проявите на честността в различните й измерения приемаме приказките „ За къде си мой човек, без свой човек!” , „ Всяко зло за добро” , „Преклонена глава сабя не я сече” , „ Аз на тебе, ти на мене” и толкова други. Защото сме свикнали, че така е било и така ще бъде. А трябва, ако искаме нещо да се промени само едно за начало, да се вгледаме в огледалото и да си кажем, докога ще се самозаблуждаваме. Докога ще подхранваме некадърността, алчността, лицемерието, глупостта и израсналата като раково образование около тях корупция.
Трябва да вземем острия нож, да стиснем зъби и да режем. И да започнем от себе си! Колкото и да боли!
Ако не го направим, ще ни заболи още повече, дали нас, дали децата ни, дали родителите ни, но няма да ни се размине! Стига сме си навирали главите в пясъка, все пак трябва да бъдем ЧОВЕЦИ !
Тази седмица Синята коалиция не можа да постигне целта си, регистрацията в ЦИК предстои да се отстоява пред различни инстанции. Но за обикновения човек е ясно, новото е все още незабравеното старо. Жълти, червени, сини, дори и да са пемпени, този дядо на село или тази пенсионирана учителка в града, тези хора, които чакат държавата да ги подпомага с по-евтини животоспасяващи лекарства, какво ги грее, те вече са станали далтонисти. И за да почнат да разпознават цвета ще трябва нещо, за което по-горе си говорехме. А тези, които ще ни представляват в Европейския парламент надали ще оборят статистиката, че попадат във тази една трета, от която нищо не зависи! До доказване на противното!
Това, че Бербатов за втори път не взе Европейската купа, едва ли сега ни се струва толкова фатално! И все пак идва и друга година, каза в интервю той.
А за нас, дали ще дойде другото време?!
30.05.2009 Любомир Николов
понеделник, 25 май 2009 г.
Седмицата в три събития
Последният ден от изминалата седмица ни донесе най-българския празник, с който винаги ще се гордеем. Защото още дядо Вазов е казал:
„ че и ний сме дали нещо на света
и на вси славяне книги да четат.”
Празник на славянската писменост, на българската просвета и култура- това за нас е 24-ти май. И ако можем да сме благодарни на Светите братя Кирил и Методий, то не по-малка е заслугата на първите им последователи. Климент, Наум, Ангеларий, Горазд и Сава. Идвайки в България те срещат подкрепата на цар Борис I-ви. На 27 юли ще честваме техния общ празник- църковния празник Свети Седмочисленици.
Буквите, глаголицата и кирилицата, без тях всичката борба на българите за опазване на националната идентичност е немислима. Защото само със словото, със знанието и писмото биха могли да се запазят стремленията на непокорния дух за независимост, желанието за църковна самостоятелност и просветна дейност през Възраждането, когато от църковен празникът прераства в светски и почита просветата и училището. Тачат го възрожденската имиграция, заточениците в Диарбекир, всички близки до зараждащата революционна борба българи, радетели за националното, културно и икономическо издигане на нацията ни.
Затова този празник ни е скъп. И защото е през най-красивия пролетен месец, който символизира надеждата, и защото шествията на малките ученици през площадите на този ден никога няма да стихнат. А най-накрая, по младежки ентусиазирани от срещата си след толкова години ще развяват знаменца и възрастните. И всички ще се радваме, че сме се родили българи, че имаме писменост, че имаме история. Защото с миналата си история можем да се гордеем много повече, отколкото с настоящата. И затова този празник може да се нарече неофициалния национален празник на нас, българите.
На 17 май официално стартира предизборната кампания. Която тази година е задължена да отдели 20 % от агитационните си материали за логото „Купуването и продаването на гласове се счита за престъпление”. Дано това изискване промени предишните практики и изборите протекат по един по-различен от миналите години начин.
За около двадесетте квоти на Българския Европарламент ще се сблъскат интересите на тринадесет политически партии и коалиции, както и един независим кандидат. И ако червената партия излиза с желание „за презареждане”, лидерът на ГЕРБ може би трябва да излезе сред народа с мотото ”прегипсиране”. Защото надеждите и вярата в правилната политика на държава и управляващи са силно прекършени. А ще е трудно да се надяваме на по-голяма изборна активност, защото и сега навлизаме в сезона на гъбите. Които понякога са по-малко коварни от обещанията на омръзналите ни отдавна лица на българските политици.
В средата на седмицата си отдъхнахме, разбирайки че ДНК е отхвърлила бащинството на тринадесетгодишния Алфи, който се радваше на дъщеричката си заедно с две години по-голямата от него майка, Шантал. Ние сме заедно вече две години, казал той пред журналистите. Аксилерация, ама в този случай ни идва малко в повече! Алфи напразно се възгордял от ранния си родителски дълг, баща се оказал петнадесетгодишният Тайлър. Тя младата майка била по-разкрепостена в ранните си сексуални връзки, оттам дошло объркането. Е, то две години повече са много нещо в житейския опит. Бащата и майката на петнадесет, това моралната Великобритания вече е склонна да приеме. А ние да се радваме, осигурихме си две години спокойствие, както копираме западния свят ще трябва да се безпокоим за децата си чак, когато станат около шестнадесетгодишни. Западът пак беше благосклонен към нас, обичат ни хората и това си е!
25.05.2009 Любомир Николов
„ че и ний сме дали нещо на света
и на вси славяне книги да четат.”
Празник на славянската писменост, на българската просвета и култура- това за нас е 24-ти май. И ако можем да сме благодарни на Светите братя Кирил и Методий, то не по-малка е заслугата на първите им последователи. Климент, Наум, Ангеларий, Горазд и Сава. Идвайки в България те срещат подкрепата на цар Борис I-ви. На 27 юли ще честваме техния общ празник- църковния празник Свети Седмочисленици.
Буквите, глаголицата и кирилицата, без тях всичката борба на българите за опазване на националната идентичност е немислима. Защото само със словото, със знанието и писмото биха могли да се запазят стремленията на непокорния дух за независимост, желанието за църковна самостоятелност и просветна дейност през Възраждането, когато от църковен празникът прераства в светски и почита просветата и училището. Тачат го възрожденската имиграция, заточениците в Диарбекир, всички близки до зараждащата революционна борба българи, радетели за националното, културно и икономическо издигане на нацията ни.
Затова този празник ни е скъп. И защото е през най-красивия пролетен месец, който символизира надеждата, и защото шествията на малките ученици през площадите на този ден никога няма да стихнат. А най-накрая, по младежки ентусиазирани от срещата си след толкова години ще развяват знаменца и възрастните. И всички ще се радваме, че сме се родили българи, че имаме писменост, че имаме история. Защото с миналата си история можем да се гордеем много повече, отколкото с настоящата. И затова този празник може да се нарече неофициалния национален празник на нас, българите.
На 17 май официално стартира предизборната кампания. Която тази година е задължена да отдели 20 % от агитационните си материали за логото „Купуването и продаването на гласове се счита за престъпление”. Дано това изискване промени предишните практики и изборите протекат по един по-различен от миналите години начин.
За около двадесетте квоти на Българския Европарламент ще се сблъскат интересите на тринадесет политически партии и коалиции, както и един независим кандидат. И ако червената партия излиза с желание „за презареждане”, лидерът на ГЕРБ може би трябва да излезе сред народа с мотото ”прегипсиране”. Защото надеждите и вярата в правилната политика на държава и управляващи са силно прекършени. А ще е трудно да се надяваме на по-голяма изборна активност, защото и сега навлизаме в сезона на гъбите. Които понякога са по-малко коварни от обещанията на омръзналите ни отдавна лица на българските политици.
В средата на седмицата си отдъхнахме, разбирайки че ДНК е отхвърлила бащинството на тринадесетгодишния Алфи, който се радваше на дъщеричката си заедно с две години по-голямата от него майка, Шантал. Ние сме заедно вече две години, казал той пред журналистите. Аксилерация, ама в този случай ни идва малко в повече! Алфи напразно се възгордял от ранния си родителски дълг, баща се оказал петнадесетгодишният Тайлър. Тя младата майка била по-разкрепостена в ранните си сексуални връзки, оттам дошло объркането. Е, то две години повече са много нещо в житейския опит. Бащата и майката на петнадесет, това моралната Великобритания вече е склонна да приеме. А ние да се радваме, осигурихме си две години спокойствие, както копираме западния свят ще трябва да се безпокоим за децата си чак, когато станат около шестнадесетгодишни. Западът пак беше благосклонен към нас, обичат ни хората и това си е!
25.05.2009 Любомир Николов
сряда, 20 май 2009 г.
Жени за Варшава-разказ
В късния следобед към офиса му се бяха запътили две жени. Мъжът се беше изтегнал на дървената ръчно скована пейка, мъчеше се да открие смисъла в стиховете на млада поетеса, направила дебюта си в литературното списание, което се издаваше над осем десетилетия. Неговият съставител едва ли щеше да е доволен от стихотворните й напъни.
Изправи се и ги посрещна, русата побърза да протегне ръка, тя ще е водеща от двете, бързо я прецени той. От скоро се нанесе в този малък офис, сградата бе нова, коридорите се осветяваха от стъкления таван, сутрин през големите витрини слънцето влизаше по-жарко, отколкото беше навън. Но пък имаше спокойствие, едва няколко бяха заетите помещения. Хората нямат пари за бизнес, замисълът на архитекта беше чудесен, но времето неподходящо за смели начинания. За сега той беше доволен, че се нанесе тук.
- Ние сме тези жени, с които преди два дни разговаряхте- започна русата, бяха се настанили на дървената пейка.
Не ги помнеше. Обаждания имаше много, срещи в офиса по-малко, а заминаващите се брояха на пръсти. Работа в завода за компютри във Варшава- беше сложил цветна реклама още на входа на сградата. И обяви в местния вестник, които излизаха два пъти седмично.
- Казах ви за най-важното изисквания на директора на завода, нали! Млади хора, за съжаление не мога да поема ангажимент с вашето заминаване- тактично не спомена за възрастта им мъжът.
Тук се намеси втората, косата й бе опъната зад кръглото лице.
- Работачки сме, не сме капризни и сме ходили на екскурзия в Европа, ще се оправим. Всякаква работа сме готови да поемем, виждате ни, сериозни жени сме.
- И двете сме на борсата, бяхме тридесет години в едно строително предприятие, тя ми беше счетоводителка, аз ръководех плановия отдел. Искаме да намерим възможности за няколко години напред. На по петдесет и пет години сме- отново взе инциативата в свои ръце русата.
- Готови сме на всякаква работа, нямаме семейни ангажименти, аз имам дъщеря студентка, сама като замина навън ще мога да се грижа за нея. Но не искаме да тръгваме за Гърция или Испания ей така, на сляпо. Все пак не сме млади. Искаме сигурност. И сме готови да си платим допълнително, само да направите изключение и да заминем. Ще намерим начин да ви платим.
Мъжът се засмя, бяха му симпатични.
- Ще почерпите по една бира, но как да ви помогна, не зависи от мен. Директорът иска млади хора, стагнацията е навсякъде, затова може да избира. Мога да ви дам телефона му във Варшава, ако ви одобри, ако можете да го убедите... Но ще ви замоля кандидатурата си да подготвите при мен, при все, че не очаквам да направи компромис. Все пак пробвайте.
Подаде им два листа, където имаше всичко нужно по кандидатстването.
- Документите пътуват по електронен път, ако ви одобрят и нямате възможност да ги оформите, аз ще ви ги подготвя. Срещу двадесет лева.
След няколко минути русата отново подаде ръката си.
- Бяхте много внимателен, много ви благодарим. Интелегентен човек сте, имаме ви доверие, ще направим всичко , което зависи от нас.
Отдалечиха се по дългия, светъл и празен коридор. Бяха се запътили не след мечтите си, но бяха тръгнали, не виждаха друг изход. Бяха сигурни в опита си, който едва ли щеше да им послужи повече. Защото бяха готови да се захванат с всякаква работа, само да е сигурна. И да е платена, толкова, колкото да може едната да помага на студентката. А другата, може пък да е готова да тръгне с нея ей така, за кураж. Понякога по-оперените се нуждаят повече от подкрепа, все пак са приятелки.
Тридесет години бяха изкарали в онова предприятие, което от половин година се беше разпиляло. Трудно се пилее толкова имане, това сега беше окончателно станало. Добре, че не са разпилели достойнството си, или поне така им се иска да бъде. Това си каза мъжът, метна поетесата на дървената пейка и затвори половин час по-рано офиса.
И утре е ден. Може пък да е по-различен от днешния, когато две жени бяха дошли при него, за да му кажат, че искат да станат жените на Варшава. Но не като онези на писателя със чадъра, а просто едни обикновени жени, които искат да покажат и там своето достойнство.
20.05.2009 Любомир Николов
Изправи се и ги посрещна, русата побърза да протегне ръка, тя ще е водеща от двете, бързо я прецени той. От скоро се нанесе в този малък офис, сградата бе нова, коридорите се осветяваха от стъкления таван, сутрин през големите витрини слънцето влизаше по-жарко, отколкото беше навън. Но пък имаше спокойствие, едва няколко бяха заетите помещения. Хората нямат пари за бизнес, замисълът на архитекта беше чудесен, но времето неподходящо за смели начинания. За сега той беше доволен, че се нанесе тук.
- Ние сме тези жени, с които преди два дни разговаряхте- започна русата, бяха се настанили на дървената пейка.
Не ги помнеше. Обаждания имаше много, срещи в офиса по-малко, а заминаващите се брояха на пръсти. Работа в завода за компютри във Варшава- беше сложил цветна реклама още на входа на сградата. И обяви в местния вестник, които излизаха два пъти седмично.
- Казах ви за най-важното изисквания на директора на завода, нали! Млади хора, за съжаление не мога да поема ангажимент с вашето заминаване- тактично не спомена за възрастта им мъжът.
Тук се намеси втората, косата й бе опъната зад кръглото лице.
- Работачки сме, не сме капризни и сме ходили на екскурзия в Европа, ще се оправим. Всякаква работа сме готови да поемем, виждате ни, сериозни жени сме.
- И двете сме на борсата, бяхме тридесет години в едно строително предприятие, тя ми беше счетоводителка, аз ръководех плановия отдел. Искаме да намерим възможности за няколко години напред. На по петдесет и пет години сме- отново взе инциативата в свои ръце русата.
- Готови сме на всякаква работа, нямаме семейни ангажименти, аз имам дъщеря студентка, сама като замина навън ще мога да се грижа за нея. Но не искаме да тръгваме за Гърция или Испания ей така, на сляпо. Все пак не сме млади. Искаме сигурност. И сме готови да си платим допълнително, само да направите изключение и да заминем. Ще намерим начин да ви платим.
Мъжът се засмя, бяха му симпатични.
- Ще почерпите по една бира, но как да ви помогна, не зависи от мен. Директорът иска млади хора, стагнацията е навсякъде, затова може да избира. Мога да ви дам телефона му във Варшава, ако ви одобри, ако можете да го убедите... Но ще ви замоля кандидатурата си да подготвите при мен, при все, че не очаквам да направи компромис. Все пак пробвайте.
Подаде им два листа, където имаше всичко нужно по кандидатстването.
- Документите пътуват по електронен път, ако ви одобрят и нямате възможност да ги оформите, аз ще ви ги подготвя. Срещу двадесет лева.
След няколко минути русата отново подаде ръката си.
- Бяхте много внимателен, много ви благодарим. Интелегентен човек сте, имаме ви доверие, ще направим всичко , което зависи от нас.
Отдалечиха се по дългия, светъл и празен коридор. Бяха се запътили не след мечтите си, но бяха тръгнали, не виждаха друг изход. Бяха сигурни в опита си, който едва ли щеше да им послужи повече. Защото бяха готови да се захванат с всякаква работа, само да е сигурна. И да е платена, толкова, колкото да може едната да помага на студентката. А другата, може пък да е готова да тръгне с нея ей така, за кураж. Понякога по-оперените се нуждаят повече от подкрепа, все пак са приятелки.
Тридесет години бяха изкарали в онова предприятие, което от половин година се беше разпиляло. Трудно се пилее толкова имане, това сега беше окончателно станало. Добре, че не са разпилели достойнството си, или поне така им се иска да бъде. Това си каза мъжът, метна поетесата на дървената пейка и затвори половин час по-рано офиса.
И утре е ден. Може пък да е по-различен от днешния, когато две жени бяха дошли при него, за да му кажат, че искат да станат жените на Варшава. Но не като онези на писателя със чадъра, а просто едни обикновени жени, които искат да покажат и там своето достойнство.
20.05.2009 Любомир Николов
вторник, 19 май 2009 г.
Разказ от нищото
Не си спомням нещо, което да съм мразил повече от мъглите. Като си помисля обаче, понякога изразът „Няма нищо по-хубаво от лошото време” е много точен. Затова омразата към тези особености на климата понякога бързо преминава в чувство, което най-точно се изразява с обичта. И в отношението ни към хората е така, любовта понякога бързо се превръща в омраза. Обратният вариант е по-малко вероятен. Но нали няма невъзможни неща!
Когато пътувах със БГА” Балкан” по маршрута София-Горна Оряховица мъглата много ме дразнеше. Есен, пролет, за зимата да не говоря. Работех в проектантска организация, току що се бях дипломирал като инженер. След десет месеца се роди синът ми, майка му замина за Търново да ражда и после цяла година бяхме разделени. Така аз започнах да давам половината си заплата към Авиацията. Това продължи цяла година. Пътувах през седмица. От Японския до Софийското летище, после кацане в Горна, там с автобус до Търново. И накрая още един градски до Чолаковци, квартал в края на града. Тогава родителите на жена ми строяха апартамент, за къщата им точно в центъра до парк Толбухин ги бяха обезщетили с тристаен апартамент, голяма щедрост! Чолаковци ги беше приютило, докато се построи новото жилище. Този маршрут се взимаше за три часа. Ако имаше мъгла за мен ставаше доста неприятно, пътуването нарастваше на четири, пет, понякога и повече часа.
Но не това ме отказа да летя с БГА. А паспортният контрол, който един ден ми направи забележка, че съм с брада. Тя не беше лоша, черна, косата ми и сега е кестенява, колежките ме занасяха кое от двете боядисвам. Бяхме двама брадати от 1300 души персонал, е половината жени, значи от 600 човека аз бях вторият служител с брада. Първият бе след мен, защото имаше катинарче. Моята си беше както трябва. Та тези глупендри ме спряха един ден, след две седмици пак, казаха третия път няма да те качим в самолета. Тогава си бях изкарал една фалшива тапия от „Театър София”, че играя в някаква масовка прабългарин, хански воин или нещо подобно. Не мина!
Отидох в едно ателие, снимах се, бях на 27 години, сега виждам, че не съм бил толкова зле! Почти красив! И се запътих към IV –то районно. Там един лейтенант искаше да ми прибере веднага паспорта и да ме прати на бръснар. Дори назова една шушумига от проектантската по име, която никой не знаеше какви задължения има. Ама си беше нафраскана и гласовита за трима, мъж шушумига, голяма гадория.
- Как те търпи той с тази брада- ме попита лейтенанта.
- Мен началника на отдела ми държи сметка за какво идвам на работа, този другар не ме интересува какво мисли- му отговорих аз, като се присегнах и почти насила взех паспорта си обратно. И веднага ми се изясни какви ги е вършела шушумигата.
- Това са лични документи, нямате право да ми ги задържате- изсъсках му аз, той доста особено ме изгледа. Все пак бях в районното управление, а не на дивана в хола си.
И започнах да пътувам с влак. От три часа пътуването ми стана пет. Това продължи около три месеца, когато един слънчев септемврийски ден, натоварен като камила с един грамаден куфар хванах шестицата от обръщалото до хотел Хемус, беше ранна утрин. Баща ми ме целуна в коридора, не ме изпрати дори до спирката. Не му се сърдех, и на него му е било тежко. После едва се дотътрих до трамвая, а в купето на влака около пет минути се блъсках с тази грамада, в която бях нафраскал два порцеланови сервиза, няколко лъжици и други скъпи на мен и жена ми подаръци от сватбата ни, за да я кача горе на багажната скара. И да се обзавеждаме, мерак си ни беше. И така в град Гълъбово, което си беше село с един панелен квартал, аз, софиянецът, който живееше до хотел Хемус и търновката, която живееше в центъра на Търново създадохме първото си самостоятелно гнездо, малкото ни чавче остана при баба си в болярския град. Бяхме толкова луди, че всички ни гледаха със съмнение, тези пък нямаше ли кой да ги нагласи откъдето са, че се забиха тук, откъдето всеки иска да избяга.
Здравната служба в едно близко до ТЕЦ- а село вече имаше зъболекарка, столовата в централата на Марица-изток III трябваше да готви една обедна манджа повече за един инженер, с черна брада и кестенява коса. Който не признаваше длъжност, чин, партиен съветник или какъвто и да било главен някакъв си да му нарежда.
Защото нямаше какво да губи, мъглата около него беше станала толкова гъста, че черния и наситен с твърди въглищни частици прах около тази китна някога равнина му се беше сторил много по-ясен от мъглявата перпектива за работа на зъболекарката в Софийско,за нова панелка някъде по кварталите Обеля или Младост IV и за онова бляскаво бъдеще на младите специалисти, което си беше бляскаво само ако имаш вуйчо владика. А ние с жена ми нямахме познат поп, камо ли да се надяваме на владикова намеса.
Съжалявам само за едно, че харесвах да летя с тези малки Анчета, които ме издигаха над облаците, където толкова лесно можех да си мечтая. Все пак три часа са, трябваше някак да минава времето! Мина си това време, като пушек от комина се изниза, брадата ми сега е бяла, но пък спомените са така светли от онова време, когато зъболекарката беше млада и инженерът беше почти красив!
19.05.2009 Любомир Николов
Когато пътувах със БГА” Балкан” по маршрута София-Горна Оряховица мъглата много ме дразнеше. Есен, пролет, за зимата да не говоря. Работех в проектантска организация, току що се бях дипломирал като инженер. След десет месеца се роди синът ми, майка му замина за Търново да ражда и после цяла година бяхме разделени. Така аз започнах да давам половината си заплата към Авиацията. Това продължи цяла година. Пътувах през седмица. От Японския до Софийското летище, после кацане в Горна, там с автобус до Търново. И накрая още един градски до Чолаковци, квартал в края на града. Тогава родителите на жена ми строяха апартамент, за къщата им точно в центъра до парк Толбухин ги бяха обезщетили с тристаен апартамент, голяма щедрост! Чолаковци ги беше приютило, докато се построи новото жилище. Този маршрут се взимаше за три часа. Ако имаше мъгла за мен ставаше доста неприятно, пътуването нарастваше на четири, пет, понякога и повече часа.
Но не това ме отказа да летя с БГА. А паспортният контрол, който един ден ми направи забележка, че съм с брада. Тя не беше лоша, черна, косата ми и сега е кестенява, колежките ме занасяха кое от двете боядисвам. Бяхме двама брадати от 1300 души персонал, е половината жени, значи от 600 човека аз бях вторият служител с брада. Първият бе след мен, защото имаше катинарче. Моята си беше както трябва. Та тези глупендри ме спряха един ден, след две седмици пак, казаха третия път няма да те качим в самолета. Тогава си бях изкарал една фалшива тапия от „Театър София”, че играя в някаква масовка прабългарин, хански воин или нещо подобно. Не мина!
Отидох в едно ателие, снимах се, бях на 27 години, сега виждам, че не съм бил толкова зле! Почти красив! И се запътих към IV –то районно. Там един лейтенант искаше да ми прибере веднага паспорта и да ме прати на бръснар. Дори назова една шушумига от проектантската по име, която никой не знаеше какви задължения има. Ама си беше нафраскана и гласовита за трима, мъж шушумига, голяма гадория.
- Как те търпи той с тази брада- ме попита лейтенанта.
- Мен началника на отдела ми държи сметка за какво идвам на работа, този другар не ме интересува какво мисли- му отговорих аз, като се присегнах и почти насила взех паспорта си обратно. И веднага ми се изясни какви ги е вършела шушумигата.
- Това са лични документи, нямате право да ми ги задържате- изсъсках му аз, той доста особено ме изгледа. Все пак бях в районното управление, а не на дивана в хола си.
И започнах да пътувам с влак. От три часа пътуването ми стана пет. Това продължи около три месеца, когато един слънчев септемврийски ден, натоварен като камила с един грамаден куфар хванах шестицата от обръщалото до хотел Хемус, беше ранна утрин. Баща ми ме целуна в коридора, не ме изпрати дори до спирката. Не му се сърдех, и на него му е било тежко. После едва се дотътрих до трамвая, а в купето на влака около пет минути се блъсках с тази грамада, в която бях нафраскал два порцеланови сервиза, няколко лъжици и други скъпи на мен и жена ми подаръци от сватбата ни, за да я кача горе на багажната скара. И да се обзавеждаме, мерак си ни беше. И така в град Гълъбово, което си беше село с един панелен квартал, аз, софиянецът, който живееше до хотел Хемус и търновката, която живееше в центъра на Търново създадохме първото си самостоятелно гнездо, малкото ни чавче остана при баба си в болярския град. Бяхме толкова луди, че всички ни гледаха със съмнение, тези пък нямаше ли кой да ги нагласи откъдето са, че се забиха тук, откъдето всеки иска да избяга.
Здравната служба в едно близко до ТЕЦ- а село вече имаше зъболекарка, столовата в централата на Марица-изток III трябваше да готви една обедна манджа повече за един инженер, с черна брада и кестенява коса. Който не признаваше длъжност, чин, партиен съветник или какъвто и да било главен някакъв си да му нарежда.
Защото нямаше какво да губи, мъглата около него беше станала толкова гъста, че черния и наситен с твърди въглищни частици прах около тази китна някога равнина му се беше сторил много по-ясен от мъглявата перпектива за работа на зъболекарката в Софийско,за нова панелка някъде по кварталите Обеля или Младост IV и за онова бляскаво бъдеще на младите специалисти, което си беше бляскаво само ако имаш вуйчо владика. А ние с жена ми нямахме познат поп, камо ли да се надяваме на владикова намеса.
Съжалявам само за едно, че харесвах да летя с тези малки Анчета, които ме издигаха над облаците, където толкова лесно можех да си мечтая. Все пак три часа са, трябваше някак да минава времето! Мина си това време, като пушек от комина се изниза, брадата ми сега е бяла, но пък спомените са така светли от онова време, когато зъболекарката беше млада и инженерът беше почти красив!
19.05.2009 Любомир Николов
понеделник, 18 май 2009 г.
Седмицата в три събития
Месец май е месец на младите хора. Които са готови да се втурнат към ” истинския” живот. Който е на границата между виковете им ”десет, единадесет, дванадесет, ураааа!”, трескавата подготовка за бала, абсолвентските вечери и чувстото, че вече наистина са пораснали и всичко хубаво им предстои. Но това чувство е преди всичко отговорност. Не смятам, че ние, които скоро или по-далеч сме били на тяхното място сме осъзнавали това. По-скоро сме го усещали и като тях сме били нетърпеливи да го докажем с поведението и постъпките си.
Има два филма, които и до сега се гледат с умиление и дори с носталгия по онова време, което е на деветнадесетгодишните. ”Сбогом ,приятели” и ” Момчето си отива”. Четиридесет години ни делят от преди и сега. „Ферари” ,” Бентили” или в краен случай ”Мерцедес-S класа” срещу ладите, таунусите, дори магарешките каручки. Класическите скучновати костюми и роклите с голи гърбове срещу луксозните западни тоалети и обувките за по петстотин лева. И абсолвентската вечер без алкохол в големите ресторанти или концертни зали срещу задължителните две вечери сега. Едната в шикозните и скъпи ресторанти, втората на морския бряг или в чужбина.
Младостта си е винаги младост. И не това, че за да изглеждат добре родителите им трябва да отделят пет-шест хилядарки, а решимостта им да получат добро образование, у нас или в чужбина, надеждата им за реализация и готовността да работят за България, независимо дали ще останат в нея, това ни кара да бъдем оптимисти, макар този оптимизъм да е съчетан и с доза наивност. Защото за да искаме от тях, ние, ” зрелите хора” трябва да имаме право да предложим простор в професионалното им развитие и увереността, че усилията им ще бъдат възнаградени!
И от това идва нашето съмнение. Направихме ли всичко това, за да можем да им кажем, вие ще успеете, останете в България! Отговорът е, не! Затова ни остава само да се надяваме, че нещата ще се променят и без нас, защото сегашните хоризонти не дават големия оптимизъм, който ни се иска да имаме! Но оптимизмът на младите, той е задължителен, за да има промяна към това, което ние не успяхме да постигнем!
Последната седмица беше седмица на Александър Рибак. Момчето от Норвегия, родено в Минск, което плени Европа със своята цигулка. Сам съчинител на песента, която дори все още няма клип. И която въпреки това, че не беше представена от него и състава му в съседните на Норвегия страни обра овациите на зрителите. И убедително спечели първото място! Защото талантът има само едно измерение, а това е обичта на публиката! За българското представяне не е нужно да съжаляваме, защото явно това са ни възможностите.
Водата си тече, и когато бе силна и бистра зае заслуженото пето място. Явно тазгодишната ни песен не е поела нищо живително от тази свежа струя отпреди две години, няма за какво да се косим, класирането ни е такова, каквото сме го заслужили.
А края на седмицата ни донесе тъжна вест, защото този, пред който след два дни хиляди хора ще се преклонят бе обичан от много българи. Защото Петър Слабаков нямаше театралното академично образование, но имаше обаяние, имаше позиция, имаше красотата на свободния дух и големия талант на артист! ” Звезди в косите, сълзи в очите” , една негова роля, която редом с тези от ” Цар и генерал” , ” Покрив” ,” Пленено ято” , многото театрални и телевизионни постановки го бяха направили всенароден любимец.
И не това, че е създател на” Екогласност” или бивш депутат го беше направил значим в нашите очи. А това, че и на осемдесетгодишна възраст казваше за себе си, умът ми е на двадесетгодишен хлапак, това че винаги е говорил, това което мислеше, това че за себе си имаше достатъчно обаятелна и силна самоирония, от която ни ставаше още по-мил.
Ще има много сълзи в очите ни след два дни, когато ще му кажем,
Слабак, сбогом, ти ни правеше щастливи с присъствието си! С гражданската си позиция, с това че остана един земен, обикновен и трудолюбив човек. Който ще помним със чувството, че сме познавали отблизо и сме го обичали истински!
18.05.2009 Любомир Николов
Има два филма, които и до сега се гледат с умиление и дори с носталгия по онова време, което е на деветнадесетгодишните. ”Сбогом ,приятели” и ” Момчето си отива”. Четиридесет години ни делят от преди и сега. „Ферари” ,” Бентили” или в краен случай ”Мерцедес-S класа” срещу ладите, таунусите, дори магарешките каручки. Класическите скучновати костюми и роклите с голи гърбове срещу луксозните западни тоалети и обувките за по петстотин лева. И абсолвентската вечер без алкохол в големите ресторанти или концертни зали срещу задължителните две вечери сега. Едната в шикозните и скъпи ресторанти, втората на морския бряг или в чужбина.
Младостта си е винаги младост. И не това, че за да изглеждат добре родителите им трябва да отделят пет-шест хилядарки, а решимостта им да получат добро образование, у нас или в чужбина, надеждата им за реализация и готовността да работят за България, независимо дали ще останат в нея, това ни кара да бъдем оптимисти, макар този оптимизъм да е съчетан и с доза наивност. Защото за да искаме от тях, ние, ” зрелите хора” трябва да имаме право да предложим простор в професионалното им развитие и увереността, че усилията им ще бъдат възнаградени!
И от това идва нашето съмнение. Направихме ли всичко това, за да можем да им кажем, вие ще успеете, останете в България! Отговорът е, не! Затова ни остава само да се надяваме, че нещата ще се променят и без нас, защото сегашните хоризонти не дават големия оптимизъм, който ни се иска да имаме! Но оптимизмът на младите, той е задължителен, за да има промяна към това, което ние не успяхме да постигнем!
Последната седмица беше седмица на Александър Рибак. Момчето от Норвегия, родено в Минск, което плени Европа със своята цигулка. Сам съчинител на песента, която дори все още няма клип. И която въпреки това, че не беше представена от него и състава му в съседните на Норвегия страни обра овациите на зрителите. И убедително спечели първото място! Защото талантът има само едно измерение, а това е обичта на публиката! За българското представяне не е нужно да съжаляваме, защото явно това са ни възможностите.
Водата си тече, и когато бе силна и бистра зае заслуженото пето място. Явно тазгодишната ни песен не е поела нищо живително от тази свежа струя отпреди две години, няма за какво да се косим, класирането ни е такова, каквото сме го заслужили.
А края на седмицата ни донесе тъжна вест, защото този, пред който след два дни хиляди хора ще се преклонят бе обичан от много българи. Защото Петър Слабаков нямаше театралното академично образование, но имаше обаяние, имаше позиция, имаше красотата на свободния дух и големия талант на артист! ” Звезди в косите, сълзи в очите” , една негова роля, която редом с тези от ” Цар и генерал” , ” Покрив” ,” Пленено ято” , многото театрални и телевизионни постановки го бяха направили всенароден любимец.
И не това, че е създател на” Екогласност” или бивш депутат го беше направил значим в нашите очи. А това, че и на осемдесетгодишна възраст казваше за себе си, умът ми е на двадесетгодишен хлапак, това че винаги е говорил, това което мислеше, това че за себе си имаше достатъчно обаятелна и силна самоирония, от която ни ставаше още по-мил.
Ще има много сълзи в очите ни след два дни, когато ще му кажем,
Слабак, сбогом, ти ни правеше щастливи с присъствието си! С гражданската си позиция, с това че остана един земен, обикновен и трудолюбив човек. Който ще помним със чувството, че сме познавали отблизо и сме го обичали истински!
18.05.2009 Любомир Николов
събота, 16 май 2009 г.
Един стар рефрен-нещо като есе
” - Не всичко е пари, приятелю...”
Рефрен от една стара песен
Преди седмиица отидох в редакцията на едно авторитетно списание. По стечение на миналото със зам.редакторът се познаваме от дълги години. Не ме беше забравил, разбира се. Те онези години, когато си със силната чувствителност на младостта не се забравят лесно. Предложих му няколко разказа, той не знаеше, че от две години съм прописал.
- Какво ми носиш?- делово ме запита.
Показах му пет-шест неща, не ги погледна дори.
- Е какво, идваш тук като на сергия, дано купя нещо? И много кратки са нещата ти, не че е проблем това – отново делови, но и саркастичен.
- Не знам към какво имаш предпочитания - опитах се да се измъкна аз.
- Разкази, истории, да има душа в тях. Ти не си ли чел нашето списание.
Не съм го чел от онези, младите години. Не се е променило много според мен, и без да съм го чел се вижда. Не му го казах.
- Виж сега, всичко е сделка, нямам време да чета нещата ти. Претрупано е бюрото ми, няма да се лъжем. Тук предлагаш, одобрявам и печатам. Ето ти един наш брой, виж стила на това, което публикуваме, после пак ще говорим.
Не ме попита за миналите приятели, аз защо ли му споменах за двама, трима. Не се сдържах.
Малко време ми трябваше, за да разбера най-важното. Авторите бяха не с име, а с биография. Не, че бяха известни, не че нещо от публикуваните няколко разказа ми хареса. Писано, писано, доста текст е наблъскан вътре.
Но хората си имат награди, публикации, авторитет.
Имат си биография.
А аз имам петдесет неща, на десетина от тях хората се просълзяват, разпечатват и носят седмица-две със себе си. До кредитните си карти, до снимките на децата или бащите си, някои и до сърцето си. Ей така, да преживеят по-дълго това, което ги е просълзило.
Но си нямам биография, бая хляб трябва да изручам, за да отида отново при моя познат от онези, младите години. А не съм сигурен, че в бъдеще и да се сдобия с такава атестация ще отида отново.
На другия ден влязох в редакцията на списание ” Пламък”. Посрещнаха ме, сякаш се познаваме от онези, младите години. И не ме питаха за биография. Бяха много мили. Но както ми каза главният редактор, един известен и уважаван поет, тук не искаме пари при публикуването.
- Но и не изплащаме хонорари - и се засмя с лъчезарна и топла усмивка.
- На самоиздръжка сме, добре че пуснаха новата метростанция, до нас ме стоварва влакчето. Бях решил след деветнадесет години доброволен труд да се отказвам, пари нема, действайте, така ни помагат от Културното министерство.
Искам да му кажа, недей, поете! Недей, мечтателю за другото, минало или по-доброто бъдещо време! Времето, когато литературата няма да се продава по биографични данни, няма да се продава на килограм. А ще намира читателите си с душата на разказаното.
Нали и моят познат от младежките години, зам-редакторът така иска.Трябва да имат душа нещата ти.
Моите имат, така казват хората, които ги четат. Но явно това не е достатъчно!
Рефренът дали е в сила още...или онази песен отдавна не е актуална, все пак в ново време живеем!
16.05.2009 Любомир Николов
Рефрен от една стара песен
Преди седмиица отидох в редакцията на едно авторитетно списание. По стечение на миналото със зам.редакторът се познаваме от дълги години. Не ме беше забравил, разбира се. Те онези години, когато си със силната чувствителност на младостта не се забравят лесно. Предложих му няколко разказа, той не знаеше, че от две години съм прописал.
- Какво ми носиш?- делово ме запита.
Показах му пет-шест неща, не ги погледна дори.
- Е какво, идваш тук като на сергия, дано купя нещо? И много кратки са нещата ти, не че е проблем това – отново делови, но и саркастичен.
- Не знам към какво имаш предпочитания - опитах се да се измъкна аз.
- Разкази, истории, да има душа в тях. Ти не си ли чел нашето списание.
Не съм го чел от онези, младите години. Не се е променило много според мен, и без да съм го чел се вижда. Не му го казах.
- Виж сега, всичко е сделка, нямам време да чета нещата ти. Претрупано е бюрото ми, няма да се лъжем. Тук предлагаш, одобрявам и печатам. Ето ти един наш брой, виж стила на това, което публикуваме, после пак ще говорим.
Не ме попита за миналите приятели, аз защо ли му споменах за двама, трима. Не се сдържах.
Малко време ми трябваше, за да разбера най-важното. Авторите бяха не с име, а с биография. Не, че бяха известни, не че нещо от публикуваните няколко разказа ми хареса. Писано, писано, доста текст е наблъскан вътре.
Но хората си имат награди, публикации, авторитет.
Имат си биография.
А аз имам петдесет неща, на десетина от тях хората се просълзяват, разпечатват и носят седмица-две със себе си. До кредитните си карти, до снимките на децата или бащите си, някои и до сърцето си. Ей така, да преживеят по-дълго това, което ги е просълзило.
Но си нямам биография, бая хляб трябва да изручам, за да отида отново при моя познат от онези, младите години. А не съм сигурен, че в бъдеще и да се сдобия с такава атестация ще отида отново.
На другия ден влязох в редакцията на списание ” Пламък”. Посрещнаха ме, сякаш се познаваме от онези, младите години. И не ме питаха за биография. Бяха много мили. Но както ми каза главният редактор, един известен и уважаван поет, тук не искаме пари при публикуването.
- Но и не изплащаме хонорари - и се засмя с лъчезарна и топла усмивка.
- На самоиздръжка сме, добре че пуснаха новата метростанция, до нас ме стоварва влакчето. Бях решил след деветнадесет години доброволен труд да се отказвам, пари нема, действайте, така ни помагат от Културното министерство.
Искам да му кажа, недей, поете! Недей, мечтателю за другото, минало или по-доброто бъдещо време! Времето, когато литературата няма да се продава по биографични данни, няма да се продава на килограм. А ще намира читателите си с душата на разказаното.
Нали и моят познат от младежките години, зам-редакторът така иска.Трябва да имат душа нещата ти.
Моите имат, така казват хората, които ги четат. Но явно това не е достатъчно!
Рефренът дали е в сила още...или онази песен отдавна не е актуална, все пак в ново време живеем!
16.05.2009 Любомир Николов
Абонамент за:
Публикации (Atom)