В събота в десет часа със Симчо вече сме на водохващането на Видима. Оставяме колата на паркинга, където има стълпотворение от желаeщи да се пробват в туристическото поприще, раниците на гърба и по стръмната и камениста пътека през гората излизаме на 1500 м.н.в. На хижа Плевен. Това ни коства един час, доста пот и леко треперене в крайниците. Затова почиваме, обядваме, Симчо пие бира ( аз не, как се сдържах?) и точно след три часа започваме същинското изкачване, през дългата и стръмна зимна писта, през гората и камънаците, после през откритото и вече високо, голо, стръмно, омайващо красиво, почти величествено и завладяващо високопланинско плато. Виждаме кулите на Ботев, сякаш са пред нас, ама я да тръгне човек да ги стигне, чак тогава ще му стане ясно за какво става въпрос.
Хижа Плевен вече е доста в ниското, но ни чака още доста пуфтене, слънцето е безмилостно, жегата е почти като по-долу, но поне има ветрец, раниците пълни със бира, краставици, домати и други месни произведения, тоест тежки.
Но духът е висок!
И вече сме на заслона Ботев, където след три часа и половина, в осемнадесет часа свършват мъките ни. За да започне купона, нашата група от Раковски, София и Търново наброява единадесет човека. Бирите не ни стигат, добре, че хижарите са осигурили количества. Около полунощ, след музика и танци на народите, след сближаване с другата група, медецински студентчета и студентки, полагаме морни тела като сардели един до друг. Все пак не сме навън, където си е тъмно и страшно!
На другата сутрин в осем тръгваме през мъглата, силния вятър и студа нагоре, бая е стръмно, след час сме на Ботев. Правим по десетина снимки, разцелуваме се и се разделяме, ние със Симчо обратно, останалите девет към хижа Рай и Калофер. Надолу след още час и времето се изяснява, настават чудесна видимост и големи красоти!
И ето отново се белееят покривите на къщичките около хижа Плевен. Там слизаме този път за три часа от заслона Ботев, ядем студен таратор, Симчо този път не пие бира, аз също . Хапваме остатъците от салама и краставиците, пуша цигара, нещо след снощния купон тя не ми спори. После след час и половина дремане на припек се суркаме през гората, и в шестнадесет часа яхаме колата. Краката са ми се разкиликерчили след тези шест часа ходене. Предния ден бяха четири часа и половина.
В осемнадесет часа съм под душа, жена ми не ми се кара много, че не съм използвал лосиона против комари и други опасни животинки, вечерям, пак не пия бира и около десет вечерта се отнасям.
Следващият път ще отида за три дни. Два дни, малко е.
Ама кой ти ги дава, тези красоти ги няма никъде другаде ! Освен там горе, по чукарите !
27.07.2009 Любомир Николов
понеделник, 27 юли 2009 г.
вторник, 21 юли 2009 г.
Стихосбирката на Слава Ангелова
В ръцете ми, а и вече в сърцето, е стихосбирката на Mamas, „Аз, времето и другите неща”.
Подбрах седем от петдесетте стихотворения, написани с много поетичност, човешка радост и мъка, с несъмнената обич към живота и хората, които авторката притежава. Дори ми се струва, в излишък. Защото я подарява с всеки свой стих, без да се пести, без да търси нещо в замяна. Защото сърцето й е голямо, бие учестено от всяка неправда, от всеки полъх на пролетта, от забързания ритъм на времето и разбира се, от всяка нова или стара любов.
Първите две стихотворения са от раздела „Аз и времето”. Това са „И макар да ме няма” и „Желание”. В тях пулсира вечната човешка болка да се съхраним в младостта си, да удължим дните, през които сме най-много творчески и житейски активни. И които дни, уви, не са ни подвластни. Затова Слава завършва своето „Желание” така:
„ Не бързам да събирам тежък плод,
искам да го гледам като зрее.
И шепна все желание едно -
о, нека есента позакъснее ! ”
Или в „И макар да ме няма” отново краят, който говори за голямата й любов към хората:
„ Всяка капка от мен стрък ще събуди,
ще запеят потоци, ще трептят пеперуди,
В пролетния капчук ще звънти моят глас.
И макар да ме няма, ще съм с вас…
Ще съм с вас ! ”
Стихотворението „Прераждане” е една истинска красива картина с желанието да се извисим над всичко греховно, да се превърнем в чиста дъждовна капка, в светлина и лъч, макар това да ни струва много… Краят е силен:
„ Самата ти да бъдеш слънце,
макар да знаеш,
че ще изгориш ! ”
Стихотворението „Надежда” е посветено на един плаж, на едно лято,на мечтата, че ще дойде пак слънчевото море, ще дойдат гларусите, ще изгрее отново фарът на пристана. Защото щом имаме надежда, това ще се случи! И отново любовта…
„ Писъци тъжни на гларуси
напомнят отминало лято.
…..
И търся в очите ти блясъка,
надежда за идващо лято… ”
„Магиите не се повтарят” и „Танцувай с мен” са за любовта, изживяна, чувствена, силна, но и тревожна с вечното съмнение дали е споделена, дали е противоречива и дори греховна, дали е магнетична, дори магична!
„ Искам пак да изживея
магията на оня танц
когато тръпнех онемяла
в прегръдките ти, …”
и
„ Танцувай с мен!
И ме прегръщай силно,
дори и малко да ме заболи…
……….
Напразно се надявам
с любов да ме погледнеш някой ден.
Танцувай с мен-
защото те обичам.
Ако е грях – то нека е простен! ”
Накрая ще завърша със стихотворението „Сливане”. Защото Славето в едно свое стихотворение, с което започва стихосбирката на Свободните поети от блога казва:
Нас ни сродяват общите мисли, изказани в стиха, какво значение има дали е мой или твой.
Затова всеки, който прочете нейното „Сливане” и моето „Безсъние” ще разбере,
град Ямбол и град Велико Търново са побратимени, а ние с Mamas сме сродени.
Благодарение на ПОЕЗИЯТА
Сливане
Към тебе тичам- пламенна, игрива!
Ръце протягаш, за да ме прегърнеш,
и в страстен танц телата ни се сливат…
…Сънят отмина. Няма да го върна…
Но ето, че задаваш се отсреща
и само се усмихваш мълчаливо.
Към теб пристъпям- тиха и свенлива.
Душата ми,
с душата ти
се слива.
авт. Слава Ангелова
Безсъние
Понякога се будя през нощта
и втурва се във мислите ми
твойто име .
Сънят отстъпва бързо заглушен
от порива на моя сдържан вик ,
ела и прегърни ме .
Поспри със своите ръце
настъпващата моя зима.
Но аз не искам затова
на твойте пролетни цветчета сняг да има.
Нима това ще стане в утринта и как студа от разстоянието плаши.
Ний ще се срещнем в вечността.
Това начало ще е за душите наши.
Решен,че туй съдбата отреди заспивам .
Но плахата надежда да е друго още имам .
авт. Любомир Николов
21.07.2009
Подбрах седем от петдесетте стихотворения, написани с много поетичност, човешка радост и мъка, с несъмнената обич към живота и хората, които авторката притежава. Дори ми се струва, в излишък. Защото я подарява с всеки свой стих, без да се пести, без да търси нещо в замяна. Защото сърцето й е голямо, бие учестено от всяка неправда, от всеки полъх на пролетта, от забързания ритъм на времето и разбира се, от всяка нова или стара любов.
Първите две стихотворения са от раздела „Аз и времето”. Това са „И макар да ме няма” и „Желание”. В тях пулсира вечната човешка болка да се съхраним в младостта си, да удължим дните, през които сме най-много творчески и житейски активни. И които дни, уви, не са ни подвластни. Затова Слава завършва своето „Желание” така:
„ Не бързам да събирам тежък плод,
искам да го гледам като зрее.
И шепна все желание едно -
о, нека есента позакъснее ! ”
Или в „И макар да ме няма” отново краят, който говори за голямата й любов към хората:
„ Всяка капка от мен стрък ще събуди,
ще запеят потоци, ще трептят пеперуди,
В пролетния капчук ще звънти моят глас.
И макар да ме няма, ще съм с вас…
Ще съм с вас ! ”
Стихотворението „Прераждане” е една истинска красива картина с желанието да се извисим над всичко греховно, да се превърнем в чиста дъждовна капка, в светлина и лъч, макар това да ни струва много… Краят е силен:
„ Самата ти да бъдеш слънце,
макар да знаеш,
че ще изгориш ! ”
Стихотворението „Надежда” е посветено на един плаж, на едно лято,на мечтата, че ще дойде пак слънчевото море, ще дойдат гларусите, ще изгрее отново фарът на пристана. Защото щом имаме надежда, това ще се случи! И отново любовта…
„ Писъци тъжни на гларуси
напомнят отминало лято.
…..
И търся в очите ти блясъка,
надежда за идващо лято… ”
„Магиите не се повтарят” и „Танцувай с мен” са за любовта, изживяна, чувствена, силна, но и тревожна с вечното съмнение дали е споделена, дали е противоречива и дори греховна, дали е магнетична, дори магична!
„ Искам пак да изживея
магията на оня танц
когато тръпнех онемяла
в прегръдките ти, …”
и
„ Танцувай с мен!
И ме прегръщай силно,
дори и малко да ме заболи…
……….
Напразно се надявам
с любов да ме погледнеш някой ден.
Танцувай с мен-
защото те обичам.
Ако е грях – то нека е простен! ”
Накрая ще завърша със стихотворението „Сливане”. Защото Славето в едно свое стихотворение, с което започва стихосбирката на Свободните поети от блога казва:
Нас ни сродяват общите мисли, изказани в стиха, какво значение има дали е мой или твой.
Затова всеки, който прочете нейното „Сливане” и моето „Безсъние” ще разбере,
град Ямбол и град Велико Търново са побратимени, а ние с Mamas сме сродени.
Благодарение на ПОЕЗИЯТА
Сливане
Към тебе тичам- пламенна, игрива!
Ръце протягаш, за да ме прегърнеш,
и в страстен танц телата ни се сливат…
…Сънят отмина. Няма да го върна…
Но ето, че задаваш се отсреща
и само се усмихваш мълчаливо.
Към теб пристъпям- тиха и свенлива.
Душата ми,
с душата ти
се слива.
авт. Слава Ангелова
Безсъние
Понякога се будя през нощта
и втурва се във мислите ми
твойто име .
Сънят отстъпва бързо заглушен
от порива на моя сдържан вик ,
ела и прегърни ме .
Поспри със своите ръце
настъпващата моя зима.
Но аз не искам затова
на твойте пролетни цветчета сняг да има.
Нима това ще стане в утринта и как студа от разстоянието плаши.
Ний ще се срещнем в вечността.
Това начало ще е за душите наши.
Решен,че туй съдбата отреди заспивам .
Но плахата надежда да е друго още имам .
авт. Любомир Николов
21.07.2009
понеделник, 20 юли 2009 г.
Боровинков спомен - разказ
Имаше преди доста години една плавалня, " Република" се казваше, до алея "Яворов", в парка на Свободата, така се наричаше тогава Борисовата градина. То и сега си я има, не съм сигурен дали не я прекръстиха оттогава. В едни такива жеги като дете аз и брат ми отидохме там на плаж. Водеше ни баща ни. Купи ни плувки, така се казваше парчето син дочен плат, с две копчета отстрани. За плавници, шнорхели, големи хавлиени кърпи, какво да говорим, не можехме и да си помислим за такива глезотии. Първите уроци по плуване ни ги даде баща ни, макар че той плуваше само кучешката. Ами къде да се научи повече, около селото, където беше завършил гимназия минава река Стряма. Тогава в бързеите са ловили раци и дребна риба, изтягали са се на крайречните камъни, а не на дървени скари под чадъри и тенти. Ние с брат ми бяхме доволни на първия урок по плуване, то отсега нататък щяхме сами да ходим по басейните. Откъде време баща ни да се занимава непрекъснато с нас.
После край село Овощник, до нашето село, ходехме също на басейн. Там бяха открили минерална вода, имаше две бани, мъжка и женска. Пътуването с рейса до тези бани си беше събитие. А откакто си извоювахме независимостта от дядо ни сами да ходим на плаж там, вместо около върбите до Тунджа, бяхме много щастливи. Но все още не плувахме добре. Веднъж се бях пуснал под вода, между двете стени на басейна, но в дълбокото. Не можах да стигна стената, уплаших се и опрях крака до дъното. Добре, че ме повдигнаха едни момчета, бая вода щях да изгълтам. Обратният път до къщи го вземахме винаги пеша, пет километра само са това. Защото всичките дребни стотинки ги давахме за вафли и жълта лимонада. По пътя късахме ябълки, сливи и джанки, вдигахме прахоляка след себе си, разказвахме си разни истории или просто мълчахме. Не бяхме сами, с братовчедите или с други хлапетии от село си правихме компания.
Истинските плувни умения усвоих на Приморско, когато видях морето за пръв път. Бях на тринадесет години. Морската вода ме държеше над вълните, вече можех да плувам. Само лошото беше, че баща ни под час отменяше забраната да влизаме в морето. Чакахме да стане почти пладне, да се стопли водата. Какво да правиш, авторитет си имаше човекът, как да не го слушаме!
После, бях вече в гимназията, едно лято с брат ми отново бяхме на "Република". Цял ден, слънцето и водата ни беше изсмукало всички сили, изядохме отново само няколко вафли, за лимонада дали имаше, не съм сигурен. И някъде в късния следобяд пеш се запътихме към къщи, до хотел " Хемус". Около четвърто районно, по " Крум Попов", вече имах чувство, че нямам сили да се мръдна повече. Гладът, който ме гонеше ще помня винаги. Пред очите ми бяха палачинките с боровинково сладко, които майка ни беше направила същата сутрин. Цялата ми мисъл беше една палачинка, нищо друго. Жегата беше неустоима, тротоарните плочи бяха напечени, като че ли върху тях щяха да се мятат бели хлябове и баници, въздухът беше сух, чак ми присядаше в гърлото.
И когато влязохме с брат ми в хладната кухня и се надвесихме над палачинките, вече знаех, този ден никога нямаше да го забравя. Защото бяхме млади, имахме майка и татко, имахме палачинки със боровинкаво сладко. Имахме плувки, макар и дочени, с две копчета.
Имахме целия живот пред себе си. Бяхме щастливи, без да го разбираме. Защото щастието е такова, невидимо, мирисът му понякога е на море, друг път на боровинки, трети път на нещо, което не може да се опише. Защото и да го разказваш, този мирис за всекиго е различен.
Аз обичам палачинки със сладко от боровинки.
20.07. 2009 Любомир Николов
После край село Овощник, до нашето село, ходехме също на басейн. Там бяха открили минерална вода, имаше две бани, мъжка и женска. Пътуването с рейса до тези бани си беше събитие. А откакто си извоювахме независимостта от дядо ни сами да ходим на плаж там, вместо около върбите до Тунджа, бяхме много щастливи. Но все още не плувахме добре. Веднъж се бях пуснал под вода, между двете стени на басейна, но в дълбокото. Не можах да стигна стената, уплаших се и опрях крака до дъното. Добре, че ме повдигнаха едни момчета, бая вода щях да изгълтам. Обратният път до къщи го вземахме винаги пеша, пет километра само са това. Защото всичките дребни стотинки ги давахме за вафли и жълта лимонада. По пътя късахме ябълки, сливи и джанки, вдигахме прахоляка след себе си, разказвахме си разни истории или просто мълчахме. Не бяхме сами, с братовчедите или с други хлапетии от село си правихме компания.
Истинските плувни умения усвоих на Приморско, когато видях морето за пръв път. Бях на тринадесет години. Морската вода ме държеше над вълните, вече можех да плувам. Само лошото беше, че баща ни под час отменяше забраната да влизаме в морето. Чакахме да стане почти пладне, да се стопли водата. Какво да правиш, авторитет си имаше човекът, как да не го слушаме!
После, бях вече в гимназията, едно лято с брат ми отново бяхме на "Република". Цял ден, слънцето и водата ни беше изсмукало всички сили, изядохме отново само няколко вафли, за лимонада дали имаше, не съм сигурен. И някъде в късния следобяд пеш се запътихме към къщи, до хотел " Хемус". Около четвърто районно, по " Крум Попов", вече имах чувство, че нямам сили да се мръдна повече. Гладът, който ме гонеше ще помня винаги. Пред очите ми бяха палачинките с боровинково сладко, които майка ни беше направила същата сутрин. Цялата ми мисъл беше една палачинка, нищо друго. Жегата беше неустоима, тротоарните плочи бяха напечени, като че ли върху тях щяха да се мятат бели хлябове и баници, въздухът беше сух, чак ми присядаше в гърлото.
И когато влязохме с брат ми в хладната кухня и се надвесихме над палачинките, вече знаех, този ден никога нямаше да го забравя. Защото бяхме млади, имахме майка и татко, имахме палачинки със боровинкаво сладко. Имахме плувки, макар и дочени, с две копчета.
Имахме целия живот пред себе си. Бяхме щастливи, без да го разбираме. Защото щастието е такова, невидимо, мирисът му понякога е на море, друг път на боровинки, трети път на нещо, което не може да се опише. Защото и да го разказваш, този мирис за всекиго е различен.
Аз обичам палачинки със сладко от боровинки.
20.07. 2009 Любомир Николов
вторник, 14 юли 2009 г.
Зелените очи около пилона- разказ
Двамата пътуваха вече месец заедно, всяка ранна сутрин. Той се качваше на спирката до парка, държеше вестник в ръка, който никога не прочиташе до края. На следващата се качваше тя, бързаше да седне на някоя свободна седалка, предпочиташе самостоятелните, дооправяше грима си, изглежда времето не й достигаше. После изваждаше някаква тънка книга, зелените очи се губеха в написаното и той не можеше да срещне погледа й. Метрото бързо се изпълваше с пътници и затова не винаги забелязваше кога е задрямала, въпреки че денят едва беше започнал. После неусетно вниманието му се насочваше към цветните отражения върху бягащите покрай вагона витрини, хора, тъмни бетонни стени или просто към малките деца, придружавани от майките, които бързаха да качат обувките си върху седалките, постоянно се въртяха на всички страни и често задаваха безброй въпроси. И така след половин час той се провираше през тълпата, виждаше, че тя вече е слязла на нейната спирка, която беше преди неговата, забързваше се да излезе по стръмните стълби там горе, където вихърът на автомобилния поток и летящите на всички страни разноцветни и пъстри в дрехите си минувачи го караха бързо да я забрави. Работният ден започваше.
До следващата сутрин, когато вестникът отново беше в ръцете му и чакаше мотрисата, тогава си казваше: ”Сега, утрото е красиво. В чудесно настроение съм, имам нова риза и вратовръзка, току що съм се обръснал, сега ще я заговоря.” После тя се качваше в неговия вагон, понякога в съседния, и отново тълпата я обгръщаше, а той отлагаше намерението си за другата сутрин.
Но тази път решението му изникна внезапно, ще закъснее за работа няколко часа, ще разбере закъде пътува. Навярно отива в някоя кантора, или в офис, а може би в рекламна агенция или фирма за недвижими имоти. Затова слезе на нейната спирка, отдалеч видя високата й фигура, изтича и в последния момент се качи във вагона, на няколко метра от нея. Гримът й отне няколко минути, после тя отново извади книга и погледът й нямаше как да срещне неговия.
Едва не я изпусна от очи, когато на изхода на метрото му попречи шумна и бързаща тълпа млади хора, един го блъсна с рамо, друг изправи голяма китара насреща му, после трябваше да даде път на старата жена, която тътреше подутите си крака и се надяваше някой да я преведе на перона. Все пак успя да я застигне горе, на шумния булевард. Походката й беше отривиста, но някак си ленива. И когато очакваше да влезе в някой от лъскавите офиси, които бяха изложили пъстри реклами по витрините си, тя извади ключ, отвори входната врата между два от тях и хлътна навътре. Това го изненада, той погледна надписите по домофона, имаше две фирми, едната спедиторска, другата на известна фармацефтична компания. Поколеба се няколко минути, завъртя се още веднъж около входа и натисна звънеца.
И в двете фирми, където намери някакъв предтекст за посещението си, я нямаше. Излезе учуден от мрачното стълбище и се отправи обратно към метрото, работният му ден започна с час закъснение. Колегите не му зададоха излишни въпроси, денят потръгна както винаги, ден напрегнат и уморителен на младши служител във външнотърговско дружество.
- Довечера към девет сме на ергенско парти, да не си забравил- му напомни колегата, с който пиеха следобедното си кафе.- Ще има изненади, свършва работната седмица, ще му отпуснем края. Малкото шефче ще се жени, стига е скитосвал.
- Там съм- отговори той.
Бяха десетина колеги, заведението беше близо до дома му. Седяха в едно от сепаретата, уискито беше разхвърляло саката и вратовръзките им, вечерята беше изискана, виното искреше в чашите, а после отново дойде ред за лед и още уиски.
- Стриптизьорката започва, шефчето да оплакне за последно окото- прошепна колегата от ляво, мазните му очи попиваха високия силует, който се появи при входа на сепарето.
- Това е изненадата. Много е добра, работи тук, наехме е за няколко часа. Ще има шоу.
Веднага я позна. Високото тяло, късата коса, зелените очи. След второто движение на ръцете и ханша тя отправи погледа си към неговия и той разбра, че от самото начало на сутрешното им пътуване в метрото е знаела кой я следи. Сигурен беше в това, беше много сигурен.
Идващите два месеца пътуваше сутрин с колело на работа. Лятото изискваше не костюм, а само риза с къс ръкав и вратовръзка. А и не беше сигурен дали ще устои на зеления й питащ поглед. Провираше се между колите, навлизаше в току-що откритата велосипедна алея, за час стигаше до службата. Паркираше до скъпите автомобили на служебния паркинг, вземаше душ в просторната баня на етажа, косата му беше още влажна, когато сядаше пред компютъра. Колегите го гледаха с лека насмешка, в началото се опитваха да му се присмеят, но после свикнаха. А той се оправдаваше с нуждата си от спортуване, все пак работата не беше лека, по цял ден в офиса, понякога до късно вечерта. Но с първите есенни дъждове заключи колелото в жилището си и отново се отправи към метрото.
Няколко дни се стараеше да не мисли за нея. Не я търсеше с поглед, качваше се на последния вагон, обърнат с гръб към движението, не можеше да реши дали иска да срещне зеления й поглед. Така си мислеше. Докато след седмица разбра, че това вече не е нейния маршрут. И една съботна вечер, три месеца след ергенската вечер на шефчето, се отправи към бара. Сам. Изпи две чаши с уиски и се приготви да гледа програмата. Чакаше танцът на големите зелени очи около пилона. Сигурен беше, че ще има такъв танц, или просто много му се искаше да е така.
Защото чувстваше, че между неговия и нейния поглед е останало нещо недоизказано. Което няма нищо общо с метрото, офисите на големия булевард или танца от нощната програма. Трябваше да разбере какво е то. Но само срещата на двата погледа щеше да му отговори на този въпрос, вече беше уверен в това.
Тя го видя, когато беше направила второто движение с ръцете и ханша. Беше сигурна, че е той. Очите им се срещнаха, сумрачния неон осветяваше високата й фигура, голямата свещ в средата на масата едва докосваше очите му. Тя си помисли, че все още не знае цвета им, но това не беше от значение. Защото на светло те често се променят, а и зеленото отива на всички цветове, дори когато му се налага всяка вечер да танцува около един пилон, който не е успял да го погълне в сивотата си.
И за бъдеще няма да успее, усмихнаха се зелените очи на другите, които все още не искаха да разкрият цвета си. След свършване на танца, това щеше да се случи. Нямаше съмнение.
14.07.2009 Любомир Николов
До следващата сутрин, когато вестникът отново беше в ръцете му и чакаше мотрисата, тогава си казваше: ”Сега, утрото е красиво. В чудесно настроение съм, имам нова риза и вратовръзка, току що съм се обръснал, сега ще я заговоря.” После тя се качваше в неговия вагон, понякога в съседния, и отново тълпата я обгръщаше, а той отлагаше намерението си за другата сутрин.
Но тази път решението му изникна внезапно, ще закъснее за работа няколко часа, ще разбере закъде пътува. Навярно отива в някоя кантора, или в офис, а може би в рекламна агенция или фирма за недвижими имоти. Затова слезе на нейната спирка, отдалеч видя високата й фигура, изтича и в последния момент се качи във вагона, на няколко метра от нея. Гримът й отне няколко минути, после тя отново извади книга и погледът й нямаше как да срещне неговия.
Едва не я изпусна от очи, когато на изхода на метрото му попречи шумна и бързаща тълпа млади хора, един го блъсна с рамо, друг изправи голяма китара насреща му, после трябваше да даде път на старата жена, която тътреше подутите си крака и се надяваше някой да я преведе на перона. Все пак успя да я застигне горе, на шумния булевард. Походката й беше отривиста, но някак си ленива. И когато очакваше да влезе в някой от лъскавите офиси, които бяха изложили пъстри реклами по витрините си, тя извади ключ, отвори входната врата между два от тях и хлътна навътре. Това го изненада, той погледна надписите по домофона, имаше две фирми, едната спедиторска, другата на известна фармацефтична компания. Поколеба се няколко минути, завъртя се още веднъж около входа и натисна звънеца.
И в двете фирми, където намери някакъв предтекст за посещението си, я нямаше. Излезе учуден от мрачното стълбище и се отправи обратно към метрото, работният му ден започна с час закъснение. Колегите не му зададоха излишни въпроси, денят потръгна както винаги, ден напрегнат и уморителен на младши служител във външнотърговско дружество.
- Довечера към девет сме на ергенско парти, да не си забравил- му напомни колегата, с който пиеха следобедното си кафе.- Ще има изненади, свършва работната седмица, ще му отпуснем края. Малкото шефче ще се жени, стига е скитосвал.
- Там съм- отговори той.
Бяха десетина колеги, заведението беше близо до дома му. Седяха в едно от сепаретата, уискито беше разхвърляло саката и вратовръзките им, вечерята беше изискана, виното искреше в чашите, а после отново дойде ред за лед и още уиски.
- Стриптизьорката започва, шефчето да оплакне за последно окото- прошепна колегата от ляво, мазните му очи попиваха високия силует, който се появи при входа на сепарето.
- Това е изненадата. Много е добра, работи тук, наехме е за няколко часа. Ще има шоу.
Веднага я позна. Високото тяло, късата коса, зелените очи. След второто движение на ръцете и ханша тя отправи погледа си към неговия и той разбра, че от самото начало на сутрешното им пътуване в метрото е знаела кой я следи. Сигурен беше в това, беше много сигурен.
Идващите два месеца пътуваше сутрин с колело на работа. Лятото изискваше не костюм, а само риза с къс ръкав и вратовръзка. А и не беше сигурен дали ще устои на зеления й питащ поглед. Провираше се между колите, навлизаше в току-що откритата велосипедна алея, за час стигаше до службата. Паркираше до скъпите автомобили на служебния паркинг, вземаше душ в просторната баня на етажа, косата му беше още влажна, когато сядаше пред компютъра. Колегите го гледаха с лека насмешка, в началото се опитваха да му се присмеят, но после свикнаха. А той се оправдаваше с нуждата си от спортуване, все пак работата не беше лека, по цял ден в офиса, понякога до късно вечерта. Но с първите есенни дъждове заключи колелото в жилището си и отново се отправи към метрото.
Няколко дни се стараеше да не мисли за нея. Не я търсеше с поглед, качваше се на последния вагон, обърнат с гръб към движението, не можеше да реши дали иска да срещне зеления й поглед. Така си мислеше. Докато след седмица разбра, че това вече не е нейния маршрут. И една съботна вечер, три месеца след ергенската вечер на шефчето, се отправи към бара. Сам. Изпи две чаши с уиски и се приготви да гледа програмата. Чакаше танцът на големите зелени очи около пилона. Сигурен беше, че ще има такъв танц, или просто много му се искаше да е така.
Защото чувстваше, че между неговия и нейния поглед е останало нещо недоизказано. Което няма нищо общо с метрото, офисите на големия булевард или танца от нощната програма. Трябваше да разбере какво е то. Но само срещата на двата погледа щеше да му отговори на този въпрос, вече беше уверен в това.
Тя го видя, когато беше направила второто движение с ръцете и ханша. Беше сигурна, че е той. Очите им се срещнаха, сумрачния неон осветяваше високата й фигура, голямата свещ в средата на масата едва докосваше очите му. Тя си помисли, че все още не знае цвета им, но това не беше от значение. Защото на светло те често се променят, а и зеленото отива на всички цветове, дори когато му се налага всяка вечер да танцува около един пилон, който не е успял да го погълне в сивотата си.
И за бъдеще няма да успее, усмихнаха се зелените очи на другите, които все още не искаха да разкрият цвета си. След свършване на танца, това щеше да се случи. Нямаше съмнение.
14.07.2009 Любомир Николов
петък, 10 юли 2009 г.
Седмицата в три събития
Изминалата седмица можем да я наречем първата седмица на надеждата. Резултатите от парламентарните избори на 5 юли показаха това. Хората искаха промяна. И тя се изрази във високия процент на гласувалите и категоричният вот на избирателите, подкрепили ГЕРБ. Като се върнем осем години назад, това може малко и да ни плаши. Защото и тогава ние, българите, залагахме прекалено много на личността. А сега НДСВ дори не можа да прехвърли бариерата, която не допусна техни представители в парламента. Но нашият народ е казал, удавникът и за сламка се хваща. А дали това е сламка или здрава греда, която не само плува, а и служи за темел на онзи градеж, по който ще се покатерим най-после, за да се измъкнем от кризата, в която сме изпаднали, ще разберем малко по-късно. Защото ние от двадесет години сме в перманентна криза, що кризи са минали през очите и джобовете ни. Та и от тази ли да се плашим !
Предстои съставяне на дясно-центристко правителство, което ще има поддръжката на едни млади и неизвестни нам лица, около 140 депутати в 41- я парламент за пръв път ще бъдат във властта. Решителността на бъдещият министър-председател да се потърси сметка за изчезналите пари от евро-фондовете, да се сложи край на практиката с обръчите от фирми, както и да се пресекат всички други мафиотски кръгове е похвално и чакано от всички нас, които сме мнозинството. А за осъществяването на тези задачи ще трябват професионалисти, дали ще бъдат такива бъдещите управници, това ще го разберем.
Сега, за кой ли път, само се надяваме.
Вторник бе денят, в който приблизително 31,1 милиона души в САЩ гледаха по телевизията траурната церемония в памет на Майкъл, краля на попмузиката, а милиони други са проследили видеозаписи от нея на компютрите си, предадоха световните агенции и БТА. Данните са на компанията ”Нилсън медия рисърч”, която се занимава с мониторинг и изследване на световните средства за масова информация. Компанията е направила съпоставка с интереса към други събития, предизвикали голям интерес сред американците. Макар и да отстъпва малко по брой зрители траурната церемония за краля на поп музиката е съпоставима с интереса към погребението на принцеса Даяна в Лондон през 1997 г., гледано от 33,2 милиона души в Щатите, с встъпването в длъжност на президента Барак Обама, гледано от около 38 милиона души.
И макар тази популярност на певеца предполагаше такава почит, ранната му кончина ни навежда до мисълта, че животът на обикновения човек е повече естествен, нормален и дори щастлив понякога, за разлика от този на големите звезди, постигнали с уникалния си талант световната слава и големите пари. Примерите са много.
В края на седмицата край гара Бов един полицай посрещна лошия си късмет при преследване на двама престъпници, които за постигане на наглите си цели не се поколебаха да употребят оръжие. Било е притежание на мъжа, с когото една от нападнатите жени живеела на семейни начала. Проверката на бизнеса на Американеца, бивш спортист и настоящ бизнесмен, може да се окаже малко закъсняла, особено за четиридесетгодишния полицай Любомир Митов.
И тук изниква въпросът за предпоставката на такива дръзки обири, за това, че да си заможен не е порок. Но това изисква друго отношение към собствения ти живот, сигурност и поведение. Макар, че последните години не бяха малко случаите, в които големи бизнесмени от почтения, а и сенчестия бизнес се простиха с живота си. Въпреки своята персонална охрана. Бързо съдебно производство, строги закони и контрол на всички нива на управлението, такава промяна искаме от новите управници. За да се пресекат и предпоставките за такива злощастни инциденти, за да се развива истинския бизнес и създава средна класа, която да ни дръпне от незавидното последно място по икономическа мощ в ЕС, към който толкова силно се бяхме устремили. Но който не е сам по себе си панацея. А преди всичко отговорност и ясни правила. Трябва да се научим да ги спазваме.
11.07.2009 Любомир Николов
Предстои съставяне на дясно-центристко правителство, което ще има поддръжката на едни млади и неизвестни нам лица, около 140 депутати в 41- я парламент за пръв път ще бъдат във властта. Решителността на бъдещият министър-председател да се потърси сметка за изчезналите пари от евро-фондовете, да се сложи край на практиката с обръчите от фирми, както и да се пресекат всички други мафиотски кръгове е похвално и чакано от всички нас, които сме мнозинството. А за осъществяването на тези задачи ще трябват професионалисти, дали ще бъдат такива бъдещите управници, това ще го разберем.
Сега, за кой ли път, само се надяваме.
Вторник бе денят, в който приблизително 31,1 милиона души в САЩ гледаха по телевизията траурната церемония в памет на Майкъл, краля на попмузиката, а милиони други са проследили видеозаписи от нея на компютрите си, предадоха световните агенции и БТА. Данните са на компанията ”Нилсън медия рисърч”, която се занимава с мониторинг и изследване на световните средства за масова информация. Компанията е направила съпоставка с интереса към други събития, предизвикали голям интерес сред американците. Макар и да отстъпва малко по брой зрители траурната церемония за краля на поп музиката е съпоставима с интереса към погребението на принцеса Даяна в Лондон през 1997 г., гледано от 33,2 милиона души в Щатите, с встъпването в длъжност на президента Барак Обама, гледано от около 38 милиона души.
И макар тази популярност на певеца предполагаше такава почит, ранната му кончина ни навежда до мисълта, че животът на обикновения човек е повече естествен, нормален и дори щастлив понякога, за разлика от този на големите звезди, постигнали с уникалния си талант световната слава и големите пари. Примерите са много.
В края на седмицата край гара Бов един полицай посрещна лошия си късмет при преследване на двама престъпници, които за постигане на наглите си цели не се поколебаха да употребят оръжие. Било е притежание на мъжа, с когото една от нападнатите жени живеела на семейни начала. Проверката на бизнеса на Американеца, бивш спортист и настоящ бизнесмен, може да се окаже малко закъсняла, особено за четиридесетгодишния полицай Любомир Митов.
И тук изниква въпросът за предпоставката на такива дръзки обири, за това, че да си заможен не е порок. Но това изисква друго отношение към собствения ти живот, сигурност и поведение. Макар, че последните години не бяха малко случаите, в които големи бизнесмени от почтения, а и сенчестия бизнес се простиха с живота си. Въпреки своята персонална охрана. Бързо съдебно производство, строги закони и контрол на всички нива на управлението, такава промяна искаме от новите управници. За да се пресекат и предпоставките за такива злощастни инциденти, за да се развива истинския бизнес и създава средна класа, която да ни дръпне от незавидното последно място по икономическа мощ в ЕС, към който толкова силно се бяхме устремили. Но който не е сам по себе си панацея. А преди всичко отговорност и ясни правила. Трябва да се научим да ги спазваме.
11.07.2009 Любомир Николов
четвъртък, 25 юни 2009 г.
Идилията на моя квартал - разказ
Моята улица е кръстена на деня, в който генерал Гурко е влязъл в Търново. Не знам как са го посрещнали, мен преди двадесет и седем години не ме посрещнаха кой знае колко тържествено. Но от това не се натъжих много, друго не очаквах. Заради това, че съм софиянец, хайде да не се лъжем, че сме по-различни. Сега като помисля, че тук съм живял най-дълго, струва ми се, че съм свикнал с тази шумна, близко до същинския център улица, която в ранното лято ухае на липи. Защото после ухае на бензин, чак късно вечер отново въздухът заприличва на себе си.
Със слънцето сутрин ме събужда продължителния и ожесточен лай на кучетата, които охраняват отсрещния автосервиз. Лаят по едно пале, което комшията редовно извежда на разходка, колкото да разлае кучетата. И онези псета ме будят винаги, не се нуждая от будилник. Срещу блока ни имаше една могилка, която от години ползвахме за безплатен паркинг. Преди девет години дойдоха багерите, извозиха пръстта, зеленото се превърна на асфалт, огради се и сега си имаме автосервиз. Но нямаме места за паркиране. Добре, че все пак не стана бензиностанция. Имаше такава опастност.
После, тъкмо отново съм задрямал, малкото пале скимти пак под лая на големите овчарски кучета от автосервиза. Връща се в къщи. Но този път те са по-миролюбиви, само десет минути си дръгнат гласищата. И то станало време да започва денят. Мятам се извън леглото, фраскам десет лицеви опори и петнадесет коремни преси и съм готов.
Някъде около седем и двадесет комшийката от горния етаж чука ситно-ситно с токчетата си. Затваря външната врата и се отправя към автобусната спирка. Понякога с нея излиза и дъщеря й, отива на училище. Но не често, навярно ранните часове не са много популярни в съвременното ни образование.
После от съседния вход излиза онзи ерген, който вечно закъснява за работа. Той е пред пенсия, работи в някакво производство, ако е останало такова. Прави тичешком двадесетина крачки, счесва с голям гребен бялата си коса, в движение. Винаги не му достигат две минути, или това е сутрешната му гимнастика.
Някъде от осем до девет часа се отварят всички гаражни магазинчета, които са под нашия блок. И имат лице към тази широка, крива в завоя си улица, на която рано сутрин се е случвало да пикират разни аджамии шофьори, или почерпили се по баровете бизнесмени. Тогава се чува свистене на спирачки, после тъп удар, още малко спирачен път, стъкло върху асфалта, ламарина стърже върху еластичната ограда, после тишина, нарушена от звучни псувни. А веднъж се чу страхотно въргаляне на цял двигател, беше се откачил от рамата, колата не ставаше за нищо. Новичка, току що купена. То бизнеса не си знае парите, за една кола ли ще се тормози.
Магазините придават европейски вид на нашия блок. Офис за организиране на партита, хранителен магазин, представители на японски автомобилни части, алуминиева дограма, всичко за левче, и други щуротии. Напоследък се настаниха някакви скутерчета, много се харчат. Ей, туй хората са фрашкани с пари, навярно!
Около девет и тридесет се появява с измъчената си походка онази млада жена, която не се предава лесно. С патерици във всяка от ръцете си, пресича шумната и натоварена улица, бърза за някъде, колкото може. Колите не й обръщат внимание, от какво страда това момиче, не знам. Но няма оправяне, добре, че духът й е висок. Ами какво да прави, горката. Иначе е хубава дори.
Някъде в тези часове от долния блок се изтегля с джипа си един бизнесмен, до него се вози жена му. Служителка от данъчното. Той бизнесът ако няма позиции в структурите на финансовия регулационен орган, какъв бизнес ще е. Имат три деца, да са им живи и здрави. Какво са виновни децата, че таткото си пада малко далавераджия.
Започва усилен ден, в който улицата кипи, жужи, изнемогва от коли, народ, автобуси пуфтят нагоре, че и отвориха насрещното движение напоследък. Защото над нашия блок извисиха снага три мастодонта, един от друг по-грозни. И там ще живеят хора, ще карат колите си, ще има и нови магазини и офиси. Цивилизацията иска жертви.
Около надвечер настава относително спокойствие. Докторката –зъболекарка пали външната лампа над мазето си, което е оборудвала на съвременен европейски кабинет. Тя наближава една възраст, която не искам да споменавам. Ама като я искат хората, предимно нощем, как да откаже. Хипократова клетва е давала, все пак. Да не помислите, че го прави, защото пенсията й е малка. Няма такова нещо, заради професията и любовта към хората го прави.
Сега през лятото децата между двата ни блока започват много да щуреят. Тичане, викове, топки, глъч до небесата. Старият архитект, който живее в долния блок е трябвало да проектира по-просторна площадка. Но каквото било, било. Защото сега времето е друго. Сега се мисли повече за човека, как да му се вземе и последната кожа от гърба, да не му тежи, затова се мисли. По-точно никой за никого не мисли. Всеки сам се оправя. Нали е демокрация. Който иска тишина, да ходи на село. Там е тихо, че чак безлюдно. Тук е град, трябва да има динамика. За да е идилията в моя квартал пълна! И за да има история не само в името й, а и в нейното настояще.
25.06.2009 Любомир Николов
Със слънцето сутрин ме събужда продължителния и ожесточен лай на кучетата, които охраняват отсрещния автосервиз. Лаят по едно пале, което комшията редовно извежда на разходка, колкото да разлае кучетата. И онези псета ме будят винаги, не се нуждая от будилник. Срещу блока ни имаше една могилка, която от години ползвахме за безплатен паркинг. Преди девет години дойдоха багерите, извозиха пръстта, зеленото се превърна на асфалт, огради се и сега си имаме автосервиз. Но нямаме места за паркиране. Добре, че все пак не стана бензиностанция. Имаше такава опастност.
После, тъкмо отново съм задрямал, малкото пале скимти пак под лая на големите овчарски кучета от автосервиза. Връща се в къщи. Но този път те са по-миролюбиви, само десет минути си дръгнат гласищата. И то станало време да започва денят. Мятам се извън леглото, фраскам десет лицеви опори и петнадесет коремни преси и съм готов.
Някъде около седем и двадесет комшийката от горния етаж чука ситно-ситно с токчетата си. Затваря външната врата и се отправя към автобусната спирка. Понякога с нея излиза и дъщеря й, отива на училище. Но не често, навярно ранните часове не са много популярни в съвременното ни образование.
После от съседния вход излиза онзи ерген, който вечно закъснява за работа. Той е пред пенсия, работи в някакво производство, ако е останало такова. Прави тичешком двадесетина крачки, счесва с голям гребен бялата си коса, в движение. Винаги не му достигат две минути, или това е сутрешната му гимнастика.
Някъде от осем до девет часа се отварят всички гаражни магазинчета, които са под нашия блок. И имат лице към тази широка, крива в завоя си улица, на която рано сутрин се е случвало да пикират разни аджамии шофьори, или почерпили се по баровете бизнесмени. Тогава се чува свистене на спирачки, после тъп удар, още малко спирачен път, стъкло върху асфалта, ламарина стърже върху еластичната ограда, после тишина, нарушена от звучни псувни. А веднъж се чу страхотно въргаляне на цял двигател, беше се откачил от рамата, колата не ставаше за нищо. Новичка, току що купена. То бизнеса не си знае парите, за една кола ли ще се тормози.
Магазините придават европейски вид на нашия блок. Офис за организиране на партита, хранителен магазин, представители на японски автомобилни части, алуминиева дограма, всичко за левче, и други щуротии. Напоследък се настаниха някакви скутерчета, много се харчат. Ей, туй хората са фрашкани с пари, навярно!
Около девет и тридесет се появява с измъчената си походка онази млада жена, която не се предава лесно. С патерици във всяка от ръцете си, пресича шумната и натоварена улица, бърза за някъде, колкото може. Колите не й обръщат внимание, от какво страда това момиче, не знам. Но няма оправяне, добре, че духът й е висок. Ами какво да прави, горката. Иначе е хубава дори.
Някъде в тези часове от долния блок се изтегля с джипа си един бизнесмен, до него се вози жена му. Служителка от данъчното. Той бизнесът ако няма позиции в структурите на финансовия регулационен орган, какъв бизнес ще е. Имат три деца, да са им живи и здрави. Какво са виновни децата, че таткото си пада малко далавераджия.
Започва усилен ден, в който улицата кипи, жужи, изнемогва от коли, народ, автобуси пуфтят нагоре, че и отвориха насрещното движение напоследък. Защото над нашия блок извисиха снага три мастодонта, един от друг по-грозни. И там ще живеят хора, ще карат колите си, ще има и нови магазини и офиси. Цивилизацията иска жертви.
Около надвечер настава относително спокойствие. Докторката –зъболекарка пали външната лампа над мазето си, което е оборудвала на съвременен европейски кабинет. Тя наближава една възраст, която не искам да споменавам. Ама като я искат хората, предимно нощем, как да откаже. Хипократова клетва е давала, все пак. Да не помислите, че го прави, защото пенсията й е малка. Няма такова нещо, заради професията и любовта към хората го прави.
Сега през лятото децата между двата ни блока започват много да щуреят. Тичане, викове, топки, глъч до небесата. Старият архитект, който живее в долния блок е трябвало да проектира по-просторна площадка. Но каквото било, било. Защото сега времето е друго. Сега се мисли повече за човека, как да му се вземе и последната кожа от гърба, да не му тежи, затова се мисли. По-точно никой за никого не мисли. Всеки сам се оправя. Нали е демокрация. Който иска тишина, да ходи на село. Там е тихо, че чак безлюдно. Тук е град, трябва да има динамика. За да е идилията в моя квартал пълна! И за да има история не само в името й, а и в нейното настояще.
25.06.2009 Любомир Николов
понеделник, 22 юни 2009 г.
Танцът на дивите зайци-разказ
Двете жени пиеха кафе, пушеха цигари и гледаха танца на дивите зайци. Скоростният им бяг беше една шега, едно надбягване, в което нямаше значение кой ще е победител. Бяха свикнали с това място, голо, каменисто и буренясало. Където човешки крак рядко стъпваше. На всички страни беше простор, зеленият гръб на планината се гънеше близо и по-далеч, където снегът си отиваше в края на май. Белотата му се дърпаше бавно нагоре, и когато тревата наоколо започваше да прегаря, зайците ставаха много игриви. Лятото ги правеше нетърпеливи и леко възбудени, сивокафеникавата им козина лъщеше, телата им наедряваха, а мисълта за идващата зима беше още много далеч. Двете жени бяха свикнали с тях, а и зайците не им обръщаха никакво внимание, бяха разбрали отдавна, че не те са заплахата за тях.
Къщата на двете жени беше на края на селото, дори извън него. До нея се стигаше по път, проправил си посоката между големите плоски, червеникавосиви, силно набраздени каменни плочи, с които това място си бе завоювало името- Камънаците. Наблизо долу започваше гората, там последните години хората направиха екопътека, имаше дори останки от стар римски път. Затова понякога иманяри идваха насам, чоплейки земята с настървение за лесно забогатяване. И понякога танцът на зайците се нарушаваше от гърмежите на взрив, който разклащаше за миг листата на големите букаци и ехтеше на пресекулки през дерето до първите къщи на селото.
И отново започваха своя заешки танц.
Жените бяха майка и дъщеря. Дошли на това място след като десетина и повече години бяха работили в чужбина, младата по пътешествия на чужди кораби, където всякакви хора оставяха парите си, без да им мигне окото. Майката се беше задържала на юг, по гръцките острови винаги имаше нужда от всякаква работа. Защото работата не я плашеше. Плашеше я идващата с възрастта самота, и не толкова нейната. А тази на дъщеря й. На нейната възраст жената е все още млада и хубава, но първите сенки от настъпващата зрялост щяха да дойдат така бързо, както заешкия бяг. И това я тревожеше.
Жените бяха се приселили тук, на десетина километра край планинския град, където животът беше едновременно спокоен, но и монотонен и скучен. Лятното оживление не беше достатъчно, за да накара ежедневието да има динамиката и устремеността, която да задържи младите и да им спира погледите, които се насочват навън, към другия, пъстър и богат с изненади и обещания свят. А бяха дошли тук от едно друго място, което беше на стотина километра на север. Защо, никой не знаеше. И затова нямаха много приятели, работеха в градчето на главната чаршия, имаха малко магазинче за сувенири и пътуваха всеки ден с новичък джип, който много им помагаше, особено когато лятото си отиваше.
Къщата беше дълга, пристроена в по-голямата си част, на един етаж. Имаше три стаи за гости, имаше голям навес към нея, гредите по тавана бяха здрави, черни и импрегнирани. Летните жеги не се усещаха под него, там жените надвечер пиеха кафе, пушеха цигари и гледаха надбягването на зайците. Защото гости рядко се качваха до този пущинак. Въпреки простора, песента на щурците, едрите звезди по небето и многото диви къпъни, ягоди и гъби, които бяха навсякъде встрани от големия им имот. Който дори не беше ограден, нямаше комшии да надничат наблизо през живия плет, от който жените нямаха нужда.
Забелязаха колата отдалече. Пърпореше бавно, но сигурно се изкачваше по скалистия път, беше малка, неизмита и мръсна, трудно беше да се определи цвета й. Вече се беше изкачила на високото, жените се изправиха, за да я посрещнат, когато мъжът я спря под големия орех, който самотно се извисяваше на неравната, обрасла с ниска трева поляна, която беше започнала вече да пожълтява. И където в долния й край, наред с шипковите храсти имаше малък алпинеум с насадени цветя с дълги стъбла и устойчиви цветове, единствената част от пространството пред къщата, където се усещаше намесата на женските ръце, от които двете не толкова млади.
- Искам да остана десетина дни при вас, имате ли свободни легла-учуди ги веднага с въпроса си мъжът. Беше слаб, с побеляла къса брада, на годините на едната от тях, по-възрастната.
Тази вечер жените разбраха, че той живее в големия град на петдесетина километра от тяхното село, има семейство и работа в един от двата всекидневника там, пътува много и отпуската си иска да изкара в скитане по близките поляни, а и може към върха на планината някой ден да се качи. И си е донесъл лаптопа, на който иска да напише пет-шест материала за настъпващия селски туризъм, който все още не е толкова популярен в този край. За едно столично списание, което като по чудо се е спряло на перото му, незнайно откъде станало известно далеч от неговия град.
Всяка сутрин тримата пиеха кафе на дървената маса под големия навес, после жените се качваха на джипа и се отправяха към магазина си, където се надяваха да изкарат не само за изгорения бензин. Което рядко се случваше. Мъжът се затваряше в стаята си, тракаше по клавиатурата час и минути отгоре. После се отправяше с малка раница на рамо към някоя посока, която в момента си избираше. И така до късния следобяд, когато се връщаше с откъснати билки, гъби или горски ягоди, къпините ощи зеленееха, трябваше им повече време, докато узреят. Измиваше се, слагаше чиста риза и се качваше на колата си. Към някоя махала наблизо или към някое село по-надалеч, където търсеше селския туризъм. Но само, за да го начатка на другата сутрин на клавиатурата. И късно вечер, когато зайците вече се бяха наиграли, палеше огън навън от навеса, разбъркваше готовата жар, в която слагаше десетина големи картофа, а отгоре на саморъчно направена скара от тънки метални пръчки нареждаше дузина гъби. Изваждаше от колата няколко бири, слагаше ги в една метална кофа, с която жените поливаха сутрин цветята с дългите дръжки, запалваше цигара и канеше двете жени пред настъпващия залез. Те идваха, уморени от деня, изваждаха от хладилника шише с жълта ракия, слагаха цветна покривка на дървената маса, нареждаха в кръг малки стъклени чашки, салатата пристигаше малко по-късно и тримата започваха да мълчат, гледайки звездите. Понякога светкавици прорязваха тъмното небе, мъжът намяташе едно старо яке на гърба си, жените изваждаха ръчно плетени вълнени жилетки, после гърмът ги караше да се споглеждат и да си мислят, че е хубаво, че са тук сега, на сушина и пред масата, на която вече мъждукаше газовата лампа. Не защото друго осветление нямаше. А защото беше много по-романтично.
- Ще заминаваме скоро на работа в чужбина, все пак доста години сме изкарали зад граница. Нещата тук са трудни, ще отидем за година-две, докато дойдат по-добри дни.
Това казаха една вечер на мъжа двете жени. Младата жена знае английски, майката ще бъде покрай нея, ще живеят заедно и ще си помагат. Подали са документи в една фирма, ще работят в четиризвезден хотел. Е, работата не е престижна, камериерки ще бъдат, но пък се разчита на бакшишите. Когато си вършиш съвестно работата, тя ти се отплаща. А там, на запад, не е като при нас. Доволните клиенти винаги се отблагодаряват, трябва само да си внимателен и учтив с тях. А те и двете са такива, сигурни са в себе си.
- А къщата, а клиентите тук, кой ще ги посреща- попита мъжът.
Ще намерят някой близък, все пак бизнесът тук, макар и слаб, си е бизнес. Не трябва да се изостава, ще го измислят някак си, му казаха двете жени. Тази вечер младата жена беше по-красива от друга вечер, беше по-весела и свободна и по-възрастната. И изпитите бири бяха повече, жълтата ракия беше ги направила по-разговорливи, мъжът им беше казал, че се готви да издава книга, може пък да им я изпрати там, в чужбина. Нали сега има интернет, има мобилна връзка, няма да се забравят, той иска непременно да знае, дали разказите му ще им харесат. Не се знае, и тях може да опише в някой разказ, колко му е.
Тази нощ мъжът и двете жени сънуваха дивите зайци, сънуваха как се прескачат по червените камъни и надбягват през пожълтяващата трева. А той сънуваше още как те го следват по пътя му към селския туризъм, после как го съпровождат до издателството, където книгата му престои да се отпечата. Дори му се стори, че ги видя, тези дългоушковци, как надничат през прозореца на голямата зала, където беше събрал много приятели при представянето й. Някои от присъстващите той дори не познаваше, но знаеше, че са дошли там единствено по свое желание. Защото искат да му дадат куража, че не е напразен неговия труд. Което не е и труд. Труд е да си камериерка, да си заслужиш бакшиша или да обикаляш селския туризъм и да пишеш справочници за него, да, това е труд.
А да сънуваш играта на зайците, после да го опишеш в някой разказ, да танцуваш по клавиатурата, когато изведнъж ти се прииска да кажеш нещо, което дори ти самия не знаеш точно какво, това е удоволствие. От което и някой друг може да се почувства поне за минути щастлив и богат, защото и той ще поиска да играе там някъде в тъмното, под големите звезди на небето, които са се оцъклили толкова близо, че ти се иска да кажеш, светът е толкова малък. Но толкова богат и непредвидлив, че понякога един танц на дивите зайци може да промени плановете на две жени, едната зряла вече, другата още повече. Но все пак не толкова зрели, щом може този танц да ги откаже от плановете им. Кой знае, дано така да се случи.
Защото чужбина може да съществува и сама, но танцът на дивите зайци без тези две жени, едната зряла, другата още повече, той не може да съществува. Защото този танц, той е предназначен само за тях. Иначе защо им трябва да се морят толкова много с това тичане, тези дългоушковци.
22.06.2009 Любомир Николов
Къщата на двете жени беше на края на селото, дори извън него. До нея се стигаше по път, проправил си посоката между големите плоски, червеникавосиви, силно набраздени каменни плочи, с които това място си бе завоювало името- Камънаците. Наблизо долу започваше гората, там последните години хората направиха екопътека, имаше дори останки от стар римски път. Затова понякога иманяри идваха насам, чоплейки земята с настървение за лесно забогатяване. И понякога танцът на зайците се нарушаваше от гърмежите на взрив, който разклащаше за миг листата на големите букаци и ехтеше на пресекулки през дерето до първите къщи на селото.
И отново започваха своя заешки танц.
Жените бяха майка и дъщеря. Дошли на това място след като десетина и повече години бяха работили в чужбина, младата по пътешествия на чужди кораби, където всякакви хора оставяха парите си, без да им мигне окото. Майката се беше задържала на юг, по гръцките острови винаги имаше нужда от всякаква работа. Защото работата не я плашеше. Плашеше я идващата с възрастта самота, и не толкова нейната. А тази на дъщеря й. На нейната възраст жената е все още млада и хубава, но първите сенки от настъпващата зрялост щяха да дойдат така бързо, както заешкия бяг. И това я тревожеше.
Жените бяха се приселили тук, на десетина километра край планинския град, където животът беше едновременно спокоен, но и монотонен и скучен. Лятното оживление не беше достатъчно, за да накара ежедневието да има динамиката и устремеността, която да задържи младите и да им спира погледите, които се насочват навън, към другия, пъстър и богат с изненади и обещания свят. А бяха дошли тук от едно друго място, което беше на стотина километра на север. Защо, никой не знаеше. И затова нямаха много приятели, работеха в градчето на главната чаршия, имаха малко магазинче за сувенири и пътуваха всеки ден с новичък джип, който много им помагаше, особено когато лятото си отиваше.
Къщата беше дълга, пристроена в по-голямата си част, на един етаж. Имаше три стаи за гости, имаше голям навес към нея, гредите по тавана бяха здрави, черни и импрегнирани. Летните жеги не се усещаха под него, там жените надвечер пиеха кафе, пушеха цигари и гледаха надбягването на зайците. Защото гости рядко се качваха до този пущинак. Въпреки простора, песента на щурците, едрите звезди по небето и многото диви къпъни, ягоди и гъби, които бяха навсякъде встрани от големия им имот. Който дори не беше ограден, нямаше комшии да надничат наблизо през живия плет, от който жените нямаха нужда.
Забелязаха колата отдалече. Пърпореше бавно, но сигурно се изкачваше по скалистия път, беше малка, неизмита и мръсна, трудно беше да се определи цвета й. Вече се беше изкачила на високото, жените се изправиха, за да я посрещнат, когато мъжът я спря под големия орех, който самотно се извисяваше на неравната, обрасла с ниска трева поляна, която беше започнала вече да пожълтява. И където в долния й край, наред с шипковите храсти имаше малък алпинеум с насадени цветя с дълги стъбла и устойчиви цветове, единствената част от пространството пред къщата, където се усещаше намесата на женските ръце, от които двете не толкова млади.
- Искам да остана десетина дни при вас, имате ли свободни легла-учуди ги веднага с въпроса си мъжът. Беше слаб, с побеляла къса брада, на годините на едната от тях, по-възрастната.
Тази вечер жените разбраха, че той живее в големия град на петдесетина километра от тяхното село, има семейство и работа в един от двата всекидневника там, пътува много и отпуската си иска да изкара в скитане по близките поляни, а и може към върха на планината някой ден да се качи. И си е донесъл лаптопа, на който иска да напише пет-шест материала за настъпващия селски туризъм, който все още не е толкова популярен в този край. За едно столично списание, което като по чудо се е спряло на перото му, незнайно откъде станало известно далеч от неговия град.
Всяка сутрин тримата пиеха кафе на дървената маса под големия навес, после жените се качваха на джипа и се отправяха към магазина си, където се надяваха да изкарат не само за изгорения бензин. Което рядко се случваше. Мъжът се затваряше в стаята си, тракаше по клавиатурата час и минути отгоре. После се отправяше с малка раница на рамо към някоя посока, която в момента си избираше. И така до късния следобяд, когато се връщаше с откъснати билки, гъби или горски ягоди, къпините ощи зеленееха, трябваше им повече време, докато узреят. Измиваше се, слагаше чиста риза и се качваше на колата си. Към някоя махала наблизо или към някое село по-надалеч, където търсеше селския туризъм. Но само, за да го начатка на другата сутрин на клавиатурата. И късно вечер, когато зайците вече се бяха наиграли, палеше огън навън от навеса, разбъркваше готовата жар, в която слагаше десетина големи картофа, а отгоре на саморъчно направена скара от тънки метални пръчки нареждаше дузина гъби. Изваждаше от колата няколко бири, слагаше ги в една метална кофа, с която жените поливаха сутрин цветята с дългите дръжки, запалваше цигара и канеше двете жени пред настъпващия залез. Те идваха, уморени от деня, изваждаха от хладилника шише с жълта ракия, слагаха цветна покривка на дървената маса, нареждаха в кръг малки стъклени чашки, салатата пристигаше малко по-късно и тримата започваха да мълчат, гледайки звездите. Понякога светкавици прорязваха тъмното небе, мъжът намяташе едно старо яке на гърба си, жените изваждаха ръчно плетени вълнени жилетки, после гърмът ги караше да се споглеждат и да си мислят, че е хубаво, че са тук сега, на сушина и пред масата, на която вече мъждукаше газовата лампа. Не защото друго осветление нямаше. А защото беше много по-романтично.
- Ще заминаваме скоро на работа в чужбина, все пак доста години сме изкарали зад граница. Нещата тук са трудни, ще отидем за година-две, докато дойдат по-добри дни.
Това казаха една вечер на мъжа двете жени. Младата жена знае английски, майката ще бъде покрай нея, ще живеят заедно и ще си помагат. Подали са документи в една фирма, ще работят в четиризвезден хотел. Е, работата не е престижна, камериерки ще бъдат, но пък се разчита на бакшишите. Когато си вършиш съвестно работата, тя ти се отплаща. А там, на запад, не е като при нас. Доволните клиенти винаги се отблагодаряват, трябва само да си внимателен и учтив с тях. А те и двете са такива, сигурни са в себе си.
- А къщата, а клиентите тук, кой ще ги посреща- попита мъжът.
Ще намерят някой близък, все пак бизнесът тук, макар и слаб, си е бизнес. Не трябва да се изостава, ще го измислят някак си, му казаха двете жени. Тази вечер младата жена беше по-красива от друга вечер, беше по-весела и свободна и по-възрастната. И изпитите бири бяха повече, жълтата ракия беше ги направила по-разговорливи, мъжът им беше казал, че се готви да издава книга, може пък да им я изпрати там, в чужбина. Нали сега има интернет, има мобилна връзка, няма да се забравят, той иска непременно да знае, дали разказите му ще им харесат. Не се знае, и тях може да опише в някой разказ, колко му е.
Тази нощ мъжът и двете жени сънуваха дивите зайци, сънуваха как се прескачат по червените камъни и надбягват през пожълтяващата трева. А той сънуваше още как те го следват по пътя му към селския туризъм, после как го съпровождат до издателството, където книгата му престои да се отпечата. Дори му се стори, че ги видя, тези дългоушковци, как надничат през прозореца на голямата зала, където беше събрал много приятели при представянето й. Някои от присъстващите той дори не познаваше, но знаеше, че са дошли там единствено по свое желание. Защото искат да му дадат куража, че не е напразен неговия труд. Което не е и труд. Труд е да си камериерка, да си заслужиш бакшиша или да обикаляш селския туризъм и да пишеш справочници за него, да, това е труд.
А да сънуваш играта на зайците, после да го опишеш в някой разказ, да танцуваш по клавиатурата, когато изведнъж ти се прииска да кажеш нещо, което дори ти самия не знаеш точно какво, това е удоволствие. От което и някой друг може да се почувства поне за минути щастлив и богат, защото и той ще поиска да играе там някъде в тъмното, под големите звезди на небето, които са се оцъклили толкова близо, че ти се иска да кажеш, светът е толкова малък. Но толкова богат и непредвидлив, че понякога един танц на дивите зайци може да промени плановете на две жени, едната зряла вече, другата още повече. Но все пак не толкова зрели, щом може този танц да ги откаже от плановете им. Кой знае, дано така да се случи.
Защото чужбина може да съществува и сама, но танцът на дивите зайци без тези две жени, едната зряла, другата още повече, той не може да съществува. Защото този танц, той е предназначен само за тях. Иначе защо им трябва да се морят толкова много с това тичане, тези дългоушковци.
22.06.2009 Любомир Николов
Абонамент за:
Публикации (Atom)