Беше се сгушила между новите триетажни къщи, които по-скоро приличаха на хотели. По цялата дължина на улицата само тя беше останала, напомняйки за старото време. Когато в дворчетата, окъпани в цветя, асми и смокинови дръвчета, край дървените маси привечер се накачулваха курортистите. Защото и кръчмите тогава не бяха толкова много, колкото сега. Това сближаваше летовниците с хазяите, и така се създаваха приятелства за дълги години.
Морето все още беше същото, макар че можеше да се види само от терасите на големите триетажни хотели. По цялата улица бяха паркирани коли, тротоарите отесняваха летем от многото народ, който от сутрин до късна вечер шляпаше по джапанки с чадъри, пояси и надуваеми топки в ръце. Площадът долу в края на улицата беше превзет от сергии, отрупани с какви ли не джунджюрии, плажни кърпи, казани с варена царевица, ателиета с евтини бижута и картини на улични художници, които настояваха да запаметят на платното си незабравимите искри в очите на минувачите, защото все пак наоколо е лято, море и ваканция.
Малката къща беше скоро варосана, покривът и се беше наклонил на една страна, но не течеше, малкият двор беше отрупан с отдавна неизползвани предмети, но си имаше цветна алея от саксии с червени мушката, в средата с една голяма маса, постлана с мушама. Червено и бяло грозде беше надвиснало над алеята, а голямата смокиня до оградата беше натежала от плодове. Баба Анастасия вече отдавна не беше жива, за да й се радва. И да вари сладко, с което да черпи летните си гости. Или да присяда навън, на трикрако столче, цялата в черно, със забрадка на главата, която да покрива белите й коси. Сега по улицата отдавна не сядаха стари жени, то никой не е излизаше по тротоарите, работата в къщите-хотели не беше малко и свършваше чак когато се изтечеше лятото.
Двете дъщери на баба гъркиня не бяха имали късмет да се оженят. Така си мина времето за тях, не че не бяха както трябва. Напротив, хубавици бяха като млади. Нямаше по-добри гмуркачки от тях покрай скалите, откъдето скубеха големи миди и ловяха едри раци с белите си ръце. А какви гозби правеха от тях, затова дълги години дворът им беше пълен с гости, бяха управни и много приветливи с всички двете сестри. Но с времето нещата се промениха, новото строителство бързо завзе цялата улица и скоро къщицата им се оказа единствената оцеляла от онези, спокойните години, в които всеки познаваше баба Анастасия и дъщерите й Пепа и Леца. И двете работеха в консервената фабрика от години, трудолюбиви бяха и никой от градчето не можеше да каже лоша дума за тях.
Последните десетина години няколко строителни предприемачи се бяха заканили да им бутнат къщицата. И да им дадат в замяна два апартамента, че и магазин на долния етаж им предлагаха. Сестрите все се опъваха. И така са си добре, нямат ни дете, ни коте. За какво им е да се лишат от дворчето с асмата и със старата смокиня, която още помнеше майка им, гъркинята. След тях да става, каквото ще става. Имат племенници, те са млади, те ще се оправят после с имота. Но сега, само през трупа им, така им отговаряха Пепа и Леца.
Само че напоследък по-младата взе да се колебае. То не е толкова лошо, може и повече наематели да пускат лятото. Кой сега предпочита чешмата и тоалетната да е в двора, отдавна бяха минали онези години, когато хората се радваха на морето и това им беше достатъчно.
- Пепо ма, я да помислим още веднъж- беше се обърнала два-три пъти към кака си по-малката.
- Голяма съм от тебе, ще ме слушаш. Не ни трябва на баир лозе - гълчеше я Пепа и така дойде миналата пролет. Когато около шията й се появи някаква буца, беше малка, едва се напипваше в началото. Но после всичко тръгна на зле, и когато дойде есента, Леца остана сама в малката, току-що варосана къща. Къщата на гъркинята баба Анастасия, къщата на Пепа и Леца, двете майсторки- гмуркачки, сега вече беше само нейна. От което всяка вечер сълзите й напираха, без да се усети.
А предприемачите изчакаха четиридесетте дена и веднага я наобиколиха с нови предложения. Те бяха подразбрали, че малката сестра е склонна да си даде имота, и бяха вече сигурни, че ще успеят. Все пак около четиристотин квадрата беше мястото, като цирей им се набиваше от толкова години в очите.
- Нека да дойде пролетта, сега идва зима, оставете ме с мъката си. Пък после, живот и здраве…
Така ги отпрати и този път Леца.
Зимата бързо премина. Дойде отново зеления цвят по смокинята, асмата пусна филизи, мушкатата направиха първите си пъпки, прибрани в антрето на къщата, сега отново се радваха на въздух и простор. И в началото на април, в първия пролетен топъл ден на гости на малката къща, при Леца дойдоха едни непознати хора. Двамата, мъж и жена, бяха почти на нейната възраст, с тях от колата слязоха млади момче и момиче с двегодишно хлапе. Седнаха на дървената маса край цветята, тя побърза да ги почерпи със сладко от смокини. И когато се взря в смеещите им погледи, изведнъж ги позна.
От онова лято бяха минали тридесет години. Бяха ходили заедно по скалите, бяха яли миди с ориз и варени раци на същата тази маса. А след два месеца двете сестри им бяха пратили за сватбата паламуд и сладко от смокини. Защото в техния двор, в една топла звездна вечер едно момче и едно момиче, заедно с приятелите си, с баба Анастасия, с Пепа и Леца, се бяха сгодили. Ей тъй, на шега. И така вече толкова години.
- Това е синът, това е снахата, това е внучето- каза й мъжът. Те живеят сега в чужбина, дошли са за месец при нас. Искаха да ги разходим по старите места. За нас твоята къща е специална.
След няколко дни Леца отново отказа на предприемачите. Дали спомена, който не беше угаснал в едновремешните й приятели от онова лято беше я накарал да промени решението си. Или може би той е бил само поводът, който да й нашепне, че макар и времената да са толкова различни от преди, докато я има старата къща ще я има и баба гъркиня, ще я има и хубавата й сестрица Пепа, ще я има и нея самата.
Пък докога, Божа работа. После племенниците да решават.
11.09.2009 Любомир Николов
петък, 11 септември 2009 г.
сряда, 9 септември 2009 г.
Изповедта на една смокиня- разказ
- О, страннико не толкова млад, аз тебе те познавам . Вече петнадесетина години всяко лято се качваш на моята корона. Когато дойде за пръв път при мен, брадата ти беше черна. Сега виждам, бяла е. Но бялото много ти отива. То и аз се промених за тези години, ето едната ми страна вече започва да изсъхва. Не знам от що е, може би защото наблизо фучи шосето с тези вечно бързащи летовници. Но по-вероятно е от дима и пушека на новото строителство, което ме е обградило. Всяка пролет вече си мисля, че може да ми е последна. Отляво хотел на четири етажа, отдясно паркинг и склад за дървен материал. А петдесетина години тук, при мен си беше истинска райска градина. С лозята, които раждаха вкусно и едро грозде, с къпинака и сочните къпини, с прасковните дръвчета и буйната, зелена през цялото лято трева. Идваха стопаните от близкия град с магарешки каруци, връзваха дългоушковците да пасат около тях и зарязваха, окопаваха, пръскаха, а после наесен пристигаха с жените и децата си, защото гроздята нямаха обиране. То и градът беше толкова различен от сега. С малките, но подредени къщи с цветни дворове и с няколкото големи ресторанта, където лятото се веселяха курортистите, макар в менюто да имаше само кебапчета и мешана скара. И с любезните хазяи, които бяха готови да заведат гостите си край скалите, на няколкостотин метра от мен, да наловят миди и вечер покрай ракията и студеното бяло вино да им покажат, че това е най-хубавото мезе тук, край морето. И лятно кино имаше там, между Стария и Новия град, около него миришеше на печена царевица, пуканки и захарен памук. Че това не беше ли достатъчно на хората, все още се чудя. Защото преди двадесетина години всичко тръгна наопъки.
- Защо ли, ще запиташ. Какво да питаш, аз тебе те познавам, ти също предпочиташ старото време, сигурна съм. Ако не беше така, сега щеше да се излежаваш по онези грозни балдахини на плажа, да пиеш вносна студена бира и да влизаш в морето, само за да можеш да си поръчаш още. А ти, макар и не млад, предпочиташ да навлезеш в дълбокото, да се засилиш срещу вълните, срещу вятъра и чайките, да се обърнеш по гръб и да гледаш небето и облаците, които така кротко са се надвесили над синьото море. Или да плуваш до близките скали, после да се гмурнеш около прорязващите им, обрасли с водорасли и миди ръбове, да откъснеш няколко по-едри, и след час да излезеш на брега и да ги оставиш сами да се отворят на слънцето. Но не балдахините и силната музика ме тревожат, а тези хотели, които са се надвесили над самия пясък. И до тях, басейни. То си ми е смешно, морето на десетина крачки, пък някои хора се изтягат и плацикат на двадесетина квадрата в сладката вода. Наместо да се втурнат към вълните, към хоризонта, към безкрая, отново бързат да поставят някакви рамки около себе си. Сакън, да не им влезе пясък в дъто, или космато раче да ги ощипе, камо ли медуза да ги парне на някое нежно място.
- Та това хората, са много особени същества, страннико не толкова млад! Ето погледни онзи, военния хотел. Знам, и ти преди петнадесетина години беше там със семейството си. И на какво сега прилича цялата тази просторна и толкова удобна с големите си стаи, с цветната си градина и асмите къща за почивка. Били я продали на някакъв арабин, той пък на други големци, някакви врътки правят, то ценна е тази земя, милиони щяло да й вземат. Ама докато ги вземат, то тя започна да мухлясва, да буренясва и да се руши. Лакомията е голямо нещо, от мен го знай, страннико не млад. Ама ти си го знаеш. Затова те наблюдавам толкова години, едно клонче или листо не си ми откъснал. И береш само толкова, колкото ще ти стигне, и за косовете, и за някои други хора, които ще дойдат при мен мислиш. Но никой не идва, никой… А къмпинга, нали го видя. Разпердушинен, ограден с тараби и бодлива тел. То новите хотели, удобството е в тях, съгласна съм. Но наоколо всичко е буренясало, каваците отсечени, старите бунгала разрушени, тъга има във всичко това, ама кой го вижда сега. Ще се сетят хората, че не може така, но вече е непоправимо!
- Ама аз знам, ти пак ще дойдеш, живот и здраве. Аз съм ти скъпа, отдавна го знам. И дано и догодина да се видим, белобрадо ми момче! Защото животът, от мен да го знаеш, е една голяма илюзия. Днес мислиш, че си на върха, утре може да си долу. Както сега си се покачил на сухите ми клони, мислиш, че си здраво стъпил, че нищо не може да те разклати. А здравото може и да е прогнило, да е кухо, и за миг да се строполиш някъде долу, че и врата да си счупиш. Но ти не ламтиш за богатства, сигурен съм, няма да го допуснеш. Ето, вече си набра достатъчно, нали. Едри, сочни, дъхави и сладки. Тъмносини, разпукани от слънцето, и нека да ти е сладко.
- И хайде, умната и до другото лято !
09.09.2009 Любомир Николов
- Защо ли, ще запиташ. Какво да питаш, аз тебе те познавам, ти също предпочиташ старото време, сигурна съм. Ако не беше така, сега щеше да се излежаваш по онези грозни балдахини на плажа, да пиеш вносна студена бира и да влизаш в морето, само за да можеш да си поръчаш още. А ти, макар и не млад, предпочиташ да навлезеш в дълбокото, да се засилиш срещу вълните, срещу вятъра и чайките, да се обърнеш по гръб и да гледаш небето и облаците, които така кротко са се надвесили над синьото море. Или да плуваш до близките скали, после да се гмурнеш около прорязващите им, обрасли с водорасли и миди ръбове, да откъснеш няколко по-едри, и след час да излезеш на брега и да ги оставиш сами да се отворят на слънцето. Но не балдахините и силната музика ме тревожат, а тези хотели, които са се надвесили над самия пясък. И до тях, басейни. То си ми е смешно, морето на десетина крачки, пък някои хора се изтягат и плацикат на двадесетина квадрата в сладката вода. Наместо да се втурнат към вълните, към хоризонта, към безкрая, отново бързат да поставят някакви рамки около себе си. Сакън, да не им влезе пясък в дъто, или космато раче да ги ощипе, камо ли медуза да ги парне на някое нежно място.
- Та това хората, са много особени същества, страннико не толкова млад! Ето погледни онзи, военния хотел. Знам, и ти преди петнадесетина години беше там със семейството си. И на какво сега прилича цялата тази просторна и толкова удобна с големите си стаи, с цветната си градина и асмите къща за почивка. Били я продали на някакъв арабин, той пък на други големци, някакви врътки правят, то ценна е тази земя, милиони щяло да й вземат. Ама докато ги вземат, то тя започна да мухлясва, да буренясва и да се руши. Лакомията е голямо нещо, от мен го знай, страннико не млад. Ама ти си го знаеш. Затова те наблюдавам толкова години, едно клонче или листо не си ми откъснал. И береш само толкова, колкото ще ти стигне, и за косовете, и за някои други хора, които ще дойдат при мен мислиш. Но никой не идва, никой… А къмпинга, нали го видя. Разпердушинен, ограден с тараби и бодлива тел. То новите хотели, удобството е в тях, съгласна съм. Но наоколо всичко е буренясало, каваците отсечени, старите бунгала разрушени, тъга има във всичко това, ама кой го вижда сега. Ще се сетят хората, че не може така, но вече е непоправимо!
- Ама аз знам, ти пак ще дойдеш, живот и здраве. Аз съм ти скъпа, отдавна го знам. И дано и догодина да се видим, белобрадо ми момче! Защото животът, от мен да го знаеш, е една голяма илюзия. Днес мислиш, че си на върха, утре може да си долу. Както сега си се покачил на сухите ми клони, мислиш, че си здраво стъпил, че нищо не може да те разклати. А здравото може и да е прогнило, да е кухо, и за миг да се строполиш някъде долу, че и врата да си счупиш. Но ти не ламтиш за богатства, сигурен съм, няма да го допуснеш. Ето, вече си набра достатъчно, нали. Едри, сочни, дъхави и сладки. Тъмносини, разпукани от слънцето, и нека да ти е сладко.
- И хайде, умната и до другото лято !
09.09.2009 Любомир Николов
петък, 28 август 2009 г.
За живота на една смокиня
След седмица ще я посетя. Дано да е жива и здрава. Много ми е скъпа. Не е красавица, но е много чаровна. И всяко лято ражда големи, сочни и дъхави плодове.
Запознахме се през онова незабравимо американско лято. Моето семейство беше за две седмици на хотел "Смокините" . Всяка сутрин след футболните ни победи по коридорите на хотела дрънчаха кутийките с бира " Кайзер" , които приятелят ми Хари внасяше от Европата. И които камериерките изхвърляха с почуда, защото количествата бяха сериозни.
И тогава, на една разходка с изтрезвителна цел, сред близките шубраци аз я открих. Самотна, но горда, някак си достолепна. Листата и плодовете й ухаеха от далеч. Никой не й обръщаше внимание, шосето наблизо фучеше с бързия си ритъм, плажът живееше своя ваканционен живот. А тя навярно тъгуваше за времето, когато е била оградена с прасковни дръвчета, с малинови храсти и дузина силни лозарски корена.
Може и някое дървено бунгало да се е гушило под ниската й гъста сянка.
Следващите десетина години всяко лято ходех при нея. Сутрин, когато слънцето все още е милостиво и лъчите му не прегарят кожата, росата по ниските бурени мокри сандалите, а бодливите къпини оставят трънчетата си по дланите и лактите, аз й идвах на гости. Понякога се катерех по изкорубената й снага, на високото бяха разпукнатите синьочерни плодове, които залепваха гъстия си сок по пръстите ми. Осите не бяха враждебни и снизходително отстъпваха настрани, защото плодовете нямаха чет. И така се връщах в хотелската стая, пиехме кафе и денят започваше с безгрижния вкус на узрели смокини.
Преди близо три години, един ден нещо трепна в мен, някакъв спомен може би, някакво желание да кажа, колко съм й благодарен. За два часа написах " Смокиновото дърво" . Тя е моя прототип. Жива е, такава ще е винаги, защото поне в спомена ми ще съществува.
Макар, че имам силно съмнение. Не съм я виждал от две години. Беше оградена от бетонови триетажни хотели. С които някои хора се надяват да спечелят много пари.
Знам, дните й са преброени. Дали тази, или другата година. А може би вече я няма. Но се надявам, сега в края на лятото, отново да я видя.
Винаги се надяваме на нещо.
28.08.2009 Любомир Николов
Запознахме се през онова незабравимо американско лято. Моето семейство беше за две седмици на хотел "Смокините" . Всяка сутрин след футболните ни победи по коридорите на хотела дрънчаха кутийките с бира " Кайзер" , които приятелят ми Хари внасяше от Европата. И които камериерките изхвърляха с почуда, защото количествата бяха сериозни.
И тогава, на една разходка с изтрезвителна цел, сред близките шубраци аз я открих. Самотна, но горда, някак си достолепна. Листата и плодовете й ухаеха от далеч. Никой не й обръщаше внимание, шосето наблизо фучеше с бързия си ритъм, плажът живееше своя ваканционен живот. А тя навярно тъгуваше за времето, когато е била оградена с прасковни дръвчета, с малинови храсти и дузина силни лозарски корена.
Може и някое дървено бунгало да се е гушило под ниската й гъста сянка.
Следващите десетина години всяко лято ходех при нея. Сутрин, когато слънцето все още е милостиво и лъчите му не прегарят кожата, росата по ниските бурени мокри сандалите, а бодливите къпини оставят трънчетата си по дланите и лактите, аз й идвах на гости. Понякога се катерех по изкорубената й снага, на високото бяха разпукнатите синьочерни плодове, които залепваха гъстия си сок по пръстите ми. Осите не бяха враждебни и снизходително отстъпваха настрани, защото плодовете нямаха чет. И така се връщах в хотелската стая, пиехме кафе и денят започваше с безгрижния вкус на узрели смокини.
Преди близо три години, един ден нещо трепна в мен, някакъв спомен може би, някакво желание да кажа, колко съм й благодарен. За два часа написах " Смокиновото дърво" . Тя е моя прототип. Жива е, такава ще е винаги, защото поне в спомена ми ще съществува.
Макар, че имам силно съмнение. Не съм я виждал от две години. Беше оградена от бетонови триетажни хотели. С които някои хора се надяват да спечелят много пари.
Знам, дните й са преброени. Дали тази, или другата година. А може би вече я няма. Но се надявам, сега в края на лятото, отново да я видя.
Винаги се надяваме на нещо.
28.08.2009 Любомир Николов
петък, 7 август 2009 г.
Белите лястовици на плажа-разказ
Мамещо, слънцето показа челото си над синия безкрай на хоризонта, златната червеникава пътека достигна студения бряг и хвърли дълги сенки зад чадърите на плажа. Влажният пясък отразяваше стъпките на мъжа, в началото плахи, после все по-дълбоки и раздалечени. Той обичаше да посреща деня, тичайки покрай хладките тласъци на водата, все още сънена и кротка. Това щеше да продължи най-много час, когато идващите на пъстри групи летовници започваха да ядосват спокойното море със своите капризи. Тогава то бързаше да им изпрати зъбатите си вълни, които набръчкваха гладката кожа на ситния пясък и го теглеха упорито към себе си. После застрашително изправяха белите си яки все по-нагоре над гумените дюшеци, малки надуваеми лодки или глави на неопитни плувци, дръзнали да влязат почти до шамандурата.
Но дотогава имаше време. Мъжът достигна скалите, които зеленясваха от изплютите от морето водорасли, направи петминутната си почивка, като рееше поглед в безкрая на синьото, където няколкото рано излезли платноходки се сливаха с бялата перушина на облаците. И отново се затича обратно. Навлезе в зоната, където спасителите провеждаха утринната си тренировка. Главният спасител всеки ден им измисляше различни упражнения, не ги жалеше. Днес се провикваше по-често, двама-трима навярно бяха „спасявали” някой до късно през нощта, не им споряха лицевите опори и късите отсечки, които трябваше да пробягат. После премина покрай двойка ранобудни влюбени, държаха се през кръста и просто мълчаха. И пред дискотеката с камъшитените столове и високите подиуми, която притихваше само около полунощ, видя странната двойка. Жената провлачваше крака, държейки патерици в двете си ръце. Тялото й беше дори стройно, лицето бледо и красиво, косите опънати зад тила. Покрай нея накуцваше той, вперил поглед в очите й, сякаш можеше да я предпази. Едната му ръка беше свободно отпусната, тънка и слаба, но с другата здраво се опираше на своята патерица, краката му бяха сухи и жилести. Изведнъж, вдигайки пясък след себе си, покрай тях затанцува момиче на десетина години, лицето му грееше, около кръста имаше шарен пояс.
- Морето, морето, тати ще ме учи да плувам, не ме е страх, ще видиш- изкрещя детето в ушите на мъжа и нагази с босите си крака във водата, като изпищя от допира с хладната му прегръдка.
- А бялата лястовица, дето я показаха по телевизора, дали ще долети до тук, при мен - отново беше около родителите си момиченцето, отговорът им навярно в този момент не го интересуваше много. Беше запленено от красотата на морето.
- Трябва да вярваш, само така ще я видиш- му отговори младата жена, лицето й беше обърнато напред към слънцето, което вече беше сменило цвета си в силно жълто.
Мъжът се беше отдалечил на стотина метра от тримата, когато тичайки се обърна несъзнателно към тях. Момичето беше седнало в скута на появилите се малки вълни, които чувстваха своето превъзходство над пясъка. Бяха разбрали, че едно малко дете няма търпение да се научи да плува и не бързаха да изправят нагоре застрашителните си зъбати яки.
А двамата, със светлата си кожа, подпрели се около трите патерици на границата между земя и вода, толкова неудържима и непостоянна, вперили поглед към хоризонта, изведнъж му се сториха досущ като две бели лястовици. Които са щастливи, защото накуцвайки за пръв път бяха долетели до морето със своето черно, както всички други малко лястовиче.
07.08.2009 Любомир Николов
Но дотогава имаше време. Мъжът достигна скалите, които зеленясваха от изплютите от морето водорасли, направи петминутната си почивка, като рееше поглед в безкрая на синьото, където няколкото рано излезли платноходки се сливаха с бялата перушина на облаците. И отново се затича обратно. Навлезе в зоната, където спасителите провеждаха утринната си тренировка. Главният спасител всеки ден им измисляше различни упражнения, не ги жалеше. Днес се провикваше по-често, двама-трима навярно бяха „спасявали” някой до късно през нощта, не им споряха лицевите опори и късите отсечки, които трябваше да пробягат. После премина покрай двойка ранобудни влюбени, държаха се през кръста и просто мълчаха. И пред дискотеката с камъшитените столове и високите подиуми, която притихваше само около полунощ, видя странната двойка. Жената провлачваше крака, държейки патерици в двете си ръце. Тялото й беше дори стройно, лицето бледо и красиво, косите опънати зад тила. Покрай нея накуцваше той, вперил поглед в очите й, сякаш можеше да я предпази. Едната му ръка беше свободно отпусната, тънка и слаба, но с другата здраво се опираше на своята патерица, краката му бяха сухи и жилести. Изведнъж, вдигайки пясък след себе си, покрай тях затанцува момиче на десетина години, лицето му грееше, около кръста имаше шарен пояс.
- Морето, морето, тати ще ме учи да плувам, не ме е страх, ще видиш- изкрещя детето в ушите на мъжа и нагази с босите си крака във водата, като изпищя от допира с хладната му прегръдка.
- А бялата лястовица, дето я показаха по телевизора, дали ще долети до тук, при мен - отново беше около родителите си момиченцето, отговорът им навярно в този момент не го интересуваше много. Беше запленено от красотата на морето.
- Трябва да вярваш, само така ще я видиш- му отговори младата жена, лицето й беше обърнато напред към слънцето, което вече беше сменило цвета си в силно жълто.
Мъжът се беше отдалечил на стотина метра от тримата, когато тичайки се обърна несъзнателно към тях. Момичето беше седнало в скута на появилите се малки вълни, които чувстваха своето превъзходство над пясъка. Бяха разбрали, че едно малко дете няма търпение да се научи да плува и не бързаха да изправят нагоре застрашителните си зъбати яки.
А двамата, със светлата си кожа, подпрели се около трите патерици на границата между земя и вода, толкова неудържима и непостоянна, вперили поглед към хоризонта, изведнъж му се сториха досущ като две бели лястовици. Които са щастливи, защото накуцвайки за пръв път бяха долетели до морето със своето черно, както всички други малко лястовиче.
07.08.2009 Любомир Николов
понеделник, 27 юли 2009 г.
Хижа Плевен и връх Ботев
В събота в десет часа със Симчо вече сме на водохващането на Видима. Оставяме колата на паркинга, където има стълпотворение от желаeщи да се пробват в туристическото поприще, раниците на гърба и по стръмната и камениста пътека през гората излизаме на 1500 м.н.в. На хижа Плевен. Това ни коства един час, доста пот и леко треперене в крайниците. Затова почиваме, обядваме, Симчо пие бира ( аз не, как се сдържах?) и точно след три часа започваме същинското изкачване, през дългата и стръмна зимна писта, през гората и камънаците, после през откритото и вече високо, голо, стръмно, омайващо красиво, почти величествено и завладяващо високопланинско плато. Виждаме кулите на Ботев, сякаш са пред нас, ама я да тръгне човек да ги стигне, чак тогава ще му стане ясно за какво става въпрос.
Хижа Плевен вече е доста в ниското, но ни чака още доста пуфтене, слънцето е безмилостно, жегата е почти като по-долу, но поне има ветрец, раниците пълни със бира, краставици, домати и други месни произведения, тоест тежки.
Но духът е висок!
И вече сме на заслона Ботев, където след три часа и половина, в осемнадесет часа свършват мъките ни. За да започне купона, нашата група от Раковски, София и Търново наброява единадесет човека. Бирите не ни стигат, добре, че хижарите са осигурили количества. Около полунощ, след музика и танци на народите, след сближаване с другата група, медецински студентчета и студентки, полагаме морни тела като сардели един до друг. Все пак не сме навън, където си е тъмно и страшно!
На другата сутрин в осем тръгваме през мъглата, силния вятър и студа нагоре, бая е стръмно, след час сме на Ботев. Правим по десетина снимки, разцелуваме се и се разделяме, ние със Симчо обратно, останалите девет към хижа Рай и Калофер. Надолу след още час и времето се изяснява, настават чудесна видимост и големи красоти!
И ето отново се белееят покривите на къщичките около хижа Плевен. Там слизаме този път за три часа от заслона Ботев, ядем студен таратор, Симчо този път не пие бира, аз също . Хапваме остатъците от салама и краставиците, пуша цигара, нещо след снощния купон тя не ми спори. После след час и половина дремане на припек се суркаме през гората, и в шестнадесет часа яхаме колата. Краката са ми се разкиликерчили след тези шест часа ходене. Предния ден бяха четири часа и половина.
В осемнадесет часа съм под душа, жена ми не ми се кара много, че не съм използвал лосиона против комари и други опасни животинки, вечерям, пак не пия бира и около десет вечерта се отнасям.
Следващият път ще отида за три дни. Два дни, малко е.
Ама кой ти ги дава, тези красоти ги няма никъде другаде ! Освен там горе, по чукарите !
27.07.2009 Любомир Николов
Хижа Плевен вече е доста в ниското, но ни чака още доста пуфтене, слънцето е безмилостно, жегата е почти като по-долу, но поне има ветрец, раниците пълни със бира, краставици, домати и други месни произведения, тоест тежки.
Но духът е висок!
И вече сме на заслона Ботев, където след три часа и половина, в осемнадесет часа свършват мъките ни. За да започне купона, нашата група от Раковски, София и Търново наброява единадесет човека. Бирите не ни стигат, добре, че хижарите са осигурили количества. Около полунощ, след музика и танци на народите, след сближаване с другата група, медецински студентчета и студентки, полагаме морни тела като сардели един до друг. Все пак не сме навън, където си е тъмно и страшно!
На другата сутрин в осем тръгваме през мъглата, силния вятър и студа нагоре, бая е стръмно, след час сме на Ботев. Правим по десетина снимки, разцелуваме се и се разделяме, ние със Симчо обратно, останалите девет към хижа Рай и Калофер. Надолу след още час и времето се изяснява, настават чудесна видимост и големи красоти!
И ето отново се белееят покривите на къщичките около хижа Плевен. Там слизаме този път за три часа от заслона Ботев, ядем студен таратор, Симчо този път не пие бира, аз също . Хапваме остатъците от салама и краставиците, пуша цигара, нещо след снощния купон тя не ми спори. После след час и половина дремане на припек се суркаме през гората, и в шестнадесет часа яхаме колата. Краката са ми се разкиликерчили след тези шест часа ходене. Предния ден бяха четири часа и половина.
В осемнадесет часа съм под душа, жена ми не ми се кара много, че не съм използвал лосиона против комари и други опасни животинки, вечерям, пак не пия бира и около десет вечерта се отнасям.
Следващият път ще отида за три дни. Два дни, малко е.
Ама кой ти ги дава, тези красоти ги няма никъде другаде ! Освен там горе, по чукарите !
27.07.2009 Любомир Николов
вторник, 21 юли 2009 г.
Стихосбирката на Слава Ангелова
В ръцете ми, а и вече в сърцето, е стихосбирката на Mamas, „Аз, времето и другите неща”.
Подбрах седем от петдесетте стихотворения, написани с много поетичност, човешка радост и мъка, с несъмнената обич към живота и хората, които авторката притежава. Дори ми се струва, в излишък. Защото я подарява с всеки свой стих, без да се пести, без да търси нещо в замяна. Защото сърцето й е голямо, бие учестено от всяка неправда, от всеки полъх на пролетта, от забързания ритъм на времето и разбира се, от всяка нова или стара любов.
Първите две стихотворения са от раздела „Аз и времето”. Това са „И макар да ме няма” и „Желание”. В тях пулсира вечната човешка болка да се съхраним в младостта си, да удължим дните, през които сме най-много творчески и житейски активни. И които дни, уви, не са ни подвластни. Затова Слава завършва своето „Желание” така:
„ Не бързам да събирам тежък плод,
искам да го гледам като зрее.
И шепна все желание едно -
о, нека есента позакъснее ! ”
Или в „И макар да ме няма” отново краят, който говори за голямата й любов към хората:
„ Всяка капка от мен стрък ще събуди,
ще запеят потоци, ще трептят пеперуди,
В пролетния капчук ще звънти моят глас.
И макар да ме няма, ще съм с вас…
Ще съм с вас ! ”
Стихотворението „Прераждане” е една истинска красива картина с желанието да се извисим над всичко греховно, да се превърнем в чиста дъждовна капка, в светлина и лъч, макар това да ни струва много… Краят е силен:
„ Самата ти да бъдеш слънце,
макар да знаеш,
че ще изгориш ! ”
Стихотворението „Надежда” е посветено на един плаж, на едно лято,на мечтата, че ще дойде пак слънчевото море, ще дойдат гларусите, ще изгрее отново фарът на пристана. Защото щом имаме надежда, това ще се случи! И отново любовта…
„ Писъци тъжни на гларуси
напомнят отминало лято.
…..
И търся в очите ти блясъка,
надежда за идващо лято… ”
„Магиите не се повтарят” и „Танцувай с мен” са за любовта, изживяна, чувствена, силна, но и тревожна с вечното съмнение дали е споделена, дали е противоречива и дори греховна, дали е магнетична, дори магична!
„ Искам пак да изживея
магията на оня танц
когато тръпнех онемяла
в прегръдките ти, …”
и
„ Танцувай с мен!
И ме прегръщай силно,
дори и малко да ме заболи…
……….
Напразно се надявам
с любов да ме погледнеш някой ден.
Танцувай с мен-
защото те обичам.
Ако е грях – то нека е простен! ”
Накрая ще завърша със стихотворението „Сливане”. Защото Славето в едно свое стихотворение, с което започва стихосбирката на Свободните поети от блога казва:
Нас ни сродяват общите мисли, изказани в стиха, какво значение има дали е мой или твой.
Затова всеки, който прочете нейното „Сливане” и моето „Безсъние” ще разбере,
град Ямбол и град Велико Търново са побратимени, а ние с Mamas сме сродени.
Благодарение на ПОЕЗИЯТА
Сливане
Към тебе тичам- пламенна, игрива!
Ръце протягаш, за да ме прегърнеш,
и в страстен танц телата ни се сливат…
…Сънят отмина. Няма да го върна…
Но ето, че задаваш се отсреща
и само се усмихваш мълчаливо.
Към теб пристъпям- тиха и свенлива.
Душата ми,
с душата ти
се слива.
авт. Слава Ангелова
Безсъние
Понякога се будя през нощта
и втурва се във мислите ми
твойто име .
Сънят отстъпва бързо заглушен
от порива на моя сдържан вик ,
ела и прегърни ме .
Поспри със своите ръце
настъпващата моя зима.
Но аз не искам затова
на твойте пролетни цветчета сняг да има.
Нима това ще стане в утринта и как студа от разстоянието плаши.
Ний ще се срещнем в вечността.
Това начало ще е за душите наши.
Решен,че туй съдбата отреди заспивам .
Но плахата надежда да е друго още имам .
авт. Любомир Николов
21.07.2009
Подбрах седем от петдесетте стихотворения, написани с много поетичност, човешка радост и мъка, с несъмнената обич към живота и хората, които авторката притежава. Дори ми се струва, в излишък. Защото я подарява с всеки свой стих, без да се пести, без да търси нещо в замяна. Защото сърцето й е голямо, бие учестено от всяка неправда, от всеки полъх на пролетта, от забързания ритъм на времето и разбира се, от всяка нова или стара любов.
Първите две стихотворения са от раздела „Аз и времето”. Това са „И макар да ме няма” и „Желание”. В тях пулсира вечната човешка болка да се съхраним в младостта си, да удължим дните, през които сме най-много творчески и житейски активни. И които дни, уви, не са ни подвластни. Затова Слава завършва своето „Желание” така:
„ Не бързам да събирам тежък плод,
искам да го гледам като зрее.
И шепна все желание едно -
о, нека есента позакъснее ! ”
Или в „И макар да ме няма” отново краят, който говори за голямата й любов към хората:
„ Всяка капка от мен стрък ще събуди,
ще запеят потоци, ще трептят пеперуди,
В пролетния капчук ще звънти моят глас.
И макар да ме няма, ще съм с вас…
Ще съм с вас ! ”
Стихотворението „Прераждане” е една истинска красива картина с желанието да се извисим над всичко греховно, да се превърнем в чиста дъждовна капка, в светлина и лъч, макар това да ни струва много… Краят е силен:
„ Самата ти да бъдеш слънце,
макар да знаеш,
че ще изгориш ! ”
Стихотворението „Надежда” е посветено на един плаж, на едно лято,на мечтата, че ще дойде пак слънчевото море, ще дойдат гларусите, ще изгрее отново фарът на пристана. Защото щом имаме надежда, това ще се случи! И отново любовта…
„ Писъци тъжни на гларуси
напомнят отминало лято.
…..
И търся в очите ти блясъка,
надежда за идващо лято… ”
„Магиите не се повтарят” и „Танцувай с мен” са за любовта, изживяна, чувствена, силна, но и тревожна с вечното съмнение дали е споделена, дали е противоречива и дори греховна, дали е магнетична, дори магична!
„ Искам пак да изживея
магията на оня танц
когато тръпнех онемяла
в прегръдките ти, …”
и
„ Танцувай с мен!
И ме прегръщай силно,
дори и малко да ме заболи…
……….
Напразно се надявам
с любов да ме погледнеш някой ден.
Танцувай с мен-
защото те обичам.
Ако е грях – то нека е простен! ”
Накрая ще завърша със стихотворението „Сливане”. Защото Славето в едно свое стихотворение, с което започва стихосбирката на Свободните поети от блога казва:
Нас ни сродяват общите мисли, изказани в стиха, какво значение има дали е мой или твой.
Затова всеки, който прочете нейното „Сливане” и моето „Безсъние” ще разбере,
град Ямбол и град Велико Търново са побратимени, а ние с Mamas сме сродени.
Благодарение на ПОЕЗИЯТА
Сливане
Към тебе тичам- пламенна, игрива!
Ръце протягаш, за да ме прегърнеш,
и в страстен танц телата ни се сливат…
…Сънят отмина. Няма да го върна…
Но ето, че задаваш се отсреща
и само се усмихваш мълчаливо.
Към теб пристъпям- тиха и свенлива.
Душата ми,
с душата ти
се слива.
авт. Слава Ангелова
Безсъние
Понякога се будя през нощта
и втурва се във мислите ми
твойто име .
Сънят отстъпва бързо заглушен
от порива на моя сдържан вик ,
ела и прегърни ме .
Поспри със своите ръце
настъпващата моя зима.
Но аз не искам затова
на твойте пролетни цветчета сняг да има.
Нима това ще стане в утринта и как студа от разстоянието плаши.
Ний ще се срещнем в вечността.
Това начало ще е за душите наши.
Решен,че туй съдбата отреди заспивам .
Но плахата надежда да е друго още имам .
авт. Любомир Николов
21.07.2009
понеделник, 20 юли 2009 г.
Боровинков спомен - разказ
Имаше преди доста години една плавалня, " Република" се казваше, до алея "Яворов", в парка на Свободата, така се наричаше тогава Борисовата градина. То и сега си я има, не съм сигурен дали не я прекръстиха оттогава. В едни такива жеги като дете аз и брат ми отидохме там на плаж. Водеше ни баща ни. Купи ни плувки, така се казваше парчето син дочен плат, с две копчета отстрани. За плавници, шнорхели, големи хавлиени кърпи, какво да говорим, не можехме и да си помислим за такива глезотии. Първите уроци по плуване ни ги даде баща ни, макар че той плуваше само кучешката. Ами къде да се научи повече, около селото, където беше завършил гимназия минава река Стряма. Тогава в бързеите са ловили раци и дребна риба, изтягали са се на крайречните камъни, а не на дървени скари под чадъри и тенти. Ние с брат ми бяхме доволни на първия урок по плуване, то отсега нататък щяхме сами да ходим по басейните. Откъде време баща ни да се занимава непрекъснато с нас.
После край село Овощник, до нашето село, ходехме също на басейн. Там бяха открили минерална вода, имаше две бани, мъжка и женска. Пътуването с рейса до тези бани си беше събитие. А откакто си извоювахме независимостта от дядо ни сами да ходим на плаж там, вместо около върбите до Тунджа, бяхме много щастливи. Но все още не плувахме добре. Веднъж се бях пуснал под вода, между двете стени на басейна, но в дълбокото. Не можах да стигна стената, уплаших се и опрях крака до дъното. Добре, че ме повдигнаха едни момчета, бая вода щях да изгълтам. Обратният път до къщи го вземахме винаги пеша, пет километра само са това. Защото всичките дребни стотинки ги давахме за вафли и жълта лимонада. По пътя късахме ябълки, сливи и джанки, вдигахме прахоляка след себе си, разказвахме си разни истории или просто мълчахме. Не бяхме сами, с братовчедите или с други хлапетии от село си правихме компания.
Истинските плувни умения усвоих на Приморско, когато видях морето за пръв път. Бях на тринадесет години. Морската вода ме държеше над вълните, вече можех да плувам. Само лошото беше, че баща ни под час отменяше забраната да влизаме в морето. Чакахме да стане почти пладне, да се стопли водата. Какво да правиш, авторитет си имаше човекът, как да не го слушаме!
После, бях вече в гимназията, едно лято с брат ми отново бяхме на "Република". Цял ден, слънцето и водата ни беше изсмукало всички сили, изядохме отново само няколко вафли, за лимонада дали имаше, не съм сигурен. И някъде в късния следобяд пеш се запътихме към къщи, до хотел " Хемус". Около четвърто районно, по " Крум Попов", вече имах чувство, че нямам сили да се мръдна повече. Гладът, който ме гонеше ще помня винаги. Пред очите ми бяха палачинките с боровинково сладко, които майка ни беше направила същата сутрин. Цялата ми мисъл беше една палачинка, нищо друго. Жегата беше неустоима, тротоарните плочи бяха напечени, като че ли върху тях щяха да се мятат бели хлябове и баници, въздухът беше сух, чак ми присядаше в гърлото.
И когато влязохме с брат ми в хладната кухня и се надвесихме над палачинките, вече знаех, този ден никога нямаше да го забравя. Защото бяхме млади, имахме майка и татко, имахме палачинки със боровинкаво сладко. Имахме плувки, макар и дочени, с две копчета.
Имахме целия живот пред себе си. Бяхме щастливи, без да го разбираме. Защото щастието е такова, невидимо, мирисът му понякога е на море, друг път на боровинки, трети път на нещо, което не може да се опише. Защото и да го разказваш, този мирис за всекиго е различен.
Аз обичам палачинки със сладко от боровинки.
20.07. 2009 Любомир Николов
После край село Овощник, до нашето село, ходехме също на басейн. Там бяха открили минерална вода, имаше две бани, мъжка и женска. Пътуването с рейса до тези бани си беше събитие. А откакто си извоювахме независимостта от дядо ни сами да ходим на плаж там, вместо около върбите до Тунджа, бяхме много щастливи. Но все още не плувахме добре. Веднъж се бях пуснал под вода, между двете стени на басейна, но в дълбокото. Не можах да стигна стената, уплаших се и опрях крака до дъното. Добре, че ме повдигнаха едни момчета, бая вода щях да изгълтам. Обратният път до къщи го вземахме винаги пеша, пет километра само са това. Защото всичките дребни стотинки ги давахме за вафли и жълта лимонада. По пътя късахме ябълки, сливи и джанки, вдигахме прахоляка след себе си, разказвахме си разни истории или просто мълчахме. Не бяхме сами, с братовчедите или с други хлапетии от село си правихме компания.
Истинските плувни умения усвоих на Приморско, когато видях морето за пръв път. Бях на тринадесет години. Морската вода ме държеше над вълните, вече можех да плувам. Само лошото беше, че баща ни под час отменяше забраната да влизаме в морето. Чакахме да стане почти пладне, да се стопли водата. Какво да правиш, авторитет си имаше човекът, как да не го слушаме!
После, бях вече в гимназията, едно лято с брат ми отново бяхме на "Република". Цял ден, слънцето и водата ни беше изсмукало всички сили, изядохме отново само няколко вафли, за лимонада дали имаше, не съм сигурен. И някъде в късния следобяд пеш се запътихме към къщи, до хотел " Хемус". Около четвърто районно, по " Крум Попов", вече имах чувство, че нямам сили да се мръдна повече. Гладът, който ме гонеше ще помня винаги. Пред очите ми бяха палачинките с боровинково сладко, които майка ни беше направила същата сутрин. Цялата ми мисъл беше една палачинка, нищо друго. Жегата беше неустоима, тротоарните плочи бяха напечени, като че ли върху тях щяха да се мятат бели хлябове и баници, въздухът беше сух, чак ми присядаше в гърлото.
И когато влязохме с брат ми в хладната кухня и се надвесихме над палачинките, вече знаех, този ден никога нямаше да го забравя. Защото бяхме млади, имахме майка и татко, имахме палачинки със боровинкаво сладко. Имахме плувки, макар и дочени, с две копчета.
Имахме целия живот пред себе си. Бяхме щастливи, без да го разбираме. Защото щастието е такова, невидимо, мирисът му понякога е на море, друг път на боровинки, трети път на нещо, което не може да се опише. Защото и да го разказваш, този мирис за всекиго е различен.
Аз обичам палачинки със сладко от боровинки.
20.07. 2009 Любомир Николов
Абонамент за:
Публикации (Atom)