четвъртък, 17 декември 2009 г.

Несериозни мисли на един сериозен човек

Тъй като в събота отивам на вилата, на Стелбище, там имам апартамент, и ще стоя петнадесет дни, се разделям с блога за това време. Ще дандуркам Никола, ще му мажа дупето, да не се подсича, ще му пера пелените, ще го къпя, само дето няма да го кърмя.
Въобще, трудна и отговорна работа. Но ако се има предвид, че цяла година съм си клатил краката, е, мога да се натегна в края на годината и аз.
Добре, да направим една равносметка. Какво се случи през 2009. Да направих пари, егати смешната история. Да започнах някаква сериозна работа, други се наредиха, явно връзките ми са много хлабави. Да се скитах из света, е, в Гърция бях за един ден, на връх Ботев се качих, на връх Марагидик също, на нашето море се плациках два пъти по четири дни. То на Каваците и Албена не беше зле, ама като си помисля едно време какво беше, нещо не съм много въодушевен от видяното.
Друго, нова кола не си купих. Че какво й е на старата, вози ли ме, вози ме. И жената не смених, че кой ще ме вземе с тази бяла брада и с този социален статус. Пък и какво й е на жена ми, само дето не иска да се качва на открит лифт и да се катерчи на високото по камънаците. Иначе нищо й няма.
Да, нови приятели от блоговете намерих. Аз не съм ги търсил, взаимно се открихме. Щом на представянето на ” Лодките” ми се развинти китката от автографи, какво мога да искам повече. И да го искам, по-важното е да го свърша после. Е, може и да стане, нали онзи мислител беше казал: ”Който играе, пичели” . Значи, важното е да сме в играта, при все че правилата много не са ми по вкуса, ама кой ли ме пита.
Така, че както казва бате Наско, дайте да обобщим.
2009 беше хубава година, издадох книга, намерих нови приятели, с които може и никога да не се видим, на това му е ценното, станах дядо, нека бялата ми брада да си има своето оправдание.
И накрая да цитирам финала на едно стихо, което драснах някъде март-април.

--------------------------
Аз ли живях този живот?
Егаси!
Останаха ми:
един приятел,
сина ми,
жена ми,
снаха ми,
спомена за двете лица
на любовта ми.

И дързостта
на вчерашната ми мечта!
--------------------------------

Желая на всички приятели от blog.bg поне една
„ съкровена мечта да превърнем в творение,
за да легнем спокойно в пръстта,
където спят толкова гений.”

Както е казал поетът.

Честита ви идваща Коледа и идващата Нова 2010 година. Наздраве!

lubara

17.12.2009 Любомир Николов

сряда, 16 декември 2009 г.

Идва Коледа - разказ

Площадът пред гарата е същият, както преди двадесет години. Нищо не се е променило. Само десетината таксиметрови коли, прежълтели чак от чакане. Няма много желаещи да се повозят, малкото хора чакат или градския рейс, или маршрутката. Която ще тръгне след петнадесет минути, така ми отговаря с досада шофьорът й. Сякаш трябва да знам разписанието му. Това време ми е достатъчно, влизам в голямата, просторна, мръсна и неуютна чакалня. Врабчета летят високо под тавана й, няколко улични кучета търсят топлина и късче комат от пътниците, свъсили главите си и закусвайки във вътрешното помещение. Часовникът отброява бавно секундите, сядам срещу високата и рехаво украсена елха, само по това може да се разбере, че идват празници.
- Бате, дай ми десет стотинки, бе !
Виждам пред себе си момче на седем-осем години, облечено в синьо яке, голямо за ръста му. Обуто е в плетени дебели чорапогащи в бозав цвят, нахлузило е ботуши с разкривени пети.
- За да купиш цигари ли? - му отговарям.
- За хляб са ми. Ако искаш, ела да ми купиш един хляб- отговаря и ме гледа с тъжни очи, лицето му е жълтеникаво и мръсно.
- Ще ми дадеш ли?- пак ме пита, вижда как съм се изправил и бъркам в малкото джобче отпред на дънките си.
- Ще ти дам, какво да те правя- пускам десет стотинки в дланта му, ръцете са мръсни, с неизрязани нокти.- Само ако те видя, че ще ги дадеш за цигари, ще ти скъсам ушите.
- Господ здраве да ти дава, бате. Жив и здрав да си- завърта се и се затичва хлапето, преди да е чуло, че и аз му пожелавам същото.
Какъв бате съм му, от тридесет часа съм дядо. Истински.

Отново сядам на дървената пейка, пия от колата, която съм купил, за да мине по-бързо времето, и отведнъж си спомням за баща ми. На същата гара, точно преди двадесет години, го посрещнах за последно. Пътуваше винаги с голяма чанта, слизаше припряно на перона, шлиферът му беше изтънял, пуловерите често скъсани на лактите, вратовръзката от онези, които се слагат на врата с готов възел и ластик. Но винаги гладко избръснат, чист, излъчваше някаква одухотвореност, с изцяло бяла коса, оредяла на челото, въпреки малко над шестдесетте си години. Всяка Нова година идваше при нас, със сина ми първата им работа беше да си направят списък. Или график за посещение на интересните места, без които празникът не можеше да се почувства. Харчеше парите си на поразия, за него и за другите си две внучета, оприличавах го на Серафим от едноименния разказ.
Това беше последното му идване по празниците при нас.
И тогава, бързайки да изляза навън, защото нещо стегна гърлото ми, се запитах, аз обадих ли се на сина ми? Че му писах имейл, да. Но я да му се обадя.
- Как е бебето, какво прави- го запитах.
- Ааа, добре е, спи и яде. - Гласът му беше по-уверен и не така детски, както ми се струваше винаги, когато говорехме по джиесема.
Вече бях качил в маршрутката, след по-малко от час щях да си бъда вкъщи. И си казах, какво ни трябва. Да, само едно, Господ здраве да ни дава, само това.

Останалото са подробности от пейзажа.

16.12.2009 Любомир Николов

вторник, 15 декември 2009 г.

Опит за летене - стихотворение

Ти искаш нещо малко, и така ненужно сякаш,
завинаги да си отиде.

То няма как да израсте, и точно туй го прави
толкова ранимо.

Но не за мен. И как без него ще живея.
Е, свиква се, нали !

А в някой ден лъжовен, отново връща се,
и споменът от него тъй боли !

Когато радостта е с теб несподелена,
каква е тя, какъв във нея ще съм аз.

Един чаровник жалък, който вика своя час.
Във който Пловдив бе в краката ни.

А аз бях склонен да летя.
И твоята усмивка тъй красива !

понеделник, 14 декември 2009 г.

Краят на романа

Вървяха по Раковска, разноцветните реклами ослепяваха с разнообразието си, младите хора бързаха, някои с цветя в ръка, други стояха на групи и се веселяха, старите софиянки, издокарани с поизхабените си дрехи не се предаваха, току що почерпили се с торта „Тирамису” и пили малък гръцки коняк, Унгарският ресторант беше преминал в ръцете на ” Хепиверигата”, пролетта беше на средата на пътя си, капките дъжд бяха измили тротоарите и асфалта, светлините от сградите лежаха в малките локви около бордюрите, а Рая и Любодраг не бързаха да се разделят. Походката му беше все още спортна, късата брада побеляла, но косата с цвят на презрял кестен, буклите й бяха по-спокойни, една все пак не мируваше над челото, бръчиците около очите щяха с всяка година да стават повече, гласът беше все така топъл, беше си същият.

И те бяха същите, но нямаше как да продължат от там, където бяха спрели. Когато бяха на седемнадесет.

- Ще те накарам да се влюбиш- обърна се Рая към Любодраг, минаваха покрай младите, стройни, немирни, шумни и красиви в младостта си момчета и момичета, които имаха вече самочувствието на артисти. Макар все още около входа на ВИТИЗ, само за по една цигара време, между етюдите, монолозите, репетициите и пред бъдещите си роли.
- Кажи нещо- отново го погледна Рая.
- Копче- й отговори той .
Двамата се спряха, усмивка се появи на лицата им, една сълза напираше да тръгне, спряла на ъгълчето на очите им. После се прегърнаха силно, ръцете им се сплетоха, кокалчетата на пръстите изпукаха, дланите не искаха да се пуснат, и бавно и без болка се отдалечиха, изминалото време остана помежду им.

Обърнаха се отведнъж и всеки отново тръгна в своята посока. Която се пресичаше с тази на другия, по един невидим начин през всичките тези четиридесет години.

Краят на част Първа - Рая.

Така се изниза лятото. Той беше по лагери, замина на балканско първенство по атлетика зад границата, добре се представи, Рая отиде при баба си на село, пишеха си, но писмата бяха редки и се усещаше някакво напрежение в думите. Дали той беше срещнал друго момиче, или просто се беше уморил от кратките им срещи, когато с настъпването на вечерта тя бързаше за вкъщи. Веднъж бяха излезли навън тримата, със сестра й, какви хубави и еднакво облечени момичета, възкликнаха непознати по широката улица, където кестените вече зрееха. Тя усети, че на Любодраг не му стана приятно, щяха да се разделят за повече от месец и искаше да са сами.

Или Рая беше открила там, на селския площад, нов обожател, с устната хармоника или акордеона, със зализания перчем и напращелите от селския труд мускули, все пак градските момичета са обект на особено внимание. Може би имаше нещо вярно и от двете.
И дойде последната за двамата учебна година, която започна с раздялата й със старата, с олющена и грозна фасада гимназия.

- Ще живеем вече в Младост, пренесохме багажа тия дни. Баща ми ме записа в тамошното училище- това му каза Рая една септемврийска вечер, вървяха по ” Алабин”, градът се беше разтворил за идващата топла нощ, а тя отново за последен път трябваше да се прибере на номер 21-ви, в малката къщица, в която заедно учиха задачи по математика и пиеха какао. Той не беше и чувал за този нов квартал, видя двете сълзи, намокрили очите й .

- Ти ще ме забравиш- му каза тя. – А и аз няма да стана студентка, какво бъдеще имаме заедно.

Лицето й не излъчваше тъга, изглеждаше някак спокойно от предстоящата раздяла, в която беше така сигурна. Това го учуди, не можа да преодолее гордостта си, за да я успокои. Все пак разстоянията не са толкова големи, щом не е сигурна във връзката им, значи се съмнява в него. Така си помисли Любодраг, после не се затича, както обикновено по булеварда, не скочи в движение на задната врата на трамвая, и някак вяло продължи за вкъщи.

Минаха няколко месеца, пролетта двете им училища направиха общ бал в зала ” България”. Всред множеството момичета, облекли странни рокли и направили косите си, като че ли са възрастни улегнали жени, той я видя, имаше си кавалер. И той имаше своя дама за вечерта, макар избрана за вечерта, за да не бъде сам.

И в един от танците на дансинга двамата бяха редом един до друг, той усети ръката й в своята, усети и упрека, че не е вярвал по-силно в нея, че така лесно е предал мечтите им. Може би само от гордост, може би за да я накаже за нейната нерешителност да се отърси от зависимостта на семейството.

Танцът свърши, в него се настани нещо неизживяно и безвъзвратно отминало. Настъпваше утрото, настъпваше новия ден, насреща идваха новите надежди и стремления.

Трябваше окончателно да се примири, а и тя също, че няма да ги посрещнат заедно. Нещо си беше отишло толкова внезапно, колкото неочаквано се беше появило преди близо две години.

неделя, 13 декември 2009 г.

Самолетът лети, лодките дали ще плават?

Наградата за литература " Хеликон"
тази година се присъди на един автор, завладял читателя с романа си 18 % сиво.
Не съм чел тази книга, заглавието малко ми напомная за 18% ДДС.
Сега сборникът му с разкази беше отличен с първа награда от журито. Този сборник си го купих преди четири седмици.
Мотивацията на журито гласи: “”Кратка история на самолета” на Захари Карабашлиев се отличава за достигащото до всяко сърце послание за съдбата на емигранта и стегнатото и реалистично пресъздаване на това как в капката на семейния микросвят са отразени топлината и студът на вселената."

Няма да говоря за това, каква е книгата и какъв е авторът. Ще кажа, че освен труд, талант, упоритост за постигане на по-високите си цели, кооито идват за всеки по различен начин и са мотивирани от различни причини, е нужен и късмет.

И ПИАР.
Чуждица някаква, но не ми се рови из мисълта си, за да я заместя с по-обикновена.
Така, че да започна и аз по някакъв начин с ПИАРА.

Затова цитирам едно мнение и едно пожелание, и двете на наградения Захари Карабашлиев към мен.

Re: Здравейте.



Здравейте.
Никога не допускайте никого до себе си, ако той/тя Ви спират да пишете. Бързането е хубаво есе. Чете се леко и "бързо". А това е комплимент в наши дни.
Успех,
Захари

Изпратено: 20:24 От: zaro


Re: " Лодки през зимата " излезе от печат. Съкратих предговора.

Радвам се наистина!
Няма по-хубаво от това да споделяме историите си и радостта от писането им:)
Честита книга!
Желая ви успех!
Попътен вятър на лодките:)

Захари

Изпратено: 21:11 От: zaro
Е, Захари , благодаря ти за тези думи, здраве и успех в писането ти желая.

Твой колега по вдъхновение : АЗ.

петък, 11 декември 2009 г.

Рая- продължение

Зимата вече отминаваше. Понякога той излизаше от къщи по тъмно, качваше се на трамвая, на обръщалото на шестицата или на девятката, слизаше пред кино” Млада гвардия”, после по булеварда, после в ляво, където на ” Алабин” 21 излизаше от малък безистен Рая. Усмихната му пъхаше в ръцете малка кифла или мекица, и заедно, по”Графа” и после през градината с църквата влизаха в голямата, грозна и олющена сграда на” Шишман”, в която познанието на науката, но не на живота, трябваше да се прелее в главите им. Нещо навярно оставаше там, повечето те съзнателно не допускаха до себе си, защото не бяха сигурни, че от много глава не боли. Тя живееше в малка къщица, зад голямата сграда на шумната улица, в две стаи, една кухничка и малко по-голям вестибюл. Понякога и тя го пресрещаше, чакайки го в тъмната сутрин пред могилката до неговия блок, на ъгъла на стръмния булевард и улица” Крум Попов”.
Имаше дни, в които Любодраг идваше у тях, за да й помага със задачите, търпеливо й обясняваше, тя съсредоточено го гледаше най-много половин час.
- Стига с тази математика, ела да те черпя едно какао- хващаше го за ръката и в другата стая, с баба й тримата мълчаха и пиеха от топлите чаши. После му говореше за хор ”Бодра смяна”, умълчаваше се и той си тръгваше, бързайки за вкъщи или за стадиона.
А няколко пъти, когато се разхождаха по улиците на града, Рая се спираше и питаше:
- Ти ще станеш студент, не ще и съмнение. А аз, аз каква ще стана. Ще вися по софийските ъгли, това ме чака.
- Какви ги говориш, ти си толкова талантлива, толкова красива, ще кандидатстваш с пеене в Консерваторията- сепнато й отвръщаше той.
- Кой ще ме подготви за изпитите, нашите събират за жилище, сестра ми също има нужда от помощ, и тя другата година влиза в гимназия- лицето й беше напрегнато, после се умълчаваше.

- Искаш ли да отидем в зала” България” на камерен концерт- един ден го запита Рая. Усмивката й беше топла, очите светеха.
- Та аз нищо не разбирам от такава музика, тя не е за мен- й отвърна той.
След два дни Любодраг излезе от къщи, измина пеш целия път до кино” Димитър Благоев”, където имаше среща с Рая. Беше със светъл панталон, със сакото на баща си, тя беше завързала около тънката си шия бяло шалче, носеше плисирана пола и зелено яке от изкуствена кожа, навярно на майка й.
- Няма страшно- хвана му ръката тя, залата беше голяма и светла, миришеше на паркетин.
Когато започна втората част от концерта,” Малка нощна музика”, цигулките внезапно нарушиха тишината, поеха вихрен , устремен и завладяващ бяг, сърцето му биеше учестено, ръцете изтръпнаха, душата му се напълни с красота. Излезе от залата като препариран, това беше музиката и на идващия му живот. Но все още не го знаеше.


Един ден, в началото на март, той получи писмо, Рая му пишеше, почеркът беше красив, два листа, откъснати от тетрадка.
- Скъпи мой- така започваше написаното.
„ Не ми се живее, не ми се прави нищо, бих могла да плача, а не мога, нещо така ужасно стяга гърлото ми… Иска ми се да заспя дълбоко, дълбоко, а когато се събудя всичко лошо да бъде сън. Не ти ли се е случвало да сънуваш и да се измъчваш ужасно, и когато се събудиш с облекчение да въздъхнеш - та то не било наистина. И слънцето да те препича някъде под лозите на баба ти и дядо ти. Ох, това слънце, кога
ще изгрее. До кога ще бъде така мрачно.Това време ужасно подтиска. Колко хубаво беше снощи след целия цирк с лекари, рецепти, наставления да си легнеш. Заравям лице в меката прохладна възглавница и се забравям , като в пропаст. И разбира се, присънва ми се далечния хубав Драг,
Миличък Любо, какво ще стане с нас след 5, 10, 15 години? ”
- Целувам те хиляди пъти, мой хубав – завършваше накрая писмото.
Любодраг тогава не знаеше, че това писмо ще го пази години напред. И че то ще бъде начало на нещо красиво, толкова далеч напред във времето, след близо четиридесет години.

Пролетта внезапно дойде. Витошкият вятър изсуши улиците и тротоарите, кокичетата показаха белите си ръчички над малките градски дворове в Лозенец, жълти минзухари пробиха с главици студената земя, птиците се опериха и гласовете им вече се надвикваха с тежкия градски шум, ранните утрини бяха спокойни и ведри, когато Любо се спускаше до канала Перловец, стъпваше на тесния метален парапет на метър и половина над моста, после с усмивка скачаше долу, на асфалта, пресичаше” Евлоги Георгиев” и така стигаше до кино” Дружба”, после край кафето ”Правото”, където и сутрин, и вечер имаше гимназисти, пиеха коняк с кола, криеха цигарите си в шепи, и си разказваха най-невероятни измислици. Главите им бяха остригани под зоркият поглед на учителското тяло, чантите бяха протрити и лежаха в краката им, най-големите вече мислеха за бала и за първите си крачки в живота, който щеше да е толкова различен. Или поне им се искаше да е така.

И дойде ден осми, в месец март, когато улиците се изпълниха с празнично възбудени, облекли чисти дрехи мъже и жени, с пролетни момичетата с изгладени ученически престилки и нови чорапи без ръб, които бяха хвърлили ботушите и обувките им с токчета правеха краката им стройни и красиви. Въздухът миришеше на пролет, по ” Графа” през стотина метра се виеха опашки за цветя, цветарският магазин на”Раковска”, до Сатиричния театър беше долепен до Показния магазин, този на самия ъгъл, но там други бяха клиентите, жените бяха с тежки прически и скъпи палта или манта, мъжете с гладко обръснати лица, със скъпи обувки и вносни шлифери. Останалите, повече или по-малко заможни, бяха се скупчили край трамвайните линии по ” Графа” , малки и по-големи букетчета или саксии с цветя, стръкчета кукуряк или ранен синчец, ухаещ розов, бял или тъмночервен зюмбюл, ранно срамежливо лаленце или немирен, оперен нарцис, бързо преминаваха в ръцете на мъжете и порасналите момчета.
Защото най-важното в този ден беше да можеш да стиснеш в пръсти малкия букет и разбира се, да има на кого да го подариш. Всичко останало беше без значение.

Лятото наближаваше, зелените листа на кестените изникваха с часове и обхващаха короните им, съцветията превръщаха дърветата в огромен белоснежен букет, жълтите клонки на върбите се люшкаха като камшици от все по-топлия вятър, въздухът миришеше на някаква нова, непозната игра. Любодраг и Рая си мислеха, че в нея и двамата ще са победители. Вечерните разходки из парка до плавалня ” Република”, до открития амфитеатър или до Пионерския дворец им бяха най-желани, защото тогава само птиците и катериците бяха свидетели на техните целувки. Веднъж много се смяха, когато той забрави очилата си на една пейка, бяха вече излезли по ситно насипаната с чакъл сиво-бяла алея, почти до малкото трамвайче на спирка” Вишнева”. Лицето му беше бледо, овално, брадата му все още едва набола, очите му следяха нейното тяло, походка и усмивка. Тя се обърна към него и каза:
- Без очила си още по-хубав- и двамата със смях се втурнаха назад към гората.
Понякога отиваха на гости у Зари, той им правеше нескафе, усърдно бъркаше в чашите, докато на дъното захарта, кафявите зрънца и капките вода побелеят, после тримата палеха цигари ”Филип Морис” или когато липсваха стотинки, ” Слънце” без филтър. Рая се давеше, а Драг казваше, че това ще го отдалечи от националния отбор по атлетика. И когато оставаха за минути сами, ръцете им се търсеха, телата им се устремяваха едно към друго, допирът беше изригване на чистата им радост. Не бързаха да поискат нещо повече, мислеха си, че ще имат цялото време на света.

Учебната година завърши, лятото на Младежкия фестивал беше настъпило.Голямата масовка на Националния стадион репетираше сутрин и вечер. Момичетата бяха с бели тениски, с червени или сини поли, момчетата обути с бели панталони, ръцете им държаха флагчета, мегафоните издаваха силните заповеди на ръководителите, които бяха винаги недоволни от дисциплината и от наученото. Смехът между пейките отекваше чак до близкия колодрум, и когато вечерта настъпваше, вратите на стадиона изнемогваха от мощния нетърпелив тласък на ученическата тълпа, която никак не се интересуваше от авторитета на Партията, че дори и на държавата. А от своите си мисли за идващата свобода на останалото дни от лятото, за плажовете по морето или ваканцията на село, когато тези момичета и момчета, които щяха да имат щастието да се докоснат до сините му вълни или да карат колело по широките жълтозелени поля или прашни селски пътища, щяха да развеят своите, невидими и красиви флагчета на младостта си.
Любодраг също беше на стадиона. Но на пистата, като спортист беше освободен от масовката. Тялото му се отлепваше рязко от твърдата, тъмно-черна нова писта, шиповете на шпайковете му се забиваха за частици от секундата в нея, вятърът около него изоставаше, косата му се ветрееше с малкия си перчем отпред, очите му се стремяха да открият всред тези всички флагчета, тениски и бели шапки неговото, най-хубавото момиче. Рая.
И когато дойде вечерта на откриването, със Зари бяха около стадиона, улиците бяха притихнали, шума отвътре идваше на тласъци, радиоуредбите разнасяха песни, мелодии, отривисти команди и една неизвестна досега атмосфера. Тази на големия свят, който е изпратил своите бели, жълти, черни и толкова различни в облеклото и мислите си млади хора, за които това си беше емоция, пътуване и опознаване на също толкова различно и непознато място. Където наглед животът си тече както навсякъде, но където различията бързо се опознават, защото тези различия са видими, фаворизирани и не подлежат на оспорване.
Тогава към двамата се приближи млада, хубава жена, заговори ги на развален руски език. Изостанала от групата, чехкиня, професия журналист, може ли да я придружат до хотела й, изпуснала е тържественото откриване, но нали все пак е намерила помощта им. И когато тримата вървяха със смях по пустите улици на София, те я запитаха какво става в Чехословакия. Всички тук сме обезпокоени, нямаме информация.
- Елате утре сутрин в хотела, ще ви запозная с чешки момичета, голяма съм за вас- побърза да им отговори тя, после замълча и вече бяха пристигнали.
На другата сутрин отново бяха заедно, до Партийния дом, до Двореца, до Мавзолея, после до Ректората, навлязоха и в Парка на Свободата, където групата им се събираше.
Така се разделиха, години след това разбраха защо толкова много се беше изменило лицето й от онзи труден за отговор въпрос.
Фестивалът си отиваше, със своите шумни разноцветни групи по централните улици, с рок-групите в малките и по-големи читалища, с изложбите на детски рисунки, изложени в алеите из парка, с новите клош панталони и цветни ризи с широки дълги яки, които се прокраднаха тихомълком към интернационалното пъстро, невероятно и дори шашаво облекло на участниците. И с надеждата, че сега светът е дошъл при нас, но един ден и ние можем да дойдем при него, колкото и невероятно да ни се струва това.