Имаме си ние наше, малко бебо,
идвам ли във *Младост*, питам аз - къде го.
Хващам малките пръстенца,
като морковчета *бейби* са, като кутренца.
Бузките му сладки аз докосвам,
своята брада за него съм готов да я къносвам.
Моито внуче се роди зимъска,
силен вятър, сняг в небето взе да пръска.
Но в сърца ни топли дири то остави,
да сме весели, щастливи, много да сме здрави.
Туй на Коледа да имаме и другата година!
Той Никола ще е станал веч юнак и половина!
понеделник, 4 януари 2010 г.
четвъртък, 17 декември 2009 г.
Несериозни мисли на един сериозен човек
Тъй като в събота отивам на вилата, на Стелбище, там имам апартамент, и ще стоя петнадесет дни, се разделям с блога за това време. Ще дандуркам Никола, ще му мажа дупето, да не се подсича, ще му пера пелените, ще го къпя, само дето няма да го кърмя.
Въобще, трудна и отговорна работа. Но ако се има предвид, че цяла година съм си клатил краката, е, мога да се натегна в края на годината и аз.
Добре, да направим една равносметка. Какво се случи през 2009. Да направих пари, егати смешната история. Да започнах някаква сериозна работа, други се наредиха, явно връзките ми са много хлабави. Да се скитах из света, е, в Гърция бях за един ден, на връх Ботев се качих, на връх Марагидик също, на нашето море се плациках два пъти по четири дни. То на Каваците и Албена не беше зле, ама като си помисля едно време какво беше, нещо не съм много въодушевен от видяното.
Друго, нова кола не си купих. Че какво й е на старата, вози ли ме, вози ме. И жената не смених, че кой ще ме вземе с тази бяла брада и с този социален статус. Пък и какво й е на жена ми, само дето не иска да се качва на открит лифт и да се катерчи на високото по камънаците. Иначе нищо й няма.
Да, нови приятели от блоговете намерих. Аз не съм ги търсил, взаимно се открихме. Щом на представянето на ” Лодките” ми се развинти китката от автографи, какво мога да искам повече. И да го искам, по-важното е да го свърша после. Е, може и да стане, нали онзи мислител беше казал: ”Който играе, пичели” . Значи, важното е да сме в играта, при все че правилата много не са ми по вкуса, ама кой ли ме пита.
Така, че както казва бате Наско, дайте да обобщим.
2009 беше хубава година, издадох книга, намерих нови приятели, с които може и никога да не се видим, на това му е ценното, станах дядо, нека бялата ми брада да си има своето оправдание.
И накрая да цитирам финала на едно стихо, което драснах някъде март-април.
--------------------------
Аз ли живях този живот?
Егаси!
Останаха ми:
един приятел,
сина ми,
жена ми,
снаха ми,
спомена за двете лица
на любовта ми.
И дързостта
на вчерашната ми мечта!
--------------------------------
Желая на всички приятели от blog.bg поне една
„ съкровена мечта да превърнем в творение,
за да легнем спокойно в пръстта,
където спят толкова гений.”
Както е казал поетът.
Честита ви идваща Коледа и идващата Нова 2010 година. Наздраве!
lubara
17.12.2009 Любомир Николов
Въобще, трудна и отговорна работа. Но ако се има предвид, че цяла година съм си клатил краката, е, мога да се натегна в края на годината и аз.
Добре, да направим една равносметка. Какво се случи през 2009. Да направих пари, егати смешната история. Да започнах някаква сериозна работа, други се наредиха, явно връзките ми са много хлабави. Да се скитах из света, е, в Гърция бях за един ден, на връх Ботев се качих, на връх Марагидик също, на нашето море се плациках два пъти по четири дни. То на Каваците и Албена не беше зле, ама като си помисля едно време какво беше, нещо не съм много въодушевен от видяното.
Друго, нова кола не си купих. Че какво й е на старата, вози ли ме, вози ме. И жената не смених, че кой ще ме вземе с тази бяла брада и с този социален статус. Пък и какво й е на жена ми, само дето не иска да се качва на открит лифт и да се катерчи на високото по камънаците. Иначе нищо й няма.
Да, нови приятели от блоговете намерих. Аз не съм ги търсил, взаимно се открихме. Щом на представянето на ” Лодките” ми се развинти китката от автографи, какво мога да искам повече. И да го искам, по-важното е да го свърша после. Е, може и да стане, нали онзи мислител беше казал: ”Който играе, пичели” . Значи, важното е да сме в играта, при все че правилата много не са ми по вкуса, ама кой ли ме пита.
Така, че както казва бате Наско, дайте да обобщим.
2009 беше хубава година, издадох книга, намерих нови приятели, с които може и никога да не се видим, на това му е ценното, станах дядо, нека бялата ми брада да си има своето оправдание.
И накрая да цитирам финала на едно стихо, което драснах някъде март-април.
--------------------------
Аз ли живях този живот?
Егаси!
Останаха ми:
един приятел,
сина ми,
жена ми,
снаха ми,
спомена за двете лица
на любовта ми.
И дързостта
на вчерашната ми мечта!
--------------------------------
Желая на всички приятели от blog.bg поне една
„ съкровена мечта да превърнем в творение,
за да легнем спокойно в пръстта,
където спят толкова гений.”
Както е казал поетът.
Честита ви идваща Коледа и идващата Нова 2010 година. Наздраве!
lubara
17.12.2009 Любомир Николов
сряда, 16 декември 2009 г.
Идва Коледа - разказ
Площадът пред гарата е същият, както преди двадесет години. Нищо не се е променило. Само десетината таксиметрови коли, прежълтели чак от чакане. Няма много желаещи да се повозят, малкото хора чакат или градския рейс, или маршрутката. Която ще тръгне след петнадесет минути, така ми отговаря с досада шофьорът й. Сякаш трябва да знам разписанието му. Това време ми е достатъчно, влизам в голямата, просторна, мръсна и неуютна чакалня. Врабчета летят високо под тавана й, няколко улични кучета търсят топлина и късче комат от пътниците, свъсили главите си и закусвайки във вътрешното помещение. Часовникът отброява бавно секундите, сядам срещу високата и рехаво украсена елха, само по това може да се разбере, че идват празници.
- Бате, дай ми десет стотинки, бе !
Виждам пред себе си момче на седем-осем години, облечено в синьо яке, голямо за ръста му. Обуто е в плетени дебели чорапогащи в бозав цвят, нахлузило е ботуши с разкривени пети.
- За да купиш цигари ли? - му отговарям.
- За хляб са ми. Ако искаш, ела да ми купиш един хляб- отговаря и ме гледа с тъжни очи, лицето му е жълтеникаво и мръсно.
- Ще ми дадеш ли?- пак ме пита, вижда как съм се изправил и бъркам в малкото джобче отпред на дънките си.
- Ще ти дам, какво да те правя- пускам десет стотинки в дланта му, ръцете са мръсни, с неизрязани нокти.- Само ако те видя, че ще ги дадеш за цигари, ще ти скъсам ушите.
- Господ здраве да ти дава, бате. Жив и здрав да си- завърта се и се затичва хлапето, преди да е чуло, че и аз му пожелавам същото.
Какъв бате съм му, от тридесет часа съм дядо. Истински.
Отново сядам на дървената пейка, пия от колата, която съм купил, за да мине по-бързо времето, и отведнъж си спомням за баща ми. На същата гара, точно преди двадесет години, го посрещнах за последно. Пътуваше винаги с голяма чанта, слизаше припряно на перона, шлиферът му беше изтънял, пуловерите често скъсани на лактите, вратовръзката от онези, които се слагат на врата с готов възел и ластик. Но винаги гладко избръснат, чист, излъчваше някаква одухотвореност, с изцяло бяла коса, оредяла на челото, въпреки малко над шестдесетте си години. Всяка Нова година идваше при нас, със сина ми първата им работа беше да си направят списък. Или график за посещение на интересните места, без които празникът не можеше да се почувства. Харчеше парите си на поразия, за него и за другите си две внучета, оприличавах го на Серафим от едноименния разказ.
Това беше последното му идване по празниците при нас.
И тогава, бързайки да изляза навън, защото нещо стегна гърлото ми, се запитах, аз обадих ли се на сина ми? Че му писах имейл, да. Но я да му се обадя.
- Как е бебето, какво прави- го запитах.
- Ааа, добре е, спи и яде. - Гласът му беше по-уверен и не така детски, както ми се струваше винаги, когато говорехме по джиесема.
Вече бях качил в маршрутката, след по-малко от час щях да си бъда вкъщи. И си казах, какво ни трябва. Да, само едно, Господ здраве да ни дава, само това.
Останалото са подробности от пейзажа.
16.12.2009 Любомир Николов
- Бате, дай ми десет стотинки, бе !
Виждам пред себе си момче на седем-осем години, облечено в синьо яке, голямо за ръста му. Обуто е в плетени дебели чорапогащи в бозав цвят, нахлузило е ботуши с разкривени пети.
- За да купиш цигари ли? - му отговарям.
- За хляб са ми. Ако искаш, ела да ми купиш един хляб- отговаря и ме гледа с тъжни очи, лицето му е жълтеникаво и мръсно.
- Ще ми дадеш ли?- пак ме пита, вижда как съм се изправил и бъркам в малкото джобче отпред на дънките си.
- Ще ти дам, какво да те правя- пускам десет стотинки в дланта му, ръцете са мръсни, с неизрязани нокти.- Само ако те видя, че ще ги дадеш за цигари, ще ти скъсам ушите.
- Господ здраве да ти дава, бате. Жив и здрав да си- завърта се и се затичва хлапето, преди да е чуло, че и аз му пожелавам същото.
Какъв бате съм му, от тридесет часа съм дядо. Истински.
Отново сядам на дървената пейка, пия от колата, която съм купил, за да мине по-бързо времето, и отведнъж си спомням за баща ми. На същата гара, точно преди двадесет години, го посрещнах за последно. Пътуваше винаги с голяма чанта, слизаше припряно на перона, шлиферът му беше изтънял, пуловерите често скъсани на лактите, вратовръзката от онези, които се слагат на врата с готов възел и ластик. Но винаги гладко избръснат, чист, излъчваше някаква одухотвореност, с изцяло бяла коса, оредяла на челото, въпреки малко над шестдесетте си години. Всяка Нова година идваше при нас, със сина ми първата им работа беше да си направят списък. Или график за посещение на интересните места, без които празникът не можеше да се почувства. Харчеше парите си на поразия, за него и за другите си две внучета, оприличавах го на Серафим от едноименния разказ.
Това беше последното му идване по празниците при нас.
И тогава, бързайки да изляза навън, защото нещо стегна гърлото ми, се запитах, аз обадих ли се на сина ми? Че му писах имейл, да. Но я да му се обадя.
- Как е бебето, какво прави- го запитах.
- Ааа, добре е, спи и яде. - Гласът му беше по-уверен и не така детски, както ми се струваше винаги, когато говорехме по джиесема.
Вече бях качил в маршрутката, след по-малко от час щях да си бъда вкъщи. И си казах, какво ни трябва. Да, само едно, Господ здраве да ни дава, само това.
Останалото са подробности от пейзажа.
16.12.2009 Любомир Николов
вторник, 15 декември 2009 г.
Опит за летене - стихотворение
Ти искаш нещо малко, и така ненужно сякаш,
завинаги да си отиде.
То няма как да израсте, и точно туй го прави
толкова ранимо.
Но не за мен. И как без него ще живея.
Е, свиква се, нали !
А в някой ден лъжовен, отново връща се,
и споменът от него тъй боли !
Когато радостта е с теб несподелена,
каква е тя, какъв във нея ще съм аз.
Един чаровник жалък, който вика своя час.
Във който Пловдив бе в краката ни.
А аз бях склонен да летя.
И твоята усмивка тъй красива !
завинаги да си отиде.
То няма как да израсте, и точно туй го прави
толкова ранимо.
Но не за мен. И как без него ще живея.
Е, свиква се, нали !
А в някой ден лъжовен, отново връща се,
и споменът от него тъй боли !
Когато радостта е с теб несподелена,
каква е тя, какъв във нея ще съм аз.
Един чаровник жалък, който вика своя час.
Във който Пловдив бе в краката ни.
А аз бях склонен да летя.
И твоята усмивка тъй красива !
понеделник, 14 декември 2009 г.
Краят на романа
Вървяха по Раковска, разноцветните реклами ослепяваха с разнообразието си, младите хора бързаха, някои с цветя в ръка, други стояха на групи и се веселяха, старите софиянки, издокарани с поизхабените си дрехи не се предаваха, току що почерпили се с торта „Тирамису” и пили малък гръцки коняк, Унгарският ресторант беше преминал в ръцете на ” Хепиверигата”, пролетта беше на средата на пътя си, капките дъжд бяха измили тротоарите и асфалта, светлините от сградите лежаха в малките локви около бордюрите, а Рая и Любодраг не бързаха да се разделят. Походката му беше все още спортна, късата брада побеляла, но косата с цвят на презрял кестен, буклите й бяха по-спокойни, една все пак не мируваше над челото, бръчиците около очите щяха с всяка година да стават повече, гласът беше все така топъл, беше си същият.
И те бяха същите, но нямаше как да продължат от там, където бяха спрели. Когато бяха на седемнадесет.
- Ще те накарам да се влюбиш- обърна се Рая към Любодраг, минаваха покрай младите, стройни, немирни, шумни и красиви в младостта си момчета и момичета, които имаха вече самочувствието на артисти. Макар все още около входа на ВИТИЗ, само за по една цигара време, между етюдите, монолозите, репетициите и пред бъдещите си роли.
- Кажи нещо- отново го погледна Рая.
- Копче- й отговори той .
Двамата се спряха, усмивка се появи на лицата им, една сълза напираше да тръгне, спряла на ъгълчето на очите им. После се прегърнаха силно, ръцете им се сплетоха, кокалчетата на пръстите изпукаха, дланите не искаха да се пуснат, и бавно и без болка се отдалечиха, изминалото време остана помежду им.
Обърнаха се отведнъж и всеки отново тръгна в своята посока. Която се пресичаше с тази на другия, по един невидим начин през всичките тези четиридесет години.
И те бяха същите, но нямаше как да продължат от там, където бяха спрели. Когато бяха на седемнадесет.
- Ще те накарам да се влюбиш- обърна се Рая към Любодраг, минаваха покрай младите, стройни, немирни, шумни и красиви в младостта си момчета и момичета, които имаха вече самочувствието на артисти. Макар все още около входа на ВИТИЗ, само за по една цигара време, между етюдите, монолозите, репетициите и пред бъдещите си роли.
- Кажи нещо- отново го погледна Рая.
- Копче- й отговори той .
Двамата се спряха, усмивка се появи на лицата им, една сълза напираше да тръгне, спряла на ъгълчето на очите им. После се прегърнаха силно, ръцете им се сплетоха, кокалчетата на пръстите изпукаха, дланите не искаха да се пуснат, и бавно и без болка се отдалечиха, изминалото време остана помежду им.
Обърнаха се отведнъж и всеки отново тръгна в своята посока. Която се пресичаше с тази на другия, по един невидим начин през всичките тези четиридесет години.
Краят на част Първа - Рая.
Така се изниза лятото. Той беше по лагери, замина на балканско първенство по атлетика зад границата, добре се представи, Рая отиде при баба си на село, пишеха си, но писмата бяха редки и се усещаше някакво напрежение в думите. Дали той беше срещнал друго момиче, или просто се беше уморил от кратките им срещи, когато с настъпването на вечерта тя бързаше за вкъщи. Веднъж бяха излезли навън тримата, със сестра й, какви хубави и еднакво облечени момичета, възкликнаха непознати по широката улица, където кестените вече зрееха. Тя усети, че на Любодраг не му стана приятно, щяха да се разделят за повече от месец и искаше да са сами.
Или Рая беше открила там, на селския площад, нов обожател, с устната хармоника или акордеона, със зализания перчем и напращелите от селския труд мускули, все пак градските момичета са обект на особено внимание. Може би имаше нещо вярно и от двете.
И дойде последната за двамата учебна година, която започна с раздялата й със старата, с олющена и грозна фасада гимназия.
- Ще живеем вече в Младост, пренесохме багажа тия дни. Баща ми ме записа в тамошното училище- това му каза Рая една септемврийска вечер, вървяха по ” Алабин”, градът се беше разтворил за идващата топла нощ, а тя отново за последен път трябваше да се прибере на номер 21-ви, в малката къщица, в която заедно учиха задачи по математика и пиеха какао. Той не беше и чувал за този нов квартал, видя двете сълзи, намокрили очите й .
- Ти ще ме забравиш- му каза тя. – А и аз няма да стана студентка, какво бъдеще имаме заедно.
Лицето й не излъчваше тъга, изглеждаше някак спокойно от предстоящата раздяла, в която беше така сигурна. Това го учуди, не можа да преодолее гордостта си, за да я успокои. Все пак разстоянията не са толкова големи, щом не е сигурна във връзката им, значи се съмнява в него. Така си помисли Любодраг, после не се затича, както обикновено по булеварда, не скочи в движение на задната врата на трамвая, и някак вяло продължи за вкъщи.
Минаха няколко месеца, пролетта двете им училища направиха общ бал в зала ” България”. Всред множеството момичета, облекли странни рокли и направили косите си, като че ли са възрастни улегнали жени, той я видя, имаше си кавалер. И той имаше своя дама за вечерта, макар избрана за вечерта, за да не бъде сам.
И в един от танците на дансинга двамата бяха редом един до друг, той усети ръката й в своята, усети и упрека, че не е вярвал по-силно в нея, че така лесно е предал мечтите им. Може би само от гордост, може би за да я накаже за нейната нерешителност да се отърси от зависимостта на семейството.
Танцът свърши, в него се настани нещо неизживяно и безвъзвратно отминало. Настъпваше утрото, настъпваше новия ден, насреща идваха новите надежди и стремления.
Трябваше окончателно да се примири, а и тя също, че няма да ги посрещнат заедно. Нещо си беше отишло толкова внезапно, колкото неочаквано се беше появило преди близо две години.
Или Рая беше открила там, на селския площад, нов обожател, с устната хармоника или акордеона, със зализания перчем и напращелите от селския труд мускули, все пак градските момичета са обект на особено внимание. Може би имаше нещо вярно и от двете.
И дойде последната за двамата учебна година, която започна с раздялата й със старата, с олющена и грозна фасада гимназия.
- Ще живеем вече в Младост, пренесохме багажа тия дни. Баща ми ме записа в тамошното училище- това му каза Рая една септемврийска вечер, вървяха по ” Алабин”, градът се беше разтворил за идващата топла нощ, а тя отново за последен път трябваше да се прибере на номер 21-ви, в малката къщица, в която заедно учиха задачи по математика и пиеха какао. Той не беше и чувал за този нов квартал, видя двете сълзи, намокрили очите й .
- Ти ще ме забравиш- му каза тя. – А и аз няма да стана студентка, какво бъдеще имаме заедно.
Лицето й не излъчваше тъга, изглеждаше някак спокойно от предстоящата раздяла, в която беше така сигурна. Това го учуди, не можа да преодолее гордостта си, за да я успокои. Все пак разстоянията не са толкова големи, щом не е сигурна във връзката им, значи се съмнява в него. Така си помисли Любодраг, после не се затича, както обикновено по булеварда, не скочи в движение на задната врата на трамвая, и някак вяло продължи за вкъщи.
Минаха няколко месеца, пролетта двете им училища направиха общ бал в зала ” България”. Всред множеството момичета, облекли странни рокли и направили косите си, като че ли са възрастни улегнали жени, той я видя, имаше си кавалер. И той имаше своя дама за вечерта, макар избрана за вечерта, за да не бъде сам.
И в един от танците на дансинга двамата бяха редом един до друг, той усети ръката й в своята, усети и упрека, че не е вярвал по-силно в нея, че така лесно е предал мечтите им. Може би само от гордост, може би за да я накаже за нейната нерешителност да се отърси от зависимостта на семейството.
Танцът свърши, в него се настани нещо неизживяно и безвъзвратно отминало. Настъпваше утрото, настъпваше новия ден, насреща идваха новите надежди и стремления.
Трябваше окончателно да се примири, а и тя също, че няма да ги посрещнат заедно. Нещо си беше отишло толкова внезапно, колкото неочаквано се беше появило преди близо две години.
неделя, 13 декември 2009 г.
Самолетът лети, лодките дали ще плават?
Наградата за литература " Хеликон"
тази година се присъди на един автор, завладял читателя с романа си 18 % сиво.
Не съм чел тази книга, заглавието малко ми напомная за 18% ДДС.
Сега сборникът му с разкази беше отличен с първа награда от журито. Този сборник си го купих преди четири седмици.
Мотивацията на журито гласи: “”Кратка история на самолета” на Захари Карабашлиев се отличава за достигащото до всяко сърце послание за съдбата на емигранта и стегнатото и реалистично пресъздаване на това как в капката на семейния микросвят са отразени топлината и студът на вселената."
Няма да говоря за това, каква е книгата и какъв е авторът. Ще кажа, че освен труд, талант, упоритост за постигане на по-високите си цели, кооито идват за всеки по различен начин и са мотивирани от различни причини, е нужен и късмет.
И ПИАР.
Чуждица някаква, но не ми се рови из мисълта си, за да я заместя с по-обикновена.
Така, че да започна и аз по някакъв начин с ПИАРА.
Затова цитирам едно мнение и едно пожелание, и двете на наградения Захари Карабашлиев към мен.
Re: Здравейте.
Здравейте.
Никога не допускайте никого до себе си, ако той/тя Ви спират да пишете. Бързането е хубаво есе. Чете се леко и "бързо". А това е комплимент в наши дни.
Успех,
Захари
Изпратено: 20:24 От: zaro
Re: " Лодки през зимата " излезе от печат. Съкратих предговора.
Радвам се наистина!
Няма по-хубаво от това да споделяме историите си и радостта от писането им:)
Честита книга!
Желая ви успех!
Попътен вятър на лодките:)
Захари
Изпратено: 21:11 От: zaro
Е, Захари , благодаря ти за тези думи, здраве и успех в писането ти желая.
Твой колега по вдъхновение : АЗ.
тази година се присъди на един автор, завладял читателя с романа си 18 % сиво.
Не съм чел тази книга, заглавието малко ми напомная за 18% ДДС.
Сега сборникът му с разкази беше отличен с първа награда от журито. Този сборник си го купих преди четири седмици.
Мотивацията на журито гласи: “”Кратка история на самолета” на Захари Карабашлиев се отличава за достигащото до всяко сърце послание за съдбата на емигранта и стегнатото и реалистично пресъздаване на това как в капката на семейния микросвят са отразени топлината и студът на вселената."
Няма да говоря за това, каква е книгата и какъв е авторът. Ще кажа, че освен труд, талант, упоритост за постигане на по-високите си цели, кооито идват за всеки по различен начин и са мотивирани от различни причини, е нужен и късмет.
И ПИАР.
Чуждица някаква, но не ми се рови из мисълта си, за да я заместя с по-обикновена.
Така, че да започна и аз по някакъв начин с ПИАРА.
Затова цитирам едно мнение и едно пожелание, и двете на наградения Захари Карабашлиев към мен.
Re: Здравейте.
Здравейте.
Никога не допускайте никого до себе си, ако той/тя Ви спират да пишете. Бързането е хубаво есе. Чете се леко и "бързо". А това е комплимент в наши дни.
Успех,
Захари
Изпратено: 20:24 От: zaro
Re: " Лодки през зимата " излезе от печат. Съкратих предговора.
Радвам се наистина!
Няма по-хубаво от това да споделяме историите си и радостта от писането им:)
Честита книга!
Желая ви успех!
Попътен вятър на лодките:)
Захари
Изпратено: 21:11 От: zaro
Е, Захари , благодаря ти за тези думи, здраве и успех в писането ти желая.
Твой колега по вдъхновение : АЗ.
Абонамент за:
Публикации (Atom)