неделя, 18 септември 2011 г.

Егаси, не мой позна туй Харбанаси...

Днес набрах си шипки, трънки и глогинки.
Станах в ранен час, пийнах билков чай с малинки.
Утрото намигна ми, кимнах му с усмивка.
И добрах се със трабанта… в райската градинка.

И какво да видя, горе над градчето.
Бизнесът цъфти, та върже яко, смело.
Къщи вдига, сякаш кули гонят те небето.
И едни огради ширнал, опаковал цяло село.

Джипове и черни лимузини, сякаш на изложба.
Аз къде съм тръгнал с таз социалистична рожба.
И какви басейни, водни стройни кавалкади.
Ах, душата да е яка, че не смогвам с никакви рокади…

Цъкам си със зъби, после дръпнах се надясно.
Ама все край тез грамади нещо ми е тясно.
Че си викам, късно е да правиш мой човек, химери.
Я си бягай бързо към полето, завист да те не намери.

И сега тоз плод в червено, синьо и пембено.
Вино ли ще става, сок или пък мармалад в зелено.
Цветове да има, шарено да бъде, сладост да изпъква.
А пък Харбанаси… да не ми се толкоз във очи намъква!



18.09.2011. Любомир Николов

понеделник, 12 септември 2011 г.

Моята смокиня

Преди десет дни спрях колата пред входа на ”Каваците”. Прекосих прашното шосе, навлязох всред буренака и къпинака, бях обул маратонките специално за тази ни среща. Не бях я виждал от преди две години, и не бях сигурен дали е още жива. Все пак строителството е навсякъде.
Беше се килнала сякаш на една страна. Около нея тръни и буреняк. Короната й сякаш се беше смалила. Клоните й изсъхнали оттук, оттам. Но пак се държи, милата. И ражда както едно време, няма спиране. Покатерих се по ръбатата й снага, колко пъти съм го правил. Щом и това мога, значи и аз още ставам, си казах. А плодовете й, какъв аромат! Много смокини съм изял за десетината години, когато летувах на този къмпинг, но от нейните по-дъхави и сладки няма.
Не се задържах много при нея. Предишни лета през ден я посещавах. Не си и взех довиждане, миналото си е минало. А бъдещето никой не знае чие притежание е.
Изведнъж почувствах, че повече няма какво да ми даде.
Просто защото ми е дала твърде много, дали тя знае това...
И както прекосявах шосето, ми се стори че дочувам шепота й:
- Ще се върнеш, приятелю, ще се върнеш отново при мен.

Може и да ми се е сторило. Но поисках наистина да стане така.
Силно го поисках!


12.09.2011. Любомир Николов

петък, 1 юли 2011 г.

Моят първи юли

…Тичам, тичам по влажния пясък, очите ми са разтворени, косата ми е разпиляна, брадата ми е черна, сърцето ми е пълно, морето се е заиграло като на шега с чайки и гларуси, синкавите медузи ги прескачам леко, червеният диск се е подал над хоризонта, скоро ще стане яркожълт, вятърът ме гали с хладния си дъх, две сини очи още спят в бунгалото, иде ми да литна, препъвам се в изоставените дворци от пясък, острите мидени черупки ме отпращат по-встрани от разхвърляните пръски на вълните, куче се въргаля в плиткото, смокините, липите и каваците зеленеят встрани и по-горе, пораснало момиче е обгърнало тънките си крака и гледа напред към безкрая, старец и старица трудно пристъпят към дюните, водораслите се оплитат около пръстите на ходилата ми, шезлонгите правят първите дири по гладкото, виковете на царевичарите са още в късните им сънища, музика напира в гърдите ми, втурвам се с вдигнати колене през каменистото дъно, вече плувам като делфин към шамандурата, обръщам се по гръб, за да видя птиците как летят високо в безбрежното, после отново потапям глава в синьозелената вода, разбивам с чело белите зайчета, сам съм, около мен няма никой, а имам целия свят, и си казвам…
„ Ах, дано не сънувам…”

1.07.2011. Любомир Николов

понеделник, 13 юни 2011 г.

Вярвате ли в извънземни -за разказите на Петър Марчев

Не знам дали ако прочетете новата книга с разкази на Петър Марчев ще промените мнението си за съществуването им. Някои вярват, други не. Но пък заглавието
” Извънземното от Долна Митрополия” звучи достатъчно абсурдно и дори подвеждащо. Защото всичко, за което авторът разказва e взето направо от истинския живот. Е, поднесено с фино чувство за хумор и голяма доза самоирония.
Авторът ни представя своите разкази с невероятното хрумване да ги озаглави по подобие на някои световни произведения. Започва с класическото „ Под игото”, минава през ” Война и мир” и „Малкият принц”, после се спира ” По пътя” , за да завърши накрая с ” Мамино детенце”.
Петър Марчев е много смешен автор. Стилът му е такъв, хумор, самоирония, минали събития, световни и регионални, както и днешни човешки надлъгвания и прегрешения, всичко това изобилства в разказите. Ако не цялата, то половината световна литература ни докосва с ярките щрихи на писанията му. На моменти обаче разказвачът няма никаква пощада към четящия. Показва обикновени, истински със своята силна болка истории, както ги е видял и почувствал.
Порасналото момче, простило след дълги години на приятеля на своя баща, неволно отнел живота му. Баба Костовица, погубила живота си, за да предпази от хорски приказки своя син Косьо. Благо и неговият неблагодарен приятел. Близнатото по челото недъгаво момче, проходило внезапно, за да се отблагодари на пенсионираната учителка, направила всичко, за да доведе при него надеждата. Комшийките баба Петковица и баба Райковица, които се скарват за едното нищо, а после колко мъка произтича от това.
Такива са героите на Петър Марчев. Първични, обичащи, мразещи, страдащи, прощаващи, но и вярващи. В това, че могат да променят ако не целия свят, то поне себе си към по-добро. Но нека най-напред се научат да обичат истински.
А колко от нещата, така скъпи и ценни за едно отминало време намира читателя в книгата. Дънките „Levis”, „Coca cola”-та и нейното българско подобие „Алтай”-я, руския „Москвич”, големия шоколад”Крава”, грамофонните тави с музиката на Назарет и Пърпъл.
И събитията през 68-ма в Чехословакия, и пътуването до светите места на Атон, и гюловото масло на казанлъшката долина, и още, и още…
Това е един свят, събран в сто и тридесет страници.
Светът на Петър Марчев, един човек който помни миналото. И който силно вярва в бъдещето. За което трябва да се пътува с вдигната глава.
А този свят е и нашият свят, което прави книгата му толкова близка до сърцата ни.


13.06.2011 Любомир Николов Николов

сряда, 1 юни 2011 г.

Eжедневие-разказ

Виждам го как пресича улицата. Леко притичва, замята дългите си ръце и крака, навежда се да прибере в близкото кошче някоя захвърлена хартия. Около дългото му тяло се е омотал възмръсничък шлифер. Вади гребен и сресва в движение белите си коси, после отново се забързва напред. Вече ми се струва, че няма закъде да е толкова устремен, трябва да е от година-две пенсионер. Сам е като кукувица.
Пуши цигара, като отхвърля с резки движения дългите си черни коси. Боядисва се, навярно. Когато е обута в дънки, те са прилепнали плътно по стегнатото й тяло. Знае го и понякога затова излиза навън, да й се любуват. Може след време да не е така стройна, но това време е далеч. Около нея понякога кръжат няколко момчета, или някое момиче, с което сякаш се състезават по красота и младост.
Всяка сутрин мете пред големия комплекс, който управлява от години. И притежава. ” Няма ли на кой да дадеш пет лева да те отмени, пада ти авторитета”-пошегувах се веднъж. Не схвана закачката.” И на мен ми се иска някой да ми даде” – така ми отвърна. Сам е от четири-пет години, дъщеря му няма май вече шанс да се ожени, на тази възраст… Кой знае, то много на хубаво не е винаги хубаво…
Сякаш се редуват край кофите. Единият е с колело, към нея платформа. Събира желязо. Може и някой стар непотребен електрически уред. Случва се и да работят, не вярвам на това да разчита. Другият е с дълга русоляво-бяла коса и торби в ръцете си. Пуши цигара всяка минута, пръстите му са жълти, сякаш кафяв кехлибар. Ноктите неизрязани и мръсни. Душата му…не знам, не знам…
Отсреща офисът е винаги пълен. Млада е, с високи токчета, за красива не може да се каже. Но пък е ефектна, сигурно защото печели добре. Не съм сигурен дали не се лъжа, един ден я видях да се муши всред стоките с намаления наблизо. Или пък си е краста някаква.
Ако не съм в настроение, правя се че не го забелязвам и минавам на другия тротоар. Вече не е шеф, но е достатъчно многословен, чак досаден. Жена му го изостави преди години, защо ли, не бяха в първа младост. Синът му прибра момиче с две деца, как не се побърка не знам. Май вече е свикнал. Дрехите му са опърпани, няма кой да ги изглади, но пък е винаги гладко обръснат. Абе старец си е вече.
Костюмът и вратовръзката са задължителни в делничния ден. Винаги е бил на добре платена работа, кметството, банките, някакви консорциуми напоследък. Внимателен е с хората, без съмнение. Е, има имоти не само в града, така се говори. Да са му честити, нищо лошо не ми е направил. Макар, че жена му можеше да бъде по-любезна един ден, когато подавах документи за онзи конкурс, но нейсе…
Вече години не си показва носа навън. Какво му стана на този човек, имаше си всичко. Жена му бая се е измъчила с него, но не го показва. Защо така стана, говорят се най-различни работи, сигурно има нещо вярно, всяка крушка си има и опашка.

Колко ли много съм се променил, какъв бях преди тридесет години, откакто живея тук. Половин живот, ужас.
Излизам на терасата да пуша. Замислям се и връщам папиросата в кутията.
Много цигари пуша напоследък.
Ще трябва да ги откажа.
Абе, един живот живеем, я да не се задълбочавам. Огънчето проблясква в настъпващия мрак.

Всеки път я виждам с баба си, вече е голяма, пък с баба си… Ами като майка й…

Заминал си е още един ден.


01.06.2011. Любомир Николов

вторник, 3 май 2011 г.

Литературният клуб - разказ

Пролетта е много подходящ сезон за разчистване на ненужните вехтории. След като си се забутал за няколко часа в прашното и полутъмно мазе, после всичко ти изглежда някак си пречистено. Сякаш бреме ти е паднало от плещите. И си готов отново да трупаш, да трупаш…
Преди два месеца натоварих в колата три кашона с хартия и спрях в края на града, където за много клошари пункта за изкупуване си е нещо като работен офис. И както разтоварвах старите вестници, списания и папките с всевъзможните отчети и бумащини на вече закритата ми фирма, жената зад кантара възкликна:
- Я, ама аз в това списание преди двадесет години съм публикувала мои стихотворения.
Неусетно се разговорихме. На това място най-малко очаквах такъв разговор. И накрая си казахме един на друг, трябва отново да го направим. Нали и аз имам публикации там, че и с главния редактор се познавам. Много приятен и мил човек.
Не мина и една седмица, когато отново отидох до пункта. Този път в едната ръка носех плик, натъпкан с промоционалните предложения на големите вериги, с които са пълни пощенските ни кутии напоследък. А с другата държах двете списания, в които се изявявах като надежден автор. Не казвам млад, защото не би било вярно. Жената зад кантара се беше приготвила с нейните неща. И започна едно литературно четене, първо тя, после аз. И какво да видим, край нас кукнали няколко клошари, отправили внимателно поглед и слух, жадни сякаш за култура. Това много ни впечатли. И така започнахме веднъж седмично да се обогатяваме взаимно с духовното. Все пак животът е труден, но без извисеността на творческата мисъл и дори приповдигнатия патос закъде сме.
Най-изненадващо към нас се присъединиха двама. Един пенсиониран учител по български език и литература, и един по-млад несретник, на който годините обаче трудно се определяха под брадясалото му лице и мръсните дрехи. Но пък очите му, такъв пламък избухваше в тях, когато вадеше от джоба си омачканите листа и започваше да рецитира. Направо си беше роден талант, ако питате мене.
Беше минал месец и нашата група наброяваше вече десетина литератори. Дори си избрахме тричленно ръководство и гласувахме минимален членски внос, за да организираме бъдещите си мероприятия. Работата ставаше сериозна. Към групата се прикрепи и един непризнат от гилдията самоук художник. Така в края на втория месец издадохме първия си вестник, илюстрациите бяха негови. Наистина само от четири страници и с ограничен тираж, но така се започва. Началото винаги е трудно.
Имаме големи планове. Идва лято, денят става дълъг. След работно време клубът ни ще отваря врати два пъти седмично за всякакви таланти. Мислим на полянката зад пункта да сковем една малка естрада с дървени пейки. Луната ще ни свети, все пак всички се борим за нов, екологично чист свят. Обединява ни не печалбата от предадената хартия, а грижата за природата. Затова плануваме шествие против решението на общинския съвет да се изсече малката горичка наблизо в полза на поредното строително безумие. И други намерения имаме, но ще ги запазя засега в тайна.
На последното ни събираме поставихме въпроса как да се казва нашия литературен клуб. Може би ” Клуб на хартиените таланти”. Но сме готови за всякакви предложения, така че смело чакаме идеи отвън. А защо да не се регистрираме като сдружение с нестопанска цел, за да можем и банкова сметка да си открием. Все пак могат да се намерят и доброжелатели, които да ни спонсорират.
Моята приятелка зад кантара ми сподели, че оборотът й е нараснал двойно. При нея вече идват клошари от целия град. Е, малко им е по-труден и дълъг пътят, а и личните печалби страдат понякога от пропиляното за литература време.
- Но пък изкуството иска жертви - така с усмивка й отговорих аз, под одобрителния поглед на няколко новоприети и ентусиазирани членове на нашия клуб. Като си прибирах двата лева от поредния дневен предаден хартиен плик. Скоро непотребна хартийка не ще остане вкъщи, а и съседните мазета обходих. Но това изобщо не ме тревожи. Нали гледаме към бъдещето все пак.
И накрая да не ме попитате истина ли е всичко това. Ами нали във всяко литературно произведение има и художествена измислица. Ако много настоявате за отговор, така бих ви отвърнал.

03.05.2011 Любомир Николов

вторник, 12 април 2011 г.

Бомба сме, хазяйке-разказ

Пролетният ден е мрачен, настроението ми особено. Има го, а защо, да ме пита някой. Продажбите в офиса се броят на пръсти, наскоро започнах една възраст, която ще промени първата цифра на годините ми. Ако е живот и здраве. Все пак да си млад е по-свежо, и то сега, когато очите на пролетните момичета светят с друг блясък.
- И аз имам същата кола, хиляда и четиристотин кубика ли е вашата- чувам глас зад гърба си.
Не бързам да се обърна. Завинтвам ръждясалия болт на планката, която държи акумулатора и внимавам да не си обеля пръстите. Както това стана, когато го свалях преди два дни. Колата е на петнадесетина години, но все още има хляб в нея. Помагам на една приятелка, с която ме свързват хиляди спомени. От планинското им село, от морските курорти преди години, когато пиехме бира и ядяхме кралски скариди под искрящите звезди, с малко наивната в, че сме големите бизнесмени. И от планинските преходи нагоре по върховете, когато децата ни бяха малки. И когато бяхме четирима, без да се броят мальоците. Вече десетина години сме трима, тя, жена ми и аз. За съжаление.
- О, не съм сигурен, на една близка е -отговарям аз и виждам мъж на средна възраст, явно търси тема на разговор.
- Не знам кой път да поема, звезди посред бял ден ми докара този доктор с диагнозата си. Казваха ми приятели, че съм се променил и отслабнал, ама чак пък това да ми се случи, диабет!
- От диабет до диабет има разлика- това ми идва наум, макар да се усещам колко нескопосано звучи това мое успокоение за непознатия.
Поликлиниката е на няколко метра от нас, над входа й са се разпукали зелените листа на кестените, насреща в парка жълтото, бялото и розовото по клоните на храстите са в изобилие. Скоро ще идва лятото.
- Да, сега хапчета ли, болница ли, клинични пътеки или каквото там, идея си нямам.
Непознатият е среден на ръст, с леко жълтеникаво лице, гладко избръснат и с чисто яке, на гърба на което има фирмен надпис.
- Знам от къде се взе всичко това, от седем месеца съм на борсата. Работих като шофьор към голяма транспортна фирма, но ни съкратиха. Където и да отида, все едно и също. Щели да назначат млад човек, днес пак ми го казаха. А имам опита, прекосил съм цялата страна, и по европейските пътища съм пустосвал.
Вече съм влязъл в корсичката, завъртам контактния ключ и чувам гласа на двигателя. Не му личи, че цяла зима е мълчал. Работи като часовник. Значи, спасихме се от нов акумулатор, днес сме на далавера стотина лева. Старият го бях закачил на ръждясалия си изправител, имам го от преди много години, когато бръмчах с един запорожец къде ли не.
- На колко години сте- питам човека до мен.
Не мога пръв да прескоча учтивата форма на обръщение в разговори с непознати. Може би, защото не съм склонен да фамилиарнича и да стеснявам дистанцията. Това в бизнеса ми е пречело навярно, щом той ме изостави преди няколко години.
- А вие какво работите- пита ме набора, като ми се извинява. След като сме разбрали, че е три години по-млад от мен, му отговарям с усмивка.
- Аа, свободна професия, ето това.
Заключвам колата и се отправям към входа на поликлиниката, където нашата приятелка си вади хляба, като продава медицински принадлежности.
- Извинявайте, ако ви съм досадил- сбогува се непознатият.- Все пак не знам на кое небе съм днес.
- Хубава работа, нищо не е станало. Ами кураж, и много вяра, това трябва да имате.- Пак звуча по същия неубедителен начин, но друго не ми идва на устата.

Горе на третия етаж моята дружка ме следи отдалеч. С леко напрежение в погледа през стъклената врата. Бързам да се захиля.
- Бомба сме, хазяйке! Пали като млада булка. Не, като тебе пали, от раз!
С усмивка се прегръщаме и с поздрави към нейната отдавнашна съученичка и приятелка се прибирам вкъщи. Макар и не в офиса, днес съм изкарал почти стотина лева.
А и пролет е, как да сме иначе, освен - бомбаааа!

12.04.2011 Любомир Николов