сряда, 24 юли 2013 г.

Протестите и господин Цигулков-разказ

Лятото беше в своя заник, а господин Цигулков не можеше да се отърве от едно свое силно притеснение. Вече два месеца всяка вечер пред Орлов мост и по протежение на канала Перловец, че чак до Военна академия, млади, красиви и интелегентни момчета и момичета изразяваха своя протест. Демокрацията е хубаво нещо-мислеше си Цигулков. Но в този случай към него тя не се проявяваше никак демократично.
Истината е, че всеки момент от издателство „ Ф” щяха да привършват с коректурата, и после за два-три дни книгата с разкази „ Шантави истории” щеше да излезе от печат. Той Цигулков имаше големи колебания дали да си прави този труд. Не става дума за написването на разказите. Та те сами се пишеха, нашият човек само трак-тракаше по клавиатурата, като дори от време-навреме зяпаше през прозореца младите момичета, които прекосяваха шумната и забързана улица, и после разказчето - готово. То и момчета я прекосяваха, ама към тях вниманието му беше някак замъглено.
Съмненията на пишещия бяха свързани с трудното време, в което живеем. И в това, дали няма да е непремерен риск самоиздаването, няма ли опасност неговият тригодишен труд да не намери своята добра оценка от читателите. Не, че с първата му книга това се беше случило. Напротив, „Залез в пясъчните пустини” донесе много положителни емоции, одобрение и дори мили приятелства на своя автор. Е, това беше преди четири години, тогава правителството беше здраво стъпило на краката си. И Цигулков продаде на представянето на книгата си около петдесет бройки. Нещо, за което не беше мечтал и в най-смелите си сънища, колкото и шаблонно това да звучи.

Ще попитате, какво общо има правителството, Орлов мост и канала Перловец в тази история. Ами много е просто. В тази зона се намира книжарският център, където Цигулков е решил да представя книгата си. И ако нещо полицията, или пък специалните части, не дай Боже …Хората как ще се доберат до този симпатичен център, пълен с книги, в който има и салон за любителите на писаното слово. Където с бяло вино, сладки и малко сухи мезета Цигулков иска да посрещне своите почитатели. И как мислите, какво правителство му трябва на този мил човечец сега. Слабо и нестабилно, което вече втори месец е изкарало младите и интелигентните по улиците и площадите. Или онова силно, авторитетно, бойко като на Борис Бойков, което така добре се справяше, докато един февруарски ден…Ама тази история и непротестиращите я знаят, няма сега да я разказвам.

Затова аз имам една молба към протестиращите. Мили хора, братя и сестри, момичета и момчета. Моля Ви, нека до края на септември всичко да е свършило.
- Или да сте го гътнали това нестабилно правителство.
- Или Вие да сте се отказали от протестите, все пак три месеца стигат, нали!

Защото запомнете:
В края на септември, до Военната академия, през булеварда!

П Р Е Д С Т А В Я Н Е на книгата
ШАНТАВИ ИСТОРИИ - разкази
автор: г-н Цигулков

П.П. Всички събития са съвсем реални
25.07.2013
Любомир Николов


сряда, 3 юли 2013 г.

Дневник на протеста

Ден Първи
И аз ще протестирам. Но от утре. Днес ме мързи. Плюс това, вече съм си пил дневната доза кафе. И съм малко поизморен, защото ходих на Кауфланд за евтино кисело мляко. През Арбанаси, че чак в Горна. И не върви, с тези мазоли по краката. Ама ще ги накисна във гореща вода, с малко морска сол. Запасих се пак от там, за есента, за кацата със зеле. И за утре съм готов. Ще изляза пред Общината, и дори може да легна пред вратата й. Защото знам, че предстои назначение на нови няколко длъжности, щели да заместят двама-трима военни дъртака, които носят тъмни блейзери и дават информация дали кмета ще има приемен ден, или секретарката му е овластена да те пусне по пързалката. Както стана при миналия кмет. Докато се добера до него, мина месец. После само дето не ми предложи кафе. Беше много любезен. Гледаше ме в очите и ме лъжеше. Аз пък го гледах в охраненото тяло, и кимах, че му вярвам. Та така. Ако искат, утре местните журналисти да заповядат. Ще давам интервю, няма да се опъвам.
Само не съм решил за какво да протестирам. Но утрото е по-мъдро от вечерта. Да живее протеста!
Ден Втори
И днес не ми се протестира. Ще попитате, ама ти беше толкова сигурен вчера. Така е, бях. Но днес на ливадите край Куцина и в мешавите гори на Керека ще излязат гъби. Имаше валежи тези дни, времето се стопли до обичайните температури, вчера цял ден беше слънчево. Идеални фактори за големи гъбени находки! Да, хубаво е да се протестира. Но ще трябва и ДА СЕ ЯДЕ. Затова след минути хващам стопа на север, опосквам поляните, пълня торбата с челядинки и полски печурки. И по обяд отново на стоп-до Керека. Там ще гоня манатарката-класна гъба, става и за готвене, и за сушене. Пък ако имам късмет да намеря и царствената гъба-булката, елате ме вижте! Може и на пазара да се мерна, макар че нямам разрешително. Че то сега това задължително ли е? Нали риба най-добре се лови в мътна вода. Те общинарите отдавна са си оплели кошницата. Ама аз днес да си напълня моята.
А протестът може да почака. В Софето луд умора няма, протестират и заради мен. Пък утре -нов ден, нов протест!
Хайде, и до протестиране!
Ден Трети
Тази сутрин станах рано, сякаш да посрещам Джулая. Навън въздуха свеж, птичките нежно звучат, слънцето вече изскача от хоризонта, а на мен ми е едно такова протестно…И си казах, стига с тази провинция, тук не ще намеря поле за изява. Заминавам за столицата, ще пия кафе на жълтите павета и ще тръбя с вувузела, дето ми го донесе братокът преди няколко години от Южна Африка. Той е в черния континент, а пък си живее като белите хора. Но това е друга история…
Направих си един-два сандвича за из път и бегом към автогарата. Но какъв късмет, отново греда. Бръкнах в банкомата с двете си карти, равносметката беше нулева! Та нали скоро плащах годишния данък като самоосигуряващ се, данъка за колата, изравнителната сметка за парното и дори някаква глоба от Общината за разходка на куче в забранената зона на градския парк. Аз куче нямам от петнадесет години, сега обжалвам, ама делото се бави вече втори месец. То важното е „ония” дела да вървят, моята е лесна. Лесна, лесна, ама и днес май ще съм извън протеста. И ще ви кажа защо. В провинцията са много заспали нещата. Ето вижте, в един морски град, много по-голям от нашия, се събирали около петдесет човека. Че то по същото време в градския делфинариум има толкова хора.
И както привърших този хронологичен ред на мисли, които ме владеят вече трети ден, ми дойде една прекрасна идея. Вчера видях по ТВ-то, че група ентусиасти наели автобус, платили курса и запрашили за Софето. Щото били от югозапада, на стотина километра от епицентъра на събитията. Да прелеят свежа кръв, символично говоря, разбира се! Е,
интервюиращата този ентусиазъм ни сподели, че половината хора дори не разбрали кой е този благодетел, дето финансирал пътуването им. Ама защо да се задълбочават, важното е да се веят знамена!
Затова отново ще тичам на автогарата. Нали имаше един такъв слоган, първо в София, после и в други градове. Може и тук да се появи подобен почин.
До скоро писане и до протестни срещи зад опашката на коня, ако ме разбирате за какво говоря!


03.07.2013 Любомир Николов

вторник, 28 май 2013 г.

Баща ми отново беше в Южния парк-разказ

Срещнах го, наистина. Седеше леко прегърбен на дървената пейка, пушеше цигара, която изгаряше пръстите му. Защото разговаряше с мен. Аз стоях до него прав и нетърпелив.
- Твоята е лесна- каза накрая баща ми. Ами аз, вече съм на шестдесет…
Отсреща Витоша беше зелена и чиста. Белите снежни преспи бяха като малки носни кърпи, готови всеки момент да се разпръснат из синевата, и само спомена за тях щеше да ми напомня за изминалата студена зима. Пухчетата на тополите се разхождаха във весел танц около нас, докосваха се около гладкото му избръснато лице и той бърчеше устни. И не преставаше да говори, гледайки някъде назад, където беше останала майка ми. Държеше се, но знаех колко му е тежко през тези години. Беше смешен и много мил.

На шестдесет, та сега аз съм на толкова. И се чувствам като онзи хлапак, който понякога гледаше да е по-далеч от него, защото имаше в бележника четворка, или пък беше запалил първата си цигара. На абитуриентския ми бал ми подари кутия вносни папироси, той самият не пушеше. До онова време, когато останахме без нея… Какъв подарък само…
… Внук ми се затича към мен и ме дръпна за ръката. Беше за пръв път само с мен, в Южния парк.
- Къде е мами – устните му се свиха в окачване, готов да се разплаче.
- Сега, сега – прегърнах го аз…
- И тя ще дойде тук, и татко ти ще дойде, и баба ти също. Нека обаче да отидем на скачащия батут - му отвърнах аз и го поведох през алеята.
След минути вече се смееше, косите му се пилееха настрани и нагоре, беше забравил, макар и за кратко какво му липсва.

А баща ми винаги ще е тук, седнал на някоя пейка, с цигара в ръка. Малко над шестдесетте.
Видяхме се, отново се видяхме.


28.05.2013 Любомир Николов

понеделник, 27 май 2013 г.

24-и май


В таз сутрин, тъй тържествена, просветна, светла,
по улицата две бледи сенки тихо изпълзяват.
Шасито старо на количка бебешка тя бута,
той смело скача в кофите за смет.

Пластмасови шишета празни, светлосини
със марков етикет, от вино, от вода, или оцет…
И после във чувала от зебло натъпкани,
за днес нормата им вече е почти на шест…

Два хляба, цигари люти, и бутилка със ракия,
а може би и малко плодове…
Дали ще им остане за буквар и цветнички моливи,
тя дъщерята през септември в първи клас нали ще е.

И тез, Кирила, Методи и Наума,
дали ще ги познава занапред.
Или ръцете малки, много мръсни, ще се ровят,
тъй както татко, тъй както от години също мама,
в препълнените, щедри градски кофи смет…




27.05.2013 Любомир Николов


сряда, 17 април 2013 г.

Един ден с аромат на липа-разказ


Априлският ден се опитваше да вкара пролетния въздух в мрачния дълъг коридор на масивната сграда. Бледите слънчеви лъчи плахо се провираха през високите малки прозорци, но не можеха да достигнат студената напукана мозайка на пода. Стените не бяха боядисвани от години. На втория етаж беше кабинета на декана. Пред вратата му постоянно имаше група студенти, които бяха шумни и винаги безгрижни. Младото момиче, което работеше от няколко месеца като негова секретарка, се стараеше да си върши задълженията както трябва. Но все пак се надяваше да е тук само временно.
Беше късен следобяд, студентите се бяха усмирили нанякъде. На вратата се почука и при нея влезе мъж в не първа младост. Направо можеше да ѝ бъде дядо, макар че имаше спортна фигура. Косата му беше още кестенява, в контраст с изцяло бялата наскоро оформена брада.
- Какво желаете - попита го момичето, хора на неговата възраст рядко прекрачваха този праг.
- Навярно тук се пазят архивите на служителите, които са били във факултета на работа. По-точно на вашата длъжност. Преди четиридесет години.
Секретарката отново го изгледа с безразличие. Но когато разбра, че говори не за себе си, интересът ѝ се засили.
- Тук работеше Росица Георгиева, на двадесет и една години. Следваше задочно право, не вярвам това да има някакво значение. Ако може да получа тогавашния ѝ адрес.
- Но това е информация, която не мога да дам. Вие какъв сте ѝ - попита го младата секретарка. – И аз следвам задочно право, какво съвпадение...
- Бяхме приятели тогава. Само това.
Мъжът се беше загледал през прозореца. Навън короната на стройна липа току-що беше тръгнала да се разлиства. След две седмици щеше да бъде цялата в зелено.
- Тази липа ние сме я засаждали. За да ѝ ухае в пролетните дни. Колко е израсла - тихо, сякаш на себе си каза мъжът.
- И какво стана после - на момичето му стана интересно. Няма да е било обикновено приятелство, така си помисли. Беше скръстила крака, все пак работният ден беше зад гърба ѝ.
- Нищо. Разделихме се скоро след това.
Настъпи мълчание. ”Много е упорит”, си помисли момичето, след това стана от стола и от високия дървен шкаф в ъгъла на стаята извади някакви стари оръфани картонени папки. Започна да ги преглежда една по една. След няколко минути в ръцете ѝ остана само една, хартиена и тънка.
- Може би това Ви трябва. Но моля да си остане между нас. – Вече пишеше адреса на малка фирмена бланка.
- Много Ви благодаря. И успех на идващата сесия - пожела ѝ мъжът, усмивката му беше спокойна и мека. После тихо затвори вратата.
” Какъв странен човек”, си помисли секретарката, облече мантото си, прекоси мрачния коридор и излезе на улицата. Вече го беше забравила.

Месец и половина след това слънцето вече достигаше напуканата мозайка в тъмния коридор. Младата секретарка си имаше достатъчно работа покрай идващата лятна сесия. Липата беше цъфнала с големи жълтеникави гроздове, мирисът ѝ се чувстваше дори когато прозорецът беше затворен. А на короната ѝ бяха свили гнездо два бели щъркела. Студентската шумотевица не ги смущаваше. Редуваха се, търпеливо приседнали в гнездото, щяха да си имат малки, навярно.
И тогава в края на деня той отново почука на вратата ѝ. В първия момент не можа да реагира. Но когато се усмихна, тя веднага го разпозна.
- Аз пак Ви безпокоя – извини ѝ се мъжът – Помните ме, нали…
- Какво се получи, наред ли е всичко – момичето го гледаше с питащи очи.
- Разбира се. Но на адреса, който ми дадохте, вече има построен голям фирмен магазин. Къщата, която търсех, е съборена. Много добре си я спомням…Нищо не може да се направи.
- Съжалявам. Много е задушно тук, ще отворя прозореца.
Уханието на жълтата липа нахлу в стаята. Двамата стояха един до друг. Мъжът извади от джоба на якето си визитна картичка.
- А може би тя ще дойде, за да оформи документите си около пенсионирането. Все пак време ни е вече. И тогава Ви моля да ми се обадите.
После отново със спокойна усмивка излезе от стаята. Но преди това се обърна и сякаш на себе си каза:
- А Вие не се преуморявайте. Вижте каква красива липа имате под прозореца си. Ако постоите половин час под клоните ѝ, ще усетите, че обстоятелствата около вас не са от най-лошите, а светът не е толкова несправедлив. Тъй като е здравомислеща и земна, липата е много полезна за представителите на въздушните знаци, които често хвърчат из облаците - тя ги заземява и връща към реалността. Не дели хората на добри и лоши - готова е да помогне на всеки, който я приближи с мъдростта и интуицията си..
И тихо затвори вратата.

Момичето постоя малко, мислеше над думите му. После затвори прозореца. Все пак работното време си беше отишло. Навън щъркелите се бяха раздвижили, издаваха възбудено радостта си, малките се бяха излюпили. Пролетта беше в силата си. Идваше лятото, есента беше толкова далеч…
После взе визитката. На нея пишеше: Никола Любенов, член на Съюза на писателите. Дори нямаше телефон. Повъртя я от двете ѝ страни, понечи да я захвърли в кошчето. Но размисли, взе от бюрото малък телбод, свали една оръфана зелена тънка папка от високия шкаф в ъгъла на стаята и с усмивка я щракна към нея.
”Ей, това писателите са странни птици”, си каза младото момиче, прекосявайки дългия мрачен коридор. Излезе на улицата, където слънцето си играеше със забързаните минувачи.
Може би вече го беше забравила.


17.04.2013 Любомир Николов

неделя, 24 март 2013 г.

Седмицата в три събития


Тази седмица служебното правителство имаше не леката задача да посочи, кои са целевите групи от населението, които най-много се нуждаят от подпомагане от държавата, тоест от пари. Това сподели пред журналисти вицепремиерът и социален министър Деяна Костадинова. Дали са го сторили министрите, остава за нас загадка. А живо ни интересува, защото всички ние имаме деца, ученици, или възрастни родители. Някои от нас са безработни. Та целевата помощ за месец април щяла да е 65 лева. Каква щедрост!
Министърката допълни също, че с увеличението на пенсиите от 1 април част от пенсионерите, които досега са получавали енергийни помощи, ще бъдат ощетени, тъй като ще излязат извън праговете. Костадинова е категорична, че това ще бъде променено. Трай бабо, за хубост, е казал народът! Пенсионерите пък нямало как да разчитат на повишаване на пенсиите, защото бюджета не позволява. Трябвало законодателна промяна. А това не е по възможностите на служебното правителство.
Има и предложения, че би могъл да се разпредели ресурсът за инвестиции на държавата към социални помощи. Ако се посегне към инвестициите, това води до фалит на фирми, бизнесът няма да е съгласен с това, ще доведе и до загуба на работни места. С една дума, желание има, но няма възможност. Това вече сме го играли, си мисли народът, притиснат от дългата зима, високите цени на тока и парното, и липсата на реални перспективи за повишаване на доходите му.

Интронизацията на новия папа се излъчи по националната телевизия преди няколко дни. По неочакван начин папа Франциск показа отношението си към хората, изпаднали в бедност. В първите редове, наред с лидерите от цял свят като личен гост на папата е бил и един събирач на боклук от Буенос Айрес, предаде БНТ.
"Имах честта да пътувам с делегацията, а после папа Франциск искаше да бъдем в привилегированата зона, където щеше да е семейството му, защото и ние се чувстваме като негово семейство, бедни работници, които се борят за правата на бедните", сподели Серхио Санчес. Тази новина не би трябвало да впечатли нас, българите. Та и нашият току-що избран патриарх Неофит показа внимание и заинтересованост към здравето на един от народа, посещавайки го в първите дни на управлението си в Правителствената болница. Ами нали там всеки нуждаещ се може да получи медицинска помощ. Е, има една незначителна подробност, да има направление от личния лекар, ако има такъв. И малко пари, да плати за престоя си. Но това са подробности.

Българският футбол изправя глава. В петък националният отбор победи убедително групата от Малта. Защо не тима ли? Ами професията на почти всички играчи е така разноцветна … Общ работник, математик, счетоводител, и някакви други труженици, били получавали цели 25 евро след края на всяка тренировка. Че и тренирали по два пъти на седмица. Сметнете го, това се равнява почти на средната заплата у нас. Какво ще ги жалим, заслужаваха си да им надуем шушоните.
Е, те и екс депутатите сега си имат проблеми. Масово се записват на борсите по труда, има да се мъчат с тези малко над хиляда лева български девалвирали левчета. И това ще е цяла година, ако не си намерят постоянна работа. Но това е друга тема. Макар, че горките са свързани поне с първото събитие, което беляза изминалата вече наистина пролетна седмица.


23.03.2013 Любомир Николов


събота, 23 март 2013 г.

Театърът на живота-разказ

Седнал съм пред компютъра, за да пиша разказ. Свечерява се. Навън е по-топло, отколкото в стаята ми. Изключил съм всички радиатори в апартамента, освен малкия в банята. Там, излегнала се във ваната, чете жена ми. Какво да правиш, нали съм кавалер, за мен все няма ред… Закусил съм обилно с чаша чай от мащерка, миналото лято имах щастието да се кача за един ден на Стара планина. И две филийки, намазани с маргарин. За вечерта ще подготвя гала вечеря, пилешки фенери на скара и тъмна бира, пусната на промоция в един хипермаркет в квартала. Обядът съм го прескочил, важното е духът да е висок, останалото е просто физиология.
Вече съм напреднал със сюжетната нишка. Главният ми герой е раздвоен между страстта си към спортните автомобили и парещата внезапна любов към новата си колежка, силиконовка хубавица, която чете през обедната почивка Киргегор в оригинал. Все още не знам в каква посока да му насоча усилията, жените или колите. Той е млад, успяващ в служебната кариера висшист, който обича лятно време да прекарва дългата си отпуска някъде по Малдивите. Оборудвал се е с всичките такъми, които са нужни за подводно гмуркане. Но дали да го гмурна в обятията на силиконката, още не съм решил. Все пак не всеки чете онзи екзистенциалист, и то в оригинал. Да не му се случи някоя непредвидена случка, и после аз да нося отговорност за разпиления му млад живот…
Внезапно ми звъни джиесемът. Казвам така, защото кой пък се интересува от моята персона, застаряващ интелектуалец с незавидно настояще и неясно бъдеще. А, шефът е. Съобщава ми, че до лятото фирмата няма да има нужда от моите услуги, спокойно да си карам неплатената отпуска. Стомахът ми започва да курка, не само от глад…
Важен е творческият импулс, бързо се успокоявам и отново вторачвам очи в компютъра. Мониторът обаче тихо е застинал. Проверявам всички кабели и накрая се сещам, че не съм платил сметката към Енергото. Поглеждам календара на стената. С червени кръгове съм обградил половината дни на месеца, то не са плащания, не са чудо. И пак съм отървал срока…Ама, че са чевръсти, тяхната кожа еонова ли, чезова ли, или дявол знае каква.
Влизам в банята да търся утеха, разбирайте пари, от жена ми. Тя кротко е задрямала, радиаторът излъчва мека топлина, един посребрен кичур проблясва край челото й. Няма да я безпокоя, така си казвам.
Ще допиша разказа на свещ. Важното е, че музата ми не е избягала зад граница.
Този Киргегор кой ли беше, се питам, седнал на тясното диванче в кухнята. Отсреща светлините на магистралата блестят с всичката си прелест. Разхищение, ама приятно. Скоро там рязаха лентички някакви мъже с черни костюми и стилни вратовръзки. Те дали знаят, че маргаринът съдържа фосфатидни концентрати, които разрушават червените кръвни телца. Скоро пък ние ще им резнем главите…
Нещо мисълта ми започва да се разпилява, ще завърша разказа утре, на дневна светлина.

А бе, има нещо гнило в Дания, на кого ли пък беше тази реплика!




10.02.2013 Любомир Николов