- Пиеса в две действия –
Действащи лица и изпълнители:
1. Бинин – водач на експедиции .
2. Наско – верен другар на първия .
3. Светльо – компютърен полугений .
4. Ани – момиче с маратонки / летни / .
5. Гергана – нечие „мъжко „ момиче , май знаем чие .
6. Любо / аз / - къде е тръгнал с тези младите , не си види бялата брада …
Още : Двама млади / ама много / хижари , седмина шемети от Варна
и една почти пораснала и събудила се мечка , която се бе уплашила от
гореизброените .
Първо действие : 29 март 08 – събота
Месец и половина подготовка за тази фасулска пиеса , че ние май и не ставаме за най- аматьорските сцени . Но както се казва веднъж режи , три пъти мери / Или май беше обратното / . Така че около 10.30 в края на Габрово две коли , с пловдивска и търновска регистрация накараха Балкана да изтръпне . Щяхме да го превземаме .
До хижа „ Партизанска песен „ се стига бързо , ако си с кола . Така че паркирахме двата аероплана и започнахме изкачването . В началото тези маратонки на Анито така ме задъхаха , абе къде ми бе акъла да тръгвам нагоре , си казвах аз .Но скоро навлязахме в такава кал , че мойте стари изпитани кубинки нямаха конкуренция . Така че компесирах някои вече липсващи ми данни с изпитаната екипировка . А без майтап гората бая са я осякали . Каква бе тази прочистваща ли , оздравителна сеч не ми бе много ясно , но чак до половината път – чешмата на Корита има кал за няколко наколни / или накални кирпични селища / .
И ето ни на малка почивка при чешмата . Минзухарите сини с жълти човчета се показваха изпод снега , идва пролетта , викаха със слабите си гласчета . А пък ние му треснахме по няколко глътки червено вино за сгряване и релакс и пак се приготвихме за катерченето . Обаче сега Бинката бе с един дяволски уред , който след изкачването по баира на голямата поляна ни натика в гората . А там си бе сериозна хлъзгавица .
По едно време Анютката започна да репетира римейк на филма „ Кацнал на едно дърво „ .Ако бе се явила на кастинг при Луи Дьо Финес щеше да го спечели , сигурен съм .
После сред промушващото се слънце , което малко ни бягаше цял следобед ни се промушиха пред погледа едни мечешки следи върху снега . Обаче това мече- бубулече явно ни е усетило по спиртния и спортния дух отдалеч , така че не рискува да ни се изправи насреща . Иначе щеше да съжалява / кой знае кой кого , ама да кажем ние него . /
След около 4-5 часа се издигнахме покрай Големия и Малък бухал пред хижата . Двете млади хижарчета отпред ни пробиваха път и камината вече бумкаше , когато я накачулихме . Два , три чая , после лафче и около масата , бе се вече свечерило .Ядохме , пихме и малко се повеселихме . А по едно време Гергана започна през 15 минути да звънка камбаната пред хижата . Нали чакахме онези веселяги , които започнаха да катерят от Габрово някъде към 19.30 часа . Тези ще са много пекани , предположих аз .Ама се оказаха едни шемети … тръгнали съвсем аджамийски , но с много бира и цигари за тяга . Както и да е , всичко с тях приключи без да се правим на планински спасители .
Нямахме сили да дремем около печката в столовата на хижарчетата повече и около полунощ се хоризонтирахме в спалното . Аз казах , че хъркам и стреснах Герганчето , ама дали си изпълних обещанието не знам .
Второ действие : 30 март 08- неделя
Сутринта мислехме да се качим на високото – скалата Вълчата глава ни бе под носа , ама вятърът и облаците ни отнеха това желание . Закусихме с някакви останки на провизии , пихме два чая и три кафета , изпяхме песента две праскови и пет-шест череши и се снимахме за спомен . Нещо по- важно за мен , отколкото за Комсомола / сещате се защо , да не прекаляваме с черния хумор . /
На връщане нищо особено . Раниците леки като перце , времето малко по-гадно от предния ден , настроението съвсем планинарско . Отново хлъзгавица по пътеката в гората . Този път Ани бе с гети , Наско с ръкавици , Бинин с ушанка май , Светльо не помня как ,а аз бях с тях . Пред Корита Бинката ни демонсрира високи спринтьорски умения по наклонена местност , до травми не се стигна . Май се чака клипчето да се появи по Интернет , той ще каже .На Корита си разделихме две ябълки и една фафла-вавла на шест почти равни части и отново навлязохме в тресавището / в калта , извинете . /
Спрямо изкачването предния ден сега ни бе нужен час по- малко . Пред „ Партизанска песен „ направихме разбор на това кой как се е справил с пиесата . Оказа се , че според всички само Маруската и Борката могат да ни са дубльори . Мойта роля май няма кой да я поеме / бате Наско някак почна да ни бяга по тъча нещо . /
Така че уважаема публика очаквайте ни в следващата пиеса отново , навярно декорите ще са летни , а маратонките на Анютката зимни . Така де , трябва да има разнообразие .
Бинката ще сложи снимки за илюстрация на това , че съм преувеличил в рамките на допустимата статистическа грешка , около 50 на сто .
Чакам аплаузите
Любомир
неделя, 27 април 2008 г.
петък, 25 април 2008 г.
Срещал съм и щастливи клошари - разказ
- Тате , в нашия квартал клошарите са много интелегентни - така ми каза една сутрин малката ми дъщеря . Трябва да я водя на училище , все пак времената са малко по-различни от времето , когато батко й бе в първи клас . Често виждахме край блока как един и същи брадат чичко рови в кофите за боклук . Явно и там има разпределение на територии . Не пропускаше достолепно да ни поздрави , навярно смяташе тази своя дейност като свое задължение , вид работа . Дори си мислех дали не плаща здравни и пенсионни осигуровки , толкова бе вглъбен и педантичен в заниманието си . По друг начин не можех да си обясня как е толкова точен в графика си .
Случваше се да ги видя двама , особенно когато имаше нещо по-обемисто и ценно за пренасяне . Как си съобщаваха , че имат нужда един от друг , беше ми чудно . Може би и те си имат GSM- и , а може дори и да са в група , за по-евтина връзка помежду им .
Веднъж имах затруднение кой да ми помогне да вдигна новата пералня до третия етаж. В нашия вход всички комшии са болни , кой има кръвно , кой ишиас и шипове още от млади години . Как да ги накараш за такава работа ?
Тогава казах на жена си , ето след половин час трябва да се яви нашия квартален клошар , той ще свърши тази работа .
Познах със закъснение от няколко минути . Наистина е интелегентен , сам се убедих в това . Не само ми помогна за новата , а и старата примъкнахме до боклуците . Даде ми ценни съвети как да включа меката връзка с водопровода . Че и за калгон знаеше , дали използват този модерен препарат в общността , където живеят . Винаги съм си мислел , че клошарите живеят заедно . Това не може да е другояче , щом не разговарят почти никак помежду си . Само когато са седнали на тротоара с бира в ръка се оживяват в разговори . Цигарите горят пожълтелите им пръсти , кашлицата напира в гърдите им , брадите са напоени с пенливожълтата течност , която забърсват с бозавите ръчно плетени пуловери . Подарих им веднъж по един чифт съвсем здрави обувки , бяха ми останали от силните години в бизнеса , когато продавах работно облекло . Обувки с усилено бомбе против всякакви строителни контузии , малко тежки, но пък френско производство . Чиста кожа .
Приеха ги без излишни благодарности , сякаш бях представител на техния синдикат и се грижех за безопастността на работното им място .
Случваше се покрай двамата брадати да се появява и клошарка . Видът й не бе особенно женствен . Бирата я подхващаше редом с мъжете , за цигарите да не говорим . Езикът й бе цветущ и безкомпромистен , сякаш й бе неудобно да говори със своите партньори по друг начин . Но пък никога не забелязах да има предпочитание към някой от другите двама . Може би й бе безразлично с кой ще споделя изкараното днес за бира и цигари , а навярно и нещо друго . Присъствието й се ограничаваше в няколко дни съвместно скитане из боклуците , после изчезваше за дълго време . Какви ли задължения може да има , дали някой друг разчита и не може без нея , някое малко и болно дете или стар човек , това си остава загадка за мен .
Виждал съм погледа на двамата понякога зареян в миналото . Единият е имал бизнес преди десетина години , подлъгал се е да изтегли голям кредит срещу ипотека на жилището си . После партньорите са го подвели и вместо да осигури на децата образование и добро бъдеще , той се е озовал на улицата . Забравен от семейството , далеч от своите надежди , вече доволен единствено от пълните кофи . Дали така е станало ? А другия може би прокуден от жена си , недоволна от неголямата заплата и вечните му болежки . Та какво значение има всичко това .
Мисля си , че напоследък трудът им се облекчи , разделното събиране на боклука им дава възможност по-бързо и точно да завършват работата си . Значи ще имат повече свободно време , защо не и на кино и театър да отидат , не само на кръчма . Надали ще стане така .
- Тате , клошарите дали са понякога щастливи? – попита ме веднъж моята малка първокласничка . Бяха ни поздравили , както винаги .
- Със сигурност , моето момиче , не се безпокой за това . – отговорих й аз . Та нали видях почти топлия къс баничка , който си разделяха в тази чудесна слънчева утрин .
Случваше се да ги видя двама , особенно когато имаше нещо по-обемисто и ценно за пренасяне . Как си съобщаваха , че имат нужда един от друг , беше ми чудно . Може би и те си имат GSM- и , а може дори и да са в група , за по-евтина връзка помежду им .
Веднъж имах затруднение кой да ми помогне да вдигна новата пералня до третия етаж. В нашия вход всички комшии са болни , кой има кръвно , кой ишиас и шипове още от млади години . Как да ги накараш за такава работа ?
Тогава казах на жена си , ето след половин час трябва да се яви нашия квартален клошар , той ще свърши тази работа .
Познах със закъснение от няколко минути . Наистина е интелегентен , сам се убедих в това . Не само ми помогна за новата , а и старата примъкнахме до боклуците . Даде ми ценни съвети как да включа меката връзка с водопровода . Че и за калгон знаеше , дали използват този модерен препарат в общността , където живеят . Винаги съм си мислел , че клошарите живеят заедно . Това не може да е другояче , щом не разговарят почти никак помежду си . Само когато са седнали на тротоара с бира в ръка се оживяват в разговори . Цигарите горят пожълтелите им пръсти , кашлицата напира в гърдите им , брадите са напоени с пенливожълтата течност , която забърсват с бозавите ръчно плетени пуловери . Подарих им веднъж по един чифт съвсем здрави обувки , бяха ми останали от силните години в бизнеса , когато продавах работно облекло . Обувки с усилено бомбе против всякакви строителни контузии , малко тежки, но пък френско производство . Чиста кожа .
Приеха ги без излишни благодарности , сякаш бях представител на техния синдикат и се грижех за безопастността на работното им място .
Случваше се покрай двамата брадати да се появява и клошарка . Видът й не бе особенно женствен . Бирата я подхващаше редом с мъжете , за цигарите да не говорим . Езикът й бе цветущ и безкомпромистен , сякаш й бе неудобно да говори със своите партньори по друг начин . Но пък никога не забелязах да има предпочитание към някой от другите двама . Може би й бе безразлично с кой ще споделя изкараното днес за бира и цигари , а навярно и нещо друго . Присъствието й се ограничаваше в няколко дни съвместно скитане из боклуците , после изчезваше за дълго време . Какви ли задължения може да има , дали някой друг разчита и не може без нея , някое малко и болно дете или стар човек , това си остава загадка за мен .
Виждал съм погледа на двамата понякога зареян в миналото . Единият е имал бизнес преди десетина години , подлъгал се е да изтегли голям кредит срещу ипотека на жилището си . После партньорите са го подвели и вместо да осигури на децата образование и добро бъдеще , той се е озовал на улицата . Забравен от семейството , далеч от своите надежди , вече доволен единствено от пълните кофи . Дали така е станало ? А другия може би прокуден от жена си , недоволна от неголямата заплата и вечните му болежки . Та какво значение има всичко това .
Мисля си , че напоследък трудът им се облекчи , разделното събиране на боклука им дава възможност по-бързо и точно да завършват работата си . Значи ще имат повече свободно време , защо не и на кино и театър да отидат , не само на кръчма . Надали ще стане така .
- Тате , клошарите дали са понякога щастливи? – попита ме веднъж моята малка първокласничка . Бяха ни поздравили , както винаги .
- Със сигурност , моето момиче , не се безпокой за това . – отговорих й аз . Та нали видях почти топлия къс баничка , който си разделяха в тази чудесна слънчева утрин .
четвъртък, 24 април 2008 г.
Щастие - стихотворение
Уморен съм от щастие
да гледам лицето ти,
да слушам гласа ти,
да чувствам ръцете ти.
Уморен съм от щастие
да радвам сърцето ти,
да галя косите ти,
да споделям мечтите ти.
Уморен съм от щастие
да си щастлива.
Само не ме карай
скоро да си почина.
да гледам лицето ти,
да слушам гласа ти,
да чувствам ръцете ти.
Уморен съм от щастие
да радвам сърцето ти,
да галя косите ти,
да споделям мечтите ти.
Уморен съм от щастие
да си щастлива.
Само не ме карай
скоро да си почина.
сряда, 23 април 2008 г.
Малко аз и много ти - стихотворение
Аз съм мъж- но пак момче ,
макар и малко побеляло.
А ти жена- момиче още ,
и колко много млада .
С очи кафяви съм ,
а твоите са толкоз сини .
И как усмивката те разкрасява ,
без нея ти си все прекрасна .
Аз малко съм си тъжен ,
а може би годините го искат .
Но знам как само ти умееш ,
тъй отведнъж да ме усмихнеш .
Не искам ролите да си сменим ,
кафявото не може да е синьо .
И младостта не трябва да си тръгва ,
ти винаги за мен ще бъдеш пролет .
макар и малко побеляло.
А ти жена- момиче още ,
и колко много млада .
С очи кафяви съм ,
а твоите са толкоз сини .
И как усмивката те разкрасява ,
без нея ти си все прекрасна .
Аз малко съм си тъжен ,
а може би годините го искат .
Но знам как само ти умееш ,
тъй отведнъж да ме усмихнеш .
Не искам ролите да си сменим ,
кафявото не може да е синьо .
И младостта не трябва да си тръгва ,
ти винаги за мен ще бъдеш пролет .
Едно стихотворение и млъквам
Искам всичко между нас да се повтори .
Толкова горещо , силно го желая .
И тогава в мойта мрачна стая
твоят глас ще проговори
и при мен ще дойде светлината .
Искам всичко между нас да се обърка ,
вяра да не виждам в тъмнината .
И на моите терзания в средата
твоята усмивка пак да ме побърка ,
песен да прелива във душата .
Нищо между нас не ще да се повтори .
Толкова съм сигурен и зная .
Въпреки , че много пъти виждам края ,
чудесата случват се ще се говори .
Обич ще пътува във сърцата .
Искам всичко между нас да се повтори .
С радост си приемам аз съдбата .
Толкова горещо , силно го желая .
И тогава в мойта мрачна стая
твоят глас ще проговори
и при мен ще дойде светлината .
Искам всичко между нас да се обърка ,
вяра да не виждам в тъмнината .
И на моите терзания в средата
твоята усмивка пак да ме побърка ,
песен да прелива във душата .
Нищо между нас не ще да се повтори .
Толкова съм сигурен и зная .
Въпреки , че много пъти виждам края ,
чудесата случват се ще се говори .
Обич ще пътува във сърцата .
Искам всичко между нас да се повтори .
С радост си приемам аз съдбата .
четвъртък, 3 април 2008 г.
Плажовете на Синеморец - разказ
От сега бързам да кажа , че който се надява да се потопи в разказ за девствени , едва познали човешки крак пусти и безлюдни плажове ще бъде разочарован . Това време вече безвъзвратно си е отишло . Цивилизацията си е пробила трайно път и в най-далечните кътчета по морето и връщане назад няма . Все пак мисля , че ще бъде интересно за всеки , който още не е стъпвал по тези места да прочете идващите редове .
Синеморец посреща нетърпеливия курортист след доста тесен и зле поддържан път от Царево насам . Главната улица на селото е единствената асфалтирана , отстъпвайки място в средата си на малко паркче с оскъдни дръвчета . Всички къщи стоят сякаш нахвърляни тук-там , като това отначало дразни , но после завладява с някакво особено очарование .Триетажни нови хотели с малки басейни се редуват със схлупени къщета, които се мъчат да отстояват спокойствието и тишината отпреди двадесетина години .Тази битка обаче е вече загубена . Тук може да се видят изоставени и буренясали дворове , някои с големи цветни табелки за идващото през есента строителство. Синеморец все още мами дори само с името си . Назъбени и неизмазани калкани , причудливи триъгълни фасади , няколко къщи в созополски стил с дървена външна обшивка , цветно разнообразие , това се вижда навсякъде . Мирис на печени чушки , узрели смокини и домашни манджи се разнасят от морския бриз , който се вихри свободно из този лишен от голяма растителност скат , където е краят на нашето Южно Черноморие …
А сега за самите плажове . Те са три , разположени далеч един от друг , може би за да не се смесват предпочитанията на посетителите им .
Северният плаж . Най- добре може да се стигне от северозападната част на селото . Тук стръмният бряг се втурва на три страни , бързайки да се слее с морето .В средата е силно издълбан , изглежда в тази си част е най- нетърпелив да срещне вълните . Река Велека се е изморила и вече е много кротка , спокойна и дори зелена , сякаш й е прилошало от дългия път .
Някакви тръстики се гушат из плитките й пазви , мушици и бръмбари жужат из синкавата мараня . Следват ниски пясъчни дюни , малко ситен жълто-бял равен пясък и изведнъж започва дълбокото.Тук нямате право да пробвате своите несигурни плувни умения . Вълните са прорязали силно брега и са го стеснили до самата река .
В южния край на плажа скалите се сливат с морето . Следва закътан равен пясък , няколко плетени ракитови чадъри и една дървена барака , кацнала на отсрещния бряг . Бръмчи агрегат , но по-важно е , че бирата ще я пиете студена . Гледката надолу си заслужава стръмния и прашен път , който трябва да изминете с търпение под слънце и вятър . Всичко наоколо е шир .
Плажът на цивилизацията – Бутамята . На това място веднага се чувства намесата на модерното време . Паркингът е една гола поляна , но срещу две левчета . Първото заведение до входа се нарича Куцата медуза . Голяма табела ви осведомява , че само тук има пици , за разлика от това , че из целия плаж ще срещнете голи .… сещате се какво най-лесно се римува с тях . Интересно е заведението на другия край , в което вечер танцуват нестинари . В Странджа сме все пак . Самият плаж е много приятен , равен и чист , с добре подредени в четири реда , макар и малко избелели чадъри . Но самата изненада са няколкото големи и модерни хотели от едната страна на пътя . Белла Виста е комплекс не лош , със странна и леко кичозна архитектура , но със всички съвременни удобства . Външен басейн за мързеливци и не обичащи солената вода , амфитеатър за забавление преди всичко на малчуганите . Макар чужденците да са болшинство
има и българи . Персоналът е особено благосклонен към тях , нали трябва да се защитава национално достойнство . А от добре поддържаната градина се открива красива гледка към Бутамята , плажът който помни далеч по- спокойното и безметежно време , без джетове , сърфове и малко дразнещата немска реч . От горния край на пясъка има поляна , отъпкана от хора и машини . После започва гората от габър , сутрин и вечер хлад подхваща бързо това все пак приказно място .
Най- опасният и див плаж на юг – Липите . Бях там , не разбрах защо си е спечелил тази репутация . Интересен е пътят до него . В южния край , където свършват чадърите се изправя стръмна скала , по която всеки що- годе здрав крак ще се изкачи на двадесетина метра нагоре . После започва едно пътуване край морето , което е лесно , все пак толкова хора преди нас са били любопитни и са очертали ясни пътечки . И след малко наближаваме фиордите , скали опасващи много спокойно малко плажче за любители на плитчините . Закътано , обрасло с водорасли и мидички местенце за най-големите любители на уединението . Следва още малко изкачване и спускане и ето ни на плажа Липите . Няма липи там , но това има ли значение , когато липсват спасители и чадъри и никакви капанчета не се срещат наоколо .На мен не ми направи по-силно впечатление от Северния плаж , но и тук морето си има своите почитатели. Коли обаче има достатъчно, добрали се по някакви си само те си знаят пътища . Да , и сърфове се срещат из вълните .
Та това са плажовете на Синеморец . Ако сте любители на още по- неизвестни местенца , след последния плаж се намира този на Силистар . Там едноименната река се влива в морето между скали , дивотия , но и покрай капанче , което сигурно изглежда като Куцата медуза . Така поне казват хората , били там .
Тези места ми харесаха , както много други по нашето Черноморие . Мисля , че видях достатъчно , ако бе по-малко населено както преди няколко години може би щеше да ме превземе повече . Сигурно вече не ще се върна там . Или пък някой ден …
Синеморец посреща нетърпеливия курортист след доста тесен и зле поддържан път от Царево насам . Главната улица на селото е единствената асфалтирана , отстъпвайки място в средата си на малко паркче с оскъдни дръвчета . Всички къщи стоят сякаш нахвърляни тук-там , като това отначало дразни , но после завладява с някакво особено очарование .Триетажни нови хотели с малки басейни се редуват със схлупени къщета, които се мъчат да отстояват спокойствието и тишината отпреди двадесетина години .Тази битка обаче е вече загубена . Тук може да се видят изоставени и буренясали дворове , някои с големи цветни табелки за идващото през есента строителство. Синеморец все още мами дори само с името си . Назъбени и неизмазани калкани , причудливи триъгълни фасади , няколко къщи в созополски стил с дървена външна обшивка , цветно разнообразие , това се вижда навсякъде . Мирис на печени чушки , узрели смокини и домашни манджи се разнасят от морския бриз , който се вихри свободно из този лишен от голяма растителност скат , където е краят на нашето Южно Черноморие …
А сега за самите плажове . Те са три , разположени далеч един от друг , може би за да не се смесват предпочитанията на посетителите им .
Северният плаж . Най- добре може да се стигне от северозападната част на селото . Тук стръмният бряг се втурва на три страни , бързайки да се слее с морето .В средата е силно издълбан , изглежда в тази си част е най- нетърпелив да срещне вълните . Река Велека се е изморила и вече е много кротка , спокойна и дори зелена , сякаш й е прилошало от дългия път .
Някакви тръстики се гушат из плитките й пазви , мушици и бръмбари жужат из синкавата мараня . Следват ниски пясъчни дюни , малко ситен жълто-бял равен пясък и изведнъж започва дълбокото.Тук нямате право да пробвате своите несигурни плувни умения . Вълните са прорязали силно брега и са го стеснили до самата река .
В южния край на плажа скалите се сливат с морето . Следва закътан равен пясък , няколко плетени ракитови чадъри и една дървена барака , кацнала на отсрещния бряг . Бръмчи агрегат , но по-важно е , че бирата ще я пиете студена . Гледката надолу си заслужава стръмния и прашен път , който трябва да изминете с търпение под слънце и вятър . Всичко наоколо е шир .
Плажът на цивилизацията – Бутамята . На това място веднага се чувства намесата на модерното време . Паркингът е една гола поляна , но срещу две левчета . Първото заведение до входа се нарича Куцата медуза . Голяма табела ви осведомява , че само тук има пици , за разлика от това , че из целия плаж ще срещнете голи .… сещате се какво най-лесно се римува с тях . Интересно е заведението на другия край , в което вечер танцуват нестинари . В Странджа сме все пак . Самият плаж е много приятен , равен и чист , с добре подредени в четири реда , макар и малко избелели чадъри . Но самата изненада са няколкото големи и модерни хотели от едната страна на пътя . Белла Виста е комплекс не лош , със странна и леко кичозна архитектура , но със всички съвременни удобства . Външен басейн за мързеливци и не обичащи солената вода , амфитеатър за забавление преди всичко на малчуганите . Макар чужденците да са болшинство
има и българи . Персоналът е особено благосклонен към тях , нали трябва да се защитава национално достойнство . А от добре поддържаната градина се открива красива гледка към Бутамята , плажът който помни далеч по- спокойното и безметежно време , без джетове , сърфове и малко дразнещата немска реч . От горния край на пясъка има поляна , отъпкана от хора и машини . После започва гората от габър , сутрин и вечер хлад подхваща бързо това все пак приказно място .
Най- опасният и див плаж на юг – Липите . Бях там , не разбрах защо си е спечелил тази репутация . Интересен е пътят до него . В южния край , където свършват чадърите се изправя стръмна скала , по която всеки що- годе здрав крак ще се изкачи на двадесетина метра нагоре . После започва едно пътуване край морето , което е лесно , все пак толкова хора преди нас са били любопитни и са очертали ясни пътечки . И след малко наближаваме фиордите , скали опасващи много спокойно малко плажче за любители на плитчините . Закътано , обрасло с водорасли и мидички местенце за най-големите любители на уединението . Следва още малко изкачване и спускане и ето ни на плажа Липите . Няма липи там , но това има ли значение , когато липсват спасители и чадъри и никакви капанчета не се срещат наоколо .На мен не ми направи по-силно впечатление от Северния плаж , но и тук морето си има своите почитатели. Коли обаче има достатъчно, добрали се по някакви си само те си знаят пътища . Да , и сърфове се срещат из вълните .
Та това са плажовете на Синеморец . Ако сте любители на още по- неизвестни местенца , след последния плаж се намира този на Силистар . Там едноименната река се влива в морето между скали , дивотия , но и покрай капанче , което сигурно изглежда като Куцата медуза . Така поне казват хората , били там .
Тези места ми харесаха , както много други по нашето Черноморие . Мисля , че видях достатъчно , ако бе по-малко населено както преди няколко години може би щеше да ме превземе повече . Сигурно вече не ще се върна там . Или пък някой ден …
От Сопот до Карлово , но през връх Купена
21-21 октомври 2006 година
Ден първи. Велико Търново-Сопот- хижа Добрила
Измина лятото и ние с бате Наско се затъжихме за планината. Тези месеци от завръщането ни бяха белязани от силния спомен за незабравимия преход из Балкана.
Дори ни има вече и в Интернет със нашите малки геройства. Но и напред ще сме верни
на туризма и ето ни пред поредното предизвикателство –два дни из Централния Балкан.
В събота влакът ми за Карлово тръгва в 5.17 часа.Този път будилникът ми не проговори.
И в 5.15 се събудих, оставаха две минути да се добера до гарата. Само напред и дори без да си завързвам кубинките хукнах в тъмното. Е, не съм се претрепал от бързане, все пак и колата е резервен вариант. Добре, че багажът ми бе от вечерта готов. А то влакът закъсня с няколко минути и така първото препятствие бе преодоляно.
В Карлово времето бе чудесно, тихо и слънчево. Аз знаех , че сега състава е разширен,
но все пак не очаквах Наско да е oрганизирал още седем ентусиасти, че и млади при това.
Събрахме се аз, Мариана и Наско/ в семеен план/ и шестима симпатяги около тридесетте.
Е, това е да си приятел с бате Наско, от предишното му самостоятелно качване в планината резултатът е нови познанства. А младите са си млади. Без да бързаме, с майтапи и смях се заизкачвахме през Сопот до началната точка-лифтовата открита станция. Ама нали стана обяд, хайде да хапнем, че и някоя бира за отскок, така си стана , че в два часа се събрахме горе на баира, откъдето планеристите се реят из синевата. Големи смелчаци са, така спокойни и сигурни, че са по-различни от нас простосмъртните.
Неусетно стигнахме до тази хубава хижа Незабравка. Аз малко се разочаровах, защото
болшинството реши да спим на Добрила, вместо на Дерменка. Но пък когато се уговорихме
с Ники и Бинин да щурмуваме двата красавеца Амбарица и Купена си легнах много до-
волен, че ще видя повече от красотите на тази част от планината. Вечерта в столовата бате Наско отново бе на висота с вицове и истории от нашата младост. Дори жена му Мариана го обвини в невменяемост заради това, че придава значение на такива незабележителни случки и събития. Няма да и се сърдим, това си е наше изживяване, какво знае тя за онези хубави дни преди тридесет години…
Ден втори. Хижа Добрила-връх Амбарица-връх Купена-хижа Плевен-Карлово.
На сутринта изоставихме основната група и в 7.30 тръгнахме нагоре. Времето бе тихо,
сякаш знаеше, че на нас може да се разчита и да ни подари един чудесен ден. Връх Амбарица качихме след час.Чудесна панорама на юг, а на запад се белееше Дерменка, сякаш изникнала гъба след дъжд на чудна полянка. И за нея ще намерим време, ще атакуваме откъм Беклемето, то и заслона Орлово гнездо бе в далечината. А отправиш ли поглед на изток, това е вече съвсем друго нещо. Купена малко плаши с островърхата си снага, в далечината е този могъщ връх Ботев със своите кули…Не ни се отделяше погледа, но си имахме Бинин с камерата, снимките остават за цял туристически живот, хайде отново да вървим,че Карлово е много далеч. Спускането до седловината ни донесе гледка към хижа Амбарица, не мога да не си помисля за това как минахме оттук с Наско. Сега дори бе по-ясно и тихо, тишината те кара да се чувстваш значим, като че ли си съзаклятник с природата. И ето ги нашите любими коне, отново красотата им ме плени, направихме снимки, достойни за корицата на рекламен календар, на края на хергелето тичаше черно конче след толкова бялата си майка, как да забравиш такова съвършенство!
Захванахме връх Купена. Железните въжета много помагат, чувствахме се като алпинисти на състезание, когато стъпихме на върха се снимахме с трикольора, поставен там.
А гледката е неповторима! На север се вижда хижа Плевен, после погледа се мести на
запад през Яворова лъка, после през гората чак до хижа Амбарица. И това всичкото сме го блъскали с бате Наско за един ден, каква емоция бе само…Много впечатляващ е и острия връх Марагидик, като някой мощен кътен зъб, изпилен сякаш да не му се изпречваш насреща. На върха останахме половин час, достатъчно за да се разпишем в “ книгата за гости” и да си поговорим с една групичка от четирима души, настигнали ни горе малко преди да потеглим с помощта на въжетата надолу. И тук започнаха моите неволи. Още сутринта преди да тръгнем казах, че не ме е страх от пътя, а от дясното коляно. Слизането не му прости и то започна да ме предава. Е, не му се стегнах толкова, но когато от билото започнахме пързалката надолу покрай Голямата локва, с радост се спусках по задни части по туфите, поне тогава имах малка почивка от болката. Както можеше да се очаква, не можахме да подхванем веднага пътеката за хижа Левски и се наложи още малко да се измъчим, докато влезем в гората. А как огладнях само, но младежта пред мен ми даваше сили да продължавам без да се оплаквам. Добре, че поне мъкнах литър и половина вода със себе си , по едно време си я разделихме по братски и така се добрахме до хижата .Бе вече два следобяд. Обядът само ми разколеба готовността да ходя пак, но няма как, влакът тръгваше след четири часа. Бинин драсна пред нас, то и Ники можеше да го последва, но си беше солидарен със средната възраст в мое лице. Е много ми помогна това момче, питаше ме често как съм, а аз се правех, че ми е добре. Хижата Балкански рози подминахме като малка гара. На Хубавец на Ники му се дояде чорбица, беше вече четири и половина часа. Тръгвам напред, ти ще ме стигнеш му казах и поех накуцук, е когато вървя съм по-добре, отколкото като стоя на едно място. Добре, че взехме телефона на един таксиметров шофьор от хижаря, вече бяхме сигурни, че пресрочваме времето.
Накрая камънака ме довърши. Стига занапред с тия геройства, си повтарях аз, това
което го изминахме други групи го минават за два дни, без върховете дори. Но нали
съм си спортист, няма да се предавам така лесно, си мислех по средата на пътя. Пък и
имах ли друг избор?
В шест часа таксито ни стовари на гарата, много мил човек, дойде си от къщи за нас.
Добре че го направи, защото аз нямах сили за четиридесет минути да преджапам през
цяло Карлово, пък макар през асфалтираните му улици. А градът е много чист и спретнат,не случайно не иска софийския боклук при себе си. На гарата ни чакаха Наско, Мариана,Зара и нейния приятел- щяха да се прибират за София и те. Далеч по- свежи от мен, и те изкачили Амбарица, значи цялото натягане си е било заради Купена, си казах аз, но си струваше.
И накрая , както правехме на млади години с бате Наско, дайте да обсъдим. Явно не съм
за такъв форсинг, то да не говорим, че и доста млади не ще се наемат за това. Ние туристите сме си малко луди, а аз май и отгоре. За другата година, живот и здраве, съм подготвил по-лек маршрут, до Незабравка и Дерменка за три дни. И жена ми обеща, че ще се включи, което си е почти невероятно, но дано стане истина. Има време до тогава.
На Ники и Бинин ще кажа, че са много свестни и готини, с тях се чувствах сякаш съм
със сина си. Е как иначе, като са на неговите години. Благодаря ви, момчета!
До нови срещи из планината
Ден първи. Велико Търново-Сопот- хижа Добрила
Измина лятото и ние с бате Наско се затъжихме за планината. Тези месеци от завръщането ни бяха белязани от силния спомен за незабравимия преход из Балкана.
Дори ни има вече и в Интернет със нашите малки геройства. Но и напред ще сме верни
на туризма и ето ни пред поредното предизвикателство –два дни из Централния Балкан.
В събота влакът ми за Карлово тръгва в 5.17 часа.Този път будилникът ми не проговори.
И в 5.15 се събудих, оставаха две минути да се добера до гарата. Само напред и дори без да си завързвам кубинките хукнах в тъмното. Е, не съм се претрепал от бързане, все пак и колата е резервен вариант. Добре, че багажът ми бе от вечерта готов. А то влакът закъсня с няколко минути и така първото препятствие бе преодоляно.
В Карлово времето бе чудесно, тихо и слънчево. Аз знаех , че сега състава е разширен,
но все пак не очаквах Наско да е oрганизирал още седем ентусиасти, че и млади при това.
Събрахме се аз, Мариана и Наско/ в семеен план/ и шестима симпатяги около тридесетте.
Е, това е да си приятел с бате Наско, от предишното му самостоятелно качване в планината резултатът е нови познанства. А младите са си млади. Без да бързаме, с майтапи и смях се заизкачвахме през Сопот до началната точка-лифтовата открита станция. Ама нали стана обяд, хайде да хапнем, че и някоя бира за отскок, така си стана , че в два часа се събрахме горе на баира, откъдето планеристите се реят из синевата. Големи смелчаци са, така спокойни и сигурни, че са по-различни от нас простосмъртните.
Неусетно стигнахме до тази хубава хижа Незабравка. Аз малко се разочаровах, защото
болшинството реши да спим на Добрила, вместо на Дерменка. Но пък когато се уговорихме
с Ники и Бинин да щурмуваме двата красавеца Амбарица и Купена си легнах много до-
волен, че ще видя повече от красотите на тази част от планината. Вечерта в столовата бате Наско отново бе на висота с вицове и истории от нашата младост. Дори жена му Мариана го обвини в невменяемост заради това, че придава значение на такива незабележителни случки и събития. Няма да и се сърдим, това си е наше изживяване, какво знае тя за онези хубави дни преди тридесет години…
Ден втори. Хижа Добрила-връх Амбарица-връх Купена-хижа Плевен-Карлово.
На сутринта изоставихме основната група и в 7.30 тръгнахме нагоре. Времето бе тихо,
сякаш знаеше, че на нас може да се разчита и да ни подари един чудесен ден. Връх Амбарица качихме след час.Чудесна панорама на юг, а на запад се белееше Дерменка, сякаш изникнала гъба след дъжд на чудна полянка. И за нея ще намерим време, ще атакуваме откъм Беклемето, то и заслона Орлово гнездо бе в далечината. А отправиш ли поглед на изток, това е вече съвсем друго нещо. Купена малко плаши с островърхата си снага, в далечината е този могъщ връх Ботев със своите кули…Не ни се отделяше погледа, но си имахме Бинин с камерата, снимките остават за цял туристически живот, хайде отново да вървим,че Карлово е много далеч. Спускането до седловината ни донесе гледка към хижа Амбарица, не мога да не си помисля за това как минахме оттук с Наско. Сега дори бе по-ясно и тихо, тишината те кара да се чувстваш значим, като че ли си съзаклятник с природата. И ето ги нашите любими коне, отново красотата им ме плени, направихме снимки, достойни за корицата на рекламен календар, на края на хергелето тичаше черно конче след толкова бялата си майка, как да забравиш такова съвършенство!
Захванахме връх Купена. Железните въжета много помагат, чувствахме се като алпинисти на състезание, когато стъпихме на върха се снимахме с трикольора, поставен там.
А гледката е неповторима! На север се вижда хижа Плевен, после погледа се мести на
запад през Яворова лъка, после през гората чак до хижа Амбарица. И това всичкото сме го блъскали с бате Наско за един ден, каква емоция бе само…Много впечатляващ е и острия връх Марагидик, като някой мощен кътен зъб, изпилен сякаш да не му се изпречваш насреща. На върха останахме половин час, достатъчно за да се разпишем в “ книгата за гости” и да си поговорим с една групичка от четирима души, настигнали ни горе малко преди да потеглим с помощта на въжетата надолу. И тук започнаха моите неволи. Още сутринта преди да тръгнем казах, че не ме е страх от пътя, а от дясното коляно. Слизането не му прости и то започна да ме предава. Е, не му се стегнах толкова, но когато от билото започнахме пързалката надолу покрай Голямата локва, с радост се спусках по задни части по туфите, поне тогава имах малка почивка от болката. Както можеше да се очаква, не можахме да подхванем веднага пътеката за хижа Левски и се наложи още малко да се измъчим, докато влезем в гората. А как огладнях само, но младежта пред мен ми даваше сили да продължавам без да се оплаквам. Добре, че поне мъкнах литър и половина вода със себе си , по едно време си я разделихме по братски и така се добрахме до хижата .Бе вече два следобяд. Обядът само ми разколеба готовността да ходя пак, но няма как, влакът тръгваше след четири часа. Бинин драсна пред нас, то и Ники можеше да го последва, но си беше солидарен със средната възраст в мое лице. Е много ми помогна това момче, питаше ме често как съм, а аз се правех, че ми е добре. Хижата Балкански рози подминахме като малка гара. На Хубавец на Ники му се дояде чорбица, беше вече четири и половина часа. Тръгвам напред, ти ще ме стигнеш му казах и поех накуцук, е когато вървя съм по-добре, отколкото като стоя на едно място. Добре, че взехме телефона на един таксиметров шофьор от хижаря, вече бяхме сигурни, че пресрочваме времето.
Накрая камънака ме довърши. Стига занапред с тия геройства, си повтарях аз, това
което го изминахме други групи го минават за два дни, без върховете дори. Но нали
съм си спортист, няма да се предавам така лесно, си мислех по средата на пътя. Пък и
имах ли друг избор?
В шест часа таксито ни стовари на гарата, много мил човек, дойде си от къщи за нас.
Добре че го направи, защото аз нямах сили за четиридесет минути да преджапам през
цяло Карлово, пък макар през асфалтираните му улици. А градът е много чист и спретнат,не случайно не иска софийския боклук при себе си. На гарата ни чакаха Наско, Мариана,Зара и нейния приятел- щяха да се прибират за София и те. Далеч по- свежи от мен, и те изкачили Амбарица, значи цялото натягане си е било заради Купена, си казах аз, но си струваше.
И накрая , както правехме на млади години с бате Наско, дайте да обсъдим. Явно не съм
за такъв форсинг, то да не говорим, че и доста млади не ще се наемат за това. Ние туристите сме си малко луди, а аз май и отгоре. За другата година, живот и здраве, съм подготвил по-лек маршрут, до Незабравка и Дерменка за три дни. И жена ми обеща, че ще се включи, което си е почти невероятно, но дано стане истина. Има време до тогава.
На Ники и Бинин ще кажа, че са много свестни и готини, с тях се чувствах сякаш съм
със сина си. Е как иначе, като са на неговите години. Благодаря ви, момчета!
До нови срещи из планината
От Калофер за Карлово , но през връх Ботев
От пети до девети юли 2006 г.
Ден първи – през Паниците до хижа “Рай “
Този ден най сетне настъпи. От два месеца аз и бате Наско се гласим да се отдадем на планината. Около 13 часа моя милост кацна на централния площад в Калофер. Пристигнах от Търново с автобус, а Наско от София, но за "по-кратко" през Пловдив – Железниците пак ремонтирали нещо спешно.
След малък разбор кой какво носи за хапване и пийване поехме за Паниците. Един юнак със стар мерцедес ни поиска 7 лв. Как да ги прежалим, казах аз и поехме нагоре. За късмет ни взе едно момче с кола на средата на пътя. Снимка за спомен и през гората вече в същинския Балкан.
Към 15 часа седнахме на хубава пейка и масичка, скована за гладни туристи като нас. Браво на тези активисти от Калофер, през целия път имаше такива кътчета за почивка.
Но трябва да се ходи. Наско казва, че истинският турист си носи четката за бръснене наполовина отрязана, пастата за зъби изцедена почти до край, яйцата сварени и без черупките, консервите без тенекията... Основни правила, който не ги спазва ще му е трудно в планината.
И отново на път, чудесна маркировка, чудесна гледка, прекрасно настроение. И няма жива душа,къде сте туристи?...
Около 19 часа бяхме на "Рай". Чочо и младия хижар Дамян са гостоприемни, нищо не ни липсваше вечерта в хижата, и компания за мача от световното, и младото момиче Мая, с което Наско си лафеше цяла вечер. Какъв човек само, от малък си е такъв приказлив, засмян, сякаш всичко си му е наред. А може и така да е.
Ден втори – хижа "Рай" – връх Ботев – хижа “Плевен “
Утрото беше прекрасно, времето слънчево, настроението великолепно. Обща снимка с новите приятели, които тръгнаха в различни посоки, аз и Наско започнахме изкачването на Ботев. Често спирахме по пътя, дори имах късмет да говоря по джиесема с Търново. Не разчитайте на редовна връзка в планината.
На върха стигнахме без проблем. Винаги ме е превземала тази красота горе, тази шир и чувството, че всичко това в този момент е за теб, и тревата, и камънака, и облаците, и водата, че нищо в този момент не е от значение, освен пътя и това, което виждаш пред себе си.
Хапнахме при метеоролога, който дежури по седмица на върха.
– Обадете се на Митко, който стяга заслончето долу – ни каза той.
А Митко наистина е рядък екземпляр. Видяхме млад човек, който копаеше отводняването около каменната сграда, отдалеч ни видя , скочи веднага и захвърли работата наполовина.
– Така съм зажаднял за хора – каза Митко, извади вино и започна да говори за себе си и за заслона.
Такъв интересен човек, изпрати ни до Северния Джендем, правихме снимки.
– Обадете се утре пак – ни каза той и се запъти към хижа "Рай", нали трябва и да се среща с цивилизацията понякога.
Пътят до хижа” Плевен”е много красив, вижда се Троян, Априлци, а и билото отляво е величествено. Но си е малко трудно. Спускането до хижата през пистата надолу ни довърши съвсем. След бира и Насковата 200 грамка огнена течност в 22 часа си бяхме по леглата.
Ден трети – хижа “ Плевен “– хижа “Яворова лъка “– хижа “Амбарица”
На сутринта разбрахме, че си имаме баня в хижата. По-добре късно, отколкото никога, и след къпането – свежи и доволни – потеглихме отново. Защото този преход бе най-тежкия, но и най-вълнуващ.
Посоката югозапад ни отведе през големи поляни до местността Полежаните, ако не се лъжа. След дълги умувания предната вечер заменихме хижа “Добрила” с “Амбарица “, за да не се връщаме обратно до заслона Ботев.
Мите, приятелю, извинявай.
Навлязахме в гора, откъдето започна спускането. Трябваше от 1594 м да слезем на 728 м и отново да качим на 1503 м. Не лошо, нали?
И както си вървяхме през гората, вдясно се белна нещо голямо, като бял трошляк. А то било неразмразена лавина, дълга около 150 метра. Отдолу реката бучи, а отгоре лед. Наско веднага сметна, че за лятото пистата е готова, само да има такъв човек като Митето да я подхване. В рамките на шегата, разбира се. Снимки, усмивки, взора надалеч и отново на една чудна полянка.
И там чудеса – стадо полудиви коне, красиви, спокойни и волни нарушиха тишината! Е за това си струва блъскането и болката в дясното коляно, която започна да се обажда. Тя си бе от преди, от някакви такива преходи навярно и както казва жена ми – за твоята възраст ли са такива натоварвания?
Че какво ми е, само дето брадата ми е бяла, всичко друго си е както преди. (И да не е точно така – няма да си го признаваме.)
След още едно дълго спускане през гората, почти без маркировка, която бе от моята младост, както обича да казва една моя позната на не лоша възраст, се спуснахме до реката, която ни отведе до хижа “Яворова лъка”.
Горката, съвсем е обезкостена! Планинари, там скоро не ще има живот.
Дано не съм прав.
Единствения човек, който видяхме през целия ден, не ни помогна много, но поне не ни обърка за пътя към “ Амбарица”. По коларски изровен път, по който работници смъкват трупи, се заизкачвахме нагоре. Никаква маркировка.
За зла беда се качихме и доста нагоре, че се наложи после да се спускаме.
Изгубихме около час.
Най после около 19 часа бай Дончо хижарят ни посрещна. Бяхме сами на хижата.
– Има ли бира – го запитах първо аз.
– Изпиха я вчера, имах около 30 гости – отговори Дончо, с когото после си станахме симпатични, че на сутринта ни черпи и чай.
А хижата е на чудесно място. На свечеряване изгледът към Ботев е приказен, светлините мигат в червено, билото е толкова близко!
Малко след нас дойдоха две млади двойки, тръгнали от Карлово. Отначало ни се сториха тежкари, но после ни дадоха ценни съвети за пътя и на другия ден дори се засичахме по пътя за хижа” Левски”. Симпатяги.
Ден четвърти – хижа”Амбарица “– Купените – хижа” Васил Левски”
Начало – 9.00 часа, пристигане в хижата – 15.00 часа, че то си е направо песен.
Изкачването до билото между двата върха – Малкия Купен и Амбарица е много приятно. Дълго време назад се вижда хижата, само Дончо се бе замотал някъде, та не си взехме довиждане. Видяхме и плочата на загиналите 9-ма туристи през зимата на 94-а или 95-а година от Кърджали. Зимата си е опасно, си казахме с Наско, не ще повторим този маршрут тогава.
Купените, връх Амбарица оставихме за следващия път. Все пак не сме на годините на нашите комшии по спални помещения от предната вечер, които ги качиха. А и това коляно все пак... Но да има и непокорени върхове за друг път.
Подсякохме Малкия Купен толкова аджамийски, че се оказахме на един зъбер, от който само с планер можеше да се спуснем надолу. Хайде пак обратно, но след снимки от върха, спускането вече ни е силата.
Видяхме една група по пътя от “ Добрила”, засякохме ги после в хижата.
Преминаването през голямата поляна и гората бе играчка за нас.
И за да е преживяването пълно, дъждът ни заваля няколко минути преди да влезем в хижата. После чай, тази туристическа напитка, за бате Наско и нещо по-силно. Около 17.30 през големите върхове дойдоха нашите млади приятели, мокри, но с Наско си казахме: възрастта не е порок.
И цялата вечер изкарахме с Краси и Таня, семейство от Пловдив, почти на нашата възраст, но по-млади, чак до полунощ. Наровете на хижа “ Левски “не са лоши, само дето от 5.30 ранобудни туристи шават насам-натам.
Пети ден – хижа “Васил Левски” – Карлово
Сутринта с бате Наско се разделихме – той остана още ден. Така са тези от телевизията – имат големи отпуски.
Аз се спуснах с една малка група от три млади дами, на всичкото отгоре ме закараха от Карлово до Казанлък с кола. Късметлия.
Пътеката от хижа “Левски”до града е лека, покрай реката през цялото време. Хижа” Хубавец “ ми хареса, за “ Балкански рози” се въздържам.
Накрая да кажа, че извадихме късмет с време, с хора, събития и други.
И благодаря на жена ми Стела, която е далеч от планината, но и този път ме разбра и тези дни мислено е била с мен, знам това.
А на сина ми Пламен, който е в Щатите, ще кажа- когато си идваш тук, ще ходим заедно, ще снимаш и ще разказваш на всички зад океана.
Благодаря ви планинари, и успех в планината.
Ден първи – през Паниците до хижа “Рай “
Този ден най сетне настъпи. От два месеца аз и бате Наско се гласим да се отдадем на планината. Около 13 часа моя милост кацна на централния площад в Калофер. Пристигнах от Търново с автобус, а Наско от София, но за "по-кратко" през Пловдив – Железниците пак ремонтирали нещо спешно.
След малък разбор кой какво носи за хапване и пийване поехме за Паниците. Един юнак със стар мерцедес ни поиска 7 лв. Как да ги прежалим, казах аз и поехме нагоре. За късмет ни взе едно момче с кола на средата на пътя. Снимка за спомен и през гората вече в същинския Балкан.
Към 15 часа седнахме на хубава пейка и масичка, скована за гладни туристи като нас. Браво на тези активисти от Калофер, през целия път имаше такива кътчета за почивка.
Но трябва да се ходи. Наско казва, че истинският турист си носи четката за бръснене наполовина отрязана, пастата за зъби изцедена почти до край, яйцата сварени и без черупките, консервите без тенекията... Основни правила, който не ги спазва ще му е трудно в планината.
И отново на път, чудесна маркировка, чудесна гледка, прекрасно настроение. И няма жива душа,къде сте туристи?...
Около 19 часа бяхме на "Рай". Чочо и младия хижар Дамян са гостоприемни, нищо не ни липсваше вечерта в хижата, и компания за мача от световното, и младото момиче Мая, с което Наско си лафеше цяла вечер. Какъв човек само, от малък си е такъв приказлив, засмян, сякаш всичко си му е наред. А може и така да е.
Ден втори – хижа "Рай" – връх Ботев – хижа “Плевен “
Утрото беше прекрасно, времето слънчево, настроението великолепно. Обща снимка с новите приятели, които тръгнаха в различни посоки, аз и Наско започнахме изкачването на Ботев. Често спирахме по пътя, дори имах късмет да говоря по джиесема с Търново. Не разчитайте на редовна връзка в планината.
На върха стигнахме без проблем. Винаги ме е превземала тази красота горе, тази шир и чувството, че всичко това в този момент е за теб, и тревата, и камънака, и облаците, и водата, че нищо в този момент не е от значение, освен пътя и това, което виждаш пред себе си.
Хапнахме при метеоролога, който дежури по седмица на върха.
– Обадете се на Митко, който стяга заслончето долу – ни каза той.
А Митко наистина е рядък екземпляр. Видяхме млад човек, който копаеше отводняването около каменната сграда, отдалеч ни видя , скочи веднага и захвърли работата наполовина.
– Така съм зажаднял за хора – каза Митко, извади вино и започна да говори за себе си и за заслона.
Такъв интересен човек, изпрати ни до Северния Джендем, правихме снимки.
– Обадете се утре пак – ни каза той и се запъти към хижа "Рай", нали трябва и да се среща с цивилизацията понякога.
Пътят до хижа” Плевен”е много красив, вижда се Троян, Априлци, а и билото отляво е величествено. Но си е малко трудно. Спускането до хижата през пистата надолу ни довърши съвсем. След бира и Насковата 200 грамка огнена течност в 22 часа си бяхме по леглата.
Ден трети – хижа “ Плевен “– хижа “Яворова лъка “– хижа “Амбарица”
На сутринта разбрахме, че си имаме баня в хижата. По-добре късно, отколкото никога, и след къпането – свежи и доволни – потеглихме отново. Защото този преход бе най-тежкия, но и най-вълнуващ.
Посоката югозапад ни отведе през големи поляни до местността Полежаните, ако не се лъжа. След дълги умувания предната вечер заменихме хижа “Добрила” с “Амбарица “, за да не се връщаме обратно до заслона Ботев.
Мите, приятелю, извинявай.
Навлязахме в гора, откъдето започна спускането. Трябваше от 1594 м да слезем на 728 м и отново да качим на 1503 м. Не лошо, нали?
И както си вървяхме през гората, вдясно се белна нещо голямо, като бял трошляк. А то било неразмразена лавина, дълга около 150 метра. Отдолу реката бучи, а отгоре лед. Наско веднага сметна, че за лятото пистата е готова, само да има такъв човек като Митето да я подхване. В рамките на шегата, разбира се. Снимки, усмивки, взора надалеч и отново на една чудна полянка.
И там чудеса – стадо полудиви коне, красиви, спокойни и волни нарушиха тишината! Е за това си струва блъскането и болката в дясното коляно, която започна да се обажда. Тя си бе от преди, от някакви такива преходи навярно и както казва жена ми – за твоята възраст ли са такива натоварвания?
Че какво ми е, само дето брадата ми е бяла, всичко друго си е както преди. (И да не е точно така – няма да си го признаваме.)
След още едно дълго спускане през гората, почти без маркировка, която бе от моята младост, както обича да казва една моя позната на не лоша възраст, се спуснахме до реката, която ни отведе до хижа “Яворова лъка”.
Горката, съвсем е обезкостена! Планинари, там скоро не ще има живот.
Дано не съм прав.
Единствения човек, който видяхме през целия ден, не ни помогна много, но поне не ни обърка за пътя към “ Амбарица”. По коларски изровен път, по който работници смъкват трупи, се заизкачвахме нагоре. Никаква маркировка.
За зла беда се качихме и доста нагоре, че се наложи после да се спускаме.
Изгубихме около час.
Най после около 19 часа бай Дончо хижарят ни посрещна. Бяхме сами на хижата.
– Има ли бира – го запитах първо аз.
– Изпиха я вчера, имах около 30 гости – отговори Дончо, с когото после си станахме симпатични, че на сутринта ни черпи и чай.
А хижата е на чудесно място. На свечеряване изгледът към Ботев е приказен, светлините мигат в червено, билото е толкова близко!
Малко след нас дойдоха две млади двойки, тръгнали от Карлово. Отначало ни се сториха тежкари, но после ни дадоха ценни съвети за пътя и на другия ден дори се засичахме по пътя за хижа” Левски”. Симпатяги.
Ден четвърти – хижа”Амбарица “– Купените – хижа” Васил Левски”
Начало – 9.00 часа, пристигане в хижата – 15.00 часа, че то си е направо песен.
Изкачването до билото между двата върха – Малкия Купен и Амбарица е много приятно. Дълго време назад се вижда хижата, само Дончо се бе замотал някъде, та не си взехме довиждане. Видяхме и плочата на загиналите 9-ма туристи през зимата на 94-а или 95-а година от Кърджали. Зимата си е опасно, си казахме с Наско, не ще повторим този маршрут тогава.
Купените, връх Амбарица оставихме за следващия път. Все пак не сме на годините на нашите комшии по спални помещения от предната вечер, които ги качиха. А и това коляно все пак... Но да има и непокорени върхове за друг път.
Подсякохме Малкия Купен толкова аджамийски, че се оказахме на един зъбер, от който само с планер можеше да се спуснем надолу. Хайде пак обратно, но след снимки от върха, спускането вече ни е силата.
Видяхме една група по пътя от “ Добрила”, засякохме ги после в хижата.
Преминаването през голямата поляна и гората бе играчка за нас.
И за да е преживяването пълно, дъждът ни заваля няколко минути преди да влезем в хижата. После чай, тази туристическа напитка, за бате Наско и нещо по-силно. Около 17.30 през големите върхове дойдоха нашите млади приятели, мокри, но с Наско си казахме: възрастта не е порок.
И цялата вечер изкарахме с Краси и Таня, семейство от Пловдив, почти на нашата възраст, но по-млади, чак до полунощ. Наровете на хижа “ Левски “не са лоши, само дето от 5.30 ранобудни туристи шават насам-натам.
Пети ден – хижа “Васил Левски” – Карлово
Сутринта с бате Наско се разделихме – той остана още ден. Така са тези от телевизията – имат големи отпуски.
Аз се спуснах с една малка група от три млади дами, на всичкото отгоре ме закараха от Карлово до Казанлък с кола. Късметлия.
Пътеката от хижа “Левски”до града е лека, покрай реката през цялото време. Хижа” Хубавец “ ми хареса, за “ Балкански рози” се въздържам.
Накрая да кажа, че извадихме късмет с време, с хора, събития и други.
И благодаря на жена ми Стела, която е далеч от планината, но и този път ме разбра и тези дни мислено е била с мен, знам това.
А на сина ми Пламен, който е в Щатите, ще кажа- когато си идваш тук, ще ходим заедно, ще снимаш и ще разказваш на всички зад океана.
Благодаря ви планинари, и успех в планината.
сряда, 2 април 2008 г.
Поезия или проза - стихотворение
Започнах да пиша днес аз разказ
как изведнъж запознахме се ние
и колко времето бързо измина.
Но писането мъчно ми се отдава някак.
И как може другояче да бъде,
когато поезия бе всичко до тука,
със прозата ще бъде трудно нататък .
как изведнъж запознахме се ние
и колко времето бързо измина.
Но писането мъчно ми се отдава някак.
И как може другояче да бъде,
когато поезия бе всичко до тука,
със прозата ще бъде трудно нататък .
Созопол 98 - хронология
Неделя
Пристигнахме в 12 часа. В Созопол нямаше афиши за НЛО. Ще минем без тях. Обядвахме пица в “Каваците”.Стая 117. Следобяд бяхме на плажа-видяхме се с Ичо и Милена. Вечерта пеш, в Созопол за обратно влакчето не вървя, така че пак пеш. Вечеряхме в механата, в която бяхме с братовчедите. Разказвах на Стела за Черганово.
Понеделник
Вечерта останахме в “Каваците”- на попчета и бяло вино. Не го изпихме цялото-взехме го в хотела. Видяхме през деня лагера на червенокръстците-голям лагер, големи прояви.
Вторник
Бяхме вечерта в Созопол, но не ни харесаха заведенията, в 21 часа вечеряхме омлет в
“Смокините”.
Сряда
Видяхме се с Николай и Галя. Той много приказва, Стела не го харесва., не бе очарована от
него. Бяхме вечерта в “Барабското”, бе спокойно и страшно евтино. Вълните на морето
стихнаха, но ми отнесоха предния ден едното очило.
Четвъртък
Вечерта бе най-хубавата. С колата бяхме в Созопол- в Кирика. На ордьовър, калкан и барбун. Пихме 3 бири, после в ресторанта на пристанището аз се подхлъзнах. Паднах и си ожулих лакътя, Стела се уплаши, после се смяхме. На море сме.
Петък
Николай леко катастрофирал, със Стела бяхме на риба в “Смокините”. Хубаво беше.
Пламен ще ходи на басейн в Севлиево с една колежка, Таня се казва.
Сутринта се разходихме до голите-къмпинг “Веселие”. Страшно чисто, водата блести, къпахме се много.
Събота
Най трудния ден. Стела бе малко уморена, на мен ми се спеше. Вечерта бяхме в механа
“Стела”-хубаво беше, но порциите бяха малко малки. Върнахме се с такси.
Неделя
Минахме през Жеравна. Много интересно беше, но много горещо. В Търново се прибрахме
в 18 часа. Пътят Омуртаг- Котел бе гаден. В музея на Йовков седяхме на пейка в двора. Бе
интересно.
Разбира се, хубаво е на море
Остаряхме с още едно море.
Пристигнахме в 12 часа. В Созопол нямаше афиши за НЛО. Ще минем без тях. Обядвахме пица в “Каваците”.Стая 117. Следобяд бяхме на плажа-видяхме се с Ичо и Милена. Вечерта пеш, в Созопол за обратно влакчето не вървя, така че пак пеш. Вечеряхме в механата, в която бяхме с братовчедите. Разказвах на Стела за Черганово.
Понеделник
Вечерта останахме в “Каваците”- на попчета и бяло вино. Не го изпихме цялото-взехме го в хотела. Видяхме през деня лагера на червенокръстците-голям лагер, големи прояви.
Вторник
Бяхме вечерта в Созопол, но не ни харесаха заведенията, в 21 часа вечеряхме омлет в
“Смокините”.
Сряда
Видяхме се с Николай и Галя. Той много приказва, Стела не го харесва., не бе очарована от
него. Бяхме вечерта в “Барабското”, бе спокойно и страшно евтино. Вълните на морето
стихнаха, но ми отнесоха предния ден едното очило.
Четвъртък
Вечерта бе най-хубавата. С колата бяхме в Созопол- в Кирика. На ордьовър, калкан и барбун. Пихме 3 бири, после в ресторанта на пристанището аз се подхлъзнах. Паднах и си ожулих лакътя, Стела се уплаши, после се смяхме. На море сме.
Петък
Николай леко катастрофирал, със Стела бяхме на риба в “Смокините”. Хубаво беше.
Пламен ще ходи на басейн в Севлиево с една колежка, Таня се казва.
Сутринта се разходихме до голите-къмпинг “Веселие”. Страшно чисто, водата блести, къпахме се много.
Събота
Най трудния ден. Стела бе малко уморена, на мен ми се спеше. Вечерта бяхме в механа
“Стела”-хубаво беше, но порциите бяха малко малки. Върнахме се с такси.
Неделя
Минахме през Жеравна. Много интересно беше, но много горещо. В Търново се прибрахме
в 18 часа. Пътят Омуртаг- Котел бе гаден. В музея на Йовков седяхме на пейка в двора. Бе
интересно.
Разбира се, хубаво е на море
Остаряхме с още едно море.
вторник, 1 април 2008 г.
Почти истинска история - разказ
Една сутрин господин Цигулков се събуди в неочаквано за него благоразположение на духа . Провеждайки сутрешния си тоалет той подсвиркаше бодро и необичайно за самия себе си последния хит на фолкдивата Евана . Какво става с мен , опита се да се отрезви Цигулков , но напразно . Макар и леко фалшиво , мелодията сама излизаше от устата му .
Допивайки чашата безкофеиново кафе нашият герой се помъчи да си обясни това така различно на сериозния си и дори намръщен натюрел ежедневно настроение . Дали не се дължи пък на това , че предния ден бе намерил гуми втора употреба в стопанския двор на онова загубено предприятие , където вече трети ден бе заточен командировка . Или на така кръшната походка на младата счетоводителка от втория етаж , която прекаляваше с грима , но го бе удостоила с мъничко внимание през обедната си почивка . Ще я видим тази работа , си повтаряше той и дъвчеше сухия хляб преди да излезе на трудовия фронт така , както правеше вече двадесет и пет години .
Всъщност истинското име на този възпитан и не дотам лошо изглеждащ човечец бе Тиквоедев . Още като ученик в гимназиалните класове нашият човек се помъчи да разбере откъде идва тази недотам престижна фамилия . Родителите му бяха по своему горди с необи-чайното родово име и съвсем не обръщаха внимание на неговите оплаквания от подигравките на съучениците му . Героят ни все отлагаше сериозния разговор със тях по тази тема и така преди десетина години вече нямаше и как да разбере за това . Остана си сам и един ден се реши на смела постъпка . Просто си смени името . Цигулков му звучеше много артистично , а и нямаше чувство , че е предал създателите си . Та нали най-сладка бе тиквата-цигулка ,която редовно присъстваше на есенния им неделен обяд .
Работният ден протече съвсем рутинно . Към два часа хапна един претоплен сандвич с кайма – викаха му принцеса . Дори неговият непретенциозен вкус бе малко против това название на натопената в застояло олио филия , но какво пък това да не е Шератон . Така се успокояваше Цигулков , пушейки цигара след скромния обяд .Дори си припомни онези млади времена , когато с приятели , а дори и от женски пол бе в този изискан хотел на следобедно рандеву . Пиха бира „Кайзер” , май имаше някакъв нашумял немски сериал по телевизията тогава , където тази марка бе на особена почит . Всички напудрени и с идеален загар мъже пиеха бира „ Кайзер” – сякаш не съществуваше нещо друго . Та така и Цигулков се бе поне за мигове пренесъл в света на удоволствията … Ех , славни времена бяха , си мислеше дърпайки от цигарата той и си мечтаеше вече за редовната чашка мента преди вечерята в къщи .
Но дотогава трябваше да се случат толкова неща . Естествено нашето момче и не мислеше , че това ще се стовари точно на него .
Вече бе станало тъмно , когато почти изправената му походка го изведе на двадесетина метра от къщи . Точно пред входа на блока , където живееше , на неговото извоювано с годините паркомясто се белееше някаква друга , не неговата застаряла лимузина . А до нея лепната на асфалта с цвят електрик табелка го известяваше , че любимата му кола е преместена принудително поради неправилно паркиране . Отскоро улицата бе разширена с претенцията да стане по-удобна и движението улеснено , но какафонията бе станала още по-голяма .
Е сега ми се наруши месечният бюджет , си помисли веднага Цигулков . И къде ще паркирам за в бъдеще , изпадна в паника той . Решението да премести колата на охраняем паркинг не бе по силиците на заплатата му .
Изминалата нощ не спа добре . Присънваха му се някакви хора с униформи , дори току що избраният след местните избори кмет профуча бързо покрай прозорците му . Ще ми разваляш нивото на благосъстояние на електората с този трошляк , я да го разкараш преди да е станало късно, зъбеше му се той от съвсем новата кметска кола .
На другата сутрин Цигулков закъсня с пет минути за работа . От принудителния паркинг лесно придвижи колата си до къщи , но къде да паркира . Намърда се в крайчеца на тротоара пред новия магазин отсреща и с присвито сърце пое към службата – омразната командировка бе вече свършила .
До края на деня допусна две грешки в отчета по месечния баланс , които преди никога не правеше . Добре , че му остана време да провери направеното преди шефа да го заяде , само това сега му липсваше . Но пред къщи го чакаше нова изненада , някой конкурент по място бе одраскал лявата броня на колата му . Всичко това Цигулков тушира с една мента повече на вечеря , рядко си позволяваше така да се отпусне .
През следващия месец колата на нашият страдалец бе дигната още три пъти . Първо го натопи собственика на магазина отсреща за дрехи втора употреба . С половин метър колата му отнемала от така скъпоценното място за реклама точно пред входа . Вторият път паякът го захапа пак на предишното „негово ” място . Този навик с паркирането все пак бе изграждан доста години . При третия случай нашият човек се бе вече сприятелил с охраната на принудителния паркинг и дори се уговориха идната неделя да ловят риба заедно . Не че Цигулков имаше много опит в риболова , но едно приятелство в повече винаги си е от полза .
Годишният му паричен баланс обаче бе силно разклатен . Между четвъртия и шестия случай успя да изтегли кредит от банката , с която бе обвързан шефа му при минимална лихва . Така смело посрещна след половин година юбилейното си десето преместване на колата . Дори покани охраната от паркинга да го отпразнуват , все пак си е кръгло число . Прекараха си много приятно и весело .
След това Цигулков установи , че това напрежение с паркирането му е струвало пет-шест килограма в минус . А и косата му нещо бързо взе да оредява , съвпадение просто, се успокояваше той . Цялата си енергия бе вече съсредоточил в обявата за продажба на любимата си кола . Това решение взе много трудно и то защото къде ще търси извън работата социалните контакти . Така и пропусна чаканото повишение в службата , за което се стараеше през последните няколко години .
Изминаха още няколко месеца , в които Цигулков се бе вече обиграл в намиране на място за паркиране . За това време само два пъти закъсня за работа , връщайки се от принудителния паркинг . И когато си даде сметка , че случаите са точно дузина съдбата му се усмихна . Все пак животът си има и хубавите страни , си мислеше нашият човек когато почерпи приятеля охранител за избавлението си . Беше продал колата изненадващо изгодно на един млад колега от службата . Когато разбра , че и той е без гараж настроението му взе да се възвръща . Прибра се в къщи , като си тананикаше без да се усети поредния хит на попфолка , разбира се това на Евана .
Ех , ако знае само какво го чака колегата … Така за пръв път от година си легна почти доволен от живота си Цигулков .
Допивайки чашата безкофеиново кафе нашият герой се помъчи да си обясни това така различно на сериозния си и дори намръщен натюрел ежедневно настроение . Дали не се дължи пък на това , че предния ден бе намерил гуми втора употреба в стопанския двор на онова загубено предприятие , където вече трети ден бе заточен командировка . Или на така кръшната походка на младата счетоводителка от втория етаж , която прекаляваше с грима , но го бе удостоила с мъничко внимание през обедната си почивка . Ще я видим тази работа , си повтаряше той и дъвчеше сухия хляб преди да излезе на трудовия фронт така , както правеше вече двадесет и пет години .
Всъщност истинското име на този възпитан и не дотам лошо изглеждащ човечец бе Тиквоедев . Още като ученик в гимназиалните класове нашият човек се помъчи да разбере откъде идва тази недотам престижна фамилия . Родителите му бяха по своему горди с необи-чайното родово име и съвсем не обръщаха внимание на неговите оплаквания от подигравките на съучениците му . Героят ни все отлагаше сериозния разговор със тях по тази тема и така преди десетина години вече нямаше и как да разбере за това . Остана си сам и един ден се реши на смела постъпка . Просто си смени името . Цигулков му звучеше много артистично , а и нямаше чувство , че е предал създателите си . Та нали най-сладка бе тиквата-цигулка ,която редовно присъстваше на есенния им неделен обяд .
Работният ден протече съвсем рутинно . Към два часа хапна един претоплен сандвич с кайма – викаха му принцеса . Дори неговият непретенциозен вкус бе малко против това название на натопената в застояло олио филия , но какво пък това да не е Шератон . Така се успокояваше Цигулков , пушейки цигара след скромния обяд .Дори си припомни онези млади времена , когато с приятели , а дори и от женски пол бе в този изискан хотел на следобедно рандеву . Пиха бира „Кайзер” , май имаше някакъв нашумял немски сериал по телевизията тогава , където тази марка бе на особена почит . Всички напудрени и с идеален загар мъже пиеха бира „ Кайзер” – сякаш не съществуваше нещо друго . Та така и Цигулков се бе поне за мигове пренесъл в света на удоволствията … Ех , славни времена бяха , си мислеше дърпайки от цигарата той и си мечтаеше вече за редовната чашка мента преди вечерята в къщи .
Но дотогава трябваше да се случат толкова неща . Естествено нашето момче и не мислеше , че това ще се стовари точно на него .
Вече бе станало тъмно , когато почти изправената му походка го изведе на двадесетина метра от къщи . Точно пред входа на блока , където живееше , на неговото извоювано с годините паркомясто се белееше някаква друга , не неговата застаряла лимузина . А до нея лепната на асфалта с цвят електрик табелка го известяваше , че любимата му кола е преместена принудително поради неправилно паркиране . Отскоро улицата бе разширена с претенцията да стане по-удобна и движението улеснено , но какафонията бе станала още по-голяма .
Е сега ми се наруши месечният бюджет , си помисли веднага Цигулков . И къде ще паркирам за в бъдеще , изпадна в паника той . Решението да премести колата на охраняем паркинг не бе по силиците на заплатата му .
Изминалата нощ не спа добре . Присънваха му се някакви хора с униформи , дори току що избраният след местните избори кмет профуча бързо покрай прозорците му . Ще ми разваляш нивото на благосъстояние на електората с този трошляк , я да го разкараш преди да е станало късно, зъбеше му се той от съвсем новата кметска кола .
На другата сутрин Цигулков закъсня с пет минути за работа . От принудителния паркинг лесно придвижи колата си до къщи , но къде да паркира . Намърда се в крайчеца на тротоара пред новия магазин отсреща и с присвито сърце пое към службата – омразната командировка бе вече свършила .
До края на деня допусна две грешки в отчета по месечния баланс , които преди никога не правеше . Добре , че му остана време да провери направеното преди шефа да го заяде , само това сега му липсваше . Но пред къщи го чакаше нова изненада , някой конкурент по място бе одраскал лявата броня на колата му . Всичко това Цигулков тушира с една мента повече на вечеря , рядко си позволяваше така да се отпусне .
През следващия месец колата на нашият страдалец бе дигната още три пъти . Първо го натопи собственика на магазина отсреща за дрехи втора употреба . С половин метър колата му отнемала от така скъпоценното място за реклама точно пред входа . Вторият път паякът го захапа пак на предишното „негово ” място . Този навик с паркирането все пак бе изграждан доста години . При третия случай нашият човек се бе вече сприятелил с охраната на принудителния паркинг и дори се уговориха идната неделя да ловят риба заедно . Не че Цигулков имаше много опит в риболова , но едно приятелство в повече винаги си е от полза .
Годишният му паричен баланс обаче бе силно разклатен . Между четвъртия и шестия случай успя да изтегли кредит от банката , с която бе обвързан шефа му при минимална лихва . Така смело посрещна след половин година юбилейното си десето преместване на колата . Дори покани охраната от паркинга да го отпразнуват , все пак си е кръгло число . Прекараха си много приятно и весело .
След това Цигулков установи , че това напрежение с паркирането му е струвало пет-шест килограма в минус . А и косата му нещо бързо взе да оредява , съвпадение просто, се успокояваше той . Цялата си енергия бе вече съсредоточил в обявата за продажба на любимата си кола . Това решение взе много трудно и то защото къде ще търси извън работата социалните контакти . Така и пропусна чаканото повишение в службата , за което се стараеше през последните няколко години .
Изминаха още няколко месеца , в които Цигулков се бе вече обиграл в намиране на място за паркиране . За това време само два пъти закъсня за работа , връщайки се от принудителния паркинг . И когато си даде сметка , че случаите са точно дузина съдбата му се усмихна . Все пак животът си има и хубавите страни , си мислеше нашият човек когато почерпи приятеля охранител за избавлението си . Беше продал колата изненадващо изгодно на един млад колега от службата . Когато разбра , че и той е без гараж настроението му взе да се възвръща . Прибра се в къщи , като си тананикаше без да се усети поредния хит на попфолка , разбира се това на Евана .
Ех , ако знае само какво го чака колегата … Така за пръв път от година си легна почти доволен от живота си Цигулков .
Апартаментът - разказ
Този ден апартаментът щеше да се сбогува със своето минало . Това дълго време му се струваше невъзможно , все пак близо петдесет години минаха от деня , когато го построиха . Израстна в тих квартал , почти в края на София тогава . Сега си е направо център . Старият учител , който го построи казваше -отивам в града и се отправяше към обръщалото на трамвая , на петдесет метра от него . Кестените бяха обградили трамвайната линия , алеите с цветя бяха винаги цъфнали , тревата блестеше от утринната роса . Чак след две спирки започваше паважът . Градът бучеше с разнообразните си звуци толкова далеч от него . Сутрин апартаментът се будеше от чаткането на конски копита , все още имаше каруци да трополят из града . Следваха виковете на млекаря , той винаги бе внимателен , дори оставяше на прага на останалите къщици бутилките с мляко . Тази простичка идилия му се струваше , че ще продължи години . Само да знаеше какво го чака …
Всъщност първото нещо , от което апартаментът не беше доволен бе , че го построиха на партера. Та от височината на горните етажи той искаше да вижда облаците над Витоша и първия сняг по билото й , когато при него все още бе топло и есента се бе запътила бавно да си ходи .
Старият учител не бе чак толкова стар . Хората го обичаха и сигурно затова му слагаха пред името “ бай “ . Това караше внуците му да мислят колко много време има докато станат на неговите години . Дядо им , станал отрано пенсионер ги бе научил да четат и пишат далеч преди да тръгнат на училище . Израстнаха с книгите , понякога дори игрите на двора не им се виждаха така интересни . А пък колко се радваха , когато младият им чичо ги водеше из центъра .Шоколад или кино , ги питаше той и накрая получаваха и двете , каквото и да си бяха избрали .
Но годините си минаваха и един ден на мястото на кварталната кръчма апартаментът видя как зейна голяма дупка . Обградиха улицата с тараби , къщичките за ден изчезнаха . Вече не конския тропот и млекарят го будеха , а шума и боботенето на строителни машини След три години хотелът бе готов , на 22 етажа . Внуците на стария учител се бяха качвали по време на строежа чак горе , наистина града се виждаше като на длан . И колко различно бе всичко , но апартаментът винаги ги приземяваше , сякаш им казваше , този свят не е за вас . Трудно ще ви бъде да гледате нещата от високото .
Един ден старият учител си замина от апартамента . Нямаше да се върне , както това бе направил и младият чичо и то тогава , когато те растяха и най-много щеше да им липсва.Апартаментът задълго бе помръкнал и тази негова болка го правеше по-мрачен и дори малко нещастен .
Не че не се случваха и други неща . Първият студент на апартамента . Първата любов , която той усещаше по бащиното сако , което едното момче обличаше понякога . А после и първият войник , смешен и горд с обръснатата си глава . Или пък хубавата военна униформа , която рядко слагаше бащата и която го правеше още по-строен и го подмладяваше . А той си беше млад , но тичането по толкова много задачи бяха рано посипали сребро по косите му .
Понякога голямото момче се прибираше късно в къщи , бе самостоятелен и търсещ пътя си от малък . Апартаментът се безпокоеше за него , усещаше как само той му дава вяра за да преодолее големия свят около него и на другия ден отново да е силен . Родителите се тревожеха силно за сина си , който така проправяше път за по-малкия , те трудно искаха да повярват , че децата са пораснали.
Годините минаваха , вече студенти , момчетата не говореха много , но се усещаше всяка тяхна радост , мъка и колебания .Идваха и момичета при апартамента , едни за малко , други за по-дълго. Някои от тях бяха шумни , апартаментът си почиваше , когато те си отиваха . Други бяха мълчаливи , но присъствието им се усещаше дни наред .
И така се сменяха сезоните , една ранна пролет апартаментът отново осиротя . Тихата жена , толкова загрижена за семейството не се прибра от едно пътуване . Бяха останали само мъжете . Синът на стария учител започна да ходи постоянно с униформата , но бе някак пригърбен .
Само по изпушените цигари , когато му идваха колеги на гости можеше да се разбере колко му е трудно сега . Апартаментът искаше да помогне , приемаше различни хора , а и компании , само мъжете да не чувстват самотата . Но и на него му липсваха едва можещите стъпки на майката .
И тогава , загубил надежда той отново се оживи . Една след друга при него влязоха две жени . Та те си бяха момичета тогава . Смехът им , желанието да го променят и направят по-ведър му харесваше . А и дойдоха най- малките . Суетата около първото бебе на апартамента , дядовците, грижовната баба , въпреки непривичната градска среда , всичко това си бе ново за него и му харесваше . Може би е време да се забравят трудните години ?
И отново строежите започнаха . За една есен от кестените , алеите и тревата наоколо не остана нищо . Само бетон и асфалт , апартаментът се тресеше от тежестта на машините около него , трудно заспиваше и вече искаше да остане сам , неговите хора нека да намерят други пътища по света , той вече не можеше да им осигури спокойствието от преди години .
Дойде време и сина на стария учител да стане пенсионер .Внуците и грижата по тях го залъгваше, докато се разбра че малко се е грижил за себе си . Дълго се надяваше , че нещата ще са както преди и ще посреща самият той порасналите внуци , че ще остарее съвсем тук . Не му се заминаваше , не се предаваше до края . И тогава апартаментът се почувства наистина най- омъчнен и нещастен . Нямаше кой да излиза и да пуши цигара на малката му тераса , чакайки скъпите внучета . Да боядисва тежките му врати и черчеветата на прозорците , да говори как ще го прекрои и направи щастлив . Тогава разбра , че деня за прощаване предстой , всичко е въпрос на време .
И този момент бе вече дошъл , години след като нямаше кой да му се радва както преди . Все пак толкова трудно беше да повярва , че след всичко изживяно ще го изоставят . А това не беше лесно за внуците на стария учител . Та те са вече почти на неговите години , когато той прекрачи прага му за първи път . Трябваше им време те самите да се простят със всичко отминало .
Дали са го сторили ? Не може да са го забравили , си мисли и сега апартаментът . Радва се на новия си облик , лъскавите алуминиви дограми и тежка дъбова нова врата . Но той си остава апартаментът на стария учител . Та нали той го построи , заобича и каквото и да му се случи обичта ще я има винаги помежду тях , макар и останала там някъде в миналите дни . Има кой да си спомня с добро за онова време , така си мисли и сега този наш обичан апартамент .
В памет на всички , които са живели там и не са сред нас .
Всъщност първото нещо , от което апартаментът не беше доволен бе , че го построиха на партера. Та от височината на горните етажи той искаше да вижда облаците над Витоша и първия сняг по билото й , когато при него все още бе топло и есента се бе запътила бавно да си ходи .
Старият учител не бе чак толкова стар . Хората го обичаха и сигурно затова му слагаха пред името “ бай “ . Това караше внуците му да мислят колко много време има докато станат на неговите години . Дядо им , станал отрано пенсионер ги бе научил да четат и пишат далеч преди да тръгнат на училище . Израстнаха с книгите , понякога дори игрите на двора не им се виждаха така интересни . А пък колко се радваха , когато младият им чичо ги водеше из центъра .Шоколад или кино , ги питаше той и накрая получаваха и двете , каквото и да си бяха избрали .
Но годините си минаваха и един ден на мястото на кварталната кръчма апартаментът видя как зейна голяма дупка . Обградиха улицата с тараби , къщичките за ден изчезнаха . Вече не конския тропот и млекарят го будеха , а шума и боботенето на строителни машини След три години хотелът бе готов , на 22 етажа . Внуците на стария учител се бяха качвали по време на строежа чак горе , наистина града се виждаше като на длан . И колко различно бе всичко , но апартаментът винаги ги приземяваше , сякаш им казваше , този свят не е за вас . Трудно ще ви бъде да гледате нещата от високото .
Един ден старият учител си замина от апартамента . Нямаше да се върне , както това бе направил и младият чичо и то тогава , когато те растяха и най-много щеше да им липсва.Апартаментът задълго бе помръкнал и тази негова болка го правеше по-мрачен и дори малко нещастен .
Не че не се случваха и други неща . Първият студент на апартамента . Първата любов , която той усещаше по бащиното сако , което едното момче обличаше понякога . А после и първият войник , смешен и горд с обръснатата си глава . Или пък хубавата военна униформа , която рядко слагаше бащата и която го правеше още по-строен и го подмладяваше . А той си беше млад , но тичането по толкова много задачи бяха рано посипали сребро по косите му .
Понякога голямото момче се прибираше късно в къщи , бе самостоятелен и търсещ пътя си от малък . Апартаментът се безпокоеше за него , усещаше как само той му дава вяра за да преодолее големия свят около него и на другия ден отново да е силен . Родителите се тревожеха силно за сина си , който така проправяше път за по-малкия , те трудно искаха да повярват , че децата са пораснали.
Годините минаваха , вече студенти , момчетата не говореха много , но се усещаше всяка тяхна радост , мъка и колебания .Идваха и момичета при апартамента , едни за малко , други за по-дълго. Някои от тях бяха шумни , апартаментът си почиваше , когато те си отиваха . Други бяха мълчаливи , но присъствието им се усещаше дни наред .
И така се сменяха сезоните , една ранна пролет апартаментът отново осиротя . Тихата жена , толкова загрижена за семейството не се прибра от едно пътуване . Бяха останали само мъжете . Синът на стария учител започна да ходи постоянно с униформата , но бе някак пригърбен .
Само по изпушените цигари , когато му идваха колеги на гости можеше да се разбере колко му е трудно сега . Апартаментът искаше да помогне , приемаше различни хора , а и компании , само мъжете да не чувстват самотата . Но и на него му липсваха едва можещите стъпки на майката .
И тогава , загубил надежда той отново се оживи . Една след друга при него влязоха две жени . Та те си бяха момичета тогава . Смехът им , желанието да го променят и направят по-ведър му харесваше . А и дойдоха най- малките . Суетата около първото бебе на апартамента , дядовците, грижовната баба , въпреки непривичната градска среда , всичко това си бе ново за него и му харесваше . Може би е време да се забравят трудните години ?
И отново строежите започнаха . За една есен от кестените , алеите и тревата наоколо не остана нищо . Само бетон и асфалт , апартаментът се тресеше от тежестта на машините около него , трудно заспиваше и вече искаше да остане сам , неговите хора нека да намерят други пътища по света , той вече не можеше да им осигури спокойствието от преди години .
Дойде време и сина на стария учител да стане пенсионер .Внуците и грижата по тях го залъгваше, докато се разбра че малко се е грижил за себе си . Дълго се надяваше , че нещата ще са както преди и ще посреща самият той порасналите внуци , че ще остарее съвсем тук . Не му се заминаваше , не се предаваше до края . И тогава апартаментът се почувства наистина най- омъчнен и нещастен . Нямаше кой да излиза и да пуши цигара на малката му тераса , чакайки скъпите внучета . Да боядисва тежките му врати и черчеветата на прозорците , да говори как ще го прекрои и направи щастлив . Тогава разбра , че деня за прощаване предстой , всичко е въпрос на време .
И този момент бе вече дошъл , години след като нямаше кой да му се радва както преди . Все пак толкова трудно беше да повярва , че след всичко изживяно ще го изоставят . А това не беше лесно за внуците на стария учител . Та те са вече почти на неговите години , когато той прекрачи прага му за първи път . Трябваше им време те самите да се простят със всичко отминало .
Дали са го сторили ? Не може да са го забравили , си мисли и сега апартаментът . Радва се на новия си облик , лъскавите алуминиви дограми и тежка дъбова нова врата . Но той си остава апартаментът на стария учител . Та нали той го построи , заобича и каквото и да му се случи обичта ще я има винаги помежду тях , макар и останала там някъде в миналите дни . Има кой да си спомня с добро за онова време , така си мисли и сега този наш обичан апартамент .
В памет на всички , които са живели там и не са сред нас .
Брадат социализъм - една случка
Роден съм преди немалко години. Винаги съм вярвал, че моя дядо и баща са честни и справедливи хора, които са се борили за онзи строй. И съм се гордял със това.
Сега ще ви разкажа една история, която звучи невероятно, но си е едната истина.През цялото си следване и до днес съм с брада, преди 30 години черна, сега бяла. Беше 8-ми септември 1974 година. С моя приятел от института Графа привечер вървяхме по “Стамболийски” , когато ни спряха някакви отрядници. Къде са ви документите, кратка проверка и ни вкараха в районния клуб. Ние им се изрепчихме, те ни заплашиха, че не можем да се движим така- с брада аз, Графа с дълга коса и че ще ни опандизят в милицията . И представете си, викнаха някаква Уазка и ни стовариха на “Констадин Величков” в шесто управление. Баща ми служеше тогава в това районно към управлението на Противопожарната охрана - бе подполковник. И дежурният офицер ни попита къде работят родителите ни.
Моят отговор много, ама много го смути. Аз не му казах нито чина, нито длъжността , но по лицето му се изписа ужас. Да не би да са докарали сина на някоя голяма клечка и как ще се оправя тогава. Стана много внимателен и дори ни посъветва приятелски, че ще сме по-хубави ако се пострижем и обръснем.
Е това ако не се казва брадат социализъм, здраве му кажи.
Сега ще ви разкажа една история, която звучи невероятно, но си е едната истина.През цялото си следване и до днес съм с брада, преди 30 години черна, сега бяла. Беше 8-ми септември 1974 година. С моя приятел от института Графа привечер вървяхме по “Стамболийски” , когато ни спряха някакви отрядници. Къде са ви документите, кратка проверка и ни вкараха в районния клуб. Ние им се изрепчихме, те ни заплашиха, че не можем да се движим така- с брада аз, Графа с дълга коса и че ще ни опандизят в милицията . И представете си, викнаха някаква Уазка и ни стовариха на “Констадин Величков” в шесто управление. Баща ми служеше тогава в това районно към управлението на Противопожарната охрана - бе подполковник. И дежурният офицер ни попита къде работят родителите ни.
Моят отговор много, ама много го смути. Аз не му казах нито чина, нито длъжността , но по лицето му се изписа ужас. Да не би да са докарали сина на някоя голяма клечка и как ще се оправя тогава. Стана много внимателен и дори ни посъветва приятелски, че ще сме по-хубави ако се пострижем и обръснем.
Е това ако не се казва брадат социализъм, здраве му кажи.
Сън наяве - просто невероятно .
Беше лятната студентска сесия на 73 . В началото на април се бях разделил с Р.
Цял месец се чувствах много зле . След един изпит се разхождах покрай градинката в Лозенец , срещу НДК, и сега си е там . На края й има една църквичка , не и знам името .Тогава почувствах как сърцето ми започна силно да бие , имах чувство че Р. ще изникне отнякъде наблизо и отново ще сме заедно .Вечерта сънувах М. бременна , после същата нощ и Р. как минава покрай мен в учебна кола , искаше да става шофьор , знаех това още когато ходихме .
М. беше ученическата ми любов. Нямахме 16 , когато се запознахме . Бе на една ученическа екзкурзия в Банско, няколко души се оплетохме из планината , пратиха и местни да ни търсят. Имаше един татко на наша съученичка , бе се заиграл с класната ни , и те бяха с нас, та затова бързо бяха усетили липсата ни .
М. ме заведе в зала България на концерт. Не бях ходил . Моцарт , малка нощна музика .
Излязах от залата като препариран . След година и половина , в десети клас се преместих от Националната математическа паралелка в нейния клас . Не го прави , ми каза М., това ще е краят . Не можем да бъдем в един клас. Не я послушах , тогава ми бе много математиката, леката атлетика и М . Беше ми написала писмо/ така си пишехме тогава/ . Цялата му същност разбрах няколко години по- късно, след като се разделихме .
Трябваше да отида в по-нормален клас . Отидох и веднага станахме чужди . Може би вината си бе моя , но не можех да пренебрегна гордостта си . След два месеца на Панчарево на военното обучение бе сложила главата си на коленете ми . На никой от класа не направи впечатление. Осма гимназия имаше класове до Й , бяхме сума ти народ в гимназията. Може би искаше пак да сме както преди. Всичко бе свършило.
На другия ден след съня бях в центъра , в голямата тарапана на кръстовището на Раковска и Графа се разминах с М . Не ме забеляза . Бе бременна . Стори ми се много напрегната . Сънят ми се сбъдва , какво ли ме чака . Повече не я видях , знам само че живее в Белгия .
Това бе началото . Неволно се запътих към Солунска и Витошка , там в един магазин работеше една приятелка , Мар , с нея ходих десетина дни точно преди казармата.Баща й бе някаква клечка от ЦК , запознах се с нея на курорта Дружба на морето , където с Хари правихме разни магарии . Нищо особенно, допадахме си , но бе някяк странна , усещах го . Когато влязах в спортната рота , там сега е музеят “ Земята и хората “ ми идваше на свиждане . Но аз още първите дни й казах , че не искам да ме чака напразно и да си губи времето с мен две години . Имаше един от ротата , много ми се чуди , мацето ти е навито , защо я разкарваш . Даже заби приятелката й , която веднъж я придружаваше . Та Мар. го понесе не леко , но какво да се прави . После до Нова година няколко пъти ме канеше на гости у тях в Надежда /каква ирония/ .Тогава около Н.Г. я мернах пред магазина , бе бременна , разбира се не от мен , защото просто при нас това не стана . Значи е искала законно да роди , може би ме е и харесвала , сигурен съм .
Та влязох в този магазин , не знам какво ме накара . Мар. я нямаше , все пак бяха минали две години и половина . Но пред нейния щанд с гръб към мен бе Р., шумна както винаги , с някакво момче . Излязох навън и си казах , та това са десет минути , и около шестотин метра между двете срещи . Не ми стана много добре . В този милионен град , повече от съвпадение…
Сесията я взех твърде успешно , после с бате Наско отидохме на Дружба . Всичко течеше нормално , нови запознанства , приятелства от София . Последните дни заминахме за Слънчев бряг. Там първата вечер аз спах в един Москвич 403 . После още една – две нощи тук , там . Та животът продължаваше .
Късната есен отидох на концерт на Вили Кавалджиев във Физическия , срещу Семинарията . Не бе познат , той стана известен много след това , пя страхотно . Бях закъснял , през антракта се освободи място , седнах и се нацелих до Р. , не бях я забелязал . -Какво правиш , и пак шумна и енергична .- Къде са нашите мъже , имаше друг с нея , явно е бил излязал нанякъде .
“Знаеш ли, че като карах курсове за шофьор през юни , покрай църквичката в Лозенец те видях , минах покрай теб , нали ме видя и ти .” Разменихме баналности , концертът продължи .
Оттогава не съм я виждал . ” Тя остави в сърцето ми раничка , от която още боли” както е казал поета , малко големичка . Следваше задочно право , имаше къси поли , бе голямо шавъркало . Последните тролеи до кв. Хаджи Димитър , където живееше пет месеца бяха и мои .Ти май ще се изместиш скоро от Лозенец , каза ми един приятел , виждаше му се че нещата са сериозни . Няма такова нещо, отговорих му аз , но и не мислех , че след три месеца ще се разделим .
Цял месец се чувствах много зле . След един изпит се разхождах покрай градинката в Лозенец , срещу НДК, и сега си е там . На края й има една църквичка , не и знам името .Тогава почувствах как сърцето ми започна силно да бие , имах чувство че Р. ще изникне отнякъде наблизо и отново ще сме заедно .Вечерта сънувах М. бременна , после същата нощ и Р. как минава покрай мен в учебна кола , искаше да става шофьор , знаех това още когато ходихме .
М. беше ученическата ми любов. Нямахме 16 , когато се запознахме . Бе на една ученическа екзкурзия в Банско, няколко души се оплетохме из планината , пратиха и местни да ни търсят. Имаше един татко на наша съученичка , бе се заиграл с класната ни , и те бяха с нас, та затова бързо бяха усетили липсата ни .
М. ме заведе в зала България на концерт. Не бях ходил . Моцарт , малка нощна музика .
Излязах от залата като препариран . След година и половина , в десети клас се преместих от Националната математическа паралелка в нейния клас . Не го прави , ми каза М., това ще е краят . Не можем да бъдем в един клас. Не я послушах , тогава ми бе много математиката, леката атлетика и М . Беше ми написала писмо/ така си пишехме тогава/ . Цялата му същност разбрах няколко години по- късно, след като се разделихме .
Трябваше да отида в по-нормален клас . Отидох и веднага станахме чужди . Може би вината си бе моя , но не можех да пренебрегна гордостта си . След два месеца на Панчарево на военното обучение бе сложила главата си на коленете ми . На никой от класа не направи впечатление. Осма гимназия имаше класове до Й , бяхме сума ти народ в гимназията. Може би искаше пак да сме както преди. Всичко бе свършило.
На другия ден след съня бях в центъра , в голямата тарапана на кръстовището на Раковска и Графа се разминах с М . Не ме забеляза . Бе бременна . Стори ми се много напрегната . Сънят ми се сбъдва , какво ли ме чака . Повече не я видях , знам само че живее в Белгия .
Това бе началото . Неволно се запътих към Солунска и Витошка , там в един магазин работеше една приятелка , Мар , с нея ходих десетина дни точно преди казармата.Баща й бе някаква клечка от ЦК , запознах се с нея на курорта Дружба на морето , където с Хари правихме разни магарии . Нищо особенно, допадахме си , но бе някяк странна , усещах го . Когато влязах в спортната рота , там сега е музеят “ Земята и хората “ ми идваше на свиждане . Но аз още първите дни й казах , че не искам да ме чака напразно и да си губи времето с мен две години . Имаше един от ротата , много ми се чуди , мацето ти е навито , защо я разкарваш . Даже заби приятелката й , която веднъж я придружаваше . Та Мар. го понесе не леко , но какво да се прави . После до Нова година няколко пъти ме канеше на гости у тях в Надежда /каква ирония/ .Тогава около Н.Г. я мернах пред магазина , бе бременна , разбира се не от мен , защото просто при нас това не стана . Значи е искала законно да роди , може би ме е и харесвала , сигурен съм .
Та влязох в този магазин , не знам какво ме накара . Мар. я нямаше , все пак бяха минали две години и половина . Но пред нейния щанд с гръб към мен бе Р., шумна както винаги , с някакво момче . Излязох навън и си казах , та това са десет минути , и около шестотин метра между двете срещи . Не ми стана много добре . В този милионен град , повече от съвпадение…
Сесията я взех твърде успешно , после с бате Наско отидохме на Дружба . Всичко течеше нормално , нови запознанства , приятелства от София . Последните дни заминахме за Слънчев бряг. Там първата вечер аз спах в един Москвич 403 . После още една – две нощи тук , там . Та животът продължаваше .
Късната есен отидох на концерт на Вили Кавалджиев във Физическия , срещу Семинарията . Не бе познат , той стана известен много след това , пя страхотно . Бях закъснял , през антракта се освободи място , седнах и се нацелих до Р. , не бях я забелязал . -Какво правиш , и пак шумна и енергична .- Къде са нашите мъже , имаше друг с нея , явно е бил излязал нанякъде .
“Знаеш ли, че като карах курсове за шофьор през юни , покрай църквичката в Лозенец те видях , минах покрай теб , нали ме видя и ти .” Разменихме баналности , концертът продължи .
Оттогава не съм я виждал . ” Тя остави в сърцето ми раничка , от която още боли” както е казал поета , малко големичка . Следваше задочно право , имаше къси поли , бе голямо шавъркало . Последните тролеи до кв. Хаджи Димитър , където живееше пет месеца бяха и мои .Ти май ще се изместиш скоро от Лозенец , каза ми един приятел , виждаше му се че нещата са сериозни . Няма такова нещо, отговорих му аз , но и не мислех , че след три месеца ще се разделим .
Моят приятел Наско - разказ
През есента на 66 година дворът на осма гимназия бе пълен с новогимназисти . Всички бяхме докарани с черни панталони и бели ризи . Затова силно се открояваше едно момче , с белоснежен панталон и трептящо чистобяла риза . Гласът му звънеше в големия двор на училището , смехът му заразяваше , очите му закачливо-дяволито се смееха . Стана ми отведнъж симпатичен . Следващите две години го засичах по коридорите , нито веднъж не бе по-различен от първия ден , когато го видях .
Веднъж в парка , където бях на тренировка го срещнах . Той бе на състезание по колокрос . Мъкнеше колелото с лекота , екипът му бе прилепнал на дребното , но силно тяло. И въпреки калта и прахоляка , трудния терен и умората видът му бе отново завладяващ . А и не пропусна да ме поздрави , усмихвайки се .
Това е Атанас . През пролетта на 69 се преместих от математическата гимназия в неговия “ И “ клас – и той като мен бе повтарял една година . Може би така е било писано да се срещнем . Влизайки в класа с една широка усмивка ме покани да седна до него на свободното място , сякаш го бе пазил за мен .
Оттогава до сега НАСКО Е НАЙ –БЛИЗКИЯТ МИ ПРИЯТЕЛ .
Дори сега , когато пиша това съдбата сякаш се намеси и клавиатурата сама изписа горното с главни букви . Да , Наско е с главни букви от онзи момент в осма гимназия до сега , дай- боже още дълги години .
Наско , за какво по- напред да пиша . За училищните дни , когато двамата брояхме дните до завършването и бала? Или за даскалицата по физика , която аз знаех че ще превземеш на матурата и ти давах кураж да се явиш . Та човек , който си прави сам малки транзисторчета , които и свирят на всичко отгоре , който си поправя електрическите уреди в къщи и от малък може да кара бащиния Трабантел , той не може да се плаши от една матура .
Или за онова пътуване до Пловдив с Вивата , тримата само да се размотаем из Филибето ?
А може би за казармените ти истории на границата и тревогата дълго след това дали правилно си постъпил , когато сте преследвали бегълците от Сливенската танкова бригада.
Не мога да реша откъде да започна , затова няма да искам да описвам всичко свързано с нашето приятелство – невъзможно е .
Беше първото ми лято като студент , след сесията с Наско заминахме на море в курорта “Дружба “ . Аз го чаках в Казанлък , бях пристигнал от Търново , където бях цял месец на студентска бригада . Бе късна вечер , когато се качих на влака София- Варна . Наско ми махаше от прозореца на купето , хайде започваме купона . И той започна с двете момичета , които бяха сбъркали влака и влязоха при нас . Наско веднага ги успокои , където Бургас , там и Варна , все са си на морето . Толкова ги омая със сладки приказки и вицове , че слязоха на сутринта не където трябваше и после ги изпращахме на морската гара , където си хванаха луксозния кораб за на юг .
Започна се едно море пълно с емоции . С Наско плувахме здраво навътре в морето , ловяхме миди , по цял ден бяхме на плажа . Вечер по заведенията се бях изморил да слушам вицовете му , а те нямаха край . Един ден му казах , Наско , отсега нататък аз ще разказвам твоите вицове , а ти моите , така поне няма да ни е скучно . При вилата на Гяуров , изоставена и пропадаща от свачищата бяхме голяма компания . И пак в основата на всичко това бе той . Една вечер , бе към края на смяната Наско каза , хайде да отидем след това и в Слънчев бряг . Разбира се, отговорих аз.
Но първо бяха срещите с Бижара и Гого артиста , Русалка и мъжът й с фолцвагена-костенурка , Венета и приятелката й от Костенец , Васила и нейната дружка от Ямбол , другите действащи лица съм ги забравил.
Изнесохме се на стоп до Слънчев бряг . Там първата вечер аз спах в москвича на бащата на Елито . Откъде се запознахме с нея , не си спомням . После в бара на Интерконтинентал забихме едни ирландки , много си паднаха по нас . Една цветна снимка , това ни пратиха от север , когато си заминаха . Хайде до Инстамбул с корабчето , ни каниха те . Не можеха да повярват , че ние току –тъй не можем да се развяваме из света . А и имахме само няколко лева - метални , да ни дрънкат в джоба . Там бе и Вивата , май че тя ни пробута за две-три нощи без да плащаме в хотела .
Но всяко нещо си има край . Една сутрин излязохме на шосето за Бургас без цент в джоба , както обича да казва Наско . Ще те чакам в Черганово , на седем километра е от Казанлък , му рекох аз и се разделихме . Все пак сам е по- лесно за придвиждане .
След няколко часа бях вече заспал на леглото при баба ми на село . Тогава една усмивка ме разбуди , бе Наско . И този път успяхме , говореше тя .
Е , Наско , колко пъти сме се разделяли и събирали отново – безчет . Последното лято миналата година направихме незабравими преходи из Стара планина .На първия бяхме само двамата. Не ти ли бе скучно , ме попита един познат после , той просто не познаваше Наско . А който иска да ни види от тези прекрасни дни , нека да отвори www. bulgarian-mountains.com . Там са двата пътеписа , които написах и които дават бегла , но истинска представа за преживяното .
Всичко това нямаше да се случи , ако не беше този дребен , но жилав и пълен с енергия човек . Бате Наско , както го кръстиха в Телевизията , където работи вече тридесет години . Няма случай да го потърся и той да не каже , хайде да се видим . И после да говорим за отминалото , без да се стремим прекомерно към бъдещето . Та то и без да му се каним ще дойде , нали съученико от далечните години .
Да , това е бате Наско , човекът с голямото сърце , моят приятел .
Веднъж в парка , където бях на тренировка го срещнах . Той бе на състезание по колокрос . Мъкнеше колелото с лекота , екипът му бе прилепнал на дребното , но силно тяло. И въпреки калта и прахоляка , трудния терен и умората видът му бе отново завладяващ . А и не пропусна да ме поздрави , усмихвайки се .
Това е Атанас . През пролетта на 69 се преместих от математическата гимназия в неговия “ И “ клас – и той като мен бе повтарял една година . Може би така е било писано да се срещнем . Влизайки в класа с една широка усмивка ме покани да седна до него на свободното място , сякаш го бе пазил за мен .
Оттогава до сега НАСКО Е НАЙ –БЛИЗКИЯТ МИ ПРИЯТЕЛ .
Дори сега , когато пиша това съдбата сякаш се намеси и клавиатурата сама изписа горното с главни букви . Да , Наско е с главни букви от онзи момент в осма гимназия до сега , дай- боже още дълги години .
Наско , за какво по- напред да пиша . За училищните дни , когато двамата брояхме дните до завършването и бала? Или за даскалицата по физика , която аз знаех че ще превземеш на матурата и ти давах кураж да се явиш . Та човек , който си прави сам малки транзисторчета , които и свирят на всичко отгоре , който си поправя електрическите уреди в къщи и от малък може да кара бащиния Трабантел , той не може да се плаши от една матура .
Или за онова пътуване до Пловдив с Вивата , тримата само да се размотаем из Филибето ?
А може би за казармените ти истории на границата и тревогата дълго след това дали правилно си постъпил , когато сте преследвали бегълците от Сливенската танкова бригада.
Не мога да реша откъде да започна , затова няма да искам да описвам всичко свързано с нашето приятелство – невъзможно е .
Беше първото ми лято като студент , след сесията с Наско заминахме на море в курорта “Дружба “ . Аз го чаках в Казанлък , бях пристигнал от Търново , където бях цял месец на студентска бригада . Бе късна вечер , когато се качих на влака София- Варна . Наско ми махаше от прозореца на купето , хайде започваме купона . И той започна с двете момичета , които бяха сбъркали влака и влязоха при нас . Наско веднага ги успокои , където Бургас , там и Варна , все са си на морето . Толкова ги омая със сладки приказки и вицове , че слязоха на сутринта не където трябваше и после ги изпращахме на морската гара , където си хванаха луксозния кораб за на юг .
Започна се едно море пълно с емоции . С Наско плувахме здраво навътре в морето , ловяхме миди , по цял ден бяхме на плажа . Вечер по заведенията се бях изморил да слушам вицовете му , а те нямаха край . Един ден му казах , Наско , отсега нататък аз ще разказвам твоите вицове , а ти моите , така поне няма да ни е скучно . При вилата на Гяуров , изоставена и пропадаща от свачищата бяхме голяма компания . И пак в основата на всичко това бе той . Една вечер , бе към края на смяната Наско каза , хайде да отидем след това и в Слънчев бряг . Разбира се, отговорих аз.
Но първо бяха срещите с Бижара и Гого артиста , Русалка и мъжът й с фолцвагена-костенурка , Венета и приятелката й от Костенец , Васила и нейната дружка от Ямбол , другите действащи лица съм ги забравил.
Изнесохме се на стоп до Слънчев бряг . Там първата вечер аз спах в москвича на бащата на Елито . Откъде се запознахме с нея , не си спомням . После в бара на Интерконтинентал забихме едни ирландки , много си паднаха по нас . Една цветна снимка , това ни пратиха от север , когато си заминаха . Хайде до Инстамбул с корабчето , ни каниха те . Не можеха да повярват , че ние току –тъй не можем да се развяваме из света . А и имахме само няколко лева - метални , да ни дрънкат в джоба . Там бе и Вивата , май че тя ни пробута за две-три нощи без да плащаме в хотела .
Но всяко нещо си има край . Една сутрин излязохме на шосето за Бургас без цент в джоба , както обича да казва Наско . Ще те чакам в Черганово , на седем километра е от Казанлък , му рекох аз и се разделихме . Все пак сам е по- лесно за придвиждане .
След няколко часа бях вече заспал на леглото при баба ми на село . Тогава една усмивка ме разбуди , бе Наско . И този път успяхме , говореше тя .
Е , Наско , колко пъти сме се разделяли и събирали отново – безчет . Последното лято миналата година направихме незабравими преходи из Стара планина .На първия бяхме само двамата. Не ти ли бе скучно , ме попита един познат после , той просто не познаваше Наско . А който иска да ни види от тези прекрасни дни , нека да отвори www. bulgarian-mountains.com . Там са двата пътеписа , които написах и които дават бегла , но истинска представа за преживяното .
Всичко това нямаше да се случи , ако не беше този дребен , но жилав и пълен с енергия човек . Бате Наско , както го кръстиха в Телевизията , където работи вече тридесет години . Няма случай да го потърся и той да не каже , хайде да се видим . И после да говорим за отминалото , без да се стремим прекомерно към бъдещето . Та то и без да му се каним ще дойде , нали съученико от далечните години .
Да , това е бате Наско , човекът с голямото сърце , моят приятел .
Младият хижар - разказ
Излъчен на 16.05.2007 по Инфорадио
Тази година зимата закъсня . Високо в планината това беше добре за младия хижар . От половин година той живееше сам горе , бе си поставил амбициозната задача до пролетта да приключи с ремонта . Малкият заслон от години се рушеше , нямаше кой да посреща замръкналите туристи , а те не винаги можеха да разчетат правилно силите си . Заслончето поне ги спасяваше от студа и мрака . Младият мъж случайно бе станал хижар . Години наред работеше като готвач на отбора по ветроходство . Харесваше работата си , но честото отсъствие от къщи го бе разделило с жена му . Понякога взимаше малката си дъщеря по лагерите , покрай водата и вятъра момичето бе заобичала и него . Тя му липсваше .
Планината изведнъж го превзе, нуждаеше се от самотата , за да реши пътя си занапред . А и бе свикнал да помага на всеки , лагерите го срещаха с млади хора , той също все още бе млад и силен . Ще минат две – три години по чукарите и тогава отговорите ще дойдат сами .
Каменната сграда бе само с три помещения . Едното щеше да се превърне в малка кухня , от столовата ще се влиза в спалното , десетина нарове един над друг , но с всичко най- необходимо за една нощувка . Хижарят започна от прозорците , имаше приятели от града долу в равнината , направиха му алуминиева дограма . Бе странно да видиш тази малка каменна къщица , обградена с мочурляк , но горда с белите нови прозорци . Наровете бяха вече сковани, от военното поделение долу бе купил почти нови завивки и постелки . Няколко шарени парцалени черги от близкото село взе срещу помощта да осигури три-четири коша с дърва за две самотни жени , нямаше друг кой да им помогне . Приятелите му докараха голямо кюмбе и кюнци , готварска печка на дърва щеше да е в помощ на туристите , които обичат да приготвят нещо топло и си носят продукти . В хладния зимник отвън щеше да държи малко брашно , олио и сол . Оставаше да се погрижи за банята . Това го бавеше вече цял месец , а и трябваше да се справя сам с изкопаване на дренаж покрай заслончето . Нямаше за къде да бърза , всеки ден работата му я прекъсваха любопитни туристи , спрели тук за кратка почивка . Тогава хижарят се оживяваше, вадеше вино , черпеше с цигари и разказваше за себе си . Понякога ги изпращаше на около километър , за да им покаже пътя и да бъде по-малко време сам .
Вечерите му бяха най – трудни . Петромаксовата лампа хвърляше сенки по страниците на няколкото книги , с които залъгваше самотата . Бе поръчал да му осигурят малък агрегат , тогава ще има и телевизор за гостите , мечтаеше си той .
Този следобяд свърши рано с работата . Щеше да слиза по- долу , на час и половина път до голямата хижа . Там животът бе друг , оживен и разнообразен . Туристите бяха толкова различни , едни се качваха само да се напият , други обичаха риска през цялото време на годината и превземаха всички околни върхове . Но водопадът тук бе неповторим и всеки искаше да го види . Водата падаше от горе , бучеше , разбиваше се на пръски и пречупваше светлината в цветовете на дъгата . Мократа трева се омотаваше около краката , хладният въздух влизаше в ноздрите и те опияняваше . Скалите се надвесваха отгоре и те правеха смирен .
На тръгване времето се влоши бързо . Мъглата засла каменистата пътека и само опита го накара да тръгне . А и щяха да го чакат . Сестрата на колегата от долната хижа идваше да му помага , когато бе свободна от работата си в градчето . Бяха два дни и той искаше да се видят отново. Тя го караше да се чувства по- ведър , не че му липсваше женската компания , винаги горе завързваше познанства . Но сега бе различно .
Малко след като бе тръгнал срещна хергелето . Около две дузина полудиви коне се връщаха от прехода си до водата малко надолу . Там имаше една голяма локва , никога не пресъхваше , конете през ден- два прескачяха до нея . Този път младият мъж не видя черното конче , бе се родило малко късно , през началото на есента . Винаги около толкова бялата си майка , тичаше и пръхтеше , като винаги търсеше одобрението й . Бяха красиви заедно . Накрая на стадото сега хижарят забеляза кобилата , бе неспокойна . Цвилеше жално и протяжно , главата й се обръщаше често назад . Бе самотна .
След около половин час притъмня съвсем . Тогава покрай големия и стръмен завой надолу , малко под големия объл камък той го забеляза . Кончето бе притихнало , погледът му бе силно уплашен , трепереше цялото . Мъжът трудно се спусна до него , нямаше опасно счупване . Но бе с охлузен гръб и рана на шията . Трябваше му помощ .
В голямата хижа вече го чакаха . Имаше както винаги туристи , веселбата бе започнала . Младият хижар този път не седна на масата при тях . Хапна набързо сам , изпи едно вино и влезе в кухнята .Сестрата на колегата приготвяше вечеря за голямата група , която токущо бе пристигналала от близкия връх , трябваше да ги нахрани . Двамата не говориха много , ще се върна горе отново , й каза той . Усети как не й се искаше да се разделят тази вечер , но бе вече решил. След час потегли нагоре . В раницата носеше суха слама , имаше кошара наблизо . Бутилка с мляко му даде овчаря , за себе си взе пластмасово шише с вино . Около раницата завърза няколко стари войнишки одеяла , трябваше хубаво да завие кончето, нощта щеше да е мразовита . Звездите се бяха оцъклили , луната осветяваше пътеката , мъглата се бе вдигнала . След малко щеше да е при него . А на сутринта рано пак ще дойде да го види , горе в заслона имаше дебели въжета , ще го завърже и ще чака катърите . Два пъти в седмицата минаваха , водени от един човек от селото долу . Храната , бирата , хлябът се извозваха в големите кошове , натоварени на животните . Двамата щяха да се справят и изведат кончето горе , на пътеката . След няколко дни двете с майката отново ще са заедно .
Почти бе стигнал големия завой , когато заваля . Снегът отначало бе тих , но после бързо се завихри бурята , вятърът пронизваше и го караше да бърза . Отново съвсем притъмня , звездите се скриха под синьочерното небе , фенерът му едва пробиваше лъч покрай стъпките му .Дъхът замръзваше , бе тъмно и студено .Трябваше да се спусне при малкото .
Бе вече пристигнал до мястото . Усети как кончето диша и колко вярва ,че ще му помогне. И тогава стана лошото . Кракът му се подхлъзна , не можа да запази равновесие . Раницата го повлече , лакътя се удари в скалата , след това и главата . Струйката кръв му стопли устните , нищо страшно няма , си помисли хижарят . Усети как започнаха да бучат ушите , звездите от небето сякаш се наместиха досами лицето му . Минаваха му мисли за заслона , колко работа го чака още . Усмивката на дъщеря му изникна пред него и го накара да се чувства по- добре .
Дори да не може да се прибере сега , утре катърите рано ще минат , човекът от селото ще му помогне . Има и одеяла , ще изкара някак нощта .
След малко го обля странна топлина и му стана леко .
Снегът скриптеше под стъпките на трите животни . Парата около устите им се срещаше с мраза , трябваше някой да надделее . Конярът бе здраво намотал около себе си дебело одеяло , бе навързал катърите и яздеше напред . Тогава ги забеляза , почти покрити с навелия сняг . Мъжът и кончето бяха един до друг , около устата на животното бе замръзнала топла пяна . Червеното вино се бе разплискало между двамата , там снегът бе най – малко , камънаците не бяха го пуснали върху себе си . Бяха странно спокойни , сякаш сигурни че има кой да довърши започнато . Заслонът е почти готов , остава само банята и долния край на отводняването . Майката е силна , на лято ще има друго конче , може да е със звезда на челото , та нали през изминалата нощ пак се бе прояснило и няколко звезди се бяха отлепили от небето .
Ще има една и за все още неродения нов живот .
В памет на Митето .
Тази година зимата закъсня . Високо в планината това беше добре за младия хижар . От половин година той живееше сам горе , бе си поставил амбициозната задача до пролетта да приключи с ремонта . Малкият заслон от години се рушеше , нямаше кой да посреща замръкналите туристи , а те не винаги можеха да разчетат правилно силите си . Заслончето поне ги спасяваше от студа и мрака . Младият мъж случайно бе станал хижар . Години наред работеше като готвач на отбора по ветроходство . Харесваше работата си , но честото отсъствие от къщи го бе разделило с жена му . Понякога взимаше малката си дъщеря по лагерите , покрай водата и вятъра момичето бе заобичала и него . Тя му липсваше .
Планината изведнъж го превзе, нуждаеше се от самотата , за да реши пътя си занапред . А и бе свикнал да помага на всеки , лагерите го срещаха с млади хора , той също все още бе млад и силен . Ще минат две – три години по чукарите и тогава отговорите ще дойдат сами .
Каменната сграда бе само с три помещения . Едното щеше да се превърне в малка кухня , от столовата ще се влиза в спалното , десетина нарове един над друг , но с всичко най- необходимо за една нощувка . Хижарят започна от прозорците , имаше приятели от града долу в равнината , направиха му алуминиева дограма . Бе странно да видиш тази малка каменна къщица , обградена с мочурляк , но горда с белите нови прозорци . Наровете бяха вече сковани, от военното поделение долу бе купил почти нови завивки и постелки . Няколко шарени парцалени черги от близкото село взе срещу помощта да осигури три-четири коша с дърва за две самотни жени , нямаше друг кой да им помогне . Приятелите му докараха голямо кюмбе и кюнци , готварска печка на дърва щеше да е в помощ на туристите , които обичат да приготвят нещо топло и си носят продукти . В хладния зимник отвън щеше да държи малко брашно , олио и сол . Оставаше да се погрижи за банята . Това го бавеше вече цял месец , а и трябваше да се справя сам с изкопаване на дренаж покрай заслончето . Нямаше за къде да бърза , всеки ден работата му я прекъсваха любопитни туристи , спрели тук за кратка почивка . Тогава хижарят се оживяваше, вадеше вино , черпеше с цигари и разказваше за себе си . Понякога ги изпращаше на около километър , за да им покаже пътя и да бъде по-малко време сам .
Вечерите му бяха най – трудни . Петромаксовата лампа хвърляше сенки по страниците на няколкото книги , с които залъгваше самотата . Бе поръчал да му осигурят малък агрегат , тогава ще има и телевизор за гостите , мечтаеше си той .
Този следобяд свърши рано с работата . Щеше да слиза по- долу , на час и половина път до голямата хижа . Там животът бе друг , оживен и разнообразен . Туристите бяха толкова различни , едни се качваха само да се напият , други обичаха риска през цялото време на годината и превземаха всички околни върхове . Но водопадът тук бе неповторим и всеки искаше да го види . Водата падаше от горе , бучеше , разбиваше се на пръски и пречупваше светлината в цветовете на дъгата . Мократа трева се омотаваше около краката , хладният въздух влизаше в ноздрите и те опияняваше . Скалите се надвесваха отгоре и те правеха смирен .
На тръгване времето се влоши бързо . Мъглата засла каменистата пътека и само опита го накара да тръгне . А и щяха да го чакат . Сестрата на колегата от долната хижа идваше да му помага , когато бе свободна от работата си в градчето . Бяха два дни и той искаше да се видят отново. Тя го караше да се чувства по- ведър , не че му липсваше женската компания , винаги горе завързваше познанства . Но сега бе различно .
Малко след като бе тръгнал срещна хергелето . Около две дузина полудиви коне се връщаха от прехода си до водата малко надолу . Там имаше една голяма локва , никога не пресъхваше , конете през ден- два прескачяха до нея . Този път младият мъж не видя черното конче , бе се родило малко късно , през началото на есента . Винаги около толкова бялата си майка , тичаше и пръхтеше , като винаги търсеше одобрението й . Бяха красиви заедно . Накрая на стадото сега хижарят забеляза кобилата , бе неспокойна . Цвилеше жално и протяжно , главата й се обръщаше често назад . Бе самотна .
След около половин час притъмня съвсем . Тогава покрай големия и стръмен завой надолу , малко под големия объл камък той го забеляза . Кончето бе притихнало , погледът му бе силно уплашен , трепереше цялото . Мъжът трудно се спусна до него , нямаше опасно счупване . Но бе с охлузен гръб и рана на шията . Трябваше му помощ .
В голямата хижа вече го чакаха . Имаше както винаги туристи , веселбата бе започнала . Младият хижар този път не седна на масата при тях . Хапна набързо сам , изпи едно вино и влезе в кухнята .Сестрата на колегата приготвяше вечеря за голямата група , която токущо бе пристигналала от близкия връх , трябваше да ги нахрани . Двамата не говориха много , ще се върна горе отново , й каза той . Усети как не й се искаше да се разделят тази вечер , но бе вече решил. След час потегли нагоре . В раницата носеше суха слама , имаше кошара наблизо . Бутилка с мляко му даде овчаря , за себе си взе пластмасово шише с вино . Около раницата завърза няколко стари войнишки одеяла , трябваше хубаво да завие кончето, нощта щеше да е мразовита . Звездите се бяха оцъклили , луната осветяваше пътеката , мъглата се бе вдигнала . След малко щеше да е при него . А на сутринта рано пак ще дойде да го види , горе в заслона имаше дебели въжета , ще го завърже и ще чака катърите . Два пъти в седмицата минаваха , водени от един човек от селото долу . Храната , бирата , хлябът се извозваха в големите кошове , натоварени на животните . Двамата щяха да се справят и изведат кончето горе , на пътеката . След няколко дни двете с майката отново ще са заедно .
Почти бе стигнал големия завой , когато заваля . Снегът отначало бе тих , но после бързо се завихри бурята , вятърът пронизваше и го караше да бърза . Отново съвсем притъмня , звездите се скриха под синьочерното небе , фенерът му едва пробиваше лъч покрай стъпките му .Дъхът замръзваше , бе тъмно и студено .Трябваше да се спусне при малкото .
Бе вече пристигнал до мястото . Усети как кончето диша и колко вярва ,че ще му помогне. И тогава стана лошото . Кракът му се подхлъзна , не можа да запази равновесие . Раницата го повлече , лакътя се удари в скалата , след това и главата . Струйката кръв му стопли устните , нищо страшно няма , си помисли хижарят . Усети как започнаха да бучат ушите , звездите от небето сякаш се наместиха досами лицето му . Минаваха му мисли за заслона , колко работа го чака още . Усмивката на дъщеря му изникна пред него и го накара да се чувства по- добре .
Дори да не може да се прибере сега , утре катърите рано ще минат , човекът от селото ще му помогне . Има и одеяла , ще изкара някак нощта .
След малко го обля странна топлина и му стана леко .
Снегът скриптеше под стъпките на трите животни . Парата около устите им се срещаше с мраза , трябваше някой да надделее . Конярът бе здраво намотал около себе си дебело одеяло , бе навързал катърите и яздеше напред . Тогава ги забеляза , почти покрити с навелия сняг . Мъжът и кончето бяха един до друг , около устата на животното бе замръзнала топла пяна . Червеното вино се бе разплискало между двамата , там снегът бе най – малко , камънаците не бяха го пуснали върху себе си . Бяха странно спокойни , сякаш сигурни че има кой да довърши започнато . Заслонът е почти готов , остава само банята и долния край на отводняването . Майката е силна , на лято ще има друго конче , може да е със звезда на челото , та нали през изминалата нощ пак се бе прояснило и няколко звезди се бяха отлепили от небето .
Ще има една и за все още неродения нов живот .
В памет на Митето .
Абонамент за:
Публикации (Atom)