Ана – италианката от Бронкс
Кацнах на летище Кенеди , когато вечерта бе настъпила . НюЙорк ме посрещна с влажният си дъх и някакъв особен мирис на импрегрирани траверси . От таксито наблюдавах един съвсем различен свят , където никога не съм си мислел , че ще попадна . Все пак имаше на кого да разчитам , нали синът ми живее вече пет години в този космополитен град. И ето след час съм в къщата на Ана , улица Хугос №2371. Една сграда , строена през края на 19 век , на четири етажа с два апартамента всеки . Ана е собственичката на тази червена тухлена постройка , запомнила не малко житейски съдби . Както синът ми казва , намираме се в италианския миниквартал на Бронкс . Дори през две преки е ресторантчето, където е снимана онази сцена от „ Кръстника „ . В нея Ал Пачино скрива револвера си в тоалетната и застрелва двама от конкурентите на мафията . Та затова си мисля , че апартамента , който синът ми обитава сега навярно е приютявал някой от младите кръстници . Все пак сградата се държи и сега , с високите си тавани и отлично поддържан от хазяйката коридор , заключен от две входни врати . Навсякъде около нас мирише на храна , малките ресторантчета , фурните за хляб,откритите сергии на пазарчето . Това е през цялата седмица освен неделя , когато всичко освен „денонощния магазин „ на близкия ъгъл се затваря . Събота е денят , в който италианци идват от всички части на НюЙорк , за да си накупят така обичаните от тях храни , плодове и вино . Все пак Италия им е далече , а традициите вечни .
Ана е на 77 години , от млада живее в Америка , дошла е с мъжа си . Той от няколко години си е заминал от този свят , децата й я посещават веднъж седмично . Но тя си има своя дух , макар и рядко да излиза от своята крепост . В Манхатън ходи само да си плаща данъците .Добро момче е , така каза за сина ми . На втората сутрин ни почерпи с италиански сладки и ни се извини , че не може да ни приготви обяд , но малко здравето й… Нищо й няма според мен , да е жива и здрава .
Рейчъл – усмихната и млада
На третия ден посетихме Зоопарка в Бронкс , най – големият в НюЙорк . Посрещна ни амереканката Рейчъл- колежка на сина ми от университета Фордан. Според тукашните норми на поведение усмихнатия поздрав и прегръдките са задължителни . Все пак си мисля , че той доста е разказвал за нас , родителите му , а и те с нея са достатъчно близки приятели . Не знам къде е истината , но няма значение. Рейчъл е от щата НюЙорк , работи от две години към зоопарка , ходи и по света , посетила е Етиопия и Мексико тази година . Помогна ни с безплатни билети , пожела ни приятно изкарване през целия ни престой в Щатите . На шега го попитахме , защо не сте станали по- близки . Е , то не става по поръчка , а и тя харесва по- мургави . Та Пламене , като си така рус ще си търсиш късмета другаде .
Пол и Джейн – най-близките приятели на моя син
Пол е състудент и бивш съквартирант на сина ми . Той е от щата Монтана . Там живеят баба му и майка му . Имат неголямо ранчо . Много са религиозни . Коренът им е от Ирландия . Пол от няколко години има приятелка – Джейн . И тя е завършила университета Фордан . Тя пък има чичо , който живее в Ню Джърси . И така една неделя след като са били при него на гости минаха през улица Хугос № 2371 , за да се видим . Много са симпатични . Толкова ни се зарадваха , прегръдките и целувките разбира се бяха налице . Донесоха ни царевица , тези американци са луди по царевицата . Ходихме заедно до имението на Рузвелт извън Бронкс . После обядвахме в италиански ресторант и така няколкото часа минаха бързо .
Сега Пол работи и живее във Вашингтон . Сенаторът на щата Монтана го има за дясната си ръка. След техническият секретар следва Пол , съветник по юридическите въпроси . А с Джейн живеят отделно – преди сватбата не могат да се съберат заради тази тяхна религия . Смяхме се много , когато ни разказаха как при първото ходене в ранчото при семейството , за да се запознае то с Джейн се случило следното . Нямало чесън за салатата и тя го помолила да отскочи и купи някъде наблизо . Та до най- близкия супермаркет е три часа с кола , изненадал я отговорът на Пол . А на Коледа шофирали след полунощ по традиция до близката католическа църква- на петдесетина мили . Редовно се обзалагали колко коли ще срещнат по пътя си . Печелел този , който кажел най- малкото число , а то винаги било най- много две или три .
Джанкарло –съседът от италианския магазин .
Виждахме го всяка сутрин , защото минавахме покрай магазина му . Пазарувахме от хубавите му колбаси , нарязани на тънко , ухаещи на многото подправки и загънати прилежно в лъскава хартия . Няколко масички предоставяха възможност да хапнеш нещо италианско и да си избереш от толкова много вина и деликатеси . Приличаше на европейски с тентата си , пъстрата реклама и няколкото плаката и тениски с лика на певци и футболисти от Ботуша . Много симпатичен човек , младата му жена и той въртят семейния бизнес успешно , затова и толкова много клиенти го посещават в събота . Е , неделя си е ден за почивка , иначе той си е там – нисичък , с голо теме и неизменната усмивка .
Жени – от улица „ Опълченска „ до НюЙорк
С Жени сме съученици и приятели от детските години . Живеехме на улица „Опълченска „ № 38 в София . Не бяхме се виждали около тридесет години .
Жени е много силен човек , с много интересна съдба и е толкова сърдечна . В Америка е от 12 години . Синът й Иво заминава като ученик в лицей в Италия след конкурс . И после в щата Мисисипи като студент . Тогава Жени оставя нелошата си работа като инженер и заминава при него . Започва работа в една банка , учи английски и когато я повишават в службата , Иво се мести на работа в НюЙорк . Жени отново тръгва с него и започва да се занимава с недвижими имоти . Сега живее в Астория – квартал на Куинс , има собствен офис и авторитет сред клиентите си . А синът й се издига още повече , печели конкурс в Лондон и Жени от пет години е сама. Силна жена , с характер . Браво на теб , приятелко от най-скъпите за всеки човек детски години .
Срещнахме се в Рокфелер център . Наистина мила среща . Говорихме много за доброто старо време и за нейния син . А тя много харесва Пламен и му желае само успехи и здраве , защото и той като Иво си е поставил високи цели .
От Дженералелектрик билдинг НюЙорк е фантастичен .Направихме си много снимки и след няколко дни отново се видяхме . Разведе ни из квартала си , показа ни жилището и офиса си . А накрая компанията нарастна , доведе и трима млади хора , двете Весита и Жоро . Едното Веси е от Пловдив , другото от Враца , Жоро пък нещо средно междо столицата и Филибето . Бяхме в чешка градина- бирария . Наденички и бира в големи халби , младите хора от Манхатън обичат да идват тук , защото е толкова различно за тях . А за нас толкова близко , изкарахме си чудесно .
Благодаря ти Жени , някой ден пак ще се видим , нали !
Ели и Брад – сега във Вашингтон
Ели е от Пловдив , колежка и приятелка на Пламен от Софийския университет. Учиха Международни отношения . А Ели преди две години се ожени международно за американеца Брад . За хора като него казват , че е голям симпатяга и изглежда отлично за възраста си . Той работи в институт по геология , географски и сеизмични проучвания . Ценят го много , а той пък цени Ели , защото това си личи отвсякъде . И Ели е отдавна в Щатите . Вашингтон е петото място от страната , където сега живее . В момента пише дисертация по докторската си степен , с Брат са живели в щата Аризона , преди него да го преместят на тази престижна работа .
Пътувахме от НюЙорк до Вашингтон с рентакар . Двамата живеят на двадесет минути с кола от една от последните спирки на метрото – казва се Виена . Но по пътя до тях движението е толкова спокойно и регулирано . Когато се видяхме не се стърпях и им казах , та вие сте ни поканили на почивка . След така напрегнатия живот в НюЙорк зеленината , алеите и удобните двуетажни къщички с лятна градинка и барбекюто малко ми напомняше най-хубавите части на нашите курорти .
Но нямахме късмет да бъдем няколкото дни заедно . Заминаха за Мисисипи при бащата на Брад , който малко бил закъсал със здравето . Дано се оправи човекът .
Та така останахме в къщата им за няколко дни . С Брад ще ходим на хижа „Рай” догодина . Той веднъж е идвал в Пловдив . А и двамата с Ели обичат природата , разказваха ни за някакви големи каньони и за безкрайните скали в тази необятна Америка . Брат сега учи български , знае само „ Искаш ли биричка „ , хубаво и шопска салата . Аз мисля , че това е едно добро начало .
Много сме ви благодарни , хубаво семейство .
И какво остана
Може би да спомена този възчерничък мюсюлманин , продаващ на пресечката на нашата улица Хугос разни дреболии , с неговата сгъваема сергийка .Той всеки ден преди да хапне наобяд разпъваше килимчето за молитва . Или този на няколко пресечки от нас в инвалидната количка , протегнал чаша за милостиня . Или странника с накичената си до сантиметър бързоходка-също за трудно подвижни . Но освен всевъзможните значки не бе забравил Американското знаме. Сигурно Америката се грижи за него , щом специално и в автобусите , и в заведенията му се отварят винаги вратите . Или тази милееща за хипидвижението , тогава тинейджерка с китарата пред светлините на Таймсскуер . И голият каубой , по слипове през цялата година , с атлетично телосложение , ботуши и шапка на главата . С който през глава се снимаха туристите и който сигурно печелеше не лошо от това . Или младия певец в стил арен-би , обикалящ метрото и притежаващ не малък талант .
Е , за всичко не може да се разкаже . И това е достатъчно , нали !
понеделник, 8 септември 2008 г.
петък, 5 септември 2008 г.
Моят Ню Йорк .
Сега , два дни след завръщането си от този неповторим и зашеметяващ град бих казал какво ще ми липсва и с какво ще го запомня завинаги .
Започвам с Браян парк . Гледката през река Хъдзан към Ню Джърси , спокойствието и зеленината на главната му алея , тичащите хора по нея , частното яхтено пристанище със Световния Икономически център и разбира се , залезите . Слънцето се притаява зад билдингите на отсрещния бряг , силуетите на хората , разхождащи се покрай водата или танцуващите в такта на салсата , която звучи от импровизирана сцена в дъното на парка са така впечатляващи . А там на тротоарите пред нея хората се веселят и в този момент се пренасят в родината си , емоциите от това което виждаш те карат да заобичаш този отворен за всички мегаполис .
Сентрал парк , разбира се . С голямото струпване в тънка редица хора , чакащи по половин ден за откритото и безплатно , но ограничено по брой зрители представление на Бродуейската " Коса ." Или със закусващите , лежащи , седящи или тичащи по тревата , оградена с преграда от обикновена тел хора от най - различни националности . Със множеството артистични по душа и сърце музиканти , акробати или такива неподвижно застинали като истнински фигури на балерини , статуи на Свободата или просто мислители . Чакащи да те впечатлят толкова , че да се лишиш от така ненужните ти няколко долара в повече .
Метрополитен музей по Пето авеню . Там билета е по двадесет долара , но само като пожелание . Можеш да влезеш и за два . Но надали ще стигнат и няколко дни да разгледаш всичко . Египетската култура , съвременната американска и европейска живопис , средновековното оръжейно облекло и още толкова много неща , спиращи дъха . Да видиш оригинали на Пикасо , Роден , Сезан , Модилиани , Гоген , Моне и Мане . Невероятно е .
Рокфелер център с неповторимата му атмосфера . Височината на Дженералелектрик е зашеметяваща . В основите си малкия площад е превърнат сега на кафене , зимата на ледена площадка . Там може би единствено от всякъде другаде на масата ти носят и пепелници . Златната статуя със пръските около нея и палмите покрай каменните в кръг пейки .
Бруклинският мост със забързани туристи и велосипедисти по него . И със малката , сякаш притаена и отделена от тази шумотевица градинка с толкова човешките си измерения . Вечер около свечеряване Манхатън блесва със всевъзможните си светлини и се питаш как е възможно всичко това да съществува със целият си хаос и величие .
Малката Италия , улица спряна за автомобили , където ресторантите са един до друг , провесили маси над тротоара , където те канят с такава усмивка , че не можеш да устоиш . Или японския квартал с неповторимия си колорит , Сохото и не на последно място луксозните магазини по Пето авеню и Медисан парк авеню .
Ще завърша с унивеситетските кампоси , толкова просторни и зелени , със църквите в тях и големите спортни комплекси . Както и биологическата градина , така чиста , че това че няма кошчета за боклук просто не се забелязва .
Моят четириседмичен Ню Йорк .
Започвам с Браян парк . Гледката през река Хъдзан към Ню Джърси , спокойствието и зеленината на главната му алея , тичащите хора по нея , частното яхтено пристанище със Световния Икономически център и разбира се , залезите . Слънцето се притаява зад билдингите на отсрещния бряг , силуетите на хората , разхождащи се покрай водата или танцуващите в такта на салсата , която звучи от импровизирана сцена в дъното на парка са така впечатляващи . А там на тротоарите пред нея хората се веселят и в този момент се пренасят в родината си , емоциите от това което виждаш те карат да заобичаш този отворен за всички мегаполис .
Сентрал парк , разбира се . С голямото струпване в тънка редица хора , чакащи по половин ден за откритото и безплатно , но ограничено по брой зрители представление на Бродуейската " Коса ." Или със закусващите , лежащи , седящи или тичащи по тревата , оградена с преграда от обикновена тел хора от най - различни националности . Със множеството артистични по душа и сърце музиканти , акробати или такива неподвижно застинали като истнински фигури на балерини , статуи на Свободата или просто мислители . Чакащи да те впечатлят толкова , че да се лишиш от така ненужните ти няколко долара в повече .
Метрополитен музей по Пето авеню . Там билета е по двадесет долара , но само като пожелание . Можеш да влезеш и за два . Но надали ще стигнат и няколко дни да разгледаш всичко . Египетската култура , съвременната американска и европейска живопис , средновековното оръжейно облекло и още толкова много неща , спиращи дъха . Да видиш оригинали на Пикасо , Роден , Сезан , Модилиани , Гоген , Моне и Мане . Невероятно е .
Рокфелер център с неповторимата му атмосфера . Височината на Дженералелектрик е зашеметяваща . В основите си малкия площад е превърнат сега на кафене , зимата на ледена площадка . Там може би единствено от всякъде другаде на масата ти носят и пепелници . Златната статуя със пръските около нея и палмите покрай каменните в кръг пейки .
Бруклинският мост със забързани туристи и велосипедисти по него . И със малката , сякаш притаена и отделена от тази шумотевица градинка с толкова човешките си измерения . Вечер около свечеряване Манхатън блесва със всевъзможните си светлини и се питаш как е възможно всичко това да съществува със целият си хаос и величие .
Малката Италия , улица спряна за автомобили , където ресторантите са един до друг , провесили маси над тротоара , където те канят с такава усмивка , че не можеш да устоиш . Или японския квартал с неповторимия си колорит , Сохото и не на последно място луксозните магазини по Пето авеню и Медисан парк авеню .
Ще завърша с унивеситетските кампоси , толкова просторни и зелени , със църквите в тях и големите спортни комплекси . Както и биологическата градина , така чиста , че това че няма кошчета за боклук просто не се забелязва .
Моят четириседмичен Ню Йорк .
вторник, 29 юли 2008 г.
Лятото на 1968
Разбира се , че отлично си спомням това лято и фестивала . Все пак тогава бях на 16 години . Завърших 10 клас на осма гимназия и заради това , че спортувах не бях организиран в тези досадни и продължителни масовки с байрачета , ленти и други подобни на стадион „ Васил Левски „ .
Но аз ще разкажа как на самото откриване на фестивала се запознах с една млада чешка журналистка . Беше вечер , тя се бе забутала около уличките на стадиона , някъде около Перловската река . Бях излязъл с един съученик и когато я срещнахме ,тя ни помоли за помощ . Говорихме на руски , тя поназнайваше нещо от този език . Така разбрахме , че се е заблудила и я изпратихме до хотел „ Хемус „ , където бяха отседнали с колегите си . Говорихме си общи неща , бе много симпатична и весела , на 28 години . Името й съм го забравил . На другия ден й показахме забележителностите на София , центъра бе много чист и приятен по онова време .
Но на въпроса ни , какво става при вас , в Чехословакия тя коренно се променяше . Дистанцираше се , ставаше замислена и явно нетърпелива да сменим темата .Накрая ни молеше да не говорим повече за това , тя не знае нищо подробно и не иска да коментира . Явно я беше страх да не би да си навреди , изказвайки своето мнение .
Иначе фестивалът бе прекрасен . Това лято за пръв път виждах толкова млади и с настроение хора до късна вечер по улиците на София . Дори си спомням шитите от басма ризи с големи остри яки , целите на цветя , такава бе модата тогава . И панталоните чарлстон , всичко това ни караше да се чувстваме специални . А също и читалище „ Валентин Андреев „ с яките концерти , бе щастие да влезеш вътре , толкова много бяха желаещите . Такава музика на живо не бяхме чували до идването на толкова различни по националност състави .
С две думи тогава усетихме , че нещо се разчупва и трайно остава своя отпечатък върху жадните ни за информация и желание към другия свят навън млади души .
Знаехме вече , че един ден и ние ще бъдем част от този свят .
Така се чувствахме през онова незабравимо лято на 68 .
Но аз ще разкажа как на самото откриване на фестивала се запознах с една млада чешка журналистка . Беше вечер , тя се бе забутала около уличките на стадиона , някъде около Перловската река . Бях излязъл с един съученик и когато я срещнахме ,тя ни помоли за помощ . Говорихме на руски , тя поназнайваше нещо от този език . Така разбрахме , че се е заблудила и я изпратихме до хотел „ Хемус „ , където бяха отседнали с колегите си . Говорихме си общи неща , бе много симпатична и весела , на 28 години . Името й съм го забравил . На другия ден й показахме забележителностите на София , центъра бе много чист и приятен по онова време .
Но на въпроса ни , какво става при вас , в Чехословакия тя коренно се променяше . Дистанцираше се , ставаше замислена и явно нетърпелива да сменим темата .Накрая ни молеше да не говорим повече за това , тя не знае нищо подробно и не иска да коментира . Явно я беше страх да не би да си навреди , изказвайки своето мнение .
Иначе фестивалът бе прекрасен . Това лято за пръв път виждах толкова млади и с настроение хора до късна вечер по улиците на София . Дори си спомням шитите от басма ризи с големи остри яки , целите на цветя , такава бе модата тогава . И панталоните чарлстон , всичко това ни караше да се чувстваме специални . А също и читалище „ Валентин Андреев „ с яките концерти , бе щастие да влезеш вътре , толкова много бяха желаещите . Такава музика на живо не бяхме чували до идването на толкова различни по националност състави .
С две думи тогава усетихме , че нещо се разчупва и трайно остава своя отпечатък върху жадните ни за информация и желание към другия свят навън млади души .
Знаехме вече , че един ден и ние ще бъдем част от този свят .
Така се чувствахме през онова незабравимо лято на 68 .
събота, 26 юли 2008 г.
Нашето момче става на тридесет
Бях дете , когато моят дядо написа книга за участието си в Отечествената война . На първа страница той разказваше за това как баща ми Пламен се бил записал доброволец , за да участва и той в последната фаза на войната . С румено лице и пламенен поглед крачел в общия строй към казармите , въпреки невръстните си седемнадесет години . Нека да върви по своя път и дано да запази таси своя решителност и сила , завършваше дядо ми кратките си думи за сина си .
Така и аз ще напиша за моя син Пламен няколко думи . Той след месец ще навърши тридесет . Това си е една сериозна възраст . Не можеш да търсиш оправдание в младостта за някои свои грешни стъпки и неблагополучия . Защото пълнолетието отдавна е дошло и илюзията за вечната младост си е заминала с първите бели прокрадващи се кичури в косите . И с това да не можеш да разчиташ на приятелите си , които са се пръснали по света или оправдавайки се с това , че самите те имат вече деца и семейство , за което трябва да се грижат .
Синът ми се роди с името си . Нежен , с руси коси и сини като на дядо си и майка си очи . А когато израстна и се научи да чете книгите и атласите на света силно го привличаха . Така че никак не ни изненада , когато на дванадесет години в Москва , където бяхме на гости бе готов да ни преведе през Кремълския площад и метрото , за да се приберем в квартирата на нашите близки . Или когато в гимназиалните класове на екскурзия с класа си бе повел съучениците си през целия Париж с карта в ръка .
И ето го преди десетина години студент в Софийския университет . Тогава за пръв път бях горд с него , нали бе издържал изпитите и бе между първите , класирали се за специалността международни отношения . толкова е сериозен и амбициозен за възрастта си , така казваха наши приятели , които харесваха в него любознателността , интелекта и познанията за света . Аз като баща го мислех за още малък и неукрепнал . Но те го бяха правилно преценили .Та нали в това трудно време меркантилността и грубата настоятелност да успееш в живота се прихващаше толкова бързо от младите хора . Затова и той се отличаваше със своята последователност и стремеж единствено със знания да постигне реализирането на своите професионални стремежи .
Студентският живот бързо се изниза . С квартирите , студентските общежития и общите мечти с най–близките приятели . И с летните излитания за по няколко месеца до Вашингтон , където работеше като плувен спасител и където се завързваха толкова разнообразни познанства . За да дойде дипломирането и отново заминаването му . За втора магистратура по световна икономика в университета Фордам , НюЙорк .
Пламене , докога мислиш да се занимаваш с тези науки ? Твоите връстници кариера и пари направиха , така го запитах когато две години след това нарами и докторска защита на гърба си . Ами това мога , това правя , а и света се нуждае от висококвалифицирани специалисти , все още съм млад . Така ми отговори моят син .
И ето след месец той ще започне пета година науки в Щатите . За това време работеше и в една федерална банкова система , нали стипендията Фулбрайт , която спечели му осигуряваше само първата година безметежно битие . А там няма кой да ти помогне , ако не си помогнеш сам . Явно се справя , щом до сега и за момент не се е разколебал в избора си .
Пламене , сине мой . Няма с какво да ти помогна . Помагах ти и те учех , когато беше наполовина на моя ръст . В морето да плуваш , зад волана на колата или по високите поляни на планината , която ти толкова обичаш . А и няма какво да ти подаря толкова запомнящо се за твоя рожден ден . Но големият подарък ти сам можеш да си направиш . Щом са те поканили от две толкова престижни места в Европа на работа , значи са оценили твоя дългогодишен труд , усилия и възможности .
Затова мога да кажа , бъди жив и здрав и нека това , което искаш за бъдещето да ти се случи . От сърце ти го желая и знам , да , ти го заслужаваш .
Честит тридесетгодишен рожден ден , сине .
Гордея се с теб .
Баща ти .
Така и аз ще напиша за моя син Пламен няколко думи . Той след месец ще навърши тридесет . Това си е една сериозна възраст . Не можеш да търсиш оправдание в младостта за някои свои грешни стъпки и неблагополучия . Защото пълнолетието отдавна е дошло и илюзията за вечната младост си е заминала с първите бели прокрадващи се кичури в косите . И с това да не можеш да разчиташ на приятелите си , които са се пръснали по света или оправдавайки се с това , че самите те имат вече деца и семейство , за което трябва да се грижат .
Синът ми се роди с името си . Нежен , с руси коси и сини като на дядо си и майка си очи . А когато израстна и се научи да чете книгите и атласите на света силно го привличаха . Така че никак не ни изненада , когато на дванадесет години в Москва , където бяхме на гости бе готов да ни преведе през Кремълския площад и метрото , за да се приберем в квартирата на нашите близки . Или когато в гимназиалните класове на екскурзия с класа си бе повел съучениците си през целия Париж с карта в ръка .
И ето го преди десетина години студент в Софийския университет . Тогава за пръв път бях горд с него , нали бе издържал изпитите и бе между първите , класирали се за специалността международни отношения . толкова е сериозен и амбициозен за възрастта си , така казваха наши приятели , които харесваха в него любознателността , интелекта и познанията за света . Аз като баща го мислех за още малък и неукрепнал . Но те го бяха правилно преценили .Та нали в това трудно време меркантилността и грубата настоятелност да успееш в живота се прихващаше толкова бързо от младите хора . Затова и той се отличаваше със своята последователност и стремеж единствено със знания да постигне реализирането на своите професионални стремежи .
Студентският живот бързо се изниза . С квартирите , студентските общежития и общите мечти с най–близките приятели . И с летните излитания за по няколко месеца до Вашингтон , където работеше като плувен спасител и където се завързваха толкова разнообразни познанства . За да дойде дипломирането и отново заминаването му . За втора магистратура по световна икономика в университета Фордам , НюЙорк .
Пламене , докога мислиш да се занимаваш с тези науки ? Твоите връстници кариера и пари направиха , така го запитах когато две години след това нарами и докторска защита на гърба си . Ами това мога , това правя , а и света се нуждае от висококвалифицирани специалисти , все още съм млад . Така ми отговори моят син .
И ето след месец той ще започне пета година науки в Щатите . За това време работеше и в една федерална банкова система , нали стипендията Фулбрайт , която спечели му осигуряваше само първата година безметежно битие . А там няма кой да ти помогне , ако не си помогнеш сам . Явно се справя , щом до сега и за момент не се е разколебал в избора си .
Пламене , сине мой . Няма с какво да ти помогна . Помагах ти и те учех , когато беше наполовина на моя ръст . В морето да плуваш , зад волана на колата или по високите поляни на планината , която ти толкова обичаш . А и няма какво да ти подаря толкова запомнящо се за твоя рожден ден . Но големият подарък ти сам можеш да си направиш . Щом са те поканили от две толкова престижни места в Европа на работа , значи са оценили твоя дългогодишен труд , усилия и възможности .
Затова мога да кажа , бъди жив и здрав и нека това , което искаш за бъдещето да ти се случи . От сърце ти го желая и знам , да , ти го заслужаваш .
Честит тридесетгодишен рожден ден , сине .
Гордея се с теб .
Баща ти .
сряда, 16 юли 2008 г.
Стела , момичето със сините очи
Бяхме студенти . Eдно лято след изпитите гледахме лятната олимпиада . Но вече се бяхме наситили на спортните изяви , в частност аз на гимнастичката Нели Ким . И решихме , време е за море .
Със Митьо Влаев престигнахме първи в Приморско . Намерихме си едно копторче в центъра на селото , но бяхме доволни от хубавия двор с асмата . Там късно вечер пушехме последните цигари и гадаехме по звездите дали на другия ден ще става времето за плаж . След нас дойдоха Косьо и Галя , вече женени . Те се устроиха в една почивна станция , лукс за студенти по онова време . Галя бе спортна натура , Косьо обещаващ архитект . Аз и Митко учехме в Строителния институт . Дойдоха и Климбо и Весела , също бъдещи инженери . С тях бе и Иванка , сестрата на Весeто . И накрая за цвят с нас бе Елена , бъдещо светило на стоматологичната помощ .
Някъде към третия ден Ели ни каза , нещо липсва в компанията , извикала съм колежката си Стела от Търново . Нали ще я посрещнем както трябва , нищо че всичките сме софиянци . Да види , че не сме страшни и никак надути дори .
Така един следобяд в капанчето , което бяхме кръстили „ Пет без пет „ и където си пиехме първата малка водка за деня цялата група чакахме Стела . Още не бяхме си изпили питието и при нас седна момиче със дънкова пола , черна дълга коса и впечатляващи големи сини очи . Това беше тя , Стела . Толкова бяло лице и нежни ръце , мълчалива и вглъбена в себе си , така съм я запомнил от онзи летен ден .
Няколко дни времето бе чудно . С Митко плувахме редовно от Северния плаж до резиденция „ Перла „ . Наистина красива тогава с архитектурата си . Останалата тумба ни следваше по брега . Аз бях издействал едни купони за храна в един стол , изреждахме се всички без младото семейство да се храним с тях . Как ставаше тая работа , много ни бе забавно .
Но след това времето трайно се развали . По цял ден играехме на барбут , бридж и всякакви други игри на карти и зарове . Вечер разбира се бяхме първи на дансинга из кръчмите . Хитът бе песента „Чарли Чаплин и морето „ . И така дойде края на почивката . Разпиляхме се , Стела си замина почти бяла за в къщи .
След две три седмици в началото на септември ми се обади Косьо . Любо , отиди в ресторанта на хотел „ Хемус „ и запази шест места . Стела ще ни черпи , има рожден ден . С Митко Влаев доста се чудехме , това момиче с какво го бяхме превзели , че чак да ни води на ресторант . Явно умее да се отблагодарява за вниманието , което без да искаме сме му отдали на морето .
До декември излизахме заедно шестимата на кино или само ей така , на разходка . И тогава дойде осми декември , студентския празник . Косьо предложи да го изкараме в Копривщица при негов далечен роднина . Ерген , много готин и гостоприемен , така го описа . Няма да забравя подготовката за този осми декември . Момичетата купиха пържоли за цяла рота , ние пък май прекалихме с покупката на бутилки водка . Ама нали е празник .
Копривщица ни прие със спокойствието си и чистия въздух , със самобитната си възрожденска атмосфера . Първата вечер още бутилките с водка бяха скрити от Галя и Ели , но ние бързо се ориентирахме в тайното им скривалище . После хапване , танци до зори , Косьо така се развесели , че падна в чиниите с руската салата . Смяхме се много . Но посред нощ цигарите свършиха . Аз излязох да търся от някъде да купя , с мен дойде на малко въздух и Стела . И както пушехме на една пейка от новата доставка , аз я прегърнах и под копривщенската луна целунах .
Останалото , както се казва е история . На другото лято в Созопол пак бяхме същата компания . Една вечер със Стела до късно стояхме под звездите . И на другия ден казахме на групата . Довечера в механа „ Копривщица „ ще черпим . Беше 20 август , точно една година от срещата ни в „ Пет без пет „ . Просто съвпадение .
Много морета се изнизаха от тогава . Созопол все още е запазил нашите спомени . И ако някой запита кога е станало всичко това аз ще му отговоря така :
Какво значение има , щом жена ми за мен ще си остане завинаги млада като онова момиче с черната коса и големите сини очи .
Със Митьо Влаев престигнахме първи в Приморско . Намерихме си едно копторче в центъра на селото , но бяхме доволни от хубавия двор с асмата . Там късно вечер пушехме последните цигари и гадаехме по звездите дали на другия ден ще става времето за плаж . След нас дойдоха Косьо и Галя , вече женени . Те се устроиха в една почивна станция , лукс за студенти по онова време . Галя бе спортна натура , Косьо обещаващ архитект . Аз и Митко учехме в Строителния институт . Дойдоха и Климбо и Весела , също бъдещи инженери . С тях бе и Иванка , сестрата на Весeто . И накрая за цвят с нас бе Елена , бъдещо светило на стоматологичната помощ .
Някъде към третия ден Ели ни каза , нещо липсва в компанията , извикала съм колежката си Стела от Търново . Нали ще я посрещнем както трябва , нищо че всичките сме софиянци . Да види , че не сме страшни и никак надути дори .
Така един следобяд в капанчето , което бяхме кръстили „ Пет без пет „ и където си пиехме първата малка водка за деня цялата група чакахме Стела . Още не бяхме си изпили питието и при нас седна момиче със дънкова пола , черна дълга коса и впечатляващи големи сини очи . Това беше тя , Стела . Толкова бяло лице и нежни ръце , мълчалива и вглъбена в себе си , така съм я запомнил от онзи летен ден .
Няколко дни времето бе чудно . С Митко плувахме редовно от Северния плаж до резиденция „ Перла „ . Наистина красива тогава с архитектурата си . Останалата тумба ни следваше по брега . Аз бях издействал едни купони за храна в един стол , изреждахме се всички без младото семейство да се храним с тях . Как ставаше тая работа , много ни бе забавно .
Но след това времето трайно се развали . По цял ден играехме на барбут , бридж и всякакви други игри на карти и зарове . Вечер разбира се бяхме първи на дансинга из кръчмите . Хитът бе песента „Чарли Чаплин и морето „ . И така дойде края на почивката . Разпиляхме се , Стела си замина почти бяла за в къщи .
След две три седмици в началото на септември ми се обади Косьо . Любо , отиди в ресторанта на хотел „ Хемус „ и запази шест места . Стела ще ни черпи , има рожден ден . С Митко Влаев доста се чудехме , това момиче с какво го бяхме превзели , че чак да ни води на ресторант . Явно умее да се отблагодарява за вниманието , което без да искаме сме му отдали на морето .
До декември излизахме заедно шестимата на кино или само ей така , на разходка . И тогава дойде осми декември , студентския празник . Косьо предложи да го изкараме в Копривщица при негов далечен роднина . Ерген , много готин и гостоприемен , така го описа . Няма да забравя подготовката за този осми декември . Момичетата купиха пържоли за цяла рота , ние пък май прекалихме с покупката на бутилки водка . Ама нали е празник .
Копривщица ни прие със спокойствието си и чистия въздух , със самобитната си възрожденска атмосфера . Първата вечер още бутилките с водка бяха скрити от Галя и Ели , но ние бързо се ориентирахме в тайното им скривалище . После хапване , танци до зори , Косьо така се развесели , че падна в чиниите с руската салата . Смяхме се много . Но посред нощ цигарите свършиха . Аз излязох да търся от някъде да купя , с мен дойде на малко въздух и Стела . И както пушехме на една пейка от новата доставка , аз я прегърнах и под копривщенската луна целунах .
Останалото , както се казва е история . На другото лято в Созопол пак бяхме същата компания . Една вечер със Стела до късно стояхме под звездите . И на другия ден казахме на групата . Довечера в механа „ Копривщица „ ще черпим . Беше 20 август , точно една година от срещата ни в „ Пет без пет „ . Просто съвпадение .
Много морета се изнизаха от тогава . Созопол все още е запазил нашите спомени . И ако някой запита кога е станало всичко това аз ще му отговоря така :
Какво значение има , щом жена ми за мен ще си остане завинаги млада като онова момиче с черната коса и големите сини очи .
събота, 12 юли 2008 г.
Дали вече остарявам
Улавям се , че вече не съм толкова млад . Или по-точно млада ми е душата , но тялото не толкова . Преди седмица ходих с едни млади приятели в балкана . Хубаво е да имаш млади приятели . Но за да ги имаш изглежда и ти трябва да се чувстваш млад . Аз така се чувствам , но като гледам снимките от не лекия преход , абе друго си е младия човек . Аз не отстъпвам на тях , ама ако бях с десетина години по-млад , щеше да е друго .
Какво ли пък щеше да е другото . Брадата ми нямаше да е толкова бяла , коляното нямаше да се обажда чат-пат . Но пък неудовлетворението от собствената съдба щеше също да е по-силно . Това е преимуществото на отминалата младост , не се кахъриш за неща , които не са ти се случили . Не искаш на всяка цена да те ценят повече в службата , не искаш на всяка цена да ти е по-голяма заплатата , не се заглеждаш със завист към жените на другите мъже .
С две думи , вече си доволен на това , което имаш . Както бе казал един артист от не толкова близкото минало Никола Тодев , мъж на известната с късната своя реализация актриса мама Злата Тодева , да се чудиш как си съумял след толкова глупости и безумни изпълнения да съградиш днешното си положения . Та с две думи , да си се оженил / аз да / , да имаш деца / аз тоже / , даже да имаш и жилище , кола , работа . Та дори и да си позволиш да шеташ из света .
На 4 август ще пътувам с жена си до НюЙорк . Спомням си как необичайно трудно и изненадващо изглеждаше това след така наречената демокрация . А сега половината българи се изредиха да летят отвъд Атланта . Синът ни ще навърши 30 години и ще го отпразнуваме заедно . Какво повече мога да искам от живота ? Така де , да мога да се катеря из Стара планина , да се радвам на вятъра и мириса на мащерката и цвета на кантариона , да пия студена бира на 2000 метра височина , сетивата ми да имат своята чувствителност и да си казвам , все пак съм късметлия .
Може да не съм толкова , но е хубаво да си заблуден малко в това си чувство , дори и малко наивност не е излишна .
Колко от познатите и приятелите могат да направят всичко това ? Колко от тях дори и не са вече между нас , така че , сигурен съм .
Аз съм късметлия по своему .
Какво ли пък щеше да е другото . Брадата ми нямаше да е толкова бяла , коляното нямаше да се обажда чат-пат . Но пък неудовлетворението от собствената съдба щеше също да е по-силно . Това е преимуществото на отминалата младост , не се кахъриш за неща , които не са ти се случили . Не искаш на всяка цена да те ценят повече в службата , не искаш на всяка цена да ти е по-голяма заплатата , не се заглеждаш със завист към жените на другите мъже .
С две думи , вече си доволен на това , което имаш . Както бе казал един артист от не толкова близкото минало Никола Тодев , мъж на известната с късната своя реализация актриса мама Злата Тодева , да се чудиш как си съумял след толкова глупости и безумни изпълнения да съградиш днешното си положения . Та с две думи , да си се оженил / аз да / , да имаш деца / аз тоже / , даже да имаш и жилище , кола , работа . Та дори и да си позволиш да шеташ из света .
На 4 август ще пътувам с жена си до НюЙорк . Спомням си как необичайно трудно и изненадващо изглеждаше това след така наречената демокрация . А сега половината българи се изредиха да летят отвъд Атланта . Синът ни ще навърши 30 години и ще го отпразнуваме заедно . Какво повече мога да искам от живота ? Така де , да мога да се катеря из Стара планина , да се радвам на вятъра и мириса на мащерката и цвета на кантариона , да пия студена бира на 2000 метра височина , сетивата ми да имат своята чувствителност и да си казвам , все пак съм късметлия .
Може да не съм толкова , но е хубаво да си заблуден малко в това си чувство , дори и малко наивност не е излишна .
Колко от познатите и приятелите могат да направят всичко това ? Колко от тях дори и не са вече между нас , така че , сигурен съм .
Аз съм късметлия по своему .
вторник, 8 юли 2008 г.
Задушени гълъбки в масло - разказ
Задушени гълъбки в масло
/ Старопланинска рецепта от района на хижа „ Ехо „ /
Разбира се , започваме от нужните продукти . Гълъбки , колкото повече , толкова повече . Както е казал симпатягата мечо Пух . А те биват виолетови , червени , бледокафяви и най- качествените и вкусни – зелените гълъбки . Но затова трябва да отидем до Централния балкан .
Събота . Пети юли . Този път няма да представлявам сам търновската туристическа школа . С мен е Симчо , колега и приятел . Ръст 190 см , телосложение атлетично , 99 лицеви опори от раз , коса руса , дълга и къдрава , очи кафяво и зелено , ерген . Сериозна подкрепа .
Товарим раниците в бързохода и през Шипка след два и малко повече часа кацаме на площада в село Розино . Там вече ни чака групата от Раковски . Начело е Бинин , с бързи крака и Джипиес . Наско и сестра му Анютка / този път нямам възражения за маратонките й . / И разбира се Герганчето , което има задача да спира необуздания стремеж на Бинин към екстремни катерения с диви кози , надбягване по пресечена местност с лопатари и други диви животни и всякакви неразумни начинания .
В 10.30 часа стартираме . Намираме сянката на един орех за бляскавите като огледало гърбове на автомобилите ни , организираме първия частен автопаркинг със съдействието на комшията бай Христо и напред към гората с гълъбките . И разбира се към хижа Ехо . Там ще разпънем палатките / пардон , ще изпънем телата за през нощта , една малко досадна задача , но нали трябва и да се събират сили . /
Първите час и половина минаваме през дере , обрасло и каменисто , стръмно , но не съвсем . Пием вода от една чешма , почиваме , някои се катерят отново по дебелите стволове на габърите . И така излизаме на местността Шамака , с кошарата , мястото за почивка и скара / но не и бира / и се отправяме към същинското изкачване .
И тук правим голяяяямата грешка . Виждаме коловете на зимната маркировка , която ще ни изведе на Карагьолския преслап . Но там на откритото пече яко . А пък и ние сме тръгнали за гълъбки , при все че освен мен май други познавачи на този горски деликатес няма . И се шибваме в гората по лятната маркировка . Като не знаем какво ни чака .
А ни чака хубава чешма , и много гълъбки . Някои бледокафяви , други червени , трети зеленикави , четвърти силно червиви . Особено внимаваме за пънчетата , така любими на Анютката . Вече разполагаме с около два килограма и този товар се оказва в мойта раница , като най- големия поддръжник на това великолепно мезе за бира , вино , в частност и студен айран .
След кратък обяд , от който раниците ни не олекват кой-знае колко отново потегляме през гората . За да зобкаме горски ягодки , да пеем в един глас „ Пред нас са блеснали житата , окъпани във топъл дъжд „ . Макар , че освен треволяк , глог , коприва и все повече гъстълак не се вижда нищо наоколо . Вече и маркировка няма . Така че разбираме , ще ни патят главите от тези гълъбки . Бинин вади Джипиеса , някъде по права линия се обажда хижа Ехо , но на 5-6 километра по права линия . Това особено не ни радва , но поне ни кара да следваме вярната посока .
Някъде около 16 часа виждаме проблясък в гористата мараня , и ни се открива на отсрещния , но далечен скат Беклемето и хижа Козя стена . А , значи трябва да сме наляво . Спираме , за да хапнем вафли, фафли и други семки и бонбонки . И се започва едно изкачване , нямам думи . Пулсът ми се качва , сякаш съм видял първото си гадже , краката ми се стягат като че ли съм на обиколката на Народното събрание , иде ми да се опъна на зелената папрат , пък ако ще и баба Мецана да идва да ме души. То се успокоявам , че надали предпочита жилавите ми мръвки пред младото , то си е всред нас , така че аз май съм най- малко застрашен.
И по едно време , когато няма вече надежда Бинин се провиква „ Радецки идва със гръм „ . На 1200 метра е основната пътека , но някъде по изкачване над 75 градуса . После те стават 800, 420 , 180 метра и през един малинак, но неузрял още се изкачваме на магистралата . Браво на нас ,часът е малко след осемнадесет . Пет часа в пущинака , големи сме герои .
Бинин , най – добрия водач си , да знаеш . Вкара ни , но ни и изкара без да ти мигне окото , такъв трябва да е един ръководител на старопланиски преход .
Хижа Ехо е на приказно място . На юг е високото било на връх Вежен . Величествено е . На североизток е масива със зъберите , хижа Козя стена и в далечината Беклемето . А на половин час на югоизток се издига връх Юмрука . Бинин го изкачи без да се задъха почти в полунощ . Какво да правиш , навици от юношеските години .
За калъбалъка вечерта , количеството изпити бири и напити седмокласнички няма да говориме . Натръшкахме се по дюшеците в гостната и откъртихме кой както можа . По едно време хижарката леля Венци / може и по-малка да е от мен / мина да ни завие грижовно , да не би да настинем . Че и утре е ден .
На сутринта хапнахме , пийнахме чай , но без коняк . Леля Венци ни гости с бухтички и шипков мармалад . После си направихме снимка за спомен и след викове- Ехоооо, драснахме надолу към цивилизацията .
А бе скучна работа . Наоколо колове , маркировка , народ . Няма как да се загубиш . Само дето гледките във всичките посоки са по интересни от горските , туй е предимсвото да ходиш по утъпканите пътеки . И поклащащите се в неравноделен такт жълто и виолетово на кантариона и мащерката , всред зеленото от гергевските треви , както казваше класика Радичков . Че то и в живота си е така , утъпканата пътека емоция ли е , я да кривнем встрани , че да си разберем от живота .
При едно от последните сядания за почивка ме напуши смях . А бе хора , от три години в планината все по нещо си губя , или ножчето , или шапката , потника или чорапите . И сега не останах назад , май аз съм куцузлията , щом се загубих самия в гората .
А за гълъбките не остана време , а май и кураж да ги сготвим на Ехо . Но щом пиша тези редове , бъдете сигурни , от задушени гълъбки по старопланински няма по- хубаво мезе за бирата .
Не , не ви гъбаркам , истина е .
08.07.2008 Любомир Николов
/ Старопланинска рецепта от района на хижа „ Ехо „ /
Разбира се , започваме от нужните продукти . Гълъбки , колкото повече , толкова повече . Както е казал симпатягата мечо Пух . А те биват виолетови , червени , бледокафяви и най- качествените и вкусни – зелените гълъбки . Но затова трябва да отидем до Централния балкан .
Събота . Пети юли . Този път няма да представлявам сам търновската туристическа школа . С мен е Симчо , колега и приятел . Ръст 190 см , телосложение атлетично , 99 лицеви опори от раз , коса руса , дълга и къдрава , очи кафяво и зелено , ерген . Сериозна подкрепа .
Товарим раниците в бързохода и през Шипка след два и малко повече часа кацаме на площада в село Розино . Там вече ни чака групата от Раковски . Начело е Бинин , с бързи крака и Джипиес . Наско и сестра му Анютка / този път нямам възражения за маратонките й . / И разбира се Герганчето , което има задача да спира необуздания стремеж на Бинин към екстремни катерения с диви кози , надбягване по пресечена местност с лопатари и други диви животни и всякакви неразумни начинания .
В 10.30 часа стартираме . Намираме сянката на един орех за бляскавите като огледало гърбове на автомобилите ни , организираме първия частен автопаркинг със съдействието на комшията бай Христо и напред към гората с гълъбките . И разбира се към хижа Ехо . Там ще разпънем палатките / пардон , ще изпънем телата за през нощта , една малко досадна задача , но нали трябва и да се събират сили . /
Първите час и половина минаваме през дере , обрасло и каменисто , стръмно , но не съвсем . Пием вода от една чешма , почиваме , някои се катерят отново по дебелите стволове на габърите . И така излизаме на местността Шамака , с кошарата , мястото за почивка и скара / но не и бира / и се отправяме към същинското изкачване .
И тук правим голяяяямата грешка . Виждаме коловете на зимната маркировка , която ще ни изведе на Карагьолския преслап . Но там на откритото пече яко . А пък и ние сме тръгнали за гълъбки , при все че освен мен май други познавачи на този горски деликатес няма . И се шибваме в гората по лятната маркировка . Като не знаем какво ни чака .
А ни чака хубава чешма , и много гълъбки . Някои бледокафяви , други червени , трети зеленикави , четвърти силно червиви . Особено внимаваме за пънчетата , така любими на Анютката . Вече разполагаме с около два килограма и този товар се оказва в мойта раница , като най- големия поддръжник на това великолепно мезе за бира , вино , в частност и студен айран .
След кратък обяд , от който раниците ни не олекват кой-знае колко отново потегляме през гората . За да зобкаме горски ягодки , да пеем в един глас „ Пред нас са блеснали житата , окъпани във топъл дъжд „ . Макар , че освен треволяк , глог , коприва и все повече гъстълак не се вижда нищо наоколо . Вече и маркировка няма . Така че разбираме , ще ни патят главите от тези гълъбки . Бинин вади Джипиеса , някъде по права линия се обажда хижа Ехо , но на 5-6 километра по права линия . Това особено не ни радва , но поне ни кара да следваме вярната посока .
Някъде около 16 часа виждаме проблясък в гористата мараня , и ни се открива на отсрещния , но далечен скат Беклемето и хижа Козя стена . А , значи трябва да сме наляво . Спираме , за да хапнем вафли, фафли и други семки и бонбонки . И се започва едно изкачване , нямам думи . Пулсът ми се качва , сякаш съм видял първото си гадже , краката ми се стягат като че ли съм на обиколката на Народното събрание , иде ми да се опъна на зелената папрат , пък ако ще и баба Мецана да идва да ме души. То се успокоявам , че надали предпочита жилавите ми мръвки пред младото , то си е всред нас , така че аз май съм най- малко застрашен.
И по едно време , когато няма вече надежда Бинин се провиква „ Радецки идва със гръм „ . На 1200 метра е основната пътека , но някъде по изкачване над 75 градуса . После те стават 800, 420 , 180 метра и през един малинак, но неузрял още се изкачваме на магистралата . Браво на нас ,часът е малко след осемнадесет . Пет часа в пущинака , големи сме герои .
Бинин , най – добрия водач си , да знаеш . Вкара ни , но ни и изкара без да ти мигне окото , такъв трябва да е един ръководител на старопланиски преход .
Хижа Ехо е на приказно място . На юг е високото било на връх Вежен . Величествено е . На североизток е масива със зъберите , хижа Козя стена и в далечината Беклемето . А на половин час на югоизток се издига връх Юмрука . Бинин го изкачи без да се задъха почти в полунощ . Какво да правиш , навици от юношеските години .
За калъбалъка вечерта , количеството изпити бири и напити седмокласнички няма да говориме . Натръшкахме се по дюшеците в гостната и откъртихме кой както можа . По едно време хижарката леля Венци / може и по-малка да е от мен / мина да ни завие грижовно , да не би да настинем . Че и утре е ден .
На сутринта хапнахме , пийнахме чай , но без коняк . Леля Венци ни гости с бухтички и шипков мармалад . После си направихме снимка за спомен и след викове- Ехоооо, драснахме надолу към цивилизацията .
А бе скучна работа . Наоколо колове , маркировка , народ . Няма как да се загубиш . Само дето гледките във всичките посоки са по интересни от горските , туй е предимсвото да ходиш по утъпканите пътеки . И поклащащите се в неравноделен такт жълто и виолетово на кантариона и мащерката , всред зеленото от гергевските треви , както казваше класика Радичков . Че то и в живота си е така , утъпканата пътека емоция ли е , я да кривнем встрани , че да си разберем от живота .
При едно от последните сядания за почивка ме напуши смях . А бе хора , от три години в планината все по нещо си губя , или ножчето , или шапката , потника или чорапите . И сега не останах назад , май аз съм куцузлията , щом се загубих самия в гората .
А за гълъбките не остана време , а май и кураж да ги сготвим на Ехо . Но щом пиша тези редове , бъдете сигурни , от задушени гълъбки по старопланински няма по- хубаво мезе за бирата .
Не , не ви гъбаркам , истина е .
08.07.2008 Любомир Николов
Абонамент за:
Публикации (Atom)