- Улица „ Опълченска „ № сто тридесет и ..., вход 3-и , апартамент 23- и . -
Моят приятел и съученик , който живееше под нас казваше , нашият Димитровски борчески квартал е голяма работа . Колко голяма работа е бил , малко се съмнявам . Защото когато се преместихме в Лозенец до хотел Хемус аз се чувствах като че ли съм напуснал „ зоната на здрача „ и съм се пренесъл в „ света на богатите „ .
Все пак осем години не са малко . Особено за хлапе на пет години , за което грамадният за онова време в сталинския си стил блок с четирите входа и петте етажа / без да се брои партера / си бе направо една малка галактика . В която живеят всякакви звезди , едните едва мъждукат , други светят с ярката си светлина и винаги можеш да разчиташ на тях . А трети пък изгарят като фоерверки , разпръсквайки около себе си неустоимото си обаяние или понякога разочарование .
Ние бяхме децата на улица „ Опълченска „ . Задният двор на блока беше разделен от четири сякаш футболни врати , за всеки вход по една . Там в неделният ден не припарвахме сутрин , защото тяхното предназначение бе да помагат на родителите ни при изтупването на черги , одеяла и килими , привилегия за по-заможните семейства , които хич не бяха много по това време . Но през останалите дни дворът бе наша територия . От височината на петия етаж , където живеех се виждаше целият този двор и така бързах да приключа с уроците . Защото долу ставаше винаги нещо далеч по- интересно . Игри на топчета и на капачки , големите гуди - биячи бяха скъпи и не всеки имаше от тях . Но прибираха най- много плячка от разчертания с пръчка прашен подиум на сражението . Когато имаше достатъчно момчета започваха футболните мачове . Аз имах една кожена топка , с която винаги бях желан на терена . А когато се състезавахме в обиколки около блока , там вече нямах равен на себе си . Винаги имаше кой да ни се кара от възрастните , защото нашата гълчава нарушаваше редовно дневния режим , окачен със строгите си правила във всеки вход .
През зимата разстоянието от блока до улицата , около десетина метра се превръщаше на ледена пързалка . На която се пързаляхме , засилвайки се още от входа и така обувките ни вече през пролетта не ставаха за носене . А градинката насреща вече си бе преживяване . С кестените , узрели наесен и нападали по всичките треви и алеи , с паметника в почит на загиналите войници през няколкото войни в началото на века . Където се поставяха цветя и от нас , когато около вратлетата ни вече се бяха увили червените връзки . А тези връзки ни ги поставиха пак на тази , нашата „ Опълченска „ в къщата- музей на Димитров . Не разбирахме това страхопочитание на учителите ни към това място , но такива бяха времената тогава .
С брат ми бяхме по- различни от другите деца . Повече време отделяхме на книгите , бяхме дори по - сериозни , отколкото трябва . В нашия трети вход бяхме организирали „ Тимуровска команда „ , за да помага на възрастните и самотни хора около нас . А и си имахме патрон на организацията , една народна учителка , живееща на втория етаж . Така я наричаха родителите ни . С каква наивност сме го правили , но състраданието ни към болката бе искрено и неподправено .
По онова време цели махали воюваха със саби и мечове . По екраните се даваха филми с кръстоносни походи , епичните битки се пренасяха на улицата , сблъсъците бяха много сериозни . А пък първите кормилачки нанесоха рани на много детски колене . Имаше едни толкова дълги , че отгоре им ги възсядаше цял футболен отбор . Нямаше баири за преодоляване , но паважът разнасяше тракането на лагерите и бойните викове доста отчетливо и надалеч .
Не си губехме времето с ненужни неща . Яденето не ни беше силата . Спомням си плътният вкус на рибеното масло , с което трябваше да укрепнем и порастем . Доста мъки бяха да преглътнеш дори една супена лъжица . Или пък нашият стремеж да вкараме така омразната ни дроб-сърма в комините на отсрещните къщици , които граничеха с двора ни . Това доста ни се отдаваше , бяхме се специализирали в меренето , а и така си отмъщавахме на родителите ни . Защото понякога вечер ни оставяха сами с брат ми и за свое спокойствие дори ни заключваха в къщи . Не че това бе проблем за нас . Само след половин час той откриваше резервните скрити ключове и пътешествието започваше . Тъмнината на мрака , отразените сенки на малкото коли и каруци по отстрещните калкани , затишието на деня и мистерията на идващата нощ , това бе вкуса на забранения плод .
Вкус , който колкото повече го опознаваш , толкова става по - далечен и недостижим . Защото си вече порастнал и то завинаги . Връщането е само в спомена или в игрите на твоите деца , дай боже един ден и внуци .
Бяхме малки опълченци на улица " Опълченска ".
27.11.2008 Любомир Николов
четвъртък, 27 ноември 2008 г.
четвъртък, 20 ноември 2008 г.
Малкото трамвайче - един спомен
Израстнах в района на малкото трамвайче . Живеехме на улица „ Криволак „ в една двуетажна неизмазана къща . Тя имаше малка тераса към улицата , неголям двор и много добри и разбрани хазяи . През лятото на 97 минах оттам , беше така красива и кокетна с новата си бяла мазилка , малките дискретни лампички в разцъфналия двор и хубаво боядисаната си ажурна ограда . Една жена излезе на терасата и ни заговори . Бяхме с брат ми , търсехме дирите на нашето детство , искахме да се закачим за нещо , макар и незначително . Не го намерихме , но тази среща ни върна в миналото .
Казахме й кои сме , от онова време бяха изминали четиридесет години . Жената ни покани в къщата , седнахме в големия хол , обзаведен със стилни и масивни мебели . Беше запазила толкова добри спомени за цялото ни семейство . Тогава , в детството тя е била малко по- голяма от нас , сигурно ни е ръководила в детските игри . Разказа ни за семейството си , за старите си родители , които като нашите вече не са между нас . И за момент не почувствах някакво озлобление , че на тях й е било наложено да живеят с наематели , които явно са от редиците на онази новата власт . Спомням си отказа на дядо ни да вземе един голям апартамент на булевард „ Витоша „ и така да разреши проблема за всички ни , все пак бяхме седем души , макар и с брат ми да бяхме още малки дори за училищния чин . Вашият дядо беше друг , различаваше се от съпартийците си , каза ни едновремешната ни хазяйка . А че беше друг , това го разбрахме няколко години след като той си построи апартамент и всички вече бяхме напуснали къщата . Толкова бе млад за пенсионер , явно идеите му са се разминавали силно с новия живот и това го бе накарало да се оттегли толкова рано от активния живот . Остана му само спомена за онези години , в които бе стигнал като политкомисар до река Драва . По цели дни пишеше с химическия молив по листите , търсеше уединение в поляните на Витоша за своите скъпи спомени . Накрая се роди книгата му , последните бройки от която подаряваше на приятелите си , които така като него не бяха се пригодили към новия живот и страдаха за изопачените идеи на младостта си .
Малкото трамвайче беше толкова романтично . То имаше само три спирки , средната бе спирка „ Вишнева „ . Големият трамвай- двойката обръщаше в началото на улица „ Елин Пелин „ , където липите цъфтяха с тежката си и замайваща миризма всяка пролет . А тези , които искаха да прекосят гората по тесните му релси и така да почувстват боровия дъх на гората бяха малки и големи . Мотрисите бяха две и се изчакваха , за да се разминат . Зеленото трамвайче с дървените пейки и кожените дръжки , за да не залитат пътниците по завоите , скърцането на релсите и вятъра в надвисналите навън глави , за да почувстваш по-силно скоростта , това не се забравя .
Или пък летният театър от другата , източната страна на гората . Алеята , която водеше до него беше насипана с малки гладки камъчета . По средата й имаше чешма с толкова студена и чиста вода . А в каменното й корито спокойно плуваше голяма видра , на която най – много се радвахме ние , децата . Високите борове в началото на гората , малкото игрище и люлките , всичко бе толкова чисто и красиво .
Бързо отминаха годините , толкова неща се промениха . Мястото си е същото и ние сме същите , макар и толкова различни . Само спомена си остава така красив , както беше видрата , боровата гора и цъфналите липи .
Спомена за толкова скъпото ни и единствено детство , това във което освен игрите имаше и едно винаги вълнуващо пътуване с незабравимото наше малко трамвайче .
Казахме й кои сме , от онова време бяха изминали четиридесет години . Жената ни покани в къщата , седнахме в големия хол , обзаведен със стилни и масивни мебели . Беше запазила толкова добри спомени за цялото ни семейство . Тогава , в детството тя е била малко по- голяма от нас , сигурно ни е ръководила в детските игри . Разказа ни за семейството си , за старите си родители , които като нашите вече не са между нас . И за момент не почувствах някакво озлобление , че на тях й е било наложено да живеят с наематели , които явно са от редиците на онази новата власт . Спомням си отказа на дядо ни да вземе един голям апартамент на булевард „ Витоша „ и така да разреши проблема за всички ни , все пак бяхме седем души , макар и с брат ми да бяхме още малки дори за училищния чин . Вашият дядо беше друг , различаваше се от съпартийците си , каза ни едновремешната ни хазяйка . А че беше друг , това го разбрахме няколко години след като той си построи апартамент и всички вече бяхме напуснали къщата . Толкова бе млад за пенсионер , явно идеите му са се разминавали силно с новия живот и това го бе накарало да се оттегли толкова рано от активния живот . Остана му само спомена за онези години , в които бе стигнал като политкомисар до река Драва . По цели дни пишеше с химическия молив по листите , търсеше уединение в поляните на Витоша за своите скъпи спомени . Накрая се роди книгата му , последните бройки от която подаряваше на приятелите си , които така като него не бяха се пригодили към новия живот и страдаха за изопачените идеи на младостта си .
Малкото трамвайче беше толкова романтично . То имаше само три спирки , средната бе спирка „ Вишнева „ . Големият трамвай- двойката обръщаше в началото на улица „ Елин Пелин „ , където липите цъфтяха с тежката си и замайваща миризма всяка пролет . А тези , които искаха да прекосят гората по тесните му релси и така да почувстват боровия дъх на гората бяха малки и големи . Мотрисите бяха две и се изчакваха , за да се разминат . Зеленото трамвайче с дървените пейки и кожените дръжки , за да не залитат пътниците по завоите , скърцането на релсите и вятъра в надвисналите навън глави , за да почувстваш по-силно скоростта , това не се забравя .
Или пък летният театър от другата , източната страна на гората . Алеята , която водеше до него беше насипана с малки гладки камъчета . По средата й имаше чешма с толкова студена и чиста вода . А в каменното й корито спокойно плуваше голяма видра , на която най – много се радвахме ние , децата . Високите борове в началото на гората , малкото игрище и люлките , всичко бе толкова чисто и красиво .
Бързо отминаха годините , толкова неща се промениха . Мястото си е същото и ние сме същите , макар и толкова различни . Само спомена си остава така красив , както беше видрата , боровата гора и цъфналите липи .
Спомена за толкова скъпото ни и единствено детство , това във което освен игрите имаше и едно винаги вълнуващо пътуване с незабравимото наше малко трамвайче .
сряда, 5 ноември 2008 г.
Ние сме скала невидяли - разказ
Стана доста време откакто Руския катереше в любителския клуб на градчето , където живееше отпреди петнадесетина години . Ако някой му бе казал тогава , че толкова много ще се застои на едно място щеше само да усмихне с широката си усмивка . Все пак работата му бе да прекосява градове , дори граници и държави . Никак не му подхождаше спокойния и монотонен живот на улегналия мъж . Кръвта му кипеше като младо вино , всичко му се виждаше лесно достижимо , а и момичетата го харесваха . Беше млад , чаровен и силен . Професията му будеше обясним интерес , все пак по онова време бе твърде престижно да служиш в специалните части . Руския бе доволен от така динамичния и понякога опасен живот , който водеше .
Но съдбата бе решила друго . Около така древната и неустоима в красотата си римска крепост в околностите на градчето , където бяха се застояли частите срещна едно българско момиче . И резултатът бе скоро налице – Руския се промени толкова много , че командването почти с радост го освободи от носенето на службата . Та нали да си полезен в тази трудна професия бе нужно отдаване изцяло и безотказно . А младият мъж не искаше да се отделя от любимото момиче и така направи важна и съдбовна крачка в своя живот .
След толкова години резултатът бе син и дъщеря , вече около двадесетгодишни . При все , че с жена си нещо не се разбраха в годините , Руския бе приютил в дома си децата . Бе готов за тях на всичко . Ето сега бе обещал на момчето си лаптоп за рожденния му ден . Компютрите толкова много го привличаха , че откакто прехвърли дванадесет сина му не говореше за нищо друго . Бащата се гордееше с неговото решение да се посвети на тази професия , щеше да направи всичко за да му помогне да изпълни мечтата си .
Руския му бе прякор , но и националност . Малкото градче в Русия , където бе израстнал остана далеч в миналото . Тук беше животът му вече двадесетина години .
Имаше малко магазинче и ако преди години не бяха го посетили ония с бухалките щеше да е съвсем доволен от това да помага на хората . Затова и тръгна да катери – така по-бързо да забрави за това свое премеждие . А в магазина имаше един голям оръфан тефтер , на ден го разтваряше поне пет-шест пъти . А бе Руски , няма да прокопсаш с тази си доброта , стига дава на вересия , се смееха приятелите му , когато вечер късно си пиеха ракията след работния ден . Е кой да им даде на хората , те като вземат пари ще ми се издължат , смееше се с широката си усмивка Руския .
С Мила катереха заедно . Тя можеше да му е дъщеря , но бе по- опитната от двамата . Започнала от малка покрай баща си , влюбила се бе до живот в това безумно и опасно издигане всред скалите . Вятърът те блъска , мускулите се опъват и болят , дланите претръпват от стискането на камъка , но пък душата е някъде горе , горе във висините , далеч от сивотата на ежедневието . Нещастният случай с бащата не бе я разколебал , ще се катери и заради него . Онази експедиция бе трудна , подготовката бе продължила повече от година . Но редом с покорените върхове някъде около големите и заснежени скали на хиляди километри от тук другарите му бяха поставили гранитна плоча в памет на своя скъп приятел . А той остави дъщеря и малък син , така че Мила отрано надрастна своите връстници . Трябваше да се грижи за малкото си братче , майката отдавна си бе отишла от тях . Не можа да свикне с това да мисли непрекъснато за мъжа си , който бе избрал да прекарва повече от свободното си време със скалите , а не с нея .
Тази събота клубът по скално катерене бе навлязъл в сериозните тренировки . Куклената скала отдавна привличаше катерачите . Децата са големи , така си каза Руския и за пръв път ги бе оставил сами да се оправят в магазина . През час им звънеше по джиесема , нали щеше да се прибере в къщи чак неделя вечерта . Разумни деца са ,няма да ме изложат , си повтаряше той . А нали другата седмица и сина му има рожден ден , беше обещал подарък и за дъщеря си , макар и по- скромен . На нейната възраст момичетата са много чувствителни , трябва да помисли с какво да зарадва и нея .
Беше ред на Руския и Мила . Катереха в свръзка вече около година . Сега момичето трябваше да стигне до осигурителната площадка първа , така се бяха разбрали . Междин-ните осигурителни клинове се проверяваха от първия , желателно бе да са два за по- голяма сигурност . На площадката трябваше да се сменят , нали младият мъж вече бе събрал достатъчен опит , за да води и той .
На средата на изкачването Руския забеляза , че Мила е по-несигурна от друг път . Дали е недоспала след петъчната дискотека , си помисли той . А бе тези млади понякога нямат насита , усмихна се с широката си усмивка Руския . Ще се справи , отново се пренесе в бъдещата подготовка за рожденния ден на сина си мъжът .
Време бе да тръгва , партньорката му бе дала сигнал . Нагоре почти не се затрудни , беше достигнал площадката , когато единия клин поддаде . Изненадата го хласна настрани и само случайността не го прати в бездната . Защото липсваше вторият осигурителен клин . Мила бе пропуснала да го забие в скалата . Силното му тяло с мъка се задържа на хлъзгава-та издатина под него след като ръката му се удари в грапавото и го ожули до кръв . Едвам успя да се задържи плътно долепен до скалата . Щеше и да повлече Мила , неминуемо щеше да стане . Късметлия съм си , голям съм късметлия , си помисли едва дишейки той .
И тогава Руския извика така , че дефилето заповтаря на пресекулки силният му глас .
- Ние сме скала невидялиииии !
Горе на високото Мила бе пребледняла . Подадоха му бързо допълнително въже , след малко бяха и двамата долу под скалата . Тогава Руския прегърна партньорката си ,
сълзи бяха навлажнили бузите й .
- Какво стана , момичето ми – я попита той , вече напълно успокоен , че живеят своя втори живот .
Мила продължаваше да хълца .
- Братчето ми , братчето иска много компютър , вече ме е намразил , защото не мога да му го купя – през сълзите й едва я дочу Руския .
- А е толкова добър с компютърните игри – бършейки бузи започна да се усмихва Мила . – Затова не мога да спя напоследък и съм станала една разсеяна такава , каква сестра мога да му бъда аз – отново се насълзиха очите й .
Тази съботна вечер бе специална за момчето на Руския . Днес то навършваше осемнадесет . А гостите бяха само двама , Мила и нейното братче . Което се радваше на новия си лаптоп . Голямата му сестричка го бе зарадвала сутринта така неочаквано и малкия по никакъв начин не искаше да се разделя с него точно сега . Дори не поглеждаше към масата със сладкишите , пръстите му сякаш бяха срастнати с гладкия и лъскав гръб на толкова скъпия му подарък . Та кой от неговите приятелчета има такава сестра и такъв подарък .
А сина на Руския цял ден се стремеше да не мисли за обещаното от бащата за рожденния си ден . И когато му ставаше мъчно за това , че трябва да има търпение до другата година си припомняше силния и мощен вик , с който миналата неделя таткото се прибра в къщи :
-- Ние сме скала невидялииии !
Но съдбата бе решила друго . Около така древната и неустоима в красотата си римска крепост в околностите на градчето , където бяха се застояли частите срещна едно българско момиче . И резултатът бе скоро налице – Руския се промени толкова много , че командването почти с радост го освободи от носенето на службата . Та нали да си полезен в тази трудна професия бе нужно отдаване изцяло и безотказно . А младият мъж не искаше да се отделя от любимото момиче и така направи важна и съдбовна крачка в своя живот .
След толкова години резултатът бе син и дъщеря , вече около двадесетгодишни . При все , че с жена си нещо не се разбраха в годините , Руския бе приютил в дома си децата . Бе готов за тях на всичко . Ето сега бе обещал на момчето си лаптоп за рожденния му ден . Компютрите толкова много го привличаха , че откакто прехвърли дванадесет сина му не говореше за нищо друго . Бащата се гордееше с неговото решение да се посвети на тази професия , щеше да направи всичко за да му помогне да изпълни мечтата си .
Руския му бе прякор , но и националност . Малкото градче в Русия , където бе израстнал остана далеч в миналото . Тук беше животът му вече двадесетина години .
Имаше малко магазинче и ако преди години не бяха го посетили ония с бухалките щеше да е съвсем доволен от това да помага на хората . Затова и тръгна да катери – така по-бързо да забрави за това свое премеждие . А в магазина имаше един голям оръфан тефтер , на ден го разтваряше поне пет-шест пъти . А бе Руски , няма да прокопсаш с тази си доброта , стига дава на вересия , се смееха приятелите му , когато вечер късно си пиеха ракията след работния ден . Е кой да им даде на хората , те като вземат пари ще ми се издължат , смееше се с широката си усмивка Руския .
С Мила катереха заедно . Тя можеше да му е дъщеря , но бе по- опитната от двамата . Започнала от малка покрай баща си , влюбила се бе до живот в това безумно и опасно издигане всред скалите . Вятърът те блъска , мускулите се опъват и болят , дланите претръпват от стискането на камъка , но пък душата е някъде горе , горе във висините , далеч от сивотата на ежедневието . Нещастният случай с бащата не бе я разколебал , ще се катери и заради него . Онази експедиция бе трудна , подготовката бе продължила повече от година . Но редом с покорените върхове някъде около големите и заснежени скали на хиляди километри от тук другарите му бяха поставили гранитна плоча в памет на своя скъп приятел . А той остави дъщеря и малък син , така че Мила отрано надрастна своите връстници . Трябваше да се грижи за малкото си братче , майката отдавна си бе отишла от тях . Не можа да свикне с това да мисли непрекъснато за мъжа си , който бе избрал да прекарва повече от свободното си време със скалите , а не с нея .
Тази събота клубът по скално катерене бе навлязъл в сериозните тренировки . Куклената скала отдавна привличаше катерачите . Децата са големи , така си каза Руския и за пръв път ги бе оставил сами да се оправят в магазина . През час им звънеше по джиесема , нали щеше да се прибере в къщи чак неделя вечерта . Разумни деца са ,няма да ме изложат , си повтаряше той . А нали другата седмица и сина му има рожден ден , беше обещал подарък и за дъщеря си , макар и по- скромен . На нейната възраст момичетата са много чувствителни , трябва да помисли с какво да зарадва и нея .
Беше ред на Руския и Мила . Катереха в свръзка вече около година . Сега момичето трябваше да стигне до осигурителната площадка първа , така се бяха разбрали . Междин-ните осигурителни клинове се проверяваха от първия , желателно бе да са два за по- голяма сигурност . На площадката трябваше да се сменят , нали младият мъж вече бе събрал достатъчен опит , за да води и той .
На средата на изкачването Руския забеляза , че Мила е по-несигурна от друг път . Дали е недоспала след петъчната дискотека , си помисли той . А бе тези млади понякога нямат насита , усмихна се с широката си усмивка Руския . Ще се справи , отново се пренесе в бъдещата подготовка за рожденния ден на сина си мъжът .
Време бе да тръгва , партньорката му бе дала сигнал . Нагоре почти не се затрудни , беше достигнал площадката , когато единия клин поддаде . Изненадата го хласна настрани и само случайността не го прати в бездната . Защото липсваше вторият осигурителен клин . Мила бе пропуснала да го забие в скалата . Силното му тяло с мъка се задържа на хлъзгава-та издатина под него след като ръката му се удари в грапавото и го ожули до кръв . Едвам успя да се задържи плътно долепен до скалата . Щеше и да повлече Мила , неминуемо щеше да стане . Късметлия съм си , голям съм късметлия , си помисли едва дишейки той .
И тогава Руския извика така , че дефилето заповтаря на пресекулки силният му глас .
- Ние сме скала невидялиииии !
Горе на високото Мила бе пребледняла . Подадоха му бързо допълнително въже , след малко бяха и двамата долу под скалата . Тогава Руския прегърна партньорката си ,
сълзи бяха навлажнили бузите й .
- Какво стана , момичето ми – я попита той , вече напълно успокоен , че живеят своя втори живот .
Мила продължаваше да хълца .
- Братчето ми , братчето иска много компютър , вече ме е намразил , защото не мога да му го купя – през сълзите й едва я дочу Руския .
- А е толкова добър с компютърните игри – бършейки бузи започна да се усмихва Мила . – Затова не мога да спя напоследък и съм станала една разсеяна такава , каква сестра мога да му бъда аз – отново се насълзиха очите й .
Тази съботна вечер бе специална за момчето на Руския . Днес то навършваше осемнадесет . А гостите бяха само двама , Мила и нейното братче . Което се радваше на новия си лаптоп . Голямата му сестричка го бе зарадвала сутринта така неочаквано и малкия по никакъв начин не искаше да се разделя с него точно сега . Дори не поглеждаше към масата със сладкишите , пръстите му сякаш бяха срастнати с гладкия и лъскав гръб на толкова скъпия му подарък . Та кой от неговите приятелчета има такава сестра и такъв подарък .
А сина на Руския цял ден се стремеше да не мисли за обещаното от бащата за рожденния си ден . И когато му ставаше мъчно за това , че трябва да има търпение до другата година си припомняше силния и мощен вик , с който миналата неделя таткото се прибра в къщи :
-- Ние сме скала невидялииии !
четвъртък, 30 октомври 2008 г.
Следобедни мисли
Наскоро си зададох въпроса , защо все не ми върви . Ами нали си бях достатъчно умен и дори много любознателен за един хлапак през далечните шестдесет-седемдесет години на миналия век . Че дори и примерен пионер бях , е за комсомолец не си спомням да съм бил толкова изряден .
Когато започвах следването си , си казах . То пет години не са малко , колко неща има да уча . То така си беше , ама после какво използвах от това научено . И след колко време го забравих , сякаш някой друг е залягал над учебниците и лекциите .
Първите години откакто запачнах работа добре се представих . Имах много тежка и важна задача , но за специализация в Чехия замина главният инженер , а не аз . Защото то си бе точно командировка за мен . Е , млад си , ми казваха колегите , тепърва ще ходиш .
Толкова и отидох . Дори напротив , забих се на национален обект , където едвам намерих работа за жена ми . То тогава не бе като сега , трябваше да си минеш като добро момче/ момиче / през разпределението . И чак тогава да си помислиш , че столицата може да те приеме като млад и перпективен кадър .
А бе толкова много обекти се изтърколиха като частно проектиране следващите години . Но не и през мен . Защо беше така , може би защото не си пиех кафето и пушех цигарката с приближените до силните на деня . Не вярвам да е било , защото съм бил мързелив и некадърен .
Пък и с жените нещо много не ми вървеше . Все исках да има чувства , харесване и взаимна симпатия . Та дори и любов . Но то това и тогава си бяха малко смешни понятия . Кой ти гледаше чувства , то важното бе или жителството , или връзките и възможностите на мама и тати . Пък аз много - много ги нямах .
И все си мислех , и сам ще се оправя . Както казваше една моя близка в ранната ми младост : Все някак си ще го изкараме този живот . Тогава това ми звучеше много примиренчески и лишено от амбиция . Ама сега си казвам , права си беше симпатягата . Да не чакаш много от живота , да не вдигаш високо летвата , но без и да я принизяваш под възможностите си . Това си е изкуството да живееш .
Е , сигурно някъде съм объркал посоките . Къде е горе , къде долу , нормално е не винаги да си съвсем в час . Важното е да съумееш да се оправиш в голямото междучасие . Защото тогава си изминал доста от учебния ден , ама и доста ти предстои . Може все още да се навакса .
Е , колко съм наваксал , само аз си знам . Ама важното е , че всичко си е въпрос на гледна точка . Нали чашата може да е полупълна , ама да ви се струва полупразна . Или обратното .
А вие как мислите ?
Когато започвах следването си , си казах . То пет години не са малко , колко неща има да уча . То така си беше , ама после какво използвах от това научено . И след колко време го забравих , сякаш някой друг е залягал над учебниците и лекциите .
Първите години откакто запачнах работа добре се представих . Имах много тежка и важна задача , но за специализация в Чехия замина главният инженер , а не аз . Защото то си бе точно командировка за мен . Е , млад си , ми казваха колегите , тепърва ще ходиш .
Толкова и отидох . Дори напротив , забих се на национален обект , където едвам намерих работа за жена ми . То тогава не бе като сега , трябваше да си минеш като добро момче/ момиче / през разпределението . И чак тогава да си помислиш , че столицата може да те приеме като млад и перпективен кадър .
А бе толкова много обекти се изтърколиха като частно проектиране следващите години . Но не и през мен . Защо беше така , може би защото не си пиех кафето и пушех цигарката с приближените до силните на деня . Не вярвам да е било , защото съм бил мързелив и некадърен .
Пък и с жените нещо много не ми вървеше . Все исках да има чувства , харесване и взаимна симпатия . Та дори и любов . Но то това и тогава си бяха малко смешни понятия . Кой ти гледаше чувства , то важното бе или жителството , или връзките и възможностите на мама и тати . Пък аз много - много ги нямах .
И все си мислех , и сам ще се оправя . Както казваше една моя близка в ранната ми младост : Все някак си ще го изкараме този живот . Тогава това ми звучеше много примиренчески и лишено от амбиция . Ама сега си казвам , права си беше симпатягата . Да не чакаш много от живота , да не вдигаш високо летвата , но без и да я принизяваш под възможностите си . Това си е изкуството да живееш .
Е , сигурно някъде съм объркал посоките . Къде е горе , къде долу , нормално е не винаги да си съвсем в час . Важното е да съумееш да се оправиш в голямото междучасие . Защото тогава си изминал доста от учебния ден , ама и доста ти предстои . Може все още да се навакса .
Е , колко съм наваксал , само аз си знам . Ама важното е , че всичко си е въпрос на гледна точка . Нали чашата може да е полупълна , ама да ви се струва полупразна . Или обратното .
А вие как мислите ?
неделя, 26 октомври 2008 г.
Имам един приятел
От детските години имам един приятел . Той си беше от малък сигурен в своето и единствено правилно мнение по всички въпроси . Самочувствие не му липсваше . И бе във вечна борба за надмощие с околните . Първо с най-близките си хора , родителите . После и със сестра си , докато тя порастна достатъчно , за да не му отговаря на галеното и леко пренебрежителното обръщение , с което демонстрираше превъзходството си .
После и към жена си . Все пак мъжкото в него си е за уважение . И това уважение трябва да се изразява със съгласие , отстъпка и дори примирение . Но това негово очакване за така полагащото му се уважение май не се оправда с годините . И сега той си е във вечна и търсеща за разрешение конфронтация . Пак с тези , най- близките си хора .
Понякога си мисля , че ударът който животът му поднесе не бе и без негово участие . И че след това тежко изпитание поне ще се почувства малко смирен и склонен да се вслушва в чуждото мнение .
Но това , което изживя изглежда само за определен момент го бе снишило до някакъв размисъл и дори самонаблюдение и търсене на собствената си роля и вина в тези конфликти . Напоследък отново си е същият , агресивен дори и в добрите си намерения към околните .
А иначе си е един интелигентен и не лош човек , амбициозен . Малко авантюрист и обичаш риска . Способен , но малко повече самовлюбен и анализиращ чуждите , а не своите дела .
А бе с една дума е мой приятел от детските години и затова съм му прощавал .
Ще му простя и този път . Дано не сбъркам отново .
После и към жена си . Все пак мъжкото в него си е за уважение . И това уважение трябва да се изразява със съгласие , отстъпка и дори примирение . Но това негово очакване за така полагащото му се уважение май не се оправда с годините . И сега той си е във вечна и търсеща за разрешение конфронтация . Пак с тези , най- близките си хора .
Понякога си мисля , че ударът който животът му поднесе не бе и без негово участие . И че след това тежко изпитание поне ще се почувства малко смирен и склонен да се вслушва в чуждото мнение .
Но това , което изживя изглежда само за определен момент го бе снишило до някакъв размисъл и дори самонаблюдение и търсене на собствената си роля и вина в тези конфликти . Напоследък отново си е същият , агресивен дори и в добрите си намерения към околните .
А иначе си е един интелигентен и не лош човек , амбициозен . Малко авантюрист и обичаш риска . Способен , но малко повече самовлюбен и анализиращ чуждите , а не своите дела .
А бе с една дума е мой приятел от детските години и затова съм му прощавал .
Ще му простя и този път . Дано не сбъркам отново .
понеделник, 20 октомври 2008 г.
До хижа Триглав и връх Марагидик
Не мислех да описвам този път излизането си до любимата централна Стара планина . Но за съжаление снимките , които направих бяха станали с малка резолюция , не бях доволен от качеството им . И за компенсация стана задължително да разкажа с думи за тези два дни на наслада от срещата с красотите на Балкана . Които са достъпни за всеки , който е заразен от силата на майката природа .
Подготовката за това пътуване до хижа Триглав бе замислена от месец , но и този път до последният момент вариантите бяха много . То не бяха имейли , джиесеми , радиостанции , та по едно време остана надеждата , че само пощенските гълъби ще натакмят изходната точка на маршрута и броя на участниците . Накрая се събрахме обичайните заподозрени . Аз и Симчо , Бинин и Гергана , Сашо - руския и Младен . На бате Наско официално вдигам червен картон . При следващото неявяване го изключвам от организацията .
Събота , но не късен следобед . А 10 часа , село Тъжа , централния площад , където хора от заетостта на Масларчето поправяха тротоари , фонтани , басейни с джакузита , рози и пепел и други подобни екстри за това не лошо селце . Сгушено в полите на балкана , ако оправят трикилометровата отсечка от главния път до кръчмата и читалището няма да имат равни на себе си . Да ви кажа , че този път направо се разхайтихме . Корабът-майка на Младен пое непосилните за крехките ни рамене товари с храна , завивки , вода , бира , вино и сушени плодове и ядки . През цялото време махахме само гащи и пискюли . Е , на втория ден товара с гъби-сърнелки малко ме поозориха , но за това след малко .
Хижа Триглав я качихме на колела . За всички имаше място , едва придумахме Бинин да се мушне в багажника , бе решил да се надбягва с автотехниката . Но не му позволихме да ни засрами , при все че геройствата му от предния ден ми се струва че бяха намалели силно шансовете му да излезе победител .
Както и да е . Обядвахме на височина 25 метра над пътя , в основата на Кадемлийското пръскало . Или както Сашенката го кръсти – цвъркало . Ама този побългарен горячий человек имаше стъпала на планинска котка , нямаше скала и височина да му се опре . А бе руска му работа , какво толкова се учудвам .
И после до хижа Тъжа . Пресякахме Балкана напреко , в около три часа отморихме тела на пейките пред хижата . Мислехме да отвържем кавказката порода от въжето , да дойде с нас на върха . Ама се осъзнахме навреме , че не сме в Кавказ и се смилихме над бедната животинка .
Връх Марагидик го лапнахме за час и петнадесет минути . По едно време забръска ситно и ръмливо , но ни се размина . А гледката отгоре е неописуема . Толкова дългия и разклонен силует на Априлци , хижа Плевен , част от новите постройки около хижа Тъжа , в далечината равния и широк гръб , върху който е стъпил връх Ботев . Който не е видял такава красота е загубил много . Ако прекрачиш само две – три крачки настрани и долу те чакат белите и пухени облаци , готови да ти помогнат и приютят докато си поемеш отново въздух . А настроението ни бе толкова приповдигнато и бодро , че на един дъх изпяхме „ Хубава си моя горо „ и „ Напред са блеснали житата „ , нали това си е химна на групата . За зайченцето бяло , как се загубило в близката горичка не искахме да си спомняме , имахме си едно наум от брането на гълъбки през изминалото лято .
След сума ти снимки , гърмене с пищови и пушене на цигари на чист въздух поехме надолу . За нула време се натоварихме в автомобила и към шест часа бяхме наближили средата на пътя до хижа Триглав . Ама не би . Случи се малка случка , геройски излязохме от ситуацията . Но няма да я описвам , да не би някой да се стресне и ни сложи прът в колелата , ако разбирате какво имам впредвид .
Вечерта в столовата правихме компания на хижаря и двамата му гости . Много пекан е този чиляк , на тридесет и пет евро е , както сам си се представи . Ама не се дава , а и не му личат годинките . Сигурно от чистия въздух е , нали цял живот си е горе , в планината .
Тъй като имаше провесени по стените само една меча и една вълча кожа бяхме принудени да се топлим с наличните войнишко-родопски –планинарски одеяла . Те нямаха чет , така че на сутринта почти не бяхме премръзнали .
И ето след закуска аз отново се сетих , че съм си гъбар от класа . Този голям чувал със сърненки така ме предизвика , ама хижаря си ги знае местата , има високи ботуши , за да не го хваща росата и дърва бол , да прави консерви и всякакви манджи от туй вкусното им бяло месо. Добре , че не бе свидлив и ни отпрати с два големи плика и пожелания и ние да се облажим със сърнелки . Да , набрах си достатъчно , че и рижийки намерих за малко разнообразие . Само Бинин се престраши да ми поиска две пицалуди , дано ги е хапнал и е останал доволен . Защото ако ги е хвърлил на боклука го убивам , без да ми трепне клепачя .
Връщането до село Тъжа ни отне около четири- пет часа . Но не сме бързали , тази красота около теб те кара да забравиш всичко и само да й се наслаждаваш . А Бабското „ цвъркало „ също си го бива . Наоколо канари , върхове , в далечината дъбови гори , храсти и червенозлатиста шума . А в скалите водата блести , шуми и се блъска във пръски и цветове , до като ти се замае погледа . И си казваш , пак ще дойдем , пак ще сме щастливи тука , макар и само да е пожелание искрено вярваме , че ще е така .
А ако си стане наистина отново ще е най- хубаво . Само от нас си зависи .
Подготовката за това пътуване до хижа Триглав бе замислена от месец , но и този път до последният момент вариантите бяха много . То не бяха имейли , джиесеми , радиостанции , та по едно време остана надеждата , че само пощенските гълъби ще натакмят изходната точка на маршрута и броя на участниците . Накрая се събрахме обичайните заподозрени . Аз и Симчо , Бинин и Гергана , Сашо - руския и Младен . На бате Наско официално вдигам червен картон . При следващото неявяване го изключвам от организацията .
Събота , но не късен следобед . А 10 часа , село Тъжа , централния площад , където хора от заетостта на Масларчето поправяха тротоари , фонтани , басейни с джакузита , рози и пепел и други подобни екстри за това не лошо селце . Сгушено в полите на балкана , ако оправят трикилометровата отсечка от главния път до кръчмата и читалището няма да имат равни на себе си . Да ви кажа , че този път направо се разхайтихме . Корабът-майка на Младен пое непосилните за крехките ни рамене товари с храна , завивки , вода , бира , вино и сушени плодове и ядки . През цялото време махахме само гащи и пискюли . Е , на втория ден товара с гъби-сърнелки малко ме поозориха , но за това след малко .
Хижа Триглав я качихме на колела . За всички имаше място , едва придумахме Бинин да се мушне в багажника , бе решил да се надбягва с автотехниката . Но не му позволихме да ни засрами , при все че геройствата му от предния ден ми се струва че бяха намалели силно шансовете му да излезе победител .
Както и да е . Обядвахме на височина 25 метра над пътя , в основата на Кадемлийското пръскало . Или както Сашенката го кръсти – цвъркало . Ама този побългарен горячий человек имаше стъпала на планинска котка , нямаше скала и височина да му се опре . А бе руска му работа , какво толкова се учудвам .
И после до хижа Тъжа . Пресякахме Балкана напреко , в около три часа отморихме тела на пейките пред хижата . Мислехме да отвържем кавказката порода от въжето , да дойде с нас на върха . Ама се осъзнахме навреме , че не сме в Кавказ и се смилихме над бедната животинка .
Връх Марагидик го лапнахме за час и петнадесет минути . По едно време забръска ситно и ръмливо , но ни се размина . А гледката отгоре е неописуема . Толкова дългия и разклонен силует на Априлци , хижа Плевен , част от новите постройки около хижа Тъжа , в далечината равния и широк гръб , върху който е стъпил връх Ботев . Който не е видял такава красота е загубил много . Ако прекрачиш само две – три крачки настрани и долу те чакат белите и пухени облаци , готови да ти помогнат и приютят докато си поемеш отново въздух . А настроението ни бе толкова приповдигнато и бодро , че на един дъх изпяхме „ Хубава си моя горо „ и „ Напред са блеснали житата „ , нали това си е химна на групата . За зайченцето бяло , как се загубило в близката горичка не искахме да си спомняме , имахме си едно наум от брането на гълъбки през изминалото лято .
След сума ти снимки , гърмене с пищови и пушене на цигари на чист въздух поехме надолу . За нула време се натоварихме в автомобила и към шест часа бяхме наближили средата на пътя до хижа Триглав . Ама не би . Случи се малка случка , геройски излязохме от ситуацията . Но няма да я описвам , да не би някой да се стресне и ни сложи прът в колелата , ако разбирате какво имам впредвид .
Вечерта в столовата правихме компания на хижаря и двамата му гости . Много пекан е този чиляк , на тридесет и пет евро е , както сам си се представи . Ама не се дава , а и не му личат годинките . Сигурно от чистия въздух е , нали цял живот си е горе , в планината .
Тъй като имаше провесени по стените само една меча и една вълча кожа бяхме принудени да се топлим с наличните войнишко-родопски –планинарски одеяла . Те нямаха чет , така че на сутринта почти не бяхме премръзнали .
И ето след закуска аз отново се сетих , че съм си гъбар от класа . Този голям чувал със сърненки така ме предизвика , ама хижаря си ги знае местата , има високи ботуши , за да не го хваща росата и дърва бол , да прави консерви и всякакви манджи от туй вкусното им бяло месо. Добре , че не бе свидлив и ни отпрати с два големи плика и пожелания и ние да се облажим със сърнелки . Да , набрах си достатъчно , че и рижийки намерих за малко разнообразие . Само Бинин се престраши да ми поиска две пицалуди , дано ги е хапнал и е останал доволен . Защото ако ги е хвърлил на боклука го убивам , без да ми трепне клепачя .
Връщането до село Тъжа ни отне около четири- пет часа . Но не сме бързали , тази красота около теб те кара да забравиш всичко и само да й се наслаждаваш . А Бабското „ цвъркало „ също си го бива . Наоколо канари , върхове , в далечината дъбови гори , храсти и червенозлатиста шума . А в скалите водата блести , шуми и се блъска във пръски и цветове , до като ти се замае погледа . И си казваш , пак ще дойдем , пак ще сме щастливи тука , макар и само да е пожелание искрено вярваме , че ще е така .
А ако си стане наистина отново ще е най- хубаво . Само от нас си зависи .
четвъртък, 16 октомври 2008 г.
Борбата за една крива нива - разказ
Пред господин Цигулков изникна ново изпитание . Беше си живял безметежно , откакто продаде любимата си кола , която миналата година му създаваше толкова проблеми поради липса на място за паркиране . И тъкмо бе загладил косъма , пак нови емоции .
Какво да прави , като неговият прадядо по бащина линия му бе оставил двадесет декара плодородни ниви . Е , те не бяха само негови , нали челядта на този отколешен българин се бе разклонила в различни посоки . Но все пак нашият герой си правеше сметка с парите от продажбата на едната да си позволи почивка на море в късната есен . Той така и си обичаше морето по презумпция . Не че толкова често отскачаше до черноморския бряг . Бе си дал сметка , че не ще се лишава повече от дребните човешки радости . А есента е толкова красив сезон . Може и някоя спътница в живота да срещне , та нали щастието спохожда всички възрасти . Защо пък да не изживее нови трепети , макар и позакъснели .
Но нещата не се нареждаха по предварително очертания план . При вадене на документите за наследниците на прадядовите имоти изникна ново двайсе . Двама съвсем непознати лица се мъдреха с ЕГН- тата си до имената на неговите първи , че и втори братовчеди . Но все пак с братовчедите се знаеха , при все че бяха се виждали един-два пъти толкова отдавна , че Цигулков не помнеше кога това се бе случило .
Ама тези двамата кои са , се ужаси този благовъзпитан човечец . А като се взря по- внимателно в документа всичко му стана ясно . Наследниците бяха двама дъртаци , но важното бе родството им с втората жена на неговия дядо . Тя бе живяла с горкания му дядо само година , достатъчно да го умори и вкара в гроба . Но нали законът си е закон . Че и един известен филм в младостта му май така се наричаше , кратко и ясно .
Господин Цигулков бързо направи преразпределение на новите сили около наследството . Е , една шестнадесета не е като една дванадесета , но човек философски трябва да приема действителността . И нямаше друго да се очаква от него освен още едно посещение в общината .
Класифицирана информация , закон за неприковенността на личните данни . Така го сряза служителката зад компютъра с каменно лице , сякаш беше го усвоила това изражение от Бъстър Китон , ако си спомняте кой бе този филмов артист . Ах , бедни ми Цигулков , защо и на кого се надаш ти в своите толкова мънички и незначителни надеждици . Я се стегни , та хората от разни разузнавателни служби бая си пострадаха при издаване на такава информация . Та не е шега това , накъде отиваш с тези си претенции .
Има си ред в тази държава .
А този ред го препращаше до районното полицейско управление . С една просба или прошение , ако така ви е по- ясно . За да се даде тази информация за пръкналите се двама нови наследници трябваше да се мине и през адвокат . Така му каза с най- учтив тон началникът на онази с каменното лице , към когото господин Цигулков се осмели да отправи своето питане дали няма друг начин . Че те адвокатите са за това , какво като нашето момче бе грамотно и писането на един такъв документ нямаше да го затрудни .
Ама има си ред в тази държава . Не може всеки да прави каквото си иска .
И ето Цигулков е поставен пред една голяма дилема . Дали да се довери на първия срещнат адвокат . Или пък защо не , да се запише макар и на години да изкара още едно висше . Та нали в спортния институт досами неговата служба от миналата година се намести нова специалност . Е не е много спортна , дори май никак , ама си е престижна .
Право си е това , не е лукова глава .
Та такива терзания го терзаят напоследък господин Цигулков .
Дейва тази крива нива , дейва . И тази клавиатура , май е сбъркала една буквичка .
Какво да прави , като неговият прадядо по бащина линия му бе оставил двадесет декара плодородни ниви . Е , те не бяха само негови , нали челядта на този отколешен българин се бе разклонила в различни посоки . Но все пак нашият герой си правеше сметка с парите от продажбата на едната да си позволи почивка на море в късната есен . Той така и си обичаше морето по презумпция . Не че толкова често отскачаше до черноморския бряг . Бе си дал сметка , че не ще се лишава повече от дребните човешки радости . А есента е толкова красив сезон . Може и някоя спътница в живота да срещне , та нали щастието спохожда всички възрасти . Защо пък да не изживее нови трепети , макар и позакъснели .
Но нещата не се нареждаха по предварително очертания план . При вадене на документите за наследниците на прадядовите имоти изникна ново двайсе . Двама съвсем непознати лица се мъдреха с ЕГН- тата си до имената на неговите първи , че и втори братовчеди . Но все пак с братовчедите се знаеха , при все че бяха се виждали един-два пъти толкова отдавна , че Цигулков не помнеше кога това се бе случило .
Ама тези двамата кои са , се ужаси този благовъзпитан човечец . А като се взря по- внимателно в документа всичко му стана ясно . Наследниците бяха двама дъртаци , но важното бе родството им с втората жена на неговия дядо . Тя бе живяла с горкания му дядо само година , достатъчно да го умори и вкара в гроба . Но нали законът си е закон . Че и един известен филм в младостта му май така се наричаше , кратко и ясно .
Господин Цигулков бързо направи преразпределение на новите сили около наследството . Е , една шестнадесета не е като една дванадесета , но човек философски трябва да приема действителността . И нямаше друго да се очаква от него освен още едно посещение в общината .
Класифицирана информация , закон за неприковенността на личните данни . Така го сряза служителката зад компютъра с каменно лице , сякаш беше го усвоила това изражение от Бъстър Китон , ако си спомняте кой бе този филмов артист . Ах , бедни ми Цигулков , защо и на кого се надаш ти в своите толкова мънички и незначителни надеждици . Я се стегни , та хората от разни разузнавателни служби бая си пострадаха при издаване на такава информация . Та не е шега това , накъде отиваш с тези си претенции .
Има си ред в тази държава .
А този ред го препращаше до районното полицейско управление . С една просба или прошение , ако така ви е по- ясно . За да се даде тази информация за пръкналите се двама нови наследници трябваше да се мине и през адвокат . Така му каза с най- учтив тон началникът на онази с каменното лице , към когото господин Цигулков се осмели да отправи своето питане дали няма друг начин . Че те адвокатите са за това , какво като нашето момче бе грамотно и писането на един такъв документ нямаше да го затрудни .
Ама има си ред в тази държава . Не може всеки да прави каквото си иска .
И ето Цигулков е поставен пред една голяма дилема . Дали да се довери на първия срещнат адвокат . Или пък защо не , да се запише макар и на години да изкара още едно висше . Та нали в спортния институт досами неговата служба от миналата година се намести нова специалност . Е не е много спортна , дори май никак , ама си е престижна .
Право си е това , не е лукова глава .
Та такива терзания го терзаят напоследък господин Цигулков .
Дейва тази крива нива , дейва . И тази клавиатура , май е сбъркала една буквичка .
Абонамент за:
Публикации (Atom)