Девалвация - разказ

Сенките им упорито не искаха да стоят на едно място . Искриците от последните за нощта цигари се разпиляваха по мокрия тротоар . В ръцете си държаха пластмасови кофички за кафе , пълни с последното малко . За единия коняк , за другия бял ром . Кафето го бяха изпили преди половин час в кухничката на единия . Жена му около полунощ ги бе оставила сами . Беше свикнала на тези им събирания , когато всичко започваше с доброто намерение да е само до последния автобус . И завършваше обикновенно с първия , когато вече имаха чувството , че са отново такива , каквито бяха преди толкова много години . Млади .
И затова сенките , отразяващи мъждукащата светлина от лампите на автобусната спирка леко се поклащаха . Докато първият курс на рейса пое единия от тях в студения си търбух . А другият пое с несигурна стъпка към къщи . Бе на петдесетина метра и за солидарност не се мушна веднага в леглото . Поколеба се между това дали да си свари кафе , но избра по- лесното . Наля си в кухничката едно последно малко и го изпи сам .
Автобусът стовари другия също пред къщи . Но това къщи от години не беше такова , като преди . Никой не живееше в апартамента . Само един студент-художник бе разпрострял стативите си от няколко години в едната стая . Другият го бе пуснал ей така , да наглежда имота . И да го откъсва от мислите му за миналото , когато трябваше да отсяда по някоя своя работа в бащиния си апартамент . А бащата от години го нямаше , беше си отишъл завинаги .
Другият не живееше в родния си град , така му тръгна животът . Но винаги , когато идваше насам се обаждаше на приятеля си и чуваше отсреща гласът му - Кога ще се видим .
И двамата се виждаха често , както бе станало и този път . Другият работеше с една фирма отдавна , този път мъкнеше в джоба си доста пари . Бе времето , когато всичко се превръщаше в твърда валута , иначе загиваш .
Сутринта започна и за двамата около десет . Единият наистина пи кафе , жена му бе излязла на работа . Напоследък не се разбираха добре , чак не му се обади да го види как е спал в малката кухничка .
Другият се надигна по – трудно . В хола на дивана му бе студено , акумулиращата печка не можеше да затопли още . Вчера , когато пристигна я бе включил , зимата още не беше си отишла . И когато призори си легна зъзнейки , хвърли върху тънкото одеяло и канадката си . Нямаше време да рови в третата стая , където бяха завивките от баща му . Сега съумя да измие зъбите си и се приготви да излиза . Трябваше да се отчита на фирмата , с която работеше от години . А и да купи малко стока . Колкото може да пренесе в автобуса , с който щеше да се прибере при семейството си . На двеста километра от тук , спомените винаги го притискаха .
Изтръпна , когато потърси в джобовете на канадката си парите . Бяха в плик , във вътрешния джоб на дрехата . Прерови пак , нямаше ги . Наистина липсваха .
Жена му . Само тя ме е преджобила , помисли си веднага той . Напоследък хич не се имат с жена си , направила го е нарочно .За да скара двамата приятели и така да си отмъсти . И тези техни събирания , не и е вече така приятно , както в младите години .
Другият се прибра същия ден на двеста километра при своите си хора . Без стока и без да се отчете на фирмата . Все пак печелеше достатъчно , тези пари трябваше да ги забрави . Още на другия ден прехвърли дължимото със запис .
Двамата продължаваха да се виждат . Но другият избягваше жена му . Все гледаше срещите им да са навън . Дори когато след година нещата между тях се пооправиха пак нещо не му даваше мира . Та от кухничката на спирката , в автобуса и после направо в студения хол . Къде може да е загубил плика , невъзможно е .

Минаха две години . Все мислеше да каже на приятеля си , но нещо го възпираше . И един ден отново остана да спи в бащиния си апартамент . Бе пролет , нямаше нужда да се завива с шубата си . А и жена му бе поръчала да види под дивана едни одеяла , още от баща му . Чиста вълна , бели , ръчно тъкани и малко ползвани . Отново ще има зима .
Другият дръпна облегалката на дивана и изнесе навън седалката . Дори се готвеше този път да изкара сам вечерта . Трябваше да му е удобно .
Първо го лъхна онзи все още силен мирис на нафталин . Против молците . Баща му хич не обичаше молците . Одеялата бяха чудесни .
И тогава видя плика . Беше престоял в гънката на облегалката , някъде низко вътре се бе мушнал . От студа онази нощ доста се бе въртял , за да се стопли . И пликът е отишъл на сигурно място . Извади парите – непокътнати .
Само девалвацията . Веднага хвана телефона .
- Кога ще се видим - чу гласа отсреща .
- Идвам , слагай масата .

След осем часа , някъде призори сенките им упорито не искаха да стоят на едно място . В ръцете си държаха пластмасови кофички , за единия с коняк . За другия с бял ром . Искриците от последните им цигари се стрелкаха към асфалта . Всичко беше както преди .
Този път не автобус , а такси раздели двамата . Така де , и без това си е девалвация , парите са да се харчат , а не да стоят под дивана .

Стремежът на пролетта

Когато навън все още е студено , вятърът се стрелка между голите клони на дърветата и облаците сивеят чак до тъмномораво , в нас се опитва да покълне пламъчето на надеждата . Толкова много дни сме я съхранявали в себе си , че вече й е време да се разпукне . Не знаем какво ще изникне от това пробуждане , но очакваме да ни завладее и изведе до този устремен път , който ще ни покаже правилната посока .
Посоката , която сме загубили или все още не сме открили . Но за която след време ще можем да кажем , това е вярната и истинската .
Знаем , че понякога е късно за да е нова и така различна от тази , която сме следвали до сега . Но все пак това , че след зимата идва винаги пролет ни кара отново да се разлистим и макар , че корените ни са накорубени , жилави и обрасли с мъха на отминалото време пак се надяваме на млади филизи , от които да може да се родят плодове .
Плодовете на нашия винаги млад и пълен с надежда стремеж към промяна и това мъничко човешко щастие , от което всички се нуждаем .

Стихчета две

- Пролетно -


Едно бяло момиче - кокиче
пише бели стихове ,
в тях редовете са накъсани ,
както ми се къса душата
когато си мисля
колко отдавна съм мислил
за момичета ,
чак не ми се ще да е истина ,
когато чета белите й стихове .



- Рон - бонбон -

Вчера във един салон
черпиха ме със бонбон .
С вкус на мента и лимон ,
що напомни ми за Рон .

Нямам вече младост за бонбон ,
после кръвна захар , диабет , тромбон ?
Ама кат е толкоз сладък , шарен и с фасон ,
как да устоя усмивката на Рон !

И ми замириса на море - разказ

Знам , малко си е рано за морския бряг . Но за спомена не е . Защото той пътува в мислите ни , без да гледа през прозореца . На него не му трябва шапка , за да не премръзне . Нито крем с висок фактор , за да не се олюпи нежната му кожа . Трябва му само лек ветрец , дошъл сякаш изневиделица и подкарал сянката на миналото . Е , и за всеки случай една чиста носна кърпа , за да попие с крайчецата й няколкото сълзици , премрежили очите ни .

Лятото , когато навърших тринадесет за първи път видях морето . Много бях слушал от братовчедките ми за синьото море , жълтия гладък пясък , омесен с разноцветните мидени черупки и големите вълни , които се разбиват в краката им на самия морски бряг .
Това предстоеше и на мен да се случи .
Аз , брат ми и нашите родители заминахме на почивка в Приморско . Една лятна утрин нощният влак от София ни стовари на бургаската гара . И вече след топлите мекици пътувахме в разбрицания рейс към Приморско .Толкова дълъг ми се стори този път . Беше разбит , тесен и чакълест . И когато морето се ширна през клоните на крайпътните дървета и храсти си казах , аз съм щастливец .
От няколко години край минералните бани до нашето село бяха открили басейн . Там правехме с брат ми първите стъпки в плувния спорт . Но все някак си не бях готов да кажа ,мога да плувам . Под вода ми бе най- лесно , докато веднъж в дъбокото между двете страни на басейна не бях се уплашил и затърсил дъното . Добре , че веднага ме вдигнаха едни момчета , щях бая вода да изгълтам . И сега си казвах , няма начин да не се науча да плувам в морето . За какво иначе съм тръгнал толкова далече .
Настанихме се в южния край на Приморско . Във войнишки големи палатки по дванадесет човека наведнъж . Хранехме се в една масивна почивна станция наблизо . Вечерите гледахме светещите искрици от Международния лагер до Китен и слушахме разказите на по- големите момичета и момчета , които отскачаха често до там , където животът бе толкова различен .
Сутрин под строй цялото семейство се изнасяхме на плаж малко по- на юг , до устието на Дяволската река . Застилахме два чаршафа , забивахме четири издялани пръчки от близките шубраци и баща ни връзваше още един , по – голям за четирите му края . И сянката бе готова . Но в морето трябваше да влизаме под час . Стане ли 10 часа , чак тогава идваше отривистата команда – къпането разрешено . Голяма мъка бе да издържим до това време , но бащиния авторитет си го имаше , нямаше как .
На третия или четвъртия ден бях готов плувец . Солената вода ме държеше леко над вълните , почнах да плувам дори до шамандурата . За ужас на майка ни , която само топеше краката си на брега . Но ние с брат ми бяхме страшни . Без пояси , плавници и други глезотии . Вече морето си беше нашата стихия .
Един ден брат ми като по- голям направи едно плуване край брега , за което на никой не каза . И когато след около час се завърна в базовия ни лагер баща ми здраво му зачерви врата с една яка тупаница . Вече двамата с майка ми бяха пребледнели и това , че го видяха да се връща невредим изобщо не ги трогна .
Вечерите след оскъдните вечери бяха най – сладки с редовната разходка по единствената голяма улица на селцето . С пуканки в ръка или круши в книжни кесии , четиримата май тогава от много време не бяхме толкова щастливи .
Баща ни намери отнякъде кукички и корди . Отсякохме три пръчки и въдиците бяха готови . Тази Дяволска река беше пълна с рибочета . А на мен се падна късмета да уловя най – едрата ,около една педя истинска и жива риба . Имам една снимка с нея , където съм се ухилил с най – широката и дяволита усмивка на истински победител . Само не можех тогава да си обясня защо баща ни накара и брат ми да позира с моя улов . Е , той си бе с доста по- сдържан , че даже и леко намръщен поглед .
Ама скоро след това ми се изясни всичко . И то стана тогава , когато вече знаех , толкова морета ми предстоят . Но зад гърба ми бе останало първото ми , толкова чакано и незабравимо море , както и първото и единствено мое детство , което сега ме кара да мисля за вълните , за брат ми и Международният лагер в Приморско .
И за толкова далеч останали във времето , нашите скъпи родители .

Ергенчето на нашата улица - разказ

Преди доста години на нашата улица построиха два нови блока . Един от новодомците бе и ергенчето . Така го кръстихме в къщи , нанесе се в съседния блок . Беше среден на ръст , слаб с изрязано лице и липса на почти всички предни зъби . В устата му димеше постоянно цигара без филтър , ходеше някак като че ли на пружини , винаги със захабени дънки и цветни якета втора употреба . Бе учител по математика в прогимназията на едно близко село .
Страстта на ергенчето бяха колите . Или по - точно старата му кола , под която прекарваше почти цялото си свободно време . Разбираше от двигатели , амортесьори , токове , накладки и винаги бе склонен да разкаже на скептичните си наблюдатели колко сила и мощ има все още в неговата машина . Даже и с бои се захващаше , защото цветовете на колата му непрекъснато се меняха . Е , нямаше този полиран блясък , който веднага бие на очи при пребоядисването в автосервизите . Но пък цвят кола не кара , усмихваше се той с онази сдържана и леко изкривена усмивка , която прикриваше отчасти празнините в устата му . Те зъбите не са толкова важни , бе споделил веднъж когато бяхме станали почти квартални приятели .
- Пък и много не обичам месо , гледам по - здравословно да се храня - казваше ми , явно бях заслужил доверието му за тази изповед .
Бяха минали десетина години откакто живеехме в съседство , когато един ден около центъра ме застигна ергенчето .
- Аз се пенсионирах , малко рано , но няма смисъл да се мъча вече с учениците . Такива времена са настанали , направо да си съсипеш здравето . А и бензинът поскъпна много , не мога да ходя с колата на работа . Пуснах две ученички в съседната стая , тъй ще я карам и ще съм по- спокоен .
Няколко месеца след това една неделя се заприказвахме отново . Мъчех се да сменя летните гуми със зимни , когато при мен приклекна моят приятел .
- Не виждам ученичките ти , да не би да са те изиграли нещо и да си ги изгонил – го попитах .
- А , добри момичета бяха – отговори ергенчето . - Ама нещо много ме бяха взели на подбив комшиите , нали съм ерген , а те момичета ... Та затова ги освободих . Пък момчетата са такива разбойници , ще си карам сам .
Усмивката му бе същата , сдържана , леко крива и едва прикриваща липсата на предните зъби .
Същата пролет видях как ергенчето изнася от къщи оскъдната си покъщина .
- Какво става бе , комшу – го попитах . – Да не би да сменяш махалата , че какво ти беше тука .
Бил заменил апартамента си за малка къщица някъде около старата част на града .
- Ами реката е наблизо , ще ходя за риба . Пък и защо ми е този апартамент , сам човек във три стаи . И някой лев ми остана , трудни времена са – утешяваше се сякаш той .
Така няколко години не бяхме се виждали , когато една пролет със семейството се разхождахме около стария квартал до реката . От една тераска на порутена къщица ми махна ергенчето . Косата му бе пооредяла доста , бе още по- слаб от преди , но сякаш имаше нов блясък в очите му .
- Аз пак ще живея в апартамент , и гараж дори ще си имам . – Засмя се той и сякаш усмивката му не бе толкова изкривена . – Ще вдигат малък блок на мястото на къщата ми , и за мен ще има място , нали съм собственик . До година – две ще привършат , след седмица се изнасям . Е , на квартира отивам , ама времето бързо ще мине .
Пожелахме си всичко хубаво и се разделихме .

Лятото си замина и този път , отново дойде есента . Беше топъл ден , надвечер бях излязъл да се разходя по старите калдаръми на града . На мястото около синята къщица на ергенчето се бе надигнал нов красив блок . Приближих да го разгледам , може би щях да видя стария си приятел , нали го знаех как чакаше с нетърпение отново да е новодомец . Пък и може да е дошъл някой акъл да даде на майсторите , той обичаше да разговаря с хората .
Тогава видях закачен на един от двата гаража избелял лист с името му . Не бях готов за това , някак си тази новина ме свари неподготвен .
- Добър човек бе , леля , ама нямаше късмет да се нанесе на новото. – Една възрастна жена ме заговори , явно комшийка тук наблизо .
Няколко дни преди да съборят къщицата не били го виждали да излиза навън . Това било необичайно за ергенчето , хората разбили входната врата и го намерили сам в кухничката си . На масата стоял разпънат чертеж на малкото му апартаментче , в което щял да се настани след една-две години . Дори бил правил някакви свои бележки с молив , мислейки че това време ще дойде скоро . И то наистина скоро щеше да настъпи , но без ергенчето .

Преди няколко дни пак минах от там . Блокчето вече не е така ново , обитателите му отдавна са се нанесли . Двата гаража отпред се бяха превърнали на малки магазинчета . Мислех си дали тези , които обитават неговото жилище знаят кой е щял да живее вместо тях на това място . Сигурно . Но така става , че понякога нашето бъдеще се гради на нечие чуждо нещастие . Без да го искаме дори .
Като това на едно самотно , с леко изкривена и зле прикрита усмивка ергенче , което обичаше да говори с хората .

Случайни и незабравими срещи

Ангел Каралийчев

Бях втори или трети клас . В училището ни – 134-то трябваше да гостува Ангел Каралийчев . Натовариха мен да го поканя , отидох у тях за да свърша тази задача . Той живееше на Попа – някъде около Художествената гимназия . Сега мисля , че онова пътуване от улица „Пиротска” до центъра със смяна на два трамвая е било сигурно първото ми самостоятелно навлизане в света на възрастните . Бях много горд със себе си .
Писателят ме покани в големия си хол , имаше книги навсякъде . Не се изненада , че момче на осем години е дошло при него . Беше много възрастен . Не говореше много- много , сигурно се бе уморил от това внимание , което в последните му години сигурно му тежеше .
Училищната среща не съм запомнил с нищо особенно .

Апостол Карамитев

Вече бях студент , мисля че бе есента на 73- та . Бях се отказал от активния спорт , но често ходех в Борисовата градина да бягам . Обикновенно сам . Така около алея „ Яворов „ се разминах очи в очи с този голям актьор . Стори ми се много тъжен и самотен . Ходеше бързо и енергично , както го знаем от филмите , но изражението на лицето будеше състрадание . Бе така вглъбен в себе си , навярно е знаел какво му предстои .
Няколко месеца по- късно си отиде завинаги . Само на петдесет .

Първата Тоника

Някъде тогава на Римска стена ги срещнах . Бяха само четиримата , Гого , Ева ,Сия и Яким . Сякаш бяха слезли току- що от сцената . Онова време правеха голямо впечатление . С дрехите , така цветни и красиви , с усмивките на лицата си и с естествената си хубост .
По- късно се нароиха много други състави , но за мен те си остават най- харизматичната и
обаятелната , завладяваща публиката група .
Жалко , че по- късно се разделиха . Но се яви новата Тоника и Домино , така че всяко зло за добро .

Сатиричният театър

Онези години артистите от Сатирата бяха най- популярните и обичани . Редили сме се на ”търси се „ не веднъж . А по „ Стефан Караджа „ редовно ги срещахме . Васил Попов , Хиндо , Коста Карагеоргиев , Саркиз , Никола Анастасов . Винаги усмихнати и много лъчезарни . Направо магнетични .
„ Римска баня „ и „ Сако от велур „ на Стратиев си бяха направо революция в театралните среди и сред публиката .
Обожавахме ги . И те го знаеха .



Явор Милушев и Цветана Манева

Беше есента на 76 –та . Връщах се с влак от Пловдив за София . В купето седнах срещу Явор и Цветана . Бяха много красиви и двамата . Тя през целото пътуване спеше . Тогава мисля , че играеше и в двата града . Сигурно не й е било леко .
Но в началото на пътуването рееха погледа си през прозореца . На един баир всред вилните местенца някой бе орязал чемширената си ограда така , че отдалеч се четеше името – Явор . Двамата се спогледаха и се усмихнаха .
Бяха много мили в мълчанието си .


Дамян Дамянов

Бях вече завършил и работех на ТЕЦ Марица – изток . Една вечер имахме гост , поета Дамян Д . Дори не знаех как изглежда , бях шокиран , когато жена му и някакъв мъж го пренесаха на ръце до трибуната . А и едва се разбираше какво говори .
Но какъв поетичен талант и каква душевност !
Зададох му два въпроса , дали е писал по поръчка и как така се ражда и съхранява талантът .
- Писал съм , разбира се . А талантът ми е да съм поет . Вашият е сигурно да сте инженер .
Сигурно беше прав . Поне за първото съм сигурен .


Антон Радичев

Преди две години при мои приятели , където бях на гости дойде и Антонката .
Познавал се с домакините от неотдавна . Много непринуден и естествен човек . И много младолик , екрана изглежда нарочно го състарява . А и излезе , че сме спортували заедно лека атлетика на стадион „ Раковски „ преди години . Подари ми касета на НЛО – малко му е чоглаво , че вече не са заедно и на екран . Но нали си е добър артист , ангажиментите му не са малко .
Не си го спомням от спортните ми години , но това е без значение .

-------------------------------

Всеки има такива срещи . Сега е пълно със нови лица . Медийни , спортни , бизнесменски и политически . Самият ти можеш да си знаменитост . Нали живеем вече в нов свят на неограничените възможности .
Но си мисля , че тогава си бе по – хубаво , тези хора се открояваха силно и си бяха истински знаменитости . И хората ги бяха направили такива , многото хора , на които бяха любимци и то не случайно и задълго .

Всеки с номера си - неделни мисли

Забелязали ли сте , че някои хора много обичат да се оплакват . Всъщност те и не съзнават , че са се пристрастили към това свое вайкане . Ами вечно мрънкат и все са недоволни от обратите , които техният живот им поднася .
- Защо на нас се случва това , с какво сме прегрешили , о Боже ! - Театралничът без да съзнават дори тези мъченици на собствената си съдба .
- Ние ли сме толкова грешни , че така жестоко ни наказваш ! – често говорят , обединявайки в множественото число всички членове на семейството си , в центъра на което обаче неизменно са те .
И което си е показателно , техните проблеми са винаги на първо място и най - тежки за разрешение . Мрънкането им е така досадно , че носят едно напрежение и отрицателна енергия в обкръжението си и ако си близък с тях , горко ти . Защото не можеш дори и малко да приплачеш понякога , а да не говорим ако имаш някоя радост и чудесно събитие да споделиш . Ще те прекъснат точно когато толкова искаш да разкажеш за своето си малко щастие и разбира се ще вкарат посоката на разговора в своя хленчещ и състрадателен коловоз .
А бе малко си е мъка с такива хора .
Пък ако се вгледаш по – внимателно , ще видиш че скоро колата са си сменили . Или пък надстрояват гаража заедно със всички около тях и скоро ще дават новопостроената бекярска жилищна площ под наем . И нещо как изведнъж са се намърдали на тази сладка общинска служба , където не падат много пари , ама какво пък толкова вършат , освен че стоят на топло и спокойничко . И както се оплакват , изведнъж пък някакви наследства им се явяват , при все че са на сума ти години . Ама приемат от комшии я някой зеленчук за зимата , я някоя мръвка или просто сланинка , да не става зян , не за друго .
Да не вземеш пък да им навлезеш в професионалната им област . Не че я упражняват тази си професия от години , ама какъв си ти , за да претендираш за място под слънцето . Там си е запазена територия и не може току – тъй да се месиш като последния дилетант . Откъде накъде , какво пък си въобразяваш .
Разказчета , поезия , я малко се осъзнай . Да не си член на Съюза на българските писатели , че си тръгнал да дращиш по листа .
По- добре стой кротко и слушай колко труден и несправедлив е животът към техните изстрадали души !

И още малко , взел си наистина да им повярваш .