четвъртък, 27 май 2010 г.

Опит за летене - разказ

Мисля, че отново съм готов да полетя. Винаги съм бил един мечтател, който си измисля най-откачените мечти, макар че черният цвят на брадата ми отдавна е преминал в чистобял. И когато се погледна в огледалото, си казвам, какво различно виждам в него, само някакъв цветен нюанс, я да си помечтая още малко. И това продължава с години.
Първото ми летене беше над червената писта на стадиона, когато за половин ден преминах на два пъти границата на републиканския рекорд за юноши в моята дисциплина. Направих го, без да се вглеждам в напрегнатите лица на противниците, дори не можех да ги запомня. Навярно защото винаги са били зад гърба ми. Имах чувството, че тази писта ще бъде с мен до края на живота ми. И сега понякога сънувам състезанието, в което вятърът не може да ме стигне, крачките ми са бързи, леки, искам още и още. И така си летя, с добрината в себе си, обичам целия свят, и птиците, и мравките, и костенурките. А и хората.
За втори път ми се случи да летя, когато в една ноемврийска вечер едно момиче ме заведе в зала ” България” на камерен концерт. Не бях ходил до тогава. Излязох от салона като вцепенен. Но чувствах как са ми израснали крилe, с които съм готов да прекося най- големите морета, дори океани. И разбира се, с това момиче върху тях. Не, че то си нямаше крила, имаше си, може би бяха по-силни и укрепнали от моите. Но аз си мислех, че са по-крехки, и така не разбрах как го нараних, а после да летим заедно вече беше невъзможно.
Най- трудният ми полет беше, когато половин година бях сам с баща ми. Може да прозвучи някак нелогично, но в този тежък момент имах много сили за летене. И когато ме поглеждаше с ясния си син поглед,( единственото, което му беше останало ), това ми се струваше достатъчно, за да съм готов да литна отново. Нагоре, надалече, напред в неизвестното, когато той вече няма да го има. Този момент щеше да настъпи толкова скоро, и как щях да се ориентирам в тъмното или в ослепителното бяло на бъдещето, ако ги нямаше тези бистри сини очи, които сякаш ми казваха: Сине, ти можеш, ти си силен, ти ще успееш и без мен.
Бяха минали десетина години оттогава. Когато нещо изненадващо ми се случи, летях в мислите си, в чувствата си, в надеждите си, в обичта си. И когато светлините на града една по една заблещукаха в краката ни, отгоре на скалите, ние двамата бяхме готови за полет. Не, ние летяхме, макар толкова различни в миналото си, в годините си, в обкръжението си. Но еднакви в чувството, че тази синкава мартенска вечер е само наша, за да сложи началото на общото и поединично летене в облаците на мечтите ни.
И преди половин година отново почувствах, че летя. Бях хванал малките пръстчета на новороденото, частица от мен самия. Гледах синия му поглед, ясен като този на баща ми, светъл като на жена ми, устремен сякаш като на сина ми. И си казах, въпреки, че досега съм бил един мечтател, който си е мислил, че може да лети, аз наистина съм долетял някъде далеч. Може да е невидимо, може да е нелогично за мнозина, но в живота ми е имало скъпи за мен мигове на откъсване от материалното, от притеглянето на страха, изгодата, себеизтъкването и пресметливостта. И това откъсване е било само заради това, че съм един откачен мечтател, едно побеляло момче, което отново е готово да полети.
Макар, че мнозина биха ми казали, стига с твоя стремеж към високото, към неизвестното, към нереалното. Погледни си годините, какво си въобразяваш.
А аз не си въобразявам нищо.
Просто обичам да летя.

26.05.2010 Любомир Николов

Внучето на дядо- стихотворение

Малкото момче Никола,
всичко има си детето.
Пръстчетата вече са порасли,
пери ги със сила до небето.

Смее се със глас на ” баба Кикерица ”,
проследява с поглед към небето всяка птица.
Дъвче вкусно, скоростно бисквитка,
а лицето му е чисто като бяла питка.

Днеска баба, мама, а и дядо,
мажат го с боя по длани и стъпала.
После книжката като с печат той оцветява,
след пет-шест години ще е силен като хала.

От сега момиченцата с интерес поглежда,
закачливо и със обич ги разглежда.
Ще е хубав, умен и чаровен,
и към своята сестричка ( боже, дай я ),
наш Никола ще е най- грижовен!


27.05.2010.

петък, 14 май 2010 г.

Доброто в нас- тема за размишления

Наскоро видях в един сайт обявен конкурс за написване на разказ на тема” Доброто в нас”.
Аз такива конкурси, където се пише по определена тема, въобще не ги долюбвам. Публикациите не трябва да са отпечатвани на хартиен или електронен носител. Така гласи едно от изискванията.
Ех, че натруфени думи. И какво, приемат такива, които са написани на папирус ли? Или някъде, издълбани по скалните образования, скрити от човешки поглед.
Както и да е. Няма да участвам, въобще такива начинания са едно голяма заблуда. И ще дам подобен пример. Тази година един мой приятел ( Стефо, нали може така да те назова), ми даде препоръка за летния семинар в Созопол под надслова” Творческото писане”.
Дотук добре. Но преди това бях помолил един много известен в момента (и млад автор, който живее в чужбина) за препоръка. Беше чел две мои неща, и беше се изказал окуражаващо за тях.
- Извинете, но вече някъде съм обещал на мой познат, за същия семинар. И мен, чудно защо, не ме допуснаха миналата година при тях. Така, че, сори…
Здраве да е. Стефо пък не беше обещавал другиму, и ето, отново нещата се уредиха.
А преди три седмици разбрах, че един от петимата българи, които са одобрени за семинара, е младият автор, който ми отказа препоръката.
Можеше да бъде по-искрен с мен, така си мисля сега.
--- ---- ---- -----------
От два месеца се занимавам с нещо ново за мен, от което крайната цел е изкарване на пари. Тръгнах аз натам, насам. И отново направих грешка.
Делово запознах мой много близък роднина с новото начинание.
- Трябва да вярваш в успеха, да си постоянен, да си коректен и точен в работата си. Ще помагаме- така в няколко думи се изказа жена му, не помня съвсем ярките литературни клишета, с които обагри речта си. Нали самата тя е литератор, завършила е българска филология. То тази специалност навремето беше последния пристан за кандидатите за висше, но няма да се задълбочаваме на този факт сега.
Мина месец, обадих се на моя човек за помощ. Така, както я получи от мен миналата година, без да очаква това. Бях му намерих работа, от която не може да е недоволен. Все пак поне малко ми е задължен, освен човешкото разбиране за взаимопомощ - наивно си мислех.
- Ама знаеш ли, нямам пари. Много в труден момент искаш такова нещо от мен.
- За петнадесет лева се касае, отстъпка от себе си ти давам, какво ги правиш тези пари, човеко. И пенсия имаш, и заплата- не се стърпях да му кажа.
- Че и получаваш нещо насреща, не се колебай, помисли и ми се обади- така завърших разговора.
Сякаш да чакаш от умрял писмо, такъв беше резултатът.

Така, че напоследък си мисля за поговорката, не прави нечакано и не пожелано добро. За да не се върне като бумеранг при теб, но с обратен знак.

А иначе доброто си е в нас. Особено на думи, или пък когато идват празници и влизайки в църквата, палим свещица, и на излизане подхвърляме някоя дребна монета в протегнатите ръце на просяците навън.
Какво пък, светът никога не е бил толкова див и суров, защо пък аз да нося агнешка кожа, с добротата не сме за никъде, така си мислим.

Може би в другия живот, там ще бъдем по-добри.

вторник, 27 април 2010 г.

Един ден на Денис Иванович- разказ

Тази сутрин Денис Иванович се събуди в отвратително настроение.
В устата му сякаш се бяха настанили ято изсушени прилепи, в резултат от лекия запой миналата вечер. Беше се омаял с менте, купено от кварталния магазин, който безуспешно се мъчеше да издържи на неравната конкуренция, която го притискаше след откриването на близкия МОЛ. Нямаше да е задълго.
С мъка се надигна от леглото, завивките му отдавна бяха претърпели цветова мимикрия, отправи се към банята и пусна силна струя хладка вода. За да се осефери, а и от икономична гледна точка. Напоследък животът му не беше никак розов. Предишният ден отново го бяха търсили онези досадници от банката, която преди две години има неблагоразумието да му отпусне кредит. Една позната го омая с благи приказки, и Денис предприе решителни стъпки за навлизане в хотелиерския бизнес. Срещу ипотекиране на две къщи в забутано планинско селце, той стана бизнесмен. И се готвеше за големи печалби. Но след като направи ремонт на котелното, захранващо топлината в малките уютни стаи, подмени покрива на голямата къща и купи петнадесетина кубика дърва за идващата зима, отпуснатите пари свършиха. Беше платил и сто хиляди евро на едни заблудени англичани, които се бяха отказали от бизнеса и с удоволствие го направиха собственик на селското имение, откъдето Иванович се надяваше да потекат купчина от пари.
Началото беше обещаващо. Първите клиенти бяха очаровани от дивотията на това забутано място, където изгревът на слънцето измиваше от главите им всички лоши мисли, с които се бяха заредили през трудовата седмица. Идваха и двойки, къде официални, къде нелегални, бягащи от погледа на любопитни комшийки и завистници. Денис не се интересуваше от друго, освен да са платежоспособни. Защото всяко удоволствие се заплаща. Особено това на прелюбодейците, ако имаше как, щеше да им взима двойна тарифа.
Дойде зимата, и с нея настъпиха сериозни промени. Световната криза сякаш се настани и в това забутано място. А и малкото идващи гости мъкнеха със себе си електрически печки, и освен двете камини и радиаторите в стаите, натоварваха електромерите до дупка. И когато отново настана лято, Иванович с ужас направи равносметката, че е вече с пет хиляди евро загуба. Отделно трябваше да се погасява кредита по ипотеката. На всичкото отгоре жена му го напусна, е, не официално, но и това беше въпрос на време.
- Жени много, няма какво да се кахъря- си беше казал Денис. Но когато мина първоначалната еуфория от внезапно появилата се самостоятелност, нещо започна да го гложди под езика. Че кой в днешно време ще обърне внимание на интелекта и висшето му образование, като е потънал до шия в дългове.
- Животът е пари, брато – фъфлеше вчера след втората ракия той, в компанията на кварталния пияница. Бяха седнали на ръчно скованата дървена маса пред панелния вход на все още неговото жилище. Защото онези кръвопийци банкерите бяха плътно зад гърба му, направо усещаше зловещия им дъх.

Денис Иванович излезе от банята, отвори хладилника, където се мъдреха няколко стръка увяхнал чесън, бучка засъхнало пожълтяло сирене и едно-две яйца. Направи си чай от лайка, кафе отдавна не му се намираше, и след здравословната лека закуска се дотътри до близкия офис, където преди месец беше получил мъничка надежда. Да замине на работа зад граница, далеч на север, във филиала на голяма компания за производство на хладилни агрегати, които се изнасяха в топлите страни. Срещу такса от триста евро, които с мъка беше събрал оттук-оттам. Посрещна го една малко прецъфтяла мадама с начервени устни и къса пола, която навярно искаше да компенсира с това някои други отминали дадености. Но този път новината беше добра, след два дни групата на ентусиастите щеше да заминава. И да се втурне напред с главата в трудовия процес на онези дванадесет часа дневна или нощна смяна с гарантиращото почасово възнаграждение от две евро чисти пари. Но само ако е добър да почерпи, че кандидатите за това неземно щастие били много, така му беше казано.
И така Денис Иванович се отправи отново към своята панелка, където пред самия вход прашасваше личното му возило. Запали го с малка мъка, но пък трещеше съвсем обещаващо. След час натовари късополката на предната седалка и двамата поеха към зоната на забавленията. Разбира се, в близкия МОЛ. Кафе, виенски сладки, после триизмерно кино, а може би завършването на вечерта да има и друго продължение, си мислеше плахо кандидат-гурбетчията.
Малко преди входа на подземния паркинг обаче, някакъв келеш с лъскава лимузина му се изрепчи заради отнетото му безценно преимущество на пътя. Слезе решително, намесвайки роднините на Денис от женски пол, и изведнъж размаха пистолет. Дали боен, или газов, това не се разбра. Защото могъщ джип заби спирачки зад тях, чу се удар на притрити брони и така Иванович отърва кожата, оставяйки ги да си мерят патлаците.
Когато дойде сметката за кафето и виенските сладки обаче, Денис се ококори. Това не остана незабелязано от присвитите, но зорки очи на късополката, на нея такива номера не минаваха.
- Това триизмерното е голяма глупост. Главата ти се цепи от звуковите ефекти, сякаш се разпаря земната кора, зениците ти стават на понички от светлинните ефекти. И какво е това дребнотемие в съвременното кино, всичко е голота и насилие, жаргонни мръсотии и изчанченост- побърза да се застрахова той, надявайки се ухажьорката му да се откаже от културното мероприятие, все пак предстоеше и друга програма. Иванович щеше да я компенсира с решителни действия, беше сигурен, че късополката само това чака. Тя обаче показа, че не е вчерашна, на път за тоалетната проведе два бързи разговора по джиесема и след малко му махна за довиждане. Заминаването зад граница беше провалено, с лека мъка Денис огледа отминаващите й закръглени форми и се отправи към изхода.
Паркира трошката си отново пред къщи, подритна беззлобно двете улични кучета, откъсна няколко стръка здравец и три нарциса от пролетната градинка, все пак негова беше заслугата по засаждането й. После хлътна в безмълвния от близо година панелен апартамент, лисна две шепи вода върху лицето си, отвори хладилника, скалъпи някакво подобие на сандвич и пусна телевизора. Сякаш цяла Европа се беше набутала в претъпканите аерогари, чакайки онзи северен вулкан с трудното име да благоволи да се оттегли.
- Е, че то и от мен има по-зле- успокои се отчасти Денис, погледът му попадна на календара, забоден на отсрещната стена. След два дни дъщеря му ставаше на тринадесет.
- Добре, че не заминах, момичето заслужава моето внимание. Не всичко е загубено, щом съществува надеждата - промълви той и се замисли.
Утрешният ден го чакаше. Трябваше да намери пари за подарък. Имаше още време.
Днешният ден беше отминал, все пак това беше само един ден на Денис Иванович.



27.04.2010 Любомир Николов

четвъртък, 15 април 2010 г.

Старецът и момчето- разказ

Старецът напоследък сънуваше един и същи сън, вече половин година. Изкачваше се по стръмния и посипан с камънак път, нагоре към снежния връх на планината. Усилията да преодолее болките на старостта го задъхваха, стъпките му бяха бавни и неуверени. Но устремени нагоре. И когато му оставаха последните метри, нещо го задушаваше, крайниците му изтръпваха и той се будеше, изправен в леглото, целият облян в пот.
С нетърпение дочака пролетта. Дърветата бяха открили отново зеления си цвят, сякаш жълт прах беше засипал храстите, червените цветове на ябълковото дърво пред прозорецът му говореха, че вече е дошло времето на голямото изпитание. Да се изкачи отново там, горе. Или да се примири окончателно със старостта.

Момчето беше вече решило, ще се катери до върха. Не му е нужен никой. Трябва да докаже, че може и сам, и че е вече пораснал. Раницата, обувките, шапката и ръкавиците, малко храна и вода. И един стар, с олющено стъкло и циферблат ръчен часовник. Този на баща му, оставил ги с майка му толкова рано. Но не чак толкова, момчето помнеше, как заедно изкачваха планината и върховете. Не и най-големия и високия, сега вече беше неговият ред. Ще се справя, времето ми вече е дошло, си мислеше момчето и с нетърпение чакаше зимата да си отиде.

Утрото ги застигна някъде в началото на пътя. Слънцето опитваше да се промуши през сивкавата и лепкава пелена, с които бяха наметнати облаците, дърветата потръпваха от студ, тревата все още беше студена и влажна. Отпред вървеше старецът, отсякъл здрав клон, на който се подпираше, когато спираше за кратката си почивка. Момчето го следваше отдалеч, и бързо го застигаше. Вятърът свистеше наоколо, птиците отдавна се бяха разбудили, поляната с дивите ягоди беше разпиляла бялото навсякъде по себе си. А двамата мислеха за едно и също, за снежния връх там горе, но по различен начин се бяха устремили към него.
За единия той беше началото.
За другия, началото на края. А може би и самият край.

Момчето вече беше под върха, когато нещо го накара да се обърне назад. Някаква неясна и неопределена мисъл. Старецът беше на двеста метра по-надолу, личеше, че му е много трудно. Потта беше избила по цялото му набръчкано и съсухрено лице, най–гъстите капки се бяха спрели над белите му гъсти вежди. Якето беше раздърпано по тялото му, краката едва държаха тялото изправено, по-скоро тоягата го задържаше, за да не падне върху каменистата пътека. Само погледът не се предаваше, момчето не можа да види това, но почувства, че той няма да е достатъчен, за да го изведе на върха. Времето беше едно, но за двамата съвсем различно. Начало или край, зависеше чие притежание е.
- Не ми помагай, недей- промълви старецът, момчето го беше подпряло с едната си ръка под мишницата.
- Имаме още малко до върха, само стотина метра. Горе ще си починеш- му каза момчето- Ще вървим двамата.
- Остави ме тук, ако мога, ще дойда и сам. Ти върви, върви!

Този ден бавно и сигурно вървеше към своя край. След него щеше да дойде още един, и още един, и още един...
Върховете ще бъдат също отново изкачвани. За пръв, или за последен път. Ще ги изкачват сами момчета, които горе ще се превръщат в мъже, понякога ще ги катерят и старци. Които не ще искат да повярват, че ще им е за последно. Някои ще се отказват по средата на пътя, други в неговия край, под върха. Трети ще го изкачат, но не ще повторят отново.
Но това момче, и този старец, те ще бъдат винаги там горе, защото единият има години пред себе си.
А другият пък има години зад гърба си.
Но и двамата имат върха в сърцето си. Което е най-важното, макар че между тях стои времето.

15.04.2010 Любомир Николов

събота, 20 март 2010 г.

Цвете в окото - разказ

От една седмица в окото ми се настани цвете. Необичайно е, трябва да свикна с промяната. Когато се погледна в огледалото, не го забелязвам. Но когато притворя другото око, цветето започва да ми се усмихва.
Понякога е синя фрезия, каквато подарих на жена си при първата ни среща, да бъде в тон с цвета на очите й, и да е нежна като тялото й. С годините и двамата се променихме, сега аз приличам на цъфнал бодил или на голямо глухарче, всеки момент готово да разпръсне белотата си настрани. А тя на синя разпукнала и натежала роза.
Но когато й купувам цвете, винаги избирам фрезия, така ми се иска онова чувство от преди години да е винаги около мен.
Цветето в окото ми се преобразява. Друг път е розов шипков храст, напомня ми за детските години на дъщеря ми. Крехка, но с израстващи остри бодли, за да се предпази от опасностите на живота. Защото мама и татко все по-рядко ще са с нея, и от сега нататък трябва да разчита само на себе си.
Случва се цветето бързо да преминава от синя дъхава мащерка, през жълт, игрив под ласките на вятъра кантарион, до кадифено мек като памук еделвайс. Това се случва, когато си мисля за планината, за високите й зелени или снежни рамене, върху които понякога съм се изкачвал. Тогава съм едновременно толкова малък, но пък и силен, защото съм поел от енергията й, която ме крепи дълго време след като се спусна отново в равнината.
А когато цветето премине от син синчец към червена роза, си мисля за баща ми с неговия ясен до последно поглед. И за застиналата кръв на един рано отишъл си от нас добър и скъп приятел.
Понякога виждам цвят, който не познавам, но ухае неповторимо. И знам, че е смокинов цвят, не може да е друг. Защото от него се раждат любимите ми смокини, носещи вкуса на лятото. Които ми напомнят за едно момиче, с което може би сме плували в морето, или сме се катерили по планините, има ли значение. Но което с белотата си сякаш иска да направи настъпващата ми зима по-спокойна и приемлива.
Така, че ако не ви разпозная, когато ви срещна, това е не защото съм ви забравил.
А защото имам мойто си цвете в окото.


20.03.2010 Любомир Николов

събота, 13 март 2010 г.

Довиждане, ден ! - хаотични мисли

Мислите препускат някъде из преживяното, думите напират да се докоснат до клавиатурата, надеждата чака, затаила дъх дали ще бъде забелязана, скрита зад сивотата на ежедневието. А времето си лети, без да го усетим.
Не, усещаме го по наивността на старите спомени, по красивите усмивки, запечатани на снимките ни, които не отваряме толкова често. Защото ни напомнят за отминалите дни, които са белязани със свежестта на отминалата младост. Но отново продължаваме, защото знаем, че днешният ден след време ще ни се струва все още млад, все още богат и смислен, защото такава ни е природата.
Да се самозалъгваме, да се успокояваме, да се надяваме, и в крайна сметка да се изправяме отново за битки.
А най-трудната е тази със себе си.
Затова нека да се приготвим за нея, защото тя никога не свършва с победител.
Свършва тогава, когато вече нищо не ще е от значение.
И колкото по-късно, толкова по-добре, защото шансовете ни да надделеем се увеличават с изминалото време.
Да го изпратим, днешния ден, и да му благодарим, че си отива.