Снощи
в едно телевизионно предаване имаше интервю с нашите ВЕЛИКИ спортистки
Сани Жекова и Албена Стависка. Нали ги знаете онези тъпи въпроси, на
които отговорите са много остри. И по средата на интервюто сценаристите
малко се заиграха с тези мили девойки. " Къде отиват патиците, когато
езерото замръзне ", такъв беше въпросът. Ако аз бях на тяхно място, щях
да отговоря, ами и главният герой Холдън
от "Спасителят в ръжта" на Селинджър това се питаше през цялото време,
когато се прибираше у дома си в Ню Йорк, след като беше се провикнал
рано сутринта в общежитието, откъдето после избяга : " Всички сте
тъпаци".
Преди няколко дни определиха пролетната награда за
българска художествена проза " Хеликон". И по никоя телевизия не
споменаха, макар и за минутка авторът, който ще има тази радост...Ами от
"звезди" на екрана може ли да се дореди горкият писател...
И накрая за още едно танцувално предаване, по същата телевизия. Нашият
председател на Съюза на артистите снощи каза, че като гледа Албена
Стависка се чувства горд, че е българин. Аз пък чувствам точно
обратното. Защото нека си играе по света, но у нас, докато името й се
свързва с онзи руснак, който погуби в една кампания, на която беше
рекламно лице, двама млади човешки живота, не мога да я уважавам.
Но кой ме пита за всичко това мене. И кой съм аз, за да го прави.
Един паток, и нищо повече. Който дори не знае, когато замръзне езерото,
къде да отлети, докато дойде пролетта... И може би затова си стои в
трета глуха...
вторник, 3 юни 2014 г.
четвъртък, 20 март 2014 г.
Пясъчните лилии на лунния плаж
/на моята звездичка, с латинското име/
Латинското име на вида има старогръцки произход и означава морски борец, но хората са му дали далеч по-красиви имена, морски нарцис, кралицата на цветята или лилията на свети Никола.
Ако ме попитате кое е любимото ми време от годината, без колебание ще отговоря, разбира се това е царството на червените макове и светлите дружелюбни маргаритки край шосето, когато далеч горе все още се снежее белия гръб на Балкана. А после, ранното море в края на юни, защото всичко е светло, чисто и завладяващо с младостта си.
Така преди две години отидох на нашия плаж, където с жена ми сме били толкова пъти…Този път сам. Тя беше заминала на гости в чужбина, където от доста време живее една приятелка, която ни запозна преди близо сто години… Понякога малко ѝ се сърдя за това. Е, все пак не се случва толкова често…
В късния следобяд се настаних в онзи двуетажен хотел, където стаите са със задължителните тераси към морето. Под тях започват дюните, малко настрани е ограден резервата с пясъчните лилии. Преди години, когато влизах навътре да плувам, виждах жена ми как си пие кафето, решава кръстословици или гледа полета на гларусите. И когато вече се превръщаше в една малка жълта точица, знаех, че е време да се връщам на брега.
До залеза на слънцето успях да разбера кои са ми съседите. Една възрастна дама, която тихо наблюдаваше излезлите и шумящи вълни, кимнахме си и си пожелахме приятна вечер. От другата страна момче и момиче, вече почернели от слънцето, пиеха бира и често се прегръщаха. После взех една хавлия през рамо и отидох да плувам. Водата беше хладка, но пък нямаше медузи и водорасли. След половин час излязох на пясъка, затичах се към най-близкото капанче, хапнах и се прибрах в хотела. Беше тихо, вълните бързо ме приспаха с монотонния си звук, дори не съм разбрал кога са се прибрали младите съседи от дясно.
Сутринта слънцето приличаше на оранжев портокал, показал се над хоризонта. Морето беше спокойно, тръгнах по брега към скалите и видях на пясъка едно голямо сърце от мидички, пронизано от стрела. Това са младите, обърнах се с изненада, че така са подранили, но не ги видях. Брегът беше пуст. Само една хавлия се простираше някъде в края на плажа, водата ме обгърна и настръхналата ми кожа ме накара да замахвам енергично, за да се стопля.
Зелените скали скоро бяха пред очите ми, обърнах се обратно по гръб и тогава я видях. Плуваше на стотина метра пред мен, бавно и спокойно, на главата си имаше плувна шапка. Бледото ѝ лице почти не се потапяше във водата. Приближих я и с изненада я разпознах, това беше моята съседка, възрастната дама.
- Да закусим заедно – подадох ѝ ръка, за да преминем през плиткото, където мидите остро се забиваха в стъпалата ни, слънцето вече беше станало лимонено жълто.
Дните минаваха бързо, макар, че вечер си нямах компания. Излизах на шосето и тръгвах сам нагоре, където преди години имаше само лозя и шипкови храсти. И смокинови дръвчета, много смокини…На върха вече я нямаше онази вълнуваща гледка към големия плаж в началото на градчето, когато залязващото слънце огряваше червените керемиди на двуетажните къщи и малките дворове. Нямаше ги онези широки и черно-бели вълни, които хвърляха хлад към пътеката от базалтови плочи, прорасли с трева и бурени. Която водеше към Новия град, където в началото му имаше едно стрелбище и една ръждясала водна пързалка, която винаги беше огласена от детска глъч. Сега всичко беше бетон, равни скучни морави около него, малки сини и грозни басейни със сладка вода, а морето изобщо не се виждаше. Само небето си беше същото, чайките и гларусите обаче бяха по-неспокойни и граченето им беше дори леко зловещо.
А може би така ми се струваше, защото тогава бях млад, а младостта сме склонни винаги да я идеализираме…
Сутрин преди закуска с възрастната дама имахме ритуал. Тя правеше сърцето си от мидички, аз плувах до скалите, после се срещахме малко след първите шамандури, тя не влизаше по-навътре. Беше ми разказала, че от няколко години се е научила да плува. Отново ме беше изненадала. Мъжът ѝ обичал да влиза навътре в морето, тя нямала никакъв интерес, достатъчно ѝ било да го чака на брега. Това било любимото им място, но преди няколко години той се бил качил горе, така тихо ми беше споделила своята болка. И тогава тя решила да разбере, какво го е карало толкова силно да се стреми към хоризонта. И всяко лято, по един месец е тук, край пясъчните лилии. Където двамата са били безброй пъти…
Беше последния ми ден, само седмица си бях определил за моя плаж, трябваше да се прибирам вкъщи. Тогава моята съседка пожела да плуваме за последно, на лунна светлина. Не била го правила преди, а сега вече си има приятел и не я е страх…
Денят беше бурен, имаше вятър, късно следобяд седяхме на плажа, без да говорим, пясъкът ни влизаше в очите, но ние чакахме луната. И когато тя дойде, звездите заблестяха ярко, изведнъж всичко утихна. Вече потопени във водата чувахме само шума от вълните, които правехме с ръцете и краката си. Лунната пътека беше като килим пред нас. Възрастната дама дори не беше се изморила, когато я поканих да се връщаме обратно. И изведнъж пред мен видях как спокойно се носи една пясъчна лилия, с дълго стебло и белоснежни цветове. Бурята я беше отнесла във водата. Хванах я и я издигнах високо нагоре, само с другата ръка доплувах до брега.
- Искам да ти подаря това цвете – обърнах се към моята приятелка.
Тя се беше увила с хавлията си, тялото ѝ бавно се обърна, в очите ѝ видях едновременно искри и едва напиращи сълзи.
- Много пъти съм молила мъжа ми да ми откъсне един цвят, но той не го направи. Защитено било това растение, така казваше, беше толкова изпълнителен…
После ме целуна по мократа буза и промълви:
- Той много ми липсва…
На другия ден исках да се сбогуваме, но възрастната дама както никога беше заминала за градчето. На рецепцията ми предадоха, че щяла да бъде тук и другото лято, по същото време. С радост сме щели да плуваме отново заедно, ако дойда тогава и аз на нашия плаж. И когато вече бях се отдалечил с колата, и когато сивотата на ежедневието бързо ме беше сграбчила в безмилостната си прегръдка, си помислих, та аз дори не бях я попитал за името…
Годината бързо премина, отново дойде ранното лято. Имахме късмет и здраве и тази година, един късен следобед в края на юни с жена ми отново пристигнахме на нашия плаж. Настанихме се в друг, по-нов и хубав хотел, на стотина метра от резервата с пясъчните лилии. Вечерта хапнахме отново в най-близкото капанче, и тогава аз се запътих към лунната пътека.
- Не се бави, не съм дошла тук да се тревожа - ми каза жена ми.
Аз понечих да я целуна, метнах на рамото си хавлията и след минути бях на рецепцията на стария, двуетажен хотел. Пред него вече се беше настанило едно грубо заведение, музиката силно вибрираше във въздуха, пясъчните лилии, току-що разцъфнали, трепереха от страх и чакаха полунощ, за да си починат.
- Търся една възрастна дама, дали е вече тук, при вас- попитах младото момиче, което играеше някаква игра на компютъра си, кръстосало красивите си крака във фоайето. Все пак дежурството ѝ сега започваше. Не си го спомнях от миналата година, беше ново, навярно.
- Ако сте били тук миналото лято, има нещо за Вас- ми отговори тя и ми подаде един бял продълговат плик. На него пишеше само три думи- „За моя приятел”. Отворих го, вътре имаше хербаризирана пясъчна лилия.
Учудването ми беше на лицето, но за кратко. Само успях да попитам момичето, „а тя как се казваше”.
Изобщо не се изненадах от отговора.
- Лилия…
Била се настанила преди седмица. Два дни не се случило нищо особено. На третата вечер оставила това писмо, и отишла да се разхожда към плажа. После дошла смяната, никой не разбрал за отсъствието ѝ. А на сутринта спасителите открили тялото ѝ край зеленикавите скали. Навярно нещастен случай.
Да, само това писмо, мислех си, докато прекосявах плажната линия към морето. Хвърлих плика в близкото кошче, плувах с едната ръка, и когато бях навлязъл достатъчно навътре, нежно оставих водата да го носи към безкрая…
На другата сутрин, преди закуска отидох на брега. Тъкмо бях привършил със сърцето от мидички и стрелата в него и усетих как жена ми ме погалва по бялата брада.
- Ах ти, харесал си някоя млада, и искаш да я впечатлиш, кога успя.
- Не си ли личи за кого е - отговорих ѝ аз.
И тогава тя ме изненада с въпрос, който никога не беше ми задавала.
- Не си ли искал и аз да мога да плувам, да не си самотен в морето.
Засмях се, и я попитах, както едно време.
- Обѝч?
Очите ѝ светнаха, как се сети да продължи, чудя се и сега.
- Да!
- Колко?
- Много!
- Колко много? -упорствах с въпросите си аз.
- От земята до луната!
Прегърнах я и най- сериозно ѝ казах.
- Много добре сме си така. Не ти трябва тепърва да се учиш да плуваш. На мен ми е достатъчно да знам, че ме чакаш на брега. Така не изпитвам никаква самота!
Лятото отново си отмина и в края му за нашия плаж се яви в интернет една информация, която е време да проверя дали е вярна. Защото сега е пролет, скоро отново идва лято. Колкото и да се е променил, аз обичам нашия си плаж, а той е и лунният плаж на възрастната дама. Където, на границата на миналогодишното лято и есента, около зелените скали, когато имало лунна пътека, се появявали няколко малки венци от пясъчни лилии. И което било най-странно, това не ставало за сметка на тези, заградените от резервата, които кой знае как все още са си на мястото. Въпреки всичко, което се е променило през последните не малко години, откакто ходя там всяко лято.
Скоро отново ще отида, и тогава ще ви кажа дали на интернета може да му се вярва.
Въпреки, че за мен това няма никакво значение…
19.03.2014 Любомир Николов
Латинското име на вида има старогръцки произход и означава морски борец, но хората са му дали далеч по-красиви имена, морски нарцис, кралицата на цветята или лилията на свети Никола.
Ако ме попитате кое е любимото ми време от годината, без колебание ще отговоря, разбира се това е царството на червените макове и светлите дружелюбни маргаритки край шосето, когато далеч горе все още се снежее белия гръб на Балкана. А после, ранното море в края на юни, защото всичко е светло, чисто и завладяващо с младостта си.
Така преди две години отидох на нашия плаж, където с жена ми сме били толкова пъти…Този път сам. Тя беше заминала на гости в чужбина, където от доста време живее една приятелка, която ни запозна преди близо сто години… Понякога малко ѝ се сърдя за това. Е, все пак не се случва толкова често…
В късния следобяд се настаних в онзи двуетажен хотел, където стаите са със задължителните тераси към морето. Под тях започват дюните, малко настрани е ограден резервата с пясъчните лилии. Преди години, когато влизах навътре да плувам, виждах жена ми как си пие кафето, решава кръстословици или гледа полета на гларусите. И когато вече се превръщаше в една малка жълта точица, знаех, че е време да се връщам на брега.
До залеза на слънцето успях да разбера кои са ми съседите. Една възрастна дама, която тихо наблюдаваше излезлите и шумящи вълни, кимнахме си и си пожелахме приятна вечер. От другата страна момче и момиче, вече почернели от слънцето, пиеха бира и често се прегръщаха. После взех една хавлия през рамо и отидох да плувам. Водата беше хладка, но пък нямаше медузи и водорасли. След половин час излязох на пясъка, затичах се към най-близкото капанче, хапнах и се прибрах в хотела. Беше тихо, вълните бързо ме приспаха с монотонния си звук, дори не съм разбрал кога са се прибрали младите съседи от дясно.
Сутринта слънцето приличаше на оранжев портокал, показал се над хоризонта. Морето беше спокойно, тръгнах по брега към скалите и видях на пясъка едно голямо сърце от мидички, пронизано от стрела. Това са младите, обърнах се с изненада, че така са подранили, но не ги видях. Брегът беше пуст. Само една хавлия се простираше някъде в края на плажа, водата ме обгърна и настръхналата ми кожа ме накара да замахвам енергично, за да се стопля.
Зелените скали скоро бяха пред очите ми, обърнах се обратно по гръб и тогава я видях. Плуваше на стотина метра пред мен, бавно и спокойно, на главата си имаше плувна шапка. Бледото ѝ лице почти не се потапяше във водата. Приближих я и с изненада я разпознах, това беше моята съседка, възрастната дама.
- Да закусим заедно – подадох ѝ ръка, за да преминем през плиткото, където мидите остро се забиваха в стъпалата ни, слънцето вече беше станало лимонено жълто.
Дните минаваха бързо, макар, че вечер си нямах компания. Излизах на шосето и тръгвах сам нагоре, където преди години имаше само лозя и шипкови храсти. И смокинови дръвчета, много смокини…На върха вече я нямаше онази вълнуваща гледка към големия плаж в началото на градчето, когато залязващото слънце огряваше червените керемиди на двуетажните къщи и малките дворове. Нямаше ги онези широки и черно-бели вълни, които хвърляха хлад към пътеката от базалтови плочи, прорасли с трева и бурени. Която водеше към Новия град, където в началото му имаше едно стрелбище и една ръждясала водна пързалка, която винаги беше огласена от детска глъч. Сега всичко беше бетон, равни скучни морави около него, малки сини и грозни басейни със сладка вода, а морето изобщо не се виждаше. Само небето си беше същото, чайките и гларусите обаче бяха по-неспокойни и граченето им беше дори леко зловещо.
А може би така ми се струваше, защото тогава бях млад, а младостта сме склонни винаги да я идеализираме…
Сутрин преди закуска с възрастната дама имахме ритуал. Тя правеше сърцето си от мидички, аз плувах до скалите, после се срещахме малко след първите шамандури, тя не влизаше по-навътре. Беше ми разказала, че от няколко години се е научила да плува. Отново ме беше изненадала. Мъжът ѝ обичал да влиза навътре в морето, тя нямала никакъв интерес, достатъчно ѝ било да го чака на брега. Това било любимото им място, но преди няколко години той се бил качил горе, така тихо ми беше споделила своята болка. И тогава тя решила да разбере, какво го е карало толкова силно да се стреми към хоризонта. И всяко лято, по един месец е тук, край пясъчните лилии. Където двамата са били безброй пъти…
Беше последния ми ден, само седмица си бях определил за моя плаж, трябваше да се прибирам вкъщи. Тогава моята съседка пожела да плуваме за последно, на лунна светлина. Не била го правила преди, а сега вече си има приятел и не я е страх…
Денят беше бурен, имаше вятър, късно следобяд седяхме на плажа, без да говорим, пясъкът ни влизаше в очите, но ние чакахме луната. И когато тя дойде, звездите заблестяха ярко, изведнъж всичко утихна. Вече потопени във водата чувахме само шума от вълните, които правехме с ръцете и краката си. Лунната пътека беше като килим пред нас. Възрастната дама дори не беше се изморила, когато я поканих да се връщаме обратно. И изведнъж пред мен видях как спокойно се носи една пясъчна лилия, с дълго стебло и белоснежни цветове. Бурята я беше отнесла във водата. Хванах я и я издигнах високо нагоре, само с другата ръка доплувах до брега.
- Искам да ти подаря това цвете – обърнах се към моята приятелка.
Тя се беше увила с хавлията си, тялото ѝ бавно се обърна, в очите ѝ видях едновременно искри и едва напиращи сълзи.
- Много пъти съм молила мъжа ми да ми откъсне един цвят, но той не го направи. Защитено било това растение, така казваше, беше толкова изпълнителен…
После ме целуна по мократа буза и промълви:
- Той много ми липсва…
На другия ден исках да се сбогуваме, но възрастната дама както никога беше заминала за градчето. На рецепцията ми предадоха, че щяла да бъде тук и другото лято, по същото време. С радост сме щели да плуваме отново заедно, ако дойда тогава и аз на нашия плаж. И когато вече бях се отдалечил с колата, и когато сивотата на ежедневието бързо ме беше сграбчила в безмилостната си прегръдка, си помислих, та аз дори не бях я попитал за името…
Годината бързо премина, отново дойде ранното лято. Имахме късмет и здраве и тази година, един късен следобед в края на юни с жена ми отново пристигнахме на нашия плаж. Настанихме се в друг, по-нов и хубав хотел, на стотина метра от резервата с пясъчните лилии. Вечерта хапнахме отново в най-близкото капанче, и тогава аз се запътих към лунната пътека.
- Не се бави, не съм дошла тук да се тревожа - ми каза жена ми.
Аз понечих да я целуна, метнах на рамото си хавлията и след минути бях на рецепцията на стария, двуетажен хотел. Пред него вече се беше настанило едно грубо заведение, музиката силно вибрираше във въздуха, пясъчните лилии, току-що разцъфнали, трепереха от страх и чакаха полунощ, за да си починат.
- Търся една възрастна дама, дали е вече тук, при вас- попитах младото момиче, което играеше някаква игра на компютъра си, кръстосало красивите си крака във фоайето. Все пак дежурството ѝ сега започваше. Не си го спомнях от миналата година, беше ново, навярно.
- Ако сте били тук миналото лято, има нещо за Вас- ми отговори тя и ми подаде един бял продълговат плик. На него пишеше само три думи- „За моя приятел”. Отворих го, вътре имаше хербаризирана пясъчна лилия.
Учудването ми беше на лицето, но за кратко. Само успях да попитам момичето, „а тя как се казваше”.
Изобщо не се изненадах от отговора.
- Лилия…
Била се настанила преди седмица. Два дни не се случило нищо особено. На третата вечер оставила това писмо, и отишла да се разхожда към плажа. После дошла смяната, никой не разбрал за отсъствието ѝ. А на сутринта спасителите открили тялото ѝ край зеленикавите скали. Навярно нещастен случай.
Да, само това писмо, мислех си, докато прекосявах плажната линия към морето. Хвърлих плика в близкото кошче, плувах с едната ръка, и когато бях навлязъл достатъчно навътре, нежно оставих водата да го носи към безкрая…
На другата сутрин, преди закуска отидох на брега. Тъкмо бях привършил със сърцето от мидички и стрелата в него и усетих как жена ми ме погалва по бялата брада.
- Ах ти, харесал си някоя млада, и искаш да я впечатлиш, кога успя.
- Не си ли личи за кого е - отговорих ѝ аз.
И тогава тя ме изненада с въпрос, който никога не беше ми задавала.
- Не си ли искал и аз да мога да плувам, да не си самотен в морето.
Засмях се, и я попитах, както едно време.
- Обѝч?
Очите ѝ светнаха, как се сети да продължи, чудя се и сега.
- Да!
- Колко?
- Много!
- Колко много? -упорствах с въпросите си аз.
- От земята до луната!
Прегърнах я и най- сериозно ѝ казах.
- Много добре сме си така. Не ти трябва тепърва да се учиш да плуваш. На мен ми е достатъчно да знам, че ме чакаш на брега. Така не изпитвам никаква самота!
Лятото отново си отмина и в края му за нашия плаж се яви в интернет една информация, която е време да проверя дали е вярна. Защото сега е пролет, скоро отново идва лято. Колкото и да се е променил, аз обичам нашия си плаж, а той е и лунният плаж на възрастната дама. Където, на границата на миналогодишното лято и есента, около зелените скали, когато имало лунна пътека, се появявали няколко малки венци от пясъчни лилии. И което било най-странно, това не ставало за сметка на тези, заградените от резервата, които кой знае как все още са си на мястото. Въпреки всичко, което се е променило през последните не малко години, откакто ходя там всяко лято.
Скоро отново ще отида, и тогава ще ви кажа дали на интернета може да му се вярва.
Въпреки, че за мен това няма никакво значение…
19.03.2014 Любомир Николов
понеделник, 24 февруари 2014 г.
мислеписане
много обичам да мисля мисля непрекъснато сутрин обяд вечер че и на сън мисля май и си викам щом мисля, що да не взема и да пиша иначе тези мисли ще отидат някъде бадева както казваше баба ми тя обичаше да казва бадева аз пък обичах баба си ама отдавна не съм мислил как ли се е чувствала тя с толкова много бадева в мислите си
Та скоро ходих на едно представяне там все умни хора бяха че и разбираха от мислене от литература от теология от Иисус от всичко разбираха аз как попаднах там мисля си случайно и после гледам, тя теодора и тя обичала много да мисли и да пише заедно аз никога няма да стана като теодора не че не я уважавам ама как мисли ми е малко трудно да я бадева ох обърках се в мислите си ама вие ме разбрахте си мисля
Това с писането като мисли пести много неща пести мислене дори защото кой толкова ще се напъва да следи мислите ти я виж какъв модерен писач е бил ще кажат хората а че ти нищо не си казал кой ще мисли за това то бадева и отиват препинателни знаци че и главни букви тоже то те не са ли такива знаци отдавна бях в отделенията си мисля
и сега какво ще стане ако всички започнем да мислим пишейки или да пишем мислейки ама то не е ли едно и също май мисля че не е абе какво значение има всичко това толкова хора правят едно на другия ден същото но в обратен ред и пак са начело на мислите на всички ни, че и на псувните ни, ама защо ли защото аман от такива мислители дето само ги интересува да не ги хване бадевата
Ох, някой ще каже този съвсем го е засърбяла мисълта я да спирам дотук че и бездругосеизморихотписанеотмисленеотглупоститенапреходакъмвеличиетона новотописане
Сега знам, че баба ми я обичах и заради бадевата, ама иначе като дете хич не харесвах баклата, иначе баклавата дай ми я и сега баклавата.
Точка
25.02.2014
Та скоро ходих на едно представяне там все умни хора бяха че и разбираха от мислене от литература от теология от Иисус от всичко разбираха аз как попаднах там мисля си случайно и после гледам, тя теодора и тя обичала много да мисли и да пише заедно аз никога няма да стана като теодора не че не я уважавам ама как мисли ми е малко трудно да я бадева ох обърках се в мислите си ама вие ме разбрахте си мисля
Това с писането като мисли пести много неща пести мислене дори защото кой толкова ще се напъва да следи мислите ти я виж какъв модерен писач е бил ще кажат хората а че ти нищо не си казал кой ще мисли за това то бадева и отиват препинателни знаци че и главни букви тоже то те не са ли такива знаци отдавна бях в отделенията си мисля
и сега какво ще стане ако всички започнем да мислим пишейки или да пишем мислейки ама то не е ли едно и също май мисля че не е абе какво значение има всичко това толкова хора правят едно на другия ден същото но в обратен ред и пак са начело на мислите на всички ни, че и на псувните ни, ама защо ли защото аман от такива мислители дето само ги интересува да не ги хване бадевата
Ох, някой ще каже този съвсем го е засърбяла мисълта я да спирам дотук че и бездругосеизморихотписанеотмисленеотглупоститенапреходакъмвеличиетона новотописане
Сега знам, че баба ми я обичах и заради бадевата, ама иначе като дете хич не харесвах баклата, иначе баклавата дай ми я и сега баклавата.
Точка
25.02.2014
понеделник, 3 февруари 2014 г.
Моята заръка - разказ
Преди месец със сина ми се качихме на Камен дел, столицата беше в краката ни. Много приятен ден, изкарахме си много хубаво.
И на връщане по пътя той ме попита:
- Дядо Пламен, ако беше жив, дали щеше да може да се покатери с нас по тези скали.
Въпросът му приятно ме изненада.
- Я да видим - отговорих му аз – Дядо ти сега щеше да е на осемдесет и шест години. Малко много ми се виждат за тези камънаци. Не, че няма някои издръжливи старчоци, които са като диви кози по планините, но все пак…
И му разказах за Вечния Колев. Така с брат ми наричахме един от най-колоритните хора, които съм познавал. Беше ерген, живееше на „ Крум Попов”, на петия етаж. Ние бяхме на партера. Журналист, спортист за здраве из Борисовата градина, голям планинар. Много възпитан и учтив човек. Преди десетина години ми сподели едно свое премеждие, как се бил загубил в планината, коя точно не разбрах, и прекарал цяла нощ на открито. Беше непоколебим, че ще внимава занапред повече. Тогава трябваше по мои сметки да е някъде към деветдесетте…
Преди три-четири години разбрах, че бил починал. И как нелепо станало това. Ние вече бяхме продали апартамента, аз си купих малък двустаен от западната страна на Южния парк. Брат ми, след много търсене и съмнения, в чужбина живее от двадесет и пет години и някои неща не са му особено ясни, си взе един голям мансарден, от източната му страна, под Правителствена болница. Все пак за толкова години какъв път измина братока, от мръсотията и шума срещу хотел „ Хемус”, почти до звездите в южната част на София, в полите на Витоша… Но да си дойдем на думата. Та на тавана на „ Крум Попов” станал пожар. Той този таван си беше пълен с боклуци и натурии, ако минавате около грамадното грозно кръстовище до МОЛ-а , където завива трамвая шестицата и рейс 102 бълва отровните си газове по булевард „ Арсеналски”, може да спрете и вдигнете глава. Ще видите една тъпа реклама, която стърчи над нашия така скъп на спомени блок, по точно стъпила на керемидите му. Ако си спомняте имаше някакъв медикамент, за вдигане на самолета… Той отиде ли коньо в реката, само хапчета ще му помогнат, как не… Но да се върна на тавана, че пак се отклоних нещо. Димът плъзнал надолу, влязъл в апартаментите на последния етаж, и Вечния Колев предал Богу дух. Жалко, малко не навреме му се случило най-лошото.
И така днес си спомних този хубав ден, в който със сина ми се поразходихме до Витошките скали. И си казах, ще му дам моята си бащина заръка, все пак вече е време. Не съм така млад, както по времето, когато го учих да плува, да кара колело, и по-късно да върти волана на самарата, която той доста несръчно управляваше. След време обаче ме вози от Ню Йорк до Вашингтон, от Брюксел до Амстердам и до Париж. Годините се въртят като шантави!
Та Пламене, сине, имам две желания. Ако стигна седемдесет, да се качим с теб до връх Вихрен. За тогава ще си купя нова наколенка, тази която сега слагам няма да издържи до тогава.
Но имам още едно, по-амбициозно.
Ако стигна осемдесет, да се качим на връх Мусала, и то да сме вече трима. Аз, един старчок, ти - един мъж малко над петдесетте, и един младеж, той ще бъде тогава на двадесет и две. Никола, моят внук, твоят син. По пътя ще почиваме, но ще бъдем устремени само нагоре, покрай Леденото езеро, покрай камънаците и под облаците, които ще са свидетели на моето щастливо изкачване.
Защото то няма какво да е, освен да е такова. Вечния Колев с какво ще е по-добър от мен…
Защо не, това ще е само след осемнадесет години.
03.02.2014 Любомир Николов
И на връщане по пътя той ме попита:
- Дядо Пламен, ако беше жив, дали щеше да може да се покатери с нас по тези скали.
Въпросът му приятно ме изненада.
- Я да видим - отговорих му аз – Дядо ти сега щеше да е на осемдесет и шест години. Малко много ми се виждат за тези камънаци. Не, че няма някои издръжливи старчоци, които са като диви кози по планините, но все пак…
И му разказах за Вечния Колев. Така с брат ми наричахме един от най-колоритните хора, които съм познавал. Беше ерген, живееше на „ Крум Попов”, на петия етаж. Ние бяхме на партера. Журналист, спортист за здраве из Борисовата градина, голям планинар. Много възпитан и учтив човек. Преди десетина години ми сподели едно свое премеждие, как се бил загубил в планината, коя точно не разбрах, и прекарал цяла нощ на открито. Беше непоколебим, че ще внимава занапред повече. Тогава трябваше по мои сметки да е някъде към деветдесетте…
Преди три-четири години разбрах, че бил починал. И как нелепо станало това. Ние вече бяхме продали апартамента, аз си купих малък двустаен от западната страна на Южния парк. Брат ми, след много търсене и съмнения, в чужбина живее от двадесет и пет години и някои неща не са му особено ясни, си взе един голям мансарден, от източната му страна, под Правителствена болница. Все пак за толкова години какъв път измина братока, от мръсотията и шума срещу хотел „ Хемус”, почти до звездите в южната част на София, в полите на Витоша… Но да си дойдем на думата. Та на тавана на „ Крум Попов” станал пожар. Той този таван си беше пълен с боклуци и натурии, ако минавате около грамадното грозно кръстовище до МОЛ-а , където завива трамвая шестицата и рейс 102 бълва отровните си газове по булевард „ Арсеналски”, може да спрете и вдигнете глава. Ще видите една тъпа реклама, която стърчи над нашия така скъп на спомени блок, по точно стъпила на керемидите му. Ако си спомняте имаше някакъв медикамент, за вдигане на самолета… Той отиде ли коньо в реката, само хапчета ще му помогнат, как не… Но да се върна на тавана, че пак се отклоних нещо. Димът плъзнал надолу, влязъл в апартаментите на последния етаж, и Вечния Колев предал Богу дух. Жалко, малко не навреме му се случило най-лошото.
И така днес си спомних този хубав ден, в който със сина ми се поразходихме до Витошките скали. И си казах, ще му дам моята си бащина заръка, все пак вече е време. Не съм така млад, както по времето, когато го учих да плува, да кара колело, и по-късно да върти волана на самарата, която той доста несръчно управляваше. След време обаче ме вози от Ню Йорк до Вашингтон, от Брюксел до Амстердам и до Париж. Годините се въртят като шантави!
Та Пламене, сине, имам две желания. Ако стигна седемдесет, да се качим с теб до връх Вихрен. За тогава ще си купя нова наколенка, тази която сега слагам няма да издържи до тогава.
Но имам още едно, по-амбициозно.
Ако стигна осемдесет, да се качим на връх Мусала, и то да сме вече трима. Аз, един старчок, ти - един мъж малко над петдесетте, и един младеж, той ще бъде тогава на двадесет и две. Никола, моят внук, твоят син. По пътя ще почиваме, но ще бъдем устремени само нагоре, покрай Леденото езеро, покрай камънаците и под облаците, които ще са свидетели на моето щастливо изкачване.
Защото то няма какво да е, освен да е такова. Вечния Колев с какво ще е по-добър от мен…
Защо не, това ще е само след осемнадесет години.
03.02.2014 Любомир Николов
събота, 18 януари 2014 г.
Все още я обичам - разказ
Та тя е само на двадесет и две години. И ми е четвъртата! Но за любовта, граници няма! Запознахме се в Пловдив. Някой ще си помисли, станало е всред романтиката на Стария град. Не, беше на Пещерското шосе, чакаше да я забележат, толкова красива! Влюбих се отведнъж, чак ми си разтуптя сърцето. И щеше да бъде моя, не можех да повярвам…
Грижих се за нея, както като към малко дете. Последните си пари споделях с красивата й осанка. Жена ми често ме е ревнувала, и то с основание. Само веднъж ме е оставяла, без да ми каже нищо. И аз не я питах много, защо го направи. Важното е, че се върна. Бяхме на път, фръцна се и ме заряза…Минали истории.
Понякога ми иде да я сменя, толкова разходи по нея…Но пък ще ми липсва, кой знае на каква ще се натреса, макар и млади, на сегашните много вяра да нямаш… Виж, аз съм консервативен, и лесно се привързвам, явно. Дори да е по-шикозна, с новата ще ми трябва време, за да свикна. Все пак съм на възраст, не мога да искам от себе си предишния ентусиазъм и сила… Времето лети неусетно!
Сега преди малко я окъпах, погалих я с нежна милувка. И с шампоан я покрих преди това. После тайничко я огледах от всички страни.
Да, красавица е, въпреки че малко се е занемарила, доста хора са се отъркали в нея, без това тя да го иска.
И сам да си кажа, веднъж скоро я сънувах. Беше без вътрешността си, ако ме разбирате какво искам впредвид. Събудих се, бях плувнал в пот…Добре, че беше само един кошмар.
Утре ще се разходим заедно, ще превалим Балкана. И жена ми ще е с нас, вече съвсем са свикнали една с друга, нямат нищо против.
И как иначе, та нали вече дванадесет години ни служи, щях да кажа, докато смъртта ни раздели.
Не, докато намеря отнякъде две хиляди и петстотин евро. Засега такива изгледи не се очертават. Няма да ми е лесно да я изоставя, но такъв е животът.
Нищо не е вечно, но ще я помня само с добро, сигурен съм в това.
Моята италианка, само двадесет и две годишна!
Направо си е млада, младина!
18.01.2014. Любомир Николов
Грижих се за нея, както като към малко дете. Последните си пари споделях с красивата й осанка. Жена ми често ме е ревнувала, и то с основание. Само веднъж ме е оставяла, без да ми каже нищо. И аз не я питах много, защо го направи. Важното е, че се върна. Бяхме на път, фръцна се и ме заряза…Минали истории.
Понякога ми иде да я сменя, толкова разходи по нея…Но пък ще ми липсва, кой знае на каква ще се натреса, макар и млади, на сегашните много вяра да нямаш… Виж, аз съм консервативен, и лесно се привързвам, явно. Дори да е по-шикозна, с новата ще ми трябва време, за да свикна. Все пак съм на възраст, не мога да искам от себе си предишния ентусиазъм и сила… Времето лети неусетно!
Сега преди малко я окъпах, погалих я с нежна милувка. И с шампоан я покрих преди това. После тайничко я огледах от всички страни.
Да, красавица е, въпреки че малко се е занемарила, доста хора са се отъркали в нея, без това тя да го иска.
И сам да си кажа, веднъж скоро я сънувах. Беше без вътрешността си, ако ме разбирате какво искам впредвид. Събудих се, бях плувнал в пот…Добре, че беше само един кошмар.
Утре ще се разходим заедно, ще превалим Балкана. И жена ми ще е с нас, вече съвсем са свикнали една с друга, нямат нищо против.
И как иначе, та нали вече дванадесет години ни служи, щях да кажа, докато смъртта ни раздели.
Не, докато намеря отнякъде две хиляди и петстотин евро. Засега такива изгледи не се очертават. Няма да ми е лесно да я изоставя, но такъв е животът.
Нищо не е вечно, но ще я помня само с добро, сигурен съм в това.
Моята италианка, само двадесет и две годишна!
Направо си е млада, младина!
18.01.2014. Любомир Николов
понеделник, 30 декември 2013 г.
Отец Форевър слиза в равнината - разказ
Обади ми се по телефона, два дни след Коледа. Дали съм го помнел. Разбира се, така му отговорих.
- Вие сте онзи, който влезе преди година в магазина. Заедно с дъщеря си и малкото внуче. Който ми остави няколко дървени кръстчета, и филакто също.
- Братко, да минем на ти- веднага превключи той.
Искал да вземе нещо от мен, на едро. Все пак са почивни дни, за което се извинява. Казах му.
- Братко, няма проблем. Утре се прибираме с жена ми, да се чуем след обяд по някое време.
Сякаш го видях как се разсмя с широка усмивка.
- Разбрахме се. И да нацелуваш жена си.
"Хм...", помислих си аз…
На другия ден отново ми звънна. Тъкмо пушех цигара пред книжарницата. Зададе се, не много висок, но с едро лице и прошарени дълги коси. С черни дрехи. Кръст дали имаше, не съм сигурен. Ръката му силно стисна моята.
- Да те черпя едно кафе, или чай- го попитах.
- Братко, не искам да те обиждам, благодаря ти- отказа ми той. Май беше леко почерпен, или така ми се стори.
И започнахме да си говорим. За съвременната българска литература, за телевизията и нейните безумни игри на късмета, на щастието или на пошлостта. И за планината си говорехме, как вече не е хижар горе, в Балкана. Беше ми го споменал при първата ни среща.
- Е защо, нали има един отец, някъде в Пиринско, който е треньор по бокс. Или в нашия край, където друг пък съблича расото и става фелдшер, хората разчитат на неговите услуги и сутрин, и вечер.
- Виж братко, нали ме знаеш, че съм търговец. Все ще намеря пари за залък хляб. Пък и не съм удобен в митрополията, от години не служа никъде.
"Аха, значи такава била работата", помислих си аз. Още от първото виждане преди година ми беше станал симпатичен. Като шило в торба е, няма начин да е послушен.
Поговорихме си още малко. Бях казал вкъщи, този човек ще си купи моята нова книга, така го чувствам.
- Сега пътувам много насам-натам. На автостоп- усмихна се и приглади дългата си коса назад, този отец, който хич не е светец, но пък как открито гледа право в очите събеседника си.
- И върви ли стопа, я виж моя първи разказ как се казва „ Автостопът на 70- те” - вече му подавах книгата си.
- Някога повече, друг път, по-малко- зачете се той. И веднага се усмихна отново.
- Ето това ми харесва как си го казал, когато колите са фучели край вас.
„ Благословията му съм я забравил, доста благозвучна беше.” Доста меко си го изписал, мисля си.
- Ами такъв съм, трудно казвам цинични думички, така съм свикнал- му отвърнах аз.
После си купи от мен малко дреболии. Разпъвал малка масичка пред някой манастир, или горе в балканското си градче, ей така, на улицата. Щом кметът се отбивал при него, значи може да я кара все още и без разрешително. Тъкмо привършваше с разказа си за Чавдар циганина, когото научил къде да застане и как да разпознава добрите миряни, от които да проси дребни монети, и се обърна към мен отново.
- Колко струва книгата ти, за да си я купя.
„ Здраве през новата година и благодарност за доброто запознанство”- това написах на първата страница, прибирайки в джоба си десетте лева.
Тогава ми каза, че от доста години е вдовец. Имал две дъщери и четири внучета. Но не бил по тънката част, жените сами го намирали. Че как иначе, си помисли аз, с тази мъжка сила, която си личи отдалеч…
Излязохме навън. И ме покани в параклиса, да изпълни един тропар. В памет на най –светия светец, свети Йоан. Така ми каза.
Гласът му беше поразяващ! Излъчваше сила, излъчваше мощ, стените ехтяха, очите му блестяха…Беше кратко и невероятно…
Трябваше да му кажа нещо.
- Хората сме толкова крехки, и понякога пък така силни, сами се удивляваме на себе си.
- Аз плача - ми отвърна той. – И не се срамувам от мъжките си сълзи. На някой филм, понякога над някоя книга.
Вече се ръкувахме за довиждане, когато извади една снимка. Гледаше ме лице на младо момиче, красиво, а около него дълги черни коси.
- Тя живее далеч- каза ми той.
- И какво, ще пътуваш, за да я виждаш, така ли? И на колко години е - не се стърпях нетактично да попитам.
- Знам годините й. Може да ми бъде дъщеря.
Гледах го, исках да му кажа нещо мое, но си замълчах.
- Заминавам, няма да пътувам- И спомена един град в равнината, в другия край на страната ни.
- Заминавам. Форевър ! Да, форевър!
Усмихнати бяхме и двамата. Стиснахме си силно ръцете. И си пожелахме отново да се видим.
И сега си мисля, защо пък не. С жена ми обичаме да обикаляме България. Може да му отидем на гости някой ден. Пък и той ще се отбие пак при мен, сигурен съм.
А сега, в последния ден на годината, в навечерието на новата година, когато всички се надяваме да бъдем по-добри, ще почакам тя да се събуди.
И ще отида да я целуна. Онзи ден бях забравил.
Дължа го това. Дължа го на отец Форевър!
31.12.2013. Любомир Николов
понеделник, 16 декември 2013 г.
Баща ми гъбарят, баща ми малинарят-разказ
С брат ми израснахме от малки с дивите плодове на Витоша и Стара планина. Нямаше друго семейство около нас с такова хоби, граничещо до лудост. И то не само баща ми, то и дядо ми беше същият. От него ли е тръгнало това скитане по планината, не знам. Това тяхното не беше самоцелно скитане. Ходенето по планините за тях не беше туризъм.
То беше ходене за малини, за боровинки и за гъби. И всичко, което може да расте в горите и става за ядене - шипки, лешници, трънки, глогинки, дренки и в краен случай коприва през пролетта, защото тогава няма друго. И защото има желязо. И защото не може само да се моткат горе по високото, без нещо да вършат. А кантарионът и другите билки отдавна ги бяха загърбили. Заемат място в раниците, не тежат, а те бяха свикнали да мъкнат. Колкото може повече да тежи, толкова по-доволни се връщаха с обветрени лица, с изподраскани ръце и лакти, донасяха в къщи особен миризма, на нещо омайващо, силно, което мога да сравня само с думите на Радичков: Мирис на гергевски треви и убита ламя. Те бяха ламите.
Двамата казваха: Тази събота трябва да ходя за гъби. Не казваха, отивам да се разходя за гъби. Казваха, че трябва да ходят. Това им беше сякаш задължение.
То не беше ходене, то не беше чудо. Дядо ми се беше сприятелил с един гъбар, бай Дончо се казваше. Той продаваше до нас, на обръщалото на шестицата, над фурната, в която се изпичаха всякакви гювечи. Жълти и бели тикви, баници, гювечи с месо, аз носех в готовата тава наредени зеленчуци с много гъби. Гъбите добре заместват месото. Най- много обичах да взимам изпечената тава, ухаеща и пареща с наполовина изгоряла бележка, залепила се в горния край на съда. По тази бележка фурнаджията даваше вече изпеченото, кой каквото си е донесъл. Понякога си мислех, че ако сбърка и ми върне тава с агнешко, няма да му се разсърдя. Не грешеше никога.
Две, три зелени маси бяха като продължение на ниските сгради, хлебарницата беше на ъгъла, най-горе беше РЕП-а, където сутрин рано се редях за вестник "Спорт". Макар още малък, в този вестник понякога се споменаваше и моето име. Обръщалото на трамвая си имаше и градинка с чешмичка и пейки около нея. Сега там има МОЛ.
Този бай Дончо имаше много брадавици по лицето си. Намръщен, само с дядо ми си имаше приказката. Продаваше гъби, боровинки, лешници. Имаше разрешително, надълго говореха за гъбите, за това къде са ги намерили последния път, и дали си струва след този слаб дъждец, дето е паднал, да се блъскат из планините. Бай Дончо се беше ограничил в ходенето, вече беше "малък частник". Дядо ми си помагаше на пенсията. Не изкарваше много.
Баща ми не признаваше туристическата екипировка. Нали не беше турист, той беше гъбар и малинар. Ходеше с обикновени пуловери, кубинки, лятото с гуменки и къси панталони, краката му бяха целите одрани, придобиваше от слънцето голяма "разлика" малко над коляното. Тогава не се носеха три четвърти панталони. Или дълги, или над коляното, къси. Чак ми беше смешен, изгорял на къси чорапи и потник. Но винаги се връщаше с пълна кофа плодове, малини или къпини. За боровинките си правеше "комбайн". Голяма срязана наполовина тенекиена кутия, със забити един до друг големи пирони, с дръжка от дърво и основа дебел шпертплат. Беше в стихията си, за него нямаше умора. Вдигаше мен и брат ми в най-ранна сутрин. Вземахме тролей единица. Все още сънени работници или връщащи се от нощна смяна, такива хора пътуваха с него. Слънцето обикновено го посрещахме в препълнения рейс към някое близко село. Откъдето с темпова стъпка, почти тичешком навлизахме в гората. Защото нямаше по-добър от баща ми в откриване на големите гъбени и малинови находища. Дори на Витоша, където не бяхме сами, той се открояваше. Беше подвижен комбайн, беше истински стахановец. Брат ми обаче не беше въодушевен да му се определя норма. Приклякваше спокойно в малиновите храсти, внимателно избираше най-хубавите плодове, почиваше си и никак не бързаше. Аз бях друг, имахме малки съдинки, в които беряхме. Винаги си поставях цел, хапвах първия плрод след като върха на мойто канче или кофичка беше почервенял или посинял, с малини или с боровинки.
Компотите ми бяха любими. Компот от боровинки, малини, къпини, дори от дренки. Компотът от дренки е със стипчив вкус, плодът е пуснал, каквото има да пуска. Аз хапвах и тези вече безвкусни, избелели и станали леко порести плодове, костилката осмуквах и плюех. Съучениците си черпех редовно с компоти, компотът от дренки беше само за най-близките ми приятели.
Сладка и конфитюри, компоти и лешници, цялото ни мазе беше натъпкано от тях, не можехме да ги изяждаме. За баща ми нямаше малко. Колкото повече, толкова по-добре. Палачинки с конфитюр от малини, боровинки или къпини. С това сме израснали с брат ми.
Гъбите бяха голямото разнообразие. Баща ми не береше челядинки. Тази гъба подкопаваше авторитета му на гъбар. Започваше от майската гъба, после полската печурка, ливадната. Булката и манатарката, двете некороновани царици на гъбите. Булката на първо място, с леко розовеещото се месо, с белия цвят на кожата и петната около нея, манатарката с дебелите си като умалена бъчонка пънчета. То си е истинско пънчище. Излизаше и пачи крак, с дъх на кайсия и мек жълт цвят. После масловката и рижийката, които търсехме в боровите гори. Рижката беше най-вкусно приготвена панирана с яйце, масловката я подхващахме за ципата, трябваше да се свали. По хлъзгавата й кожа се лепяха малки борови иглички, целият апартамент миришеше на планината. Маринованите масловки, с черен пипер и дафинов лист, рижките с повече оцет, когато се консервират още, така ги правеше баща ми. Вадехме с брат ми хляба, бурканите, някоя маруля, сирене и започвахме. Краставици и домати през зимата, този лукс не беше при нашето семейство.
Баща ми често водеше колегите си в планината. Но само по веднъж, втори път не смееха да тръгнат, каталясали от обикаляне и облъчени от лятното слънце. Баща ми лекичко ги майтапеше, предпочиташе да им даде готови буркани с гъби или малини, отколкото втори път да се мъчи с тяхното бавно и капризно темпо. Алеите в планината са за разходка, той не признаваше нищо друго, освен поляните и горите, пътища там не му трябваха.
Вечер, домъкнал всичко това, в кухнята се започваше голямото производство. Първо котлони с гореща вода, измиване на буркани, беше цар на старите капачки. Имаше своя технология в затварянето им, при него нямаше пропуск. Все още с късите панталони, след два часа го виждах като щъркел как сменя крак след крак - не сядаше, искаше съвсем да каталяса от умора. Как стоеше на един крак, другият сгънат зад бедрото му, не се ли изморяваше. Беше неуморим.
Аз нищо не представлявам като гъбар и малинар пред него. Но и аз съм малко луд за пенсия с тези дарове от природата. Две години след като мина голямата радиация намерих едно находище. Беше нещо страшно, пет години бавно затихваше. Обикалях го постоянно. Когато го открих, гъбите бяха една до друга, за тревата чак нямаше място.
Или пък преди много години, когато посрещах жена си на гарата. Тя не ми беше жена тогава, в къщи нямаше никой. Бях сготвил чорба от зеленчуци. Отдавна я нямаше фурната на обръщалото, иначе с радост щях да накълцам градинските зеленчуци в тавата. Но бях прекалил с мазнината. Все пак не можех да се сравнявам с татко. И за да я докарам за хапване, сложих накрая дузина диви круши, да се отнеме блажното. Баща ми ги беше набрал край горите, нещо природата тогава не беше дала достатъчно горски плодове и гъби. И той, за да не се връща празен, към големите букети с кантарион и дузина гъби беше откъснал и дивите круши.
Зеленчукова чорба с диви круши. На мен много ми хареса. На жена ми не съм сигурен. Те жените искат всичко да е ясно и точно, а дивите круши бяха категоричното изключение. Какво да правя, дал съм ú нишан за себе си. Да е мислела с кого се събира. Не й е било лесно досега, знам. Но не всеки щеше да я гощава с компот от дренки, сладко от боровинки и чорба от зеленчуци и диви круши!
В това поне съм сигурен!
14.04.2009 Любомир Николов
То беше ходене за малини, за боровинки и за гъби. И всичко, което може да расте в горите и става за ядене - шипки, лешници, трънки, глогинки, дренки и в краен случай коприва през пролетта, защото тогава няма друго. И защото има желязо. И защото не може само да се моткат горе по високото, без нещо да вършат. А кантарионът и другите билки отдавна ги бяха загърбили. Заемат място в раниците, не тежат, а те бяха свикнали да мъкнат. Колкото може повече да тежи, толкова по-доволни се връщаха с обветрени лица, с изподраскани ръце и лакти, донасяха в къщи особен миризма, на нещо омайващо, силно, което мога да сравня само с думите на Радичков: Мирис на гергевски треви и убита ламя. Те бяха ламите.
Двамата казваха: Тази събота трябва да ходя за гъби. Не казваха, отивам да се разходя за гъби. Казваха, че трябва да ходят. Това им беше сякаш задължение.
То не беше ходене, то не беше чудо. Дядо ми се беше сприятелил с един гъбар, бай Дончо се казваше. Той продаваше до нас, на обръщалото на шестицата, над фурната, в която се изпичаха всякакви гювечи. Жълти и бели тикви, баници, гювечи с месо, аз носех в готовата тава наредени зеленчуци с много гъби. Гъбите добре заместват месото. Най- много обичах да взимам изпечената тава, ухаеща и пареща с наполовина изгоряла бележка, залепила се в горния край на съда. По тази бележка фурнаджията даваше вече изпеченото, кой каквото си е донесъл. Понякога си мислех, че ако сбърка и ми върне тава с агнешко, няма да му се разсърдя. Не грешеше никога.
Две, три зелени маси бяха като продължение на ниските сгради, хлебарницата беше на ъгъла, най-горе беше РЕП-а, където сутрин рано се редях за вестник "Спорт". Макар още малък, в този вестник понякога се споменаваше и моето име. Обръщалото на трамвая си имаше и градинка с чешмичка и пейки около нея. Сега там има МОЛ.
Този бай Дончо имаше много брадавици по лицето си. Намръщен, само с дядо ми си имаше приказката. Продаваше гъби, боровинки, лешници. Имаше разрешително, надълго говореха за гъбите, за това къде са ги намерили последния път, и дали си струва след този слаб дъждец, дето е паднал, да се блъскат из планините. Бай Дончо се беше ограничил в ходенето, вече беше "малък частник". Дядо ми си помагаше на пенсията. Не изкарваше много.
Баща ми не признаваше туристическата екипировка. Нали не беше турист, той беше гъбар и малинар. Ходеше с обикновени пуловери, кубинки, лятото с гуменки и къси панталони, краката му бяха целите одрани, придобиваше от слънцето голяма "разлика" малко над коляното. Тогава не се носеха три четвърти панталони. Или дълги, или над коляното, къси. Чак ми беше смешен, изгорял на къси чорапи и потник. Но винаги се връщаше с пълна кофа плодове, малини или къпини. За боровинките си правеше "комбайн". Голяма срязана наполовина тенекиена кутия, със забити един до друг големи пирони, с дръжка от дърво и основа дебел шпертплат. Беше в стихията си, за него нямаше умора. Вдигаше мен и брат ми в най-ранна сутрин. Вземахме тролей единица. Все още сънени работници или връщащи се от нощна смяна, такива хора пътуваха с него. Слънцето обикновено го посрещахме в препълнения рейс към някое близко село. Откъдето с темпова стъпка, почти тичешком навлизахме в гората. Защото нямаше по-добър от баща ми в откриване на големите гъбени и малинови находища. Дори на Витоша, където не бяхме сами, той се открояваше. Беше подвижен комбайн, беше истински стахановец. Брат ми обаче не беше въодушевен да му се определя норма. Приклякваше спокойно в малиновите храсти, внимателно избираше най-хубавите плодове, почиваше си и никак не бързаше. Аз бях друг, имахме малки съдинки, в които беряхме. Винаги си поставях цел, хапвах първия плрод след като върха на мойто канче или кофичка беше почервенял или посинял, с малини или с боровинки.
Компотите ми бяха любими. Компот от боровинки, малини, къпини, дори от дренки. Компотът от дренки е със стипчив вкус, плодът е пуснал, каквото има да пуска. Аз хапвах и тези вече безвкусни, избелели и станали леко порести плодове, костилката осмуквах и плюех. Съучениците си черпех редовно с компоти, компотът от дренки беше само за най-близките ми приятели.
Сладка и конфитюри, компоти и лешници, цялото ни мазе беше натъпкано от тях, не можехме да ги изяждаме. За баща ми нямаше малко. Колкото повече, толкова по-добре. Палачинки с конфитюр от малини, боровинки или къпини. С това сме израснали с брат ми.
Гъбите бяха голямото разнообразие. Баща ми не береше челядинки. Тази гъба подкопаваше авторитета му на гъбар. Започваше от майската гъба, после полската печурка, ливадната. Булката и манатарката, двете некороновани царици на гъбите. Булката на първо място, с леко розовеещото се месо, с белия цвят на кожата и петната около нея, манатарката с дебелите си като умалена бъчонка пънчета. То си е истинско пънчище. Излизаше и пачи крак, с дъх на кайсия и мек жълт цвят. После масловката и рижийката, които търсехме в боровите гори. Рижката беше най-вкусно приготвена панирана с яйце, масловката я подхващахме за ципата, трябваше да се свали. По хлъзгавата й кожа се лепяха малки борови иглички, целият апартамент миришеше на планината. Маринованите масловки, с черен пипер и дафинов лист, рижките с повече оцет, когато се консервират още, така ги правеше баща ми. Вадехме с брат ми хляба, бурканите, някоя маруля, сирене и започвахме. Краставици и домати през зимата, този лукс не беше при нашето семейство.
Баща ми често водеше колегите си в планината. Но само по веднъж, втори път не смееха да тръгнат, каталясали от обикаляне и облъчени от лятното слънце. Баща ми лекичко ги майтапеше, предпочиташе да им даде готови буркани с гъби или малини, отколкото втори път да се мъчи с тяхното бавно и капризно темпо. Алеите в планината са за разходка, той не признаваше нищо друго, освен поляните и горите, пътища там не му трябваха.
Вечер, домъкнал всичко това, в кухнята се започваше голямото производство. Първо котлони с гореща вода, измиване на буркани, беше цар на старите капачки. Имаше своя технология в затварянето им, при него нямаше пропуск. Все още с късите панталони, след два часа го виждах като щъркел как сменя крак след крак - не сядаше, искаше съвсем да каталяса от умора. Как стоеше на един крак, другият сгънат зад бедрото му, не се ли изморяваше. Беше неуморим.
Аз нищо не представлявам като гъбар и малинар пред него. Но и аз съм малко луд за пенсия с тези дарове от природата. Две години след като мина голямата радиация намерих едно находище. Беше нещо страшно, пет години бавно затихваше. Обикалях го постоянно. Когато го открих, гъбите бяха една до друга, за тревата чак нямаше място.
Или пък преди много години, когато посрещах жена си на гарата. Тя не ми беше жена тогава, в къщи нямаше никой. Бях сготвил чорба от зеленчуци. Отдавна я нямаше фурната на обръщалото, иначе с радост щях да накълцам градинските зеленчуци в тавата. Но бях прекалил с мазнината. Все пак не можех да се сравнявам с татко. И за да я докарам за хапване, сложих накрая дузина диви круши, да се отнеме блажното. Баща ми ги беше набрал край горите, нещо природата тогава не беше дала достатъчно горски плодове и гъби. И той, за да не се връща празен, към големите букети с кантарион и дузина гъби беше откъснал и дивите круши.
Зеленчукова чорба с диви круши. На мен много ми хареса. На жена ми не съм сигурен. Те жените искат всичко да е ясно и точно, а дивите круши бяха категоричното изключение. Какво да правя, дал съм ú нишан за себе си. Да е мислела с кого се събира. Не й е било лесно досега, знам. Но не всеки щеше да я гощава с компот от дренки, сладко от боровинки и чорба от зеленчуци и диви круши!
В това поне съм сигурен!
14.04.2009 Любомир Николов
Абонамент за:
Публикации (Atom)