Уморен съм от щастие
да гледам лицето ти,
да слушам гласа ти,
да чувствам ръцете ти.
Уморен съм от щастие
да радвам сърцето ти,
да галя косите ти,
да споделям мечтите ти.
Уморен съм от щастие
да си щастлива.
Само не ме карай
скоро да си почина.
четвъртък, 24 април 2008 г.
сряда, 23 април 2008 г.
Малко аз и много ти - стихотворение
Аз съм мъж- но пак момче ,
макар и малко побеляло.
А ти жена- момиче още ,
и колко много млада .
С очи кафяви съм ,
а твоите са толкоз сини .
И как усмивката те разкрасява ,
без нея ти си все прекрасна .
Аз малко съм си тъжен ,
а може би годините го искат .
Но знам как само ти умееш ,
тъй отведнъж да ме усмихнеш .
Не искам ролите да си сменим ,
кафявото не може да е синьо .
И младостта не трябва да си тръгва ,
ти винаги за мен ще бъдеш пролет .
макар и малко побеляло.
А ти жена- момиче още ,
и колко много млада .
С очи кафяви съм ,
а твоите са толкоз сини .
И как усмивката те разкрасява ,
без нея ти си все прекрасна .
Аз малко съм си тъжен ,
а може би годините го искат .
Но знам как само ти умееш ,
тъй отведнъж да ме усмихнеш .
Не искам ролите да си сменим ,
кафявото не може да е синьо .
И младостта не трябва да си тръгва ,
ти винаги за мен ще бъдеш пролет .
Едно стихотворение и млъквам
Искам всичко между нас да се повтори .
Толкова горещо , силно го желая .
И тогава в мойта мрачна стая
твоят глас ще проговори
и при мен ще дойде светлината .
Искам всичко между нас да се обърка ,
вяра да не виждам в тъмнината .
И на моите терзания в средата
твоята усмивка пак да ме побърка ,
песен да прелива във душата .
Нищо между нас не ще да се повтори .
Толкова съм сигурен и зная .
Въпреки , че много пъти виждам края ,
чудесата случват се ще се говори .
Обич ще пътува във сърцата .
Искам всичко между нас да се повтори .
С радост си приемам аз съдбата .
Толкова горещо , силно го желая .
И тогава в мойта мрачна стая
твоят глас ще проговори
и при мен ще дойде светлината .
Искам всичко между нас да се обърка ,
вяра да не виждам в тъмнината .
И на моите терзания в средата
твоята усмивка пак да ме побърка ,
песен да прелива във душата .
Нищо между нас не ще да се повтори .
Толкова съм сигурен и зная .
Въпреки , че много пъти виждам края ,
чудесата случват се ще се говори .
Обич ще пътува във сърцата .
Искам всичко между нас да се повтори .
С радост си приемам аз съдбата .
четвъртък, 3 април 2008 г.
Плажовете на Синеморец - разказ
От сега бързам да кажа , че който се надява да се потопи в разказ за девствени , едва познали човешки крак пусти и безлюдни плажове ще бъде разочарован . Това време вече безвъзвратно си е отишло . Цивилизацията си е пробила трайно път и в най-далечните кътчета по морето и връщане назад няма . Все пак мисля , че ще бъде интересно за всеки , който още не е стъпвал по тези места да прочете идващите редове .
Синеморец посреща нетърпеливия курортист след доста тесен и зле поддържан път от Царево насам . Главната улица на селото е единствената асфалтирана , отстъпвайки място в средата си на малко паркче с оскъдни дръвчета . Всички къщи стоят сякаш нахвърляни тук-там , като това отначало дразни , но после завладява с някакво особено очарование .Триетажни нови хотели с малки басейни се редуват със схлупени къщета, които се мъчат да отстояват спокойствието и тишината отпреди двадесетина години .Тази битка обаче е вече загубена . Тук може да се видят изоставени и буренясали дворове , някои с големи цветни табелки за идващото през есента строителство. Синеморец все още мами дори само с името си . Назъбени и неизмазани калкани , причудливи триъгълни фасади , няколко къщи в созополски стил с дървена външна обшивка , цветно разнообразие , това се вижда навсякъде . Мирис на печени чушки , узрели смокини и домашни манджи се разнасят от морския бриз , който се вихри свободно из този лишен от голяма растителност скат , където е краят на нашето Южно Черноморие …
А сега за самите плажове . Те са три , разположени далеч един от друг , може би за да не се смесват предпочитанията на посетителите им .
Северният плаж . Най- добре може да се стигне от северозападната част на селото . Тук стръмният бряг се втурва на три страни , бързайки да се слее с морето .В средата е силно издълбан , изглежда в тази си част е най- нетърпелив да срещне вълните . Река Велека се е изморила и вече е много кротка , спокойна и дори зелена , сякаш й е прилошало от дългия път .
Някакви тръстики се гушат из плитките й пазви , мушици и бръмбари жужат из синкавата мараня . Следват ниски пясъчни дюни , малко ситен жълто-бял равен пясък и изведнъж започва дълбокото.Тук нямате право да пробвате своите несигурни плувни умения . Вълните са прорязали силно брега и са го стеснили до самата река .
В южния край на плажа скалите се сливат с морето . Следва закътан равен пясък , няколко плетени ракитови чадъри и една дървена барака , кацнала на отсрещния бряг . Бръмчи агрегат , но по-важно е , че бирата ще я пиете студена . Гледката надолу си заслужава стръмния и прашен път , който трябва да изминете с търпение под слънце и вятър . Всичко наоколо е шир .
Плажът на цивилизацията – Бутамята . На това място веднага се чувства намесата на модерното време . Паркингът е една гола поляна , но срещу две левчета . Първото заведение до входа се нарича Куцата медуза . Голяма табела ви осведомява , че само тук има пици , за разлика от това , че из целия плаж ще срещнете голи .… сещате се какво най-лесно се римува с тях . Интересно е заведението на другия край , в което вечер танцуват нестинари . В Странджа сме все пак . Самият плаж е много приятен , равен и чист , с добре подредени в четири реда , макар и малко избелели чадъри . Но самата изненада са няколкото големи и модерни хотели от едната страна на пътя . Белла Виста е комплекс не лош , със странна и леко кичозна архитектура , но със всички съвременни удобства . Външен басейн за мързеливци и не обичащи солената вода , амфитеатър за забавление преди всичко на малчуганите . Макар чужденците да са болшинство
има и българи . Персоналът е особено благосклонен към тях , нали трябва да се защитава национално достойнство . А от добре поддържаната градина се открива красива гледка към Бутамята , плажът който помни далеч по- спокойното и безметежно време , без джетове , сърфове и малко дразнещата немска реч . От горния край на пясъка има поляна , отъпкана от хора и машини . После започва гората от габър , сутрин и вечер хлад подхваща бързо това все пак приказно място .
Най- опасният и див плаж на юг – Липите . Бях там , не разбрах защо си е спечелил тази репутация . Интересен е пътят до него . В южния край , където свършват чадърите се изправя стръмна скала , по която всеки що- годе здрав крак ще се изкачи на двадесетина метра нагоре . После започва едно пътуване край морето , което е лесно , все пак толкова хора преди нас са били любопитни и са очертали ясни пътечки . И след малко наближаваме фиордите , скали опасващи много спокойно малко плажче за любители на плитчините . Закътано , обрасло с водорасли и мидички местенце за най-големите любители на уединението . Следва още малко изкачване и спускане и ето ни на плажа Липите . Няма липи там , но това има ли значение , когато липсват спасители и чадъри и никакви капанчета не се срещат наоколо .На мен не ми направи по-силно впечатление от Северния плаж , но и тук морето си има своите почитатели. Коли обаче има достатъчно, добрали се по някакви си само те си знаят пътища . Да , и сърфове се срещат из вълните .
Та това са плажовете на Синеморец . Ако сте любители на още по- неизвестни местенца , след последния плаж се намира този на Силистар . Там едноименната река се влива в морето между скали , дивотия , но и покрай капанче , което сигурно изглежда като Куцата медуза . Така поне казват хората , били там .
Тези места ми харесаха , както много други по нашето Черноморие . Мисля , че видях достатъчно , ако бе по-малко населено както преди няколко години може би щеше да ме превземе повече . Сигурно вече не ще се върна там . Или пък някой ден …
Синеморец посреща нетърпеливия курортист след доста тесен и зле поддържан път от Царево насам . Главната улица на селото е единствената асфалтирана , отстъпвайки място в средата си на малко паркче с оскъдни дръвчета . Всички къщи стоят сякаш нахвърляни тук-там , като това отначало дразни , но после завладява с някакво особено очарование .Триетажни нови хотели с малки басейни се редуват със схлупени къщета, които се мъчат да отстояват спокойствието и тишината отпреди двадесетина години .Тази битка обаче е вече загубена . Тук може да се видят изоставени и буренясали дворове , някои с големи цветни табелки за идващото през есента строителство. Синеморец все още мами дори само с името си . Назъбени и неизмазани калкани , причудливи триъгълни фасади , няколко къщи в созополски стил с дървена външна обшивка , цветно разнообразие , това се вижда навсякъде . Мирис на печени чушки , узрели смокини и домашни манджи се разнасят от морския бриз , който се вихри свободно из този лишен от голяма растителност скат , където е краят на нашето Южно Черноморие …
А сега за самите плажове . Те са три , разположени далеч един от друг , може би за да не се смесват предпочитанията на посетителите им .
Северният плаж . Най- добре може да се стигне от северозападната част на селото . Тук стръмният бряг се втурва на три страни , бързайки да се слее с морето .В средата е силно издълбан , изглежда в тази си част е най- нетърпелив да срещне вълните . Река Велека се е изморила и вече е много кротка , спокойна и дори зелена , сякаш й е прилошало от дългия път .
Някакви тръстики се гушат из плитките й пазви , мушици и бръмбари жужат из синкавата мараня . Следват ниски пясъчни дюни , малко ситен жълто-бял равен пясък и изведнъж започва дълбокото.Тук нямате право да пробвате своите несигурни плувни умения . Вълните са прорязали силно брега и са го стеснили до самата река .
В южния край на плажа скалите се сливат с морето . Следва закътан равен пясък , няколко плетени ракитови чадъри и една дървена барака , кацнала на отсрещния бряг . Бръмчи агрегат , но по-важно е , че бирата ще я пиете студена . Гледката надолу си заслужава стръмния и прашен път , който трябва да изминете с търпение под слънце и вятър . Всичко наоколо е шир .
Плажът на цивилизацията – Бутамята . На това място веднага се чувства намесата на модерното време . Паркингът е една гола поляна , но срещу две левчета . Първото заведение до входа се нарича Куцата медуза . Голяма табела ви осведомява , че само тук има пици , за разлика от това , че из целия плаж ще срещнете голи .… сещате се какво най-лесно се римува с тях . Интересно е заведението на другия край , в което вечер танцуват нестинари . В Странджа сме все пак . Самият плаж е много приятен , равен и чист , с добре подредени в четири реда , макар и малко избелели чадъри . Но самата изненада са няколкото големи и модерни хотели от едната страна на пътя . Белла Виста е комплекс не лош , със странна и леко кичозна архитектура , но със всички съвременни удобства . Външен басейн за мързеливци и не обичащи солената вода , амфитеатър за забавление преди всичко на малчуганите . Макар чужденците да са болшинство
има и българи . Персоналът е особено благосклонен към тях , нали трябва да се защитава национално достойнство . А от добре поддържаната градина се открива красива гледка към Бутамята , плажът който помни далеч по- спокойното и безметежно време , без джетове , сърфове и малко дразнещата немска реч . От горния край на пясъка има поляна , отъпкана от хора и машини . После започва гората от габър , сутрин и вечер хлад подхваща бързо това все пак приказно място .
Най- опасният и див плаж на юг – Липите . Бях там , не разбрах защо си е спечелил тази репутация . Интересен е пътят до него . В южния край , където свършват чадърите се изправя стръмна скала , по която всеки що- годе здрав крак ще се изкачи на двадесетина метра нагоре . После започва едно пътуване край морето , което е лесно , все пак толкова хора преди нас са били любопитни и са очертали ясни пътечки . И след малко наближаваме фиордите , скали опасващи много спокойно малко плажче за любители на плитчините . Закътано , обрасло с водорасли и мидички местенце за най-големите любители на уединението . Следва още малко изкачване и спускане и ето ни на плажа Липите . Няма липи там , но това има ли значение , когато липсват спасители и чадъри и никакви капанчета не се срещат наоколо .На мен не ми направи по-силно впечатление от Северния плаж , но и тук морето си има своите почитатели. Коли обаче има достатъчно, добрали се по някакви си само те си знаят пътища . Да , и сърфове се срещат из вълните .
Та това са плажовете на Синеморец . Ако сте любители на още по- неизвестни местенца , след последния плаж се намира този на Силистар . Там едноименната река се влива в морето между скали , дивотия , но и покрай капанче , което сигурно изглежда като Куцата медуза . Така поне казват хората , били там .
Тези места ми харесаха , както много други по нашето Черноморие . Мисля , че видях достатъчно , ако бе по-малко населено както преди няколко години може би щеше да ме превземе повече . Сигурно вече не ще се върна там . Или пък някой ден …
От Сопот до Карлово , но през връх Купена
21-21 октомври 2006 година
Ден първи. Велико Търново-Сопот- хижа Добрила
Измина лятото и ние с бате Наско се затъжихме за планината. Тези месеци от завръщането ни бяха белязани от силния спомен за незабравимия преход из Балкана.
Дори ни има вече и в Интернет със нашите малки геройства. Но и напред ще сме верни
на туризма и ето ни пред поредното предизвикателство –два дни из Централния Балкан.
В събота влакът ми за Карлово тръгва в 5.17 часа.Този път будилникът ми не проговори.
И в 5.15 се събудих, оставаха две минути да се добера до гарата. Само напред и дори без да си завързвам кубинките хукнах в тъмното. Е, не съм се претрепал от бързане, все пак и колата е резервен вариант. Добре, че багажът ми бе от вечерта готов. А то влакът закъсня с няколко минути и така първото препятствие бе преодоляно.
В Карлово времето бе чудесно, тихо и слънчево. Аз знаех , че сега състава е разширен,
но все пак не очаквах Наско да е oрганизирал още седем ентусиасти, че и млади при това.
Събрахме се аз, Мариана и Наско/ в семеен план/ и шестима симпатяги около тридесетте.
Е, това е да си приятел с бате Наско, от предишното му самостоятелно качване в планината резултатът е нови познанства. А младите са си млади. Без да бързаме, с майтапи и смях се заизкачвахме през Сопот до началната точка-лифтовата открита станция. Ама нали стана обяд, хайде да хапнем, че и някоя бира за отскок, така си стана , че в два часа се събрахме горе на баира, откъдето планеристите се реят из синевата. Големи смелчаци са, така спокойни и сигурни, че са по-различни от нас простосмъртните.
Неусетно стигнахме до тази хубава хижа Незабравка. Аз малко се разочаровах, защото
болшинството реши да спим на Добрила, вместо на Дерменка. Но пък когато се уговорихме
с Ники и Бинин да щурмуваме двата красавеца Амбарица и Купена си легнах много до-
волен, че ще видя повече от красотите на тази част от планината. Вечерта в столовата бате Наско отново бе на висота с вицове и истории от нашата младост. Дори жена му Мариана го обвини в невменяемост заради това, че придава значение на такива незабележителни случки и събития. Няма да и се сърдим, това си е наше изживяване, какво знае тя за онези хубави дни преди тридесет години…
Ден втори. Хижа Добрила-връх Амбарица-връх Купена-хижа Плевен-Карлово.
На сутринта изоставихме основната група и в 7.30 тръгнахме нагоре. Времето бе тихо,
сякаш знаеше, че на нас може да се разчита и да ни подари един чудесен ден. Връх Амбарица качихме след час.Чудесна панорама на юг, а на запад се белееше Дерменка, сякаш изникнала гъба след дъжд на чудна полянка. И за нея ще намерим време, ще атакуваме откъм Беклемето, то и заслона Орлово гнездо бе в далечината. А отправиш ли поглед на изток, това е вече съвсем друго нещо. Купена малко плаши с островърхата си снага, в далечината е този могъщ връх Ботев със своите кули…Не ни се отделяше погледа, но си имахме Бинин с камерата, снимките остават за цял туристически живот, хайде отново да вървим,че Карлово е много далеч. Спускането до седловината ни донесе гледка към хижа Амбарица, не мога да не си помисля за това как минахме оттук с Наско. Сега дори бе по-ясно и тихо, тишината те кара да се чувстваш значим, като че ли си съзаклятник с природата. И ето ги нашите любими коне, отново красотата им ме плени, направихме снимки, достойни за корицата на рекламен календар, на края на хергелето тичаше черно конче след толкова бялата си майка, как да забравиш такова съвършенство!
Захванахме връх Купена. Железните въжета много помагат, чувствахме се като алпинисти на състезание, когато стъпихме на върха се снимахме с трикольора, поставен там.
А гледката е неповторима! На север се вижда хижа Плевен, после погледа се мести на
запад през Яворова лъка, после през гората чак до хижа Амбарица. И това всичкото сме го блъскали с бате Наско за един ден, каква емоция бе само…Много впечатляващ е и острия връх Марагидик, като някой мощен кътен зъб, изпилен сякаш да не му се изпречваш насреща. На върха останахме половин час, достатъчно за да се разпишем в “ книгата за гости” и да си поговорим с една групичка от четирима души, настигнали ни горе малко преди да потеглим с помощта на въжетата надолу. И тук започнаха моите неволи. Още сутринта преди да тръгнем казах, че не ме е страх от пътя, а от дясното коляно. Слизането не му прости и то започна да ме предава. Е, не му се стегнах толкова, но когато от билото започнахме пързалката надолу покрай Голямата локва, с радост се спусках по задни части по туфите, поне тогава имах малка почивка от болката. Както можеше да се очаква, не можахме да подхванем веднага пътеката за хижа Левски и се наложи още малко да се измъчим, докато влезем в гората. А как огладнях само, но младежта пред мен ми даваше сили да продължавам без да се оплаквам. Добре, че поне мъкнах литър и половина вода със себе си , по едно време си я разделихме по братски и така се добрахме до хижата .Бе вече два следобяд. Обядът само ми разколеба готовността да ходя пак, но няма как, влакът тръгваше след четири часа. Бинин драсна пред нас, то и Ники можеше да го последва, но си беше солидарен със средната възраст в мое лице. Е много ми помогна това момче, питаше ме често как съм, а аз се правех, че ми е добре. Хижата Балкански рози подминахме като малка гара. На Хубавец на Ники му се дояде чорбица, беше вече четири и половина часа. Тръгвам напред, ти ще ме стигнеш му казах и поех накуцук, е когато вървя съм по-добре, отколкото като стоя на едно място. Добре, че взехме телефона на един таксиметров шофьор от хижаря, вече бяхме сигурни, че пресрочваме времето.
Накрая камънака ме довърши. Стига занапред с тия геройства, си повтарях аз, това
което го изминахме други групи го минават за два дни, без върховете дори. Но нали
съм си спортист, няма да се предавам така лесно, си мислех по средата на пътя. Пък и
имах ли друг избор?
В шест часа таксито ни стовари на гарата, много мил човек, дойде си от къщи за нас.
Добре че го направи, защото аз нямах сили за четиридесет минути да преджапам през
цяло Карлово, пък макар през асфалтираните му улици. А градът е много чист и спретнат,не случайно не иска софийския боклук при себе си. На гарата ни чакаха Наско, Мариана,Зара и нейния приятел- щяха да се прибират за София и те. Далеч по- свежи от мен, и те изкачили Амбарица, значи цялото натягане си е било заради Купена, си казах аз, но си струваше.
И накрая , както правехме на млади години с бате Наско, дайте да обсъдим. Явно не съм
за такъв форсинг, то да не говорим, че и доста млади не ще се наемат за това. Ние туристите сме си малко луди, а аз май и отгоре. За другата година, живот и здраве, съм подготвил по-лек маршрут, до Незабравка и Дерменка за три дни. И жена ми обеща, че ще се включи, което си е почти невероятно, но дано стане истина. Има време до тогава.
На Ники и Бинин ще кажа, че са много свестни и готини, с тях се чувствах сякаш съм
със сина си. Е как иначе, като са на неговите години. Благодаря ви, момчета!
До нови срещи из планината
Ден първи. Велико Търново-Сопот- хижа Добрила
Измина лятото и ние с бате Наско се затъжихме за планината. Тези месеци от завръщането ни бяха белязани от силния спомен за незабравимия преход из Балкана.
Дори ни има вече и в Интернет със нашите малки геройства. Но и напред ще сме верни
на туризма и ето ни пред поредното предизвикателство –два дни из Централния Балкан.
В събота влакът ми за Карлово тръгва в 5.17 часа.Този път будилникът ми не проговори.
И в 5.15 се събудих, оставаха две минути да се добера до гарата. Само напред и дори без да си завързвам кубинките хукнах в тъмното. Е, не съм се претрепал от бързане, все пак и колата е резервен вариант. Добре, че багажът ми бе от вечерта готов. А то влакът закъсня с няколко минути и така първото препятствие бе преодоляно.
В Карлово времето бе чудесно, тихо и слънчево. Аз знаех , че сега състава е разширен,
но все пак не очаквах Наско да е oрганизирал още седем ентусиасти, че и млади при това.
Събрахме се аз, Мариана и Наско/ в семеен план/ и шестима симпатяги около тридесетте.
Е, това е да си приятел с бате Наско, от предишното му самостоятелно качване в планината резултатът е нови познанства. А младите са си млади. Без да бързаме, с майтапи и смях се заизкачвахме през Сопот до началната точка-лифтовата открита станция. Ама нали стана обяд, хайде да хапнем, че и някоя бира за отскок, така си стана , че в два часа се събрахме горе на баира, откъдето планеристите се реят из синевата. Големи смелчаци са, така спокойни и сигурни, че са по-различни от нас простосмъртните.
Неусетно стигнахме до тази хубава хижа Незабравка. Аз малко се разочаровах, защото
болшинството реши да спим на Добрила, вместо на Дерменка. Но пък когато се уговорихме
с Ники и Бинин да щурмуваме двата красавеца Амбарица и Купена си легнах много до-
волен, че ще видя повече от красотите на тази част от планината. Вечерта в столовата бате Наско отново бе на висота с вицове и истории от нашата младост. Дори жена му Мариана го обвини в невменяемост заради това, че придава значение на такива незабележителни случки и събития. Няма да и се сърдим, това си е наше изживяване, какво знае тя за онези хубави дни преди тридесет години…
Ден втори. Хижа Добрила-връх Амбарица-връх Купена-хижа Плевен-Карлово.
На сутринта изоставихме основната група и в 7.30 тръгнахме нагоре. Времето бе тихо,
сякаш знаеше, че на нас може да се разчита и да ни подари един чудесен ден. Връх Амбарица качихме след час.Чудесна панорама на юг, а на запад се белееше Дерменка, сякаш изникнала гъба след дъжд на чудна полянка. И за нея ще намерим време, ще атакуваме откъм Беклемето, то и заслона Орлово гнездо бе в далечината. А отправиш ли поглед на изток, това е вече съвсем друго нещо. Купена малко плаши с островърхата си снага, в далечината е този могъщ връх Ботев със своите кули…Не ни се отделяше погледа, но си имахме Бинин с камерата, снимките остават за цял туристически живот, хайде отново да вървим,че Карлово е много далеч. Спускането до седловината ни донесе гледка към хижа Амбарица, не мога да не си помисля за това как минахме оттук с Наско. Сега дори бе по-ясно и тихо, тишината те кара да се чувстваш значим, като че ли си съзаклятник с природата. И ето ги нашите любими коне, отново красотата им ме плени, направихме снимки, достойни за корицата на рекламен календар, на края на хергелето тичаше черно конче след толкова бялата си майка, как да забравиш такова съвършенство!
Захванахме връх Купена. Железните въжета много помагат, чувствахме се като алпинисти на състезание, когато стъпихме на върха се снимахме с трикольора, поставен там.
А гледката е неповторима! На север се вижда хижа Плевен, после погледа се мести на
запад през Яворова лъка, после през гората чак до хижа Амбарица. И това всичкото сме го блъскали с бате Наско за един ден, каква емоция бе само…Много впечатляващ е и острия връх Марагидик, като някой мощен кътен зъб, изпилен сякаш да не му се изпречваш насреща. На върха останахме половин час, достатъчно за да се разпишем в “ книгата за гости” и да си поговорим с една групичка от четирима души, настигнали ни горе малко преди да потеглим с помощта на въжетата надолу. И тук започнаха моите неволи. Още сутринта преди да тръгнем казах, че не ме е страх от пътя, а от дясното коляно. Слизането не му прости и то започна да ме предава. Е, не му се стегнах толкова, но когато от билото започнахме пързалката надолу покрай Голямата локва, с радост се спусках по задни части по туфите, поне тогава имах малка почивка от болката. Както можеше да се очаква, не можахме да подхванем веднага пътеката за хижа Левски и се наложи още малко да се измъчим, докато влезем в гората. А как огладнях само, но младежта пред мен ми даваше сили да продължавам без да се оплаквам. Добре, че поне мъкнах литър и половина вода със себе си , по едно време си я разделихме по братски и така се добрахме до хижата .Бе вече два следобяд. Обядът само ми разколеба готовността да ходя пак, но няма как, влакът тръгваше след четири часа. Бинин драсна пред нас, то и Ники можеше да го последва, но си беше солидарен със средната възраст в мое лице. Е много ми помогна това момче, питаше ме често как съм, а аз се правех, че ми е добре. Хижата Балкански рози подминахме като малка гара. На Хубавец на Ники му се дояде чорбица, беше вече четири и половина часа. Тръгвам напред, ти ще ме стигнеш му казах и поех накуцук, е когато вървя съм по-добре, отколкото като стоя на едно място. Добре, че взехме телефона на един таксиметров шофьор от хижаря, вече бяхме сигурни, че пресрочваме времето.
Накрая камънака ме довърши. Стига занапред с тия геройства, си повтарях аз, това
което го изминахме други групи го минават за два дни, без върховете дори. Но нали
съм си спортист, няма да се предавам така лесно, си мислех по средата на пътя. Пък и
имах ли друг избор?
В шест часа таксито ни стовари на гарата, много мил човек, дойде си от къщи за нас.
Добре че го направи, защото аз нямах сили за четиридесет минути да преджапам през
цяло Карлово, пък макар през асфалтираните му улици. А градът е много чист и спретнат,не случайно не иска софийския боклук при себе си. На гарата ни чакаха Наско, Мариана,Зара и нейния приятел- щяха да се прибират за София и те. Далеч по- свежи от мен, и те изкачили Амбарица, значи цялото натягане си е било заради Купена, си казах аз, но си струваше.
И накрая , както правехме на млади години с бате Наско, дайте да обсъдим. Явно не съм
за такъв форсинг, то да не говорим, че и доста млади не ще се наемат за това. Ние туристите сме си малко луди, а аз май и отгоре. За другата година, живот и здраве, съм подготвил по-лек маршрут, до Незабравка и Дерменка за три дни. И жена ми обеща, че ще се включи, което си е почти невероятно, но дано стане истина. Има време до тогава.
На Ники и Бинин ще кажа, че са много свестни и готини, с тях се чувствах сякаш съм
със сина си. Е как иначе, като са на неговите години. Благодаря ви, момчета!
До нови срещи из планината
От Калофер за Карлово , но през връх Ботев
От пети до девети юли 2006 г.
Ден първи – през Паниците до хижа “Рай “
Този ден най сетне настъпи. От два месеца аз и бате Наско се гласим да се отдадем на планината. Около 13 часа моя милост кацна на централния площад в Калофер. Пристигнах от Търново с автобус, а Наско от София, но за "по-кратко" през Пловдив – Железниците пак ремонтирали нещо спешно.
След малък разбор кой какво носи за хапване и пийване поехме за Паниците. Един юнак със стар мерцедес ни поиска 7 лв. Как да ги прежалим, казах аз и поехме нагоре. За късмет ни взе едно момче с кола на средата на пътя. Снимка за спомен и през гората вече в същинския Балкан.
Към 15 часа седнахме на хубава пейка и масичка, скована за гладни туристи като нас. Браво на тези активисти от Калофер, през целия път имаше такива кътчета за почивка.
Но трябва да се ходи. Наско казва, че истинският турист си носи четката за бръснене наполовина отрязана, пастата за зъби изцедена почти до край, яйцата сварени и без черупките, консервите без тенекията... Основни правила, който не ги спазва ще му е трудно в планината.
И отново на път, чудесна маркировка, чудесна гледка, прекрасно настроение. И няма жива душа,къде сте туристи?...
Около 19 часа бяхме на "Рай". Чочо и младия хижар Дамян са гостоприемни, нищо не ни липсваше вечерта в хижата, и компания за мача от световното, и младото момиче Мая, с което Наско си лафеше цяла вечер. Какъв човек само, от малък си е такъв приказлив, засмян, сякаш всичко си му е наред. А може и така да е.
Ден втори – хижа "Рай" – връх Ботев – хижа “Плевен “
Утрото беше прекрасно, времето слънчево, настроението великолепно. Обща снимка с новите приятели, които тръгнаха в различни посоки, аз и Наско започнахме изкачването на Ботев. Често спирахме по пътя, дори имах късмет да говоря по джиесема с Търново. Не разчитайте на редовна връзка в планината.
На върха стигнахме без проблем. Винаги ме е превземала тази красота горе, тази шир и чувството, че всичко това в този момент е за теб, и тревата, и камънака, и облаците, и водата, че нищо в този момент не е от значение, освен пътя и това, което виждаш пред себе си.
Хапнахме при метеоролога, който дежури по седмица на върха.
– Обадете се на Митко, който стяга заслончето долу – ни каза той.
А Митко наистина е рядък екземпляр. Видяхме млад човек, който копаеше отводняването около каменната сграда, отдалеч ни видя , скочи веднага и захвърли работата наполовина.
– Така съм зажаднял за хора – каза Митко, извади вино и започна да говори за себе си и за заслона.
Такъв интересен човек, изпрати ни до Северния Джендем, правихме снимки.
– Обадете се утре пак – ни каза той и се запъти към хижа "Рай", нали трябва и да се среща с цивилизацията понякога.
Пътят до хижа” Плевен”е много красив, вижда се Троян, Априлци, а и билото отляво е величествено. Но си е малко трудно. Спускането до хижата през пистата надолу ни довърши съвсем. След бира и Насковата 200 грамка огнена течност в 22 часа си бяхме по леглата.
Ден трети – хижа “ Плевен “– хижа “Яворова лъка “– хижа “Амбарица”
На сутринта разбрахме, че си имаме баня в хижата. По-добре късно, отколкото никога, и след къпането – свежи и доволни – потеглихме отново. Защото този преход бе най-тежкия, но и най-вълнуващ.
Посоката югозапад ни отведе през големи поляни до местността Полежаните, ако не се лъжа. След дълги умувания предната вечер заменихме хижа “Добрила” с “Амбарица “, за да не се връщаме обратно до заслона Ботев.
Мите, приятелю, извинявай.
Навлязахме в гора, откъдето започна спускането. Трябваше от 1594 м да слезем на 728 м и отново да качим на 1503 м. Не лошо, нали?
И както си вървяхме през гората, вдясно се белна нещо голямо, като бял трошляк. А то било неразмразена лавина, дълга около 150 метра. Отдолу реката бучи, а отгоре лед. Наско веднага сметна, че за лятото пистата е готова, само да има такъв човек като Митето да я подхване. В рамките на шегата, разбира се. Снимки, усмивки, взора надалеч и отново на една чудна полянка.
И там чудеса – стадо полудиви коне, красиви, спокойни и волни нарушиха тишината! Е за това си струва блъскането и болката в дясното коляно, която започна да се обажда. Тя си бе от преди, от някакви такива преходи навярно и както казва жена ми – за твоята възраст ли са такива натоварвания?
Че какво ми е, само дето брадата ми е бяла, всичко друго си е както преди. (И да не е точно така – няма да си го признаваме.)
След още едно дълго спускане през гората, почти без маркировка, която бе от моята младост, както обича да казва една моя позната на не лоша възраст, се спуснахме до реката, която ни отведе до хижа “Яворова лъка”.
Горката, съвсем е обезкостена! Планинари, там скоро не ще има живот.
Дано не съм прав.
Единствения човек, който видяхме през целия ден, не ни помогна много, но поне не ни обърка за пътя към “ Амбарица”. По коларски изровен път, по който работници смъкват трупи, се заизкачвахме нагоре. Никаква маркировка.
За зла беда се качихме и доста нагоре, че се наложи после да се спускаме.
Изгубихме около час.
Най после около 19 часа бай Дончо хижарят ни посрещна. Бяхме сами на хижата.
– Има ли бира – го запитах първо аз.
– Изпиха я вчера, имах около 30 гости – отговори Дончо, с когото после си станахме симпатични, че на сутринта ни черпи и чай.
А хижата е на чудесно място. На свечеряване изгледът към Ботев е приказен, светлините мигат в червено, билото е толкова близко!
Малко след нас дойдоха две млади двойки, тръгнали от Карлово. Отначало ни се сториха тежкари, но после ни дадоха ценни съвети за пътя и на другия ден дори се засичахме по пътя за хижа” Левски”. Симпатяги.
Ден четвърти – хижа”Амбарица “– Купените – хижа” Васил Левски”
Начало – 9.00 часа, пристигане в хижата – 15.00 часа, че то си е направо песен.
Изкачването до билото между двата върха – Малкия Купен и Амбарица е много приятно. Дълго време назад се вижда хижата, само Дончо се бе замотал някъде, та не си взехме довиждане. Видяхме и плочата на загиналите 9-ма туристи през зимата на 94-а или 95-а година от Кърджали. Зимата си е опасно, си казахме с Наско, не ще повторим този маршрут тогава.
Купените, връх Амбарица оставихме за следващия път. Все пак не сме на годините на нашите комшии по спални помещения от предната вечер, които ги качиха. А и това коляно все пак... Но да има и непокорени върхове за друг път.
Подсякохме Малкия Купен толкова аджамийски, че се оказахме на един зъбер, от който само с планер можеше да се спуснем надолу. Хайде пак обратно, но след снимки от върха, спускането вече ни е силата.
Видяхме една група по пътя от “ Добрила”, засякохме ги после в хижата.
Преминаването през голямата поляна и гората бе играчка за нас.
И за да е преживяването пълно, дъждът ни заваля няколко минути преди да влезем в хижата. После чай, тази туристическа напитка, за бате Наско и нещо по-силно. Около 17.30 през големите върхове дойдоха нашите млади приятели, мокри, но с Наско си казахме: възрастта не е порок.
И цялата вечер изкарахме с Краси и Таня, семейство от Пловдив, почти на нашата възраст, но по-млади, чак до полунощ. Наровете на хижа “ Левски “не са лоши, само дето от 5.30 ранобудни туристи шават насам-натам.
Пети ден – хижа “Васил Левски” – Карлово
Сутринта с бате Наско се разделихме – той остана още ден. Така са тези от телевизията – имат големи отпуски.
Аз се спуснах с една малка група от три млади дами, на всичкото отгоре ме закараха от Карлово до Казанлък с кола. Късметлия.
Пътеката от хижа “Левски”до града е лека, покрай реката през цялото време. Хижа” Хубавец “ ми хареса, за “ Балкански рози” се въздържам.
Накрая да кажа, че извадихме късмет с време, с хора, събития и други.
И благодаря на жена ми Стела, която е далеч от планината, но и този път ме разбра и тези дни мислено е била с мен, знам това.
А на сина ми Пламен, който е в Щатите, ще кажа- когато си идваш тук, ще ходим заедно, ще снимаш и ще разказваш на всички зад океана.
Благодаря ви планинари, и успех в планината.
Ден първи – през Паниците до хижа “Рай “
Този ден най сетне настъпи. От два месеца аз и бате Наско се гласим да се отдадем на планината. Около 13 часа моя милост кацна на централния площад в Калофер. Пристигнах от Търново с автобус, а Наско от София, но за "по-кратко" през Пловдив – Железниците пак ремонтирали нещо спешно.
След малък разбор кой какво носи за хапване и пийване поехме за Паниците. Един юнак със стар мерцедес ни поиска 7 лв. Как да ги прежалим, казах аз и поехме нагоре. За късмет ни взе едно момче с кола на средата на пътя. Снимка за спомен и през гората вече в същинския Балкан.
Към 15 часа седнахме на хубава пейка и масичка, скована за гладни туристи като нас. Браво на тези активисти от Калофер, през целия път имаше такива кътчета за почивка.
Но трябва да се ходи. Наско казва, че истинският турист си носи четката за бръснене наполовина отрязана, пастата за зъби изцедена почти до край, яйцата сварени и без черупките, консервите без тенекията... Основни правила, който не ги спазва ще му е трудно в планината.
И отново на път, чудесна маркировка, чудесна гледка, прекрасно настроение. И няма жива душа,къде сте туристи?...
Около 19 часа бяхме на "Рай". Чочо и младия хижар Дамян са гостоприемни, нищо не ни липсваше вечерта в хижата, и компания за мача от световното, и младото момиче Мая, с което Наско си лафеше цяла вечер. Какъв човек само, от малък си е такъв приказлив, засмян, сякаш всичко си му е наред. А може и така да е.
Ден втори – хижа "Рай" – връх Ботев – хижа “Плевен “
Утрото беше прекрасно, времето слънчево, настроението великолепно. Обща снимка с новите приятели, които тръгнаха в различни посоки, аз и Наско започнахме изкачването на Ботев. Често спирахме по пътя, дори имах късмет да говоря по джиесема с Търново. Не разчитайте на редовна връзка в планината.
На върха стигнахме без проблем. Винаги ме е превземала тази красота горе, тази шир и чувството, че всичко това в този момент е за теб, и тревата, и камънака, и облаците, и водата, че нищо в този момент не е от значение, освен пътя и това, което виждаш пред себе си.
Хапнахме при метеоролога, който дежури по седмица на върха.
– Обадете се на Митко, който стяга заслончето долу – ни каза той.
А Митко наистина е рядък екземпляр. Видяхме млад човек, който копаеше отводняването около каменната сграда, отдалеч ни видя , скочи веднага и захвърли работата наполовина.
– Така съм зажаднял за хора – каза Митко, извади вино и започна да говори за себе си и за заслона.
Такъв интересен човек, изпрати ни до Северния Джендем, правихме снимки.
– Обадете се утре пак – ни каза той и се запъти към хижа "Рай", нали трябва и да се среща с цивилизацията понякога.
Пътят до хижа” Плевен”е много красив, вижда се Троян, Априлци, а и билото отляво е величествено. Но си е малко трудно. Спускането до хижата през пистата надолу ни довърши съвсем. След бира и Насковата 200 грамка огнена течност в 22 часа си бяхме по леглата.
Ден трети – хижа “ Плевен “– хижа “Яворова лъка “– хижа “Амбарица”
На сутринта разбрахме, че си имаме баня в хижата. По-добре късно, отколкото никога, и след къпането – свежи и доволни – потеглихме отново. Защото този преход бе най-тежкия, но и най-вълнуващ.
Посоката югозапад ни отведе през големи поляни до местността Полежаните, ако не се лъжа. След дълги умувания предната вечер заменихме хижа “Добрила” с “Амбарица “, за да не се връщаме обратно до заслона Ботев.
Мите, приятелю, извинявай.
Навлязахме в гора, откъдето започна спускането. Трябваше от 1594 м да слезем на 728 м и отново да качим на 1503 м. Не лошо, нали?
И както си вървяхме през гората, вдясно се белна нещо голямо, като бял трошляк. А то било неразмразена лавина, дълга около 150 метра. Отдолу реката бучи, а отгоре лед. Наско веднага сметна, че за лятото пистата е готова, само да има такъв човек като Митето да я подхване. В рамките на шегата, разбира се. Снимки, усмивки, взора надалеч и отново на една чудна полянка.
И там чудеса – стадо полудиви коне, красиви, спокойни и волни нарушиха тишината! Е за това си струва блъскането и болката в дясното коляно, която започна да се обажда. Тя си бе от преди, от някакви такива преходи навярно и както казва жена ми – за твоята възраст ли са такива натоварвания?
Че какво ми е, само дето брадата ми е бяла, всичко друго си е както преди. (И да не е точно така – няма да си го признаваме.)
След още едно дълго спускане през гората, почти без маркировка, която бе от моята младост, както обича да казва една моя позната на не лоша възраст, се спуснахме до реката, която ни отведе до хижа “Яворова лъка”.
Горката, съвсем е обезкостена! Планинари, там скоро не ще има живот.
Дано не съм прав.
Единствения човек, който видяхме през целия ден, не ни помогна много, но поне не ни обърка за пътя към “ Амбарица”. По коларски изровен път, по който работници смъкват трупи, се заизкачвахме нагоре. Никаква маркировка.
За зла беда се качихме и доста нагоре, че се наложи после да се спускаме.
Изгубихме около час.
Най после около 19 часа бай Дончо хижарят ни посрещна. Бяхме сами на хижата.
– Има ли бира – го запитах първо аз.
– Изпиха я вчера, имах около 30 гости – отговори Дончо, с когото после си станахме симпатични, че на сутринта ни черпи и чай.
А хижата е на чудесно място. На свечеряване изгледът към Ботев е приказен, светлините мигат в червено, билото е толкова близко!
Малко след нас дойдоха две млади двойки, тръгнали от Карлово. Отначало ни се сториха тежкари, но после ни дадоха ценни съвети за пътя и на другия ден дори се засичахме по пътя за хижа” Левски”. Симпатяги.
Ден четвърти – хижа”Амбарица “– Купените – хижа” Васил Левски”
Начало – 9.00 часа, пристигане в хижата – 15.00 часа, че то си е направо песен.
Изкачването до билото между двата върха – Малкия Купен и Амбарица е много приятно. Дълго време назад се вижда хижата, само Дончо се бе замотал някъде, та не си взехме довиждане. Видяхме и плочата на загиналите 9-ма туристи през зимата на 94-а или 95-а година от Кърджали. Зимата си е опасно, си казахме с Наско, не ще повторим този маршрут тогава.
Купените, връх Амбарица оставихме за следващия път. Все пак не сме на годините на нашите комшии по спални помещения от предната вечер, които ги качиха. А и това коляно все пак... Но да има и непокорени върхове за друг път.
Подсякохме Малкия Купен толкова аджамийски, че се оказахме на един зъбер, от който само с планер можеше да се спуснем надолу. Хайде пак обратно, но след снимки от върха, спускането вече ни е силата.
Видяхме една група по пътя от “ Добрила”, засякохме ги после в хижата.
Преминаването през голямата поляна и гората бе играчка за нас.
И за да е преживяването пълно, дъждът ни заваля няколко минути преди да влезем в хижата. После чай, тази туристическа напитка, за бате Наско и нещо по-силно. Около 17.30 през големите върхове дойдоха нашите млади приятели, мокри, но с Наско си казахме: възрастта не е порок.
И цялата вечер изкарахме с Краси и Таня, семейство от Пловдив, почти на нашата възраст, но по-млади, чак до полунощ. Наровете на хижа “ Левски “не са лоши, само дето от 5.30 ранобудни туристи шават насам-натам.
Пети ден – хижа “Васил Левски” – Карлово
Сутринта с бате Наско се разделихме – той остана още ден. Така са тези от телевизията – имат големи отпуски.
Аз се спуснах с една малка група от три млади дами, на всичкото отгоре ме закараха от Карлово до Казанлък с кола. Късметлия.
Пътеката от хижа “Левски”до града е лека, покрай реката през цялото време. Хижа” Хубавец “ ми хареса, за “ Балкански рози” се въздържам.
Накрая да кажа, че извадихме късмет с време, с хора, събития и други.
И благодаря на жена ми Стела, която е далеч от планината, но и този път ме разбра и тези дни мислено е била с мен, знам това.
А на сина ми Пламен, който е в Щатите, ще кажа- когато си идваш тук, ще ходим заедно, ще снимаш и ще разказваш на всички зад океана.
Благодаря ви планинари, и успех в планината.
сряда, 2 април 2008 г.
Поезия или проза - стихотворение
Започнах да пиша днес аз разказ
как изведнъж запознахме се ние
и колко времето бързо измина.
Но писането мъчно ми се отдава някак.
И как може другояче да бъде,
когато поезия бе всичко до тука,
със прозата ще бъде трудно нататък .
как изведнъж запознахме се ние
и колко времето бързо измина.
Но писането мъчно ми се отдава някак.
И как може другояче да бъде,
когато поезия бе всичко до тука,
със прозата ще бъде трудно нататък .
Абонамент за:
Публикации (Atom)
